Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща
 Игнадий (ФФ) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2012 12:10 am    Заглавие: Игнадий (ФФ) Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Това е историята на един от героите,които съм включила в разказа Almost Ordinary и макар,че според някои хора не му е мястото в магическия свят и не е съвместим с него,тук нещата не стоят точно по този начин. Приятно четене!


Глава първа

От един Ад към друг

Градчето вече беше утихнало и воала на ноща го обръщаше нежно. Дори луната се скри и потъна в дълбок,непробуден сън.
Само в една единствена къща на края на града все още светеше и тримата й обитатели бяха будни.
Мъж и жена седяха в хола на една огромна дървена маса и се караха. За поред път се бе разразил скандал. Винаги ставаше така,винаги от привидно безобидна тема или намек двамата съпрузи обезумяваха от яд и си разменяха остри реплики и обиди.
Изглежда пак бяха забравили за иначе почти достоверния си театър,че са щастливо влюбена двойка за пред четиринадесет годишния си син. А той усещаше истината,не беше глупав и не искаше да си затвяря очите. Майка му и баща му вече не се обичаха,бяха толкова озлобени един към друг,че понякога обвиняваха и него за нещастния си брак и му се караха за какво ли не. Правеха му проблем когато закъснее малко,когато забрави нещо дребно или когато с огромно желание бе приготвил фантастична вечеря. Повечето родители биха го оценили,но не и те. Ненавиждаха факта,че сина им обича да се навърта в кухнята и имаше толкова голям интерес към готвенето. Според баща му,това бяха женски занимания,въпреки,че момчето многократно го убеждаваше колко велики кулинари мъже има. Майка му също не се радваше,тя по принцип беше сприхава жена на която трудно може да се угоди и винаги недоволстваше за най-малкото. Имаше моменти обаче, в които момчето просто не издържаше...понякога в пристъп на отчаяние и гняв към родителите си насочваше тази енергия към предмети в къщата. Съвсем несъзнателно. И те изведнъж се чупеха или падаха шумно на земята.
Отказваше да вярва,че би могло да е някаква форма на телекинеза или нещо подобно. Обичаше свртъхественото и странното за повечето хора,но не вярваше истински в него. Харесваше да чете фантастични романи и понякога те му влияеха. Сигурно тези случки бяха съвпадение. Така смятаха и родителите му,но вече се тревожеха и колебаеха. Сега се караха заради това и огласяха цялата къща.
Младежът слушаше виковете им от стаята си проснат на леглото въздъхвайки.
-Направи нещо,Дейвид...момчето ни явно има проблем!-истерично викаше жената размахвайки пръст
-Той е и твои син! А и какво искаш да направя? Да го спра да прави тези неща ли...все пак може да е съвпадение....
-Сигурно! За Бога,та той счупи цял сервиз прибран в рафта само докато го гледаше. Как ще обясниш това???
-Не знам,не обвинявай мен. Казах ти аз,че готвенето не му влиае добре. Да се разхожда с престилка и омацан с брашно не е най-подходящото за момче като него! Той е умен,съобразителн и издръжлив. Би могъл да спортува или развива толкова много заложби!
-И какво намекваш,че вината е моя....какво общо може да има готвененето с другото? Говориш глупости,не искам да слушам.
-Да го заведем при специалист....психиатър ако е нужно-рече бащата с безсилие и се отпусна на дивана с чаша студено уиски в ръка
Жена му седна до него с ужасено лице и запали цигара нервно.
-Но той не е душвено болен,как може да даваш такива предложения?
-Тогава какво да правим,а? Ами ако утре ей така без да иска погледна нещо друго и цялата къща се строши над главите ни? Предупредих те аз,че идята да го......
-Не смей да го изричаш дори. Ние го обичаме,той е наш син-заговори още по-тихо майка му-и някак трябва да го приемем с тази странност.
-Достатъчно е, че се застоява в кухнята докато приятелите му играят футбол или вече градят планове за кариера. Каква перспектива може да има забутан в една кухня бъркайки манджи?
Сина им обаче не издържа да слуша това и с възможно най-бързите крачки излезе от стаята си и се озова в хола при тях с бунтовническо изражение.
-Никой не решава вместо мен какво искам-твърдо заяви той,при което баща му се надигна и го удари през лицето с всичка сила все още стискайки чашата в ръка.
Майка му се завтече към тях разплаквайки се и избута мъжа си встрани. Винаги се стигаше до там. Всеки път,когато сина им се осмели да се разбунтува или намеси в техен спор отнасяше шамари,понякога дори много повече от един. Баща му беше нервен по природа,но поведението на момчето го влудяваше и той не умееше да се владее,особено,когато пиинеше и няколко чашки. После съжаляваше,молеше за извинение и се мъчеше да оправи нещата с глупави подаръци.
Младежът кипна и го изгледа сърдито. Обичаше ги и двамата,но съжаляваше,че са му семейство. Те го обичаха,но показваха това само с караници и бой. Не можеше да ги търпи повече, не издържаше да живее с тях.
-Искам да се махна оттук! Писна ми от вас,писна ми да говорите за мен,че съм бил сбъркан и да се правите на щастливи. Какво пречи да се разведете? Аз бих се радвал,ако така е по-добре. Не се мъчете да ме лъжете,не съм на пет.
-Понякога мисля,че сина ни е прав,Дейвид...за съжаление-обади се жена му, а мъжа изпи до дъно уискито си и в този момент замахна и удари и нея. Тя се олюля малко и щом се свести си даде вид все едно нищо не е станало.
Това покруси младежа. Прекалено беше. Той удряше и жената,която бе негова майка и спътница в живота. Подозираше,че я бие понякога,но за пръв път стана свидетел.
Ядоса се още повече и му причерня. Спусна се разярен към баща си,който беше доста по-едър от него и замахна с юмрук. Искаше да го накаже,да му даде да се разбере,за това,че бе наранил майка му по този начин.
Бащата обаче ловко избегна удара и избута назад сина си толкова силно,че той се строполи на пода. Лежа така известно време все едно някой го е убил и изведнъж стана. Затича се към стаята,извади от гардероба си някаква малка торба и сак и бързо ги натъпка с произволни дрехи и вещи. Взе си тайната кутия със спестяванията и я натъпка в торбата. Нарами багажа си и за части от секундата отиде в хола и отвори външаната врата при вида на смаяните родители.
-Идиот такъв-засмя се злобно баща му-къде си мислиш,че ще идеш? Как ще оцелееш,като няма кой да те пере и да ти дава парички....я не се прави на смел,че ще те изядеш големия бой!
-О,повярвай ми,ще се оправя-кресна му момчето и без капка съжаление и печал погледна майка си и каза:
-Сбогом,аз бях до тук. Не искам да живея така,не искам всеки ден да е Ад. Обичам те,мамо ,обичам и теб татко,но това не е достатъчно да ме задържите. Ако искате да тровите живота си-хубаво. Аз не участвам.
При тези думи,той с максимална бързина отвори и тръшна вратата след себе си хуквайки стремглаво надолу по улицата към гарата.
Тичаше напред и мислите му препускаха из главата му хаотично.
Най-сетне беше събрал куража да се опълчи истински,да избяга....без да се обръща назад. Стори му се,че техните го гонят заедно с полицейки коли чиито аларми кънтяха в ушите му,но той продължаваше да бяга.
От кошмара,от побоищата,фалшивата семейна радост и целия този Ад,който търпеше от няколко години насам.
Но сега накъде?
Игнадий се сепна като ужилен и бавно отвори очи. Огледа се и установи,че се намира на добре познатото си място от три години насам-ресторанта в който работеше. Беше толкова изморен от вчерашната нощна смяна и тежкия запой след нея,че сега просто беше заспал седна на кухненския плот подпрял глава на бялата стена.
Сънуваше отново нещо толкова познато,сякаш случило се съвсем скоро-бяството си от къщи. Оттогава бяха изминали цели шест години.
Беше преминал през какво ли не и продължаваше да преминава,но не съжаляваше за избора си.
В началото живееше при вуйчо си,но той никак не го обичаше и момчето се чувстваше ужасно зле при него и още същата година ненавършил петнайсет,се хвана на работа в една автомивка като мияч на коли. Плащаха му повече от мизерно и не пропускаха да го унижат виждайки,че е най-малък. Живееше в една малка стаичка и работеше нощем,а през деня ходеше в кварталната гимназия. Въпреки,че едва смогваше и се бореше съвсем сам за да не умре от глад,това не му пречеше да се учи добре,да търси информация за да подобри общата си култура и да се занимава с това,което му харесва-готварството. На този етап нямаше пари за курсове,но се опитваше да си спестява. В автомивката искара две години,после работеше в едно малко кафене зад бара,но парите отново бяха прекалено малко. Бързо напусна и съвсем случайно се натъкна на едно заведение в центъра,което все още беше в процес на ремонт и откриване. Успя да убеди двамата изключително богати и малко по-големи от него шефове да го наемат за общ работник като помага каквото може.
Разтоварваше тухли,лепеше плочки и чистеше заведението всеки ден.
Когато настъпи деня на голямото отркиване, му разрешиха да остане само,че долу в кухнята а един от готвачите се заприказва с него установявайки,че има доста добри кулинарни познания и тайно му разреши да спретне един свой импровизиран сладкиш. Всички бяха удивени колко е сполучлив,дори майсторски направен. Шефовете се смилиха над момчето и решиха да му дадат шанс в кухнята като помощник готвач,който прави салати и сладкиши. Удивително беше колко бързо свикна с обстановката,хората и темпото на работа и правеше нещата с лекота и голям мерак. Не му бяха нужни уроци.
В началото той беше щастлив,че прави това,което обича,заплатата му не беше лоша и се премести на квартира при един негов приятел...
Но с течение на време условията в ресторанта станаха по-лоши,заплатите се бавеха,глобяваха го за най-малката грешка и започна да работи допълнително за да успее да си плаща всички сметки и наем. Експлоатираха го,трябваше да е почти всеки ден на работа по четиринайсет часа,почти без почивка....побъркваха го от поръчки и едва смогваше. Освен това чистеше цялата кухня съвсем сам и правеше доста неща,които не се отнасяха за неговата длъжност...едва издържаше. Прибираше се капнал от умора. Понякога деня и ноща му се сливаха в едно,и пиеше по пет кафета за да е бодър сутрин. Беше започнал и да ходи много често по дискотеки. Искаше поне някако забавление,когато не е на работа а не му оставаше време за нищо друго. И тогава отчаян и изтощен и вечното робско бъхтене започваше да пие...първо една чашка за настроение,после две...три...докато накрая не изпадне в несвяст или не се събуди на другата сутрин незнайно къде с главобол хуквайки към работа. Понякога не му плащаха с месеци,взимаше назаем за да успее да оцелее,но проклетото желание да пиине го оставяха с празен джоб. Понякога си носеше храна вкъщи взета от ресторанта. Поне като беше роб да не стои гладен. Нещо го спираше да напусне и да си намери по-добро място. Не знаеше защо се дава така и се прецаква сам...вътрешно купеше от живот и желание за поредния бунт,но после осъзнаваше реалността. В много заведения щеше да е същото. Всички знаеха историята му,знаеха,че не е богат и не може да разчита на друг,освен на себе си,че оцелява благодарение на мизерното си препитание от тази работа и сякаш това ги караше да се държат надменно с него,въпреки,че той не позволяваше да се му се репчат и никога не си мълчеше. Но тук не беше като вкъщи. Прекалеше ли твърде много щяха да го уволнят. И то не защото беше некадърен или готвеше лошо, а защото на фона на всички други преклонени и примирени главици,неговата винаги бе вдигната малко по-високо и търсеше с жаден поглед нещо високо в хоризонта.
А висшестоящите мразеха бунтарите и тези,които се изразяват по-открито. Но той бе именно такъв. Беше прям и крайно устат,избухлив и винаги честен със себе си и другите. И все пак слаб,че няма сили да се махне от този Ад и се опитва да намери утеха в алкохола и зававленията за една вечер. А това никога не помагаше. На сутринта отново беше на работа,отново експлоатиран и с никакви пари като не се очертаваше да му дадат поне част от заплатата скоро. Беше пленник на този омагъосан кръг,но винаги оставаше войн, който се бори както може с живота,с лицемерите и завистта,със самотата и хаоса в себе си. А душата му-продължаваше да е укрилена и истински чиста като на един вечен мечтател.
Игнадий наряза поредните зеленчуци за салата без да подозира,че много скоро живота му щеше се промени водейки го някъде,където не се очертаваше да е Ад.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2012 4:00 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава втора

Най-странният клиент

Заведението в което работеше двадесет годишния Игнадий Фреолейс се славаше като едно доста луксозно и изискано място,в което вечеряха много известни личности. Интериорът беше изтънчен,стените бяха покрити с фино стъкло а от тавана се спускаха червени полилей. Грамадния барплот в центъра за помещението бе украсен с красиви кристални и стълкени фигурки. Кристал,сребро и тъмно стъкло преобладаваха в цялото заведение. Но Игнадий добре знаеше какво се крие зад бляскавия лукс,коктейлите и вкусните предястия с изискан дресинг и сосове,скъпите италиански пасти и телешки стекове,прекрасните шоколадови суфлета и палачинки.
Криеше се неуморен робски труд за никакви пари,измамни далевери,които въртяха шефовете му с парите на бащите им притежаващи хотели,отношението като към отрепки от началниците към работниците,лъжите,кражбите и интригите. Това беше една неизменна част от това заведение,от целия ресторантъорски бизнес като цяло. Докато клиентите ядяха скъпи колкото маркови дрехи ястия,тези,които ги приготвяха получаваха огризки и жълти стотинки.
Игнадий понякога се сещаше,че сме в двадесет и първи век,засмиваше се и цъкаше с език отпивайки от някоя малка бутилка биричка или ром,която си беше скрил в кухнята. По какво личеше,че технологиите и стандарта на живот напредват като толкова много хора,които заслужават уважение за таланта и добрата си работа получаваха отношение като към крепостни селяни от миналите векове или просяци на улицата? Игнадий знаеше,че все пак е част от някакво общество,система или каквото изобщо беше и трябваше някак да се приспособи за да не бъде тотално отритнат и презрян.
От малък бе свикнал да се бори и да не хленчи при нито една трудност. Живота беше суров и гаден особено когато си почти сам,но той мразеше да се самосъжалява и имаше чувство за хумур,умееше да се весели и да е положителен,въпреки,че понякога го обземаха песимистични кризи и тогава дори алкохола на помагаше.
Днес за пореден път не си получи частта от заплатата и ядосано удари по кухненския плот като тихо изруга. Колегите му лицемерно го успокоиха. Колко долни бяха понякога тя и винаги говореха зад гърба му,но той се стараеше да не се връзва. Беше доста импулсивен и те внимаваха да не го вбесят и да си докарат гнева му. Понякога чувстваше,че в него има огнено кълбо от емоции,което постоянно е готово да изригва и изпепелява всичко по пътя си. Държеше се свободно в работата и нямаше страх от никой. Понякога ядосваше шефоевете си,но те тайно го уважаваха заради дръзкия и открит нрав и ясното изразяване на мнение. И все пак това не стигаше за да започнат да му плащат нормално. Сметките на цялото заведение бяха объркани и криви и почти никой не си разбираше от работата. Макар и често замаян от махмурлук,Игнадий много често бе най-адекватния там и ума му винаги сечеше като бръснач и намираше правилните отговори...или поне тези,които искаше.
Момчето беше сам в цялата кухня,понеже главния готват и другия му колега бяха изпратени за смешно пазаруване на специална риба,която се продаваше само в два магазина. Обеда беше минал и по това време нямаше много клиенти и салона горе беше почти празен.
В такива моменти Игнадий обичаше да сяда на плота подпрял ръце на брадичката си умислен в нещо.
Той беше не много висок,атлетичен и строен младеж с по-тъмен тен на кожата,но симпатични,дори красиви черти на лицето. Косата му беше гъста,черна и чуплива винаги изглеждаше оформена като малко гнездо или пухкав облак,устните му-тънки с красива форма и когато се разтегляха в усмивка го правеха толкова очарователен,че нямаше как да му се разсърди някой. Гъстите му мигли правеха така,че да излегжда мистично гримиран, а кадифените му кафяви очи сменяха цвета си на светлината,която ги правеше златисти,почти жълти.
Беше си пробил две дупки на ушите още като малък и сега от тях висяха две доста забележими халки. На дясното си рамо имаше малка татуировка,която му бяха направили едни приятели-странна плетеница без особен смисъл и когато носеше по-тесни блузи,тя ясно се открояваше. Игнадий не беше типичен красавец,но цялото му излъчване бе изпълнено с някакъв чар,непринуденост и частица мистерия а като прибавим и буйния му темперамент,трудния характер,но добро сърце и мекия,спокоен глас можеше да се каже,че комбинацията бе повече от успешна. Доста момичета забелязваха този негов чар и успяваше да ги омая без много време и приказки. Разсейваше се с някоя краткотрайна авантюра,но после отново оставаше самотен с мислите си. Нямаше никакво време и желание за истинска и силна любов а и беше поизгубил вяра в подобни неща заради истории от миналото. Стараеше се да е добър човек,като се опитва да е щастлив правейки това,което обича и се забавлява. Можеше да се нарече нормален млад човек....но не напълно.
Той знаеше,че онези случки с чупенето на предмети и събарянето им с поглед не са съвпадение. Просто го усещаше и това го плашеше,защото го караше да се съмнява кой е всъщност и какво притежава. Тези въпроси не му даваха мира дълго време,но в крайна сметка започна да подтиска тези способности за да не му вредят някак. От година не беше правил онези неща. Сигурно бяха закърнели,въпреки,че понякога се колебаеше дали трябва да ги маха от себе си насила....ала просто нямаше идея за какво биха му послужили. Все още.
В заведението влезе доста ексцентрично облечен мъж с тъмно червена мантия на златни слънца,островърха копринена шапка и дълга бяла брада. Седна на една маса и си поръча някакъв сладкиш. Без да уточни какъв,искаше да опита най-вкусния в заведението и изглеждаше доста развеселен.
Сервитъорката го изгледа много странно и с насмешка и слезе долу в кухнята като обясни поръчката на Игнадий
-И кой от всичките най-вкусни в заведението?-изхили се момчето-те са поне пет
-Самохвалко,избери един по твоя преценка-промърмори сервитъорката-на витрините няма нито един,така,че приготви по-живо десерт. Клиента май бързаше.
-Брей,да не е някой принц или друга важна особа,че да не може да изчака десет минути? Аз не съм машина. С две ръце съм,правя колкото мога и каквото мога.
-О,не започвай пак с речите си,че си обикновен човек и имаш нужда от почивка и бла бла. Всички сме така,но личните ти драми са много изтъркани. Вижте ме кой съм-бореца с живота избягал от техните...и толкова голям инат и горделиво изчадие,че не им искам нито стотинка и мизерствам-при тези думи сервитъорката сякаш се мъчеше да изимитира негово изкаразване и сбърчи чело театрално хванала една чаша за алкохолни напитки.
Игнадий я изгледа доста ядосан и дръпна чашата от ръката й впивайки ги очите си в нейните
-Никога повече не се подигравай с това. Моя работа е от къде съм бягал и какъв съм сега,ясно? И все пак ми дай ориентир за сладкиша на този клиент,не искам после пак глоба от шефовете.
-Не знам..казах ти,той не ми обясни. А и е някак шантав. С дълга брада и особени очила полумесеци. Носи и смешна лилава одежда като пижама.
-Винаги гледаш всичко само на повърхността. Сигурно просто така си му харесва да ходи. Както и да е. Мисля да му направя измислената от мен бананова торта с шоколад,сметана и бисквитен крем.
Игнадий старателно се зае с приготвянето на торатата като отново сложи черната си готварска шапчица и си пусна музика от лаптопа.
И все пак и на него му се стори адски странно описанието на този клиент...все едно е човек,дошъл от приказките или някакво друго далечно място. Беше малко любопитен да го види,не всеки ден срещаше хора изглеждащи така. Ала нямаше право да излиза в салона с дрехите от кухнята. Намръщи се леко и въздъхна малко уморено продължавайки да разбива яйцата и разстопения шоколад заедно с пудрата захар за първия крем на оригиналната му торта.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2012 1:34 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава трета

Предложението

На километри от ресторанта и ''Хогуортс'' в една почти порутена къща,Лорд Волдемор беснееше като хвърляше обиди и заплаха във въздуха и червените му очи святкаха ужасяващо. Няколко смъртожадни и най-верния му слуга Опаш се опитваха да запазят нормалните изражения на лицата си,но бяха крайно изплашени. В моменти като този Лорда понякога убиваше който му падне и то светкавично,толкова беше бесен. Боеше се,че Хари Потър е съвсем близо до два от хоркруксите му и скоро ще ги унищожи и силите му ще отслабнат. Вече не се смяташе за толкова гениален и идеята за направа на хоркруксите не му се струваше блестяща.
Защото съществуваше някой с вродени,много рядко срещани способности. Способности,които той копнееше да притежава от ученик,но за жалост те не се учеха или развиваха в последствие. Или се раждаш с тях,или не.
И това го изпълваше с ужасна завист и злоба. Знаеше,че ако открие такъв човек и го убие прилагайки специална церемониална магия и заклинание,щеше да се сдобие със способностите му и нямаше да му се налага да убива врагове по скучния начин само с пръчка. Щеше да ги измъчва още по-жестоко преди това. Беше на път да открие такъв човек,беше решен да му отнеме силите и живота.....
Но проклетите му слуги изоставаха с издирването. Бяха наблюдавали и разследвали почти всички магъосници за които се сетиха,включително и невръстни дечица,които още не ходеха на училище. Но нищо. Нямаше следа от този човек. Лорда беше много бесен и дори змията му не успя да го разведри и сега лежеше свита на кълбо до стола му. Колко по-лесно щеше да е ако човека се окажеше Потър,тогава с един куршум щеше да улучи два заека...но никога не ставаше така,никога не беше лесно.
-Господарю...да претърсим ли и семействата на мътнородите?-плахо се обади Луциус Малфой а до него стоеше навела глава жена му заедно с новото попълнение на Лорда-младият Драко Малфой. Момчето беше последна година в училището и от съвсем скоро изпълняваше леко,първоначални задачи. А не искаше...изобщо не желаеше да е част от тези убийци и психопати. Той се боеше от Лорда,но вътрешно знаеше,че е само един страхливец с мания за величие и сега приемаше търсенето на поредната му жертва като глупава фиксидея.
-Ума ли си изгуби?-кресна Волдемор ядно-едва ли подобна личност с вродена сила,която са притежавали само малцина магъосници на миналия век е някакъв мътнород. Потърсете все пак,но само ще си изгубите времето. И ако до три месеца не ми доведете жив този човек,ще си изпатите жестоко!!! Смеха му се разнесе из цялата постройка.
Далеч от там плановете на Лорда,Албус Дъмбълдор се наслаждаваше на едно съвсем обикновено преживяване в обикновен ресторант-ядеше вкусна домашна торта и се усмихваше. Напоследък искаше да се разнообрази а и бе толкова самотен в замъка откакто Хари,Рон и Хърмаяни бяха тръгнали на дълъг и опасен път. Естествено,знаеше колко е рисковано да се повявава така пред мъгъли за това после щеше да им направи една магия за забрава и да си върви.
Докато ядеше вкусния бананов сладкиш осъзна,че по-прекрасно нещо не беше ял в живота си. Бе направено толкова уникално и прецизно,че в името на Мерлин му се искаше тази торта да бъда всеки ден приготвяна и ядена в училището. И тогава направи нещо доста необмислено и необичайно. Отиде до барплота и любезно помоли да му разрешат лично да поздрави човека,направил тортата.
-Не се допускат външни лица в кухнята-отсече бармана и огледа стареца присмехулно
-Много ви моля,ще бъда кратък. Нима не искаше да спечелите повече клиенти после. Имам приятели,които също биха дошли тук. Единия скоро има рожден ден и иска да си направи пищно тържество-излъга директора с благ тон на гласа
Изражението на бармана се промени като чу за повече клиенти и предполагаемата тлъста сума,която ресторанта можеше да спечели. Той се усмихна доволно и поведе Дъмбълдор надолу към малката кухня.
Когато стигнаха, той забеляза един тъмнокос,леко мургав младеж с интересен нюанс на очите на поглъща замислен пространството хванал в ръка бутилка бира и с димяща цигара в уста. В първия момент Дъмбълдор го сметка за човек с излъчване на пълен нехранимайко,но не искаше да бърза със заключениета. Сигурно за всички той изглеждаше чудак,а те бяха просто нормално мъгъли.
Бармана се качи обратно в салона.
-Кой сте вие?-с лека насмешка,но с мил глас запита Игнадий като остави бутилката и стана от кухненския плод
-Аз съм един клиент-обясни Дъмбълдор-искам да изкажа личните си възхищения за тази торта,която си приготвил. Колко още такива има?
-О,благодаря много-учуден,но поласкан рече младежът,защото рядко получаваше похвали въпреки всички да знаеха,че е много добър в правенето на сладкиши. Те често тайно му завиждаха и злобееха.-има много торти,сладки,кремове и най-различни други,които аз приготвям всеки ден. Обичам да си измислям и мои рецепти.
-Фатастично-възкликна усмихнат Дъмбълдор на път на направи нещо още по-необичайно без да обмисля опасностите и последствията. Тортата сякаш го беше омаяла и не можеше да си представи вече и ден без да вкусва от нея-как се казваш,момче? На колко си години...?
-Това да не е някакво интервю или колегите са ви викнали да ми направят номер?-свъси се готвачът
-Нищо подобно,имаш думата ми. Аз съм случаен клиент,но останах удивен от този твои сладкиш. Дори дузина домашни духчета не могат да приготвят толкова превъзходно нещо.
Игнадий не разбра какво точно иска да каже той,но се прокашля и се представи възможно най-любезно.
-Аз съм Игнадий Фреолейс и съм на двайсет,навърших ги в началото на април.
-А аз съм Албус Дъмбълдор,директор на училището за магия и вълшебство ''Хогуортс''-поклони се той а Игнадий само се засмя навярващо
-Но такова нещо не съществува....леле какъв майтап!
Дъмбълдор за пореден път рискува много като извади магическата си пръчка,замахна с нея и няколко стъклени купи се издигнаха във въздуха.
Момчето зяпна от изумление и разтърка очи. Не беше за вярване,този наистина беше чудак. Тогава се сети за своите странни способности,които подтискаше...може би просто трябваше да повярва на човека,трябваше най-сетне да спре да е толкова заклет реалист. Не му сподели за своите способности и искаше да останат в тайна като се надяваше да изчезнат напълно от страх....
Не знаеше за какво могат да му служат,макар и понякога да се питаше.
Усещаше,че това ново запознанство ще го грабне и ще го отведе в непознати за него води. Някъде,където не е преполагал,че може да бъде.
И тази мисъл го уплаши но и зарадва. Би дал всички да се махне от този проклет ресторант и сякаш молбите му бяха чути.
-Господин Игнадий,бих искал да ви направя едно предложение. Каня ви да работите в кухнята на училището като сладкар. Ще имате добри условия за работа,нормално работно време,ваканционни почивки,подслон и възможност да се докоснете до един друг свят. Света на магъосниците. Искрено се надявам на приемете.
Момчето се облещи развълнуван. Имаше усещането,че дядката не лъже и наистина ако приеме това предизвикателство няма да съжалява. А той обичаше новото и предизвикателствата. Обичаше нестрандартното,интересното и риска,сякаш бе роден с тях. И без да му мисли повече кимна в съгласие с широка усмивка.
-Кога тръгваме да си взема малко багаж?-попита решително той с огнени,непоколебими пламъче в очите
Дъмбълдор знаеше,че може би прави голяма глупост. Доброволно даваше шанс да един мъгъл да иде в техния свят и то само заради сладкарските му умения. Всички щяха да са много учудени. Домашните духчета,учителите...и навярвно в началото щеше да им е трудно да го приемат като един нов член на ''Хогуортс''. Беше си чиста лудост,но човекът усещаше,че това момче трябва да се сблъска с този нов и различен свят. У него имаше нещо,което не можеше да обясни...нещо толкова мистично,дръзко и особено,което не бе присъщо за мъгъл. В очите му се четеше желание за промяна,спасение и истински живот. А в този обикновен ресторант не изглеждаше щастлив.
-Още днес ще ви чакам привечер на автогарата-усмихна се многозначително Дъмбълдор и пристъпи към него здрависвайки се.
Игнадий не се стресна от проницателния му син поглед а със смело изражение се вгледа в човека. Вече му се струваше свестен,пълен с изненади и крайно шантав. Супер.
-Нямам търпение да видя новото си работно място-рече Игнадий предвкусвайки шока на всички,когато им каже,че още днес напуска,отваря стъклената врата и излиза от ресторанта като на следващата сутрин не се връща...и на по-следващата....
Докато това място не остане просто блед мираж,спомен.
-Но имам едно условие-и директора невъзмутимо, махна цигарата от устана на момчето,изгаси я и с помоща на пръчката си я направи на пепел,която се изпари. След което стори същото с цялата кутия цигари лежаща на плота.
-Ей,какво направихте с цигарите ми? Знаете ли колко е скъпа една кутия?
-Там,където отиваме ще има достатъчно неща,които да ти привлекат вниманието,да събудят любопитсвото и въображението ти. Нямаш нужда от такива безполезни боклуци. Със сигурност би ти харесал повече бирейия шейк и магъосническите заведения.
Очите на момчето светнаха развълнувано. Бирей шейк? Не звучеше никак зле. Нямаше търпение да види всичко от новия свят,който го чакаше....свят,който вече му се струваше доста по-добър от този...и трябваше да го опознае колкото се може по-скоро.
Понякога благословеше себе си,че умее да се нагажда според всяка обстановка без да изпитва привързаност и носталгия по миналото.

Игнадий Фреолейс-
Едно от неговите творения-
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2012 4:33 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава четвърта

Ново начало

-Братле,пак ли си пиян...или вече си започнал да се друсаш?-попита го Аво Елер,най-добрият му прител,с който живееха в една квартира и се познаваха още от гимназията. Момчето имаше прекрасно семейство и често предлагаше на Игнадий да гостуват на техните,особено по празниците,но той винаги отказваше поканата. Не се чувстваше на място в чуждо семейство,но не желаеше да прости и на своето. Вече шест години не беше чувал с родителите си. Майка му често го търсеше,но той я отпращаше,не желаеше да слуша тъпите й извинения. Знаеше,че всичко си бе същото,те не се бяха променили към добро. Но никога повече нямаше да изтърпи същия Ад. Вече беше достатъчно голям да определя живота си. често се чувстваше като беглец,родоотстъпник отрекъл се от всички близки,единак и бунтар,който отдавна не познаваше какво е семейна ласка и обич,не познаваше дълбоките чувства като любовта. Изключение правеше приятелството. От него нямаше да се отрече за нищо на света. Но сега сякаш правеше точно това. Зарязваше приятелите си,купоните,целия си досегашен живот заради едно налудничаво предложение и желание за ново начало. Но беше решил,не можеше да се разколебае. Беше дал обещание,че ще чака странния старец на уреченото място. А той нямаше неизпълнено обещание. От всичко най-мразеше някой да не спази каквото е обещал,да премълчава,увърта и лъже. Мразеше двуличницте. Питаше се дали там,където отива има такива хора,какви хора изобщо бяха така наречените магъосници,освен,че имаха необикновено способности и учеха в специално училище? Нима там отиваха само подбрани...ами ако някой нормален като него искаше да учи подобно нещо...отхвърляха ли го? Нямаше търпение да разпита за всичко това Дъмбълдор и да му обясни всичко както е редно. Искаше все пак е малко подготвен като идат там и да не изглежда като паднал от Марс невежа. Другото нещо,което не понасяше беше тези,които бяха ограничени и не търсеха информация за нищо ново,не се развиваха.
Приятелят му го гледаше все още объркан как бързо си събира багажа и двата си куфара. Игнадий му беше обяснил,че има прекрасно предложение за работа,но било доста далеч от града и при първа възможност щял да му се обади. Аво не получи почти никаква задоволително информация и си помисли,че Игнадий се натряскал и си въобразява за това предложение.
И все пак реши да приеме избора му надявай се наистина да иде на по-добро място,но всичко в тази работа някак го съмняваше....
-Поне знаеш ли къде се намира мястото? Как се казва,с колко хора ще работиш?
-След време ще ти разкажа с подробности. Привечер тръгвам заедно с човек,който ми направи предложението. Този следобяд ще си взема довиждане и с другите. Елион,Натанаил и Вивиан са в града нали...?
Изброените бяха другите с които можеше да се нарече добър приятел,въпреки и не толкова близък. Отново ги познаваше от гимназията и все още често се виждаха. Вивиан бе едно от бившите му ученически гаджета,но в крайна сметка това не развали приятелството им. Елион и Натанаил бяха братовчеди и споделяха неговата обич към дискотеките и алкохола,но работеха доста по-интелектуални и престижни неща.
-Тук са. Ама никак няма да се зарадват на тая луда новина-рече Аво-ще им се обадя да се разберем да се видим.
-Те са ми френдове,ще ме подкрепят...мисля,че това трябва да направиш и ти. Я си представи,че оферата наистина се окаже повече от добра. Дори може след време да ми дойдете на гости.
-Иди първо и прецени как е,не бягай преди вятъра.
***
Взе си довиждане с всички както си му е реда и привечер натоварен с две грамадни чанти на гръб стоеше и чакаше странния старец оглеждайки се.
За момент си помисли,че му е погодил номер и се намръщи,но само след минута го вида да стои до него ухилен до уши.
-Вие..как се появихте..сякаш..от нищото?-заекна момчето смаян
-Нарича се магипортиране. Пренасяш се светкавично от място на друго-обясни Дъмбълдор-Добър вечер.
-Добра да е..ама на подобно явление не се казва телепортация? Винаги така съм знаел.
-Е,за мъгълите и предтавите за това,които описват в книгите е така. Но ние магъосниците си имаме друго название. Но пак значението е същото.
-Какво ще рече мъгъли? Много странно ми звучи.
-Това са хора,които нямат вродени магически способности,не умеят и не си служат с магия и заклинания. В повечето слуай ние крием съществуването си от тях,а те не вярват в магията.
-Но това означава,че и аз съм мъгъл?-запита Игнадий с някакво странно разочарование в гласа
-Така е. Но да си мъгъл не е нещо лошо. Преди всичко,ние сме хора.
Пък съществуват мъгъли,които практикуват разни ритуали и магии от различни краища на света,занимават се с окултизъм,вуду и подобни неща,ала дори и те със сигурност имат някаква вродена дарба за да действат нещата,които правят. Но подобно случаи са редки и такива любители практици нямат нужда от специално училище. Истинските магъосници обаче,сериозните,тези,които наистина ще използват винаги способностите си трябва да се обучават за да ги овладеят. Иначе би било доста опасно за самите тях. Има някой,който не са много талантливи,но пък с упорит труд постигнат велики неща.
-Но аз не съм по никакъв начин магъосник,значи всеки там,където отиваме ще е по-напреднал от мен. Сигурно магъосниците са по-умни и развити,щом умеят тези неща.-печално рече момчето и седна на тротоара
-Глупости,интелекта и ума се развиват според желание на човека да се усъвършенства. Никой не се съзтезава с никой. Там хората ходят за да се учат и да трупат опит и знания. Това не някакво бойно поле.
Не смятам,че си по-малко умен от онези ученици. Но все пак какво значение има това,че си мъгъл? Ти си избрал да бъдеш сладкар и имаш удивителна дарба. Не познават магъосници,които могат да измайсторят такива неща без никаква магия,така,че....не се тревожи.
-А как биха приели появата ми всички? Всъщност какво мислят магъосниците за мъгълите?
-Много е дълго за обяснение,но ще те предупредя,че имаме ученици,които не ги харесват. Почитат само чистокръвните магъосници. Има деца от мъгълски семейства,които после се оказват със способности. Те не са по-малко от другите въпреки това.
-Но как може да се роди такова дете при двама обикновени родители?-не спираше да разпитва Игнадий удивен и крайно любопитен
-Ако някой от предците му е бил такъв,е възможно.
-Значи всеки мъгъл,който реши,че му се учи магия,може да иде в ''Хогуортс''
-Не е съвсем така. Трябва да има поне малко вродени способности за да може да ги развие. Не се сещам за случай мъгълско дете без капчица способности и нито един магъосник от предците му да успее да се докосне до магията.
-Е,това е малко нечестно. Ами ако има такива,които упорите искат това и се трудят...
-Пак би било невъзможно до колкото ми е известно, А и подобни деца рядко се вълнуват от това. Има много любители на магията,но това не ги прави магъосници. Мисля,че е време да тръгваме.
-Добре,но защо толкова мразят мъгълите някой хора щом всички са равни?
-Заради грешни убеждения. В нашето училище за съжалние има една група ученици,които заедно с родителите си смятат така.
-Звучи ми доста като някакъв вид разисъм-отсъди Игнадий-глупаво е.
-Прав си,принципа е същия,наистина умееш добре да свързваш нещата.
Сега ако обичаш се хвани за мантията ми. Ще се магипортираме,и то направо в кухнята на ''Хогуортс''. След като я разгледаш и си оставиш багажа,ще те представя на всички.
-Еее...аз нямам много хубави и официални дрехи...
-Това не е от значение.
Игнадий се хвана за мантията на Дъмбълдор и след секунди двамата изчезнаха от пустата автогара.
Момчето вече усещаше невероятното ново начало,което скоро щеше да го обгърне със слънчевата си толпа усмивка,да го накара да повярва в чудесата и щастието. От колко години бе чакал да му се случи нещо истиски хубаво...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2012 5:35 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава пета

По-лошо от мразен мъгъл

Осемнадесет годишното момиче се отпусна на леглото в новата си малка,но светла и уютна стая и през ума й вече минаха няколко идеи за цялостна украса на помещението. Докато живееше при родителите си заедно с по-малката си сестра рядко можеше да промени нещо по общата им стая и тя винаги си оставаше толкова скучна и бебешка. Толкова обикновена за една истинска магъосническа къща и семейство.
Луналина Ансетъл беше чистокръвна потомка на един от най-старите,известни и могъщи родове славели се в магъосническия свят от няколко века насам,достойно конкурурайки се с родовете Блек и Малфой.
Майка й,баща й,баба и и дядо и,както и всички останали роднити бяха разпределяни или в Слидерин,или в Рейвънклоу и се гордееха с това.
Те бяха от малкото чистокръвни семейства,които не мразеха чак толкова мъгълите и нечистокръвните,но не можеше да се каже,че ги харесват прекалено. Бяха неутрални през повечето време.
За съжаление обаче,Луналина се роди с нещо,което в известен смисъл доста я отделечи от възможността да опознае света на магията.
Роди се напълно безмощна и това не успя да се промени и трябваше да се лиши от обучението в мечтания ''Хогуортс''. Вкъщи четеше доста книги за магии,познаваше историята,обичаше магически предмети и създания,но преживяваше всичко като един любител,който никога няма да успее да прави заклинания и да се нарече достоен магъосник.
Родителите й страдаха много,но не я обвиняваха за нищо.
Записаха я в нормална гимазия и тази година завърши успешно.
Но тя самата сякаш се обвиняваше и мразеше,че живее с този ужасен недъг. Беше родена магъосница и живота й бе предоставил възможността да е част от такъв невероятен свят,но в същото време й бе отнел истинската радост от това,че е такава. Понякога се чувстваше като затворена в някакво пространство,от което може да съблюдава магиите и вълшебствата само през огромно дебело стъкло. Все едно си беше обикновена мъгълка,която просто обича да се потапя в магията на книгите.
Това чувства ужасно я измъчваше и реши,че единствения начин да бъде някак близо поне до мястото,в което се учеха магии е като стане напълно самостоятелна,изнесе се от къщи и започне работа в ''Хогуортс''
Беше говорила за цялата тази ситуация с Дъмбълдор и той можеше да й предложи единствено да стане помощничка в кухнята заедно с домашните духчета като я уверяваше,че няма нужда да се претоварва и ще получава прилична заплата и ще може да се разхожда спокойно из замъка по време на ваканциите. Това много я зарадва и тя прие тези условия.
Имаше си собствена стаичка близо до кухнята с много удобно легло и просторен голям прозорец гледащ към двора.
Бе пристигнала преди два дни и щеше да започна работа още утре.
Пожела присъствието й да остане в тайна и почти никой от съучениците й не знаеше,че е тук,с изключение на Калеб Трелони-най-добрият й приятл от детинство-племенник на професор Сибила Трелони.
За доста хора седмокурсникът бе изключително шантав и страняха от него.
Той бе със способности и учеше в училището,но това не му пречеше да бъде кавалер на бала на Луналина облечен в чудноват костюм с цилиндър.
Луналина също обичаше шантавите неща и повечето й дрехи бяха украсени с разни копчета,маниста и грееха в ярки цветове.
Мразеше кестенявата си коса,за това я бе боядисала в боровинково лилаво,което правеше така,че кристално-сивите й очи и бледото луничкаво лице на изпъкват.
Момичето обмисляше да украси цялата си с стая с цветни рисунки,плакати,изрезки и декоративни керамични чиниики и светещи лампички. Обожаваше светлините и огромното разнообразие от цветове.
Калеб често я наричаше дете на дъгата. И с право.
Родителите й още не приемаха добре избора й,но все пак го уважиха.
Не вярваха,че ще се изнесе и съумее да стане по-отговорна и самостоятелна. Смятаха я още за глезеното дете,което не обичаше да полага излишни усилия. Но сгрешиха и тя щеше да продължава да им го доказва. Искаше да преотрие себе си,борейки се с живота съвсем сама,подлагайки се на изпитания,които я правят по-силна и решителна. Сама си правеше експерименти с характера и волята. Писна й да получава всичко на готово,да я глезят....втръсна й от детското мързелуване и зависимост от мама и тати. И искаше да докаже и на себе си,че може да преодолее всяка трудност сама. Доброволно се бе сбогувала с охолния живот без грижи и труд и не съжаляваше. Задаваше се едно ново начало от което не се боеше ни най-малко. Вече се чувстваше като воин готов да се гмурне в неизвестното,въпреки ужасната си привързаност,носталгия и понякога мрачни мисли. Ей това мразеше у себе си-понякога се привързваше прекалено много и взимаше нещата твърде навътре и насериозно....и това я дърпаше назад.

Луналина Ансетъл-
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 10, 2012 4:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава шеста

Един различен свят

Поредната учебна година в училището за магия и вълшебство ''Хогуортс'' започна с обичайното весело пиршество. Учениците шумно разговаряха обсъждайки предстоящите предмети,изпити и разни забавни неща.
Драко Малфой и братовчдка му Ивълайз Лестранж,дъщеря на леля му Белатрикс мълчаливо оглеждаха всичко наоколо с хлад и безскрайно отегчение. И двамата мразеха досадните тържества и речи и понякога им идеше да прокълнат някой...ей така за разнообразие,но бяха принудени да се владеят. И двамата вече бяха приети в редиците на смъртожадните и никак не им беше приятно да стоят в това проклето училище. Но имаха мисия...необичайна и доста налудничава възложена им от Волдемор. Трябваше да направят всичко възможно да открият човека,който той отчаяно издирваше за да се сдобие с могъщата сила,която притежаваше.
Беше обсебен от тази идея и вярваше,че само ако притежава онова могъщество щеше да избегне гибелта си ако хоркруксите бъдат унищожени. Знаеше добре,че един от хоркруксите му е собствената любима змия и щеше да направи така,че да извлече частицата от душата си от нея като я върне обратно в себе си и запази с помоща на онази рядка сила...
Имаше предимство,защото глупавия Потър нямаше представ за този план и не подозираше за издирването на въпросния човек.
''Той може да е навсякъде...бъдете нащрек и дръжте под око дори най-невзрачния човек'' им беше повторил хиляди пъти Лорда и двамата братовчеди се поклониха кимайки.
Драко беснееше вътрешно,че цяло време ще се занимава да търси някакъв идиот с предполагаеми редки сили. Според него това беше напълно безсмислено...но не можеше да противоречи на Волдемор ако искаше да остане жив. Братовчедка му Ивълайз,досущ като майка си беше жадна за нови мисии,насилие и много кръв. Искаше да намерят този човек и преди да го предоставят на господаря щеше да го поизмъчва и да провери дали наистина е толкова могъщ. Момичето се усмихна злобничко и се зае с вечерята.
-Какво се радваш така?-запита я Драко
-Предвкусвам забавленията-засмя се тя и го стелна с ледено сините си очи
-Лорда го иска жив...стига си се настройвала толкова. Този изобщо може да не е ученик тук,може да не съществува,Лорда е обсебен от това търсене,но аз чух,че хора с подобна сила са живяли миналите векове. Едва ли имат наследници.
-Нима се съмняваш в нашия господар?-кипна момичето и отново метна ужасяващ поглед към Драко-запази тъпите теории за себе си,той никога не греши! И ако кажеш още нещо,ще се наложи да си глътнеш езика моментално.
Драко замълча и само кимна. Братовчедка му бе чудовищно зла и жестока и с нея шега не биваше. Не желаеше неприятности и примирено въздъхна забелязвайки,че Дъмбълдор се е изправил за да прави съобщение.
-Здравейте на всички и добре дошли отново на училище. Тази година както знаете учебната програма ще е доста натоварена заради предстоящите годишни изпити,особено трябва да залягат над учебниците седмокурсниците. Искам да ви пожелая добър апетит и да ви представя новото попълнение в нашето голямо семейство. Както знаете, виновниците за невероятната храна са нашите мили дошани духчета,но от тази вечер нататък,към тях се присъединява един невероятен майстор на сладкишите,който ще ви остави без думи щом опитате прекрасните му торти и други десерти. Представям ви Игнадий Фреолейс!
Внезапно вратата на Голямата зала се отвори и вътре влезе едно момче със съвсем нормални мъгълски дрехи (прилепнали черни дънки,спортни обувки и елегантна бяла тениска). Момчето се отрави към Височайшата маса,обърна се към всички в залата и малко притеснено се усмихна но по-възможно най-чаровния начин.
-Привет-каза Игнадий-радвам се,че мога да бъда част от тази прекрасна атмосфера. Признавам,че за мен това е един напълно различен свят,който ми е още непонятен,но се надявам с времето да го опозная а на вас да харесат всички неща,които ще приготвям.
Учениците учудени и доста любопитно го заоглеждаха и зашушукаха. Той говореше така,сякаш за пръв път се сблъсква с магическия свят. А и някак им се стори странно да работи при домашните духчета...
Въпреки лекото си подозрение и недоумение, го аплодираха бурно и няколко момичета забелязаха,че е доста симпатичен и започнаха да му мятат кокетнически погледни,но той не ги отрази.
Беше толкова пленен,удивен и развълнуван от всичко,което вижда...
Голямата зала изглеждаше толкова приветлива и приказна,че момчето можеше да я съзерцава вечно,учениците приличаха на истински прилежни колежани с униформи,а учителите бяха повече от шантави на външен вид.
Всичко тук му харесваше адски много,потапяваше се в един толкова различен свят,който до скоро можеше само да сънува...а сега вече бе част от него. Преливаше от щастие и нямаше търпение да започне работа в кухнята на следващия ден като се запознае със странните домашни духчета.
Беше леко тъжен,че няма да има хора за колеги,но се зарадва като разбра,че през уикдендите,ваканциите и обедните почивки ще може да се разхожда из двора на замъка и първите етажи,да разгледа всички портрети и чудесии,трофейната зала и при по-голям късмет да се запознае с някои ученици и да присъства на откритите уроци по Билкология,да наблюдава куидичните тренировки и още много други невероятни неща.
Установи,че тук няма електричество и не можеше да ползва лаптопа и телефона си,ала директора му обеща,че ще му набави някакви слънчеви батерии,които да променят това и ще му подари сова,която щеше да разнася писмата му в скучай,че реши да изпрати на приятелите си.
Предстви си техните изражения,когато на прозореца им кацне ококорена сова носейки пощенски плик в човката си и се засмя.
Здравата щяха да се втрещят. Нямаше търпение да иде в самостоятелната си стая от едната стана на кухнята и да пости малко.
Трябваше да е бодър за предстоящите преживявания утре. Директора го настани на масата на Грифиндор,като му обясни,че това ще е само за тази вечер иначе ще се храни само в кухнята.
Младежът седна при учениците и весело ги поздрави.
-Еха,за пръв път имаме човек готвач в училището...-обади се Дийн Томас-странничко е. Мислех,че това е работа само на домашните духчета
-Аз още не съм ги виждал-призна Игнадий-какво представляват....?
-Никога не си виждал домашно духче?-облещиха се Джини Уизли и Невил Лонгботъм
-Да...не съм. И защо е толкова странно,че съм човек и ще работя с тях? Много се радвам,че съм тук,мястото е страхотно. Представям си кухнята...сигурно е огромна,пълна с красиви прибори,тигани ,огромни подноси и черпаци-момчето замечтано се усмихна
-Ти да не си мъгъл?-запита Джини Уизли-от къде идваш?
-Мъгъл съм,преди никога не съм виждал магъосници и не съм чувал за това място. Но това не е голяма трагедия,нали?
-Естествено-рече Дийн-много от нас имат смесена кръв,и това не е лошо. Мъгълите са хора не по-малко от магъосниците.
-Директора ми обясни тези неща-кимна готвача-спомена обаче,че има и такива,които го мразят.
-И още как! Например ето тези там,са същински злобни мъгълофоби-прошепна Джини и посочи масата на Слидерин
Игнадий се обърна в онази посока и срещна няколко каменни,подозрителни погледи изпъленени с ужасна хлад. Помисли,че това са поредните комплексари,които се правят на интересни и не се впечатли от израженията на лицата им.
-Говори се,че повечето вече са станали част от смъртожадните и Онзи-който-не бива-да се назовава. Родителите на половината са такива...
-Какви са тези смъртожадни...някакви сектанти ли?-с насмешка запита Игнадий и си сипа картофено пюре кусайки го блаженно
-Леле..ама ти и това ли не знаеш? Не си ли чувал за най-силния черен магъосник от който успя да се измъкне живо само едно момче...
Той има много приближени,които убиват мъгъли само за удоволствие и правят и други ужасни неща.
-И ние в нашия свят си има всякакви откачени сектанти,мафиоти и серийни убиици,които колят,бесят и тн. Не се учудвам...-спокойно каза младежът без да забелязва шока на останалите
-Не може да се сравняват с него. Той е най-черния и безмилоствен магъосник на всички времена....но Хари Потър все някога ще го подеди.
-Кой е този Хари Потър? Да не би да е борец с престъпността в магическия свят...
-Това е момчето,което оживя,единствения оцелял след сблъсък с Ти-знаеш-кой. И за него ли не си чувал?!-стъписа се Шеймъс
-Не. Но с какво са толкова специални и двамата...?
-Наистина трябва да започнем отначало,има толкова неща за разказване,но сега не е момента. Питай Дъмбълдор,той може да ти обясни всичко. А Хари е просто ученик като нас,но е прочут с това,че е оживял тогава. Сега заедно с двама негови приятели са на далечно пътуване за да търсят неща чрез които да унищожат Ти-знаеш-кой. Името му никога не се изрича.
Момчето само кимна без никакво притеснение,но изгряше от любопитство да научи всичко. Това място ставаше все по-интересно.
На масата на Слидерин,Драко и Ивълайз подигравателно гледаха готвача и цъкаха с език.
-До къде стигна тоя Дъмбълдор...да наема на работа някакъв кретен,който сигурно е мъгъл. Направо ме е гнус,че ще трябва да ядем нещо приготвено от подобно създание-процепи през зъби момичето-въпреки,че не мога да отрека... сладичък е.
-Само недей да се размекваш и да вземеш да хлътнеш по него-засмя се злобно Драко,но браточедка му го изгледа убийствено
-По-скоро ще се самопрокълна...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2012 12:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава седма

Запознаството и първия работен ден

Игнадий се събуди възможно най-рано,облече се с новата си готварска унофрма,сложи изящната готварска шапчица и кафявите му очи блеснаха развълнувано. Предстоеше му първия работен ден и нямаше търпение да види кухнята,да се запознае с всички домашни духчета и да започне да твори сладкиши. Тъй като храната,която трябваше да приготвят те беше прекалено много,той нямаше да може да им помага кой знае колко с това.
Щеше да прави единствено и само подбрани сладкиши като предварително ги представи на духчетата и те ги одобрят. Щеше да измисля и пише нови рецепти за торти,кремове,сладки и бисквити,които въображението му роди. Понякога дори готовите вкусотий му се присънваха и на сутринта вече знаеше как да ги опише в рецепта. А понякога за секунди му хрумваха какви ли не комбинаций. Директора го увери,че готвенето тук никога не е чак толкова дълго и изтощително,защото духчетата използвали малко помощно заклинание.
Игнадий си приготви сутрешния тоалет и бръкна в чантата си...изваждайки кутия цигари. Не можеше да ги откаже,въпреки забраната на Дъмбълдор щеше да измисли начин да пуши тайно някъде. Някои навици не можеха да се премахнат ей така.
Момчето чу почуквана на вратата и веднага отвори. Беше Дъмбълдор поздравявайки го засмян.
-Е,тръгваме ли съм кухнята? Имам и една изненада за теб.
-Между другото,може ли скоро да поговорим за някои неща...снощи грифиндорци ми споменаха за някакъв ужасен черен магъосник...и за момче на име Хари Потър,което било единственото оцеляло след негово нападение...и сега го търсел...историята ми стана много интересна...
-Може би някой ден ще разбереш,но мисля,че не е нужно....не те засяга пряко. Смятам,че ще е малко прекалено да научиш толкова много за сега...
-Е,както кажете-леко се разочарова той-да не би да беше недостоен да знае това,защото е мъгълски сладкар? Искрено се надяваше,че не...искаше да разкрие всичко за този свят...и добро и лошо и то на всяка цена. Все пак вече бе част от него,а той мразеше да тъне в незнание....
След като прекосиха малко тясно коридорче,се озоваха в приказно голямо,светло помещение с хиляди горящи факли по стените,огромни кухненски плотове украсени с красиви дървени фигурки,хиляди малки шарени рафтчена с висящи от тях сребристи черпаци,купи,бъркалки,тигани и още много други любими кухненски принадлежности на Игнадий. В средата имаше два огромни хладилника с дървено поктирие и изящна резба по него. Някои от черпаците летяха във въздуха и скоро сами се потапява във врящи котели. От всички страни заприиждаха малко дългоухи създания с огромни очи и всяко се суетеше вършейки нещо. Игнадий ахна от удивление. Беше страхотно,толкова просторно и комфртно,колкото никога не можеше да бъде в онзи мъгълски лукзен ресторант. Духчетата пристъпиха към него и лекичко се поклониха представяйки се.
Бяха около двадесет,но най-голямо впечатление му направиха Доби,Уинки,и Мири,които мило се усмихваха и нямаше търпение да го въведат в процеса на работа като видят всички прекрасни сладкиши,които майстори. Директора им беше разказал за дарбата му и то подробно.
-Изненадата е,че няма да си единствения човек тук-усмихна се благо Дъмбълдор и зад него се появи високо,стройно и мускулесто синеоко момче с меки черти на лицето,което подаде ръка на Игнадий
-Здрасти,с теб ще сме колеги. Казвам се Ник Никсън,работя като готвач от доста време,завършил съм специално готварско магическо училище и съм работил известно време в ''Хогсмийд''
-Приятно ми,е Игнадий Фреолейс...а какво е Хогсмийд?
-Не си ли ходил никога там?!-пробляснаха от изненада очите на момчето
-Той е мъгъл,за пръв път разбира за нашия свят-обясни Дъмбълдор-и не желая коментари по въпроса,накарайте го да се чувства като у дома си и се разбирайте. Произхода не е важен,особено за човек,който дори няма да се занимава с магии,нали така Никсън?
-Да,правилно. Е,нека те разведа из кухнята и ти обясня някои неща. Аз помагам на духчетата за основните ястия и салатите,пиша рецепти и се съветвамс тях. И ти ще правиш същото,само,че със сладкиши. Тях хич не умея да ги приготвям а и не ме бива.-заобяснява синеокия и поведе Игнадий към хладилниците
След час момчето вече знаеше кое къде се намира,как трябва да подрежда приборите,къде да забърква творенията си и весело се усмихваше заемайки се с изготвянето на списъка със сладкишите,които предлага да прави тази седмици. Измежду тях беше и прочутата му бананова торта,биксквитения крем със сладолед и грозде и плодовите курабиики с парченца шоколад...както и интересната торта с пълнеж от шоколадови бонбони,пловоде и топящи се в устата дъвки.
Списъка доста се хареса на Ник и домашните духчета и момчето се увери,че има всички съставки заемайки се да приготвя тората с бонбони и дъвки.
Изпече шоколадовите блатове и разнесе по първия равномерно сметана,после нареди шоколадовите бонбони с пълнеж и шарени дъвки.
Когато оформи тортата,я замаса с прекрасен маслен ягодов крем и с помоща на шриц направи прекрасна укаса,след което поръси отгоре с захарни малки звездички,лунички и слънчица.
Тортата изглеждаше като за изложба-толкова красива и творчешки шарена. Игнадий умееше да изрязява същността си като развихря въображението си и влагаше много чувство в сладкишите си. Така както художника изразяваше себе си рисувайки върху платното.
Ник и духчета страшно я харесаха и с помоща на специално заклинание замахнаха с магическите си пръчки и слесд малко целия плот беше осеян с двайсетина торти.
Сладкаря искрено се удиви и се зае да прави следващия творчески сладкиш. Някои от купите вече бяха мръсни,а той нямаше време да ги мие.
Забеляза,че съвсем близо до него и външната врата има една мивка,която миеше само обливайки приборите с обилна водна струя.
Покрай него нямаше никой и той присви очи прицелвайки се към мивката.
Засили си е с възможно най-голяма съсредоточеност метна силно купата към мивката.
В този момент Луналина Ансетъл развълнувано дръпна дръжката на вратата готова за първия си работен тен. Усмихваше се някак замечтано.
Но усмивката й секта,когато една тежка мръсна купа я удари през лицето и я изцапа с някаква шоколадова смес. Момичето объркано се огледа и забеляза смутеното изражение на някакво момче с готварска шапчица.
Игнадий прехапа виновно устни,но гледката леко се разсмя и се подхилкна.
Хм...не знаеше,че в кухнята ще има още едно ново попълнение и то момиче...с лилава коса?! Доста шантаво за една готвачка.
Луналина се опита да махне с ръка сместа от лицето си стрелвайки с обиден и яден поглед момчето,което най-нагло й се усмихваше на среща при положение,че така я беше замерил с тази мръсна купа! Какъв кретен!
Това ли беше любезното посрещане?!
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2012 8:27 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава осма

Светът на Луналина

-Леле,извинявай-усмихна се по възможно най-миличкия и любезен начин Игнадий като видя върху кой е метнал купата без да иска-днес ми е първи ден,може да е от еуфорията.
-Аха-отвърна само лилавокоската и дори не пожела да му се представи и приеме извиненията. Огледа го добре и някак още от първата секунда й стана неприятен и дразнещ. Как само й се усмихваше все едно нищо не е станало...направи се хилеше!
Момичето възмутено му хвърли още поглед и реши да не се занимава с него повече.
Разгледа с интерес кухнята и след малко се запозна с всички домашни духчета както и с готвача Ник Никсън,който веднага й се представи и любопитно я заля с въпроси къде е учила,как се казва,на колко е години....и остана крайно възхитен от избора на цвят на коса.
Луналина сметна,че е приятен младеж и му обясни,че е завършила училище тази година и сега иска да работи известно време тук като помага за рязането на продукти за салати и ястия,тъкмо щяла да се понаучи да готви. Спести обяснението,че е била в мъгълска гимназия и е безмощна а излгежа Дъмбълдор бе спазил заръката й да си мълчи.
Ник любезно обясни на момичето с какво да се заеме като не спираше да я гледа и разпитва. Тя отговаряше,но не чак толкова многословно и по едно време се улиса в работата и замълча. Не искаше да е като отворена книга за напълно непознати. А и някак й стане неприятно при мисълта,че и нагло хилещото се момче слуша всичко това...
не й допадна никак,въпреки,че се познаваха от няма и един час.
Все пак реши да не си вади прибързани изводи.
През целия ден мълчаливо режеше зеленчуци като чат пат отговаряше на някои пореде въпрос на симпатичния Ник.
Той пък щом видя,че тя не е много разговорлива отиде да си бъбри с Игнадий и двамата не спряха да си разказват разни готварски истории,смешки и да си обсъждат разни момчешки неща.
Луналина умилитено се усмихваше на сладките домашни духчета,които доста я харесаха и усещаха,че е добро момиче.
Никак не й липсваше семейсвото й,може би защото най-близките й хора сега бяха тук,в училището.
Днес беше пристигнала браточедка й Трейси Венсън-седмокурсничка,която учеше във френското училище ''Бобатон'' и бе печелила многократно награди за най-висок успех и заслуги към училищната общност. Искаше да изкара тук последната си година за да прекарва повече време с Луналина. Двете много се обичаха от малки. На момичето й се искаше да присъства на разпределителната церемония,но уви,нямаше начин.
Бяха се разбрали да се срещнат утре преди час а и тъкмо щеше да я запознае с приятеля й Калеб Трелони от дом Слидерин.
Калеб беше най-нетипичния,миловиден,доста разсеян и шантав слидеринец,който повече напомняше на Луна Лъвгуд отколкото на някой като Драко,Краб или Гойл. Все още всички смятаха,че е попаднал там по погрешка. Общуваше си повече с другите домове,което пък го правеше презиран и мразен от слидеринци...
Светът на Луналина беше ярък,изпъстрен с много мечти и въображение макар и толкова малък и самотен понякога. Не страдаше,че има само двама близки приятели,а че не успява да отвори душата и сърцето си за други такива....
Беше недоверчива от малко и рядко допускаше истински някой до себе си. Въпреки,че обожаваше да бърбори доста честа,да спори разпалено по някоя тема,да философства и дава акъл,това не я правеше прекалено общитителна. Имаше двойнствена същност....
Понякога можеше да е весела,приказлива и обичаща големите компании,а друг път не искаше да обели и дума и си стоеше някъде сама в нейния си,отделен малък свят на съзнанието. Обичаше да чете книги,да пише,рисуваше понякога въображаеми същества....
но най-много сякаш харесваше да снима. Обожаваше всякакви фотоапарати-от обикновени мъгълски (ретро,дигителни,за моментни снимки и тн) до прекрасните магъосничеки,които караха снимките да се движат. Можеше да прекарва часове разхождайки се навън търсейки интересен обек за снимане,или да реди в стаята си малки предметни компзиции,които да заснеме после....
Обичаше да снима и хора,но по-рядко. Притежаваше нещо като вътрешен усет за чужда енергия и само ако човека отсреща я грабнеше със скритата си енергия и долови у него нещо различно и запомнящо се,чак тогава искаше да го снима запечатвайки в снимката определена емоция. Правеше винаги естествени снимки,показващи чувство и живот,не си падаше по нагласените пози или театралните изражения на радост. Луналина имаше около десет най-различни модели фотоапарати. Някой бяха мъгълски,други магъоснически. Колекционираше си всякаква фототехника,стари ленти и обективи и портфлоа. Сега част от стаята и беше покрита с огромни фотоленти и нейни снимки оптечатани на платна. Не се смяташе за чак толкова талантлива фотографка и рядко показваше снимките си на някой,но близките й често я съветваха да продължава с това занимание....
Мечтаеше един ден да се занимава с изкуство-ако не арт фотография,то някакъв вид портретна или сценична или пък да бъде декоратор на зали,къщи и заведения.
Допадна й цялостното обзавеждане на кухнята,но й идваха толкова по-смели и цветни идеи,че тя реши да си ги скицира на един колям картон като се върне в стаята си.
След като приключи със зеленчуците и ги разпредели в няколко голями купи,съобщи на Ник,че е свършила работата си.
Вече наближаваше десет и вечерята в Голямата зала скоро щеше да приключи. Луналина нямаше търпения да разбере утре къде е разпределена Трейси. Тя отново хвърли малко неодобрителен поглед на Игнадийа,той пак й се ухили чаровно,което я изкара извън нерви.
''Какъв палячо''-помисли си намръщено тя без да се поддаде на слънчевата усмивка.
-Ехеей,браво,бе-похвали я Ник и с помоща на магическата си пръчка измагъоса няколко цветни падащи конфети-като гледам как напредваш,нищо чудно скоро да бъркаш супи и яхнии рамо до рамо с мен.
-Е,ти пък-смути се малко момичето,понеже не беше свикнала да я ласкаят-имам си други интереси,но мерси все пак.
-Обичаш да си боядисваш косата и да мълчиш? Познах нали?-обади се ухилен Игнадий и я погледна съвсем добродушно
-Колко си оригинален-иронично отвърна момичето,пожела на всички лека нощ и се прибра в стаята си.
Това момче наистина беше адски дразнещо и реши през следващите няколко дни да не му обелва и дума,и без това сигурно нямаше за какво да си говорят.....
Момичето се приготви за сън и огледа отново стаята си с усмивка. Все повече започваше да превръща това място в близко до нейния вътрешен свят, всички тук беше чудесно-замъка,двора,стаята,огромната кухня и ястията,домашните духчета и Ник Главния (така го наричаха те)....
Всичко я караше да се чувства на място,приета и щастлива....
Като изключим наглохилещия се младеж,който твореше чудни сладкиши а тя дори не разбра как се казва...
Погледа известно време тавана унесена в мисли и неусетно заспа дълбоко.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2012 11:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава девета

Изумително и стресиращо

Игнадий весело си бъбреше с Ник Никсън и се смееха на някакви вицове,докато седяха на един от кухненските плотове с килнати шапчици на страни и пииваха плодов пунш. Имаха обедна почвика и духчетата и Луналина бяха отишли на някъде.
Ник разказа подробно за живота си преди да дойде тук,на колко места е работил,кое училище за магии е завършил и прочее. Обичаше да говори за себе си и устата му не го заболя от говорене цели два часа. Двмата се рабираха доста добре,което радваше Игнадий. Не искаше кавги с колегите си,дори се надяваше да се сприятели с тях.
Е,може би това щеше да стане трудно само с онова лилавокосо нацупено момиче. С какво толкова не го харесваше,че дори не благоволи да му се представи? Игнадий помисли,че може би си е такава и времето ще промени нещата,не искаше да се терзая за простотии. Рано сутринта бе успял да огледа целия разкошен замък и класнит стаи и сега разпалено обясняваше на Ник колко са му харесали и мечтае някой ден да присъства на истински открит урок.
Запозна се с неприятния пазач Филч и котката Госпожа Норис,със веселяка Хагрид и многобройните му чудовища любимци,с всички учители и духове бродници и дори с досадната ревла Стенещата Миртъл,която обитаваше една от тоалетните. Беше събрал толкова емоции и впечатления,че не можеше да спре да се умихва и да ги описва отново и отново. Ник работеше тук от година и съвсем беше наясно с това,даже го знаеше наизуст,но търпеливо изслуша развълнувания мъгълски сладкар. Той знаеше,че за този хлапак всичко е съвсем ново и невероятно.
Игнадий дори успя да срещне по коридорите ранобудните Джини Уизли,Луна Лъвгуд и Невил Лонгботъм с които си размени няколко приказки. ''Приятни и леко лудички децича''-помисли си той докато си бъбреха. Особено шантава му се стори Луна,но нали и в кухнята си имаха една подобна странна птица,та не се учуди много.
Дъмбълдор бе успял да намери специални батерии за лаптопа и телефона му и той се свърза с най-добрия си приятел като го увери,че е добре и работи в огромна готина кухня в замък. Онзи малко недоверчиво реагира на това,но се зарадва,че приятеля му най-сетне е щастлив. Обещаха си да се видят този уикенд.
Тогава момчето имаше право да пътува както и през ваканциите.
Искаше му се да ги покани на гости,но засега не му бе разрешено а и бяха мъгъли,което усложняваше нещата. Той също бе такъв,но вече част от кухненския персонал тук и това му даваше предимство.
За другите нормални хора замъка бе напълно невидим....
Учуди го обаче защо такова странно момиче навярно магъосница като тази Луналина бе решило да работи в кухня отказвайки се от правенето на магии...? Така и не можа да намери обяснение,за това просто се замисли за нещо друго.
Рано сутринта,Луналина се уговори среща с Калеб и Трейси и се изненада като разбра,че вече се познават.
-В Слидерин съм-не много доволна рече Трейси-при тия нагли злобари..? Как може..аз такава ли съм? Нашите бяха потресени.
-Спокойно де...и аз не съм за там,но ето-обади се Калеб утешително-двамата ще си правим компатия,докато всички ни мразят.
-Хорааа-прегърна ги отново Луналина-не се косете,важното,е че сме тук и то заедно! Другото да върви по дяволите.
-А при теб как е? Хубаво ли е да работиш с домашните духчета?-запита малко съчувстващо Трейси
-О,да..страшно са мили. Имам и двама колеги,две момчета...
Единия се казва Ник и е нещо като главен готвач,ръководител на всичко,духчетата много го уважават. Готин е. Другия...абе,не ми се говори за него.
-Еха,момчета-засмя се Трейси-значи няма от какво да се оплакваш-хубави ли са,на колко са години?
-О,Трейс,стига,те са ми колеги-побутна я по рамото лилавокоската
-Разбрах де,ама някой път може ли да ме запознаеш?-намигна й някак дяволито момичето и добави-няма да се забърквам с тях,спокойно. Покрай толкова красиви съученици...няма начин. Има един от Рейвънклоу....трябва да го видиш! Днес ще го заговоря!
Луналина се засмя и поклани глава. Такава си беше нейната братовчедка Трейси. Обичаше да се прехласва по някое момче и обичаше да се запознава с колкото се може повече хора. Беше общителна,слънчева и общителна,като истинска звездна принцеса.
Изглеждаше и като такава. Имаше златиста,руса коса,бяло лице,не беше много висока,но за това пък фигурата й изглеждаше страхотно,а небесното сините й очи винаги шареха наоколо жадни за приключения и нови преживявания. Беше буйна,темпераментна и много лъчезарна. Почти пълна противоположност на Луналина.
Калеб повече приличаше на нея,но нямаше толкова тъжно и за замислено изражение,а по-скоро просто отнесено и леконалудничаво.
Той беше високо,слабичко момче с малко румено лице,интересен нос,ококорени светлосини очи и къдрава кестенява коса. Имаше толкова миличко и по детински чисто излъчване,че не можеше да му се разсърдиш за нещо. Той обожаваше да се разхожда с един суичър с островърха качулка с висяща макара от нея,слагаше си пирони,рапани и щипки по униформата и понасяше много подигравки заради това,но не му пукаше. Рисуваше и снимаше страхотно и искаше някой ден учи в далечната Магическа академия за искуства в Китай,но нямаше никакви пари за там,за това след като завършеше трябваше да работи като помощник на майка си в Министерството на магията-според него адски скучна работа,но нямаше голям избор.
Двамата с Луналина често рисуваха и снимаха заедно,дори имаха някои общи проекти. Толкова си приличаха понякога,че чак се смайваха но и някак се допълваха. Някои от слидеринци знаеха,че се занимава с изкуство и го мислеха за още по-шантав.
Наричаха го ''Откачения'',''Луд за връзване кретен'' и какво ли още не. Калеб не се занимаваше с тях,отбягваше ги и не се заяждаше,не си струваше. Обичаше честично да се разхожда с един жълт цилиндър или с шапка вър формата на гъба и с това направо го сцепваха от подигравки,само Луна му се възхищаваше и двамата честичко си обменяха идеи за книги,музика и външен вид. Калеб също умееше да чете книги обърнати наобратно и смяташе,че това е допълнително умствено качесво, а не лудост.
Тримата се разбраха да се срещнат вечера късно в градината,когато всички заспят. Знаеха,че рискуваха много,но иначе не им оставаше никакво време. Трейси и Калеб вече бяха затрупани с домашни и уроци....а Луналина щеше да има повече работи тези дни.
Вечера,когато вечерята в залата приключи,мивката самоизми всички мръсни посуди и всички се приготвяха да си лягат по стаите.
-Лека нощ-бързо рече момичето и се стрелна към вратата. Скоро беше срещата й с нейните хора.
Няколко домашни духчета щяха да стоят будни,за да приготвят някои неща за утре. Ник щеше да стане много рано утре и беше страшно уморен. Прозине се няколко пъти и реше сънен
-Лека и на теб,Лулу...
Момичето вдигна вижди. Никога не й бяха измисляли галено име. Усмихна се,не звучеше чак толкова лошо.
Игнадий се изхили и подметна:
-Само да не я засегнеш,че ще те убие на място само с мълчание,хаха.
-Пф-изсумтя нервно Луналина-Лулу ми харесва,можеш да ми казваш така,Ник-и момичето по възможно най-слънчевия за нея начин се усмихна на синеокия младеж като крадешко злобнико погледна към Игнадий
-Ясни са ми детските фасони-обади се пак сладкаря-недей да ми говориш ако искаш и цяла година,няма да е голяма загуба.
-Абе вие какво толкова не се харесвате?-запита учудено Ник-недейте така. Всички тук сме екип,трябва да си дадем шанс,да се опознаем...нали?
-Прав си-кинаха другите двама
-Просто явно не си допадаме-отсъди Луналина
-Ти направи не ме понасяш-уточни Игнадий
-А кой метна мръсна купа по мен,кой постоянно ми се хили и се прави на интересен?
-Оф,аз си се хиля винаги,да не мислиш,че света се върти около теб,малката?-не й остана длъжен Игнадий пожела лека нощ на всички и се изнесе от кухнята.
Луналите също се отправи към стаята си. Ах този устатник,за какъв се мислеше? Подмяташе й разни коментари а после се правеше на разсеян...
Момиче бързо спря да мисли за това,облече се в други дрехи и тихико се измъкна от ставята. За жалост трябваше да премине отново през кухнята,но с радост установи,че всички духчета са си легнали и бяха изгасили осветлението. Тя съвсем бавно тръгна към вратичката,която водеше към една главен коридор и изобщо не забеляза малката,димяща светлинака идваща от единия край на кухнята.
Вървеше тихо и се ослушваше. Изведнъж усети,че се блъска в някогато и видя тъмен силует държейки нещо димящо. Опита се да извика,но силуета я спря като сложи ръка пред устана й. Момичето светкавично го избута от себе си и светна лампите. Пред нея,с цигара в уста,бял потник и къси панталонки стоеше Игнадий.
Тя яростно го изгледа и стисна юмрук. Какво си въобрязяваше този?!
-Добре,че те спрях да се развикаш,щеше да събудиш всички. Добър вечер...отново.
-Ти в ред ли си? Изкара ми акъла! Защо се спотайваш тук на изгасени лампи и....пушиш?! Как смееш,за Бога...в кухнята да пушиш,искаш да натровиш въздуха ли?
Момичето бе загубило ума и дума от ярост и за пръв път от два дни показа някакви по-силно емоции.
-Спокойно,ще се проветри до утре,не ме издавай...моля те. Знам,че тук не се пуши,но не мога да откажа цигарите за един ден. А ти..на къде си се запътила,драга?
-До тоалетната-излъга тя машинално
-Да бе,а аз съм модел на бански костюми-засмя се той по обичайния си чаровен,но изнервящ начин
При тези думи момичето направи леко ужасена гримаса и без да му обръща повече внимание продължи да върви към изхода.
-Не може да се измъкваш така,забрарено е, и освен това крие опасности.
-А ти не можеш да пушиш на територията на ''Хогуортс''. Не ме издавай,и аз няма да те издвам.
-Охо,започнахме да изнудваме?-оживи се момчето правейки прецизни кръгчета с цигарен дим-добре,де хубаво. Но поне внимавай за да не пострадаш някъде. Това място не е шега работа. Да не си правиш тайни срещички с някое гадже?
-Как ти хрумна,не се занимавам с подобни глупости-отсече Луналина-ще се видя с едни приятели.
-Гаджетата не са глупост,а част от живота-рече мъдро Игнадий-да не би чудачка като теб все още да не е срещнала своя...принц?
-Писна ми да те слушам. Няма да ми се бъркаш в личния живот. И не си падам по принцове,ако искаш да знаеш. Ти сигурно си имаш твоята принцеса,така,че не се меси в чужди работи.
-Е,не исках да те обидя,забравих,че си докачлива. Нямам аз принцеса....забавлявам се понякога,това е.
-Спести си обясненията,не съм любопитна-хладно каза Луналина усешайки,че този й става все по-неприятен. Сигурно беше от онези младежи,които ходеха с момичетата за по ден два или само за една вечер си правеха кефа. Отврат.
Луналина имаше други принципи.
Тя щеше да даде сърцето си само на един и то когато дойде момента,когато го срещне....
Не можеше да си представи да се натиска или да се целува дори с някой,който не харесва и е просто еднодневка. Може би за доста хора беше старомодна в това отношение,но нямаше да се промени.
Момичето погледна с погнуса и неприязън Игнадий за последен път ,отвори една врата и излезе от кухнята.
Момчето остана известно време загледан след нея допушвайки си цигарата.
-Странна птица-промърмори си той и отиде да си легне в удобното,мелко легло. Но нещо го накара да стане отново. Сякаш някаква сила не му даде да заспи и той се върна в кухнята да си налее нещо алкохолно за пиене. Беше си обещал да не се напива тук,но имаше нужда от няколко глътки. Само няколко...
Луналина прекоси големия коридор и се качи на първия етаж отправяйки се към подземията на Слидерин. Стигане след малко и стана свидетелка на ужасна гледка.
Някакви слидеринци бяха вдигнали във въздуха един първокурсник с помоща на пръчките си и злорадо се смееха. Момченцето хлипаше изплашено и искаше да слезе долу. Малко встрани от тях Трейси и Калеб се опитваха да му помогнат с някаква магия,но без успех и гледаха на кръв другите двама.
-Безсмислено е,Трелони,не можеш да ни се опълчиш-изкиска се чернокосото момиче на име Ивълайз Лестранж и русото момче до нея й приграсяше-какво лошо има в едно малко среднощно забавление?
-Ти си тотално психо!-извика ядосано Трейси с насочена пръчка към нея
-Ей,новата...по-спокойно,че ще го отнесеш и ти накрая-заяде се русото момче на име Драко Малфой
Луналина присъпи към тях с малко стреснато изражение. Не можеше да помогне заради глупавото си безмощие,...ах как с мразеше в този момент. Знаеше,че някои слидеринци обичат да измъчват по-малките а сега това момче беше поредната им мишена.
-Ти пък коя си?-изгледа я хладно Малфой-не съм те виждал...
-От Рейвънклой съм-излъга момичето-пуснете го долу,какво ви е сторил? Не ви ли писва да сте такива гадняри и изверги?
-Затваряй си остата лилавокоске. Или ако толкова искаш-ела да се подуелираш с нас,да видим дали си толкова отворена наистина!
Луналина стисна юмруци и за пореден път прокле безмощието си. И тримата не можеха да сторят нищо.
Калеб и Трейси посъветваха момичето да се маха за да не пострада,но тя нямаше да ги остави. Без да знае какво прави,се хвърли напред към Лестранж и я бутна настрани с всичка сила. Пръчка й падна и се търкулна някъде. Драко бесен отиде да види добре ли е насочил все още пръчката си към ученика във въздуха.
-Тъпачка!-изсъска той на Луналина-не виждаш ли,че и двамата контролираме онзи мътнород да не падне и да не се пребие...? Трябва да остане невредим..само се забавляваме с него.
-Аз ще ви пребия ако не го пуснете долу-закани се тя и Трейси й направи знак да не се увлича толкова.
-Колко мъгълско,нямаш ли си пръчка,а?
-Забравих я..в стаята си.
-О,ще се разплача от съчувствие-изчурулика престорено Лестранж-губите ни времето,досадници. Махайте се и тримата.
Калеб също изгуби търпение и промърмори някакво заклинание,Трейси се опита да приложи едно не много добро проклятие на ужасната Ивълайз. Настана пълна суматоха,защото оцелиха Драко и той изгуби контрол над пръчката си. Луналина не знаеше какво да прави вече и застана по-близо до приятелите си.
Никой обаче не забеляза,че момче стремглаво е започнало да пада с крясъци,но се случи нещо,което го накара да млъкне.
Някой го беше хванал и то на косъм преди да падна и да се удари жестоко. Някой,който дойде току щом и силуета му не успя да се различи известно време.
След като изправи на крака малкия първокурсник,мило му кажа
-Не се бой,хлапе...всичко е наред. Бягай да спиш сега.
-Благодаря ти-кимна детето поглеждайки с любопитство спасителя си и хукна на някъде
Когато светлината от факлите стигна до човека,Луналина с изумление видя,че това е Игнадий...
-Какво търсиш тук? И как успя да дойдеш точно сега...
Другите гледаха непознатия объркано а Драко му мяташе гневни погледи,че е провалил забавлението им така. После го позна. Това бе онзи обикновен готвач,който Дъмбълдор нае да работи с противните слуги домашните духчета. Изглеждаше като същински мътнород.
-Имах някакво много странно усещане,че може да си в беда и не успях да заспя. За това те последвах..не знам..не питай защо,не мога да дам обяснение. Да се прибираме,купона свърши.
-Кой е това?-недоумяваха Калеб и Трейси
-Това е училищния сладкар,ако не се лъжа...-изправари да каже Ивълайз и го огледа от горе до долу-симпатичен си,но явно си на странатана на мътнородите и мъгълите. Жалко.
-За мен всички са равни,госпожице. И ако призная,че и аз съм мъгъл и до сега не съм виждал магическия свят..какво? Да не ме убиеш?
-Предизвикваш ли ни,смотлъо?-повиши тон Драко-тук всеки трябва да си знае мястото-марш да готвиш и си трай!
Игнадий го изгледа толкова яростно,за момент усети как целия се изпълва с някаква огромна пламенна енергия и му идеше да размаже този блондин от някъде. Мразеше да се отнасят с него като нисш. И не позволяваше вече на никой да го прави.
-Ха,кой го казва...човека,дето преди малко измъчваше невинно дете. Това случайно да е позволено тук,а мазнъо?
Трейси,Калеб и Луналина го гледаха доста притеснето,той си търсеше умишлено белята а нямаше как да се защити истински. Какъв смел и наивен човек!
Двамата слидеринци насочиха пръчки срещу него гледайки го като долна твар и още по-ядосани от дързостта му. Какъв глупак беше този да им се пречка така?! Или бе напълно луд и не знаеше с кой си има работа..?
-Добре,сладкарче...щом не се разбираш от дума..нека пробваме по друг начин-процепи през зъби Драко и изкрещя мощно:
-Круцио!
Другите нададоха отчаяни викове като се завтекоха към нападателите вбесени,но те ги отблъснаха с някакъв щит и те се строполиха на земята.
Игнадий усети някаква много остра болка в тялото си,но не помръдна. Не падна и не започна да се гърчи от неописуемоето мъчение,което предизвикваше това проклятие. Златистия оттенък на очите му се появи и сякаш в тях загоряха някакви малки опасни пламъчета,които не се бяха появявали преди. С убийствен,яростен поглед той се втренчи в пространството и изведнъж всички факли просто изгаснаха.
Останалите не смееха да гъкнат а Драко и братовчедка му едва не припаднаха от ужас. Едно от най-мъчителните и силни проклятия не можеше да повлиае на един долен мъгъл??! Но как..?
В това време полтъргайстът Пийвс, летеше над тях смеейки се мъкнейки в себе си някакви стъклени купи с които беше готов да започне да ги замеря,но тогава се случи нещо друго.
Игнадий само го стрелна с горящ поглед и всички купи се пръснаха на малки парченца...една по една и духът за пръв път здравата се изплаши и избяга на някъде.
-Какви игрични играеш?-попита слисан Драко-да не би да си нает от някой,кой си ти всъщност? Това някакъв трик ли е?
-Как го направи...?-запитаха ошашавено Луналина и приятелите й
-Аз...-започна момчето съвсем объркан и малко наедекватен-не знам...нямам представа,кълна се.
Злобарите бяха принудени за сега да се признаят за победени и заедно с Трейси и Калеб се прибраха в подземията.
Луналина и Игнадий се върнаха в кухнята мълчейки. Луналина не беше виждала подобно изпълнение никога през живота си,сигурно беше доста надарен магъосник този Игнадий,щом успя да устои на такова нещо...и все пак беше прекалено странно и нелогично всичко това.
Игнадий дълго не можа да заспи и анализираше случката отново и отново. След тази нощ,той разбра и почувства,че е всичко друго но не и обикновен мъгъл.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Авг 12, 2012 1:42 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава десета

Гневът на Лорда

От онази странна случка и проявилите се необясними способности на Игнадий беше минал цял месец и момчето се опитваше да не мисли за това като се съсреточи изцяло в работата си изготвянето на седмичното меню заедно с Ник и духчетата.
Беше измислил около десет нови десерта и с голямо вълнение сега приготвяше единия от тях-Многопластова цветна торта с лимонови резенчета,шарени бонбони и сладолед с бисквитки.
Тортата беше на цели три етажа и момчето прецизно я замазваше и украсяваше със зелена сметана и шоколадови пръчици.
Дургият сладкиш,който си умираше да направи бързо беше почти класически бисквитен десерт с нишесте и мляко,но с добавка бита сметана и комтопот от капини.
Момчето беше в много добро настроение,когато майстореше своите произведения и влагаше цялата си душа и обич на които е способен.
Мечтаеше един ден да стане толкова добър сладкар,че да ходи по разни турнири и съзтезания,да издаде книги с негова уникатни торти и кремове или да си отвори малка сладкарница някъде...
без значение дали в магическия,или обикновения свят.
От време на време,докато разбъркваше със специална шпатула един гъст плодов крем си кусваше от него и одобрително се усмихваше.
Луналина беше в нейния си сектор и грижливо рендосваше моркови с които щеше да приготви една салата като добави към нея стафиди и синъо сирене. От известно време насам я бяха оставили да разгърне потенциала си,и приготвяше вече съвсем сама някои видове салати,които се ядяха от всички ученици тук. Нямаше кой знае каква дарба и усет,но имаше голямото желание да се научи на доста неща.
Преди една седмица,Ник бе сметнал за нужно да й подари една красива готварска шапчица с огромно жълто копче,която те наиситна хареса и гордо се усмихна слагайки си я на главата. Вече беше една от тях,чувстваше се истинска готвачка а другите в кухнята често наричаше ''Моят отбор готвачи-веселяци''. Като изключваше Игнадий разбира се.
Той беше станал по-мил към нея,вече не изтърсваше дразнещи коментари,но момичето все още смяташе,че това може да е някаква маска и всъщност тайно й се присмива. За това продължи да го избягва и говореше с него само служебно,не му споделеше нищо от живота си. С Ник пък бяха станали близки и колегиалните им отношения вече граничеха с приятелство. Луналина му вярваше и честичко двамата обсъждаха много неща,които не искаха да бъдат чути от Игнадий. Понякога Ник се шегуваше с нея,но тя не се сърдеше. Това момче умееше толкова добре да я разбира,че понякога сякаш само те двамата си разбираха майтапите и се усмихваха един на друг. Ник главния се превърна в нещо като по-голям брат за нея.
Игнадий забелязваше това и малко негодуваше,че някак си двамата се цепят понякога от колектива и са по-близки. Сякаш криеха нещо от останалите. Не знаеше защо изпитва такова раздразнение и реши да не се връзва на това и да не му пука. Все пак той беше тук за да работи и да опознава този нов свят,не му трябваха приятели в буквалния смисъл на думата.
Все още не можеше да разбере защо Луналина не иска да стане по-общителна и с него а постоянно му мяташе студени погледи. Какво толкова й правеше...държеше се толкова мило с нея и то съвсем искрено а тя му отвръщаше по такъв гаден начин. Навярно просто си беше по-недоверчива и странна. И явно само Ник бе успял да спечели симпатийте й. Мисълта за това го накара пак леко да се подразни,но отклони мислите си в друга посока.
Нямаше търпение да дойде пак уикденда и да се види с приятелите си като си пиинат в някоя мъгълска дискотека. Този порок все още не можеше да го напусне и често тайничко си скриваше по някое шише огнено уиски или бирейн шейк и тук. Имаше моменти в които сутрин рано го мъчеше махмурлук и беше неадекватен,но за щастие бързо успяваше да се съвземе с няколко кафета. Ник знаеше за тази негова обич към пиенето и често го мъмреше и предупреждаваше да не прекалява,но не му се бъркаше в решенията.
От време на време се промъкваше вечер да провери подземията на Слидерин,но с радост разбра,че онези гадни слидеринци не са измъчвали скоро никой. Имаше усещането,че занапред ще му създават доста проблеми,но още не знаеше защо...
След като си свърши работата се подпря небрежно на един от плотовете и замислено впи очи в пространството. Стоя така известно време,докато не забеляза,че Луналина е вперила поглед в него.
Не го гледаше с обичайната студенина а някак изучаващо и спокойно.
Игнадий й се ухили весело и тя мигом извърна глава на другата страна придобила отново ледения си вид.
Това момиче наистина се държеше странно понякога а как му се искаше да разбере повече за нея,да бъдат истински колеги,които се разбират,беше му някак любопитно да я опознае поне малко...
Случваше се да задържи погледа си на нея,когато е улисана в работа и долаваше някаква мистична енергия,интересна красота и тъга. Сивите й кристални очи не винаги излъчваха този хлад а по-скоро меланхолия и угриженост...чувстваше,че не е лоша и злобна като човек а по-скоро иска да изглежда така в неговите очи.
Но защо? Ето на този въпрос той не можеше да си отговори. Сякаш тя искаше умишлено да го отблъсне от себе си,да направи лошо впечатление....някак беше нелогично.
Загадка беше това момиче и изглежда още доста време щеше да си остане такава за него.
-Ник,салатите се изцяло готови,сложих и стафидите и царевицата-похвали се Луналина на синеококия младеж,който я погледна тържествуващо и гордо
-Супер,сега можеш да си починеш малко и аз нямам много работа. Е,Игнадий,гледай я само нашата Лулу как напредва,внимавай скоро да не ти стане конкуренция-засмя се Ник и метна ведър поглед на другото момче
-Хаха,много ще трябва да е отчаяно положението ако се стигне до там.
-Колко мило-озъби му се Луналина
-Пак заповядай-усмихна се широко Игнадий и я стрелна с топлите си кадифени очи,които пробляснаха
Момичето застина за момент и отклони погледа си от неговия гледайки към Ник и любезно каза-какво ще кажеш да се разходим в градината?
-Ей,тъкмо и аз щях да те попитам същото-засмя се весело Ник и двамата направиха специалното си здрависване,което Игнадий намираше за адски тъпо.
След като направиха здрависването си Ник направи нещо,което и Луналина не беше очаквала-прегърна я потупвайки я по рамото.
Игнадий не разбра какво точно му става и защо реагира по особен начин,но след няколко секунди беше застанал до тях с огромен поднос торта,който насочи към лицата им и попитта:
-Някой да иска едно парче?
Ник и Луналина се пуснаха и го изгледаха странно,след което излязоха в градината бъбрейки си весело.
Какво беше това,по дяволите...? Защо реагира така нелогично на една обикновена тяхна колегиална прегръдка...
Но откога пък колегите се прегръщаха изобщо? Момчето тръсна глава ядосан на себе си и се оттегли за малко в стаичката си изпушвайки една цигара. Това винаги го успокояваше.
Далеч от кухнята и вътрешното недоумение на Игнадий,Лорд Волдемор бе извикал на съвещание всички смъртожадни включително и Драко и Ивълайз за да ги разпита напредват ли с мисията.
Повечето смъртожадни гузно се заоправдаваха след което единия от тях отнесе едно проклятие. Лорда изглеждаше бесен,че няма никакво раздвижване на нещата,но когато младите слидеринци му разказаха случката със странните способности на мъгълския сладкар,това леко го заинтригува и наостри уши.
-Казвате,че е устоял на Круцио...? Интересно,малко хора умеят да развият вътрешна защита за проклятия с магическа пръчка. Но ги има,самият аз познавах такива навремето. Това не доказва нищо...
-Но той изгаси всички факли само с поглед и счупи едни купи по същия начин...за секунда! Много странно!-заобяснява Драко-рядкост е магията,която се използва без магическа пръчка,особено по тези земи..до колкото знам е доста могъщо черно изкуство.
-Информацията ти е неточна,Малфой-подигравателно се изсмя Лорда-подобни магии не е задължително да са черни и все още има хора,които умеят да ги практикуват. Дори мисля,че след много години те ще станат по-разпространени,защото са по-полезни и няма да си зависим от пръчката. Ала те са опасни,не са за всеки и контрола им е адски труден. Не знам как този хлапак,който твърдите,че е просто мъгъл готвач може да притежава подобно нещо. Сигурно е някакъв евтин трик,или има някои слаби познания...
Но ви гарантирам,че подобни способности са твърде сложни и могъщи и трябва да бъдат контролирани и опознати добре....
-Иначе...?-запита въодушевено Ивълайз
-Какви са тези тъпи въпроси,Ив? Естествено,че би било много неприятно за притежателя им,но и за тези около него....
Тези способности и онези за които аз компнея са свързани....част са от едно цяло,от едно могъщество,което трябва да е мое за да го използвам добре и с разум. Не заслужава да бъде пропиляно ей така.
Какво още знаете за това момче,от къде е дошъл...има ли други умения?
-Той е един мъгълски сладкар,който Дъмбълдор нае в началото на тая година. Признавам му,прави много вкусни сладкиши,но не мисля,че знае магии,няма магическа пръчка и досега не е идвал в магическия свят. Доста е смел,обича да предизвиква...нещастник!-завърши Драко и стиска юмруци
-Дъмбълдор и неговата глупава обич към мъгъли....-хладно се изсмя Волдемор-сигурно просто му е допаднал. Какъв ужас,да води мъгъл в това училище с престиж и традиции...както и да е.
Дръжте под око момчето,провокирайте яда му и следете почти всяко негово движение,искам да знам кои са родителите му, до колко е наясно с нашия свят и какво още умее...сигурно и той до скоро не е знаел за тези способности. Случва се да се роди магъосник сред мъгъли...знаете това. Не е възможно обаче, да е наистина чист мъгъл без капка магъосническа кръв и да умее такива неща.
-Ами ако все пак се окаже така?-вдигна вежи Ив и стелна с ледените си очи господаря си
-Тогава ще трябва да призная,че е най-уникалния човек в целия свят...но това е абсурдно! Искам да направите всичко,което заръчах. Ако наистина той е този,който издирвам сам ще се уверя какво притежава и какъв е....А сега ще си платите за глупавите въпроси и изгубенето ми време!
Лорда гневно изгледа младежите и след малко и двамата се гърчеха от болка на пода наблюдавани от безизразния си господар,който дълбоко в себе си изпитваше някаква тревожност и предчувствие,че онова момче ще му създаде доста трудности....
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Авг 12, 2012 5:27 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава единадесета

Страх,Постановка и смут

Луналина умислено се разхождаше сама в парка опитвайки се да намери някакъв интересен обект за снимка държейки магическия си дигитален фотоарапат в ръка. От всички техники на снимана най-много обожаваше да прави макро снимки на цветя,насекоми и разни други подобни неща. Оглеждаше се усмихнато и зърна една шарена пеперуда кацнала на красива червена роза и безшумно се приближи насочвайки обектива към нея. Със затаен дъх и прецизни движения,успя да я заснеме по възможно най-добрия начин и погледа й отново жадно се впи в пространството наоколо.
Беше съвсем сама. Трейси и Калеб отново имаха куп домашни и по това време киснеха в библиотеката. Имаше обедна почивка и бе решила да я използва креативно,не помнеше от кога вдъхновението й я беше напуснало и сега се радваше,че отново е при нея.
Въпреки,че нямаше кой знае какви вдъхновяващи събития и хора напоследък....
Разхождай се замечтано загледана в едни цветя,усети,че някой я наблюдава и мигом се обърна. На няколко крачки от нея,подпрян на едно дърво с обичайната си мила усмивка стоеше Игнадий.
Луналина кипна и му обърна гръб,нямаше ли си работа този та трябваше да му гледа физиономията и в почивките?
Момчето я бе съзерцавало около десет минути и с изненада установи колко е запленана и отдадена на снимането. А и някак й отиваше да обикаля с фотоапарат и отнесено изражение,беше симпатична по свои особен начин. Той продължи да гледа след нея без да казва нищо.
Надяваше се поне да му се заяде,но тя просто се отдалечи потънала в мълчание. Това нейно поведение вече малко започваше да му писва. Ако толкова не го харесваше,защот просто не му кажеше в очите...той нямаше нищо против нея или някой тук,не искаше скандали и лошо отношение,нито пък такова глупаво мълчание.
И тогава реши да започне да й отвръща със същото..още от днес.
След като тя го подминаваше като пътен знак и се правеше,че не го познава,така да бъде....
За него беше най-лесно да започне да се държи така пък и беше любопитен как ще реагира. Сигурно просто щеше да се радва,че не й пречи...или пък не?
През следващите няколко дни Игнадий реши да си направи един лек експеримент със способностите си. Късно вечера в стаята си,се отпусна на леглото с чаша бира в ръка и настоятелно се втренчи в една празна чаша на шкафчето му. Съсредоточи се максимално,но не се случи нищо...опита пак..и пак,но отново чашата не помръдна.
Въздъхна примирено и мислите му запрепускаха бясно на някъде. Спомни си Адът,който изживяваше при родителите си,терора им над волята му и вечните шамари....усети неприязън и болка и мислено сякаш отново се пренесе там,но за съвсем малко. Спомни си нервния си баща,който не умееше да се контролира и често го биеше и посягаше на майка му. Присви очи от нагигащ се яд и тогава....
стъклената чаша се пръсна на милиони парченца,но се случи и друго.
В мига в който се строши,пламна образувайки силен,ослепителен огън,който разтопи почти за секунди парченцата и шкафчета бе започнало да изгравя в пламъците му.
Момчето ужасено скочи на крака и изля бързо бирата си потувайки огъня. После седя известно време загледан в стопените стъкълца и сам не вярваше,че станалото току що е предизвикано от него...
Но как..защо винаги в пристъп на яд или гняв кипваше толкова,че призоваваше тези странни инциденти?
Но сега беше по-лошо и от преди...за пръв път успя да предизвика запалване на огън,само с мисъл...
нима умееше и подобно нещо,нима в него се криеше нещо толкова невиждано? Нали уж беше просто мъгълски сладкар...? Можеше ли друг мъгъл да се похвали с такива неща...?
Страхуваше се от това ,което се случва,от това,което се крие вътре в него и не е наясно как да го използва или заличи...
Дали не трябваше да сподели с Дъмбълдор? Не,сигурно нямаше да го приеме добре. Но ако някой път в пристъп на гняв направи много по-сериозно нещо...? Тогава как щеше да обясни на всички и на себе си какво става с него...?
Момчето реши,че може да избегне появата на тези стряскащи неща,ако не се ядосва толкова и внимава повече...трябваше да се научи да се владее и да мисли само за хубави неща. Но как...
Как с такъв буен и импусивен характер,пламенна душа и емоционалност да съумее да се контролира изцяло? Понякога мислише,че тези способности сами се появяват като решат и те го контролират,което беше наистина неприятно....
На следващата сутрин се опита да не се тревожи за това и да се старае да е постоянно спокоен и уравновесен. Отдаде му се,понеже никой не му даде повод за ядосване и атмосферата в кухнята беше нормална.
Плана му да избягва Луналина беше в действие. През целия ден си бъбреше с Ник Главния и духчетата като дори не поглеждаше към нея,не се усмихваше и не отправяше никакви коментари. Държеше се така,все е едно е някакъв неодушевен предмет следейки реакцията.
Момичето обаче не трепна и дори не забеляза поведението му,защото беше замислена за нещо друго. Поне така си мислеше Игнадий.
Но тя с почуда наблюдаваше тайно отношението му и се питаше какво ли го е променило така,въпреки,че не й пукаше особено много.
Поне не й досаждаше и деня мина чудесно.
Вечерта преди да си легне,свали шапчицата си,изми си ръцете и с весел глас рече:
-Е,колеги,отивам да поспя. Лека,нощ,Ник...лека нощ,Доби,Уинки,Мири..
Игнадий пожела по именно лека нощ на всички двайсет домашни духчета пропускайки да се обърне към Луналина. После просто се прибра в стаята си като преди това мина покрай нея,сякаш не съществува.
Момичето малко се озадачи и смъръщи лице. Какво пък му ставаше сега? Да не би да й беше сърдит за нещо? Или просто без да иска беше забравил за нея...?
През следващите няколко дни обаче държанието му не се промени.
На петата вечер дори преди да си легне без да иска се блъсна в нея все едно е някакъв прозрачен силует и отново не обели думи.
Е това вече изкара извън нерви момичето. Какви бяха тия театри и какво целеше? Все едно наистина беше невидима за него....
И някак се почувства ужасно кофти,стана й неприятно,че я подминава така и сякаш нещо като гадна буца заседна в гърлото й. Беше обидена,но не знаеше защо го взима така навътре. Той бе просто дразнещия й колега сладкар,какво толкова? По един странен начин сякаш свикна със заяждането му,усмивката и коментарите и сега с ужас установи,че предпочита тях пред това мълчание.
Реши да не му се връзва чак толкова надявайки се все пак да не продължава това дълго....чувстваше се съвсем невидима,когато той не я забелязваше,но не знаеше защо и не искаше и да мисли повече за това.
На следващата вечер двамата трябваше да останат по-до късно за да приготвят някой продукти за утре. Бяха съвсем сами в кухнята,не се погледжаха и мълчаха потънали в заниманията си. Игнадий си беше приготвил едно одеало,защото тази вечер щеше да остана до 3 през ноща тук и сигурно щеше да заспи на някой стол.
След като Луналина наряза всичко,което трябва се приготви да ходи в стаята си и на излизане от кухнята крадешком очаквателно погледна Игнадий. Той дори не отвърна на погледа й и мълчаливо продължи да реже плодове за утрешните десерти с каменно лице.
Момичето бясно изсумтя и тръшна вратата след себе си.
Игнадий въздъхна. Май наистина беше прекалил,сигурно не биваше да продължава...защото беше и някак невъзпитано и глупаво.
Но защо тя пък толкова се ядосваше...? Нали не го понасяше и искаше да страни от него? Нали й беше толкова неприятен,както й пукаше?
-Какво ми пука-повтори си на глас и тя в стаята си сядайки на леглото.
Известно време стоя замислена загледана в една точка и неусетно видя,че са минали цели два часа. Колко бързо летеше времето тук!
Момичето усети,че е ужасно жадно и реши да иде до кухнята и тихичко да си налее вода. Игнадий сигурно беше изгасил и задрямал на някой стол и тя безсумно се тръгна да излиза от стаята си.
След малко вече беше до вратата на кухнята и тихо я отвори.
Игнадий обаче не беше заспал...и не беше изгасил а тъкмо се преобличаше в пижамата си и сега стоеше на средата на кухнята без тениска,чудейки се къде си бе оставил горнището на пижамата.
Луналина усети,че цялото й лице пламва й скри с ръка очите си.
-Аз..извинявай.. не знаех...-изпелтечи тя изпълнена със смут
Игнадий също малко се смути,но нехайно махна с ръка и рече съвсем спокойно:
-Няма нищо де, ееей,все едно кой знае какво е станало. Да не би да виждаш за пръв път момче без блуза?
Луналина мигом забрави за смущението си и обидено му обърна гръб тръгвайки към стаята си.
-Простак! Не мога да те понасям!-отсече сърдита тя и излезе шумно оставяйки Игнадий слисан.
Вече наистина не знаеше какво да си мисли за това момиче,но поне в със сигурност щяха пак да си разменят остри реплики. И на него му беше писнало това театрално мълчание и на моменти му ставаше много кофти.
Луналина се просна на леглото и изфуча отново бясно гледайки към тавана. Отново се изпълни със смут от гледката преди малко й руменина плъзна по бузите й,но после се сети за глупави коментар и в очите й се изписа яд. Сега се чудеше дали да се дразни ужасно много или да се зарадва,че поне Игнадий пак й говори и я отразява....
За части от секундата бе успяла да забележи,че на рамото му има странна татуировка от черни плетеници,която някак му отиваше.
После се ядоса на себе си и се опита да отклони сладкаря от мислите си унасяйки се в сън...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 12:25 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава дванадесета

Буря от емоции

Беше края на ноември и студените ветрове и продължителните валежи станаха нещо обичайно. Учениците все по-рядко излизаха навън,а обичаха да си седят в общите стаи разговаряха с чаша чай пред камините.
В училищната кухня беше толкова топло и приятно,че на Игнадий му се искаше да спи всеки ден там. От време на време се сещаше са вечерта в която,Луналина го беше видяла да се преоблича и се засмиваше като си припомнеше колко конфузно се получи.
Оттогва вече спря да й мълчи и се държеше по обичайния си начин-мило,но малко дразнещо подмятайки разни коментари.
Тя вече му свикна,но това не я накара да спре да се връзва и сърци постоянно. Случваше се така,че когато момчето беше в някакво по-лошо настроение,на нея й се струваше,че цялата кухня е помръкнала и също губеше желание за разговори и велие. А когато той умираше от радост и се усхихваше постоянно по очарователния си начин,тя чувстваше някаква странна топлина в себе си и й идеше да му отврърна на усмивката,но се сдържаше.
Игнадий също бе забелязал синфрона им в настроенията и това доста го озадачаваше и понякога размишляваше върху него.
Все още не знаеше почти нищо за миналото й,семейството и живота й като цяло,тя споделяше прекалено малко. Това,което знаеше беше подочул от разговорите й с Ник или когато често я засичаше да се разхожда с Трейси и Калеб. И беше наясно,че обича много да снима.
Другото бе забулено от мъглива загадъчност а не искаше да я разпитва за да не си навлече гнева или обиденото й отношение седмици наред.
Понякога си мислеше,че това момиче се държи като някоя Ледена принцеса,но само пред него и то съвсем умишлено,сякаш искаше да си направи експеримент с реакциите,мислите и емоциите му.
Жестоко от нейна страна,но той не се даваше и не успяваше да бъде лесно разстроен и то от някаква колежка.
Е,понякога малко се натъжаваше,но веднага прогонваше това с хубави мисли,разговори с Ник Главния и духчетата и...музика.
От известно време насам си беше донесъл лаптопа в кухнята и вечер пускаше музика от него. Подбираше винаги любимите си ретро,рок и класически рок парчета,понякога разнообразяваше с малко поп и електронна клубна музика.
Хубавото беше,че музиката се хареса и от останалите и не дразнеше никой. Ник и Луналина бяха адски любопитни да разучат подобен мъгълски предмети и често разпитваха Игнадий как работи и понякога той с часове им показваше и обясняваше.
Това до известна степен го сближи една идея повече с Луналина,но в момента в който спираха да обсъждат лаптопа и се върнеха на работа, тя отново станаваше студена и безразлична към него.
Дните минаваха,наближаваше началото на декември и вече навсякъде из коридорите в училището се обсъждаха коледни подаръци,украса и престоящата ваканция. В кухнята имаха доста работа и трябваше да изготвят невероятно дълго меню за коледния пир тази година,което трябваше да включва много курабиики,суфлета,банички и кексове а направата им не беше никак бърза и лесна.
Духчетата и Ник Главния подготвяха нещата от рано и неуморно се суетяха наоколо давайки наставления на Луналина и Игнадий.
Момчето вече имаше бегла представа какви вкусотий ще спретне,но трябваше от рано да поръчат продуктите, един специялен тъмен шоколад на име Кувертюр,както и крем Маскарпоне,специялен вид шоколадови бисквити и възможно най-доброто бяло брашно,кафява захар и всякакви пресни ядки.
Игнадий искаше да приготви коледен, шестетажен, огромен десет украсен с цели парченца шоколад,плодове и коледни сладки с формички на елхи,звезди и снежинки. Трябваше му доста време и подготовка,но вече го беше скицирал в мислите си и знаеше как точно да го направи,стъпка по стъпка.
Имаше идеи и за гроздови,малинови и бананови плодови биксвити със сметанов крем. Колко работа го чакаше...
С всеки изминал ден усещаше,че е започнал да мисли все повече за Луналина-какво ли й се върти в главата,как ли се чувства,къде ще прекара Коледа и с кого...
Беше започнал да я съзерцава по-често от преди,неусетил кога е минал цял час и по лицето му се разливаше мила усмивка. Не знаеше дали тя забелязва това,не можеше да разбере.
Някой път,когато минаваше покрай нея,присъствието й му влиаяше по особен начин и все се опитваше да си намери повод да е по близо до нея,да я погледне,да се заяде някак, уж неволно да сложи ръка на рамото или гърба й.
Все се озоваваше там,където е и тя под предтекст,че иска да види дали се справя с работата си или измисляше някакво друго оправдание. Нещо му ставаше,чувстваше се необяснимо заинтригуван и привлечен от това момиче,въпреки,че не признаваше пред себе си и все се опитваше да намери друго обяснение.
Ник забелязваше какво се случва и само се подхилкваше клатейки глава.
Една вечер двамата бяха излязли за малко в градината на по чаша бира и скоро щяха да ходят да си лягат по стаите.
-Утре трябва да докарат продуктите за всички сладкиши-заяви радостен Игнадий и заплаи цигара без да обръща внимание на намръщиение Ник
-Така е, започваме обмисляне на всички ястия за Коледа от сега,чака ни много подгтовка за това трябва да се наспиваме добре и да сме адекватни.
-Ей,споко,не прекалявам с пиенето...не ме гледай така,де!-промърмори момчето отпивайки глътка бира от чашата си
-Ти си знаеш,аз съм те посъветвал нещо. Не съм ти майка,че да те контролирам...какви са тия погледи и въздишки по Лулу от теб?
-Моля?-възмути се Игнадий-за какво говориш?
-Е,айде,не се прай са...виждам всичко аз. Хлътнал си по нея! Няма лошо де,ама виждаш,че е труден характер...точно като теб.
-Абе я стига! Не съм влюбен в нея! И нямаше нищо общо...тя е дръпната,намусена и странна...
-И точно за това те привлича някак!-усмихна се Ник-и аз не казах,че си влюбен а,че си хлътнал само! Ноо ти сам се издаде. Имате общо, и двамата сте инати,упорити и твърдоглави,волеви...и особени. Може да си мъгъл,но и ти ми се струваш странна птица,не знам защо. Много сте сладки дори само като се погледнете.
Игнадий не искаше да слуша повече тези абсурди и се опита да смени темата деликатно. Какво пък знаеше този шегаджия Ник? Само си приказваше,ей така...
Признаваше,че има някаква симпатия и влечение към нея,но сигурно беше временно и щеше да отшуми...
Сутринта Игнадий се събуди,отиде в кухнята и сънено поздрави всички приготвяйки си кана хубаво кафе. Тъкмо да тръгне към хладилника за сметана и на пътя му се изпречи Луналина,която тръгваше към мивката с връзка репички в ръка.
Тя застина за секунда и го погледна с обичайния си студен сив поглед опитвайки се да мине.
Момчето обаче изведнъж се бе разсънило и сега стоеше като вцепенен и я гледаше с пронизващите си кадифени очи.
Луналина отвърна на погледа и за миг й се стори,че времето спира и се унася в някакво странно състояние,погледа й се промени и в него се четеше безспокойство,но и уплаха. Тя бързо се съвзе и когато момчето й каза с нежен глас ''Добро утро'' и сложи ръката си на рамото й,тя бързо се отмести и светкавично отиде до мивката потънала в мълчание.
Беше усетила някаква странна вълна да преминава по тялото й-хем хладна,хем огнена и странен прилив на смут,яд,страх и вълнение в сърцето си. Наистина не можеше да определи цялата тази смесица от чувства,но се опита да ги махне колкото се може по-бързо.
Какъв ужас,какво й ставаше? От известно време проклетия ''микс'' се появяваше винаги,когато дразнещия Игнадий е наоколо и това я караше да се изнервя но и бои от нещо...
Стараеше се да го избягва,да е далеч от него и да не го поглежда в очите..искаше да избегне от нещо,да се скрие и да заличи всичкия този абсурд,тази лудост.
Беше започнала да се впечатлява прекалено от мнението му,думите му и реакциите му...и това я плашеше още повече. За това слагаше ледения си щит и се мъчеше да излъчва хлад и безразличие...за да не забележи той глупавото й поведение.
Сигурно щеше да й се присмива и да й подмята ужасни коментари,а това я разстройваше и ядосваше. Искаше да си го спести,да забрави...да заличи всичко. И трябваше да изпълни онова,което разуми й диктуваше.
-Е,вие пак ли се правите на сърдити?-засмя се Ник и намигна на Игнадий заговорнически
-Пф,какво пък правя аз...не виждаш ли,тя ме мрази!-възпротиви се Игнадий,въпреки,че му стана и някак смешно
-Не те мразя,безразличен си ми-хладно каза момичето,но й костваше огромно усилия да изглежда убедително
-Мерси,подобно-отвърна й мило момчето й се върна към работата си
-Хей,Ник може ли след малко да изляза за час,искаш да се видя с едни приятели...сега нямат часове.
-Нямаш грижи,Лулу,тук няма много работа и без това. С кои ще се виждаш,може да съм ги засичал.
-Трейси Венсън и Калеб Трелони...от Слидерин.
-О,онези ли...аз съм си мяркал чат пат. Движат с Луна Лъвгуд,Джини и Невил-обади се Игнадий-тоя Трелони ми се вижда супер голям перко,разкарва се с качулка с макара висяща от нея.
-За някои най-цветното е най-красиво-обади се духчето Доби и Луналуна отиде и го щипна леко по ухото с усмивка
-Хаха,интересно-засмя се Игнадий и тя усети леко подигравателна нотка в гласа му
-По-добре перко,отколкото непоносим и нагъл гадняр. Не мислиш ли?
-Е,сега пък какво толкова казах-ядоса се малко момчето и мълчаливо се върна на работа
-Защо винаги за най-малкото се караме? Не искам кавги-някак горчиво пророни Луналина и без да чака отговор излезе навън.
Трейси и Калеб вече я чакаха и започнаха да й разкват как са минали часове им,как без малко не са взривили целия кабинет с отварите си и не са превърнали без да искат един сученик в пуйка...изобщо обичайните за тях преживявания. На Луналина й беше забавно да ги слуша,но мислите й все се връщаха към кретена Игнадий и тя им разказа за това как не се понасят.
Разказа й как са се запознали,и как през цялото време се е държал дразнещо и постоянно й подмятал коментари...
Докато говореше,гласа и нервно трепереше....
Мина някъде час и половина,но тя не усети това...продължаваше да говори възмутена ръкомахайки.
-Ей,Луничке(така я наричаше Калеб)...не искам да съм груб,но май прекалено много ни разказа...някак си...разбрахме ти основната идея още в началото.
-От един час не си спряла да говориш за този въпросен сладкар-отбеляза и Трейси-твърде много време и нерви му отделяш. Ако така продължаваш,ще те разболее...
....-от любов-довърши Калеб и се засмя-май си падаш по него!
-Глупости! Та той е ужасен,непоносим....как ви хрумна!
-Нали знаеш голямата омраза в какво се превръща после..?
-Не е вярно! Стига деее!
-Вярно е!
Луналина се ядоса и подгони приятелите си замеряйки ги с една снежна топка и те хукнаха стремглаво на някъде. След малко вече си бяха усторили снежна война и се смееха весело,като момичето напълно забрави техните изказвания.
В това време Игнадий се разхождаше покрай соварника и замечтано блуждаеше в простраството. Опитваше се да не мисли за Луналина и да се съсретодочи върху други неща и предстоящата ваканция през която щеше да е при приятелите си. Мисълта за това го зарадва.
Пък и от известно време се занимаваше с една позната на най-добрия му приятел,доста приятно и красиво момиче. И тя не търсеше нищо ангажиращо и сериозно и двамата си прекарваха добре....
Защо обаче не се сещаше никога за нея,когато не са заедно....?
Дори нямаше желание да й пише,да й се обади...
Тук в училището имаше доста привлекателни момичета и от време на време тайничко се срещаше с една рейвънклоука Ромилда Вейн и се случваше понякога тя да се вмъкне в стаята му съвсем незабелязано,но знаеше,че и с нея няма да излезе нищо сериозно а и момичето си падаше по половината училище.
Мечтаеше за специялната и единствена любов,която да озари живота му,въпреки,че не вярваше истински в подобно нещо....много му се искаше някога да се появи,тогава щеше да се откаже от непрестанните забежки за по няколко дни и седмици и глупавото пиене...тогава щеше да има някакъв огромен стимул,който да убие тези слабости.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 1:55 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава тринадесета

Огнена ярост


Както си стоеше умислен близо до соварника,Игнадий забеляза два тъмни силуета да се проклрадват на далеч от него и сбърчи чело изпълнен с няколко любопитсвто да разбере кои са.
Стъпките им кънтяха из целия коридор. Игнадий моментално тръгна в посоката,от която идваше и след малко видя,че това са старите му познвайци от онази вечер до подземията-Драко Малфой и Ивълайз Лестранж. Те не случайно бяха тук,издебнаха подходящ момент в който Игнадий да е сам,готови да изпълняват заръките на Лорда.
Момчето им метна сериозен и малко заплашителен поглед,после ги поздрави.
-Какво ви води насам в това мрачно време тук при соварника,да не искате да пуснете писмо до някой приятел?
-Колко сантиментално-изсмя му се Драко-имаме си по-важни неща...как беше..Игорий...
-Игнадий-поправи го момчето-казвам се Игнадий Фреолейс
-Ухаа,колко внушително само звучи-обади се засмяна малко злорадо Ивълайз-приляга на някоя велика личност от магическия ни свят.
-Е,аз не съм такъв но и не претендирам. Ако това би ме озлобило като вас...
-Ти пък! Защо така грубо да я караме...нали вече се разбираме по-добре. Няма да закачаме мъгълчета,от нас да мине.-рече Драко но в погледа му се четеше гняв и омраза
-Помним какво направи тогава...при подземията. Ти не може да си нормален мъгъл и много добре го знаеш. Не ти ли е интересно да научиш повече за това,което притежаваш...? И да го развиеш...ти май не си наясно колко е могъщо то.
-Не се интересувам от магии. Обичам да готвя и да опознавам този свят,но дотук. Сигурно е къде къде по-велико да знаеш хиляди заклинания и да ползваш магически пръчка....
-Не е чак толкова интересно,понякога омръзва..но ти можеш да правиш магии само с поглед,само с мисли...това е вече велико. Ти не си като другите,Фреолейс. Нима не си го разбрал вече?-настоятелно запита Драко и извади магическата си пръчка. Ивълайз направи същото и двамата стерелната момчето с жадни за разкритие погледи.
-Това е просто някаква особеност,по-добре развито съзнание в някои отношение...чести съвпадения...-опита се да ги убеди Игнадий макар и сам да не си вярваше. Беше му някак неприятно,че тези двамата толкова се интересуват от това и го обсъждат,искаше да го запази в тайна за да не е повод за клюки в училището.
-Пълни глупости,това е много повече от особеност. Това е дар,сила и могъщество...редно е да я развиваш и изучаваш. За твое добро и облага.
-Не искам,не ми трябва. За какво му е на един мъгъл подобно нещо?
-Ти ако не го искаш има други желаещи,които го заслужават-прошепна Ивълайз,но момчето не я разбра-нека си устроим едно малко дуелче,приеми го като тренировка за самия себе си. Ние ще се бием с теб,тук и сега.
-Какво? Вие в ред ли сте..ама защо? Да ви размажа ли искате...освен това не посягам на момичета дори и такива злобарки. Ако не беше толкова злобна и плашеща,щях да те поканя на среща.
-А ти ако беше по-остроумен и истински чистокръвен магъосник,щях да приема-усмихна се момичето изпивайки го с поглед,но после отново придоби серизно и мрачно изражение-приготви се,Фреолейс.
-Нима ще се бием ей така с юмруци насред коридора?!
-Битка с магия,глупако!-викна му Малфой и Игнадий бързо усети,че кръвта му кипва и му се ще да размаже тоя рус мазник. Момичето бе търпимо,но този не го траеше от мига в който го зърна и за отрицателно време го изпълваше с яд.
Двамата застрашително насочиха пръчките си към него и изкрещяха няколко ужасни проклятия,които биха направили от почти всеки жив мъртвец като преди това изпадне в несвяст гърчещ се от болка,но Игнадий отново усети само вътрешно неразположение,замайване остра моментна болка в гърдите и отново остана невредим.
-Какво искате от мен?!-кресна той-защо не си гледата работата и не спрете с тия дуели...
-Няма да стане,сладурче-закисна се ужасяващо Ивълайз и отново носичи пръчка срещу него изричайки звучно ''Круцио''....
Но ефекта остана все така нулев...
Игнадий отново изпадна в някакъв яростен бяс и дори лицето му почервеня а в очите му се появи странен бляскъв пламък.
Навън беше ден и факлите бяха изгасени,но с един поглед момчето ги накара да пламнат и нападетелите му отстъпиха леко назад.
Момчето усещаше,че се ядосва още повече и изведнъж в главата му нахлува мрачни и мъчителни спомени от детството,които се сляха с него и той не усети кога мисълта му е накарала огнените пламъци да се усилят до толкова,че всички факли да изгорят до основи.
Огъня от тях се разнесе по почти цялата стена и само след минута тя гореше,така все едно е от фина хартия. Пламъците бушуваха толкова силно и свирепо,че и тримата погледнаха изплашено към тях.
Стената продължаваше да гори зловещо,пламъците започнаха да пълзят и по тавана,с скоро можех да стигнат и пода....
-Направи нещо,сляп ли си! Стана пожар!-закрящя обезумял Малфой опитвайки се да го изгаси с някакви заклинания,но без успях
Ситуацията беше повече от катастрофална,защото огъня щеше да стигне и до соварника и да направи всички птици на грил.
-Спри огъня,да му се не види! Живи ще изгорим...ти луд ли си???? Спри го!!!!-пишеше Ивълайз безсилна с което и да е залинание да направи нещо
Двамата слидеринци бяха пребледнели и уплашени както никога до сега.
-Не мога! Не знам как-викна Игнадий
-Как успя да го запалиш...???
-Ядосах се,много...бях обзет от ужасна ярост,вие ме провокирахте,защо го направихте???
-Мисли за нещо хубаво и се успокой,така може да стане...!
-Стената и тавана горят! Как да съм спокоен-иронично каза Игнадий-бързо,да извикаме някой да помогне...сетих се! Стенещата Миртъл!
Тримата обезумели хукнаха към женската изоставена тоалетна и откриха духа на очилатото момиче,обясниха,че имат нужда от помощ и тя с лека неохота тръгна с тях летейки над главите им.
Пожарът вече серизно се беше разнесъл и им трябваше спешно решение. Трябваше да разплачат Миртъл и огромното количество сълзи да потуши огъня.
-Но как да стане това?-запита Игнадий-нямам опит в разплакване на духове!
Драко пристъпи напред и рече леко самодоволно
-Гледай и се учи. Хей,Миртъл!
-Какво...и ти ли ще ми се подиграваш...?!
-Да. Слушай ме внимателно сега. Ти си грозна,тъпа,смотана,дебела и малоумна очилатка,която никой не харесва. Досадна си,писклива си и всички ти говорят зад гърба...
Духът на момичето сякаш само и чакаше и шумно се разрида като от очите и закапаха едри капки сълзи,които се стичаха надолу.
След малко рукна цяло вирче и всички с радост установиха,че това наистина действа.
Мина известно време и Миртъл продължаваше да ридае пронизително докато не направи всички вир вода. Пожаър бе спрян и те искрено й благодариха,но тя не спря да плаче...
-Никой не ме обича...всички ме мразаяяят-хлипаше тя огласяйки целия корирод,след което се върна в тоалетната обидена и наскърбена
-Мисля,че прекали с обидите,тя изглежда много мил дух-каза Игнадий с лек укор
-Но пожара,който причини не изглеждаше никак мил-скастри го Ивълайз и го погледна сериозно-осъзнаваш ли вече какво крие тази твоя дарба..? Ако не я усвоиш и не предприемеш нещо-тежко ни на всикчи. Това е наистина опасно. Утре може да се ядосаш за дреболия и да подпалиш човека срещу теб!
-Да бе! Не съм способен да вредя на някой...вие преувеличавате,това може би ще се махне! Някак...
-Тъп ли си или се правиш на такъв?-сряза го Драко-това е дарба,живее в теб от деня на раждането ти и постоянно нараства..ако не се научиш да я владееш страшно ще загазиш...няма да кажем на никой за това,но ти внимавай. Направи нещо...
-Какво ви е грижа вас? Някак си ще се опраея,няма да има повече инциденти,но и вие не ме провокирайте повече.
-Добре,но според мен започни да се обучаваш в училището,развии дарбите си и живей като магъосник.
-Но аз съм мъгъл,малко необичаен,но все пак мъгъл.
-Много грешиш. При положение,че имаш такива способности е несъмнено,че си магъосник. Колкото по скоро го приемеш,толкова по добре.
Двамата слидеринци го подминаха мълчаливо и заслизаха към подземията.
Игнадий дълго стоя сам опитвайки се да подреди мислите си и да се успокои след случката загледан към соварника с облекчение. Нима наистина тази негова дарба можеше да е толкова разрушителна,че да погубва всичко по пътя си...?
Нима трябваше да я приеме и развива? Имаше чувството,че вече няма да може да я подтиска и това го ужаси. Не искаше да сее разруха и смут,не искаше да притежава подобна мощ,не беше потготвен за подобно нещо. Той просто мечтаеше да си отвори сладкарница а сега се сблъскваше с нещо толкова опасно и необикновенно тлеещо в самия него.
В главата прокънтяха част от думите на двамата слидеринци
''...е несъмнено,че си магъосник''
''магъосник!''
Думите отекваха отново и отново докато не се врязаха напълно в съзнанието му.
Дали трябваше да им се довеи изцяло....дали можеше да приеме този факт? Факта,че мъгълско,що годе нормално,леко буйно момче сладкар като него е...магъосник?!?!
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 13, 2012 2:53 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава четиринадесета

Коварен план и драми

Черния Лорд се усмихваше доволно и галеше любимата си змия седнал на едно кресло. За пръв път от много време насам се чувстваше толкова радостен и триумфиращ. Най-сетне беше толкова близо до целта. Знаеше кой е човекът,който му трябва...човекът,който щеше да му гарантира пътя към безграничната власт и унищожение благодарение на способностите си.
Лорда беше обмислил да го убие като му ги отнеме,по после реши,че в началото ще по-полозен ако го използва като живо оръжие.
-Точно така,драги ми смъртожадни...плана ми е да го привлчем на наша страна. И бавно да го накараме да повярва,че си струва да е един от нас...
-Не е прекалено рисковано? Той не може да контролира гнева и сислите...опасен е-обади се Драко Малфой
-Тишина! Слушайте. Плана е просто. Трябва да се сприятелите с него,да му помогнете да овлдаее тези сили. Разберете как точно отключва гнева си толкова много и се постарайте да измислите как може да го спира съзнателно,да спира ужасните пламъци. След това го убедете,че сте част от организация,която иска да изследва силите му за да помага на хората.
И го доведете при мен. Ако не стане така-използвайте сила,отвари и мощни заклинания за приспиване. Или ти,Ивълайз....използвай чара си.
-Тя и без това му е хвърлила око-засмя се злобно Драко
-Той е един мътнород,не бих му обърнала внимание-сряза го Лестранж и се обърна към Лорда-както кажете,господарю.
Волдемор им обясни още няколко неща по плана и ги отпрати. Изгони всички и остана сам с Наджини.
-Игнадий Фреолейс...приготви се. Скоро няма да се тревожиш само дали си разбъркал правилно някоя смес за торта.
Смеха му отекна в празната мрачна,стая,но Игнадий на километри оттрам му се стори,че го чува с съзнанието си.
Той се сепна и се огледа. Беше в кухнята и седеше на един плот почивайки си. В ръката си държеше чаша огнено уиски. Напоследък му се случваше да пие и сутрин. Беше глупаво,беше ужасен порок и слабост,но чувстваше,че само това може да го успокои от шокът,който преживя преди седмица като почти заплаи коридора при соварника. Като разбра,че наистина не е обиковен мъгъл а се боеше,че способността е толкова неконтролируема. Не смееше да сподели с никой,нямаше доверие вече дори на себе си. Знаеха само онези зли слидеринци,които бещаха да пазят тайна. Но той не им вярваше,предчувстваше,че нямат добри намерения.
Момчето се опита за днес да спре да мисли за това и насочи вниманието си към Луналина.
Беше странна както винаги,мълчалива в негово присъствие.
Все така замислена. Все така мистериозна и красива по своя различен,шарен начин. Момчето от известно време започна да се държи по-мило с нея и й правеше разни комлименти за дрехите и косата. Сам не знаеше защо позволява на себе си да изразява изобщо някакви чуства. Беше безсмилслено,тя го измълчваше с малчение и хладно отношение.
Игнадий се чувстваше като пребит и му беше адски кофти,но гордостта му не позволи да покаже тъгата си.
Каквато и да беше тя в неговите очи нямаше да позволи да изглежда като нещастен и наранен глупак. Единствено се надяваше да й даде някакъв знак с песните,които пуска и подбира със специялни послания,но тя оставаше все така безразлична.
Момичето мина покрай него с ледено изражение и се пресегна да си вземе някакви чинии за салати. Игнадий не издържа и рече все още с чаша в ръка.
-Няма ли си за Бога? Можех да ти подам чиниите,защо не ми каза...кажи нещо...кажи ми,че кретен или идиот ако искаш..но просто обели една дума.
Луналина се огледа и видя,че в кухнята са само двамата и тихо изъска:
-Няма да ти се вържа на номерата.
-Никакви номера няма....какво говориш?-учуди се момчето и остави чашата като се изправи и все чиниите от ръцете й като ги остави настрани.
Погледна я изпитателно и сложи ръка на талията й.
Луналина усети,че се смразява и изтръпва и се опита да избегне погледа му навеждайки глава. Лицето й стана алено червено. Молеше се в този момент земята да я погълне,не искаше той да разбере какво се случва....не трябваше.
Игнадий повтори въпроса,но момичето се отръпна и му обърна гръб тръгвайки към стаята си.
-Бягай....бягай...знам,че съм ти толкова противен,че едва ме гледаш.
Тя обаче не го чу. Затвори врата на стаята си с трясък и въздъхна все още в някакъв шок. Единственото,което чуваше бяха ударите на собственото й сърце.
Игнадий остана сам с мислите и разочарованието си и реши да отиде за малко до езерото за да се успокои. Когато стигна там,завари Луна Лъвгуд да наблюдва отнесено небето.
Момчето я поздрави и се заприказваха. В компанията й се почувства някак спокоен,сякаш можеше да й се довери и да й сподели какво го мъчи. И без да му мисли много събра смелост й и разказа всичко за историята с Луналина.
Русокосата го изслуша и съвсем кратко и мъдро каза:
-Това,което сега е неясно,после ще бъде разбулено от времето.
В това реме Луналина се оплакваше ядосана на Ник Главния колко е непоносим другия им колега,но той я прекъсна с думите:
-Игнадий те харесва.
-Моля?!-не повярва момичето и едва не се задави с моркова,който дъвчеше-я не се бъзикай така!
-Без майтап. Знам,че е така. Прости си личи....не виждаш ли?
-Това лудост,та той ме ненавижда. Ние никога не се разбираме...един вид се мразим.
-Така се започва.
Луналина поспори с Ник известно време и после се върна към работата си. Но някаква странна искрица надежда и вълнения я озари. Тайно,дълбоко в себе си тя искаше това,което Ник каза да е истина...
През целия ден беше в добро настроение и се усмухваше. Игнадий обичаше да я гледа такава и също беше весел чак до вечерта.
-Игнадий,някакво момиче те търси-съобщи едно домашно духче и момчето изненадано вдихна вежди. Не очакваше Ромилда да го посети толкова скоро от последната им среща.
-Къде е тя? Нека влезе тук.
След няколко секунди в кухнята се появи момиче със стройна фигура,дълга тъмна коса до кръста и красиви,гримирани очи. Беше се облякла спортно елегантно,обула черно обувки на висок ток.
В този момен Луналина усети ,че не може да диша,почувства остра болка,сякаш хиляди малки стъкълца се забиват в сърцето й то не спира да кърви. Пред нея стоеше приказно красиво момиче и търсеше Игнадий!
А тя дори с част от душата си бе повярвала,че той я харесва,каква глупачка!
-Привет,слънце-усмихна му се Ромилда сияйно и Игнадий светкавично отиде да се преоблече и след малко се върна.
Носеше стилни черни панталони,сива тениска с надписи и черно кожено яке с капзи по яката. Запали цигара и небрежно разроши коса. Усмихна се многозначително на всички в кухнята и рече тихо:
-Не ме чакайте,лягайте си като дойде време. Може да се прибера чак сутринта.
-Лека вечер на всички-махна с ръка Ромилда и спря поглед на Луналина-Чао,мила.
След което двамата излязоха и лилавокосата стрелна Никс с яден поглед.
-Някой казвал ли ти е,че си голям лъжец?
-Изобщо не знаех за тази...осветн това,факта,че излизат не доказва,че я харесва наистина.
-Не ми пука! Лягам си.
Момичето се прибра в стаята си давайки вола на чувствата си и се разплака безутешно.
Как можа да повярва,че той я харесва...
Игнадий и Ромилда си имаха едно тайно място на което се виждаха понякога и никой не мжеше да ги намери там....
Носеха си алкохол и често оставаха до сутринта...
Щом стигнаха до тайното помещение Ромилда и целуна момчето.
Игнадий мислеше за съвсем друг човек...
Дали тя изобщо беше рагирала някак на това,че се среща с друго момиче,дали поне малко й пукаше? Замисли си и си отговори сам. Не.
Едва ли,тя винаги странеше от него,избягваше погледите му, докосванията му,и всички знаци,които се мъчеше да й изпрати. Тя го мразеше.
И без да подозира,че в момента Луналина горчиво плаче за него,отвърна на целувката на тъмнокосата като прокара ръка по шията й.
Трябваше да забрави момичето,което беше толкова ледено с него,трябваше да я изтрие от ума и сърцето си. Но дали щеще да успее?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 15, 2012 12:34 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава петнадесета

Завръщането на триото и ''снежен'' нов познат

Оставаха шест дни до Коледа и всички трескаво се готвеха за празниците,учениците вече нямаха търпение да свършат тежките домашни и изпити и да заминат при семействата си. Навсякъде цареше радост,еуфория и дори Драко Малфой и братовчедка му бяха решили да си отдъхнат няколко дни от обмисляне на поредния шпионаж и опити да ''помогнат'' на Игнадий да контролира способностите си. Двамата прекарваха времето си като повечето ученици и се чувстваха толкова безгрижни...
Драко не искаше тези дни да свършват никога,понякога му идеше да се махне,да избяга надалеч и да зареже всичко-семейството си,службата на Лорда и грижите около новата мисия свързана с глупавия сладкар....
Всички му беше толкова скучно,безразлично и неприятно и го вършеше насила,под страх,че няма друг избор. Понякога мислеше,че затворниците в Азкабан имат повече свобода от него. За разлика от ужасната Ивълайз за която всяка мисия беше щастие и бе толкова отдадена на това,което прави...на Драко му дотягаше....
Питаше се какво щеше да е ако не трябваше да е смъртожаден,ако имаше свобода да е нормален младеж...сигурно тогава дори би станал по-добър и общителен,би се сприятелил с хора,които сега му бяха трън в очите а с някои се мразеше от детинство. Но беше невъзможно,той беше Малфой,задължен да се придържа към идеалите на рода си...задължен да живее по чужди правила,да съществува като някаква марионетка част от свитата на един умопобъркан зъл магъосник,който беше в дъното на душата си просто нищожество и страхливец отхвърлил човечността много отдавна. Мислеше,че така ще заличи слабостите и страховете си,но не осъзнаваше,че всъщност да избяга от човешката си същност е най-голяма проява на слабост.
Така си мислеше Драко за Лорда,но с ужас проумяваше,че той и всички негови слуги въреят по този път,бавно и сигурно се превръщат в същите бездушни развалини.
Да бъдеш роден в семейство на чистокръвни като Малфой си имаше своите недостатъци. Понякога тайнично завиждаше на мътнородите и онези с весели и всеотдайни семейства....
Колкото и да не си признаваше понякога се питаше какво ли щеше да е ако има семейство като Уизли....
Бедни,глуповати,родоотстъпници....но щастливи,сплотени докоснали се до топлината на семейния огън така както,той никога нямаше да може...
Такива мисли минаваха през главата на момчето,когато беше сам или вечеряше забил поглед в чинията му. И беше благодарен,че никой не надникваше в съзнанието му тогава.
Луналина се стараеше да забрави за онова момиче,което беше дошло в кухнята да търси Игнадий преди време и двамата бяха отишли някъде,навярно прекарвайки цялата нощ заедно. Беше решила да се наслаждава на коледното настроение,да не се кара с никой или заяжда с колегата си. Държеше се все едно нищо не е станало,все едно не й пука,и не я боли.
И Игнадий се заблуждаваше,че действително е така,което още повече го караше да се срива вътрешно. Ако поне малко беше показала,че й пука...ако поне някак беше реагирала....
Момчето реши,че е време да спре с тези терзания и да продължи живота си както до сега. Отнасяше с нея мило,но не прекалено и вече спазваше колегиална дистанция,което наведе Луналина на мисълта,че на момчето никога не му е пукало кой знае колко за нея и всички признаци,които тя предусещаше,че има и поне малко му е симпатична явно бяха заблуда. Не се сърдеше на Ник Главния вече.
Той просто й беше казал неговата теория или се опитваше да се майтапи.
В цялото училище се обсъждаха предстоящите коледни вечери и обеди и Дъмбълдор увери всички,че няма да съжаляват и ще има много изненади като цяло.
Намекна,че вечерта ще се случи нещо,което също ше предизвика доста голяма изненада,но не уточни нищо повече.
Игнадий планираше в навечерието на Коледа да приготви огромен шоколадов фонтан на няколко етажа от който ще бликат коледни сладки,шарени бонбони и други вкусни лакомства.
Щеше да приготви и прочутите си кексчета с цветна сметана с късметчта вътре за които говореше от известно време.
С Ромилда се видяха още няколко пъти след онази нощ и отново си прекараха добре. Момчето я харесваше доста,й му беше приятно в компанията й,въпреки,че отлично знаеше,че нито я обича,нито е влюбен в нея а и не искаше връзката им да задълбава. Ромилда също нямаше намерение за това,което го устройваше и двамата бяха нещо като гаджета,но без ангажименти един към друг.
Игнадий се чудеше какво ли би могло да я зарадва за подарък а и трябваше да купи неща и на колегите си в кухнята. Заплатата щеше да му стигне предоволно да избере хубави подаръци.
Кой знае защо,вече имаше идея какво да подари на Луналина. Макар и да не я познаваше почти,само като я погледнеше и разбираше какво би й прилягало.
Докато с Ромилда щеше да се поизмъчи. Говореха си толкова и се виждаше през няколко дни,но на него му се струваше,че не знае за нея нищо съществено. Винаги си лафеха някакви забавни неща и общи приказки.
Луналина беше помолила Дъмбълдор да присъства на някои от вечерите до Коледа и след нея,защото много й се искаше поне малко да се почувтва част от колектив. Директора прояви разбиране,като успя да замаскира положението обяснявайки на Рейвънклоуци,че е от техния дом но още от началото била на индивидуално обучение поради лични причини. Надяваше се да са повярвали.
Тя се запозна с повечето си съученици,включително и с момчето за което й бе говорило Трейси и ги намираше за приятни хора,но повече й се искаше да си бъбри с нейните приятели...
А за жалост бяха от Слидерин.
Появата й малко озадачи другите домове,но нали бяха свикнали с какво ли не и приеха версията на директора.
И тази вечер момичето се хранеше на своята маса потънала в мисли какви подаръци да пазарува и съвсем не забелаза,че едно момче със супер светло лице,сиво-русолява коса и очи почти като нейните само,че по-наситено сиви се е втренчило в нея.
След известно време обаче вдигна поглед от чинията си й видя,че от масата на Слидерин въпросния младеж не откъсва очи от нея.
Причичаше на някаква бледа,студена снежинка в човешки образ. Беше толкова светъл,че сякаш от една страна се губеше в самия себе си,но от друга изпъкваше на фона на повечето си тъмнокоси съученици. Една идея напомняше на албинос,но някак по-красив.
-Кой е това?-любопитно запита Луналина едно момиче до нея
-О,по-добре веднага отстъпи назад,ако си си намисли нещо-прехапа устни момичето-това е Теодор Нот,първа дружка с Драко Малфой и братовчедка му Лестранж.
-Така ли?-изненада се много лилавокосата сещайки се онези двамата,които измъчваха по-малките ученици-не ми изглежда такъв.
-Ти не го гледай,че има толкова невинно и чисто лице. Същият е,дори на моменти ми се струва по-лош.
Луналина обаче някак отказа да повярва това и отново се вгледа в момчето. Наистина имаше много интересно излъчване и момичето реши да го кръсти " Снежния скреж'',колкото и нелепо да звучеше.
Когато погледа му не се отмести от нея близо петнайсет минути,тя реши леко да му усмихне,и той едва едва разтегли устните си в някакво подобие на усмивка и примигна.
-Теодор,къде мислиш да изкараш Коледа? Вашите заедно с нашите са на опасни мисии,та се чудех...-започна Ивълайз,но той не я слушаше и тя мигом забеляза на къде се е забелял-ей,какво си се зазявапал в оная? Същински папагал е с тая лилава коса! Пфу,на всичко отгоре си спомням как една вечеря заедно с приятелчета й ни провали забавлението.
-Това,че ти нямаш въображение за подобна смелост си е твой проблем-сряза я Нот й дори не я удостои с поглед
-Ама ти чуваш ли се?! От кога си падаш по папагали ,сигурно и мътнороди от Рейвънклоу. Голямо самочувствие имат тия,ама без никакво покритие.
Нот се направи,че не я е чул и продължи да гледа Луналина все едно няма никой друг наоколо. Драко и Панси също го изгледаха малко неодобрително и изненадано.
-Ти май нещо си вдигнал температура,пич-обади се Драко-ехоо да ти напомням ли,че си част от бандата слидеринци,които вечно дразнят и се подиграват с другите домове и общуват само с достойни?
-А вие от къде знаете,че и по другите домове няма достойни...
Това момиче за пръв път го виждам,но имам чувството,че е точно такава,интересна е някак. И изглежда и аз съм й интересен.
-О,чудесно-изсъска Лестранж-направо иди й се запознай с нея,а защо не си размените и адресите и да си погустувате някой път?!
-Невъзможна си,Ив-отсече Нот-винаги правиш такива гадни коментари ако не си център на внимание. Боже опази,че не съм ти гадже,честно.
Това изказване някак нагруби и ядоса момичето,но я накара да замълчи въпреки,че не спря да хвърля бясни погледи на Теодор.
На него пък изобщо не му пукаше. Дори Ив да го харесваше за него тя беше прекалено натрапчива,нагла и самодовна дори за слидеринка и понякога искаше да е колкото се може по-далеч от нея.
Тази непозната обаче наистина му се струваше някак интригуваща и имаше желание да се запознае с нея...но без приятелите му да са наоколо. Обмисляше дали да я заговори след вечеря или да й напише някаква бележка в коята й предлага да се срещнат някъде същата вечер и да я сложи тайно в джоба на мантията й.
Нот се засмя на самия себе си. Никога не беше предприемал такива действия към момиче,което не познава и е видял за първи път. Надяваше се накрая да не изглежда като пълен идиот пред нея или да го помисли за някакъв досаден хаху.
Мислите му обаче бяха прекъснати от внепзапното съобщение на Дъмбълдор,всички да посрещнат неочакваните гости.
Нот не разбра кои точно визира,до момента в който обгромната входна врата не се отвори и не влязахо трима души с доста изпоцапани и вехти мъгълски дрехи,сякаш влачени от някой кон през прашни пътица.
Тримата новодошли се приближиха още малко и всички в залата ахнаха невярващо. Пред тях стояха така нареченото трио състоящо се от Хари Потър,Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли. Залата тънеше в мълчание няколко минути и всички се взираха в тях все едно са привидение. След което ги обсипаха с радостни възгласи и тържествуващи изражения с изключение на голяма част от слидеринци.
Луналина също знаеше кои са те макар и да не беше учила тук,бе запозната с цялата история около Хари и компания от баща си,който беше член на Ордена на Феникса, знаеше,че за тръгнали на път за да издирват хоркруксите на Волдемор. Тази информация не беше толкова широкодостъпна й баща й и я беше споделил със сериозното предупреждение да пази всичко в тайна. Момичето никога не си беше говорела с тримата приятели,но знаеше,че са много смели и стойностни хора. Дори ако имаше възможност би тръгнала на тази опасна мисия заедно с тях...
Онтново прокле наум безмощието си. Ако не беше то,щеше да е много по-полезна на магическия свят за борбата с онова чудовище Волдемор. А сега единственото,което можеше да прави е да стои далеч от тези събития правейки салати в училищната кухня...
Тримата приятели се качиха в кулата на Грифиндор за да се преоблекат а после се върнаха сядайки на масата си и веднага бяха отрупани с въпроси. Джини се спусна към Хари и силно го прегърна просълзена от щастие. След като се наприказваха, Хърмаяни й намекна,че ще й обяснят най-важното,когато са в по-тесен кръг и се зае с порцият си печено със картофено пюре.
-Ник Главния и духчетата пак са се справили супер-изкоментира Рон с пълна уста-гениални готвачи!
Хари толкова бързо изпразни чинията си,че вече се гощаваше с плодовите курабиийски с шоколадов пълнеж и ядки.
-Леле...храната тук винаги е била уникална,но заклевам се за пръв път опитват такава вкусотия,миналата година нямаше плодови курабиики!
-А,забравихме да кажем новината-сети се Джини-имаме нов готвач в кухнята,сладкар...ще видиш колкото по-невероятни неща твори това момче.
-Момче ли..? На колко години е,пък и защо са решили да наемат още един човек?-учуди се Хърмаяни,но щом опита сладките само кимна удобрително
-Абе..странна историика. Дъмбълдор се запознал с него случайно и разбрал каква дарба за сладкиши има и веднага го наел. Не знаеше нищо за нашия свят,преди да дойде,беше като извънземно от друга планета-заобяснява Дийн-ама си го бива,готви като за световно! Нямам думи направо!
-Хм...но как така.? Искате да кажете,че е нормален мъгъл?-не повярва Рон
-Явно да,до сега не беше виждал нищо магическо,не знаеше даже какво е домашно духче,не знаеше нищо за Хари...
-Много интересно-промърмори Хърмаяни-един обикновен мъгъ не би понесъл лесно съществуването на друг свят и без да има и капка способности да реши да дойде тук...пък и е някак странно,че Дъмбълдор му е разкрил всичко и го е допуснал до тук,така не излага ли всички ни на опасност? Ако този каже на всичките си роднити и близки...?! Нали целта е да съществуваме тихо и мирно а не да се натрапваме на всички нормални..?
-Ох,абе не знам-вдигна рамене Дийн-и на нас ни е доста чудно,но директора си е особен,иди го разбери. Ама признайте,че е супер сладкар! Благословен е с тая негова дарба,както и всички ние,че можем да ядем вкусотийте му. А иначе мисля,че е някъде колкото нас,може и по-голям с няколко години.
-Еха...-успя да каже само Хари-който и да е,вече е моят идол. Искам да ям такива неща всеки ден! Дори като тръгнем скоро на път ще си взема цяла торба с негови сладкиши. Даже лично ще ида до кухнята да го поздравя. Радвам,че поне той не знае за мен и няма да ме зяпа като знаменитост.
-Имаме си и две нови ученички-отново се сети Джини и посочи Трейси Венсън на масата на Слидерин седнала до Калеб Трелони и едно лилавокосо момиче на масата на Рейвънклоу
-Леле,каква коса-облещи се Рон-смахнатичка ми се вижда тази,но пък другата гледам си лафи нещо с Трелони,което значи,че и тя не е от най-нормалните.
-Стига де-скара се сестра му-ако искаш да знаеш двамата са единствените печени слидеринци и си говорим с тях често. Калеб Трелони наистина е малко странен,но по-добре такъв,отколкото злобар или смъртожаден.
-Малко странен ли?-с насмешка запита Рон-та той е като отнесен от вихъра,постоянно говори за извънземни,паралелни вселени и рисува еднорози,които повръщат дъги! Ама е добряк иначе,мда.
-Тази лилавокосата обаче ми е позната от някъде-рече Хърмаяни-сякаш съм виждала някой друг от семейството й
-Е,може...тя всъщност не е точно нова а се оказа,че от първи курс е на индивидуално обучение,но е разпределена. И сега е за няколко дни тук.
-Няма такова нещо като индивидуално обучение,ако си разпределен и приет да учиш в това училище-твърдо заяви Хърмаяни-доста странно ми се струва.
-Нали?-потвърди и Рон-и нейната поява и на тоя сладкаря някак...има нещо нередно,но нали няма да тръгнем да проучваме?
-О,не-отсече Хари-след десет дни отново сме на път,сега трябва да си почиваме....и да ядем сладкиши! Леле,не мога да спра да опитвам от всичките курабийки,кексчета и торти дето са на масата. Преядох,но пак ми се яде!
-Хайде утре вечер да идем и тримата до кухнята да поздравим този тайнствен сладкар-предложи Рон
-Може би ще успея да му обясня някои неща за моята кампания-усмихна се леко Хърмаяни,но другите я погледнаха с ужас и мислено отправиха съчувствие към момчето.
След вечеря Хари и компания се запътиха към общата стая ужасно уморени заедно с Джини и другите,а Луналина още се опитваше да излезе от залата. Точно тогава почти всички бяха решили да се изнесат и имаше огромно пренаселване близо до входната врата.
Блъсканицата я изнерви ужасно,но поне успя да си побъбри с Калеб и Трейси и се уговориха утре преди техните часове да се видят.
Когато тълпата най-сетне понамаля,момичето с облекчение излезе от залата,но без да иска са блъсна в някого и го настъпи.
Вдигна поглед и видя,че до нея стои онова снежно,светло момче с което се бяха гледали доста време в залата.
-Ужасно съжалвам-смотолеви тя и пак го погледна. Не беше за вярване колко хлад,но същевременно и някаква искра излъчваше този човек. Снежния му вид наистина му отиваше.
-Няма нищо...тук видаги си е дандания-усмихна се той и двамата направиха няколко крачки към коридора в дясно отделяйки се от останалата тълпа-доста изнедадващо се върнаха триото от Грифиндор,а?
Да,така е...така е-отвърна само тя чувствайки се малко неловко,че не й идва наум да започне някакъв нормален разговор.
-Казвам се,Нот междудругото. Теодор Нот.
-Знам.
-Така ли?-изненадано се засмя той-аз пък мислех,че си дошла днес за първи път...
-Е,да...всъщност,не,идвала съм и преди няколко години,но...една приятелка ми каза кой си.
-Навярно бае ме е оплюла. На слидеринците им се носи лоша слава. Свиква се.
-Няма значение,винаги има изключения.
-А според теб аз такова ли съм?
Луналина блокира съвсем на този въпрос и вместо това се усмихна,но имаше чувството,че отстрани излгежда идиотски.
-Ами...не знам-рече тя несигурно-за първи път говорим,но щом не си ме прокълнал или не си ми измислил гаденен прякор,мисля,че размиваш представата за типичен слидеринец.
-Трябва да се омитам,защото злобните ми дружки ме чакат,но....-Нот й подаде парче сгънат пергамент-ако имаш време и желание може да се видим. Прочети бележката,лека нощ.
-Лека-махна с ръка момичето и Нот бързо се отдалечи долавайки неодобрителните погледи на Драко,Ив и Панси,които го чакаха на входа на залата.
Луналина прибра бележката и леко се усмиха. Трябваше й малко социален живот,какво като беше безмощна готвачка? Нима само Игнадий имаше право да се разкарва насам натам с някой...?
Любопитна да разбереше нещо повече за този ''Снежен скреж'',тя пренасочи мислите си към предстоящата им среща...
Имаше някакво чувство,че това далеч няма да е края на общуването им и Теодор Нот не е чак толкова леден и снежен в душата си както е визуално. Ала на него му отиваше,правеше го някак...загадъчен и много готин.
Момичето тичешком се оправи към кухнята,казвайки бързо леко нощ на всички като почти не отрази Игнадий и отиде в стаята си нетърпеливо разгръщайки бележката
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща Страница 1 от 2

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker