Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2
 Игнадий (ФФ) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 15, 2012 4:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Ето малко снимки

Теодор Нот-
Ив Лестранж-
Калеб Трелони-
Трейси Венсън-
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 16, 2012 11:53 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава шеснадесета
Разговори


-Обичам да се разхождам късно вечер в градината...особено,когато дойде най-студения период на зимата-обясни спокойно Теодор Нот на Луналина,докато крачеха в снега загледани в притихналите сенки на дърветата
Момичето признаваше,че Нот си беше леко странен и съвсем отгаваряше на прякора,който му измисли. Сякаш беше част от студа,ледения вятър и снежинките,които се сипеха от нощното небе,толкова много се сливаше с всички тях. Момичето ясно бе разбрало,че Теодор обича много зимата и може да се разхожда в дългите зимни вечери с часове,без дори да почувства студ за миг...
Жалко,че това не се отнасяше и за нея и сега се беше увила плътно с мантията си усещайки,че замръзва. Нот обаче забеляза това,свали своята мантия от гърба си оставяйки само по блуза,и замента кавалерски момичето.
-Не,нямаше нужда-засрами се малко тя и вдигна поглед към него. Стори й се,че в сивите му очи се чете някаква искрица топлота макар и да изглеждаха все така ледени.
-Спокойно,виждам,че на теб повече ти трябва,не се притеснявай. Понякога излизам навън и по тениска а най-обичам в такова време да си похапвам сладолед и да пия плодова скрежина. Невероятно е!
-Ти си луд! Не измръзваш ли,не се ли разболяваш?-стъписа се Луналина
-Признавам,може и да съм малко луд,но в рамките на нормалното.
А и противно на повечето твърдния,че студените напитки вредят зимата,ще каже,че мен ме сгравят и се чувствам добре. Хора всякакви,нали така?
-Е,да аз не обичам да дискриминирам никой. И аз си имам моите странности,както и приятелите ми....особено Калеб.
-О,Калеб Трелони си е доста смахнат,не се обиждай. Нали сме в един дом,познвам го. Но никога не съм му се смял,аз не изпитвам голяма радост от подигравките. Драко е по тая част.
-Но защо движиш с него ,тогава?
-Така се случи,от малки все заедно....семействата ни са приятели и така...а й да ти кажа честно и той си има добри страни. Това неговото е по-скоро поза,за пред хората. Израсли сме заедно,голям пич е,но има лошо влияние и малко се боя да не би някой ден съвсем да стане на какъвто се прави...
-Родителите му са смъртожадни нали?...-без страх запита Луналина-няма да се учудя ако ми кажеш,че и твоите са,спокойно знам,че повечето от слидерин следват този път.
-Леле,не мога да повярвам колко спокойно го казваш. Повечето хора доста се боят и за това и странят от мен дори да не съм винаги гадняр. Това е много лично,но усещам,че мога да ти имам доверие.
Така е,права си,семействата ни са смъртожадни....и за жалост се опитват да направят и нас такива. Но аз започвам да мисля,че не желая такова нещо,не си представям дори да стана убиец.
-Всеки има избор...въпреки,че сигурно със семейство и традиция,която ти вре в носа омраза към мъгъли и злоба е трудно да останеш читав човек. Нашите са чистокръвни и също държат на тия неща,но не чак прекалено...
-Значи разбираш,че хора като нас...деца на смъртожадни са винаги между чука и наковалнята. Трудно е,разкъсван си постоянно от съмнения кой си,какво искаш и какъв ще решиш да бъдеш-изражението на Нот беше станало доста сериозно и леко печално-и на Драко не му е лесно,въпреки,че той....
-Какво той..?
-Няма значение...да кажем,че везната за неговите решения се е наклонила в полза на злото. Доколкото аз знам,но не му се бъркам. Моите мъка предстоят. Но както и да е,нека сменим темата и поговорим за теб.
Луналина направо не можеше да повярва на самата себе си,че така спокойно обсъжда смъртожадните и то с толкова мил и приятен човек,чиите път е пряко свързан с тях и някой ден би могъл да последва Волдемор. Наистина беше станала доста хладнокръвна и уравновесена покрай мисията да не се терзае за Игнадий. И въпреки опасната мистерия,която лъхаше от този младеж,тя чувстваше,че може да му каже всичко,да му разкаже коя е и какво прави тук.
Но не сега,а на някоя от следващите срещи. Дали постъпваше правилно като де доверява на някой който един ден би могъл да стане смъртожаден. В онзи момент не мислеше за това,изживяваше мига на компанията му и общуването им,сякаш са снежинки,които трябва да улови преди да се стопят. Снежната му красота и привлекателност толкова много се различаваха от огнения,буен и прям и винаги усмихнат Игнадий. Бяха толкова различни,но интересни по свои собствен начин....
Но място за сравнение нямаше....
Едва ли този снежен непознат можеше да завладее света й по такъв разтърсващ начин. Въпреки,че й се струваше по-възможно бъдещ смъртожаден да й обърне внимание и да види нещо специално в нея,отколкото почти обикновения й,заядлив,но иначе добър колега сладкар....
Пък и нали тя бягаше от онези мисли и чувства? Нали трябваше да го забрави....но същевременно пак тайно търсеше някакъв зов,някаква топлина,жест и искрен поглед. Понякога бе толкова объркана,че не знаеше какво точно иска.
Двамата с Нот се поразходиха още малко и се прибраха в замъка като в средата на коридора трябваше да се разделят и момчето да се отправи към подземията,а Луналина-към работното си място. Игнадий сигурно беше станал пак и пушеше в кухнята и трябваше да мисли как да се вмъкне там без да я забележи и издаде на другите.
Не,че някога го беше правил,но тя се боеше да не би да е размислил да прикрива нощните й измъквания.
-Срещата беше интересна,благодаря,че ми се довери и ми разказа всичко онова-рече Луналина изпитателно загледана в Нот
-Няма защо,по принцип не го правя лесно....ала този случай е изключение-момчето се усмихна по своя странен начин и по бялото му лице се появиха тръпчинки като леко притвори очи.
Момичето забеляза,че гъстите му мигли не са руси както й се стори в началото,а напълно снежно бели,което придаваше на ясно сивите му очи още по-интересна красота.
Луцето му сякаш бе от фин порцелан-нито една пъпка,черна точка или друго несъвърпенство. Малко като на зловеща кукла от преди петдесет години,която беше запазена в отлично състояние,държана в тъмна и затворена стая. За момент през ума на момичето мина и асоциация с вампир или някакъв мрачен ангел,но бързо я прогони и само се усмихна мило.
-Лека,нощ,Нот,до скоро.
-Наричай ме Теодор,все пак вече сме близки познати..отчасти...-и най-странното е,че прекарахме повече от два часа заедно а не разбрах как се казваш ти.
-Луналина Ансетъл.
Нот за момент се замисли и му се стори,че е чувал тази фамилия и преди и се сети,че семейството му я бяха споменавали във връзка с известните родове на чистокръвни конкурирали дори рода Блек.
Но не беше съвсем сигурен дали правилно си спомня,пък и реши,че не е важно.
-Луналина..какво необичайно и красиво име. Лека нощ. До кога си тук?
-О,още поне седем дни.
-Супер.
***


В това време Хари,Рон и Хърмаяни тихичко се бяха измъкнали от кулата на Грифиндор и съвсем скоро се озоваха пред вратите на училищната кухня почуквайки. За щастие им отвори Доби,който с още няколко духчете и Игнадий правеха последни приготвления за закуската и подреждаха нещата в оггромните хладилници с мраморно покритие. Доби ги приветства много развълнуван като не спираше да подскачака наоколо с весело лицице. Игнадий също ги поздрави сещайки се бегло,че единия от тях е въпросния прочут Хари Потър за който му говореха Джини и Невил...
-Привет,значи се върнахте от пътуването си?-усмихна се любезно Игнадий-искате ли малко боровинков сироп с биксвити,тъкмо мислех да го прибирам,но...опитайте.
-Идваме да се запознаем лично с човека,който прави тези уникални сладкиши-рече Хари и се поогледа-къде е той?
-Стои пред вас.Аз съм новия готвач тук.
Тримата го изгледаха възторжено и се здрависаха с него.
-Аз съм Игнадий Ареал,и съм мъгъл..дано не е проблем за вас.
-Приятно ни е,ние сме Рон Уизли и Хърмаяни Грейджър-казаха двамата приятели момичето добави-аз също съм от мъгълско семейство,така,че спокойно. Нямаме мания на тема чистокръвни
-Ама аз нямам никакви магически роднини,просто директора ме нае,един ден дойде в заведението в което работех,хареса сладкишите ми и след това...дойдой тук. Бях в лек шок де,но толкова ми харесва,че приех този свят доста бързо...някак ме привлича.
-Повярвай ми,сигурно има нещо различно у теб,никой не се озовава тук случайно-каза откровено Хари и заедно с приятелите си опитаха от вкусния сироп с бисквити-и аз едва единайсет годишен си мислех,че съм просто едно обикновено мъгълско момче и не подозирах за магията,но....след това всичко се промени.
-Доволен ли си от заплащането си тук,и знаеш ли,че на духчетата не им дават нищо за труда им?-сети за за кампанията си Хърмаяни и Рон я изгледа отчаяно
-Всъщност подочух от Ник,че те не искали пари за труда си и никой не ги задължава да вършат нищо насила...
-Но имат права и хората трябва да спроменят отношението си съм тях!-разпалено рече момичето готова да дълга тирада. Ако имаш желание би могъл да се включиш в моята кампания за сдружение на магиосниците и....
-Стига,Хърми,не тормози момчето-прекъсна я Рон-сигурно е изморен от бачкане вече
-Сдружението се нарича Се-ме-ре-а-де,ако все пак ти стане интересно,можеш да ме намериш идните няколко дни в библиотеката след обяда за да ти обясня всичко.
-Ами...да,добре-някак объркано отвърна Игнадий и се обърна към Хари-споменаха ми кой си и какво се е случило...да не би пътуването ви да е свързано пряко с онзи магъосник на който не му казват името?
Триото се спогледаха малко изненадано и в първия момент не знаеха какво да кажат,но след това се съвзеха. Историята на Хари и Волдемор не беше тайна сред магъосниците,но пък едва ли щеше да навреди на някого ако един мъгъл е запознат с нещата. Момчето изглеждаше свястно.
-Да,така е...търсихме едно нещо,което трябваше да унищожим. Малко хора знаят точно това,свързано с с онзи изрод,но аз не се боя да казвам името му. Нарича се Волдемор.
Игнадий не реагира по никакъв начин при споменаването на това име. Не се уплаши,не трепна дори....нямаше чувството,че името буди у него каквато и да било емоция. И беше убеден,че каквото и да разбреше за него,щеше да има сили да го приеме.
-Волдемор-повтори той ясно и Хърмаяни и Рон малко се стреснаха с какво лекота и непукизъм изрича толкова страшно име.-Има ли начин да бъдя спрян?
-За щастие да,но е крайно сложен. Първо трябва да се унищожат няколко предмета,а после да се изправя срещу него и слугите му.
-Смъртожадните?-сети се Игнадий-чувал съм за тях,убивали мъгъли,защото ги мразят
-Правилно-кимна Хърмаяни-Те всички са чистокръвни и мислят такива като мен и теб за измет.
-В моя свят е живял човек с подобни принципи,само,че мъгъл...избил е милиони,и е бил наистина голям изверг. Вярвал е,че расата в целия свят трябва да е една и е изпращал евреите в концлагери...и до ден днешен има много расисти,които следват идеалите му.
-Никога не съм мислела,че може да има и толкова жестоки мъгъли-свъси се Хари-как се е казвал той?
-Адолф Хитлер. Но за щастие е починал а не е бил могъщ магъосник както Волдемор. Но е действал със същата нагласа. А самият той не е бил от тази чиста раса...
-Точно както Волдемор е половин мъгъл,но мрази мъгълите и иска да ги избие,но не е повече от тях-оживи си Хари-леле,наистина интересна информация ни даде!
-Аз съм учила за този човек по мъгълознание,тук имаме предмет който изучава културата,историята и традициите на мъгълите-похвали се Хърмаяни и се усмихна някак доволно-ала малко хора оттук имат интерес към него. Вярно е, отчасти двете личности имат някои прилики. Но нещата тук са по-сложни.
-Както и да е,да не задълбаваме толкова в темата....-каза Потър и полюбопитства-а родителите ти как реагираха като разбраха,че работиш в странен далечен замък?! Не се ли шашнаха...
Но преди Игнадий да се опита да отговори на този не много приятен за него въпрос,в кухнята тихочко влезе Луналина,но щом видя триоте се стъписа и пребледня. Не биваше да знаят тайната й....
А не успя да измисли никаква лъжа или оправдание.
Колегата й обаче я спаси и то мигом като истински кавалер.
-И тя обичам да идва тук за да си взима допълнително сладкиши.
Иначе си е съвсем нормална ученичка,мда...
-Здравейте,аз съм Луналина от Рейвънклоу. Хубаво е,че се върнахте живи и здрави,как сте?
-Луналина чия?-подозирително я запита Хърмаяни
-Фреолейс-изтърси момичето и Игнадий я изгледа с доста изумен поглед но леко се подсмихна.
-Не е тайна,че тези сладкиши могат да примамят всекиго-засмя се Рон-ние ще тръгвам....че да не ни спипа някой. До скоро,пич.
-Лека нощ-махнаха с ръка и Хари и Хърмаяни и сладкара им кимна като ги изпрати,след това затвори вратата зад тях
-От всички фамилии,точно моята ли избра-закиска се момчето и Луналина леко поруменя но глевно изсъска:
-Само това ми дойде наум,все някак трябваше да се измъкна!!!! Не се хили
-А къде бяхте...госпожо Фреолейс?-момчето продължи да се шегува още малко като не спираше да се смее,но също поруменя и в ума му се появи някакво приятно чувство,че се беше сетила точно за неговата фамилия в такъв момент,значи все пак понякога се случваше да си мисли за него.
-Запознах се тази вечер на излизане от залата с едно момче. От Слидерин. И се разхождахме навън в студа,беше готино.
Усмивката на сладкара мигом се стопи и му стана някак кофти,едно особено тягостно чувство се промъкна в него особено като разбра,че въпросния човек,който е бил с нея е слидеринец. Някакъв навярно нагъл и надут злобар бе отраднал времето и компанията й....
Времето и компанията за която той жадуваше дори когато е с Ромилда и въпреки опитите си да спре това,не успяваше....
Постоянно мислеше за Луналина и си мечтаеше как някой ден тя просто му се доверява,допуска го да живота и сърцето си и го прегръща силно,така,сякаш никога няма да го пусне. Какъв глупак,това бе толкова нереално...а все му изникваше в ума...
Дори вечер не можеше да заспи от тези мисли и копнежи. Понякога искаше когато прекарва нощите си с Ромилда, на нейно място да е лилавокосата загадка,която успя да го плени както бе бе успвала друга до сега. Но само той си знаеше какво му е и се мъчеше да го таи в себе си без да показва вече дори симпатия.
А колко усилия му костваше....
-Той е много готин човек,леко шантав,но много симпатичен и ми се довери още на първата ни среща-замечтано заговори тя без да подозира,че отвърте Игнадий се гневи и огорчава
-Ха,ясно-отсече той-сигурно има съвсем момчешки,типични намерения....
-Какво намекваш?!
-Иска да те свали по възможно най-мил начин а после да те опознае на бързо...сещаш се
Луналина толкова избесня от това тъпо изказване,че пристъпи към Игнадий и с присвити очи с всичка сила му зашлеви звучен шамар.
Той се обърна към нея с доста невярващо изражение,но се засмя и някак ведро рече:
-О,вече показваме характер,а? Знаех си,че не си толкова спокойна. Но аз не исках да те обидя,изказах мнение.
-Виж какво,не прави такива коментари ако не съм те молила за тях,ясно? Теодор Нот е невероятно свестен човек дори да е от Слидерин и да движи с Малфой,поговорихме и го разбрах. Умея да преценявам хората и сама,не съм ти искала съвети. А ако ти постъпваш с момичетата по тоя начин,тва си е твой проблем.
-А ти от къде знаеш как постъпвам аз?
-По начина ти на поведение и изказвания си вадя изводи. Но да ти кажа,не ми пука. Утре вечер пак ще излизам с Теодор.
-Постъпвам с момичетата както и те с мен-прошепна някак странно момчето-ако момичето се прави на интересна и умишлено ме кара да ми е гадно,ако си играе с търпението ми,гаври се нечовешки с мен чрез държанието си...тогава много ясно,че няма да й се кланям!
Луналина изведнъж усети,че може би визира самата нея,но после отхвърли идеята. Пък и тя ли нараняваше,или той нея...дали би имал наглостта да го каже за нейното поведение?
-Бих казала същото за някое момче,ако постъпва така. Ала Тедор е различен,той е мил,забавен,интересен и има съвсем други маниери,изказване и....изобщо е страхотен човек. А и аз го приемам като нов познат,защо не и приятел...
-Е,ако щеш и го обичай,мен какво ме засяга?-ядно каза Игнадий опитвайки се да скри пламъка разочарование и болка в очите си
-Така както мен не ми пука с кой се виждаш или с коя спиш,така и на теб не бива да ти пука,мда....
Игнадий малко раздразнено й хвърли един поглед.
-Това какво правя си е лично моя работа,не се изкавай така ако обичаш.
-А ти не коментирай предполагаемите намерения на Теодор,не си го виждал даже...
-Е,не ми е трябва,щом е от групата на Малфой...но явно теб те влекат злобните особняци. Все едно,аз си лягам. До утре.
Момичето не отговори а остана загледана в него докато той се отправяше към стаята си. Дали пък не му беше станало неприятно заради срещата й? Възможно ли беше да я ревнува...или отново въображението я подвеждаше....
Въздъхна. И се сети за Ромилда Вейн с която кой знае какво правеше всяка вечер и тя беше в прегръдките му с часове. Понякога на нея й се искаше да е на нейно място,но беше толкова глупаво да се надява на подобно нещо и трябваше да спре да изпитва тези проклети,силни чувства. С Игнадий не се търпяха,бяха толкова различни,но и еднакви в ината и гордостта си...но всичко това някак още повече я караше да копнее за него,да иска да го опознае и да спечели доверието,приятелството му,доброто мнение,сърцето му и целия ми свят,който таеше в себе си и бе толкова неразгадаем.
Върна се в реалността и пак въздъхна отивайки към стаята си с мисли за утрешната си среща със снежното,красиво момче Теодор....
ала в мислите й пак се натрапваше единствено Игнадий и скоро образа на новия познат просто изчезна.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 17, 2012 5:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава седемнадесета

''Приеми фактите. Ти си магъосник,Игнадий.''

Коледното тържество мина прекрасно,всички харесаха невероятните ястия и шоколадовия фонтан,който Игнадий бе майсторил цяла седмица и си разменихи подаръци. Луналина получи от сладкаря неверотян калъф за фоапарата си украсен със значки и копчета и нов обектив а тя му подари истинска магъосническа готварска книга и специален шринц със сребрист захарен брокат и формички. Двамата толкова се зарадваха на подаръците,че се прегърнаха за един кратък момент,в който се почувстваха все едно са в облаците и им се искаше да останат така завинаги,въпреки,че не биха признали дори пред себе си....
Посаръците сякаш показаха колко добре се познават дори да си говорят постоянно,при тях думите често бяха излишни. Случваше се така Игнадий да се е облегнал на някой от плотовете и да се втренчва в нея а тя отвърщайки да погледа да остава запленена,все едно времето е спряло. Тогава сякаш разкриваха вътрешните си светове само със силата на погледите и можеха да останат така вечно като че ли нищо около тях няма значение. После Луналина отместваше погледа си,усетиха,че е пламнала и очите й парят,изгорени от искрата на изпепеляващия,кадифен поглед на Игнадий. От извествно време двамата се разбира,дори се шегуваха съвсем приятелски,но момичето предусещаше,че след празниците всичко ще си е постарому и се натъжаваше. Но тези коледни дни бяха най-хубавото от целия й престой тук и им се наслаждаваше с цялата си душа.
Игнадий също. Докато страховитата му способност отново не се прояви в един спокоен следобед. Беше бесен,защото обърка един от най-хубавите си сладкиши и ядосано мърмореше,докато се опитваше да измисли какво да прави. Духчетата и Ник не успяха да го успокоят,а той съвсем забрави,че трябва да се опитва да е спокоен и избухна като истински вулкан,така,че да предизвика пламването на почти един цял кухненски плот.
Колегите му стреснато го изгледаха и пребледняха. Пламъците горяха толкова,силно и жестоко предизвикани само от гнева му,от мисълта му,че ако нямаха вода на близо щяха да опожарят всичко по пътя си.
Едно беше сигурно,Игнадий носеше в себе си силна способност,която би могла да има смъртоносни и разрушителни последици ако не се научеше някак да я контролира или поне да спира пламъците със спокойни мисли. Но в моменти като този,той нямаше такива...ума му сякаш блокираше и допускаше само гнева да го обсеби.
Ник и Луналина здравата се изплашиха и го разпитаха как прави това и от кога...но момчето не желаеше да го обсъжда,не можеше да се довери на почти никой изцяло,боеше се вече какво мислят за него...
страхуваше се,че това ще накара и директора да го уволни,което щеше да е най-ужасното нещо. Луналина знаеше,че Игнадий има тази способност от преди,но си мълчеше и го пазеше в тайна...
а най-странното беше,че самия той явно не можеше да осъзнае какво притежава. Само магъосници като Дъмбълдор и Волдемор умееха да правят магии без пръчка и някои от онези велики личности живяли преди векове,но никога не бе чувала за подобно нещо...някой да умее да пали огън само с мисъл и то без да умее да го контролира.
Момичето наскоро научи,че Игнадий е мъгъл,което много я учуди...
такава способност би била присъща само на чистокръвен от някой древен род. Имаше нещо гнило,но тя не искаше да разследва,не искаше да се бърка в живота на момчето без негово знание...
ала се надяваше тази дарба да не му навреди някак,както и на всички около него.
Игнадий реши,че повече не може да крие какво се случва,трябваше да се довери на Дъмбълдор и да му разкаже всичко и то още днес.
Вечерта се оптрави незабелязан към кабинета на Дъмбълдор като забеляза,че по коридора Луналина се разхожда с някакво плашещо бледо,светло момче е с почти бяла коса и особено излъчване. Присви очи и малко се ядоса. Това сигурно беше въпросния Нот. Какво ли намираше тя в него,дали го харесваше...дали той я харесваше..или по-лошо бе влюбен в момичето за което той копнееше от месеци насам?
Подмина ги опитвайки се да забрави,че ги е видял и да не се терзае.
Имаше по-важна работа. Стигна до овалния кабинет на директора и леко почука.
-Влез-чу се гласа на Дъмбълдор от вътре.
Момчето отвори дървената врата и се озова в просторния кабинет,а директора седеше на бюрото си усмихвайки му се мило. Момчето усети някакъв комфорт и спокойствие и поздрави любезно като се извини за безспойството. После забеляза,че близо до Дъмбълдор е кацнала уникално красиво тъмночервена,огромна прица и го гледа изпитателно. В този момент усети някаква особена сила,която излъчва това създание и се приближи към нея. Птицата размаха радостно с криле и от тях се появиха малки огнени искрици,момчето без да знае какво прави се пресегна и ги докосна,но не го издориха. Животното радостно продължи да маха с криле като издаваше някакъв звук,толкова мелодичен като истинска песен и не откъсваше очи от Игнадий. Момчето озадачено отвръщаше на погледа,струваше му се толкова странно,но и някак приятно да е близо до птицата,все едно са свързано по някакъв начин....
Дъмбълдор видимо втрещен наблюдаваше това и реше тихо:
-Фокус не е толкова мил и дружелюбен с непознати,видял е нещо различно и познати у теб. Той е една доста рядка и уникална прица. Феникс.
-Невероятно красив е-рече момчето-не подозирах,че същестуват тези митични птици. Самозапалват се и след това се раждат от пепелта отново,нали?
-Правилно. Но сега нека те попитам защо си тук? Какво има,изглеждаш тревожен.
-Трябва да говоря с вас. Не съм ви казал едно нещо за себе си,беше ме страх..мислех,че е изчезнало,но скоро пак се прояви,дори стана лек инцидент,но за щастие нямаше жертви.
-Слушам те,обясни ми всичко,Игнадий. Довери ми се.
Момчето пое дълбоко въздух и започна разказа си за способността,която притежава съвсем отначало. Спомена,че от малък в пристъп на яд или паника е чупил и събарял предмети с поглед,а след това се е проявила и способността с паленето на огън,която го плаши толкова. Директора слушаше спокойно,но в погледа му се четеше лека тревога и притеснение.
Той бе наясно колко е сложно овладяването на магии без пръчка и че тази дарба не беше обикновена. Но никога не бе срещал човек,който умее да плаи огън с мисъл и това малко го обърка. Знаеше легендарни разкази и истории за древни магъосници,които са притежавали Проклятия на четирите стихии,като всеки от тях е владеел само по една...но не вярваше,че сега има вероятност един от потомците им да седи срещу него, беше твърде невероятно.
Но едно знаеше-момчето не можеше да е чист мъгъл и със сигурност от него беше премълчавана някаква истина и то години наред....
Директора изслуша всичко и все така спокойно му каза:
-Приеми фактите. Ти си магъосник,Игнадий. И не можеш да го избегнеш или промениш по никакъв начин. Трябва да го осъзнаеш и да се опиташ да се научиш да владееш дарбата си...преди да се е превърнала в едно от най-мощните проклятия за времето си.
Момчето беше подготвен за такъв отговор и вече се чувстваше поне малко по-готов да поеме отговорността за това,което притежава...въпреки,че не му се искаше това да обърква плановете и живота му...не му се искаше да допусне в света си толкова много опасности,но явно щеше да се наложи.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 18, 2012 2:41 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава осемнадесета

Проклятието на третата стихия и сериозността на положението

Игнадий продължаваше да седи в кабинета на Дъмбълдор гледайки го съвсем спокойно,но в погледа му се четеше,уплаха,изумления и още много неща,които сам не можеше да определи в момента. Искаше просто да стане добър сладкар,да опознае един различен свят и да се докосне до необикновеното,ала не чак толкова. Плановете му не включваха да разбере,че самия той е магъосник и притежава дарба,която са имали само няколко човека преди векове и ако не се научи да я владее би донесла гибелта както на него,така и на всички около него.
Но как за Бога щеше да се научи да се контролира толкова,че да успява да пали огън с мисъл само когато поиска и е уравновесен а после да го спира по същия начин? Струваше му се непосилно,невъзможно…
Вярваше в себе си,но в момента се страхуваше,че няма да се справи и ще изложи на опасност толкова хора.
Тогава сигурно щеше да стане по-смъртоносен дори от онзи черен магъосник,а той не искаше да го допуска…
Момчето въздъхна и прокара ръце през косата си навеждайки глава,имаше чувството,че напрежението ще го убие,а това бе едва началото на това безумие,което откри за себе си…началото на проблеми и опасности граничещи със смъртта.
Директора го гледаше със съчувствие,но не можеше да го успокои по никакъв начин. Трябваше сам да се наеме да му помогне да овладее дарбата си или както я наричаха много хора пред векове-проклятието на третата стихия. Дъмбълдор беше наясно,че Волдемор бе ламтял за несметна власт и способности от ученик и една от мечтите му след хоркруксите винаги е била да притежава и четирите проклятие на стихиите,но за щастие не успя да ги усвои,защото бяха вродени и онези,които притежаваха това отдавна бяха измрели.
Сега навярно щеше да измисли начин да открие притежателя на третата стихия,дори сигурно вече знаеше кой е и обмисляше план. Това още повече разтревожи директора. Игнадий още нямаше никакъв опит и контрол на уменията си и не можеше да се защити от никой,а само да си навреди…
Знаеше,че всеки един от притежателите на подобни стихии е умеел да ги използва,но само за лоши цели и за това се считаха за много рядко и силно черно изкуство,въпреки,че Игнадий нямаше никакви причини да поеме по този път…
Дъмбълдор трябваше да му помогне и да го предпази от Волдемор до колкото може.
Знаеше,че Лорда има начини за отнемане и прехвърляне на способности и предусещаше какво би сторил със сладкаря…
Той реши,че момчето трябва да знае всичко за способността си,произхода,историята и целите на Волдемор за да е колкото се може по-подготвен при евентуално среща с него. Не биваше да отлага този важен разговор.
-Трябва да поговорим и да ти обясня всичко,което знам за дарбата ти и…ще се наложи да научиш всичко за Волдемор. Приготви се психически,знам,че си силно момче.
-Имам ли избор? Кажете ми,вече съм наистина объркан. Започвам да мисля,че сте знаели кой съм и всичко с наемането е нагласено…кой какво иска от мен,както се очаква да направя…? Исках толкова малко..а какво му се стовари на главата.
-Не съм знаел-откровено рече директора-ти успя да ме накараш да те наема заради сладкарската си дарба. Тогава не подозирах нищо,повярвай ми. Но явно е било писано да дойдеш тук и да разбереш какво притежаваш. Разбери го. Ако подтискаше още малко способностите щяха да изригнат от теб още по-хаотично и катастрофално…ако не беше реагирал на време и продължаваше да ги криеш,може би вече щеше да си мъртъв. Всеки магъосник развива уменията си за да е полезен на себе си,на другите и на света към който принадлежи.
-А аз към кой свят принадлежа?-запита Игнадий-не е честно,не е честно да се оказва,че съм такъв и това да ме отдели от всичко познато до сега…да преобърне живота ми.
-Ти имаше избор,винаги си имал. Но сам пожела да дойдеш тук и пое риска,не помниш ли?
-Не знаех,че ще се стигне до тук,не исках….
-Никой не е знаел,момче. Но ти прояви достатъчно смелост да дойдеш в този свят и го прие…сега също успяваш да осмислиш всичко за себе си..до някъде. Трябва ти време,разбираемо е. Имаш избор и сега. Можеш да си ходиш ако искаш,да забравиш,че си бил тук..аз не те задържам насила..
Ала способността ти отново ще се проявява все по-често и все по-опасна…и никога няма да може да ти даде да живееш нормален живот сред мъгълите.
Мястото ти никога не е било сред тях….въпреки,че признавам нямаше да предположа,че си магъосник,когато те видях и те наех. Способност като тази не закърнява а нараства….постоянно.
Как би се чувствал ако живееш след мъгъли и си в опасност излагайки на нея и всички около теб? Тук има хора,които могат да ти помогнат,да те насочат към доста неща,които ще те накарат да контролираш силата си и да е по-безопасна,да я използваш само при нужда.
-А когато се науча да я владея,мога ли да се върна в обикновения свят…обикнах това място,но всичко вече ми идва в повече.
-Не се предавай точно сега. Приеми го като поредната новост. Съзнаваш ли,че си уникален? Притежаваш нещо,което малцина се притежавали преди векове и сега си единствения в цял свят,който владее проклятието на третата стихия-огъня. Това е голям товар,риск и има доста лоши страни,но все пак е дарба,нещо,което те прави толкова различен и е част от теб.
-Бих го заменил за по-спокоен живот. Приемам го,разбирам го…но не се радвам,не мисля,че нещо толкова могъщо може да ми носи радост.
-Никой не е казал,че в света на магъосниците има само щастие….но трябва да се приемаме каквито сме и да намерим добро и у най-плашещото у себе си. Мисля,че ако разбереш историята на Хари Потър би се замислил за много неща. Донякъде вие си приличате.
И той също като теб а расъл след мъгъли,не е знаел,че е магъосник а след това научи толкова неща,че живота му се преобърна. Доста от тях не бяха никак хубави,и се наложи да се жертва толкова пъти,да се изправя срещу Волдемор….
И той не е искал,не го е планирал,но е приел,че нещата стоят така и е преодолял страховете и съмненията.
Той дори не е имал възможности да се порадва на родителите си. Волдемор ги е убил,когато е бил бебе.
-Господи! Нима е способен на такова нещо?-шокира се Игнадий и някак вече чувстваше,че намразва този така наречен Волдемор
-Той е способен на всичко,дори вече не е човек…направил е нещо със себе си много отдавна за да му гарантира безсмъртие..а твоята способност също би му помогнала в това. Но мисълта ми е,че изненадите и ударите от живота са само поредното изпитание.
-Винаги съм се справял с изпитанията,но не съм убеден,че сега ще успея….твърде непосилно изглежда. Силен съм,вярвам в много неща,боря се…но все пак си оставам просто човек.
-Трябва да преодолееш съмненията,ти си борбен и много упорит,темпераментен и дори смятам,че тази стихия много ти подхожда-усмихна се иззад очилата си Дълмълдор-такъв хъс и непоколебимост не съм долавял у никой до сега,дори у Хари. Пък и все пак нека не забравяме,че той е прочут с това,че е оцелял след Волдемор,но иначе е магъосник като всички други,не умее да прави нещата,които можеш ти.
Но мисля,че разбра сравнението ми нали?
-Напълно-кимна Игнадий-предметите,които Хари иска да унищожи да не би да са на Волдемор?
-Сложно е за обяснение,някой друг път ще ти разкажа. Но това не те касае пряко. Хари и приятелите му ги търсят и аз им помагам,това е тяхна мисия и битка.
Ти трябва да се научиш да се контролираш като цяло. Да контролираш емоциите и чувствата си по-добре,преди да пристъпим към другите неща. Хари е достоен противник на Волдемор,но в теб той би видял много по-опасен и могъщ магъосник от самия него…осъзнаваш ли това? Той иска да се добере до теб,но и изпитва страх…защото ти можеш да унищожиш всичко по пътя си с пламъци,с една единствена мисъл. Без заклинания,отвари и пръчка…
-Вече ме е страх от самия мен-откровено рече момчето и отново погледна към феникса,който весело размаха криле
-Огнения феникс,усеща силата ти и за това те харесва толкова-забеляза Дъмбълдор-но трябва да те предупредя и друго. Ако изгубиш изцяло контрол над себе си и започнеш да опожаряваш всичко по пътя си има опасност да се самозапалиш…но тогава няма да възкръснеш от пепелта,за съжаление. Трябва да започнем обучението ти веднага,още утре.
-Съгласен съм,не искам да съм опасен за себе си и другите. Ала какво ще кажа на колегите…имаме много работа тези дни..?
-Аз ще се погрижа,спокойно. Луналина ще разбереше сериозността на положението и ще те прикрива така да се каже. Тя умее да пази тайни.
-Пф,тя ме мрази,не се разбираме никак-изсумтя Игнадий
-Аз съм винаги съм си мислел,че по някакъв начин те харесва,забелязвал съм,когато съм идвал в кухнята-подсмихна се старецът а момчето невярващо поклати глава-както и да е,имай й доверие,тя е добро момиче.
-Знам…чувствам го,винаги съм го чувствал-каза сладкаря и малко поруменя след което се поправи-мисля го.
-Един въпрос. Ако желаеш ще ми споделиш ли някога защо си избягал от къщи едва на четиринайсет?
-От къде знаете?-стъписа се Игнадий,но не се разсърди и без това искаше да поговори с някого. Може би в момента изцяло се доверяваше само на Дъмбълдор.
-Имам си начини,извинявам се за нахалството.
-Не се притеснявайте. Избягах,защото нашите постоянно се караха,не се обичаха вече и си личеше,вдигаха ми скандали и ме биеха…не приемаха странностите ми,мислеха ме за сбъркан и бяха против влечението ми към готвенето. Там не беше моя свят. После започнах да се оправям сам,борех се да оцелея както мога.
-Не смяташ ли да потърсиш вашите все пак? Те са те отгледали,обичат те…въпреки всичко?
-Никога няма да им простя-с безмилостно изражението рече Игнадий и усети познатата тежест в душата си-докато съм жив.
Дъмбълдор го погледна доста тъжно и въздъхна. Колко ли негативизъм и омраза бе трупало това момче с годините и решените му го разяждаше отвътре? Дъмбълдор можеше да предположи как го задушава това чувство към родителите му,но го разбираше. Всеки имаше мрачни моменти от миналото си,които не можеше да заличи,всеки имаше някой,на когото беше толкова трудно да прости.
Престана да го разпитва на тази тема и го помоли утре вечер след десет часа да заповяда отново в кабинета. Предстоеше им сериозно обучение и още дълги разговори.
Игнадий се прибра в стаята си,но дълго на може да заспи. Най-сетне се унесе,но сънят му бе неспокоен и изпълнен с кошмарни образи.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Вто Авг 21, 2012 12:04 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава деветнадесета

Началото на обучението и великолепието на Рейвънклоу

През следващите няколко седмици всяка събота и неделя и петъците след полунощ,Игнадий Фреолейс се измъкваше от стаята си до кухнята и се отправяше към овалния кабинет на Дъмбълдор за да бъде обучаван постепенно на контрол над себе си и способността си.
За щастие, до сега никой не беше разбирал за тези негови измъквания,освен може би Луналина,но тя смяташе,че е отново някъде с Ромилда и се натискат и при тази мисъл й призляваше.
Момичето все още се правеше на ученичка от Рейвънклоу,но не спеше в спалнята на момичетата, а измисляше някакво оправдение. Беше ходила в общата им стая само веднъж,но остана очарована. Помощението беше най-светлото и просторно място в целия замък,навсякъде имаше огромни рафтове с книги и много от учениците се излягаха пред камината на огромни възглавници. Таванът страшно приличаше на този в Голямата зала,но всеки ученик можеше да си измагъосва каквото време иска, взависимост от настроението.
За разлика от другите домове,тук на входа нямаше портрет искащ парола а само една дървена врата без дръжка,с изрисуван орел,която се отместваше само ако отговориш правилно на даден въпрос.
А въпросите винаги се сменяха и не бяха от най-елементарните. Рейвънклоу се славеха като най-умните и интелигенти ученици и за това за тях беше измислено това предизвикателство. Тук не попадаха кои да е,а само тези,които притежават остър ум и са жадни за информация и знания. Луналина обожаваше този дом от малка,а герба му я вдъхновяваше да рисува разни свои емблеми.
Стихията на дома беше въздуха и момичето искрено вярваше,че ако можеше да учи тук,щеше да влезе в Рейвънклоу. Не се смяташе за супер умна,но винаги се стараеше да е любознателна,обожаваше да чете и да разузнава. Общата стая толкова я плени,че не искаше да излезе от нея с часове. Огромните прозорци с фини пердета даваха възможност да се насладиш на най-красивата гледка навън-прекрасното езеро и всички планини отвъд него.
Цветовете на дома също много й харесваха-придаваха му някаква загадъчност,ефирност но и сила. В едната част на стаята се издигаше бяла мраморна статуя на самата основателка-Роуина Рейвънклоу, украсена с надписи и символи.
Момичето се питаше дали тя няма потомка в съвременния свят,както и останалите домове.
Беше чувала от баща си,че единствено наследника на Слидерин е известен-самия Волдемор.
Ала тя някак се надяваше да се окаже,че и Рейвънклоу има потомство.
Близо до стаята се намираше портретът на Сивата дама-дъщерята на Роуина на име Хелена Рейвънклоу. До колкото й бе известно, тя беше откраднала диадемата на майка си а след това Волдемор я бе взел от нея с ласкателство и сега кой знае къде я беше скрил. Жалко.
Този премет трябваше да е съхранен тук,при възспитаниците,но онова чудовище си бе позволило да краде от самите създатели на училището и да използва предметите за ужасните си,извратени цели.
Луналина стисна юмрук при тази мисъл и надежда скоро Волдемор да намери гибелта си.
Въпреки,че повечето ученици ползваха сови за писмата си,някои от седмокурсниците от Рейвънклоу си бяха дресирали истински орли и ги гледаха в общата стая като им позволяваха да си летят наволя а вечер те сами се връщаха при тях. Луната обожаваше тези птици. Носеха толкова много величественост,мъдрост и благородство и винаги я изпълваха със спокойствие. Когато ги гледаше мечтаеше,че и тя има криле и може да отиде, където си поиска.
Но после отново се връщаше в реалностт,където беше само една безмощна помощник готвачка.
Чудеше се какво толквова величаят Грифиндор и Слидерин,като изяществото,мистерията и невероятната енергия се криеше именно в Рейвънклоу,но сякаш този дом заедно с Хафълпаф винаги беше пренебрегван.
А не би трябвало да е така.
Момичето отново се намираше в кухнята,но мислите й витаеха из общата стая на мечтания й дом и дори не се терзаеше,че и тази вечер Игнадий е някъде из замъка.
Беше чувала разни митове за отвари,които унищожавали безмощието,но направата им отнемала години и съставките били почти непосилни за намиране…
Но нещо в нея не й даваше да се примири със съдбата си,искаше да стане истинска магъосница и се чудеше дали да не започне сама да прави проучване за тази отвара. Толкова силно искаше промяна.
Обмисли всичко известно време и реши,че от утре ще започне да търси информация,дори да се наложи да наруши правилата и да рискува оставането си тук.
За малко се върна към Игнадий сещайки се за въпросната му способност,която бе толкова мощна и опасна…дали вече бе започнал да я овладява,дали осъзнаваше колко е сериозно положението и беше проумял,че не е просто мъгъл?
Искрено се надяваше да е така и някога да й сподели всичко…
Искаше го в живота си като приятел,колкото и труден човек да беше,колкото и да се ненавиждаха понякога. А и не успяваше да убие онези чувства и Теодор Нот не й помагаше за това.
Личеше си,че я харесва и си допадат,но я нямаше онази искра,онзи трепет и пламенен копнеж,който я изгаряше всеки път в присъствието на Игнадий.


Сладкарят крачеше към кабинета бързо и развълнувано. Това щеше да е поредния му учебен час. За сега се справяше и вече беше усволил почти напълно контрола над собствените си мисли,и голяма част от импулсивлните му избухвания намаляха,сдържаше гнева и емоциите си,като изживяваше пристъпите на яд само в съзнанието си като постоенно ги отстрани.
Дъмбълдор му беше показал няколко техники на ума за това. Момчето беше крайно схватливо и бързо възприемаше.
Директора забелязваше,че е крайно интелигентен и мислещ и още повече се убеждаваше,че ако контролира способността си би могъл да постигне значими неща в областта на магията.
Имаше потенциал за окулмантика и то голям.
В началото Дъмбълдор го научи да медитира и да освождава съзнанието си от излишен стрес.
Игнадий имаше адски буен нрав и от части му се получаваше трудно,но постепенно свикна и останалите уроци ги усволи идеално.
Всичко имаше взаимовръзка и момчето вече я разбираше.
Ако беше спокоен с изчистено съзнание,мислеше положително и не действаше импулсивно,успяваше да контролира всяка своя мисъл и реакция.
А контролираше ли тях,контролираше и темперамента си,изблика на гняв при даден спомен или ситуация и така избухването на пожар нямаше как да се случи.
Дъмбълдор направи няколко упражнение с него за да види как би могъл да запали огън ако не е ядосан или избухлив и стигна до извода,че чак след като изцяло се отдаде на спокойствието и харамонията,тогава може да запали огън по собствено желание и да го изгаси по същия начин-със спокойна мисъл. Но при опасност,гнева му се активираше, а с това и по-голяма сила на огъня,който можеше да бъде спрян само с контра мисъл и чувство свързани с нещо красиво и добро.
За това бе важно толкова добре да може да контролира и моделира мислите,чувства й емоциите си. На подобно нещо напълно се бяха научили само двама човека на времето-Дъмбълдор и Волдемор.
Но имайки се предвид силата,острия ум и предците на Игнадий,може би той щеше да е третия достигнал подобно ниво. Ала имаше още много да учи…
Когато стигна до кабината,почука и чу гласа на учителя си,момчето влезе и поздрави в готовност за следващия увлекателен,но труден урок.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 24, 2012 9:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава двадесета

Не е любов ако не боли

В последно време Луналина прекарваше доста време с приятелите си Трейси и Калеб и се разсейваше от непрестанната си тъга заради измъкванията на Игнадий,факта,че се отдалечава от нея все повече и е с Ромилда Вейн. Не знаеше дали все пак няма симпатия към нея,но умело я крие или е само нейно въображение е поредната глупава илюзия. Вече не я интересуваше,че не се понасят,различни са и имат толкова тежки характери,които им пречат. Искаше да го опознае и да е близо до него дори да страда. Толкова го искаше,че понякога й идеше да му признае всичко,но после отново нещо я караше да се прави на ледена принцеса и кръга се завърташе пак....всеки ден едно и също...
Сърцето й спечели битката с разума и сега не можеше да отрича очевидното пред себе си. Беше лудо влюбена в Игнадий Фреолейс и всеки ден вехнеше заради неговото пренебрежение и своята упоритост. Когато той се мъчеше да е близо до нея,го отбягваше а после пак плачеше и съжаляваше. Самоизмъчваше се,но бе прекалено горда за да изрази любовта си. А и нямаше смисъл...не тя бе момичето с което се целува и прегръща. Не искаше да го преследва и то напразно....той явно не я харесваше....
А тя вече се съмняваше да е така и тайно....
Усещаше,че изпитва нещо,интуицията й крещеше за това всеки път,но...може би я подвеждаше...
Нямаше начин,всичко явно бе съвпадение....нищо повече...
Макар,че често една от песните,които пускаше той от лаптопа си, се врязваше в ума й,чувстваше,че посланието й е именно за нея и за никой друг.
И днес в кухнята Игнадий за пореден път я беше пуснал и крадешком поглеждаше към момичето.
Отново песента я караше да изтръпва,да улавя едва искреност,нежност и любов,която толкова силно се надяваше да се роди някога у Игнадий към нея.
Момичето се опита да не слуша музиката,но отново долови една позната част от песента и се закова на място:

....But somewhere in a private place

She packs her bags for outer space

And now she's waiting for the right kind

Of pilot to come

And she'll say to him



I would fly to the moon & back if

you'll be...

If you'll be my baby

Got a ticket for a world where we belong

So would you be my baby?


Игнадий отново проследи момичето с кадифените си очи,но после пак помръкна от някакво вътрешно разочарование и спря музиката заемайки с един сладкиш.
-И днес ли ще си мълчим...както винаги?-обади се изведнъж Луналина и се обърна към него със странен поглед. Плачеше се й се,не издържаше да продължава така. Може би все пак песните не бяха за нея,беше наивно да го мисли. Сигурно той бе толкова влюбен в оная Ромилда,че ги посвещаваше на нея...и мислеше кога пак ще се видят. При тази мисъл Луналина усети ужасна болка в себе си и се обърна на другата страна,защото очите й се насълзиха. Ядоса се. Това момче я караше да губи контрол,да е слаба,ранима и толкова чувствителна...а това я съсипваше.
-Ти мълчиш,не искай обяснение на друг,освен на себе си. Като искам да си лафим,ти се дърпаш...в кой е проблема?-ядно и отвърна Игнадий съвсен объркан-какво изобщо ти е в главата?!
-За разлика от теб,поне в моята има нещо-сряза го тя,защото просто не знаеше какво да му отговори
-О,добре-просъска момчето-сама си го правиш. Заяждаш се постоянно.
Какво искаш,по дяволите...да ти се моля? Да тичам след теб...?! Какво?! Кажи ми!!!
Луналина стоеше вцепенена нямайки представа какво намеква той и защо всяка негова дума приема толкова навътре. Искаше й се хем да го удари,защото я нараняваше и дразнеше,хем да го прегърне и да му каже за чувствата си. Той я побъркваше....отново и отново.
-Нищо не искам от теб-студено изстреля тя-не знам за какво говориш.
-Ха,винаги така се оправдаваш. Ти друго можеш ли? Искам само да си говорим човешки. Трудно ли е за теб,а?
-И ти не си по-назад. Също се заяждаш,коментираш всичко по един странен начин.
-Такъв съм си,приеми го. Не се заяждам,така си говоря...
Не винаги всичко е насочено към теб,разбра ли? Стига си се правила на важна,не си център на вселената. Като съм весел-заради теб е! Като съм ядосан-пак е заради теб! Така ли мислиш?!
-Не съм го казала. Не искам да е свързано нищо от живота ти с мен-горчиво каза момичето и й се прииска да отиде в стаята си,да се наплаче,да поспи и да се махне оттук,от поредната им глупава кавга.
Излъга всички,че й е станало лошо и направи точно това. Тръгна бързо към стаята си,като едва сдържаше сълзите си...
-От кой бягаш...от проблемите,от мен,от всичко?-подвикна й Игнадий усещайки една ужасна горчивина в сърцето си,която го убиваше всеки изминал ден бавно,но сигурно. Беше започнал да пие по-често,но това не помагаше....-или просто бягаш от себе си?!
Момичето не отговори.
Затовори се в стаята си и се отдадена безпомощната си тъга.
Игнадий дълго гледа след нея,след което още обзет от яд,мъка,объркване и какво ли още не,стисна юмрук и с всичка сила удари с един юмрук по плота. За щастие се овладя на време и не запали нищо.
Ник се опита да го успокои,да го посъветва някак,но той просто искаше да остане сам с мислите си. Това момиче го измъчваше всеки ден без капка жал,подлудяваше го....
Искаше да е близо до нея толкова силно,да се докосне до красотата й,усмивките и мистериозната й душа,но тя разбиваше всяка негова надежда,всяка негова положителна мисъл за това....причиняваше му болка,сякаш нарочно. Сляпа ли беше,нима не виждаше колко е луд по нея и губи контрол,когато е наоколо....и я съзерцава с часове. Нима не беше усетила какво става или знаеше всичко,но го мразеше и го мъчеше за да се разсейва? Що за човек беше тя...какво целеше...кой беше в сърцето й и мислите й? Онзи глупак Нот? Най-добрият й приятел...или пък някой особняк като нея,или самия Хари Потър?... Нямаше как да научи,оставаше си само с предположенията и тъжното сърце,което всеки ден сякаш се разбиваше отново и отново на малки парченца. Не можеше да я разгадае,не успяваше да разкодира поведението й,което още повече го влудяваше. Тя го беше грабнала не само със своята индивидуалност,странно излъчване и своенравност но и с факта,че не е като повечето момичета,които се натискаха на момчетата и бяха готови да преспят с тях веднага щом им се отдаде случай,да ги прелъстят с изтъркани подходи. Тя бе различна,неуловима...но и толкова жестока и студена. Игнадий вече знаеше,че тази любов ще е адски трудна и болезнена,но сякаш се чувстваше готов да я понесе и да й се отдаде ако знаеше,че и Луналина изпитва същото. Но не беше сигурен...а как щеше да разбере. Най-лесно беше да й признае,да я целуне,да я омае и прелъсти и да я има по начин по който бе имал много момичета. Но не можеше да го стори с нея,не можеше да я сваля както всяка друга,да се държи по обичайния си начин...тя го променяше. Не я искаше за една вечер или за кратка авантюра. Искаше я по един сериозен и различен начин....
Истински,както никое друго момиче до сега. Чувства му бяха наистина силни и изпепеляващи и заради това момиче се мислеше за способен на какво ли не,на всякакви лудости и глупости само да знае,че би могъл да се докосне до сърцето й....
Вечерта Луналина покани демонстративно Теодор Нот в кухнята и лично го запозна с всички.
Това според Игнадий беше върха на наглостта. Да го води тук,все едно му казва в лицето,че й е безразличен и му вре в носа своя идеал,за който говореше постоянно. Все едно искаше да го измъчи пак,да види дали ще го заболи...или пък не й пукаше изобщо за него.
Може би бе толкова запленена от Нот,че дори не подозираше,че сладкаря е толкова влюбен в нея....
Щом излязоха,Ник потупа по рамото Игнадий,но не каза нищо.
Остави го сам в кухнята. Духчетата отидоха за известно време някъде другаде.
Момчето седна на един стол с наведена глава и си сипа огромно количество амарето. Отпи глътка с надежда малко да се разведри,но напразно. Изпи почти на екс цялата чаша,усещайки отново познатата душевна болка.
Знаеше,че за подобна мъка целия алкохол на Земята нямаше да му помогне. Но все пак продължи да пие с вече премрежен поглед. После тихо се измъкна и се срещна в градината с Ромилда. Срещата им бързо се пренесе в неговата стая...
Искаше да забрави,да спре да страда и да умира отново и отново всеки ден без да успява да възкръсне истински от пепелта на тази болезнена любов и отчаяние.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Сеп 20, 2012 5:14 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава 21

Just Lockhart

Дъмбълдор седеше доста изненадан взирайки се в човека срещу себе си на входа на замъка. Мъжът изглеждаше около двадесет и шест годишен,беше строен,с дръзка усмивка,отвеяно излъчване и вълнисто руса коса,а сините му очи шареха наоколо будно.
Не се беше променил от последното си идване тук,но само външно.
Беше загърбил и забравил предишния си живот на самозванец по който всички си падаха. Не помнеше нищо от миналото си,но бе решил да си търси късмета и част от истината в Хогуортс.
Кой беше той? А какъв искаше да бъде занапред? Гилдрой Локхарт все още не беше съвсем наясно,но не смяташе да допуска застой в живота си,копнееше за ново и добро начало.
-Профероре,за мен е чест да се запознаем. Не си ви спомням,за това сте съвсем нов човек,както и всичко тук. Моля ви,намерете ми работа...каквато и да е. Решен съм да подредя живота си.
-Доста интересно искане-отбеляза Дъмбълдор. Мнозина смятаха,че си изчезнал или умрял...повечето хора са те забравили отдавна. А и не знаят истината с какви методи си служеше всъщност.
-Разкажете ми всичко,но по-късно. Приемете ме,дайте ми шанс,защото нямам лоши замисли,кълна се. Нищичко не помня от миналото си.
-Нямам против,но освен в магиите за забрава не знам в какво друго си добър,какво умееш...
-Не знам много неща,но се уча бързо. Имам усет с грижите са птици и те ме харесват. Дресирах няколко гарвана на скоро-обясни развълнувано мъжът с шарещи очи
-Хм..може и да измисля нещо по въпроса. А сега,да идем на обядваме най-напред-рече директора и поведе Локхарт към главнитя коридор,който водеше към Голямата зала.
Но изведнъж се чу силен крясък и глъчка от двора и двамата мъже излязоха да видят какво се случва. На куидичното игрище,две момичето яхнали метри летяха високо във въздуха с насочени магически пръчки една срещу друга. Двамата бързо стигнаха до там и видяха групичката ученици струпана над тях. Момичетата бяха взели своите нови метли,макар,че летенето без надзор беше забранено и тренировачните метли бяха прибрани.
-Какво става тук?-строго попита Дъмбърдор
-Дуелират се! Направо ще се убият!-обясни стресиран Калеб Трелони-не можем да ги убедим да слязат....а повечето от нас нямат собствени метли.
Всички вдигнаха глави нагоре. Трейси Венсън и Ивълайз Лестранж бяха яхнали храбро метлите си и се гледаха на кръв стиснали магическите си пръчки,готови за атака.
-Ето ти удобен момент да се измъкнеш!-закиска се злобно Ив-както винаги.
-Първо ще те прокълна,драга-не й остана длъжна Трейси-какво толкова ти правим с Клеб,че все се зяждаш?
-Не сте достойни за най-добрият дом тук! Палячовци!
-А ти си злобна пачавра,ама все пак те търпим нали?
Ив се разкрещя бясно и замахна с пръчка изричайки някакви непознати за Трейси заклинания,но бяха отблъснати умело.
Трейси направи кръгче с метлата и се оплези на другото момиче.
Слидеринката се вбеси съвсем,приближи се до русокосата и я блъсна с всичка сила. Тя се олюла,но отвърна на удара. Бяха обзете от ужасна бойна ярост и не чувала виковете долу,нито се стреснаха от присъствието на Дъмбълдор,който се опита да ги свали с магия,но Ив ловко я отклони,така както прави само един прекалено добър магъосник разбиращ от черни изкуства.
Ив пак блъсна Трейси и злобно я хвана за косата. След малко двете си разменяха заплахи,удари и се скубеха едва пазейки равновесие.
-Ще видиш ти-просъска Ив и удари през лицето с ярост Трейси.
Тя се замая,изхлузи се от метлата и падна стремглаво надолу.
Всички стана така бързо,че никой не успя да реагира с изключения на Локхарт. Той се спусна към момичето и само след секунди я улови внимателно. Трейси се свести и щом забеляза,че е спасена от някакъв непознат,симпатичен млад мъж,леко се смути и му благодари искрено.
Тя бе живяла във Франция и не го познаваше. Не познаваше онзи лигав и превзет измамник и не подозираше,че е бил такъв...
Струваше й се добър човек. Сините му очи я караха да се чувства спокойна,и постепенно болката в лицето й изчезна.
Локхарт мило се усмихваше с облекченив и намираше момичето за наистина слънчево и толкова приветливо. Ив се приземи с бясно изражение и директора й наложи наказание,както и на Трейси и по пътя към замъка им забрани да мърморят или да се заяждат пак помежду си. Трейси избърза напред като отиде при Калеб,но през цялото време се обръщаше назад гледайки Локхарт с усмивка и някакво любопитство. Имаше чувството,че двамата тепърва ще имат поводи да се срещат и да общуват....
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Сеп 22, 2012 11:56 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава 22

Налудничава сделка

През следващите няколко дни цялото училище обсъждаше завръщането на Локхарт и това,че е спасил ученичка от жестоко пребиване. Трейси все още му беше благодарна и дори успяха да си разменят някоя и друга дума по коридорите. Момичето все повече го мислеше за невероятно смел и окткри,че е и забавен и интересен и много й се искаше да го опознае повече. Въпреки,че не беше много желателно,защото след седмица той стана помощник-учител по Грижа за магически създания и трябваше между тях да има дистанция. Но дали двамата юяха да се примирят така лесно с това?
В кухнята на Хогуортс цареше обичайната глъчка и всички си вършеха работата. Игнадий приготвяше любимия си сладоледен фонтан с бонбони и тихичко си пееше.
Луналинга го гледаше мълчаливо изпълнена с тъга и предположения,че сигурно е толкова весел заради Ромилда и наистина я обича.
Сети се,че скоро ще се вижда с Трейси,Калеб и Нот и малко се оживи.
Директора беше измислил начин тя да се вижда с учениците и да обикаля из коридорите,като обясни на всички,че ще гостува тук доста време а после ще учи целия материал лятото по нейната индивидуална програма. Някои се усъмниха,но не им се занимаваше да разследват и приеха тази версия.
Луналина беше станала много близка с Теодор Нот и ако в началото бе имала някаква лека симпатния,сега знаеше,че го вижда само като приятел и дори щеше да му помогне да се запознае с една грифиндорка,която харесваше.
Вечерта момичето реши да иде до соварника,да остане само с мислите си относно Игнадий,съществуването на лек за безмощие и останалите неща. Идеята й обаче,малко се провали,защото в соварника,някой вече бе дошъл,застанал с гръб и загледан през прозореца.
Човекът рязко се обърна и я погледна студено,с безразличие.
-О,какво правиш пък ти тук...-провлачи той и момичето го позна.
Беше Драко Малфой с обичайната си физиономия,мрачни одежди и воднисти,сиви очи изпълнени с хлад.
-И аз се радвам да те видя-засмя се съркастично момичето раздразнена,че дори тук няма спокойствие-още ли тормозиш мъгъли заедно с братовческа си?
- За сега съм се поспрял,писна ми-обясни Драко-имам си и други неща на главата.
-Като това да си смъртможаден?-сряза го тя и го погледна изпитателно с нейните сиви очи,с подобен оттенък като неговите
Драко доста изненадан и малко вбесен я погледна но нищо не отговори.
-Без да искам,веднъж видях как ти и Лестранж се измъкнахте от замъка облечени точно като смъртожадни. А и баща ми е авроро,споменалвал ми е,че в редиците вече имат и млади хора и съм убедена,че това сте точно вие.-безстрашно каза момичето следейки реакцията на Драко. Той обаче,запази самообладание.
-Няма да ти стиска да кажеш това предположение,защото знам,че и ти не си светица. Ясно ми е коя си,малката. Знам,че си безмощната дъщеря на семейство Ансетъл и работип тук,в кухнята. Без да искам веднъж те проследих.
-Брей,дали е било наистина без да искаш?-с пребледняло от ужас лице попита момичето и отстъпи назад. Разтревожи се,да не би Драко да започне да я заплашва и изнудва някак.
-Е,както ти без да искаш си проследнила мен и Ив,сега сме квит-засмя се остро Малфой-и спокойно,няма да издам великата ти тайна,не ми пука. И да служа на Волдемор,това не те засяга,така,че забрави за това...
-Какво? Излагаш на опасност всички,служиш на този изверг а се правиш на обикновен ученик...обърнал ли се срещу това прекрасно място,а искаш да не ми пука? Луд ли си?-говореше момичето с бесни пламъчета в очите
-И какво,ще ме изпортиш ли?
-Не мога,за съжалание...все пак и ти ще пазиш тайната ми. Не искам да призная,но май си прав. Квит сме. Но..защо избра този път?
Малфой учучен мълча известно време,не му беше приятно някаква шантава безмощна да го разпитва а и не я засягаше. Но имаше ужасна нужда да поговори с някого,който и да е.
-Насадено ми е още преди да се родя. Цялото ми семейство са чистокръвни и се интересуват от черни изкуства,имат си определени идеали и традиций. Аз съм част от това.-някак горчиво се усмихна той без да поглежда към момичето-сложно е.
-Сложно е да ти оставят право на избор и да си човек с воля?-вдигна вежди тя невярващо-това ли ми казваш? Ами,извинявай,но не смятам,че ти винаги си копнеел да избираш хора. Не ми се вярва да си голям фен на цялата тая работа.
Мисля,че не си толкова голямо чудовище като братовчедка си.
-Хаха,това комплимент ли трябваше да бъде?-засмя се Драко,но отново с горчива и печална усмивка
-Може би. Виж сега,не ти се бъркам и не те познавам,но не приличаш на типичния изрод и гадняр,просто така ми се струва. Ако не искаш да си като вашите обясни им го.
-Не сме в някоя приказка,не е толкова лесно-оправда се Малфой-длъжен съм,притискат ме и изискват какво ли не от мен. Не мога да се опълча ей така,Лорда веднага би ме убил заедно с близките ми...
Всички мислят,че смъртожадните са изверги без сърца,а повечето просто са изнудвани и заплвашвани и искат да спасят семействата си. Нямат избор,а аз не бих рискувал живота на моите близки,заради някаво желание за бунт и промяна. Не знаеш какво е всеки ден да живееш в страх,че ако провалиш дадената ти мисия и задача,можеш да бъдеш убит или да убият семейството ти пред теб. Лорда ни заплашва и измъчва. Или си с него,или си труп.-Драко леко беше повишил тон и разпалено говореше така,сякаш е искал да сподели с някой всичко,но го е криел години наред.
-Разбирам-опита да се изглежда уравновесена тя,но в очите на Малфой се четеше истински ужас,който успя да докосне и нея-но все някога той ще е победен... ти на чия страна би застанал по време на битката? Ти не си убиец,лудост е,но трябва да събереш смелост и да се опълчиш,ако не искаш да правиш това. И да убедиш и вашите да те последват...щом толкова ги обичаш-опитай се да им отвориш очите някак...знам,че звучи невъзможно,но....поне опитай.
Въпреки,че коя съм аз да говоря за смелост като дори не ми стиска да общувам нормално с едно момче,а мълча и бягам от него?
-Да бе! Такава шашма като теб да се бои от момче?-стресиращо и невярващо запита той-ти говориш нормално със смъртожаден срещу теб,пък какво остава за друг!
-Е,нека бъдем квит отново и ти споделя и аз нещо от живота си.
Малфой кимна,като беше започнал да придобива по-топло излъчване и чувстваше,че би могъл да сподели и изслуша всичко в този момент и да почувства необяснима съпричастност.
Луналина пое дълбоко въздух и отново заговори.
-Влюбих се лудо в момче,което не понасях и макар,че и сега ме дразни,другото надделя. За да скрия чувствата си мълча и се държа студено. Искам да се смея,да плача или да крещя като съм ядосана, а не мога..сякаш някаква буца ме задушава и съм като в капан да не успявам да излея всичко навън.
-Колко познато-откровено рече Драко с мрачен поглед-Но аз съм такъв с всички,почти винаги. Питаш ли ме как издържам? А това момче,харесва ли те...ии кой е той,ако не е тайна? Да не е някой от моя дом?
-Ако говориш за Нот,с него сме приятели. Всъщност е...Игнадий Фреолейс.
Драко зина изненадан и погледна момичето малко съчувстващо. Знаеше,че това момче е дръзка и крайно нетърпимо и не него никак не му беше симпатичен.
-Олеле-успя само да каже той-трудна личност...
Луналина усети,че в този момент се е доверила изцяло на почти непознат човек,но това не я притесняваше особено. Имапе нужда да разкаже на Драко всичко,защото го бе таила в себе си месеци наред и вече не издържаше.
Раказа му цялата драмтична история и той прояви разбиране,но не можеше да се постави изцяло на нейно място. Никога не бе обичал до сега и това му беше чуждо. Но знаеше какво й е,знаеше какво е да си като ледена статуя по принуда и накрая да не можеш да изразиш почти никаква емоция...и така всеки ден...цял живот. Може би двамата си приличаха.
-Опитай се да разбреше дали сладкаря те харесва,наблюдавай го...-посъвтва я Драко
-Хм...не знам,той винаги се шегува и е трудно да разбера кога е сериозен. Имах една идея...да се опитам да го накарам да ревнува. Ако успея-значи сигурно има не.
-Гадничък план-отсъди Драко,но в изражението му се четеше лека радост. Той не беше чак злобар,но понякога обичаше номерерата с цел дразнене ако някой го е вбесил. Опасяваше се обаче,не не това е начина...и въпреки всичко в ума му се появи странно видение в което той самия е съучастник с този план. И сякаш Луналина разбра това,защото след секунди директно го запита:
-Може би трябва да го заблудя,че си имам гадже и смятам,че ти би бил подходящ за това? Е,лудо е...но все пак..какво ще кажеш?
На какво само бе готова тя заради това момче! Драко известно време мълча обмисляйки нещата,но в крайна сметка,те щяха да играят просто фарс и може би щеше да е забавно и да се откъсне малко от другите си проблеми.
-Хм..защо не?-весело се засмя той със странно пламъче в очите и двамата се здрависаха победоносно с налудничави изражения.
-Но без прегръдки!-уточни Малфой строго
-И разходни иц цялото училище и целувки-добави момичето.
-Дадено!
Младежите пак се усмихнаха и си пожелаха лека нощ.
Драко развеселен се отправи към подземията,а Луналина ликуваща се върна в кухнята,като веднага сподели на всички,че скоро ще ги запознае с един много важен човек.
В душата на Игнадий се появи лошо предчувствие без да си обяснява защо и то не го напусна дори по време на поредния урок по окулмантика и контрол на огъня при Дъмбълдор.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Сеп 22, 2012 7:02 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава 23

Същността на проклятието

Лорд Волдемор беше вдигнал високо пръчката си и измъчваше един нещастен мъгъл с ужасни проклятия. Щом го довърши,доволно се засмя и се отпусна на сребърния си трон галейки Наджини. Мисията,която бе възложил на Драко и Ив не само,че не напредваше,но и беше тотално занемарена от двамата младежи. Беше им бесен,но реши за сега да се смили над тях и да убие Игнадий собственоръчно по време на една от предстоящите битки в Хогуортс и тогава да се сдобие със силата му унищожавайки Хари Потър завинаги. Но беше наясно,че сладкаря може да се окаже най-трудния му противник,защото не беше обикновен магъосник с малко късмет и подкрепа от всички...беше далеч по-силен и могъщ от прехваленото момче,което оживя и по думите на Ив и Драко имаше огромна дързост.
Това малко го плашеше,за първи път се чувстваше толкова застрашен от някой. Трябваше да го убие бавно и с хитрост,за да не пострада от смъртоносните му пламъци. Имаше чувството,че Игнадий тепърва ще му създава доста проблеми...

***

Луналина успешно бе започнала да се преструва на гадже с Драко,но за това знаеха само Ив,Трейси,Калеб и поради някаква случайност Джини и Невил,защото ги бяха срещнали да вървят из коридора прегърнати...
Драко увери Ив,че това е само фарс за разсейване,но тя го намираше за адски тъпо и безсмислено и му триеше сол над главата всеки ден.
Поне пътят й към Нот бе чист...ала само така си мислеше.
Калеб и Трейси не подкрепяха този театър при положение,че Луналина бе свидетел каквъв гадняр е Драко и никак не можеха да я разберат. Джини и Невил също го намираха са странно,но си мълчаха.
Луна Лъвгуд,която също общуваше с тях не знаеше,но виждайки понякога унилото изражение на Игнадий в градината,предусещаше,че нещата с момичето,което харесва (тя знаеше цялата история за Луналина) не вървят и понякога се опитваше да го успокои със съвет.
Трейси и Калеб страшно се бояха за приятелката си и нямаха доверие на Драко.
Вечерта Игнадий трябваше пак да ходи в кабинета на Дъмбълдор и няколко часа преди това усилено пишеше рецепти за десертите за следващата седмица. На вратата се почука и Луналина припряно отиде да отвори. Знаеше,че е Драко и сега трябваше да докаже,че наистина са заедно...а как не й се искаше.
Момичето пое дълбоко въздух и отвори кухненската врата със свито сърце.
-Здравей-рече тихо русия слидеринцен и намигна заговорнически.
Луналина го покани да влезе и той подрави всички. Игнадий го погледна малко изненадано и спря да пише рецептите си. После се засмя
-И ти ли идваш за новите сладкиши от тази вечер? Сори,няма повече.
-Ами..всъщност идвам да звема Луналина за разходка-каза Драко с ледена усмивка стрелвайки с поглед сладкаря.
Той не му беше чак омразен,не му бе от най-приятните хора и за това сега нямаше против да го подразни малко. Щом бе толкова сляп да разбере,че има момиче,което го обича безмерно-заслужаваше си го.
-А..от кога вие изобщо си говорите,че нещо не ми се връзва? Последния път аз и Луналина се опитвахме да спрем зверщините на теб и лудата ти братовчедка. Която впрочем хваща окото,но това нека си остане между нас.-заговори Игнадий с доста подозрително изражение и треперещ глас. Това не му се нравеше...
От кога Малфой бе фен на различни от него, и защо Луналина изобщо се занимаваше да говори с него?
-Виждаме се от скоро. След онзи инцидент се видяхме няколко пъти,говорехме и просто открихме в себе си добри черти,паснахме си. Искам да ви предстая приятеля си-с тържествен,престорен глас рече Луналина,но отвътре й идеше да заплаче и да избяга
-Приятелят ти?-окори се шокиран Ник от другия край на кухнята и едва не изтърва глинения гювеч с моркови-с Малфой сте гаджета?!
-Да-кимнаха и двамата в съгласие
Игнадий стоеше по средата на кухнята с почти зинала уста,като ударен от гръм не знаеше какво да каже. Почувства остра болка,сякаш се въреше сам в тъмна бездна и от всякъде прииждаха изчадия,които го ръгаха с осткри ножове по цялото тяло.
Обзе го безмълвена ярост,тъга и ужас...
Не можеше да проумее как от толква момчета,тя бе избрала именно този надут и студен блондин Малфой. Почувства се като нелеп участник в шоу със скрита камера или като някой на който Бог или друга висша сила се подиграваше за забавление.
Все пак се опита да запази самообладание и с равен глас честити за връзката им. После не се стърпя и изхвърча на двора като обясни,че му се пуши много.
След малко Драко и Луналина излязоха от кухнята и заобсъждаха реакцията на Игнадий и дали изобщо е имало такава.
Луналина не беше усетила нищо,но все пак се надяваше да не е съвсем безразличен. Драко я успокояваше.
Трябваше най-сетне да й каже какво знае за дарбата на Игнадий и да я предупреди,че той е в опасност и то скоро. Почувства се длъжен да предотврати гибелта на толкова важен за нея човек,защото не му се искаше да страна,Луналина не заслужаваше това...
Тя сякаш го караше да мисли като по-добър човек. А дали това бе в реда на нещата?
След един час Игнадий,все още ядосан и огорчен отиде до кабинета на директора,опитвайки се да отклони случилото се от мислите си за малко. Бе посрещнат любезно,както винаги,но веднага улови притеснението на Дъмбълдор.
-Седни. Трябва да ти кажа какво научих за теб и всички останали,които притежават тази способност. Това надхвърли очакванията ми...истината е,че ти и останалите сте родени изключително дълголетни. Дори прекалено бих казал...
-Какво имате предвид,професоре?-вече почти забравил за мъката си попита момчето заинтригувано и напрегнато
-Ще живееш доста време. Говоря за порядъка 500-600 години...до колкото ми е известно не повече.
-Вие сигурно се шегувате,та аз съм човек? Не съм вампир,нито елф,нито трол или някоя друга сътвер!-вече невярващо избухна момчето
-Не те лъжа,говоря сериозно. Дори имам записки и ръкописи на очевидци,които са познавали останалите носители на проклятиетието и са проследили част от живота им. Всеки един от тях е още жив,но няма почти никаква информация къде е сега. Добрах се до информацията от отдел ''Мистерии и скрити факти''. Но не става дума за отдели от нашия орден на Феникса,а за Ордена на Дракона,който се намира в Русия. Той е вторият по сигурност и ниво орден в магическия свят,но тук малцина знаят за него. Носителите май си са направили заклинания за дългогодишни сънища,за да минат годините по бързо. 600 години не са малко,предполагам,че са се отегчили от живота...
Имаме предимство,понеже Волдемор не подозира за това,но отнемайки ти силите,дълголетието би могло да се прехръвли в него. А не трябва. Още една причина да бъдеш ценен за него и да се опиташ да го победиш заедно с Хари.
-Но аз..нямам полза от това дълглетие,не искам да гледам как всичките ми близки умират. Няма ли лек за това...ил магия?
-Това не е болест,а предначертаност,особеност и част от дарбата. Дар и проклятие.
-А бих ли могъл да направя тези,които обичам като мен...да живят толкова години,колкото и аз?- с плаха надежда запита момчето
-Това не е концерт по желание-печално рече директора-няма начин.
-Хаха,каква ирония...Волдемор се ражда нормален човек,но насила прави чудовищни неща за да стане безсмъртен...а аз се раждам с ужасно дълголетие,което дори не искам. Няма ли начин ако ми омръзна да живея,просто да се замозапаля и да умра..?
-Това би станало само при екстремен гняв причинен от друг,по време на битка например. Нека ти дам ръкописите за да прочетеш и осмислиш всичко. Не мога да ти помогна по друг начин. Бъди силен и приеми нещата достойно и с отговорност. Не смятам,че си се родил случайно с тази дарба. Може би така е трябвало,за да направиш значими неща и да опознаеш себе си. Негативизма не е добро решение,знай го.
-Ясно ми е. Няма да изпадам в паника или мрачни състояния,спокойно.
Но..вече ми се струва почти невъзможно да съм обикновен мъгъл с мъгълски родители.
Момчето прие нещата не чак толкова лошо,но определено имаше нужда от едно питие. Или няколко.
-Опитвах се да ти го намекна-обади се Дъмбълдор-редно е да откриеш произхода си все някога. Говори с вашите,искай истината и им прости.
-Луд ли сте? Сега,щом знам,че почти няма как да са ми родители и са го криели,ги мразя още повече. Трябва ми време да обмисля всичко.
-Разбираемо е. Но моля те,не действай прибързано.
Директора му подаде една огромна папка с жълти листя и подаващи се малки изрезки от вестници от нея,пожела му лека нощ и Игнадий се върна бързо в кухнята мислейки защо трябваше именно на него да се стоварват толкова неща...с какво го бе заслужил.
Мечтаеше да опознае тази,която обича и да стане добър сладкар,който някой ден има собствено заведение и премерва сили с истински майстори...а какво му дойде до главата...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2 Страница 2 от 2

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker