Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Almost Ordinary part 2 « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 8:57 pm    Заглавие: Almost Ordinary part 2 Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Рискувам отново да понеса много критики и усвирквания,но някак не ми се иска фика да остане така недовършен. Това е продължението,в което се разказва за преживяванията на Панталей,Сис,Филип,Наруто,Емануил и Линту през следващата им година в ''Хогуортс''
Нови разкрития,изненади,мистерии и герои.

Глава първа

Неочаквана поява,несъществуваща случайност или с други думи Норек

Беше седем часът сутринта и слънцето плахо се показваше на мястото на бледнеещата луна.
Летният ветрец се носеше наоколо и листата на дърветата тихо шумоляха.
Обикновено по това време в Северния парк нямаше жива душа, дори птиците все още дремеха в гнездата си.
Обикновено по това време тишината беше господарка тук...но не и днес. На една пейка заобиколена от гъст храсталак седяха две момчета. Гледаха в земята и сякаш искаха да скрият присъствието си, макар че нямаха никаква основателна причина за това.
Едното момче, беше облечено изцяло с черни дрехи и очертанията на лицето му се различаваха едва-едва.Седеше леко наведен напред,ослушваше се постоянно а очите му шареха с бясна скорост. Другото, имаше черна шапка изпод която се подаваше тъмна коса,светлото лице осеяно с лунички му придаваше мило излъчване,но сините му очи бяха изпълнени с необяснима хлад. Устните му се разтеглиха в странна усмивка и след няколкоминутно мълчание отново заговори:

-Представям си изражението й, когато ни види. Но как за Бога е забравила за нещо толкова важно като смяната?
-Какво очакваш от нея? Та тя е толкова разсеяна. А не може така.Ние сме част от миналото,настоящето и бъдещето й.-рече шепнешком момчето с черните дрехи и направи мрачна гримаса
-Вярно е. Сега обаче,ще трябва да сме много внимателни за да не ни разкрият. Нужно е да съставим план, който да ни гарантира,че ще успеем да се промъкнем там. Ако се провалим- лошо ни се пише.
-Спокойно,аз ще се погрижа да сме незабелязани и да се доберем до нея без много шум.
-Разчитам на теб изцяло. Нека започнем с плана веднага...не ни остава много време
Двамата продължиха да разговарят тихо, ала когато слънчевата светлина озари целият парк от тях вече нямаше и следа...
***
Присъстващите трескаво го обсъждаха. Или по-скоро обсъждаха слънчевите му очила все едно са единственото нещо от самия него и без тях би изчезнал като някакво бледо привидение.
Кой би могъл да не прикове погледа си към такъв чудат аксесоар поне за минута? Ако имаше такъв, навярно щеше да е или слепец или прекалено отнесен.
Новодошлият изглеждаше като типичен младеж-нормален,обикновен и вежливо усмихнат.Но слънчевите очила,които носеше предизвикваха по-особено внимание.
Съществуваха милиони видове слънчеви очила: от глупави до стилни,от старомодни до екстравагантни,продълговати,кръгли,с форма на полумесец,с форма на смехотворни сърчица или пеперудки...но триъгълните, тези, които Норек носеше определено изглеждаха по-необичайни. И не формата им ги правеше такива. А факта,че имаха едно абсурдно живо излъчване,сякаш бяха много повече от безвкусен пластмасов аксесоар.
Притежаваха енергия и присъствие, с което всеки можеше да свикне. Все едно бяха създадени с единствената цел да са част от това момче.
Денят беше изключително сив и облачен и да завали проливен дъжд беше само въпрос на време, чуваха се зловещи грамотевици в далечината,но на Норек не му пукаше особено и продължаваше да се усмихва на всички втренчили любопитни погледи в него.
Ето,че за поредна година ''Хогуорт'' отвори врати и обичайното тържество на закъсня. За всеобща изненада, измежду новодошлите ученици нямаше нито един чужденец както обикновено,но настроението беше по-приповдигнато от всякога.
Една идея прекалено натрапчиво,всички обсъждаха единствено и само момчето с триъгълните слънчеви очила.
Стоейки все така вежливо усмихнат,Норек искрено се надяваше досадната церемония по представянето му да приключи скоро и да разгледа по-обстойно прословутия ''Хогуортс''.
Донесоха разпределителната шапка и помолиха Норек да седне на малкото дървено столче. Момчето така и направиха въпреки учудената си гримаса. Известно време не се случи нищо и момчето малко се изнерви,но изведнъж шапката кресна:
-Слидерин!
Всички го аплодираха и прферос Снейп му посочи масата на която трябва да седне. Слидеринци вече шушукаха и го преценяваха с поглед.
Беше уморено любопитен и развълнуван,но когато от тълпата се измъкна едно момче и с видимо объркано изражение го поздрави,Норек се оживи доста повече
-Какво правиш тук?- запита момчето на име Панталей Пътников с невярващо изражение и нотка изумление в гласа
Норек примигна и тутакси го позна...
Сякаш не бяха изминали две години от както не са се виждали. Най-добрият му приятел си беше същия.
Двамата дълго време стояха вперили погледи един към друг,след което последва ръкостискане и радостен възглас.
Норек помоли Снейп да седне на масата на Грифиндор,защото имаше толкова да си разказва приятеля си. Професорът доста мрачен се съгласи,но слидеринци бяха потресени. Какъв слидеринец можеше да е тоя щом сяда на масата на онези мътнороди и глупаци?!
Драко Малфой му мяташе доста гневни погледи,но после се поуспокои. Беше нов ученик все пак,простено му беше...за днес.
Норек и Панталей разговаряха обзети от приповдигнато настроение и почти не докоснаха храната а останалите на масата в това число и Емануил продължаваха да се чудят какво става. И петимата бяха успели да се поздравят с Панталей още в началото на тържеството,но сега той бе изцяло погълнат от компанията на новодошлия.
Наруто Узумаки веднага се поинтересува от къде двамата се познават и така започна дългият разказ за тяхната история...
Петимата възприеха момчето с триъгълните очила съвсем нормално и спокойно. Не смятаха,че е удачно да го коментират и зяпат постоянно както всички останали.
-За нас също е голяма изненада,че най-добрият ти приятел се появи-рече Линту дружелюбно
-Същинско чудо!-възкликна Наруто гледайки изпитателно-при положение,че две години не сте имали почти никакви вести един за друг и сега отново се срещате. Съдбата е направила подарък и на двама ви.
-Как да не сме имали вести един за друг?!-стъписан попита Норек- ами писмата за какво са? Напълно логично е да си общуваме от разстояние без проблем.
-Знам,но не навсякъде по света хората могат да си позволят това. В моето село например, за да се свържеш с някого от друго място пак пишеш писмо,но група от добре обучени нинджи го предават. Понякога пътуват месеци и докато се върнат...
-Нинджи?-вгигна вежди Норек и се втренчи иззад очилата в японеца-нинджи?! К'во?
-Той изкаше да каже,че в селото му просто живеят по-скромно-побърза да отговори Сис Флоримел и Панталей тутакси предложи на новодошлият да се разходят в двора и двамата напуснаха залата.
Норек така и не успя да разбере какво има предвид онзи, защото беше абсурдно да го възприеме на сериозно.
- Как ти се струва ''Хогуортс''? Според мен няма по-невероятно училище.Още съжалявам,че не можах да дойда да уча с теб,но просто нямаше как.
-Сам знаеш,че можеше да дойдеш когато поискаш...-възрази Норек,но Панталей го спря
-Не започвай пак с това. Не помниш ли тогава какво ме задържаше? Ти замина преди да се преместя тук. Както и да е. Радвам се,че се върна... но все още не разбирам как реши да се запишеш именно на това място. При положение,че учеше в една от най-престижните магъоснически колежи в Румъния и сега заменяш това заради училище почти изолирано от света? Не мисля,че си се озовал тук просто ей така.
-Както винаги си напълно прав-чистосърдечно рече Норек-не ми е приятно да го кажа,но трябва да говоря с теб за нещо сериозно...узнах как да те намеря от Анселмо.
-Защо от него? Та той вече не живее вкъщи...
-Даде ми новият си адрес още преди няколко месеца...знаеш,чуваме се от време на време.
Разказа къде точно се намира училището ти,как изглежда...всичко. Спомена,че за уикендите се прибираш рядко и не знае какво става с теб. Предположихме,че си си намерил гадже-изражението на Норек се разведри
-Брат ми ако не си помисли така,няма да е той...-промърмори Панталей-както виждаш намерих си приятели и за мен това е напълно достатъчно
-Значи нямаш гадже?-леко се разочарова другото момче
-А трябва ли да имам? Стига,Норек аз не съм ти. Наречи ме смотаняк,но имам по-важни неща за които да мисля. Животът е пред мен и за всичко има време.
-Значи все пак е останало нещо от предишния Панталей. А сега нека ти кажа защо съм тук.
Освен,че дойдох да прекарам една година тук, имам да ти съобщя нещо...надявам се да го приемеш нормално.-заговори Норек със сериозен тон-Поканен си на турнир с гилдията...странно е знам,но те още разчитат на теб.
Настъпи кратко мълчание. Панталей застина.
Лентата от спомени в съзнанието му се превъртя назад и сега мислено се пренесе отново там,в огромната зала, която ликуваше с грейнали погледи вперени в него...и след броени минути същите тези погледи бяха помръкнали от внезапното разочарование.
Момчето смяташе,че този негов спомен отдавна е избледнял,и частицата от миналото е напуснала живота му завинаги.
Нали беше борбен и силен духом,нали беше унищожил в съзнанието и душата си онази история...? Защо по дяволите, сега усети отново онова разочарование и ужас? Беше абсурдно,напълно абсурдно.
- Признавам, тази новина ме изненада-престорено хладнокръвно рече Панталей и мрачно продължи-помниш какво се случи...след многобройни усилия и победи накрая,когато беше решаващо изгубихме и тогава...
-До кога ще се обвиняваш за това?-с укор го попита Норек-ти даде всичко от себе си и сега шанса отново ти се усмихва.Ако участвате...
-Отказах се от цялата онази работа
още тогава! И така беше най-добре.
-отсече Панталей мъчейки се да изглежда спокоен-Сега живота ми е друг и не искам да се връщам назад.
-Но с гилдията бяхте като семейство. С тях споделяше и лошо и добро...правехте толкова неща заедно. Във всеки един момент си бяхте взаимна опора. Не искам да те упреквам,но кажи ми по-щастлив ли си сега? Не можеш да загърбиш предишния си живот просто така. С тези петимата се познавате едва от година...не сте преживели и наполовина толкова, колкото с гилдията.
-Не мога да повярвам,че след всичко станало тогава,сега смяташ така!-поклати глава Панталей-върнах си живота щом загърбих миналото.
-Те разчитат на теб.Винаги си бил като техен лидер-каза Норек сякаш не го е чул
-Глупости...
Може би бях един от най-добрите и следвах онова,което тогава виждах като мечта и път. Но нещата излязоха извън контрол. Спомняш си.
-Никой не те кара пак да се пристрастиш към всичко онова от миналото. Яви се на турнира за да им помогнеш. Толкова ли е много?
-Добре знаеш как да използваш чувството ми за дълг-мрачно каза Панталей-Трябва ми време да помисля...а дотогава не искам да говорим по този въпрос. Няма нужда да си скапваме настроението, нали?
-Както искаш. Извинявай,че повдигнах въпроса,но се налагаше.
А сега разкажи какво става около теб,как се запозна с тези петимата...и такива работи
-Ами...откъде да започна?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 10:45 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава втора

Из дневника на Реневе Силвърсън

Група слидеринки от пети шести курс се разхождаха в градината на училището и оглеждаха минаващите момчета,като развълнувано шушукаха. Начело с Панси Паркинсън крачеха досущ като някакви господарки на имение като изключим едно момиче вървящо зад тях,което искаше да поговори с тях относно едно домашно,не беше разбрало какво е и те обещаха да й кажат. Вместо това изобщо не я отразяваха пък и на нея никак й беше приятно да е около тях,изглеждаха толкова надути...
Момичето все още не можеше да повярва,че е точно в Слидерин. Беше чувала само лоши неща за този дом а тя определено не беше злобарка като цяло. Случваше й се понякога да избухне,да си потърси правата и да се скара с някой ако е в лошо настроение,но нима това бе достатъчно...?
Тя тихичко се отедели от наперената групичка и седна близо до едно дърво,отвори чантата,извади дневника си,мастилницата и перото и взе да пише в него започвайки така :

Пак съм на двора и се цепих от така наречения ми колектив. Най-сетне приключихме за днес. Вече трябваше да е станало обяд а времето сякаш е спряло нарочно да ме дразни. Остатъка от деня ще прекарам в учене за изпита по отвари за който са съобщили миналата седмици но аз ( както винаги) разбрах последна. Не съм в настроение изобщо, само като пиша в дневника се успокоявам и поне никой не ми виси над главата с любопитно изражение.
С приятелката ми Тери мога да говоря часове без да ми омръзне,но с останалите ми съученици почти нямам какво да си кажа. Виждам,че много надути от моя дом пък и като че ли нямат голямо желание да общуват с мен. Много им здраве бих казала,хич няма да се тормозя. Имам си още няколко дружки от другите домове и всичко е разкошотиика.Чакайте малко! Не трябваше да прозвучи така.Често, когато искам да кажа нещо околните разбират друго. Или аз не се изразявам като хората или съм заобиколена от идиоти. И от двете по малко може би.
Та...имах предвид,че всичко щеше да е разкошотиика, ако не бяха хилядите обърквации кръжащи около мен. И за да не изглеждам като напълно отнесена, която приказва колкото да не заспи ще се върна съвсем в началото.
Всичко започна преди две години...
По онова време учех в столицата на Русия в Универсалната гимназия по всякакви мъгълски и магически науки. В нея имахме няколко задължителни мъгълски предмети като математика,история,литература и биология а останалите бяха избираеми.
Задължителните магически бяха тези,които са и тук като прибавим и Основи на окултизма,Гадаене с Таро, Медитация и техники на астрална проекция,но те се учеха последните години и аз така и не успях да се докосна до тях,за съжалние.
Понякога четох разни неща свързани с тях,но нямах достатъчно време да ги уча.
Хубавото на гимазията беше,че после можеше да получиш сертификат за професионален магъосник заедно с обикновената диплома и да си намериш по-лесно работа,дори да си отвориш собствено магазинче за магически неща.
По онова време обаче,сякаш не оценявах на какво прекрасно уникално място съм попаднала и вечно мрънках.
До гимназията заедно с няколко съученички пътувахме със съвсем обикновен трамвай. Това беше времето когато се оттеглях в своя малък свят без да слушам клюки и тъпи истории разказвани за пореден път,понякога се унасях и заспивах на седалката...
Но когато той беше там, дори мисълта за сън изглеждаше нелепа. Засичахме се в трамвая още първите седмици и още тогава ми направи някакво по-особено впечатление. Дали защото сутрин нямаше същата блъсканица и беше един от малцината пътници,дали заради черната шапка, която закриваше половината му лице и го правеше някак загадъчен...нямам представа. По някаква случайност винаги се озовавахме близо един до друг и аз нямаше как да не го виждам. Кой беше той? Не знаех,но без да усетя кога започнах често да се питам. Можеше просто да се правя,че не го забелязвам и да си пътувам спокойно,но вече беше твърде късно. Все още не осъзнавах какво се случва с мен. Вълнувах се повече от обикновено, ставах абсурдно мълчалива,губех контрол над координацията си,стомахът ми се свиваше на кълбо,краката ми се подкосяваха а сърцето ми биеше така,че щеше да изскочи. Появеше ли се тази вълна от чувства и емоции знаех,че непознатото момче е отново в трамвая. Винаги имах усещането,че ме наблюдава и действително една сутрин когато се обърнах в посоката, където беше застанал установих,че е така. В момента, в който разбра,че съм го видяла, той рязко се обърна на другата страна като ужилен.
Имаше красиво светло лице и смразяващо сини, пронизващи очи а няколко чупливи перчема тъмна коса винаги се подаваха под шапката.
Понеже не знаех как се казва и открай време слагах прякори на кой ли не, реших да го кръстя ''човекът с шапката''.Твърде очевидно и лишено от въображение,но все пак по-добре от нищо. И така минаха три месеца, той все повече обземаше съзнанието и подсъзнанието ми,често го сънувах а когато гледаше замислен надолу и моята компания си говореха в захлас ,аз можех да открадна още малко време и да го съзерцавам така, сякаш всичко друго е без значение.
Преди време когато се захласвах по момчетата от ''моите банди',които обичам да слушам' си мислех,че съм влюбена,но осъзнавам,че е било просто детинско харесване...
Сега бях наистина тотално и неизлечимо влюбена,да не кажа болезнено.Никога не бях изпитвала подобно чувство и чистосърдечно мога да кажа,че това момче безспорно беше моята първа любов.Какво ми дойде до главата! Примирих се с фактите и най-сетне реших по някакъв начин да се запозная с него. Ако вечно отлагах и се колебаех може би никога повече нямаше да го видя а за мен това беше немислимо.Нямах смелост да говоря с него и за това помолих една приятелка да му взема скайпа. (повечто ми познати и аз бяхме от мъглско потекло и бяхме наясно какво е това,надявах се и той да е.)
И така една сутрин, както човекът с шапката си стоеше забил поглед в обувките си до него застана моята приятелка с бележка в ръка. За да не е толкова подозрително, аз стоях малко по-далеч от тях и обичайната компания опряла глава на прозореца,със слушалки в ушите придавайки си отсъстващ вид. Слушах ''Diary of Jane'' на Breaking Benjamin,напрежението ме убиваше и с крайчеца на окото си видях как момчето прочита бележка със странно изражение и написва нещо върху нея. Моята приятелка я взе и се върна при останалите а на мен ми се стори,че той крадешком поглежда към посоката в която стоях безмълвна и на тръни. Дали се е сетил нещо,дали е знаел през цялото време или просто си внушавах? Вече нямаше никакво значение.Той си беше дал скайпа. Най-сетне щях да разбуля мистерията около този човек.
Мислех,че това е един от най-щастливите дни в живота ми,но жестоко се лъжех...мислех,че късмета ми се е усмихнал,мислех...
Сетих се за онази история, в която една пуйка мислила,мислила и накрая умряла... та може би и аз за малко трябваше да престана да мисля.
Когато се прибрах от училище, тутакси седнах на компютъра и писах на прословутия човек с шапката.Сигурно в онзи момент съм изглеждала като гръмната и имаше защо.
И така, след няколкоминутен чат се запознахме. Когато му казах името си, той ми съобщи,че ме познава.Е хубава работа,от къде ще ме познава,да не си правеше майтап?! Изненадата ми настъпи, когато ми се представи и се оказа,че това е Билиан-син на приятели на нашите. Въпросното момче дори ни беше гостувало миналата година и даже си намерихме обща приказка. Тогава изглеждаше съвсем различно ...коренно различно. Как съм могла да не забележа нещо познато в него,как съм могла половин година да се питам кой е, при положение,че сме се познавали? Все още не можех да го възприема. Мистериозният човек от трамвая в който се влюбих всъщност беше Били! Същият този Били с когото миналата година си общувахме по скайпа дълго време и родителите ни бяха колеги и приятели,същият този Били, който живееше буквално през две преки от нашата улица и учеше в съседната гимназия! Каква нелепа случайност,нали? И изненадите не свършиха дотук.
Разбрах,че ''човекът с шапката'' си има гадже и не проявяваше голям интерес да общува с мен.
Имах си такива предчувствия още в началото,но не очаквах да се разстроя толкова много.Тези няколко месеца през които се засичахме в трамвая бяха запечатани в съзнанието ми и сега сякаш спомените се разбиха на хиляди парчета. Имах чувството,че се събуждам от някакъв мистериозен омаен сън и се връщам в реалност, по-мрачна и студена от всякога. Трябваше още тогава да прекратя тази история,да го преодолея и да си гледам живота...но какво направих аз? Продължих да си пиша с него надявайки се,че нещо ще се промени. Исках да спечеля доверието му и да станем приятели. Това ми стигаше. Уви, нещата станаха по-зле. Не стига,че приятелството му беше толкова недостижимо пък и на всичко отгоре започнахме да се заяждаме и спорим за дреболии. Въпреки чувствата ми към него не можех да не забележа непоносимият му характер и тъй като и двамата бяхме твърдоглави и се впечатлявахме прекалено много, обикновените ни виртуални разговори се превръщаха в бойно поле. Звучи странно,но Били беше единственият човек който хем обичах, хем не понасях. Към края на пролетта реших да му призная за чувствата си отново виртуално. А той не ми отговори по никакъв начин. Поне да беше написал нещо,да знам че е прочел обяснението ми,но здраве да е. Аз направих каквото можах.
Влюбеният човек е слепец за истината. Вижда само това, което му се иска и надеждата живее в сърцето му до последно. Най-жестоката болест е нещастната любов и аз се разболях неизлечимо. Били не ме харесваше,не беше влюбен в мен и едва ли някога щеше да бъде. Не ставаше въпрос само за гаджето му. Дори това момиче да го нямаше на негово място щеше да се появи друго,после трето...само не и аз. Вече осъзнавах,че е безсмислено да чакам да стане някакво чудо. Трябваше да преодолея първата си несподелена любов и да гледам напред. Света не се беше свършил,и по-лоши неща сполетяват човека. Но тогава ми беше по-трудно от колкото очаквах. Започнах мисията ''забравяне'' ,но как щях да я изпълня, след като Били буквално ми беше пред очите и въпреки всичко не исках да прекратяваме всякакви отношения ? Исках да си останем познати или може би приятели, защото държах прекалено много на него за да го изгубя съвсем. Живота му не беше лек а аз не можех да му помогна по никакъв начин. Когато беше щастлив и аз се чувствах добре а когато усещах,че е нещастен страдах заедно с него. Надявах се да ми има доверие и се опитвах да му покажа колко държа на него като човек и приятел. Макар и безкрайната ми любов, винаги поставях приятелството на първо място.
И не след дълго, той наистина започна да ми се доверява и да ми споделя повече за себе си. Бях щастлива от много време насам и надеждата отново ме озари...до момента, в който Били не започна да ми разкрива неща, които бяха всичко друго,но не и нормални.
Призна ми,че винаги е бил с доста по-различно виждане за света,в което няма нищо лошо разбира се, аз също не съм с типични възгледи,но се оказа,че около него нищо не е в ред.Организма му функционираше по друг начин и приемаше вещества, които на обикновен човек биха навредили. Хранеше се със странни листа комбинирани с цветя и хляб,приготвяше си смеси за пиене в специално шишенце...дори си беше създал собствена субкултура и не смяташе да се отказва от нея.
Шокирах се,но приех всичко.
Сега съжалявам,че не прекратих всичко още в началото. Осъзнавах,че се забърквам в нещо напълно откачено...
Излизаше,че никога не съм познавала истински Били и около него всичко е загадка. Можех да му кажа,че не искам да общувам с него,все още имах време,но безумната любов и необяснимото приятелство ме спираха..
Винаги съм харесвала различни и особени хора,но това надхвърли очакванията ми. Не знам дали имам право да го виня при положение,че аз самата не съм като другите. Имам си въображаем приятел летящо кексче още от детството,което често ме напъства и съветва, колкото и откачено да е ,нарекох го Тактичното кексче.
Въображемите приятели били срещано явление у хората...и се проявавало от ранна възраст...
Обикновено притежавали качествата, които човек подсъзнателно искал да има....
Прочетох куп неща по въпроса,но все пак малката подробност,че в моя случай дори не ставаше дума за човек, ме караше да се чувствам луда.
Боях се родителите ми да не разберат и да им докарам ужасна тревога и стрес, затова казах на тактичното кескче да си върви и повече да не идва. И нали беше част от въображението ми,ме послуша макар и двамата да бяхме тъжни. Не дойде цели четири години. Значи вече нямаше за какво да се тревожа...
Станах осми клас и се записах в гимназията. Не след дълго съзнанието ми беше обзето от ''Човекът с шапката'' и съвсем бях забравила за старият си приятел.
Но един хубав съботен ден, той отново се появи. Стреснах се,но имах нужда от утеха и подкрепа и не го прогоних. Вече ми беше все тая дали ще ме сметнат за луда или не. Въображаемият ми най-добър приятел се завърна окончателно. Понякога много ми досаждаше и все се появяваше когато съм с други хора,но не му се сърдех. Говорехме си, когато бях сама и никой нищо не подозираше.
С течение на времето разбирах,че част от характера му е да казва всичко каквото мисли независимо как ще го възприема и колко лошо ще прозвучи. Понякога прекаляваше.
На ''тактичното кексче'' му липсваше каквато и да била тактичност.
Та мисълта ми е,че след като аз не съм напълно нормална е невъзможно покрай мен да няма странни и шантави хора като Били.
Лятото преди да дойде тук обаче,Били ме извика една нощ в близки парк и ме запозна с едно доста мрачно и странно момче,било помощник на портиера в неговата гимназия. Още тогава го нарекох Злокобния.
Били ми обясни,че за тайните му знаем само аз и той и трябвало да проведем някакви свързваща церемоя с помоща на знаци на мълчанието. Изплаших се много,но някак успях да се съглася да съм част от това безумие. Вече мислех,че той е тотално откачен а заедно с него и аз...
Знаците бяха от някаква странан азбука измислена от него и трябваше да ги сменяме на всеки четири месеца докато азбуката не се изпише. Но когато се сбогувах с него и дойдох тук съвсем забравих за това и не сме се чували от доста време. Надявам се искрено да се е отказал от тези глупости и да си живее живота.
Толкова съжалявам,че се забърках с този перко.
Когато пристигнах тук,останах очарована макар и да ми лиспваше моята гимназия,чак тогава осъзнах колко съм била заблудена и съм я оценила. Разпределиха ме в Слидерин и единствените хора,които бяха доста по-мили и готини бяха Тери и Део. Тери ми стана най-добра приятелка, а с Део честичко си бъбрехме.
Нещата вървяха добре,докато не се прояви ужасното ми критикуване на по-грозноватите хора и съдбата не ми отмъсти подобаващо
Имаше едно момче,което ми беше толкова противно,че чак пищях от ужас и на всичкото отговре всеки ден се засичахме...
Но се случи така,че паднах в собствения си капан. Без да знам как...гледайки веднъж през прозореца в коридора на първия етаж се загледах по-дълго в него и установих,че изобщо не е чак толквоа грозен а дори някак загадъчен и много интересен. Не знам какво се случи с мен,но сякаш прозрях вътрешната му красота и изгубих разсъдък. Всеки път щом го видя полудявах от вълнение,но ме беше срам да го заговоря а и беше от друг дом,което усложняваше всичко.
Посъветвах се с Тери и Део през лятото и те обещаха да ми съдействат да се запозная с него тази година...
Всичко ми се върна тъпкано и оттогава не критикувам никой.
И Део ми предложи да ни уреди среща.
Бележки,загадки,посредници...при мен винаги ги имаше.
Знаех,че изобщо не е правилно да се действа така за каквото и да било,но в момента тази идея беше най-надеждна за това приех.
С нетърпение очаквах края на лятото...с всеки изминал ден чувствата ми към този човек ставаха все по-силни,не можех да заспя от вълнение,пред очите ми постоянно изникваше образа му и ако не се запознем скоро ще се поболея.Не ми излиз от ума дори за секунди.
Ето ми сега противно същество!...нещата се обърнаха и аз си платих прескъпо. Какво ли още ме чакаше? Навярно поредната изненада на собствения ми налудничав лабиринт...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 11:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава трета
Изненадващ сблъсък

Известно е,че има хора които не се разбират,не си допадат и се стремят да общуват колкото се може по-малко.Има такива, които въпреки неприятните си чувства един към друг се стараят да поддържат добри отношения,има такива които се поздравяват с усмивка а злословят зад гърбовете си. Хора всякакви.
Норек,Наруто,Емануил и Сис спадаха към съвсем различна група. Когато човекът срещу тях им беше неприятен до непоносимост ,го показваха съвсем открито.
Четиримата заедно с Панталей,Линту и Филип имаха общ час по грижа за магически създания при добродушния великан Хагрид и учителя ги учеше как да хранят бебе змей без да ядосат майка му или да пострадат. Имаха пет минутна почивка и учениците се бяха разпокъсали на групички и повечето обсъждаха впечатленията си от часа.
Драко Малфой и Панси Паркинсън се опитваха да завържат някакъв разговор с новия ученик Норек (чиято фамилия незнайно защо беше неизвестна за всички) като го разпитваха за предишното му училище,но той им отговаряше вяло и през цялото време мяташе злобни погледи на петимата нови приятели на Панталей,които го зяпаха и гледаха не по-добре.
-Та какво казваше Норек,имахте ли куидич там? А разни дразнещи мътнороди?-люпитно задаваше въпрос след въпрос Драко
-Не знам дали сме имали дразнещи хора там,но определи някои ще си изпатят-процепи през зъби той и се отправи гневен към Панталей и компания
Панси и Драко сбърчило чело и започнаха да се подиграват на Невил Лонгботъм за нещо,забравили за странното поведение на Норек.
-Желаеш ли нещо?-попита не особено любезно Емануил
-Цял час ме зяпате и си шушукахте нещо. Проблем ли имате,а?
-За какво говориш?-зачуди се Панталей
-С изключение на теб де-рече приятеля му-в началото си мълчах заради теб,но вече ми писна!
-На теб ти писна? Виж ти!-не повярва на ушите си Емануил-ако имаш нещо да казваш сега е момента...
-Имам чувството,че говоря с дебили! Разигравате някакъв евтин цирк, за да се правите на много оригинални. Или другият вариант е...да имате сериозни проблеми с главния мозък-невъзмутимо продължи Норек
-Ти не се грижи,нали са си наши проблемите-подметна Сис
- Да не би да се имаш за нещо повече от нас? Нека ти кажа нещо.Това какви сме и какво правим си е наша работа.Няма да се променим защото не ти изнася.-заговори Наруто гледайки Норек на кръв
-Защо не ходиш да си играеш каратето, пък ако видиш някъде да продават акъл-купи си.
-Първо,нека ти кажа,че тренирам сериозно и почти съм овладял...
-Да,да...чувал съм го и преди.
-Норек,винаги ми е било интересно кретен ли си се родил или си се упражнявал да станеш?-запита Емануил със заядлив тон
-Стига вече!-не издържа Панталей-Държите се като някакви хлапета. Какъв е проблема,кажете.
-Питай тоя тук-промърмори Сис сочейки Норек-явно има нещо против нас и не му е приятно,че дружим с теб. Всяка втора дума му е заяждане.
-Много ти знае устата на тебе-не и остана длъжен той-вие да не би да се заяждате? Нямам нищо против това,че сте приятели на Панти,но сега така ще излезе,естествено.
Дразните ме заради превзетото си поведение. Един бил нинджа,друг не знам си какъв. Играете роли,това е. Не можете ли да задържите нечие внимание по нормален начин?
-Колко пъти да ти повтарям,че не играем театър?! Трудно ти е да приемеш хора, толкова различни от теб,нали? Трудно ти е да видиш по-далеч от носа си!-кипна Емануил- ти ли си тръгнал да говориш за привличане на вниманието по нормален начин? Откакто си дошъл никога не си свалял пред хора тези триъгълни слънчеви очила...
-Това си е моя работа-начумери се Норек-изобщо не сте наясно защо всъщност ги нося и не съм длъжен да ви се обяснявам. За разлика от вас,поне нямам толкова болно въображение и не се вживявам в ролята на боец.
- Ще намеря време и ще ти докажа,че съм нинджа,та да ти затворя нахалната уста-обади се сърдито Наруто
-С откачалки няма какво да говоря -отвърна му Норек
- Без обиди-намеси се отново Панталей- Заяждате се за пълни тъпотии,бе хора.
-В такъв случай предлагам да дружиш с нас и с него по отделно-рече Сис-няма да се спогодим.
-И децата биха се разбрали от дума повече от вас-обади се Линту клатейки глава
-Идеята на Сис е приемлива-кимна Норек-вече усещам,че получавам алергия от тях.
-Ще ти дам аз на тебе една алергия-размаха заканително юмрук Наруто като извади и пръчката си-за какъв се мислиш,бе?
-Какво,да се бием ли искаш?-подигравателно се изсмя Норек-е то простотията ходи по хората. Освен това не е позволено да се дуелираме с магия без надзор.
-Не го предизвиквай-предупреди зеленокосата
-Искате да ни накажат и отнемат точки ли?-свъси се Филип-успокойте се,де.
-Ти не се бъркай-отсече Норек-та...какво казваше Сис? Да не предизвиквам великият боец...леле колко ме е страх. Чуй,ме добре нинджо...постановките ти взеха да стават банални. Ако толкова искаш ела,довечера в двора да се разберем както трябва. Ама не ти стиска.
-На мен ли не ми стиска?-вдигне вежди Хагино- Бих те подредил така,че да ме запомниш...спира ме това,че не си ми равностоен противник.
-Оправдания и пак оправдания...-въздъхна Норек със странна усмивка-я се скрий! Луд за връзване тъпак....
-Я не говори така за него!-извика Сис със яростни пламъчета в очите-какво знаеш ти..?
-Теб пък кой те пита пънкарска отрепка такава!
В този момент,преди някой да е казал каквото и да било Филип се изправи,застана срещу Норек с присвити очи, и с всичка сила го фрасна с юмрук в лицето. Той извърна глава на другата страна,от разбитата му уста рукна кръв,чийто капки падаха на тревата.
Изоставили тихите си занимания и разговори,останалите ученици ги обградиха с разтревожени и недоумяващи лица. Драко някак се оживи и любопитно зачака да види какво ще стане.
-Ако още веднъж обидиш приятелите ми...горчиво ще съжаляваш,ясно ли ти е?-процепи през зъби Филип дишайки тежко.
Никой до сега не го беше виждал в такава светлина. Спокойният,мълчалив Филип Флауърс да избухне така,че да удари някого и то пред толкова хора,без изобщо да му пука? Това се казваше постъпка на истински землянин. Останалите извърнаха смаяни погледи към него,а той сякаш все още не осъзнаваше изблика си на ярост.
Норек обаче не искаше да изглежда като жертва, и все още леко зашеметен се нахвърли срещу момчето с бретона.
Емануил и Наруто се опитаха да го задържат,но той ги избута с лакти.
Само след секунди двете момчета си разменяха безмилостни удари а да ги разтърват изглеждаше невъзможно. Хагрид стреснато се притече на помощ,но и на него му беше адски трудно да овладее подивелите момчета.
Панталей не можеше да повярва,че е свидетел на такава разправия. Приятелите му се биеха като обезумели само защото не се понасяха и не можеха да се разберат като зрели хора. Пълен абсурд!
Опитите на всички да ги разтърват бяха напълно безмислени и се наложи на извикат няколко учителя за да въдворят ред. Чак тогава побойниците успяха да се отскубнат един от друг със зачервени лица от гняв.
-Мога ли да знам какво става тук?-запита строго професор Макгонагъл-биете се като някакви улични хулигани!
-Момент на ярост.Извиняваме се-глухо рече Филип
-Момент на ярост?-сбърчи вежди и професор Снейп дошъл заедно с Макгонагъл-що за нелепо оправдание? С напредването на възрастта подобни изблици би трябвало да се контролират. Дайте ми поне една основателна причина за това сбиване! Норек,отнемам двайсет точки от Слидерин.
Драко направо побесня и изгледа много мрачно новия ученик. Излагаше и прецакваше целия дом по такъв тъп начин! Какъв слидеринец беше това..и на всичко отгоре се биеше с юмруци като някой долен мъгъл...!
-А аз-двайсет от Грифиндор. Елате и двамата в кабинета на директора,няма да търпим повече такива изпълнения! Това е училище,не ринг!-останалите да си върнат към занятието.
-Знаеш,ли вече започвам да си мисля,че направих огромна грешка като дойдох-обърна се Норек към Панталей и го подмина като пътен знак,без повече да продума.
Бившият ловец на души не отговори,не реагира по никакъв начин,в момента искаше само всичко това да приключи по-бързо. От цялата кавга разбра едно- или трябваше да се появи някакво чудо,че да успеят да се разберат или не му оставаше друго, освен да общува с тях поотделно
***

През следващите няколко дни на Панталей му се струваше,че е на двайсет места едновременно.
Опитваше се да намери време и за шестимата си приятели, които сякаш се бяха превърнали в самостоятелни бойни единици с изключение на Филип и Сис.
Те двамата с останалите от тайната им банда ''Галактически феникси'' отново творяха музика в онази изоставена къщурка, която откриха миналата година и освен в място за репетиции я превърнаха в уютно кътче за отдих и събирания на цялата компания.
Макар и да едва да смогваше с непрестанното разкарване, което му създаваха съчетано с неговите многобройни извънкласни задължения(включителна огранизацията на Хърмаяни СМРАД,която доста го заинтригува) Панталей нямаше никакво намерения да се мъчи да ги сдобрява.
Линту се върна към най-голямото си хоби-стрелбата с лък.
Намираше се в задния двор, където обикновено Наруто провеждаше сутрешните си тренировки,но сега беше съвсем сама .Сега,когато вече беше събудила последният дракон на Земята и възстнови клана си трябваше да реши как да продължи живота си занапред.Тревожеше се,че гората, в която се укрива крилатият й любимец Горест не е твърде защитена и някой би могъл да го открие.
Не всеки можеше да се похвали с това,че е драконов ездач,но по какъв начин можеше да й послужи това? Смяташе,че е част от нещо героично,че ще посрещне всяко изпитание като истински воин,без страх както предците си, чийто подвизи живееха в сърцето й. Но вече я обземеха безкрайни съмнения относно това.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 17, 2012 9:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Случаят Лий Купър
глава четвърта

По цялото земно кълбо, нямаше уважаващ себе си фен или играч на магъоснически шах, независимо на какво ниво е, който да не е чувал за онова момче превърнало се в сензация само за две години. Момче, което безспорно щеше да остане в историята като най-великият шахматист съществувал някога. Нямаше международен и световен турнир на който да не се беше явял и да не беше спечелил първо място...нямаше тактика, с която да не е наясно до съвършенство. Но кой всъщност беше той? Никой не знаеше. Момчето,носещо псевдонима Лий Купър винаги се появяваше с черна мистериозна маска от пера, която скриваше цялото му лице а когато поредния турнир приключи,обсипан от овации и възхищение просто си тръгваше.
Най-интересното беше,че никой не намираше цялата тази ситуация за странна и необяснима и мъчеше да разбере нещо за този човек. Списанията и вестниците постоянно бълваха новини за феноменалният Лий Купър, който побеждаваше с лекота шахматисти посветили целия си живот на тази игра.
Още преди време Северна Америка беше провъзгласила младежа за първият човек в историята успял да победи всеки играч изпречил се на пътя му.
Цели два континента буквално го боготворяха и според хиляди хора втори като него никога нямало да се роди.
Само при споменаването му, милиони шахматисти оставаха без думи и мечтаеха да са като него.С всеки изминал ден, светът полудяваше по мистериозният шампион, без да си задава никакви въпроси откъде и как изобщо се е появил и дали наистина е възможно да постигне такъв успех.
Цялата тази дандания достигна и до нашенските национални медии и вестници и разбира се, това се превърна в основната тема за разговор на много хора играещи магигъоснически шах в България.
Въпреки догадките около Лий Купър, той нямаше нищо против да бъде сниман за плакати на билбордове и корици на списания.
С една дума, това момче знаеше как да покори света и да се превърне в легенда...
Имаше един човек обаче, на който тази работа му се струваше прекалено съмнителна. Той живееше съвсем сам в малко таванско апартаментче и излизаше само за да отиде на работа или да си напазарува от близкият супермаркет. Повечето му роднини отдавна не бяха между живите а приятелите му се разпръснаха по чужбина а други просто вече нямаха желание да общуват с него. Ала и той не умираше от възторг да слуша постоянното им оплакване,разказването на едни и същи истории и убежденията ,че смисъла на живота е да си женен с деца,да работиш престижна работа облечен в скъпарски костюм а вечер да се просваш на дивана гледайки като зомбиран поредното глупаво предаване.
Не,че намираше нещо лошо в това да имаш семейство,просто беше на мнение,че смисъла на живота е нещо прекалено относително и строго индивидуално. Всичките му съседи го смятаха за особняк, защото винаги се разхождаше с необичайния си работен костюм,дори избягваха да го поздравяват.
Може би наистина не беше типичния двадесет и седем годишен столичанин,но той отдавна се беше примирил със своите странности и не се терзаеше,че е самотен.
Обичаше самотата,обичаше да разсъждава върху всичко, което го заобикаля и всеки ден се стремеше да научи нещо ново. Харесваше работата си.
Беше неделя вечер и поредната новина за Лий Купър звучеше по радиото.Особнякът,както го наричаха съседите гледаше през прозореца с цигара в уста,пиеше кафе и мислите му се рееха някъде. От време на време излизаше от унеса си и слушаше многобройните възхвали по адрес на най-великият играч в историята.
Самият той не проявяваше никакъв интерес към магъоснически шах,но по някакъв начин тази личност успя да привлече вниманието му неимоверно много.Толкова,че да наруши обещанието,което си беше дал преди години никога да не се връща към предишното си занимание.

***

Всичко беше уредено. След два часа особнякът щеше да замине за САЩ.
Макар,че отиваше на толкова непознато и далечно място вълнението му липсваше. Имаше известна доза нетърпение и любопитство,но причината се дължеше на това, заради което всъщност заминава.
В името на предишната си работа към която се върна трябваше да прекрати сегашната. Въпреки,че го направи с известна доза неохота,не съжаляваше за взетото решение. Особнякът направи последни приготовления за пътуването и след като се убеди,че всичко е готово нарами сака си, огледа няколко пъти апартамента така, сякаш се сбогува с него и най-сетне потегли.
Когато излезе на улицата забеляза,че е съвсем пуста, което доста го учуди.
Обикновено не можеше да се мине от многобройни тълпи и паркирали коли на тротоара.
Извади мобилния си телефон решавайки,че ще си повика такси. Не му се случваше често да го прави,но щеше да е много неприятно ако изтърве полета. Не си струваше да се прави на интересен и отново да пътува с раздрънканата си таратайка, за която дори нямаше книжка.
Набра номерът на една таксиметрова компания и от слушалката се чу неприятен глас, който му съобщи,че временно няма достъп до тази услуга. Набра друг номер,но се случи същото.
Или не си беше платил сметката, или просто по законите на проклетията точно днес нямаше никакъв късмет.
Погледна часовника си. Минаваше обед. До полета му оставаше по-малко от час...
Без да се вайка и тюхка продължи с опитите си да се свърже...
Съвсем неочаквано, телефонът му звънна. Номерът който, го търсеше беше непознат,с чуждестранен код.
''Кой какво иска пък сега?"-леко раздразнен си помисли той
-Ало?
-Добър ден,надявам се,че не ви безпокоя-заговори спокоен глас
-Всъщност доста ме безпокоите,но няма да ви затворя.
Настъпи кратко мълчание.
-Да ви ли звънна по-късно?
-Има ли смисъл да ми звъните пак? Така или иначе вече разговаряме. Дано имате добра причина да ме търсите. Честно да ви кажа,нямам време за безсмислени приказки с непознати. Кой сте вие?
- Казвам се Албус Дъмбълдор
-И все пак? Защо ми се обаждате?...и най-важното...знаете ли изобщо кой съм?
-Наясно съм с какво се занимавате,доста съм слушал за вас.
-Все още не разбирам...
-Прочут сте с представленията си в много страни и неотдавна славата ви стигна и до мен.
Бих искал да ви предложа да участвате в една празнична програма, която ще се проведе в навечерието на Коледа. Знам,че до тогава има много време,но...
-До тогава има прекалено много време. Вижте,наистина бих си бъбрил с вас още,но след по-малко от час заминавам за чужбина и нямам представа до кога ще остана там...защо не потърсите някой мой колега? Сигурен съм,че няма да ви откаже.
-Но,моля ви се, недейте така...офертата наистина си струва. Заплащането ще е повече от добро,атмосферата-прекрасна.
-Пак ще ви повторя-имам други ангажименти. Не мога да приема предложението ви. Не ми обяснихте почти нищо. От къде се обаждате?
-Извинявам се за което.Обажда се директорът на училище за магия и вълшебство ''Хогуортс'' Намира се в Англия.
-Искате да кажете,училище за фокусници и илюзионисти..?-някак недоверчиво запита особнякът
-Напротив,искам да кажа точно това,което чухте. Училище за истински магъосници.
-Интересно...но не и невъзможно,де.
-Всяка година организираме грандиозни коледни тържества, като се стремим всеки път да включим нещо ново, което би се харесало на учениците. Имахме идеята да поканим именно вас. Вашето участие определено ще направи тържеството много по-различно и запомнящо се. Освен това, можете да останете като наш гост за колкото време поискате.
-Звучи доста примамливо,но не смятам,че трябва да повтарям хиляда пъти-зает съм с нещо друго.Много съжалявам.
-И все пак се надявам да размислите...
-Ще ви кажа,че ще размисля, само за да ме оставите на мира. Не желая да бъда груб,но вече ви обясних ситуацията. Все пак ще запазя номера ви,но не мога да ви обещая нищо. Наел съм се с нещо далеч по-съществено и нямам време за никакви участия. До чуване.
Но преди човекът отсреща да е успял да отговори и преди особнякът да е затворил, в ума му се появи някакво предчувствие. Предчувствие, което нямаше нищо общо с магия,чудо или свръхестествена способност. Този човек притежаваше силна и безпогрешна интуиция и винаги се озоваваше на точното място, в точното време. Само няколко минути му бяха достатъчни да осъзнае,че този разговор съвсем не е незначителен.
-...Как казахте,че се казва училищетп в което сте директор?
-''Хогуортс''
-И се намира в Англия?
-Да.
-Добре. Слушайте, нека се разберем така. Още днес ще ви се обадя за да чуете окончателното ми решение.
-Чудесно. Приятен ден.
-Благодаря подобно.
Особнякът се усмихна тържествуващо без видима причина и моментално набра колегата си, който вече го чакаше на летището.
-Къде се губиш? Самолета излита след малко!-чу се нервен,ехтящ глас от слушалката
-Промяна в плана. Можеш да се ходиш вкъщи...този случай ще е само мой.
-Какво каза?!
-Точно това,което чу. Ти се оттегляш от случая,всичко е на моя отговорност.
Заминавам сам за Англия.
-Не знам какво ти става,но допускаш грешка...та нали именно в Щатите се крият всички отговори? Именно там най-лесно можем да разберем какво...
-Там само ще си изгубим времето. Отивам в Англия,защото съм убеден,че цялата загадка е някъде,където най-малко очакваме.


Глава пета

Като гръм от неясно небе

-...Леле,човече,не ти ли писна...?
-Какво толкова казах пък сега? Искам просто да се разберем
-Ти може да искаш много работи,но това няма да стане.
-Ама и ти си един...какво лошо има да се сдобрим,да забравим кавгите по между си...?
-Глух ли си или какво? Не желая да се сприятелявам с вас. Хубаво,няма да се заяждаме и обиждаме помежду си...пък и ту ко виж Филип пак го избие на ярост.
Наруто многократно се опитваше да открие нещо положително у Норек и споровете и караниците да престанат,но уви не се получаваше. В крайна сметка и нинджата се примири с положението и насочи позитивната си енергия върху прекрасната яхния с месо и зеленчуци, която предлагаше днешното обедно меню.
Беше петък,втората седмица на октомври,навън есенните багри властваха с пълна сила и ромолеше лек дъждец.
В Голямата зала цареше обичайната глъчка.
Петимата приятели отново станаха неразделни с Панталей и макар,че Норек не промени лошото си мнение за тях, враждебността намаля.
-Какво ще правим след часовете?-запита разсеяно Сис докато си наливаше сироп от арония
-На който каквото му се прави-простичко отвърна Емануил-щом спре дъжда,мисля да се разходя в мини парка
- Сам?-вдигна вежди момичето
-Не,естествено.
-Ще дойда с теб,че и без това вече съм преял и не ми се тренира-обади се Наруто
-Вече има с кой да отида...но да не си помислиш,че те гоня,де-рече Емануил с многозначителна усмивка
-Тука има нещо-отсъди Панталей, който днес беше в чудесно настроение-кажи ако не е тайна.
-Тайна? Знаете,че си казвам всичко.
Ще се видя с едно момиче.
-Браво,браво-потупа го по рамото Наруто-сега ми просветна защо си така отвеян напоследък.
-И коя е щастливката?-полюбопитства Линту
- Казва се Грета. Но..не е нищо сериозно,говорим си и сме срещали два три-пъти.-обясни набързо Емануил
-Е,то така се започва-рече Норек,който от масата Слидерин бе дошъл при тях за ужас на Драко-въпреки,че имам чувството,че по отношение за гаджетата,тук са доста задремали. Сега е времето за такива работи.
При тези думи Наруто крадешком погледна към Джини,която все още много харесваше,но тя отново не го забелязваше а се влачаше след Хари. Досадната китайка Чо Чан пък,продължаваше да го преследва с надежда за нещо повече от приятелство. Наруто имаше очи само за червенокосата и обмисляше дали да не я покани на среща,но се срамуваше и опасяваше,че ще откаже. Въздъхна и се върна към обяда си.
-Всеки си преценява най-добре кога за какво му е време-обади се Филип леко свъсен
-Добре де, само изказвам мнение. Не съм тръгнал да ви давам акъл...
Изведнъж,към тяхната маса се приближи някакво момиче,но всички бяха толкова улисани,че в първия момент не го забелязаха. То застана неподвижно,скръсти ръце леко заплашително и се прокашля.
Приличаше на човек, който не допуска да остане незабелязан, още по-малко неразбран.
Щом присъстващите я забелязаха й хвърлиха въпросителни погледи.
Норек се беше запознал с това симпатично момиче още в началото на годината,защото беше слидеринка. Една от малкото свястни и приятни хора тук.
-Как си?-поздрави той с вежлива усмивка
-Здрасти. Добре съм.
- Какво те води насам,Тери? Искаш ли да седнеш при нас?
-Много мило,но не съм дошла да си лафим. Трябва спешно да говоря с твоя приятел Панталей
-С мен?-изненада се момчето и погледа му се изпълни с леко подозрение -да не би да се окажеш част от някаква извънкласна кампания,вече съм част от тази на Хърмаяни,нямам време за други.
-Ако ти кажа,че съм ,ще излезеш ли с мен отвън за да разбереш за какво става дума? Повярвай ми,ако не беше толкова важно и сериозно, нямаше да идвам да ти губя времето.
-Леле Тери,той не е някаква важна особа,спокойно-намеси се Норек-говори с него тук,какво ти пречи
- Разговора трябва да е на четири очи. Разберете.


***

След по-малко от час Панталей за пръв път в живота си нямаше думи.
Онова, което разбра определено не го очакваше и се стовари върху него като гръм от неясно небе.
В Хогуортс имаше момиче,което го харесва и то толкова много,че чак е влюбено в него.
Всъщност, Тери беше най-добрата й приятелка на и на драго сърце се беше съгласила да й помогне както може.
В съзнанието му трескаво изникваха милиони въпроси свързани с това момиче. Искаше да се запознае с нея колкото се може по-скоро.
От Тери разбра,че обожателката му нямала смелост да говори с него на живо и първоначално щяха да си общуват с писма,които Тери предава.
Панталей смяташе,че това не е най-удачния начин за запознанство и дори намираше цялата история за доста странна,но вълнението и любопитството сякаш надвиха разума.
На следващата сутрин Панталей написа едно кратко писмо с поздрав и още две три неща и още същия ден получи отговор. Така Тери няколко дни им беше нещо пощалъон,наистина изглеждаше откачено отстрани,но момчето все повече искаше да се запознае с тайнствената обожателка. Усещаше,че е симпатична без дори да я е виждал и някак толкова загадъчна...че даже леко се плашеше.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 17, 2012 11:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава шеста
Внуците

Единият изглеждаше двадесет и няколко годишен. Сиво русолявата му коса беше някак странно оформена нагоре. Усмихваше се на всички страни,но някак изкуствено и лъжливо като недостатъчно убедителен артист. Ръкавите на палтото му бяха толкова дълги и изкусно назъбени,че приличаха на криле на граблива птица. Незнайно защо на едното му рамо свита на кълбо спеше някаква твар подобна на невестулка а на другото се мъдреше черна шапка в умален вид. Обгърналото го като мъгла наметало стигаше до земята.
В момента мислеше само как ще убеди дядо си,че може да се справи като негов заместник за известно време. Знаеше,че само така може да осъществи истинските си цели
Сега стоеше тук пред сбирщина хлапета и добродушни учители неподозиращи абсолютно нищо и това доста го развеселяваше. Предвкусвайки грандиозните успехи и признания, съставяше многобройни планове в съзнанието си...
Другият-все още ученик, притежаваше безразлично разсеяно изражение,особен поглед и нагла самодоволна усмивка. Беше скръстил ръце така,сякаш очаква някой да изпълни поредната му прищявка.
Едва ли някой щеше да предлоложи,че всъщност са братя,ако директора изришно не ги бе представил.
Тази сутрин учебните часове започнаха едва след третия час. Причината се дължеше именно на тези двама новодошли и сега цялото училище се беше събрало навън за да посрещне гостите.
Обикновено нищо не можеше да наруши учебният процес тук,затова на мнозина им тази ситуация им се стори доста странна. Посрещането започна с дълга реч от която не стана ясно кои са тези двамата,продължи с празнична музика и завърши с разбулване на загадките.
Братята, бяха единствените внуци на самия директор за които почти никой не подозираше.
По-големият,този с наметалото отдавна бе завършил училище и сега искал да помага на дядо си с каквото може. А по-малкият се обучавал у дома с помощта на едни от най-престижните учители.
След като извънредната церемония приключи се установи,че братята ще останат в Хогуортс за известно време а учениците се върнаха към обичайните си занимания. Идването им внесе голямо любопитство и вълнение както обикновено ставаше, когато се появят нови хора. А това,че са внуци на директора ги направи безумно популярни. Привидно, те се държаха любезно с всеки който ги заговори,но всъщност им се искаше никой да не им досажда.
Някои не им обръщаха никакво внимание като Панталей,Норек и компания защото си имаха достатъчно неща за които да се вълнуват,но Реневе определено не можеше да остане безразлична към тези ''странни птици''.
Тя обичаше да има загадки и мистерии над които да разсъждава и да се опитва да разплете. Или по-точно обичаше да си внушава,че и в най-обичайната
ситуация има нещо необяснимо, което чака да бъде разкрито. Още от малка приемаше приказките и измислиците твърде на сериозно и доста често границата между реалност и въображение при нея беше много тънка. Беше склонна да вярва,че някой й е направил черна магия и за това понякога изобщо не й вървеше в нищо,беше склонна да вярва,че някаква висша невидима сила или съдба е предначертала събитията в живота й,обичаше да разчита на същата тази сила да й донесе успехи...вярваше безрезервно във всичко необикновено,невидимо и изобщо във всяко нещо извън рамките на нормалния реален свят.
От доста време насам вече знаеше как да използва това богато въображения в своя полза.
С огромен ентусиазъм се зае да пише разказ изпълнен с хиляди фантастични,митични и всякакви такива елементи като умело ги преплита с реални. Често определяше творбата си като ''манджа с грозде'',но искрено се надяваше един ден да я издаде и наистина да има успех и почитатели. За крехките си шестнайсет години не беше постигнала кой знае колко значими неща,но вярваше,че този разказ ще промени това. Искаше да създаде нещо,с което ще остави белег,следа изпълнена със смисъл в този свят и реши това да е нейното творчество. Нямаше да си прости ако се отдаде на безсмислено съществуване.
В нея сякаш живееха две същност,които бяха пълна противоположност.
Най-лошото беше,че рядко успяваше да намери баланс между тях а думите,мислите, действията й често си противоречаха. От нея можеше да се очаква почти всичко.
Така се случи и този път. Поредната й налудничава идея вече беше пуснала корени в съзнанието й, и когато я сподели с най-добрата си приятелка Тери, реакцията отсреща не я изненада.
Тери обичаше приключенията и неизвестното,но понякога Реневе наистина прекаляваше.
-И двамата ми се струват доста подозрителни...-започна шепнешком тя в часа по история на магията.
С Тери седяха на предпоследния чин до прозореца и си блъскаха главите над една от зададените теми. Реневе не се сещаше абсолютно нищо от наученото в момента,пък и усилията й да се съсредоточи се оказаха напразни.
-Стига,де! Няма ли да престанеш вече?-подразни се Тери и изгледа другото момиче сериозно
-Не казвай,че и този път си въобразявам! Когато имам някакво предчувствие,доста често се оказвам права!
-Хм...кажи ми един такъв случай.Успокой се,де.Напрегната си заради предстоящата ти среща и търсиш начин да се разсеяш. Знам,че би ти се искало да сме част от фентъзи история,но слез на земята поне за малко. Ако тръгнем да разузнаваме нещо свързано с внуците,първо ще си изгубим времето,второ ще изглеждаме като пълни психопати и трето може да си създадем неприятности.
-Но поне ще предприемем нещо различно...ти винаги си обичала да рискуваш.Сега е времето за такива щуротии,нали така?
-Това е вярно,но да предприемеш разследване срещу някой, само защото ти е странен и съмнителен...това е съвсем различно от нашите лудории. Имаме си достатъчно работи
за които да се тревожим. Защо винаги обръщаш толкова внимание на неща, които не те касаят?
-Защото има прекалено много неща които изглеждат незначителни,но всъщност не е така.
Замисли се.
-Тези хора не ме интересуват,разбираш ли? Не ги познавам и по никакъв начин на се свързани с моя и с твоя живот.-категорично заяви Тери и продължи да пише
-Но нищо не ни пречи да разберем поне малко за тях-държеше на своето Реневе-идеята не е чак толкова откачена.
-Нямам чак толкова свободно време...пък и казах ти,не искам да участвам в това безумие. Не се сърди,досега почти винаги сме били единодушни,но този път няма начин.
Пък и все едно не те познавам. Днес си погълната от нещо,утре ти е омръзнало. Ако се решила да се правиш на детектив аз не мога да спра,но помисли добре в какво се забъркваш и дали си струва.
-Понякога за да разбереш струва ли си нещо трябва да се хвърлиш в неизвестното и да рискуваш-каза Реневе шепнешком защото от съседните чинове вече ги слушаха
-И как смяташ да разбереш нещо за внуците? Сякаш тази история те вълнува дори повече от Панталей,което звучи невероятно.
-Естествено,че не така...но ако постоянно мисля за предстоящата среща ще полудея. Страхувам се да не се провали всичко...
-И това ти е грешката. Всичко ще мине добре.Спокойно.
-Искрено вярвам в това...но да се върнем към другата тема...
-Абсурд! Няма да участвам в плана ти...а и как мислиш да разузнаеш всичко?
-...питаш ме как смятам да разбера нещо за внуците? Като за начало ще се старая да съм покрай тях,ще разузная с какво се занимават,ще се опитвам да чуя всеки техен разговор. Просто ще импровизирам.
-Заслужено си спечели титлата психопат на годината-засмя се Тери,но в изражението й се четеше тревога-внимавай,Реневе...пази се от самата себе си.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 18, 2012 12:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Снимки на някои от героите

Наруто-

Панталей-

Линту-

Филип-

Сис-

Емануил-
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 18, 2012 10:59 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава седма

Мечтана среща и разговор с недомлъвки

В този прекрасен съботен ден слънцето светеше така, сякаш е разгара на лятото.
Есента все още не се усещаше по никакъв начин. Разноцветните дървета изпъстряха всичко наоколо,топлият ветрец галеше косите, а Хогуортс- като ярка декоративна шапка се гушеше в ефирната пелерина ушита от природата. Небето,в своите бледо розово-жълти нюанси и пухкавите облаци се преплитаха със слънчевото сияние, което се оглеждаше в кристалното езеро.
В този така прекрасен ден Реневе беше развълнувана повече от обикновено. Причината имаше само едно име-Панталей.
Момичето пристъпваше неуверено отправяйки се към задния двор или както го наричаха някои- училищния мини парк Щеше да се срещне с него,с човекът завладял сърцето й по един особен начин. Усмихваше се нервно и си повтаряше наум,че всичко е наред. Лицето й приличаше на огнен залез,краката й едва я държаха...имаше чувството,че ще припадне от вълнение. Пристигна.
Задният двор много приличаше на градината,но тук вместо множеството пъстроцветни лехи и храсти преобладаваше свежа зеленина. На една от пейките,със спокойно изражение седеше той.
Щом го видя, Реневе усети силно сърцебиене и вълната от чувства я връхлетя с пълна сила.
Момчето се изправи,усмихна се любезно и рече:
- Най-сетне да се запознаем на живо.
Цялoто природно изящество,всичката красота наоколо не можеше да бъде в хармония с лика на Панталей.
Не беше грозен. Притежаваше някакво натрапчиво несъвършенство,което обаче му придаваше нетипичен чар.
Панталей беше несграден,леко изгърбен младеж . Имаше порцеланово бледо лице с нежни,овални и същевременно остри черти,остър чип нос и странна издадена напред шия. Слабите му, фини ръце с дълги пръсти като на художник изглеждаха някак странно,но не отблъскващо на фона на набитата му фигура. Пепеливо-кестенявата му коса стигаше до раменете,носеше продълговати очила, които бяха придобили виолетов оттенък от слънчевата светлина а зад тях се открояваше проницателен поглед. -Здравей-едва успя да продума Реневе здрависвайки се с Панталей. Едва сега забеляза,че е леко кривоглед и се вгледа по-внимателно в очите му в очите му. Това бяха най-пронизващите ярко зелени очи, които някога бе виждала. Момичето отмести погледа си за момент и смутено наведе глава.
-Виждам,че ти е притеснено,но с времето това ще отмине,спокойно-утешително й каза момчето като не откъсваше поглед от нея. Сега вече чистосърдечно можеше да каже,че му е много симпатична.
Реневе притежаваше една специфична красота, която за доста хора беше прекалено шантава. Косата й имаше странен пепляво-виолетов цвят,бе подстригана на малко по-дълга черта,само два дълги кичура се спускаха почти до кръста,бретона й бе равно оформен и къс. Над дяснаси си буза бе залепила незнайно как някакви перлени украшения. Беше облечена със слидеринска униформа но по нея бе сложила маниста и на врата й висеше виолетов гердан,а всичките й нокти на ръцете грееха в различни цветове.
Погледът й излъчваше леко налудничаво, артистично безпокойство и някаква особена искра надежда...
-И все пак мисля,че си доста смела-продължи младежът-още преди да се запознаем разбрах,че ме харесваш много...до последно си мислех,че може да се окаже майтап,но сега виждам,че не е. За толкова малко време чат разбрах доста неща за теб,но още не знам как се казваш.
-Реневе.
-Интересно име. Като се замисля откакто съм тук всичко е толкова нестандартно. Като започна от вида на училището,та стигна до учениците и самият директор.
-Тогава и ние би трябвало да не сме съвсем обикновени-тихо каза момичето
-Не знам...а ти кога се премести тук? Аз дойдох в началото на миналата година.
-Аз също. И не съжалявам никак.
-Е,иска ли питане? Аз се радвам,че нашите ме записаха тук, защото срещнах хората, които сега са ми най-добри приятели. А и през ум не беше минавало,че ще стане така. По принцип имам имиджа на уродливия зубър, който нон стоп учи и чете,но това са глупости. През живота си съм правил какви ли не щури неща,все пак съм израснал с луд брат,този човек действа направо заразително.С няколко години е по-голям от мен,ала се държи като истинско хлапе. Доста е забавно. Мога да ти разказвам за него още много...
- Наистина чрез писма ми е по-лесно да говоря с теб-все така тихо говореше Реневе
-Разбирам те,но с времето ще преодолееш това,както виждаш аз не хапя. Спомена,че пишеш някакъв разказ. Когато го напишеш, ако искаш ми го прати да го прочета.
-Не съм сигурна дали ще го довърша...
-Защо?
-Ами не знам,може да ми се изчерпат идеите...или никой да не го хареса...
-Не можеш да знаеш какво ще стане преди да опиташ-усмихна се Панталей-например ако никога не се беше решила да...хм...да помолиш приятелите си-посредници да ми кажат всичко онова,никога нямаше да подозирам за съществуването ти. Щеше да е жалко и за двама ни.
-Жалко е слаба дума. Но сега сме тук и това е най-важното.Между другото, имаш поздрави от Тери и Део.
-Благодаря.
...Двамата продължиха да си говорят,като през повечето време Реневе,със смутен вид слушаше многобройните истории на Панталей. Той още не можеше да си изгради цялостно мнение за нея,но симпатията която изпитваше беше видна. Само симпатия,нищо повече...
все още. Мина час...минаха два...
Реневе започна да се чувства все по-свободно в неговата компания и това я правеше безкрайно щастлива. Както си седеше улисана и запленена от великолепието на своя възлюбен,внезапно се появи тактичното кексче кръжащо във въздуха, което изписука развълнувано. Разбира се,Панталей не можеше да го види защото това бе въображаемият приятел на Реневе.
То продължи да писука,но момичето се направи,че не го забелязва. Стотици пъти му беше казвала да не се появява така неочаквано особено когато не е сама,но той просто не се разбираше от дума. Кексчето полетя право към Реневе и сега се намираше точно до главата й с надеждата най-сетне тя да му обърне внимание. Когато, това не се случи, се прокашля и заговори с особения си глас:
-Виждам,че срещата ти минава чудесно...а ти излишно се вайкаше.Но има нещо, което също те вълнува е сега ти е направо под носа.Трябваше да ти кажа...иначе щеше да се ядосваш.
-Изчезвай...-шепнешком просъска момичето
-Моля?-не разбра Панталей
-Нищо...
-Туко що каза нещо,но не те чух добре.
-Нищо не съм казала...Ще спомена само,че ако някой иска да ми каже нещо важно,сега не е подходящ момент и той много добре го знае-избърбори на бързо Реневе и стрелна кексчето със сърдит поглед
-Но какво общо има това с нашия разговор?-зачуди се Панталей
-Няма значение,забрави какво казах...
-Реневе,спри да се правиш,че не ме виждаш и чуваш...ако наистина искаш да разбереш нещо за
онези сега е момента-продължи създанието-виж,ето ги там!
И то посочи две фигури, които се разхождаха в другия край на двора.
Действително това бяха те. Внуците на директора. По-големият брат на име Лукас сегиз-тогиз се подсмихваше победоносно а другият на име Ернестин имаше съвсем равнодушно,отегчено изражение и само кимаше механично докато брат му размахваше дългите си назъбени ръкави и разпалено обясняваше нещо.
Реневе действително искаше да се заеме с разузнаването на тези хора и този път нямаше да се откаже толкова бързо.
Много й се искаше срещата да продължи,но така или иначе това нямаше да е последната.
Обясни на Панталей,че трябва да свърши някаква много важна работа пък и той трябваше да се прибира в училище заради свои ангажименти.
Двамата станаха едновременно от пейката и давайки си вид,че много бърза Реневе се обърна към Панталей с думите:
-Това беше най-хубавият ми съботен ден.
-Аз също се радвам,че се запознахме-откровено каза той като не откъсваше очи от нея- другата събота заета ли си?
-Като се замисля,не....
-Тогава, какво ще кажеш да се срещнем отново тук по същото време?
-Звучи...чудесно-смотолеви тя
и усети,че отново се изчервява срещайки зеленият втренчен поглед на момчето.
Двамата вървяха заедно известно време,после си взеха довиждане и момчето с бързи крачки се отправи към училището виждайки приятелите.
Реневе, вече в градината се криеше зад един храст в близост до разговарящите внуци и се мъчеше да чуе нещо. Ядоса се сама на себе си,че заради налудничавите си детективски пориви може да се е изложила някак пред Панталей,но силно се надяваше да греши.
-Смяташ ли да учиш тук вече?-запита Лукас брат си
-Сигурно си се побъркал...знаеш къде е моят живот-изсумтя презрително Ернестин и скръсти ръце
-Как може да използваш всички знания и възможности които имаш за...тези глупости?
-Не ми пука какво мислиш. Когато достигнеш и една трета от моите успехи тогава приказвай.
-Нагъл си...-процепи през зъби Лукас-нима мислиш,че си толкова велик?! Моите планове все още не са осъществени,но са далеч по-стойностни от това което правиш ти. Вече съжалявам,че дойде с мен...
-Мога да си замина още сега,но съм ти прекалено нужен,нали?
-За съжаление да. Постановката ти е ясна. За да се доберем до главния герой ни трябва помощта на второстепенния-прошепна по-големият брат и крадешком се заозърта.
-Но кой да е второстепенния?-вдигна вежди Ернестин и отправи смразяващ поглед към храста, зад който Реневе се беше притаила.
-Оставям на теб да прецениш-лукаво се усмихна Лукас и продължи-просто направи така,че всичко да стане в реално време. Тя не търпи провали.
-Коя е тази тя?-с раздразнен тон каза Ернестин-постоянно я споменаваш,но така и не ми обясни нищичко за нея. Започвам да мисля,че изобщо не съществува. Мислех,че въпросният главен герой е част от някоя твоя тъпа идея.
-Престани да ми държиш такъв език! Дядо ще е много разочарован ако те чуе...
-Кой го казва? Човекът, който не се спира пред нищо за да си присвои това, което иска.
-...това, което би трябвало да ми принадлежи по право-поправи го Лукас-но никога не съм си позволявал такова поведение като теб!
-Не ми се слушат лекциите ти...ще направя каквото трябва,но веднага след това си тръгвам. Сега вече трябваше да съм на друго място. Само, защото ме помоли дойдох с теб...и да видя дядо.
-Не се преструвай,че те е грижа. Единственият на когото той разчита съм аз...
-Колко наивно от негова страна....

Реневе-




Глава осма

Въображаемият Никой

Гласът, който Филип чуваше се носеше из цялата библиотека толкова ясно и отчетливо,че чак го стресираше. Не му се случваше за пръв път. От известно време този глас го преследваше без значение къде се намира,какво прави и за какво мисли. Гласът просто се появяваше и обсебваше слуха му до такава степен,че натрапчивата мисъл,че не е наред се загнезди в обърканият му ум.
Започна да си задава най-различни въпроси свързани с този глас,но така и не съумяваше да му отговори. Всеки път, гласа настойчиво обясняваше някакви неясни неща и настойчиво подканяше Филип да възприеме думите на сериозно .За момент му хрумна,че някой от родната му планета Ней се опитва да се свърже с него,но дори за онези жители такава комуникация изглеждаше твърде налудничава. Филип се озърташе объркано насам-натам, докато останалите упорито търсеха някакви стари книги, които трябваха за поредните проекти на Панталей.
Норек ръсеше досадни коментари, Наруто вдигаше врява...общо взето цареше съвсем нормална обстановка,сред нормални хора,в нормален ден...но не и за Филип.
Заслуша се все по-ясно в гласа и долови познати фрази. Започна да размишлява дали да не завърже разговор с него към края на деня, когато потъва в своя вътрешен свят на самота необезпокояван от никого в стаята си. Докато Филип продължаваше да слуша внимателно, блеещ в пространството, Емануил-симпатичният лимонено рус безгрижен младеж, владеещ телекинеза също се чудеше какво се случва. В момента го вълнуваше само едно.То нямаше общо с приятелката му Грета, с която ходеха от скоро и харесваше много,нямаше общо с разногласията, които се появиха напоследък между него и съучениците му, нищо общо дори със сребърното кръстче на врата му, което се появи миналата година от онзи стряскащ сън...
Чуваше някакъв странен глас. Не можеше да определи от къде точно идва,но знаеше че звучи тук и сега. Изпитваше затруднение да разбере какво точно казва и за това се отдели от останалите наострил уши. Лека-полека започна да разбира думите му,мъчейки се да открие кой все пак говори ала така и не успя. Реши,че няма нужда да споделя с приятелите си нещо, което беше трудно да докаже на самия себе си и замести тревожното изражение с усмивка...
Сис Флоример си тананикаше. Обичаше да си тананика каквото и да върши.
От както дойде в тук се чувстваше неописуемо добре. С тайната си банда продължаваха да творят песни, които скоро щяха да са част от първият им албум с демо записи,срещаше се тайно с училищния помощник-готвач Игнадий с който вече бяха доста близки и се беше едно от най-големите й вдъхновения. Въпреки,че бяха само приятели…все още.
Наистина имаше повод за безкрайно щастие.
Колкото и труден живот и неприветливо минало да имаше именно вярата,че ще се справи с всичко и огромното желание я доведоха до тук. Макар,че дълбоко в себе си знаеше,че има и друга причина. Никога нямаше да забрави как силата на музиката живееща в нея излезе наяве.
Сис умееше да намира във всяко нещо музика и да го усеща по този начин. Продължаваше да си тананика,но в гласа й се долавяше лека несигурност. Изпитваше огромно объркване и се мъчеше да го заличи с тананикане...или може би просто искаше да заглуши досадният глас, който се носеше наоколо. Нямаше намерение да си посвети цялото време на това да се чуди чий е,от къде идва и защо тя го чува. Обходи с поглед цялата библиотека и когато не видя собственика на гласа, предположи,че й се е причуло. Ала щом гласа продължи да се носи все така отчетливо и ясно и да говори за конкретни неща, Сис се ядоса и започна да мисли начин как да го прогони, защото наистина я дразнеше.
Още началото на миналата година Наруто често попадаше на някакви странни,дори налудничави неща в това училище и сега когато за пореден път чу неизвестния глас въобще не се впечатли.
Първите пъти когато се натъкна на тази нова странност си мислеше,че е някакъв високо технологичен ефект,но в последствие разбра,че този глас броди наоколо съвсем необезпокоявано и изглежда търси внимание. Нинджата нямаше нищо против да си бъбри с него,но навярно отново щяха да го сметнат за луд.
Лятото, което измина щеше да остане като най-значимото и вълнуващото в живота му.
Най-сетне успя... успя да задържи шапката на гърдите си тичайки по посока на вятъра,което доказваше,че е достоен за нинджа.
Тежките тренировки,милионите опити,безкрайната енергия и непоколебимата вяра за поред път му донесоха това за което бе мечтал години наред. Самият старейшина на родното му село го провъзгласи за квалифициран нинджа , напълно готов да поеме по пътя на невидимостта.
Но нито едно от тези неща не можеше да се сравни с тези, които предстояха.
Наруто правеше планове в съзнанието си как да основе съвременна академия в която да предаде знанията си на много други хора. Искаше му се да направи така,че да съчетае уроците по самозащита и нинджа трикове с предаване на положителното си мислене и посланието за мир и справедливост.
Все още всички тези идеи изглеждаха бледи и небрежно скицирани,но за Наруто нямаше невъзможни неща.
Колкото и да се преструваше,че не го чува и не долавя всяка изказана дума, Линту не можеше да излъже пред себе си,че Гласът го няма. Колкото повече се опитваше да го игнорира,толкова по натрапчиво той огласяше стаята. Запита се дали е единствената която го чува. Панталей усети чуждо присъствие още в момента, в който влязоха в библиотеката.
Но едва сега долови така нареченият глас. До сега никога не го беше чувал,но в момента в който това стана му трябваха по-малко от две минути за да разбере,че действително там има някой.
Очевидно не притежаваше физическа обвивка,но това не го правеше халюцинация. За разлика от останалите, които гледаха на гласа по всевъзможни начини,но се опитваха да скрият,че знаят за съществуването му,Панталей веднага и директно запита:
-Чувате ли гласа, който чувам аз?
Останалите го изгледаха стъписано с изключение на Норек, който изобщо не разбра за какво става дума.
Гласа витаеше из училището много години преди шестимата приятели да се появят. Витаеше си спокойно и скучаеше потънал в собственото си въображаемо съществуване.
Скучаеше, защото никой не можеше да го чуе а липсата на комуникация го караше да се чувства още-по въображаем. Въпреки неизвестието в което тънеше,не се отказваше да се свърже с някого.
През всичките тези години опитите му не даваха резултат...
Но днес нещата най-сетне се промениха. Гласът с почуда откри,че днес думите му не отиват на вятъра...
Шестимата странни ученици го чуваха,но явно все още не можеха да повярват.
Гласа също не можеше да повярва.
-Значи не съм единствената, която чува този стресиращ глас?-почти шепнешком запита Линту
-Аз го чувам от доста време-призна Филип-мислех,че съм се побъркал и не исках да ви кажа за да не ви тревожа-освен ти и Панталей кой друг го чува?
-Аз-кимпа спокойно Наруто-и по странни неща сме срещали така,че не се бойте.
-Чух го преди малко-обади се Емануил
-Сякаш иска да ни каже нещо-намеси се и Сис със сериозен тон-очевидно и шестимата говорим за един и същи глас.
-Kaкво?-вдигна вежди Норек-какви гласове ви гонят?!
-Не чуваш ли?-обърна се към него Панталей-от както сме тук някакъв глас ехти наоколо,има някой...
-Май и шестимата се опитвате да ме преметнете,нищо не чувам-отвърна другото момче объркано-какво ви става?!
-Добре дошъл в Хогуортс-с мистериозно пламъче в очите каза Наруто-свиквай,тук никога не знаеш на какво ще попаднеш.
-Или на кого-добави ведро Емануил, при което Норек го изгледа сякаш е умопобъркан.
-Те са прави-съгласи се Панталей-има хиляди неща, около това място и около нас, които е по-добре да не знаеш...трябваше да ти кажа по-рано.
-Няма какво да ми обясняваш-отсече Норек-поговорете си с новата си дружка...навярно си умира да се запознае с вас.
-Значи според теб си измисляме?-обидено повиши тон Филип
-Или смята,че сме откачени-промърмори примирено Наруто-но кажи ми ако бяхме луди щяхме ли и шестимата да чуваме един и същи глас по едно и също време?
-И какво,аз ли излизам лудия, защото не го чувам?!-гневно присви очи Норек
-Никой не е казал такова нещо-ядоса се Филип и стисна юмрук-но Наруто има право. Не е възможно и шестимата да халюцинираме едно и също нещо.
-Опитвате се да ми кажете,че цялата тази работа е нормална?! Че е съвсем обичайно някакви си гласове просто да се появяват и на всичко отгоре да ги чувате само вие?
-Тук нормалното е много относително-въздъхна Панталей-поне се опитай да ни повярваш
-Много ми е трудно.
-Остави го да мисли каквото си иска-рече хладно Линту-това няма да промени съществуването на гласа, който все още е тук и според мен трябва да говорим с него.
-Как ще тръгнем да говорим с него?-опули се Емануил-ами ако дойде някой? Ще изглеждаме като пълни откачалки. Предлагам да не му обръщаме внимание,може да се махне.
-Няма да се махне-убедено каза Филип-.Според мен гласа знае,че го чуваме и за това се опитва да се свърже с нас.
- Но не сме сигурни какво всъщност е той-отсъди Панталей-може да е човек станал невидим по някакъв начин,може да е същество от друга реалност,което е останало в нашата,но е запазило само гласа си,може да е...всичко. Трябва да разберем защо само ние го чуваме и какво иска.
-И сега какво? Кой пръв ще го заговори?-запита Сис в очакване и останалите и хвърлиха окуражителни погледни-е,добре явно на мен се пада честта.
Тя пристъпи напред неуверено и озъртайки се наоколо,пое дълбоко въздух и заговори
-Здравейте,знаем,че сте някъде в тази стая...чухме ви.
-Щастието което изпитвам се безмерно-провикна се силно гласа носейки се наоколо-нямате представа какво е да не си разменил с никого и една думичка през всичките тези години. По едно време си мислех,че ще забравя да говоря. Вие сте първите, които успяха да ме чуят...
-Как ти е името?-поинтересува се Панталей
-За жалост не помня-отвърна гласа-но можете да ме наричате Въображаемият Никой. Все още не мога да повярвам,че разговарям с вас! Вие сте ученици тук,нали?
-Да-потвърди Филип-но ни се ще да знаем какъв си ти? От къде идваш?
-Не мога да ви отговоря на въпроси на които самият аз не знам отговора.
-Но как така не знаеш нищо за себе си?-недоумяваше Сис-става все по-странно.
-Според мен вие сте странните-откровен бе гласът-повече от сто години никой не може да ме чуе и сега се появявате вие и нещата се променят...какво значение има какъв съм аз? По-интересното е какви сте вие.
-Да кажем,че сме почти обикновени-спокойно рече Линту-но ще ни кажеш ли защо така настойчиво ни преследваше? Подозирал си,че те чуваме нали?
-Не бях сигурен..но съжалявам ако съм ви тормозил.
-Няма проблем-любезно се усмихна Емануил-разкажи ни нещо, което помниш. Как се озова тук?
-Имам чувството,че никога не съм бил на място различно от това. Тук съм от самото начало и знам всичко.Знам абсолютно всичко.
-Какво имаш предвид?-с леко съмнение в гласа попита Линту
-Мога да ви разкажа,но не знам дали ще го приемете...та вие сте толкова години напред от всички онези събития...
-Хайде,разкажете ни-развълнувани поде Наруто-никога не съм се замислял каква е историята на това място.
-Разказвали са ни е хиляди пъти още когато дойдохме-подсети го Сис-но ти беше прекалено зает с тренировките си.
-Онова, което са ви казвали изобщо не е цялата истина-с укор каза Въображаемият Никой-всичко се случи много отдавна.
-Как да сме сигурни,че си достоверен източник?-обади се Панталей
-Уместен въпрос,но за съжаление няма точен отговор. Нека все пак ви разкажа това,на което съм бил свидетел,пък вие ако искате ми повярвайте.
-Защо не? Ще е интересно да разберем цялата истина за Хогуортс от някой, който няма обяснение за собственото си съществуване.

Глава девета

Онова, което Филип не знаеше за себе си

Норек се мъчеше да си обясни всичко, което се случваше в последния един час,но беше напълно безсмислено. Представите му за нормално започнаха да се деформират постепенно и с всяка изминала секунда осъзнаваше,че това не му пречи кой знае колко. В крайна сметка не той полудяваше.
Въображаемият Никой не беше съвсем сигурен дали трябва да разкаже цялата истина за училището на шестимата почти обикновени. Ала усещаше,че има нещо в тях...
нещо, което го караше да им вярва и да им възлага някаква странна надежда.
-Готови ли сте да разберете неща, които досега дори не са ви минавали през ума?-обърна се той към шестимата и пое дълбоко въздух
-Ако ще разказваш нещо,разказвай,защото след малко трябва да слизаме за обяд-припряно подкани Наруто
-Нима и в този момент можеш да мислиш за ядене?-плесна се по челото Линту
-Аз мога във всеки един момент да мисля за всичко-простичко обясни японеца с ведро изражение.
Въображаемият Никой се прокашля и с уверен тон започна:

В началото бяха четиримата създатели,най-великите и способните магъосници на своето време- Грифиндор,Рейвънклоу,Хафълпаф и Слидерин…
Те построиха този прекрасен замък за да преподават магия на младежи от цял свят и съвсем сами тръгнали да търсят такива.
Скоро замъка се напълни със способни и млади ученици,готови да се посветят на магията.
Но нещо се случваше близо до замъка….
Някакви странни създания живееха в огромни причудливи машини от известно време в забранената гора. Всички знаеха,че нямат общо с магическите и митични същества наоколо,бяха различни….необичайни за магъосническия свят дори. Повечето имаха човешки облик,но излъчваха нещо твърде нечовешко.
Държаха се и говореха по съвсем различен начин, служеха си със странни предмети и дълго време не желаеха да установят контакт с нас. Магъосниците вече бяха наясно с появата им и въпреки тревогата си,че съществата могат да им сторят зло започнаха да ги наблюдават и един вид ги изучаваха. Един ден съществата се престрашиха и започнаха да комуникират с нас. С изненада разбрахме,че владеят перфектно нашият език и бяха приятелски настроени. Разказаха ни,че идват от много далеч,любопитни да разберат нещо за нашият свят. Идваха от далечна планета,някъде отвъд нашата галактика. Не владееха магии,но използваха неща,които правеха удивителни неща.
Тъй като и самите ние живеехме скрити от обикновените хора и се бояхме и за тях им предложихме да останат в забранената гора.
Тогава, се появи един изключително добросърдечен младеж, който знаеше доста повече за създанията, отколкото другите и беше запознат с тяхното съществуване много преди нас. Без да му мисли,той се нае да построи сигурно убежище за пришълците и само след няколко месеца с тяхна помощ се издигна красива сграда близо до куидичното игрище,която отдавна е вече е унищожена.
Няколко години по-късно, започнаха да идват още създания с многобройните си малки деца и настана доста голяма суматоха,защото убежището нямаше как да подслони всички.
Пришълците решиха,че е време да създадат тайни общества и да останат завинаги на Земята. Вече им бяхме обяснили,че ние сме магъосници и мъгълите не бива да научават за нас и те решиха,че искат да заживеят като нас. Пазеха се от мъгълите,знаеха,че тяхната наука ги изследва и постоянно се опитва да се докосне до света им,но това не им се нравеше.
А убежището се превърна в училище за техните деца. Изучаваха си техни странни предмети.
Опасността някой друг извън местността да разбере за тях се увеличаваше и училището ставаше обект на прекалено голямо любопитство.
С течение на времето все пак,всички извънземни раси разкриха на целият свят за съществуването си.
Представете си само какво открие! Най-великият момент в историята на мъгълите! Една от хилядите загадки, които ги вълнуваше беше разбулена. Така, съвсем изневиделица, толкова нови светове се превърнаха в част от нашия и техния.
Въпреки непрестанната си борба за права и равенство сред земляните, пришълците заживяха мирно на нашата планета,но единственото място, където бяха най-радушно приети си остана Хогуортс.
Ала постепенно в училището започнаха да се кроят заговори срещу тях а дребните кавги нарастваха. Отделно от вечния спор на Слидерин с другите за чистокръвните, имаше едно момче, което от деня на идването си не криеше омразата си към пришълците. Тормозеше ги по всякакъв начин. В тях виждаше огромна заплаха и беше твърдо убеден,че един ден ще злоупотребят с гостоприемството ни и ще завземат света като изкоренят всичко човешко у него. По всякакъв начин се мъчеше да втълпи вижданията си на колкото се може повече хора,но опитите му се проваляха многократно. Обсебен от фикс идеята си да избави човечеството от ''напастта'', един ден просто си тръгна заедно със Слидерин и никой повече не ги видя. Но най-странното беше,че не бе от слидеринците, а най-обикновен мъгълокръвен,но по-злобно момче не бяха виждали онези времена.
Все пак явно е успял да набере последователи,защото убежденията му се загнездиха в душите на хиляди хора и не след дълго започна масово избиване на извънземните раси.
-Искате...да кажете,че...че по онова време наистина Земята е била населявана от същества от други планети?!-заекваше Филип застанал неподвижно и в шок
-Естествено-потвърди Въображаемият Никой-това се превърна в нещо съвършено нормално.
Но нека продължа разказа си...
Избиването на извънземните доведе до пълен хаос, защото от родните им планети пристигаха космически кораби, които атакуваха Земята търсейки отмъщение. И всичко това по вина на онова момче...
Войната, която се разрази тогава е по-страшна от всички войни, които бяха минали или щяха да предстоят някога. Мъгълите не разполагаха с толкова оръжия и технологии и да се справят с новите си врагове изглеждаше немислимо. Смятаха,че планетата е обречена и скоро ще бъде заличена от лицето на вселената завинаги.
И тогава се случи нещо почти невероятно-някои от тях,които бяха разбрали за съществуването ни,но се бояха от нас ни помолиха за помощ. Магъосниците се обединихме с всички мъгъли в името на нашата планета. Точно по време на онези времена се получи голямо смесване на произходи и се родиха много мъгълокръвни.
Бяхме принудени да сме сплотени,сякаш винаги сме били приятели.
Нарекохме този ужасен период
''Неземната война''.
Но имахме късмет...имахме феноменално голям късмет, който ни се усмихна, когато най-малко очаквахме и настъпиха дни на примирие. Всъщност, примирието се сключи благодарение на внезапно пламналата любов между една девойка от Земята,ученичка последна година в Хогуортс и един младеж от далечната планета Ней, който участваше във войната по-скоро по молба на баща си. Не съм сигурен какво точно се е случило,но щом двамата се видели, се влюбили от пръв поглед.
Пред очите на всички воюващи те обявиха любовта си и младият пришълец помоли висшите бойци от всяка една планета да прекратят военните действия като се върнат у дома. Разбира се, подобна молба би трябвало да се приеме с насмешка,но в този случай силата на любовта наистина победи. И макар,че официално не се сключи примирие,всъщност не се сключи никакво примирие
пришълците се съгласиха да се оттеглят. Обидени и огорчени от постъпката на земляните, които дълги години смятаха за приятели,те се заклеха никога повече да не стъпят тук. Младежът взе със себе си земното момиче и навярно са заживели щастлив и мирен живот.
А що се отнася до съжителството ни с пришълците и ужасната война разразила се тогава- тези събития успяха да бъдат заличени от паметта на всички мъгъли и магъосници много отдавна,сякаш това никога не се е случило...
Незнайно защо само от моите спомени нищо не е изчезнало и до ден днешен.
Феноменалното откритие за съществуване на други светове просто изчезна и може би никога няма да се повтори за да не се случат същите катаклизми. Хората пропиляха това, за което жадуваха години наред.
По време на Неземната война един старец от планетата Лумиос,за който се твърдеше,че има способността да предрича събития с векове напред постоянно повтаряше,че един ден ще се появи някакво момче носещо в себе си силата да възстанови мира между планетите, защото той самият ще има смесен произход...
Разбира се, много малко хора му повярваха пък и идеята звучеше доста неубедителна.
Старецът твърдеше,че момчето щяло да промени до неузнаваемост световната история както на Земята така и на останалите планети и ще се окаже потомък на онзи младеж от Ней, който спрял войната. Дори знаеше името му,но ние предполагахме,че просто си го измислил.
- И все пак помниш ли това име?-с огромна настойчивост попита Емануил
-Как мога да го забравя? Онзи луд старец постоянно го повтаряше...
Филип...Филип Флауърс. Звучи толкова абсурдно! Така и не се появи такъв човек.
-Не е възможно...-изпелтечи Сис с невярващо изражение-какво говорите!? Та Филип Флауърс си съществува.
-Шегуваш ли се,момиче?-засегна се Въображаемият Никой-това предсказание се оказа недостоверно...
-Не,не се шегува-рязко се обади се момчето с бретона-аз съм Филип Флауърс
-Какво за Бога означава това?-стъписа се гласът-истината ли ми казвате?
-Нямаме причина да ви лъжем-сви рамене Сис-но тази история е много странна...ако всичко е вярно излиза,че...
-...че на мен е предречено да възстановя мира между планетите-мрачно довърши Филип усещайки как главата му ще експлодира.
-Ами да! Навярно това е причината да си магъосник,носиш в себе си такава кръв. До колкото знам нито един извънземен не си служеше с магия като нашата-все още вързторжено говореше гласът
Филип по никакъв начин не можеше да се усъмни в нищо от това,което беше чул туко що.
Сега му се изясни всичко така, сякаш досега е тънел в непрогледен мрак. Как можа да повярва на баща си,че го е изпратил тук заради някаква мисия с чип и после всичко се оказало фалшива тревога? Парченцата от появилият се пъзел в съзнанието му бавно започнаха да се нареждат.
Баща му, всъщност го беше изпратил на Земята с цел да разбере онова, което не знае за себе си.
Изпитваше смесица от шок,яд,паника,възторг и жестока обида. Сега осъзнаваше какъв страхливец всъщност е баща му и започваше да се пита колко други неща е скрил от него, които трябва да разбере сам. През цялото време е знаел всичко,но е сметнал за необходимо да си спести обясненията! И в най-големият си кошмар не беше очаквал такава мизерна постъпка от собственият си баща! Този, който се грижеше за безопасността на хиляди планети и винаги се бореше за справедливост и честност! Този, който винаги го учеше във всяко нещо да търси и намира истината...
Чувстваше се предаден, позорно измамен и същевременно панически ядосан на себе си,защото не се довери на интуицията си и толкова дълго време избягваше да говори с Въображаемият Никой.
И защо? От проклетия си страх да не го помислят за луд,от глупавите си съмнения и предразсъдъци.
-Не можем сляпо да ти повярваме-рече Линту-имаш ли някакви доказателства за тази история?
-Боя се,че не-тъжно пророни Въображаемият Никой
-И сега какво? Филип трябва да се занимава с кашите, които са забъркани преди толкова години?-възмутено попита Емануил-от къде на къде?
-Не чу ли? Това е пророчество! Само той има силата...-отново заговори Въображаемият Никой
-И какво смяташ да правиш след като разбра такова нещо за себе си?- обърна се тревожен Панталей към Филип.
-Като за начало ще отида на Ней за известно време.Трябва да проведа един много сериозен разговор с баща ми.

***
Разкритието за историята на Хогуортс и пророчеството се отразиха по различен начин на шестимата приятели.
За Наруто и Емануил това беше поредното приключение и невероятно полезна вълнуваща,информация,на
Панталей всичко му се струваше като някаква абсурдна пиеса, в която просто участва по сценарий с неясен край,Сис се тревожеше много заради заминаването на момчето с бретона, Линту беше напълно примирена със събитията...
А самият Филип, изпълнен с непоколебима смелост и надежда да научи всички отговори, които го интересуват се приготви за заминаването си. Погрижи се отсъствието му да не предизвика много въпроси и недоумение и когато всичко беше готово извика приятелите си в задния двор.
За секунди високотехнологичният мобилен телефон се разгъна и бавно започна да се трансформира в познатият сферичен космически кораб. Вратата наподобяваща холограма бавно се отвори.Преди да се отправи към нея, хвърли решителна усмивка на всички като задържа погледа си върху тъжното лице на Сис и с въздишка обяви:
-Ще се върна...но този път с цялата истина.
Кораба се издигна със светкавична скорост и след секунди изчезна в безкрайността като привидение.
Панталей, Наруто, Емануил ,Линту и Сис дълго време стояха загледани към небето с лека тъга,но същевременно изпълнени с огромна вяра в своя приятел.
Кабинетът на директора гледаше точно към задния двор.Сега на прозореца със заинтригувано изражение бяха застанали братята Лукас и Ернестин. Видели абсолютно всичко от самото начало,те не изпитаха и капчица шок.
-Виж ти! Имаме си ученик марсианец-възкликна Лукас-и очевидно ще отсъства дълго.
-Това доста улеснява нещата,не мислиш ли?-горделиво се усмихна Ернестин и скръсти ръце по обичайния си начин
-Защо?
-Ами много просто. Вече мога да се добера до второстепенния герой без проблем.
-Нима вече си избрал кой да е той?-с недоверие запита Лукас и изпитателно погледна брат си
-Точна така...и знам как да се сприятеля с него по перфектният случаен начин.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Авг 19, 2012 2:23 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Още две снимки

Лукас

Ернестин
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker