Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща
 Том Риддъл : Не съвсем обречени (история с продължение) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 1:27 am    Заглавие: Том Риддъл : Не съвсем обречени (история с продължение) Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава Първа
Чисто и просто за Том.М Риддъл

Идеята за създаването на хоркрукси в началото му звучеше като някаква небивалица и прекалено болна фантазия на някой луд магъосник избягал от лудницата. Така смяташе,когато за пръв път чу за подобно нещо едва дванайсет годишен през втората си година в ''Хогуартс''. Някак необяснимо изпитваше странен интерес да науча нещо повече за забранените черни изкуства за които отново само беше слушал от по-големите ученици. Но той отдавна се беше отървал от страха от неизвестното и многобройните предразсъдъци.
Том Риддъл вече не беше онова объркано,затворено в себе си сираче от мъгълското сиропиталище,което смяташе,че ''Хогуартс'' може да му даде всичко за което някога и мечтал и да го нарече истински дом.
Сега вече го възприемаше по скоро като средство от което да извлече възможно най-много знания и информация независимо дали е широкодостъпна или не.
С всеки изминал ден Том доказваше колко е умен и прецизен и беше станал най-отличния ученик в цялото училище. Всичките предмети за него бяха крайно елементарни,някои дори-скучни. Още с пристигането си тук,той бе показал невероятен остър ум и магически способности с които не всеки може да се похвали.
В началото му беше трудно да загърби ужасното си минало в,което беше един нещастен хлапак от сиропиталище,който трябваше да се бори за оцеляването си. Случваше се да предизвика някои и друг инцидент или да кара предметите на летят и да удрят съучениците му.
Но те го дразнеха. Винаги те започваха първи. Страняха от него,подиграваха му се ,че е по-блед,по-мълчалив,по-замислен и особен. А нима беше виновен,че е различен? Нима трябваше да се отнасят с него по този мизерен начин? Естествено,че беше в правото си да им отвърне и да се защити. Но понякога прекаляваше и не можеше да се конролира. И един ден благодарение на професор Дъмбълдор разбра,че е магъосник и мястото му е другаде. Разбра,че трябва да приеме нормално странностите си и да ги развие в специално училище.
И до ден днешен изпитваше дълбока благодарност към този човек,въпреки,че той не одобряваше хич влечението му към черните изкуства и до държеше под око. Нямаше му същото доверие като преди и Том се наложи да търси информация за това,което го вълнува тайно,зад гърба на всички.
Може би ако беше на дванайсет щеше да се чувства кофти и да е раздвоен относно това свое решение. Но вече не. За своята шестнайсет годишна възраст се смяташе за достатъчно голям за да не се терзае от подобни неща и да не позволява емоциите и чувствата му да го водят. По принцип не обичаше да ги изразява и имаше доста сдържан и хладен характер.
Тук никой не го тормозеше или критикуваше,никой не се опитваше да го унижава,но и нямаше основание да го прави. Учителите го даваха за пример и много го харесваха защото беше интелигентен,интересен съобразителен, остроумен и изключително дипломатичен млад човек.
Тези качества му печелеха симпатии и респект и това доста го радваше. Не,че му пукаше за мнението на всички или искаше да е популярен и обичан-просто така беше по-удобно да се занимава със своите проучвания и интереси без да е притесняван.
Въпреки уважението,което всичките му съученици изпитваха към него,не намираха за добре да го допуснат до себе си като повече от познат и без да знаят защо усещаха,че излъчва някаква отрицателна енергия. Не беше тормозил и наранявам никой тук,но все пак сякаш някои се бояха да го провокират за каквото и да било.
Том от своя страна не се впечатляваше от това и не си търсеше хора за дълбоки приятелски отношения,защото не виждаше смисъл и нужда от такива. Иначе компания за разтоварващо бъбрене чат пат винаги се намираше. Но му действаше крайно отегчително. Обичаше да е сам и да е отдаден изцяло на мислите и планове си. Може би беше единак и самотник още от съвсем малък. И за сега не го смяташе за особен проблем или недостатък.
Не се мислеше за повече от другите,нито пък изпитваше неприязън към някого,просто нито един ученик не успяваше да задържи вниманието му,да го спечели и да го грабне за по-сериозно общуване.
Всички му се струваха някак прозрачни,еднакви и крайно скучни.
Изключение правеха само няколко учетеля в това число и Дъмбълдор,но не можеше да е постоянно с тях или да иска да се сприятелят. Не обичаше да се натрапва и да е нахален,ако не го търсят от другата страна.
Жалко,че не можеше да каже същото за няколко момичета от неговия дом Слидерин,които честичко се навъртаха около него опитвайки се да го впечатлят,но той си имаше други вълнения. Понякога си говореше с тези досадни същества,но не искаше нищо повече от тях.
Беше твърде зает да обмисля от къде може да разбере повече за хоркруксите за да се впуска в безсмислени авантюри с иначе привлекателни момичета.
От известно време обмисляше и нещо друго. Планираше съвсем скоро да си купи два днвеника с кожена подвързия в които да описва някои неща.
В единия щеше да записва всички свои тревоги,вълнения,радости и интересни преживявания,а в другия-открити заклинания,факти,истории и всичко свързано с черните изкуства.
Том много обичаше да пише и му се отдаваше. Без да го прави нарочно дори домашните си оформяше като увлекателни романи а някои от съчиненията му бяха спечелили награди. Доста хора го съветваха да стане писател или да направи своя собствена рубрика в някой вестник,но за сега нямаше такива планове. Тази работа беше прекалено скучна и посредвена за него. Той мечтаеше да се занимава с нещо велико,отвъд общоприетото и познато на всички,нещо необятно,различно и мистично в което да е най-добър.

Глава втора
Панси Паркинсън-пленница на болката

В спалнята на момичетата до общата стая на Слидерин имаше една единствена ученичка,която днес сметна за най-добре да не влиза в нито един час. Просто й беше втърснало,не й пукаше от предстоящите наказания. Искаше да остана цял ден сама в спалнята плачейки на воля без никой да я безспокои. До гуша й беше дошло да сдържа сълзите си,мъката и огорчението и да се прави на някаква желязна лейди. И какво като беше от Слидерин? По принцип обичаше да се заяжда и да злорадства ако това ще се хареса на един много специялен за нея човек. Какво ли не правеше за него,но явно не беше достатъчно. А единственото нещо,което той правеше е да я наранява и пренебрегва. От както се бяха запознали. От самото начало. Той сякаш просто я виждаше като част от свитата си,като част от един незначителен фон,който няма собствено мнение и се влачи след него само за украса. Дори не можеха да се нарекат приятели,той никога не й споделяше почти нищо,никога не изпитваше нужда да й се довери и да я допусне до себе си истински.
Панси Паркинсън отново зарови лице във възглавницата и зарида безутешно. Сигурно си го заслужаваше. Сигурно просто трябваше да се откажа най-сетне от този пленителен слидеринец Драко Малфой,който едва ли някога щеше да я обикне. Беше прекалено зает да тормози и унижава Потър и компания и не му беше до нейните сантименталности. Може би беше така,но защо? Защо наред с тези свои занимания не си отвореше очите за нея най-сетне?
Нима беше толкова недостойна,глупава и грозна за него?
Панси вече започна да мисли,че наистина е така. Тя не можеше да се похвали с особена популярност,интелигентност и уникален остур ум.
Не правеше добро впечатление на почти никой и все още нямаше представа какво иска да прави с живота си. Някои слидеринци гордо се хвалеха,че ще поемат по пътя на смъртожадните си родители,но Панси все още се колебаеше и изпитваше страх,не чувстваше,че това й е призвание. Никога не беше харесвана,награждавана и оценявана.
Колкото и да се стараеше да е забавна,интересна и запомняща се-сякаш пак не се получаваше. Понякога се чувстваше не на място дори тук,чувстваше се прекалено обикновена за дом като този и много се измъчваше.
Наскоро реши малко да промени имиджа си като си направи тревисто зелен целия бритон падащ през лицето й, татуира си съвсем сама огромна змия на рамото и започна да си слага тъмни сенки под очите,но с това спечели само подигравки и обвинения,че се прави на някоя изпаднала мъгълка,която иска да си среже вените. Момичето понякога отваряше грамадния си пергаментов скицник и започваше да рисува величествени дракони,елфи,тролове и разни свои измислени създания. Родителите й казваха,че има талант и може някой ден да стане художничка на корици на книги или дизайнерка на одежди и знамена,но Панси не им вярваше и криеше скицника като не даваше на никой да гледа рисунките й. Беше си втълпила,че няма никакви по-различни таланти още от малка и изпитваше недоверие, когато някой се изказваше положително за нещо,което е направила.
Откакто смени визията си, стана още по-незабелязвана от Драко. От както се помнеше винаги страдаше за него и никога не успяваше да го забрави,сякаш се отдаваше на тази болка изцяло и беше свикнала с нея....
За сега това беше единственото чувство,което никога не я е напускало заедно с несподелената й любов. Като вечна и истинска приятелка тази болка винаги намираше начин да се появи и да е на разположение на Панси постоянно.
Съучениците й вече обмисляха бъдещите си занимания и професии,упражняваха нови заклинания и се готвеха усилено за извънкласни изпити и дейности. Но Панси сякаш оставяше всичко това на заден план. Не й трябваха кариера,слава и умения,ако не можеше да има нещо толкова човешко и обикновено като една силна,изпепеляваща и споделена любов. Твърде алчна ли беше?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 6:15 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Това е един мой колаж направен за нещо като украса към историята Smile


_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 4:38 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава трета

Странните дневници

Том Риддъл нямаше проблеми с напрежението и натоварването покрай изпитите и многото домашни напоследък и се справяше както винаги чудесно. Но имаше други от неговия дом,които искаха да претупат нещата и често му досаждаха да им пише домашните понеже ги мързеше да си мръднат сами сивото вещество.
В тези случаи Том побесняваше. Не харесваше хора,които приемат нещата толкова елементарно и все търсят лесния начин бягат от отговорност. Понякога си мислеше,че са попаднали тук по по грешка.
Особено един слидеринец на име Бенджамин Лейзъл. Това момче изобщо не знаеше какво търси тук,винаги се опитваше да се измъкне от учене и често се усамотяваше в някоя тайна стая със своя съученичка. Том го смяташе за безделник и абсолютен пройдоха. Не го презираше,но не му беше приятен и не обичаше да общува с него. Нямаше какво да си кажат.
Днес обаче нахалството му изкара Том извън нерви и едва успя да се увладее да не му удари един шамар. Направи го само в мислите си,което го успокои. Понякога когато беше бесен и изглеждаше хладнокръве се радваше,че никой не може да надникне в главата му,защото там се разиграваха ужасни сцени. Там повече от половината му съученици,които понякога прекаляваха бяха пострадали и то сериозно. Бен за пореден път го молеше да му напише домашните и то не по един а по цели пет предмета.
-Моля те,Томс...какво толкова? И без това за теб е като детска игра...нали сме един отбор,удари една рамо-мрънкаше му Бен от половин час насам
-Казах не. Постарай се сам и спри да ме тормозиш. И не ми викай Томс,мразя да ме наричат така. Може би ако наистина поне малко беше в час щеше да си разбрал за мен поне това от шест години.
Отбор...какъв отбор сме ние? Ти се опитваш да извлечеш полза от мен и да ми прехвърлиш твоята работа. Не съм ти личен прислужник домашно духче. Ако искаш питай някой друг.
-Е...айде де...защо винаги си такъв? Това е просто молба.
Добре,хубаво ще питам друг,но поне ела на забавата довечера в Тайната стая. Внесли сме и пуншове с ром. И момичетата ще са там-подхилкна се Бен замечтано
-Не,благодаря. Имам си по-важна работа от това да се напия като свиня и да се занимавам с някое момиче-ледено отвърна Том и се намръщи
-Все някога ще ти се прииска да се натискаш с някоя. Пък и не виждаш ли колко момичета те харесват и от другите домове? Понякога верно си адски сдухан,братле. Живей си живота.
-Първо, няма да обсъждам такива теми с теб,второ забранявам ти да ме наричаш с някакви мъгълски жаргони. Още малко ще започнеш да палиш огън в грамадни варели като скитниците,които живееха близо до сиропиталището ми. Не искам нищо и никога да ми напомня за нещо мъгълско и то точно тук. Неуважително е спрямо традициите и културатата на това място.
-Добре,де не исках да те засегна. Но какво лошо има...това,че сме чистокръвни и Слидерин не е обичал мъгъли не значи че всички свързано с тях е лошо. И аз не ги харесвам и ме дразнят доста,но имат добри попадения.
-Да,някои от научно фантастичните романи писани от тях са много интересни и стойностни. Но културата на младежите,поведението и тези жаргони са отвъртителни. И е някак смешно магъосници,които притежават дарба отвъд тази на обикновените хора да се радват на подобни нещо. Това е все едно нарочно да започнем да се държим като диваци и да се върнем в пещерите като първите хора.
Регрес. Дори мъгълите не биха го сторили.
-Няма да споря с теб за толкова задълбочени работи,прекалено е скучно-прозина се видимо отегчен Бенджамин и подметна-By the way,дочух,че в забранения отдел на библиотеката имало някакви енциклопедии за черни изкуства. Егати тъпнята. Нали ужким учим ЗСЧИ и училището строго забрнява и отхвърля подобни магии...тогава защо държи книги за тях?
-Ами ако има черни магъосници,които са бивши възпитаници на ''Хогуартс'' и нещо се премълчава...?-замисли се и Том
-Е,дано не е така,някак кофти ще е. А я представи да има някъде цяло училище само за черни магъосници и някой ден да обяви война на нашето като превърна всички ни в злодеи..?
-Не ми се вярва да има такова училище. Сигурно книгите са оставени там от някой много преди ние да дойдем.
Но да,странно е...
-А я си представи пък,че всичко тук е само прикритие и цялото наше даскало е тайно свърталище да разни демони и черни магъосници,които само са инсценирали да ни съберат за да ни убият и с кръвта ни да правят тъмни ритуали за отваряне на портали към други светове?-вдъхновено говореше Бенджи,но на Том му дотегна това нелепо предположение
-Ограничи малко мъгълската литература -отсече той и потупа другото момче по рамото като се отправи към общата стая на Слидерин да си отпочине малко.
Преположенията на Бенджи не бяха никак реалистични,но не можеше да си криви душата,че има въображение. Том също имаше въображение и понякога главата му раждаше доста луди идеи,но той ги пазеше за себе си. Какво ли щеше да стане ако ги вкара в измислен от него роман? Знаеше,че умее да пише добре и има дарба,но не му се занимаваше с такива дивотий. Дори да стане известен фентъзи писал в магъосническия свят това нямаше да му носи щастие. Не го чувстваше като призвание а беше устремен в съвсем друга и опасна посока,която всеки ден по привличаше все повече и повече. Винаги бе обичал сложното,недостъпното и непознатото. Различното и разбрираемо от малко хора. За това се дразнеше на такива като Бен с толкова ограничени и почти никакви цели в живота.
Том вярваше,че не е случайно тук,и не искаше да съществува като един от многото,част от тълпата. Мечтаеше да научи неща,за които малцина могат да претендират,да разбули тайните и загадкие на онези забранени изкуства,да излезе извън рамките на общоприетото. Не обичаше да се чувства част от стадото а защитаваше своята индивидуалност. Беше единак по душа от дете.
Сега си казваше,че щом живота го да е дарил с дарбата да е магъосник,той трябваше да се възползва от това,да направи нещо различно и значимо повече от другите. Да надмине самия себе си.
Вечерта с позволението на професор Дипит се магипортира до любимата си книжарница на Диагон-али. Но не тази обикновента за учебници,пера и мастило а другата в която се продаваха специални редки пергаменти,които караха написаното на тях да е невидимо за всеки освен този на който принадлежи пергамента. Том си пазаруваше тетрадки и тефтери за училище само оттук. Беше прекалено мнителен,че да си позволи да пише на обикновена хартия.
Щом влезе в книжарницата, по витите стълби до триъгълния прозорец на стената в края на помещението заслиза дребна жена с черно наметало и хиляди цикламени и лилави бижута по себе си. На главата си имаше шапка,която всъщност беше дървена кутия със старинен часовник отпред и носеше огромни очила с жълти рамки.
-Томи,радвам се,че да те видя. Как си?-усмихна се налудничаво жената и се здрависа с младежът
-Добре съм,мадам Фриик. Какво става с вас...имате ли повече клиенти?
-О,момчето ми,бъбрим си с теб още откакто беше на единайсет. Познаваме се,викай ми просто Елвира. За жалост повечето деца явно не се интересуват от моите необикновени книжа. Ти си един от малкото,които пазарува тук.
-Жалко,наистина би им било полезно.
-Дори се боя да не би скоро да затворят книжарницата. Почти никой не я посещава и на нейно място искат да слагат магазин за магическо домашни любимци-тъжно пророни жената,но се оживи-е какво да бъде? Пергамент,тефтерче....или невидимо мастило?
-Дано не я затворят,ще е наистина ужасно. Магазини за животни има навсякъде,не могат да постъпят така. Вие сте вложили толкова в това място. Пък и с кой ще си говоря после? Свикнал съм с вас и наистина имаме теми за разговори... Днес мисля да си купя два средно-големи дневника с черна подвързия. Може и да са еднакви. Излишно е да казвам,че пергамента трябва да е специялен.
-Охо,ще си правиш тайни записки?-усмихне се с пламъче в очите жената-разбирам. Но единствените останали дневници са най-малките. И то от едни,които имат особена връзка помежду си. Тези два дневника са първите и може би последните с неизвестна свързаност и предназначение. Никой до сега не ги е купувал.
-Какво име по-специялното? Важното е да имат от онази хартия.
-Имат,но не е само това. Дневниците са изработени от изкусен майстор и магъосник и притежават неща,което другите не. Свързва ги някаква особена сила. Лошото е,че не съм наясно каква. Когато отворих книжарницата, ги открих тук и разпитах предишния продавач за тях. Той ми обясни,че са специална изработка и вървят в комплект и на времето са му били подарени от един човек. Каза,че са свързани и не можеш да намериш други като такива,но трябва да се внимава с тях. Заяви,че вече не му трябват и ги остави на мен. Не съм ги проучвала а и никой оттогава не е проявял интерес към тях. Ала все някога трябва да ги продам. Малко се боя какво ли би станало с теб ако ги използваш,Томи. Все пак не знаем за какво са направени и каква сила имат.
-Не се тревожете...аз ще ги проуча с някои заклинания да не би да са прокълнати. Освен това на мен ми трябват просто за тайни дневници.
Може онзи човек да е преувеличавал и да не са чак толкова необикновени. Купувам ги-заяви уверено Риддъл макар и някакво вълнение и любопитство да се прокрадваха в ума му.
Благодари на шантавата продавачка и отново се магипортира в ''Хогуартс''.
Извади двата днвеника,потопи перото си в мастилницата и драсна с него по първата страница на единия. После го затвори и щом пак го отвори драсканицата я намяше. Докосна пергамента и тя пак се появи.
Нищо кой знае колко заблежително. Типични специялни тайни дневници.
Том ги остави под леглото си и изморен от днешния ден веднага заспа.
Малко щом се унесе обаче, се случи нещо,което определено не беше обичайно за едни книжа. Двата дневника започнаха да излъчват някакво златисто сияние,което освети цялата спалня,полетяха във въздуха като разпръскваха над леглото на Том красиви лъчи и след малко единият дневник просто изчезна. Сякаш никога не го е имало.
Другият тупна на пода и в спалнята отново се спусна мрак.
На Том му се стори,че усеща нещо необичайно да се случва,но сигурно това беше в страната на сънищата. Намести възглавницата си и заспа още по-дълбоко.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 6:45 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава четвърта

Преложението и откритието

Изпитите ,тежките проекти и доклади валяха като из ведро и дори и най-ленивите ученици се стегнаха и зарязаха бездействието и безгрижието за изветно време. Панси Паркинсън макар и обзета от тъжни мисли и меланхолия направи същото,защото не искаше все пак накрая да я изкючат за слаб успех.
Последните няколко дни се опитваше да не мисли за Драко а да се съсредоточи ицяло върху ученето. Но за жалост не се получаваше и резултатите от това не закъсняха.
Момичето все още гледаше листа с невярващи очи и в момента й се искаше да я спаси някое смъртоносно проклятие. Беше по-лошото,отколкото очакваше дори в най-мрачните си представи.
-Трол....-прошепна все още невярващо тя-ТРОЛ! Но как така,професоре?
Намираше се в час по трансфигураци и им бяха върнали писмените изпитвания от миналия път. Момичето можеше да се закълне,че беше учила за тях три поредни нощи. Как бе възможно? ТРОЛ?!
-Много лесно,Паркинсън. Това е твоята оценка. И за да не се оплачеш на Сивиръс или да си помислиш,че се заяждам,ще ти кажа съвсем искрено,че колкото и да търсех нещо,за което да се захвана и да ти пиша по-висока оценка, не открих такова. Нямам лично отношение към теб,госпожице. Но съм свидетел как в последния един месец успеха ти е безобразен. Не знам каква е причината,но най-добре влез в крачка,защото положението ти е много лошо.
Дори с ужас ще кажа,че Краб и Гойл напреднаха и имат по-добри резултати.
Е това вече уби Панси. Нима глупаците на целия випуск имаха по-добър успех от нейния? Тогава къде беше тя....някъде където не можеше да падне по-ниско?
Слидеринци й мятаха малко изненадани,но и ядосани погледи,че ги излага по този начин и нито един от тях не я окуражи или успокои.
Типично за тях. Когато някой направеше гаф не беше вече достоен за внимание и уважение. Пък и за почти всички тя винаги е била просто част от свитата на Драко. Сиурно някои дори бяха забравили как се казва. Панси наведе глава закривайки лицето си със зеления си бретон и потъна в мълчание. Мразеше да я зяпат и да се чувства толкога кофти. В такива моменти наистина би била благодарна ако земята я погълне. Не беше толкова устата и заядлива,че да се отдума и да запапи някой ако започнеше да я закача от слидеринци. За това сега се стареаше да изглежда невидима докато не забравят за издънката й. Лошото беше,че тя трябваше сериозно да промени нещата,иначе наистина изхрърчането й оттук беше сигурно. Толкова се стареше напоследък да учи,но проклерия Драко не успяваше да се махне от мислите й.
-В никакъв случай не искам да ви обидя с това сравнение,Паркинсън-обади се пак учителката-вие сте доста умна и изобретателна,когато пожелаета и има хляб във вас. Но когато един природно интелигентен човек се разпусне и не се старае изобщо,резултатите му стават отчайващи. И обратно когато един...хм..не чак толкова талантлив и способен ученик системно учи и дава всичко от себе си напредва повече от природния талант. Винаги е така. Равновесието в природата,какво да се прави.
-Панси талантлива и умна,хаха...-провикна се злобно една бивша нейна приятелка-и кога е показала тези способности,че нещо не се сещам.
Другите слидеринци кимнаха в съгласие и отново изгледаха гадно Панси,която вече изобщо не обръщаше внимание на това и се опитваше да изглежда спокойна.
-Мисля,че сама мога да преценя кога и как е показала своите способности-ледено отвърна професора-без повече коментари по въпроса. Като хора от нейния дом би трябвало да сте загрижени за нея и заедно да решите този проблем. Убедена съм,че има сериозна причина а не мързел.
Часът приключи и слидеринци и грифиндорци започнаха да излизат от кабинета. По принцип грифиндорци не понасяха никой от дом Слидерин и когато се случеше да бъдат смъмрени, малко се радваха,но сега някак на всички им дожаля за Панси,въпреки,че нямаше да тръгнат да й помагат. Може би не всички от този мрачен дом бяха толкова отвъртителни.
Панси изчака повечето ученици и учителката да излязат и чак тогава стана от чина. Не желаеше да говори и да вижда никой и още беше разстроена от оценката си.
Когато тръгна да излиза през вратата обаче,няколко високи момчета я спряха. Това бяха двама от седмокурсниците- Иелд Кароу и Деймън Хел. Безспорно най-арогантните,злобни и жестоки слидеринци в сравнение с които Малфой,Краб и Гойл бяха направо душички.
И дори те избягваха конфликти и спорове с тези момчета,защото им се струваха наистина опасни.
Двамата младежи държаха прекалено много на репутацията на дома си и при най-малкия гаф направен от някой започваха да го тормозят и заплашват. Малфой често им се подмазваше само и единствено от страх и понякога се влачеше подире им.
-Така значи,малката. Трол ще изкарваш....-със скръстени ръце хладно говореше Иелд Кароу-а да ти е минавало през главицата,че ако на теб не ти пука за успеха и постиженията на всички останали това им е важно? Да си се замисляла,че не всички искаме да свършим като пропаднали депресанти,които изглеждат още по-пропаднали с мъгълския си наркомански имидж? Даваш лош пример на малките слидеринци. Вече две момичета от втори курс тайно са си направили сини кичури и си слагат черен пак на ноктите.
-От кого мислиш,че са почерпили вдъхновение?-озъби й се Деймън-най-престижния дом,пълен само с чистокръвни потомци...и сред тях да има такива,които умишлено копират от мъгълските моди?
-Тук си има правила. Когато завършиш, ходи ако искаш и гола. Още малко ще започнеш да си слагаш и разни боклукчиви украси по униформата. Директора и учителите са толкова тъпи,че си затварят очите,но ние не сме.
-Не може да ми заповядвате как да изглеждам-обади се макар и неуверено Панси-униформите са задължително,но никой не е слагал забрана за цвят но коса и тн. Вижте Луна Лъвгуд например. Постоянно се носи с разни странни шапки,шарени шалове и има обици от репички!
При тези думи и двете момчета яростно изгледаха Панси,притиснаха я до стената хващайки я за яката и насочила пръчки срещу нея.
-Ти вече в един кюп с ненормалните мътнороди и олигофрени ли се слагаш?-кресна Иелд-не ми пука какви проблеми имаш,какво те тресе и къде ти е отишъл акъла. Ако не се стегнеш до седмица-мисли му. Поправи си всички мизерни оценки и покажи,че заслужаваш да си в Слидерин. И ограничи тази визия на мъгълска отпрепка,да му се не види! Какви стабилност и респект можеш да излъчваш така?
-И те предупреждаваме,че ако....
В същия миг обаче,от коридора се чуха стъпки и след малко крачеше към тях видимо нервено, едно момче с кърваро червена коса, с грамаден бритон и ледено сини и много красиви очи. На врата си носеше украшения на черепи,гарванови пера и малък необърнат пентаграм.
Това беше черната овца и аутсайдера на дом Слидерин. Не,че нямаше предпоставките да е един перфектен злобар,просто не му се развиваха подобни качества и странеше от повече си съученици,беше доста по-мълчалив и не участваше в колективните им гадни занимания а си се разхождаше някъде съвсем сам или четеше някоя от многобройните си книги. Но беше добър в проклятията. Прекалено добър. Избягваше да ги прилага и не обичаше насилието,но понякога се налагаше. Знаеше колко са долни двамата седмокурсници и как всички се бояха от тях. Всички освен него.
Младежът на име Емориал Блек беше единственото нещо,което остана след покойния Сируис Блек-неговия син.
Донякъде това беше една от причините доста слидеринци да го мразят и да мислят,че не е един от тях.
Емориал твърде дълго беше стоял безучастен докато тези двама гадняри вилнееха а сега,когато тормозеха Панси Паркинсън-искаше единствено и само да си платят. Момчето от край време беше тайно влюбен в нея и противно на всички техни разлики и постоянната тъга и страхливост на Панси-вярваше,че двамата биха били хубава двойка.
Не можеше да обясни какво точно беше видял в нея,но определено не бе изпитвал подобно нещо преди. Харесваше я каквато е и не проумяваше как може онзи кретен Драко да не я оценява. Харесваше тъжното й замислено лице,шоколадовите очи и тихия й глас,привличаше го излъчването й,което може и да беше обикновено за повечето тук,но той намираше нещо уникално в него. И новият й имидж страшно му подадаше. Той самия обожаваше алтернативния начин да изразяване било то и мъгълски.
Без да му мисли много,момчето светкавично изтръгна пръчките на двамата с магия и все още бесен им приложи едно-две проклятия без да прекалява. Слидеринците бяха принудени да се признаят за победени,но го предупредиха,че това не е края и тичешком изчезнаха на някъде.
Панси искрено благодари на червенокосия младеж и чак сега осъзна,че не си спомня почти да го е виждала. Когато той й каза кой е,тя примигна от изненада и се почувства наистина откачено.
Той беше от Слидерин,в шести курс...само една година по-голям от нея и през цялото време са си били под носа. А момичето нямаше спомен да го е виждала в последните две години! Наистина беше толкова заслепена от Драко,че беше започнала да забравя и учениците от собствения й дом.
Двамата се отправиха към двора като си говореха и Панси все още се чувстваше странно и някак глупашки. Това момче беше толкова симпатично,дръзко смело и готино,че слидеринката нямаше как да не го го забележи.
Но безспорно изненадата й настъпи,когато едва след десет минутен разговор,Блек й предложи да отидат заедно в ''Хогсмийд'' в събота.
Той силно се надяваше това да му помогна да я опознае и да прекара повече с нея.
Панси се чудеше какво да отговори. При положение,че сега сякаш се запознаваха отново и не знаеше почти нищо за него....а той я канеше в ''Хогсмийд'' и то само двамата? Но нали все някак трябваше да започне да се измъква от тази гадна депресия и мъка по Драко?
Давайки му съгласието си,момичето се запъти към общата стая на Слидерин видимо развеселена а Емориал продължи да гледа след нея.
Панси се просна на леглото си в спалнята и за пръв път от много време не зарида, а изликува радостно въздъхвайки.
Както се беше отдала на еуфорията си, заподскача лудо стъпвайки на леглото и отново нададе радостен вик. Случайно обаче погледа й се спря на нещо на пода,което не помнеше да е оставяла.
Момичето спря да скача и слезе от леглото. Долу лежеше малък дневник с черна подвързия,който малко приличаше на нейния.
Панси го отвори и видя,че е напълно празен. Не можеше да е неин.
Огледа го отново. Едва ли беше и на някоя нейна съученичка. Тогава от къде се беше взел...?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 10:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава пета

Клетвата на Том

Шестнайсет годишния младеж Том Риддъл все още спеше и нямаше никаква идея какво се беше случило с двата необикновени дневника. А и в момента навярно това му беше далеч от ума.
Отново се намираше там. На толкова познатото до болка място-ужасното сиропиталище.
За пореден път беше тормозен от по-големите ученици и никой не го отрази. Учителите бяха прекалено заети с други неща,че да помагат на по-малките обитатели на сиропиталището а и май не им пукаше особено. Ако продължаваха така,Том трябваше да започне отново да използва онези странни способности,които плашеха и самия него. Дори ако рискуваше повторен бой и наказание да си ляга без вечеря цяла седмица. Такива бяха условията тук. Жестоки. Никой не се трогваше от историята ти,на никой не му пукаше. Ако имаше възможност всеки прецакваше другия за парче хляб и допълнителна порция каша. Том чести си мислеше,че дори просяците навън са по-щастливи. Поне бяха на свобода. Тук се чувстваше напълно сам и обречен и всеки ден проклинаше часа в който майка му го е оставила. Просто ей така. Без обяснение,без една бележцица дори. Момчето нямаше представа дори как се казва,нямаше нейна снимка или поне някаква вещ от нея за спомен. Какво беше тази жена? Защо беше постъпила толкова отвратително? Нима е искала да се отърве от него сякаш е някакъв ненужен боклук? Очевидно беше успяла да го изпълни и то доста успешно. Момчето се чудеше какво би се сличило ако някой ден разбере коя или тя го открие. После помисляше малко и сам си отговаряше. Нищо,нямаше дори да я погледне. За него беше мъртва. Пък баща му? Доколкото знаеше от учителките си,майка му им била споделила,че го е родила съвсем сама и няма съпруг,нито някакви свястни роднини и не можела да се грижи за него.
Колко удобно. През годините Том започна да мисли,че баща му може да произволен непознат с който майка му просто е преспала. Израствайки в това гадно и мрачно място се беше сблъсквал с достатъчно неприветливата реалност и беше заобиколен от доста младежи,които след като напускаха дома ставаха крадци,пияници или евтини проститутки. Беше наясно с нещата.
Понякога си мислеше,че майка му може да е била именно такава и се изпълваше с още по-голяма ненавист и огорчение. Беше много малък за да знае какво му е подготливо бъдещето,но планираше да няма семейство и деца. Не желаеше изобщо да допуска някой до себе си по този начин. Представяше си как жена му накрая се оказва същата като майка му и го изоставя зарязвайки децата по сиропиталища. Нямаше да понесе и те да преживят същото и да не знаят кои са родителите им. За това по-добре беше да не съществуват.
Но Том направи грешката да се поддаде на онези съкровени, някак чисти красиви чувства,които съсипаха и малкото щастие,което имаше в детската си душа.
Едва десетгодишен,той за пръв път попадна в плен на първите трепети,на първата му детска,но все пак искрено любов.
По онова време в сиропиталището пристигна ново момиче на име Лейлара. Невиждано красиво и мило същество което караше Том да е винаги усмихнат и някаква странна буца в корема не му даваше мира.
Той рядко беше весел и жизнен,но това момиче го правеше такъв. Когато тя бе наоколо Том просто не можеше да е хладен и намусен.
Момиценцето имаше доста по-тъмна кожа от неговата а светлите й като звезди очички и сламенорусата коса създаваха един много красив контраст. Том пък беше с катранено черна коса и тъмни очи,които изпъкваха на фона на бледото му и чисто като порцелан лице. Сякаш двамата се допълваха,изглеждаха в пълна хармония...
Но само според Том. Русокоската не припарваше до него а само понякога го гледаше и му се усмихваше. Големите ученици се опитваха да я настроят против него и постоянно й говореха разни неща. Том се надяваше да не им вярва и някой ден да започне да си говори с него. Той се страхуваше да я заговори за да не му се присмее.
Един ден по-големите момчета отново го нападнаха и малката Лейлара много им се ядоса и ги заплаши,че ще извика учителите.
Тогава те се опитаха да й посегнат,но Том накара няколко саксии да полетят във въздуха а после да се стоварят върху главата им.
Направи ужасна грешка,защото неговото мечтано момиче се изплаши много и в пристъп на объркване му каза само :
-Мислех,че си интересен и мил,но ти не си по-добър от тях щом си способен също да навредиш на някой.
-Само се опитах да те защитя!-отвърна Том печално,но момиценцето го изгледа уплашено и хукна на някъде.
Отнесе се така все едно той беше някакъв гадняр,дори по-лош от тях,някакъв сбъркан с който не иска да има нищо общо.
Момчето усети как нещо в него просто се разбира на хиляди парченца а на негово място сякаш зейва една празна дупка,която постепенно се запълва с лед. Нямаше смисъл да допуска някой до себе си,всички щяха да постъпват по един и същи начин,да го упрекват и да го гледат все едно е изрод,чудовище,което не заслужава да е щастливо. И от този ден нататък се закле нещо-никога да не допуска любов в живота и сърцето си.
-Никога! Никога!-въртеше се в леглото шестнайсет годишния Риддъл намирайки се още в съня си,там в сиропиталището, където онова красиво, русокосо момиче тичаше надалеч от него а той стоеше загледан след нея като дори не можеше да заплаче.
***
Когато се събуди,се постара да забрави този сън и всички мъчителни спомени и с голямо учудване установи,че единия дневник го няма. Потърси го из нещата си,прерови навсякъде ,където можеше да е,но не го откри. Пита няколко съученика дали не са го виждали,но остана разочарован. Опита да се си спомни дали пък не го е забравил някъде,но едва ли. Той много си пазеше нещата и не беше разхвърлян. Не успя да си обясни липсвата му и в крайна сметка се примири,че ще си направи двоен таен дневник и се приготви за час.
И все пак имаше усещането,че това изчезване е прекалено странно...
дори за магическите книжа на мадам Фриик.
_________________


Последната промяна е направена от Ofell на Съб Авг 11, 2012 3:23 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2012 12:42 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава шеста

Почти реалното запознанство

Последните няколко дни преминаха прекрасно,дори нереално прекрасно за Панси Паркинсън. Не мислеше за нищо лошо,не се тревожеше толкова за слабите си оценки,които скоро щеше да намери сили да поправи и не се измъчваше за обичайния човек-Драко. Причина живота й да се пооправя беше общуването с червенокосия симпатичен слидернец,който я беше спасил от двамата гадни седмокурсници. Двамата с Емориал отидоха в ''Хогсмийд'',изпиха няколко бирени шейка,разходила се из селцето като през цялото време не спряха да си говорят. Панси с радост разбра,че имат доста общи теми а и той обожава да рисува странни създания ,но вече беше решил да стане аврор и рисуването да му остане само хоби. Слидеринците дори визуално излъчваха някаква хармония и изглеждаха сякаш много си подхождат. Тя беше единственото момиче в училище със зелен кичур и татуировка, а той открай време боядисваше косата си червена,носеше странни украшения и имаше черна керамична обица на долната устна,която доста му отиваше. И двамата бяха по-мълчаливи и обичаха да прекарват много време сами,за повечето бяха с вид на мъгълски отпрепки и аутсайдери.
В негово лице сякаш Панси намери нещо като сродна душа и с радост установи,че се чувства много по-добре,отколкото да преследва и чака Драко. Въпреки,че едва ли щеше да го забрави толкова лесно...
И така двамата с Емориал бързо си сприятелиха и си станаха нещо като малка компания. Панси спря да се влачи след Драко и ужасните му бодигарди,не говореше много и с момичетата,които й правеха злобни коментари за вида.
Когато имаха свободно време, сядаха на тревата в двора заедно с пергаментовите си скицники и рисуваха каквото им роди въображението. Панси беше показала всички си рисунки само на него и момчето много ги хареса и й нарисува няколко като подарък.
Изумително беше колко сходен стил на рисуване имаха и понякога, когато гледаха облаците в следобедните почивки ги виждаха в едни и същи форми. Панси никога не бе срещала някой с който толкова да си допада. Сякаш някакво чудо го изпрати при нея. Постепенно си поправи всички лоши оценки и никой не я закачаше а само пускаха злобни слухове по нейн адрес и я гледаха презрително откакто разбраха,че движи с онзи аусайдер Емориал Блек.
Това не я тревожеше.
Беше хубав,слънчев есенен ден и Панси все още се излежаваше блаженно в леглото. Усмихна се широко,когато се сети,че е събота и почти всички са отпътували за уикенда при родителите си.
Това щеше да даде възможност на нея и новия й приятел да се разхождат из целия замък съвсем необезспокоявани, а и той сигурно щеше да потренира куидич. Може би това беше единствента им по-значителна разлика-Панси не обичаше да лети,защото се боеше от височини а освен това никога не й се бе отдавало. Което беше още една черна точно за пред Драко,но на Емориал не му пукаше и никога нямаше да й се присмива за такова нещо. И това беше по-важното.
Панси се поизтегна в леглото и стана. Отвори нощното си шкафче,извади от него онзи странен дневник появил се мистериозно и го отвори. Усмихна се. Винаги планираше да си направи най-накрая дневник,но все забравяше да си купи. Този беше чисто нов и явно не принадлежеше на никой. Панси реши от този ден нататък ще бъде нейн и понеже имаше много,което да сподели, още сега го отвори,взе си перото,потопи го в мастилницата и старателно написа на първата страница:
Това е дневника на Панси Евелин Паркинсън
В момента в който го написа обаче,буквите започнаха да избледняват и след малко напълно се стопиха. Момичето невярващо се втренчи в дневника,огледа го пак и го разлисти. Странно. Да не би пък някой да й беше направил номер с невидимо мастило или измагъосана хартия на която всичко,което пишеш се изтрива и на практика е напълно безполезна? Не им ли писна на другите слидеринци да я дразнят?
По същото време, далеч от нея и предположенията й,че пак е на прицел на всички,Том Риддъл начумерено беше отворил първата страница на дневника останал при него,се чудеше с кое от всичките факти, описания и свои теории свързани с черните изкуства да започне. Искаше му се да ги опише прецизно и подробно и за това за пореден път отдръпна перото от пергамента дообмисляйки първото въвеждащо изречение. Изведнъж забеляза,че на хартията се появяват очертанията на някакъв надпис и след малко ясно си личеше всяка една буква.
Това е дневника на Панси Евелин Паркинсън
Това гласеше надписа написан със ситен красив почерк.
Том се свъси и в първия момент реши,че може мадам Фриик да е направила някакво заклинание на двата дневника за да го стресне и да се пошегува. Но после помисли трезво. Колкото и шантава да беше тя,не би го сторила. И коя за Бога беше тази Панси Евелин?
Момчето си спомни обяснението на продавачката,че двата дневника имат странна сила и са свързани по уникален начин и в ума му веднага се появи идеята,че този надпис има нещо общо с другия дневник.
Без да съзнава какво очаква,сякаш воден от необяснима интуиция,Том написа с големи плътни букви отдолу:
От къде имаш дневника?
Надписа тутакси се изпари и се появи в другия дневник.
Панси едва не припадна от изумление без да разбира какво се случва. Беше прекалено нелепо дори за номер на слидеринците.
От къде се беше взел този надпис и къде изчезна нейния...?
За секунда се изплаши да не би да си въобразява или по лошо-да започва да полудява съвсем сериозно.Свести се и решена да разбере какво се случва написа в отговор:
Преди няколко дни се появи без да мога да обясня как
Том видя отговора и ситуацията лека полека му се избистри. Сигурно другия му дневник беше попаднал у това непознато момиче благодарение на въпросната тайна сила и сега двата дневника бяха свързани по някакъв начин. Това беше най-странната и невероятна магия,която беше срещал след черните изкуства естествено,но нито едно от прочетеното за тях не беше практикувал. Все още.
Момчето надкрасна на бързо:
Дневника е мой, а този от който ти пиша е другия. Онзи от който пишеш ти, преди няколко дни изчезна. Сигурен съм двата дневника са свързани по необичаен начин. Aз съм Том М.Риддъл
Панси прочете написаното с едрия почерк и съвсем се смая. Нима в ръцете й съвсем случайно беше попаднало нещо с което може да си говори виртуално с някакъв си Том Риддъл? Това беше сто пъти по-вълнуващо от писането на писма,чиито отговор пристигаше толкова бавно. Слидеринката все още беше малко стресната,но какво ли толкова можеше да се случи от едно внезапно и почти реално запознанство?
Същото донякъде си мислеше и Том,въпреки,че определено не беше в настроения за подобни запознанства. Но какво пък? Поне не се налагаше да гледа някоя нахална физиономия и да слуша нечии досаден,писклив глас,което го устройваше. Младежът отново взе перото и написа:
Днес имам задължения,но вечерта мога да пиша в дневника. Странно е,че се запознаваме така,света на магията не спира да ме изненадва. Приятен ден,Панси Евелин Паркинсън.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2012 12:08 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава седма

Начало на нещо ново

Панси Паркинсън все още се взираше удивена в необикновения дневник и щом приключи ''разговора'' с въпросния Том,затвори и го прибра отново в шкафа. Идеше й да се разтича,да намери моментално Емориал и да му разкаже всичко колкото и нелепо да му прозвучи.
Но някаква странна сила,вътрешно тънко гласче я спря. Не искаше да има тайни от един толкова прекрасен и близък човек,но гласчето беше твърде настоятелно. Сигурно трябваше да изчака подходящ момент и да мине известно време. Пък и може би все пак беше някаква глупава шега и вечерта дневника отново щеше да си е съвсем обикновен.
Но сгреши.
Том Риддъл също още осмисляше това лепено запознанство и магически сили на двата дневника. Нима бяха изработена с тази цел-да се разделят и другия да попаде у съвсем случаен човек с който да можеш да си пишеш? Но защо....каква полза от това?
Том съвсем забрави да попита момичето от къде е и на колко е години. Щом боравеше с подобни книжа сигурно беше магъосница и не беше изкючено дори да е някоя негова съученичка.
Познаваше всички слидеринки от своя и другите випуски,но останалите момичета от другите домове не.
Целия ден проявяваше необяснимо желание да разбе кое е момичето и разпитваше минаващите покрай него грифидорци,хафълпафци и рейнвънклоуци дали сред тях няма някоя с името Панси Евелин Паркинсън. Той не беше особено харесван от другите домове заради странното си излъчване и те реагираха доста лошо,когато започна да ги разпитва,но му обясниха,че няма човек с такова име.
Странно. Почти беше убеден,че може да е момиче от този замък,не знаеше защо.
-От къде пък ти хрумна,че подобно момиче учи тук?-запита го на обяд досадния мързеливец Бенджамин Лейзъл,който колкото и да дразнеше понякога Том не беше чак толкова лош за компания.
Беше абсурдно да му каже за дневници,за това измисли някакво оправдание,но Бен сякаш не се върза.
-Да не си сънувал въпросната мацка и да е просто твое въображение?-преположи момчето-все някога ще си намериш истинско момиче,вярвай ми. И тогава няма да те е грижа за тази как беше...? Панси.
-Само за момичета мислиш-упрекна го Том и се опита да смени темата
-А за какво да мисля,за черни изкуства и хоркрукси ли?-някак с насмешка рече другото момче и отпи глътка тиквен сок.
Том разбра нашмешката и сърказма в изказването му и се намръщи. Какво пък знаеше този мързел за силата на черните изкуства и хоркруксите за които се говореше само в легендите за неописуемо силните и зли магъосници,които са ги използвали? Но Риддъл много искаше да се убеди дали такова нещо съществува. Беше твърде опасно и брутално да си вре носа в такива неща,но той не се страхуваше. Гореше от желание за знания отвъд познатото тук.
Вечерта се прибрва в общата стая и отиде в спалнята. Седна на леглото и се огледа. Всички бяха навън или в проклетата тайна стая в която купоняваха и правеха други неща за които той не умираше да знае. Бяха занемарили дисциплината и ученето и Риддъл трябваше да ги вкара в крачка скоро, ако искаха и тази година да спечелят купата на домовете. За шеста поредна година.
Какво беше обещал на новата си позната,отвори дневника й и написа:
Здравей отново Панси Евелин...
Момичето не беше забравило за обещанието му и беше подготвено държейки днвеника в ръцете си. Взе перото и приряно му отговори:
Привет, страннико
Може ли да те наричам само Евелин,звучи ми добре?
Панси остана крайно учудена. От както се беше родила никой не я наричаше така а и малко хора знаеха второто й име. Самата тя предпочиташе него пред дразнещата си фамилия или глупавото ''Панс''. Винаги й се беше искало да има някой,който й казва Евелин. Но се учуди защо точно почти непознат беше решил така.
Момичето се съгласи като нетърпеливо започна да го разпитва кой е,от къде е на колко е години....
Едва повярва,когато Том й каза,че е шестокурсник в дом Слидерин и тя помисли,че има някаква грешка. В училище нямаше момче с това име и Панси му каза,че тя също е слидеринка,пети курс.
Риддъл се замисли и не намери логично обяснение. Когато момичето му разказа за замъка,двора и предметите,не можеше да се усъмни,че тя е ученичка тук. Същото смяташе и тя за него.
Но как така бяха от един дом при положение,че се намираха толкова далеч един от друг. Беше просто нелепо.
Том размишляваше по този въпрос,когато внезапно му хрумна нещо й написа:
Кой е директора на ''Хогуартс''?
Как така кой? Албус Дъмбълдор,разбира се. Какъв е този откачен въпрос,Том?
И тогава нещата отново се изясниха в съзнанието на младежа. Наистина се намираха в едно и също училище. Но ги делеше близо половин век. Навярно във времевото пространство на Панси много неща се бяха променили и явно тази сила на дневниците беше голямо предизвикателство. Помисли си само колко неща може да разбере за бъдещето а той щеше да открие образа на училището за своята позната в една по-различна светлина. Имаха толкова да си кажат,че не знаеше дали би им стигнало дори цялото време на света.
За Панси също беше толкова невероятно и щом Том й сподели теорията си за времевото пространство,тя намери добро обяснение в нея. Момичето едва го познаваше и дори не можеше да види очите му,но усещаше колко е умен и забеляза колко талантливо пише. Странна птица. Такъв образ рисуваше в съзнието си за него тя.
Прие появата му не само като необикновена,но и като частица от някакво ново начало...на нещо,което все още прекалено неясно.
След като си писаха цяла,нощ и си пожелаха лека нощ останаха дълго будни осмисляйки всичко.
В никакъв случай Том не биваше да казва на някой за това. Панси също.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2012 5:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава осма

Изненадата

Панси Паркинсън лежеше на леглото и съсредоточено пишеше в дневника си. Беше изминал цял месец откакто го беше открила и общуваше чрез него с онова странно момче от Слидерин-Том Риддъл. Имаше нещо толкова загадъчно в него...
И колкото и да откриваше,че нямат почти нищо общо, си допадаха. Но по един нетипичен,трудно обясним начин.
Дори студения и дистанциран по принцип Том можеше да го признае пред себе си. Когато си разказаха почти всико за учебните предмети,училището,заклинанията и невероните места,които бяха посещавали, дойде момента всеки един от тях да сподели неща от собствения си живот. Риддъл разказа без никакво колебание цялата си неприветлива история,а Панси му сподели какво най-много обича да прави,какви се терзанията и надеждите й.
Момчето се отегчаваше от личните драми на хората и не обичаше да слуша за взаимношения,несподелени чувства и такива неща. Но за Панси направи изключения,тя описваше всичко по един начин,който успяваше да трогне иначе хладната му душа. Дори сам не вярваше,че това е станало възможно. Двамата бяха толкова различни,но това сякаш ги беше сближило. С известна доза колебания в себе си,Том можеше да каже,че с Панси са приятели. Тя бе единствената,която науча за плана му да се потопи в сложните черни изкуства без да се плаши или да го съди. Не го смяташе за брилиянтна идея,но вярваше,че едва ли Том щеше да ги използва освен като любител. Силно се надяваше.
Момичето имаше усещането,че може да му каже всичко без да я е страх от рекцията му,беше й толкова лесно да му споделя и разбира неговите изповеди. Сякаш наистина бяха неразделни и наистима можеха да се нарекат близки ако не беше малката подробност,че ги дели близо половин век и общуват като си пишат в необикновени дневници и никога не са се виждали. Беше доста лудо или поне изглеждаше. Можеха само да изграждат представи за себе си от това,което са прочели и едва ли някога щяха да намерят начин да се видят очи в очи. Но това не променяше факта,че са изградили толкова силно доверие.
На пръв поглед ги свързваше само училището и общия дом,но всъщност двамата си приличаха и по едно друго,по-важно нещо- бяха се сблъскали стократно с несправедливост,мъка и разочарование,бяха се затваряли в себе си,потъвайки в мрачната сянка на собствената си душа.
Том наруши част от клетвата си и бе допуснал някой до себе си. Панси му беше спо пъти по-близка от всичките му съученици въпреки,че дори не можеше да й чуе гласа.
Момичето изпитваше противоречия и вече се чудеше дали наистина някога са били близки с червенокосият и симпатичен Емориал Блек. Той сякаш не можеше да я разбере изцяло и освен общите им интереси и теми не ги свързваше кой знае какво. Беше толкова разсеян понякога,че забравяше колко мрази да я наричат Панс. Докато при Том това никога не се случваше и продължаваше да я нарича с любимото й ''Евелин''. Освен това явно вече я познаваше толкова добре,че само от писането на първото изречение знаеше дали е в настроение или не. Нещо,което дори тя понякога не можеше да определи за самата себе си. Пазеше необикновената им дружба в тайна и все повече виждаше Емориал като далечен,моментен образ...
Докато една вечер,той не я покани на среща в градината и успя да я изненада.
Беше измагъосал всички любими митични същества на Панси обвити в мистериозен пламък и ги караше да летят високо във въздуха като истински. Почти целия двор бе украсен изкусно от него с черни рози и цветни летящи свещи с позволението на директора.
След като се полюбува на гледката момичето въпросително погледна приятеля си. Беше прекалено голям жест от негова страна.
Момчето без да увърта се усмихна измагъосвайки цветен прашец,който заваля над тях,погледна я с ясните си, сини очи и попита:
-Панси Паркинсън,ще станеш ли мое гадже?
Момичето едва не припадна от изненада и видимо смаяна се чудеше как да реагира. Нима не бе забелязала до сега,че това момче я харесва наистина много? С желанието си да не нарани чувствата му и цялата си еуфория не можеше да помисли трезво в момента. Той беше сладък,мил и двамата бяха приятели...беше голяма възможност да започне на чисто без да страда за Драко. Би трябвало да се зарадва,че такова момче иска да бъде с нея и да даде шанс да е щастлива и на себе си. Така разсъждаваше сега все още обзета от голямата изненада. И прие.
-Да,ще стана твое гадже.
Емориал грейна от щастие както никога до сега, приближи се до нея гледайки я с кристалните си очи,докосна с ръка бялото й лице и я целуна на фона на крисивите измагъосани митични създания.
Панси отвърна на целувката предполагайки,че това е най-нормалния начин по който е трябвало да се развият нещата. За жалост обаче,не почувства онзи трепет и вълнение,който щеше да се появи ако сега е в обятията на Драко. Но трябваше да промени това,нямаше връщане назад.
В това време Том,който не подозираше какво се случва усилено изследваше дневника за да разбере какво кара тези две книжа да притежават такава сила,но не откри абсолютно нищо, въпреки сложните разкодиращи заклинания,които използва. Имаше още много да учи...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Вто Юли 31, 2012 1:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава девета

Двуличието на Драко

Това,че Панси и Емориал ходят не изненада кой знае колко никой с изключение на няколко момичета от грифиндор,които намирала избора на Блек за крайно ужасен. Според тях той беше прекалено голям сладур и свестен човек за да е от Слидерин пък камо ли да обърне внимание на по принцип злобната Панси,която преди се влачаше с Малфой.
Слидеринци ги гледаха още по-презрително и ги изолираха да си тънат в ''дупката на мъгълската задръстеност'' . Бившите приятелки на Панси от време на време си говореха тях,но зад гърба й злорадватаха,но може би просто завиждаха,че сега е толкова щастлива а те още нямаха гаджета.
Нещо се случваше с Драко обаче. До преди две седмици почти не му пукаше къде е Панси и с кого говори,беше му крайно досадна и се беше зарадвал,че вече не го преследва,но сега сякаш му се искаше тези времена да се върнат. Липсваше му цялото това внимание от нейна страна.
Което беше доста странно. Той не я обичаше и никога нямаше да я обича,дори не му беше симпатична на външен вид. Момчето намираше зеления кичур и татировката й за адски безвкусни и предпочиташе по-нормално изглеждащи,високи и стройни момичета със светли коси и силен характер. Не ревли и депресантки. Но сега сякаш беше готов да си затвори очите за недостатъците на Панси. Беше свикнал с нейната отдаденост и любов,макар и да не можеше да й ги върне...толкова свикнал,че се бяха превърнали в част от ежедневието му и колкото и егоистично да беше се радваше,че има кой да го обсипва с това внимание,егото му се ласкаеше и нямаше нищо против стига да не се налага да й дава шанс. Тя го преследваше безсмислено а той просто стоеше и безчувствено се наслаждаваше.
Но сега вече не беше така. Сякаш го беше забравила и пренебрегнала и то заради онзи боклук Блек-пропаднал родоотспъкник като мъртвия си баща.
За Драко бе повече от обида и наранено его да бъде заменен с подобен човек. С какво го заслужаваше? Само защото я харесваше и обичаше каквато е тя му се беше хвърлила на врата? Колко скучно. Беше избрала лесното и достъпното.
Но това не се хареса на Драко. Трябваше да се върне в неговия живот,нали го обожаваше....
Може би ако беше близо до нея щеше да се оправи всички,може би ако спечелеше отново приятелството й,тя пак щеше да му обръща внимание и егото му да се нормализира. И през ум не му минаваше да е започнал да изпитва ревност,защото несъзнателно я харесва...нямаше начин.
Той харесваше единствено себе си и обичаше вниманието,което някой му отделя. Но когато това внимание изчезнеше,самочувствието му някак падаше и се ядосваше.
Обмисли добре плана и ходовете си и още на следващия ден поиска прошка на Панси за поведението си преди и беше много убедителен.
Момичето в началото не искаше да обели и дума и му каза да се разкара,но наивността й за пореден път надделя и накрая се съгласи да бъдат отново приятели и да прекарват повече време заедно. Емориал не беше много съгласен,но Драко успя да убеди в промяната си и него и Блек реши да му дадат шанс да е приятел и на двамата. От този ден тримата започнаха да движат заедно и Драко бе принуден да стане аутсайдер принизявайки до нивото им. Дано си струваше и Панси скоро зережеше този червенокос боклук Блек.
Още същие ден в който Драко пак стана приятел с Панси,тя веднага реши да сподели чрез дневника си на Том. Вече му беше казала,че се е събрала с Емориал Блек и интуицията му подсказваше,че това момче наистина я цени и харесва и им пожела щастие като ги подкрепи. Тяхната връзка не пречеше по никакъв начин на обшуването й с него и приятелството им продължаваше да расте. Том малко се обвиняваше,че така е допуснал да наруши част от клетвата си,но това беше неговата малка тайна и никой не подозираше,което беше добре. За всички останали продължаваше да е студения и сериозен Том,който няма нужда от никого. И такъв се опитваше да бъде и пред себе си,въпреки,че откакто се запозна Панси сякаш откри и своята мила и добра страна. Това го плашеше. Не искаше да притежава подобни неща,защото водеха до слабост...а слабостта водеше до нещото,което мразеше дори да изрича-любов. Неговия кошмар. Неговото табу. Никога не биваше да допуска отново подобно чувство да го превземе.
Приятелството беше друго,за него правеше изключение ,но силно се надяваше да не може да прераства е нещо повече. Досега не беше имал приятели и не знаеше както може да очаква от тях. Ала щеше да направи всичко възможно да не се докосва до любовта до края на живота си. До тази гадна и ужасно болезнена ненужна на хората любов. Всички казваха,е тя е щастие,но за Том беше най-голямото проклятие и страдание. По-лошо и от черните изкуства и смъртта.
Панси припряно му пишеше за промяната на Драко и учудването й,но в крайна сметка наистина почувства,че е искрен.
Том обаче бе на друго мнение. От това,което знаеше за него си вадеше други изводи и смяташе Драко за комплексар,егоист и арогантен човек,който само разиграва Панси. Тя му вярваше понеже бе заслепена от чувствата си. Поредния негативен ефект от проклетото нещо, наречено любов. Караше те да мислиш нетрезво.
Том не й спести мнението си по въпроса,защото в приятелството си с нея беше винаги директен и искрен и не обичаше да лицемерничи.
Сигурно просто е с наранено его и сега иска отново внимание,помисли върху това. Не искам после да страдаш, Евелин
Но..Том,той наистина се разкая за всичко. Дори Емориал го прие като приятел и му даде шанс да движи с нас
Възможно е да се е променил,но моята интуиция ми казва друго. Не те карам да ме послушаш,ако не искаш. Ти си преценяваш. Но бъди нащрек Моля те,просто се притеснявам за теб
Недей,Том. Всичко е наред. Драко не е светец,но едва ли би постъпил толкова двулично. А как върви твоето проучване на черните изкуства? Намери ли нещо ново? Така и не ми обясни какво е това хоркрукс и защо е толкова интересно...и аз малко се тревожа за теб. Не искам тези изкуства да ти навредят и да те обсебят. Или по лошо-да изгубиш себе си заради тях
Няма да се случи нищо такова,действам внимателно. Прекалено е сложно да ти обясня всичко около хоркруксите,но скоро може и да го направя. Като цяло да кажем,че това би ми дало повече възможности от всеки друг магъосник за моето време. Ще ме дари с нещо уникално,което да използвам мъдро. Но хоркруксите са и много опасни и трябва да си подготвен,иначе гибелта ти е сигурна. Но аз внимавам,Евелин. И чак когато,имам досатъчно сили,средства,знания и практика ще се занимая сериозно с това
Пази се много и наистина ще се радвам ако скоро ми обясниш всичко около това тайнствено нещо. Сега излизам с Емориал и Драко. До скоро.
Панси затвори дневника и се отправи към двора.
В това време Емориал все още беше в Голямата зала и си бъбреше с Хари.
Двамата не бяха близки колко са били бащите им,но поддържаха добри отношения и понякога си лафеха.
-Не знам как може да си приел Драко да е приятел с теб и гаджето ти. Не помниш ли как се държеше с нея и как тя го преследваше?-говореше Хари с укор в гласа
-Помня и още съм бесен от това,обаче ще ти издам нещо. Имам си един тайничък план. Ако Драко ми е приятел ще го държа под око да не си поволява много а и ще разбера какви намерения има. Както се казва-приятелите дръж близо,враговете-още по-близо. Да не мислиш,че му вярвам,че се е променил? Крои нещо,но не знае,че аз не съм вчерашен. Панси му вярва понеже мисля,че още го обича,което ме докарва до бяс,но се моля да го забрави,правя всичко възможно.
-Знаех си,че все има някаква причина да си в Слидерин-отвърна Хари и след малко се разделиха като Блек се отправи към двора
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 2:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава десета

Невнимание и прозрение

Драко беше успял да спечели доверието и на Панси,и на червенокосия кретен гаджето й и беше много доволен. Отново започваше да влиае на момичето и макар и несъзнателно тя му отделяше нужното внимание като се опитваше да убеди себе си,че всичко е само приятелско и скоро ще го преодолее. Емориал едва се владееше да не убие Драко виждайки подлия му подход,но и той играше ролята на приятел идеално и чакаше удобен момент да нанесе удара си. Ревността му нарастваше с всеки изминал ден и правеше душата му изпълнена с омраза и гняв към Малфой. Толкова се обсеби си от това чувство,че сякаш забрави за щастливия факт,че с Панси все пак са заедно. В главата му постоянно беше как да отмъсти на Драко и да го накара да съжалява,че постъпва така. Маската на доверчиво момче му костваше много усилия,но заради Панси си стуваше. Без да осъзнава,че омразата и ревността му пречат продължаваше да се придържа към плана си.
Момичето все още не забелязваше какво се случва и с двамата и мислеше,че всичко е съвсем наред. Напоследък много се тревожеше за това как би използвал тези хоркрукси Том и дали все пак няма начин по който могат да се срещнат. Бяха толкова близки приятели,трябваше да се видят на живо,цял живот ли щяха да си пишат в тези дневници? Беше нелепо. Понякога наистина си мислеше,че няма по-близък човек от него.
Харесваше Емориал,допадаха си и имаше нещо към него. Таеше някакви чувства към Драко все още и се радваше,че са приятели. Но сякаш и двамата не можеше да я разберат изцяло,и бяха на моменти толкова...далечни,повърхностни. Но не и Том. Той беше различен от тях. Далечен бе само физически,но духовно го чувстваше толкова близо...
Дали пък не прекаляваше? Дали не си въобразяваше? Помисли малко и поклати глава. Навярно щяха да я сметнат за луда,но тя знаеше,че не може тази близост да е нейна илюзия. Чувстваше го прекалено истинско,че да е така. Дали и Том мислеше същото за тяхната дружба?
Хоркруксите за които беше споменавал много я човъркаха и искаше да научи всички за тях без догадки и тайни.
Вечеряйки в Голямата зала заедно с Емориал и Драко,изведнъж сякаш по чужда команда изстреля:
-Хей,момчета да сте чували за неща наречени хоркрукси?
Двамата я зяпнаха доста стреснато и някак изненадани. Тези до тях също се втренчиха в нея и някои пребледняха. От масата на Грифиндор сякаш почти всички се обърнаха към тяхната маса и метнаха на Панси странни погледи включително Хари и компания.
Момичето все още недоумяваше какво толкова беше казала и се почувства неловко като видя,че толкова хора я зяпат. Усещаше,че явно не е трябвало да пита.
-Луда ли си? Не знаеш ли....-поклати глава Драко ужасен-за това не се говори ей така.
-Защо? Лошо ли е?
-Ама ти сериозно ли не си чула? Това е нещо в което е вложена много опасна черна магия-прошепна Емориал-и има само един човек за който е известно,че я е използвал.
-Кой?-поинтересува се Панси притеснена
-Абе ти...къде си блеела в началото на октомври като обясниха на цялото училище какво е хоркрус? Това би ни било много полезно в случай,че се разрази магъосническа война с Ти-знаеш-кой.-заговори отново Емориал
Момичето съвсем се обърка и си спомни причината, поради която не е запомнила тези важни обяснения. Точно тогава се запозна с Том и не беше особено заинтересована от часовете. А и страдаше постоянно по Драко.
-Но какво общо има с това Вие-знаете-кой?
-На луната ли живееш,момиче?-скара й се вече Драко-повече от ясно е!
Той е създал хоркрукси! Научил е за тях още съвсем млад и после ги е използвал за да се превърне в това,което е сега! Те не се правят лесно.
Могат да бъдат всякакви предмети в които има специална черна магия. Може да бъде създаден ако направиш убийство и тогава част от душата ти се откъсва от теб и отива в предмета. Това ти гарантира вечен живот. Преди Вие-знаете-кой да осъществи това е било само легенда. Гениално зверско е.
Панси стоеше като вцепенена и не обелваше и дума. Очите й бяха разширени от ужас и клатеше глава. Това не можеше да е истина. Нима имаше толкова ужасно средство за безсмъртие и до него се беше добрал самия Волдемор? Беше отвратително и нечовешко. Но най-лошото беше,че Том имаше такъв интерес към това. Той съзнаваше ли какво щеше да се случи ако реши да прави подобни неща? Щеше да стане чудовище,да убива точно както Волдемор. Нима това искаше? Едва ли,не беше възможно нейния толкова добър приятел Том Риддъл да цели подобно нещо. Сигурно имаше някаква грешка,сигурно не знаеше последствията и не беше информиран добре. Панси толкова се уплаши и разстрои,че очите й се насълзиха и прошепна на глас без да иска
-Трябва да кажа на Том,не бива да се погубва...не бива...
Приятелите й я изгледаха още по-странно и се намръщиха.
-Кой е този Том? И защо се ужаси толкова много? Ясно е,че Ти-знаеш-кой е способен на всичко,не е толкова учудващо.-обади се пак Драко с невъзмутимо изражение и продължи да се храни
-Никой...-отсече момичето
-Да бе...тогава защо го споменаваш и защо реагира толкова ужасно като разбра за хоркруксите. Да не ти стана жал за милият Черен магъосник...?-стерлна я с неразбиращ поглед гаджето й
-Не,естествено. Но Том..не е никой. Забравете какво сте чули. А и дори да е някой,това не ви засяга.
-Много странно се държиш-присви очи Малфой-първо питаш изневиделица за хоркруксите,после криеш зад гърба ни нещо...добре ли си, Панси? Ние сме ти приятели,ако познаваш някакъв си Том не бихме ти се сърдили. Кажи ни просто кой е.
-Оставете ме намира вече!-тросна се тя и излезе с бързи крачки от залата все още с насълзено очи хуквайки към спалнята си.
Момчетата гледаха след нея известно време,но после се върнаха към храната мислейки,че сигурно е в онези специални периоди в които момичетата са малко странни и раздразнителни. Те наистина изобщо не я познаваха и разбираха.
Въпреки,че споменаването на този Том ги изнерви и щяха да научат кой е и какво общо има с нея.
Панси тичешком влезе в стаята отваряйки дневника си припряно. Колко й се искаше да има начин да отиде някак при Том и да поговорят очи в очи. Той сигурно не подозираше колко е опасно това от което се вълнува и можеше да го погуби изцяло.
В този миг обаче в съзнанието й сякаш се появи образа на нещо,което можеше да й помогне да се срещне с приятеля си. Времевърт. Точно това й трябваше,че да може да се върна назад във времето озовавайки се в годината през която Том е шестокурсник.
Сети се веднага,че съвсем случайно беше видяла в трети курс Хърмаяни да носи такъв предмет на врата си и сигурно още беше у нея.
Не й остана нищо друго,освен да обмисли как да окрадне временно тази толкова ценна вещ.
Том веднага отговори на съобщението й и тя му обясни всичко,което е разбрала за тези ужасни хоркрукси.
Момчето знаеше известна доза от всичко това,но нямаше и представа,че трябва да извърши убийство за да може да отдели и вложи в предмета част от душата си успешно. Трябваше да разбере всичко и то от някой,който има достоверна информация. Плановете му не включваха да се превръща в убиец...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 5:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава единадесета

Кражбата и шокът на Риддъл

Панси не отместваше очи от Хърмаяни през целия им общ час по отвари като се опитваше да разбере дали това на врата й е онзи времевърт,който бе видяла в трети курс. Момичето се опитваше да изглежда непринудено и щом грифиндорката забелязваше,че я гледа,се обръщаше на другата страна.
-Какво за Бога правиш?-захили се Малфой-защо зяпаш онази идиотка Грейнджър?
-Не я зяпам-отрече момичето и крадешком пак погледна към Хърмаяни като вече беше почти убедена,че носи времевърта.
-Мислиш ли,че Паркинсън те гледа?-запита Рон-така ми се стори.
-И на мен честно казано. Какво ли иска...-начумери се Хърмаяни
-Я си представи да се е влюбила в теб. Малко ми е съмнителна-закисна се силно Рон а момичето го изгледа бясно
-Отвратителен си...това е най-гадното предположение,което можеше да измислиш.
-Добре де,извинявай.
След часовете Панси бързо излезе от кабинета оставяйки гаджето си и приятеля си в неведение и незабележимо тръгна след Хърмаяни и компанията й. Тримата се отравиха към библиотеката. Панси безшумно вървеше след тях и се сети за специялната магия за невидимост,която беше научила от Том и тихичко прошепна:
-Инвизиблуре!
За щастие се получи. Момичето извади джобното си огледалце и не видя отражението си. Беше напълно невидима. Какво ли щеше да прави без Том,беше я открехнал на толкова интересни заклинания,които не учеха тук. За момент й се прииска да го прегърне.
Тримата приятели цял ден се разхождаха и си говореха общи приказки следвани от Панси по петите. Вечерта,когато Хърмаяни вече се приготвяше да си ляга,свали вмемевърта и го сложи под възглавницата си.
-Не ви ли се струва,че тук сякаш има още някой?-обърна се тя към момичетата в стаята
-Едва ли. Дебелата дама не може да бъде заблудена с нито един трик за невидимост-отвърна Джини-трябва да си голям майстор и да знаеш доста редки заклинания за такова нещо. Айде лека.
Панси още повече благодари мислен на Том и още повече й се прииска да го прегърне. Ако продължаваше да учи заклинания от него,сигурно щеше да надмине половината училище.
Тя изчака всички да заспят и съвсем бавно и внимателно измъкна времевърта изпод възглавницата на Хърмаяни и се приготви да излезе. Обаче без да иска събори една книга от шкафчето на момичето и тя шумно тупна на земята събуждайки всички.
Панси хукна бързо през глава и след по-малко от минута вече беше излязва от общята стая на Грифиндор изплашена и пребледняла. Бързо се върна в подземията на Слидерин и се прибра в спалнята на момичетата стискайки в ръка времевърта. Успя. Нямаш как да я разкрият.
Въздъхна облекчено и се похвали светкавично на Том какво е взела и как би могло да й помогне да се срещнат.
Но той не отговори нищо. Очевидно го нямаше и тя се сети,че тази вечер ще изкопчи цялата истина за хоркруксите от един свой учител.
Хърмаяни вдигна голяма врява и видя,че някой е задигнал времевърта.
Още преди Панси да се е прибрала в стаята на Слидерин,тя помоли Хари да използват хитроумната карта и да видят кой е крадеца.
-Чух го,тичеше към изхода,сигурно е някъде наблизо-с отчаян глас говореше тя-как може някой да постъпи така? За какво му е времевърта,той не е играчка и не се използва току така.
На картата обаче нямаше абсолютно никой,нито една фигурка и име над нея. Целият замък беше съвсем спокоен и всички спяха.
-Много странно,картата може да разкрие всеки,дори да е под мантия невидимка.-зачуди се Хари-не знам за някакво заклинание,което може да я заблуди. Този,който е използвал начин за невидимост трябва да е доста хитър. Или да използва някое много старо и силно заклиание.
-Дори аз не се сещам за подобно-обади се Хърмаяни-но да не ми съсипе времевърта,защото ще съжалява,че се е родил!
В това време Том Риддъл омайваше с ласкателства и невинно изражение професора по ЗСЧИ Хорас Слъгхорн и бавно изтръгваше от него цялата му нужна информация за хоркруксите. Беше истина. Това средства за безсмъртие,което толкова го привличаше се оказа смъртносно и зверски жестоко. Не можеше да бъде създанено без убийство. И влагайки част от душата си в предмет,ти сякаш губиш себе си и човешката си същност.
Това си беше живо обричане на душевна смърт. Запазваше себе си,но само физически...и то на каква цена...
Беше по-ужасно и опасно отколко Том си мислеше и при края на цялото разясняване изглеждаше много шокиран.
-Какво има Том? Нима смяташе,че създаването на подобно нещо е елементарно и безобидно? Никой не се е осмелил да го използва,това са само легенди.-обърна се към него професора- а и само чудовище би се осмелило да стигне до там.
-Прав сте и то напълно.-кимна Том-благодаря за информацията. И лека нощ.
-И моля те,не споделяй това с никого. Дори нямах право да ти казвам всичко. Сега върви да спиш,утре е олимпиадата по отвари с другите училища,нужни са ти сили.
-Не се тревожете,няма да издам този наш разговор на никого. До утре.
Том излезе от кабинета и се запъти към стълбите. Все още беше блед и стресиран. Това ли беше цената на вечния живот? Трансформация в чудовище и човешки жертви? Нима за да останеш безсмъртен трябваше да се лишиш от всичко човешко у себе си..? Но тогава за какво щеше да ти служи вечния живот,ако не можеш да го живееш с цялата си същност и душа и да трупаш знания и мъдрост надминавайки всички останали?
Нима за да бъдеш уникален и да надхвърлиш общо приетото трябваше да отхвърлиш и човечността си?
Том не искаше да повярва в това. Не искаше и да си помисля,че за да постигне мечтите си,трябваше да изгуби толкова много от себе си. Да стане убиец и чудовище..
Той обичаше да навлиза в забранените черни изкуства и да черпи знания от тях...бяха му интересни ала никога не беше искал да извършва подобн зверства,колкото и злобен и мрачен да беше понякога. Беше посягал на човешки живот само в мислите си,когато го обземаше ярост,но само понякога и само за момент.
Нямаше ли друг,по-човечен и нормален начин да постигне,това,което иска?
Нещо,от което да не се налага да има жертви?
Нещо с което да си осигури безсмъртие,но да не губи нищо в замяна?
Том беше решен да разбере и силно се надяваше да съществува подобно нещо. Искаше вече живот за да може да разгадае всички тайни,които го заобикалят,да натрупа опит и знания и да се прочуе с невероятни открития,да създаде собствени заклинания,които един ден да се учат в училище и да остане в историята на магъосническия свят.
Пък и се боеше,изпитваше неописуем страх от смъртта. Не искаше да отиде на ново и непознато място прераждайки се в друг или по лошо-да стане просто храна за червеите. Не искаше да си отива от този свят пълен с толкова загадки и възможности а и все още вярваше,че е роден за значими дела. Мечтаеше да промени историята на магическия свят в необикновена и невиждана до сега посока. Да остави своя белег.
И все трябваше да има друг начин,различен от онези хоркрукси...
Не беше възможно някой да не бе измислил нещо такова. Щом съществуваха изверги измислили хоркруксите,съвсем логично щеше да е да има и такива,които бяха създали по-безопасен и добър метод за безсмъртие. Сигурно не беше първия,който се стремеше към такова нещо...
Том се замисли. Ами ако все пак беше така....тогава може би самият той трябваше да измисли своя по-добър начин. Но откъде трябваше да започне?...и как?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 9:06 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава дванадесета

Разговорът

Том крачеше нервно очаквайки професор Слъгхорн. Трябваше да говори с него,да научи някакъв друг начин за вечен живот освен тези проклети хоркрукси...
Беше спечелил тази сутрин и тазгодишната олимпиада по отвари побеждавайки отличници от цял свят и Слидерин отново спечели поредния златен медал и всички много се гордееха с него. Дори по случая съвсем скоро щеше да се състои пищен бал на който беше желателно да се танцува по двойка. Поредната простотия според Том. Хич не му се искаше цяла вечер да му досажда някакво прехласнато момиче и още няколко да го преследват гледайки дамата му на кръв. Толкова би било банално,че чак му призля.
Щеше да е уникално преживяване ако си имаше свое специално момиче,единствената за сърцето му...
Но такава надали щеше да се появи. Не биваше да го допуска.
Тази част от клетвата трябваше да остане нерушима. Мисълта да е толкова отдаден и близък с някой друг човек го ужасяваше. Това си беше известна доза привързаност и зависимост а тази част не му беше по вкуса. Въпреки,че като се замислеше приятелството пак беше привързаност а мечтите и целите му пък можеха да се нарекат зависимост. Донякъде. Означаше ли това,че проявяваше слабост щом изпитва привързаност и зависимост по този начин? Тази мисъл го ужаси още повече. Слабостта щеше да го пречупи и да го отдалечи от мечтите и целите му. Мразеше я и се стараеше да не я допусне до себе си. Но нима щом беше привързан към Панси и бяха приятели това не беше част от слабостта? Отрече наум,нямаше начин. Надяваше се да не е истински привързан,надяваше се да успее да прекрати по всяко време дружбата им ако се наложи.
Но дълбоко в себе си,сякаш другото му аз не искаше това никога да се случва и при тази мисъл изпитваше някаква тъга.
-Осъзнай се,Том-прошепна си той-вразуми се и стига с тези недопустими емоционални изблици на слабост!
Въпреки нрава и целите си той беше просто човек и го знаеше. За това толкова се боеше да не се пречупи и винаги си напомняше да знае какво е важно за него и да не се размеква.
Срещата му с професора беше тайна в една от скритите стаи,които по късно бе кръстена Нужната стая. Те решиха,че другаде може някой да подлушва или да събудят подозрение.
Професора се появи и се извини на момчето за чакането.
Том директно го попита има ли друг извествен начин за безсмъртие,но без жерти и опасности.
-Сигурно се шегуваш,момче-засмя се малко нервно мъжът-ако имаше сигурно половината магъосници щяха да са го открили и разпространили. Такова нещо не може да дойде даром,цената е болезнена и превисока. Все пак не живеем в приказките.
-Но не е ли логично щом има брутален и лош начин открит от черните магъосници да има и такъв противоположен на него?-с надежда запита Риддъл доста напрегнат
-Сещам се за още един начин,но пак е зловещ и по-скоро митичен. Сключване на сделка с Дявола и продажба на душата. Но това е небивалица. Някой да е доказвал съществуването на Дявола или Бога? Все още не. Противоположния начин е съвсем прост-приемаш достойно,че си човек и някой ден ще умреш и посрещаш смъртта без страх.
-Но това е твърде....обикновено-разочарова се Том-и в крайна сметка пак умираш и не печелиш безсмъртие.
-Ако искаш да останеш безсмъртен можеш да го направиш в не буквален смисъл. Да оставиш достатъчно неща след себе си,които да се помням вечно. Тогава душата ти ще е винаги жива за света. Само тялото ти ще е мъртво. По-добра опция от хоркруксите е,не смяташ ли?
-Разбира се...така е,но ако не успееш да оставиш нищо след себе си за толкова кратко време? Живота и времето летят бързо. Докато се обърнеш и си вече стар...
Безсмъртието ще ти даде неограничено време за всичко. Ще бъдеш господар на себе си,на живота и на времето. Не би ли било хубаво?
-Хората не са устроени да бъдат господари на всичко това. Ние сме магъосници,но възможностите ни не са неограничени. Ако бяха,нямаше да сме хора а някакви богове или космически същества,сигурно. Пък и ако имаш всичко,няма да имаш радостта от борбата,все някога ще ти стане скучно.
-Но ако се стремят за нещо отвъд човешкото и обикновеното...и искат да надхвърлят всичко,което вие казахте? Защо да няма изключения,различни....?
-Всеки е уникален и различен,дори да не е безсмъртен, Том. Изключенията се крият във всеки от нас. Не можеш да контролираш онова,което не зависи от теб,да се месиш там,където нямаш работа. Има природни закони,принципи и граници,които не бива да се нарушават,не е желателно. И дори магъосниците го знаят.
-А ако все пак някой би искал да ги пристъпи за да е наистина уникален и единствен? Толкова лошо ли е това?-държеше на своето Том
-Странно разсъждаваш,момче. Но за жалост не си на прав път. Ако някой има тази дързост,едва ли го чака нещо добро. Ако този някой се беше родил някакво могъщо създание с хиляди привилегии и му беше отредено да живее вечно,да може всичко....тогава нямаше да се нарича човек. Хората са умни,интелигентни и имат много възможности,биха постигнали много и биха развили доста свои способности отвъд познатото досега,но въпреки,това не бива да се самозабравят и да искат всичко. Отговори си на въпроса заслужили ли са да притежават контрол над времето и живота?
Защото аз смятам,че не е така. Те никога не са били съвършенни и безгрешни и ако имаха всичко със сигурност щяха да се полакомят
за още и да търсят начини да станат още по-велики и по-велики....
Накрая резултата щеше да е катастрофален. Помисли върху това.
Не знам защо толкова ме разпитваше за хоркруксите и говорим за тези неща сега,но се надявам да постъпваш разумно каквото и да си решил да правиш. Вярвам в теб,запомни го.
-Да,професора, ще поразмишлявам върху нашия разговор. Но искам да ви попитам и друго. Ако някой има и други причини да иска безсмъртие...например страх от смъртта? Тогава той просто се опитва да избяга от нея,да я надхитри един вид...
-И пак няма да успее. Смъртта е нещо нормално и всеки трябва да я приеме,когато му дойде времето. Не може да се избяга от нея. И всички го знаят. Страха от смъртта е като страха от неизвестното. Но по-достойно е да се изправиш срещу всеки страх е не да бягаш и пак да живееш с него по някакъв начин и да си жертва.
Може би само ако притежаваш Мантия невидимка като най-малкия брат в приказката за Даровете на смъртта,само тогава ще имаш шанс да я надхитриш. Но сам помниш,че в крайна сметка той я сваля и посреща смъртта като стара приятелка,а не се крие вечно за да е безсмъртен,нали? А и би било тъжно да гледаш всичките си близки как умират и накрая да останеш съвсем сам....
-Ами ако нямаш близки и важни хора...? Тогава е по-лесно
-Всеки си има в живота поне един близък и ценен човек. Убеден съм в това. Дори да не го мисли или да не го знае,пак съществува такъв човек. Не вярвам при теб да е различно. Нямаше семейство и много приятели,но със сигурност имаш някой,който чувстваш близък и не би искал да го видиш как умира.
В този момент Том неволно се сети за Панси. Може би тя беше този човек...въпреки,че не му се искаше това да е свързано с някакъв вид слабост.
-Да...сигурно сте прав. Но ако този така близък човек е далеч от вас и дори не сте го виждали,но все пак усещате някак присъствието му и му имате доверие за всичко? Питам просто примерно,не става дума за мен....
-Странна ситуация би била,но не и невъзможна.
-Ако примерно вече знаете,че този човек би ви разбрал ,споделяте му всичко и го разбирате най-добре от останалите и сякаш често си четете мислите и можете да почувствате как е той в момента...а когато не си общувате ви е мъчно и се чудите какво ли се случава с него...а когато....си говорите все едно времето спира и всичко друго е на заден план...а когато...
-Том,да не си влюбен?-прекъсна го Слъгхорн и се усмихна
Риддъл застина и едва не припадна от изумнение и някакъв вътрешен ужас. Този въпрос отекна в съзнанието му и го накара да остане безмълвен доста време. Беше напрово ужасно и нечувано да го пита някой такова нещо. Той да изпитва любов? Да обича или да е влюбен? Това беше изключено и абсурдно! Дори споменаването на тази дума го ужасяваше и я презираше. Не искаше да се докосва до подобно нещо,нито да си припомня какво е чувството,това беше най-голямата слабост,която той отхвърляше и мразеше. Ако я допуснеше,трябваше да намрази и себе си и да наруши всичките си принципи и клетвата. Никога не биваше да се случва това и той се стараеше да забрави за същестуването на подобни чувства и да изгради щит в душата и сърцето си. Щит. скован от черна мъгла хладнокръвие,леден и непроницаем за вечни времена.
Единственото човешко нещо,което искаше да държи далеч от себе си.
-Какво говорите?-възмути се той-разбира се,че не...давах пример за приятелство...
-Приятелсво ли? Както разпалено го описваше граничеше много повече с любов...но може и да съм се объркал. Все пак няма да е лошо понякога се разсейваш от ученето и другите си занимания. Ти си младо и красиво момче и не си пропилявай тази години.
-Нека сменим темата,моля ви.
-Както искаш..и все пак намерили ли си вече дама за бала? Смятам,че с Белатрикс Лестранж бихте били хубава двойка или пък с Елина Сторм...
-Не съм още,но да ви кажа все ми е едно.
-Ех,че си и ти...недей така. Подочух,че тази години от тавана ще се спуска много имел,което означава,че ще се раздават целувки на воля.
Имай го впредвид....
Том се намръщи и измърмори нещо като се стареше всячески да забрави въпроса на професора отправен след описанието на дружбата му с Панси. Беше толкова нелепо,при това дори не се бяха виждали реално....би било лудост да изпитва толкова силно нещо.
Понякога в ума му се прокрадваше образа на бледо тъмкосо момиче,което му се усмихва и говори с весела нотка в гласа,но това не означаваше нищо,нали?!
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 02, 2012 12:39 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава тринадесета

Кавгата

Том Риддъл беше разказал на Панси всичко,което е научил за хоркруксите с подбробности и за разговора си с мъдрия професор Слъгхорн като спести часта в която той си бе помислил,че момчето е влюбено в нея. Все още се опитваше да си избие от главата въпроса му и нелепото му звучене.
Момичето също му разказа,че е научило за хоркруксите от нейни съученици и че в нейното време има един ужасен черен магъосник,който е използвал подобно нещо и сега сее смърт и разруха навсякъде и много от слидеринци планират да се присъдинят към него,но тя не одобрявала избора им.
Том нямаше представя,че става въпрос за самия него в бъдещето,Панси също и изрази възмущението си. Нима имаше човек,който би се подложил на това и би направил не един, а цели седем хоркруса? Пълен психопат,дори на Том му се струваше прекалено. Каква ли омраза изпитваше за да раздели душата си да седем равни части убивайки с лека ръка толкова хора?
Том не искаше да знае.
Пак се ядоса на себе си. Да не би да ставаше прекалено добродушен.... Не подкрепяше тези зверства,но не подкряпяше и пълната доброта и отричане за злото. Знаеше,че то прави света балансиран и живееше у всеки човек,но доколко от него беше склонен да отключи? Искаше да намери баланс в себе си,но рядко се получаваше. Все пак не биваше да забравя за битката си с евентуалната слабост,която го дебнеше. Вече я възприемаше като истински враг и се опитваше да контролира доброто си поведение като не прекалява с него, както и с добрата си страна. Беше мъчително,сякаш сам трябваше да си брои залците,да си поставя ултиматоми и всичко да измерва в точни количества. Все едно е роб на самия себе си,всяко действие,което извършваше преминаваше през строгия контрол на ума му като е многократно анализирано.
Отстрани сигурно приличаше на робот или напълно луд.
Избягваше дългите разговори с връстници за да не предизвика неволни емоции,които евентуално да доведат до слабост. Заради тази борба се самоизмъчваше,сдържайки всичките си емоции,чувства и реакции. И сам виждаше,че е прекалил,но мислеше,че така се предпазва.
Единствено можеше да разкрие душата си и да е напълно свободен,когато си пише с Панси. Тогава ледената маска падаше. Пишеше емоционални изречения,изразяваше се по онзи бурен начин,който отказваше да повярва,че му помага,усмихваше се все едно си говори с нея очи в очи и си представяше,че тя също му се усмихва. Сякаш имаше две същности,но по-истинската и скритата я показваше само пред Панси. Малко се плашеше,че тази двойнственост пак е слабост,пак е чувствителен пред някой,макар и виртуално и пак се ядосваше на себе си. Понякога му се струваше,че не смее да допусне просто за момент да се отпусне и да се радва на всичко ,просто ей така. Нали и щастието беше слабост? Смеха беше слабост,емоциите също,искреността.....и почти всичко.
Ако продължаваше така сигурно щеше да полудее,но трябваше....
беше си обещал нещо,имаше клетва,цели и идеали.
Докато Том още размишляваше и водеше поредната вътрешна битка със себе си,въпреки,че отстрани изглеждаше толкова хладнокръвен и спокоен,Панси обмисляше кога ще използва времевърта и се тревожеше да не би Том да вземе грешно решение в желанието си за безсмъртие и да го изгуби. При тази мисъл сякаш й се стори,че някой й забива ледена буца в тялото и не може да диша от болка.
Молеше се той да не тръгне по лош път,не си представяше да спрат да си пишат. Може би малко прекаляваше,може би не биваше да се привързва толкова към някого за да не страда. Но нима можеше да страда заради някой,който е толкова далеч и не може да й причини болка,защото се разбираха толкова добре и усещаше някаква особена свързаност между тях? Страдаше единствено,че ги дели половин век и не учат заедно. Колко би било прекрасно да бъдат реални приятели....въпреки,че за нея това нямаше значение,когато бяха така близки.
Понякога малко се стряскаше,че си общуват по толкова време и не си омръзваха,а когато затвореше дневника се чувстваше все едно я откъсват от най-ценното й нещо. Случваше се вечер,преди да заспи да се яви в съзнанието й въображаемия му образ. Представяше си го с мистериозно,красиво лице и кристални странни очи,тъмни дрехи и многозначителна умивка. После заспиваше с тази мисъл а на сутринта първото нещо,което правеше е да му напише добро утро в дневника. Понякога дори пропускаше закуската,защото си писаха за нещо интересно и увлекателно.
Панси се замисли. Това не можеше да се нарече лудост нали? Не беше чак толкова странно,че го чувства все по-близък и иска да го види наживо толкова много? Всичко беше в рамките на силното приятелство,нали?
Зададе си Панси този въпрос и този следобяд докато беше в прегръдките на Емориал на двора. Драко беше отишъл някъде и за известно време можеха да останат насаме. Емориал доста се радваше,че са се отървали от онзи рус тъпак и сега прегръщаше приятелката си с поруменяло лице. Толкова я обичаше,че не можеше да си представи някой да му я отеме,още по-малко Драко и беше готов да се бие за нея ако трябва.
Лекият ветрец и ароматните плодови дръвчета наоколо придаваха на обстановката една нежност,която много се харесваше на двамата прегърнати младежи,въпреки,че ума на Панси витаеше някъде другаде и планираше пътуването си във времето още утре вечер.
-Хей...слънце,искаш ли да отидем утре в Хогсмийд? Само аз и ти надявам се.-попита я Емориал като я целуна леко по устните
-Да,разбира се,Том-отвърна тя замислено,но внезапно осъзна грубата си грешка и застина. Сега кой знае какво щеше да си помисли Емориал и да я разпитва...
Ами ако разбере за дневника и тайния й приятел? Ако унищожи дневника? Боже,какво щеше да прави тогава? През ума й дори не мина частица угризение и тревожност относно Емориал. Без да осъзнава продължи да се вайка наум заради опасността да не си говори вече с Том!
-Как ме нарече-внезапно я пусна момчето и я погледна изненадан и някак ядосан-кой е този Том?
-Никой! Обърках се,прости ми-оправда се тя и извърна поглед за да не вижда яростното пламъче в сините му очи
-И как така точно с това име? Много добре помня,че го спомена и онзи ден като пита за хоркруксите-още повече усети,че се ядосва Емориал-да не би да се виждаш с друго момче,а?
-Какво ти става? През повечето време съм с теб и Драко или в стаята си. Как може дори да ти хрумне? Обърках се,това е.
-Съмнително е да споменеш нечие име два пъти съвсем случайно. Това значи,че явно мислиш за този човек.
Панси усети,че цялата изстръпва и не знае какво да каже.
Нима я обвиняваше,че мисли за Том по начина по който би трябвало да мисли за него? Та той й беше гадже,а Том виртуален приятел? Не можеше и да става дума за други чувста....поне така смяташе,така се надяваше. Беше лудост дори да го помисли. Защо Емориал я ревнуваше от всичко живо напоследък и не й даваше да диша дори? Това не беше онзи симпатичен и весел,човек,който тя познваше в началото.
-Не,не мисля. И за твое сведение Том е...рибата ми-излъга тя,защото не можеше да разкрие тайната си.
-Какво? Когато си с мен мислиш за рибата си?-засмя се възможно най-студено Емориал и я стерлна леден,син поглед
-Стига,Панс,не съм идиот като Малфой. Нима очакваш да се вържа....
-Не знам дали си като него,но определено се държиш идиотски сега-изкрещя тя и се ядоса за секунди блъскайки го назад-кой си ти изобщо? В началото беше чудесно момче и смятах,че си подхождаме,но по дяволите ти дори не можа да запомниш,че мразя да ми викат Панс! Правиш всичко,което не харесвам,ревнуваш заради пълни глупости и сякаш имаш нещо против Драко. Той пък какво ти е виновен? Мисля,че и двамата сте егоисти и ми писна от вас. И няма да ходя никъде с теб,върви с някой друг.
-Ти явно прости ме използваше за да го забравиш,признай си-не й остана длъжен младежът и стисна юмрук-аз не съм ти изтривалка
-Много добре знаеше,че тогава страдах за него,но ти се отнесе толкова добре с мен и решихме да си дадем шанс,нали така? Какво значение има миналото,нали сега съм с теб? Но явно....ти си зает само да ревнуваш и да злобееш срещу Драко. Ако не си искал да сме заедно,да не беше ми предлагал,не съм ти виновна аз....откакто съм с теб занимавам ли се с него а? Преследвам ли го? Не. Тогава?
-Но сигурно мисли за него,а сега явно се появи и тоя Том...кой знае още колко има-процепи през зъби Емориал-подведе ме,явно и ти си като другите...една безчувствена кучка.
ФРАС!
Панси изгуби търпение по съвсем нетипичен за нея начин и удари с всичка сила Блек като го изгледа яростно и се обърна на другата страна за да скрие сълзите си от обидата и огорчението.
До преди малко смяташе,че има гадже,което я цени и обича а сега виждаше срещу себе си един злобен и арогантен кретен. С какво се различаваше от Драко? Явно не с особено много неща. Том беше прав.
В последно време той й намекваше,че и Блек не е стока въпреки всичко и отново интуицията му не излъга. Може би трябваше да й стане личен любовен консултант,така добре умееше да преценява момчетата около нея само от едно описание. И все пак тя остана доста облекчена. Дълбоко в себе си не обичаше Емориал и изпитваше само симпатия,която сега се изпари моментално. Лошото беше,че вече не знаеше дали го иска и като приятел....след всичко станало днес как можеше да му прости?
-Извинявай,не исках да те обидя...аз...просто..много се ядосах,не искам да съм последен за теб,не искам някакви си други момчета да ме превъзхождат,аз те обичам....-започна да се оправдава той,но тя не обърна внимание а само промълви
-Ако ме обичаше,нямаше да мислиш само кой ти е конкуренция и да се състезаваш и ревнуваш от Драко и някакви предполагаеми други хора.
После тръгна към замъка без да се обръща назад като изобщо не съжаляваше и изтри последните си сълзи. Край,това беше. Повече нямаше да е хленчеща и беззащитна и да чака някое момче да я кара да е щастлива и харесвана. Трябваше да бъде самоуверена и силна заради самата нея ако искаше да оцелее без да я мачкат.
Донякъде Том имаше право,че прекалената чувствително е слабост и вреди. Момичето влезе в спалнята през общата стая на Слидерин и отвори дневника за да разкаже всичко на приятеля си и да му съобщи новината,че много скоро ще се видят.
В това време пък,той проклинаше утрешната вечер в която щеше да е прословутия досаден бал на който щеше да е с една слидеринка Белатрикс,която уважаваше като човек,но не харесваше и понасяше като момиче.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 02, 2012 2:47 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава тринадесета

Само след няколко часа Панси щеше да замине на невероятно пътешестви във времето и най-сетне да се види с най-близкия и добър приятел-Том Риддъл. Толкова се вълнуваше,че ще се срещнат и че това й е първото пътуване във времето. С Емориал не бяха разговаряло от както се скараха и на момичето никак не й пукаше,че може би ще трябва да се разделят. Явно така беше най-добре. С Драко си говореше,но вече беше някак недоверчива и дистанцирана и към него и той го забеляза и постоянно търсеше повеод да се заяжда и обвинява Блек. Двете момчета бяха толкова заслепени и далечни от Панси,че тя се запита какво толкова е виждали в тях. Емориал беше найното изключение,но преди,беше разочарована,че и той е станал като другите. Единствено Том не й беше причинявал мъка. Въпреки,че на моменти прекаляваше с хладното си отношения към останалите,обичаше черните изкуства и имаше планове за безсмътрие,той беше толкова добър,когато си общува с нея...толкова истински и човечен,колкото Драко и Емориал не са били през целия си живот. Когато си пишеше с него мислите й,че е обречена да не срещне разбиране,духовно свързване и нещо споделено изчезваха. Тогава се чувстваше различо. Не съвсем обречена.
Започна често да си задава въпроса дали тяхната дружба и близост е характерна за силното приятелство като цяло,защото малко се тревожеше,че надвишава някаква граница.
Следобяда,момичето си набави от един таен източник тъмен сатенен плат,няколко черни панделки и дантели, малка декоративна шнола шапчица с черни пера и сребриста маска домино.
Том й беше споменал,че при него щеше да се проведе бал и то с маски.
Бяха се уговорили да се срещнат в градината след края на бала около два часа през ноща,но момичето реши да иде по-рано като посети бала без да му казва. Искаше да напрви нещо щуро.
За щастие,беше събота и повечето й съученички бяха при родителите си и тя можеше да спокойствие да си ушия роклята.
От малка обичаше да шие на мъгълска шевна машина,да си измисля модели на дрехи и кройки като после ги декорираше с панделки,копчета и каквото й роди въображението. Последната блуза,която си уши беше с огромна черна панделка и мънички празни старинни рамки от картини залепени по нея.
Техните не бяха очаровани,че има влечение към подобни мъгълски неща,но забелязваха,че притежава усет и нестандартен талант й я подкрепяха.
Момичето скрои плата внимателно и започна да го оглежда критично за някакви грешки.
След това започна да съединява частите на роклята ги положи под машината и след половин час всичко беше готово.
Приши панделките и дантелите хаотично по дрехата и я прибра в гардероба.
Приготви си черните сенки за очи,ружа и два ластика като ги сложи на шкафчето и излезе да се разходи сама в двора.
Остана доволна,че Емориал и Драко не са наоколо,защото не искаше да вижда физиономийте им в този момент.
Забеляза,че близо до нея си бъбрят Хари и компания.
Хърмаяни още беше бясна за кражбата на времевърта и бълваше огън и жупел.
-Само да ми падне тоя нахалник,ще види той! Ще го накарам да съжалява,че изобщо си е помислил да краде. Ще го замъкна в библиотеката каго го принудя да преписва книги цял месец под мое наблюдение,после ще го измъчвам с постоянни изпити,ще му измисля специални домашни и ще го накарам да наизусти поне пет книги! Няма да види бял ден!
Лицата на Хари и Рон пребледняха от ужас и изпитаха леко съчувствие към крадеца.
-Леле,а аз съм била злобна-промърмори Панси също малко стресирана
За нещастие Хърмания я чу и се обърна сериозно към нея
-Каза ли нещо Паркинсън? Да не се опитваш да слухтиш за да докладваш на Малфой?!
-Моля?-не повярва Панси-да не мислиш,че това ми е целта в живота…не съм негова сянка. Вече.
-Много странно-обаде се Хари-винаги си била част от свитата му.
-Може би,но беше отдавна. Сега нямам свита. Сама си ми е добре.
-Както и да е. Дори да си чула нещо,все едно. Надявам се нито един от слидерин да няма общо с тази кражба,че иначе….
-Уверявам те,че едва ли някой би искал да се занимава с такова нещо-излъга машинално Панси
-Дано. Защото времето не е игра и трябва да се подхожда внимателно с времевърта. Да се използа разумно и за важни неща а не безцелно. Междудругото,странно е,че една чистокръвна слидеринка се увлиа по мъгълски стил….другите не те ли правят на пет стотинки?
-О,и още как…но това не ги засяга. Всеки има право да е себе си. А и аз не мразя мъгълите и никога не съм твърдяла,че съм повече от тях. Не е хубаво да се вярва на клишето,че всички слидеринци дискриминират тези,които не са с чиста кръв. Все пак не произхода, а качествата и способностите те правят добър магъосник. Нали Грейнджър?
-Ами…да-много изненадана кимна Хърмаяни и Хари и Рон също зяпнаха учудено
-А сега трябва да се приготвя за нещо важно. Чао-махна с ръка Панси и се отдалечи.
-Боже,на къде отива света?-поклати глава Рон-нима тя наистина мисли това,което каза? Панси Паркинсън,първа приятелка на онзи Малфой.
-Сигурно е влюбена-подсмихна се Хърмаяни-когато човек е влюбен света му изглежда красив,обича мира и приема всичко по хубав начин. Става по-мил. Променя се.
-Ха,че тя и да е влюбена сигурно е в някой злобен от нейния дом…няма логика да е заради това-възрази Хари
-Едва ли е някакъв като Драко. Но който и да е й влияе добре. Паркинсън никога не е била толкова злобна,просто беше в лоша компания.
-Да не вземете сега да станете приятелки? А и помниш ли как те зяпаше….-сети се Рон и се захили
-Не,Рон не си и помисляй тази простотия,че е влюбена в мен! Момчешката глупост понякога няма край.
Времето мина неусетно и настъпи часът на заминаването на Панси половин век назад.
Тя бързо се облече,среши,гримира,сложи си няколко бижута, маската,върза си косата и закрепи черната шапчица на главата си.
Взе времевърта,сложи го на врата си и завъртя малкия пясъчен часовник назад. Изведнъж почувства,че се движи много бързо.
Премина през коридора,замъка,размина се с много учители,ученици и духове бродници. Това продължи около един час и момичето реши да спре времевърта.
В същия момент спря да се движи и се озова отново в Хогуортс в един мрачен коридор в който близо до нея три малки ученика си шепнеха. Тя се приближи едва забележимо до тях и се опита да види кои са.
За голяма нейна изненада това се оказаха малките Хари,Рон и Хърмаяни,които разговаряха за нещо и се бяха навели един към друг.
-Казвам ви,в онази стая има огледало,което показва,че родителите ми са живи!
-Стига,Хари,да не си сънувал…? Ако ти кажа,че съм виждал момиче със зелена коса и маска,ще бъде ли това истина-поклати глава Рон и в същия миг и тримата видяха,че зад тях стои Панси със своя зелен кичур,лилава рокля и сребриста маска и ги гледа втренчено.
Трите деца зяпнаха от учудване и разтъркаха очи.
Панси само се усмихна притеснено и си прошепна:
-Объркала съм времето,уф!
Завъртя отново времевърта и след малко отново се носеше на някъде изчезвайки от полезрението на децата.
-Добре,де…май започвам да ти вярвам-обади се пак малкия Рон
Панси се размина с много силуети и видя за втори път някои от стаите и стълбищата в замъка. Този път изчака близо час,докато спре устройството и се озова на двора, беше рано сутрин.
В пустия двор се разхождаха прегърнати двама младежи-момче и момиче говорейки си тихо
-Омръзна ми да се крием…все някога поне на приятелите си трябва да кажеш за нас. Трябва да го приемат-каза момичето,което беше бледо с тъмни очи и пепеляво руса коса и Панси можеше да се закълне,че й е познато от някъде.
-И как смяташ да съобщя на Джеймс и на другите,че излизам със момиче,което е от дома на човека,който ненавиждаме и дразним?-запита припряно тъмнокосото високо момче с леко нагъл вид
-Какво толкова?-намуси се момичето-какво като съм в един дом със Сивиръс? Той е слидеринец,но е влюбен в грифиндорка,при това с мъгълска кръв. Какъв е проблема,Сириус? Цял живот ли ще се крием….това ни е последна година тук. А и не забравяй,че рано или късно ще се разбере….за детето.
-Нали се бяхме разбрали да го махнеш,не можем да се грижим за него-ужасено каза Сириус и Панси се вгледа по-внимателно в момчето и разбра,че става дума не за кой да е,а за Сириус Блек
Огледа отново русото момиче и за малко не изпищя от изненада и шок.
-Не мога да направя подобно нещо. Ако трябва ще гледам бебето сама,но няма да го убия! Направихме грешка,но това малко създание не е виновно. Трябва да бъде отгледано както всички други деца.
-Нарциса,ти полудя ли? Как си представяш двамата да сме семейство…и то с дете?? Никога не сме планирали подобно нещо. Ще поема отговорност за това,ала не очаквай да се женим. Не искам подобни неща,никога не съм искал….
Пък и онзи богаташ Малфой те преследва откакто се помня,защо не избереш него!
Нарциса зашлеви шамар на младия Блек и го погледна с укор.
-Защото не го обичам,за Бога! Дори да ме зарине със злато и бижута,не може да купи сърцето ми! Колкото и да сме различни с теб,колкото и голям безделник и нехранимайко да си те обичам…и искам детето ми да расте с двама родители,искам да знае кой е баща му…
Панси сметна,че е чула достатъчно и безшумно продължи пътуването си във времето като все още се опитваше да осмисли и осъзнае видяното и чутото. Нима майката на Драко е била гадже със самия Сируис Блек като момиче и дори имат дете?! Но тогава…дали имаше вероятнист това дете да е всъщност Драко…
И след като е обичала Блек защо се е омъжила за Луциус Малфой?
Не й влизаше в работата и не биваше да се намесва,но ако това бе истина Драко трябваше да я знае,не можеше да тъне вечно в заблуда. Друг е въпроса,че ако реши да му разкаже за това трябваше да признае за тайната си и така щеше да изложи себе си и Том на опасност…но пък от друга страна Драко й беше приятел и не заслужаваше да бъде лъган от майка си.
И ако наистина Драко беше дете на Сириус…това значеше,че с Емориал са полу братя! Което изглеждаше толкова нелепо!
Панси за трети път се озова на място,което едва ли беше правилното. Намираше се отново в Хогуортс,но той беше почти празен а някои от стълбищата все още не бяха построени.
Много от движещите се картини също липсваха.
Момичето се разходи предпазливо по коридорите,но в същия миг забеляза,че към нея крачат двама младежи. Единия беше изцяло в червени одежди,не много висок,но жизенрадостен с живи светли очи и кестенява чуплива коса,а другия доста красив и строен със зелена мантия,но някак отчуждено изражение и застинали тъмни очи. Двамата припряно ръкомаха и спореха за нещо.
-Как така ще построим движещи се стълби,би било опасна за по-малките-възмути се по-ниския младеж със светлите очи-нека не бъдем толкова амбициозни от самото начало…после ще доизпипаме всичко.
-А,не! Кога после,времето лети….най-късно след две години училището трябва да е отворено. Ако така се туткаме,ще бъде готово след петдесет години,ако до тогава вече не сме умрели и не сме го оставили на наследниците ни да го довършват. Представяш ли си колко ужасно би било?
-Е…малко преувеличаваш. Искаш всичко на момента,не става така. Заклехме се да построим това място достъпно за всички,които имат дарба и желание да учат магия и така и ще бъде. Но все пак трябва време…
-Всички,които да достойни-поправи го другия мъж-няма да идват тук разни неграмотни бездрани мъгъли. Нали за това правим специялно училище за магъосници…не за цялата пасмина от мътнороди!
-Салазар,прекаляваш вече. Кога ще спреш с това? Не може да учат тук само чистокръвни,не е честно. Ако и другите имат някакви заложби защо да не ги развиват….? Така е редно.
-Винаги сме се карали по този въпрос,Годрик,но аз няма да отстъпя-закани се Слидерин,но млъкна виждайки близо до тях Панси и я посочи и на събеседника си.
-Коя сте вие?-начумериха се двамата-и как влязохте…не знаете ли,че замъка тепърва се строи?
-Леле,ама вие наистина сте Грифиндор и Слидерин….едни от създателите на Хогуартс-развълнува се Панси и и се прииска да се снима за спомен с тях. Това пътуване във времето се оказа още по-невероятно,отколкото очакваше!
-Разбира се,че сме ние…но интересното е как се пояти ти тук-присви подозрително очи Слидерин
-Аз съм пътешествечника във времето-гордо каза тя-е,донякъде….трябва да отида в едно точно определено време за да се срещна с едно момче….
-Банално-изсмумтя Грфиндор-чел съм подобни истории,но са доста нелепи. А и щом времето е отредило да не сте в едно пространство,сигурно има защо.
Панси леко се намръщи. Какво ли знаеха те за подобно нещо? Но пък едва ли щеше да се случи нещо фатално ако им разкаже цялата история за запознанството си с Том.
Така и направи. Двамата създатели в началото слушаха доста отегчено,но после се оживиха и им стана интересно. С леко невярващо изражение те асимилираха чутата история и бърчеха чело.
-Наистина доста невеоятен начин за общуване сте намерили-кимна Слидерин-но каква е ползата щом винаги ще ви дели половин век…той си има негов живот,ти свой…накрая сигурно ще ви писна да си говорите така.
-Едва ли,можем вечно да си пишем и на двамата ни е приятно и се чувствате така сякаш сме заедно…толкова сме свързани…
-Да не си влюбена в него и той в теб?-запита весело Грифиндор и Панси онемя поглеждайки го невярващо.
Защо,по дяволите дори те мислеха така,какво толкова не можеха да разберат в необикновеното им приятелство?
-Не!-отсече тя-не е така!
-Лъжи себе си,но ще видиш,че е така-кимна и Слидерин-това коварно нещо любовта се прокрадва бавно и не усещаш кога те е обсебило,за това не съм й почитател. Но не съм и имунизиран срещу нея. Никой не е.
Младежът хвърли поглед на татуираната змия на рамото й и някак замечтано се загледа в нея-хм…много хубава рисунка. Би било чудесно ако мога да я виждам всеки ден и да изразява нещо наистина специално.
Панси обаче се сети,че трябва да тръгва и се сбогува с Грифиндор и Слидерин молейки ги да се опитат да я забравят за да не се обърка нищо във времевото пространство.
Те я увериха,че едва ли един дребен разговор ще навреди някак на нещо и някого и й махнаха с ръка.
Момичето се отправи към поредната дестинация с недеждата вече да се озове на правилното място.
-Дано успеят да са щастливи тези разделени от времето хлапета-въздъхна Грифиндор
-Ех,все едно беше вчера,когато и ние се захласвахме по разни вещици и се дуелирахме за сърцата им-засмя се и Слидерин но се сети-докъде бяхме стигнали с разговора…а да,чистокръвните…
-Не си и помисляй да се съглася с теб,драги-отсече ядосано Грифиндор и двамата продължиха безкрайния си спор докато Панси развълнувано очакваше мига в който ще се промъкне на бала и после ще се запознае с Том Риддъл. Имаше да му разказва толкова много.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 03, 2012 12:57 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

глава четиринадесета

Тайнствената гостенка

Голямата зала беше придобила още по-невероятен и загадъчен вид.
От тавана се сипеше цветен прашец хвърлян от милиони живи фей заедно с изящни декоративни свещи и лампички.
Пода беше измагъосан да е от изкуствен стъклен лед,масите грееха в ярки цветове а около стените се скускаше мистериозен сребрист мрак с вдижещи се черни сенки.
В средата имаше огромен подиум на който трима магъосници с празнични костюми свиреха приятна музика.
Том влезе в залата издокаран с черен семпъл костюм със сива лъскава мантия и черна маска домино,която открояваше само кристално-пъстрите му очи със сиви оттенъци. Младежът изглеждаше стилно и още по-красив и строен от обикновено.
Неговата дама,която крачеше редом с него хванала го под ръка-Белатрикс Лестранж,изглеждаше също толкова стилно и елегантно. Беше облечена в дълга черна рокля надиплена по краищата и украсена с черни панделки и дантели,а буйната и дълга коса бе прибрана назад със сребърна шнола. Носеше гердани и гривни от черен полускъпоценен камък а на дясната си ръка бе сложила старинен пръстен с изображение на череп. Тежкия й черен грим и бяла пудра само допълваха още повече мрачната й,но красива визия.
И двамата бяха облечени в тон и изглеждаха чудесно.
Като победител в световната олимпиада по отвари,Том трябваше да открие танца заедно с дамата си и застанаха в средата на залата покланяйки се. Музикантите засвириха една валсове мелодия и скоро всички танцуваха в захлас. Или може би почти всички в захлас.
Том беше толкова отегчен,мрачен и ужасен,че му се искаше да беше болен. Не обичаше танците и прекалено изтънчените дрехи,мразеше да е в компанията на момиче,което постоянно се опитва да се присламчи към него и да му привлича вниманието как ли не....
Не харесваше нахалството а още по-малко този подход на момичетата.
Белатрикс беше втора по умения,интелигентност и успехи след него и той много я уважаваше и ценеше като съученичка. Но станеше ли дума за други отношения-не искаше и да чуе. Когато тя се мъчеше да спечели симпатията му,сякаш оглупяваше и ставаше дразнеща.
Като сега например. Докато танцуваха тя постоянно му се усмихваше замечтано и се прехласваше за най-малкото като не спираше да го гледа очаквайки някаква реакция или действие.
Сигурно очакваше да тръгне да я целува,какъв ужас!
-Бела,не се вълнувай толкова,аз не съм някой принц....трябва да се държим като големи и трезви хора,дори на тържества. Не мога да разбера тази твоя промяна. Когато сме на състезания,учим или имаме практически обучения ти си направо желязна,съобразителна и сериозна. Държиш се на положение и така е редно. Но сега...
-Стига,Томи,сега сме на бал...забавлявай се-засмя се Бела щастливо-ти си млад човек,трябва да се поотпуснеш
-Може и да е така,но не е добре да се прекалява. Нима одобряваш начина на живот на Бенджамин, например...с алкохол,безделия и момичета. Аз не съм такъв просто.
-Но аз не искам да си като него,той си е лентяй,но пък е винаги щастлив и безгрижен. Можеш ли да кажеш същото за теб?
-Защо трябва да съм винаги безгрижен и щастлив?-озадачи се Том докато тя се завъртя хванала едната му ръка
-Е,не чак винаги,но поне понякога...всеки търси щастие,независимо в какво ще се изразява то. Ти някога правил ли си нещо,което да ти носи щастие,да се чувстваш добре от него...?
-Обичам да пиша,да търся информация за разни заклинания,да правя отвари,да си измислям мои ритуали и магии...-започна Том,но тя го спря
-Но прави ли те това наистина щастлив?
-Така мисля,щом се интересувам от тези неща и влагам време в тях...
-Щастието не се мисли,а се чувства. Както и приятелството,злобата,омразата,любовта. Трябва да ги почувстваш за да съществуват за теб.
-О,не искам да си говорим за теми свързани с любов,моля те-направи гримаса момчето
-Ти явно много бягаш от това-засмя се Белатрикс,но Том не отговори и се опита да смени темата.
Какво я засягаше той какво мисли, чувства и в кое вярва? Любовта не беше от приятните му теми и я беше игнорирал като чувство отдавна. Но щастието...смяташе,че го усеща в себе си,но беше сигурен,не се беше замислял дали всичко,което право му носи това чувство. Сякаш си беше забранил да чувства или да признава това. Единствено и само приятелсвото с Панси,което го караше да изпитва вълна от чувства и емоции правеше изключение и го допускаше до себе си. Всички друго беше мисъл,хладнокръвие и контрол над слабостта. Онази ужасна слабост,която се сражаваше с него постоянно.
Музиката се промени и стана малко по-бърза така,че можеха да танцуват поотделно и Том издебна момента да се откъсне от Бела като отиде да си налее безалкохолно за пиене. Той мразеше всякакъв вид алкохол с изключение на една напитка,която сам си приготваше понякога за да се успокоява. Напитката се състоеше от черен чай,мляко,червено вино,черешов пунш и съвсем малко ром.
Слагаше я в малко стъклено шишенце,което понякога носеше със себе си и избягваше да прекалява с употребата й. Най-малкото,което искаше беше да стане зависим от питие.
Том си сипа една чаша домашна лимонада и с отегчение отпи от нея,като видя към него да се задават Бенджамин Лейзъл и един от приятелите му Дженсън Смитс. Двете момчета се подхилкваха и държаха в ръцете си огромни бокали с пунш.
-Как е?-поздравиха те отегчения Риддъл
-Нормално-сви рамене той-къде са дамите ви?
-О,зарязахме ги и после взехме да танцуваме с някакви други момичета...после и те изчезнаха на някъде...-заобяснява развеселен Бен и Том забеляза,че е подпийнал
-Какво става с Бела...-смигна му Дженсън-или я карате по-бавно?
-В смисъл?-не разбра Том а двете момчета се подхикнаха и се опитаха да му намекнат някак
-О,това ли било....не,нищо такова не се случва. Дори не ми се танцува повече с нея.
-Еее ама ти си много капризен. Бела е идеалната за теб! Виж я само. Умна е,забавна е,готина е като човек,смела е..освен това е голяма красавица. Ти да не чакаш някое момиче от космоса? Осъзнай се...скоро навършваш седемнайдет а сигурно още дори не си....
-Достатъчно-отсече Том-няма да говоря с вас за това. Вълнувайте се от момичета,правете с тях каквото си искате...но не се опитвайте да ми пробутате който и да било. Не харесвам нито едно момиче в целия замък. Това е. И не ми и трябва.
-Безнадежден си-поклатийа глава двете момчета-Ок,както искаш...и все пак е малко странно. Не искаме да те обидим или нещо такова,но на тази възраст повечето момчета вече се интересуват от такива неща...-започна спокойно Бен а Дженсън допълни
-И от едни други също...сещаш се....
-Ако ще ви е по-лесно приемете ме за сбъркан и готово! Знам за кои нещата говорите,не е нужно да ми обяснявате с подбробности,не съм малък. Но просто си имам други работи за които да мисля. Проумейте го. И не ме ядосвайте. Предупреждвам ви,че ако пак се опитате да ме сватосате с момиче или да ми четете лекции кое е нормално и кое не,ще съжалявате. Достатъчно ви търпях глупостите.
С това Том сложи край на разговора а двете момчета отново се върнаха на дансинга. Риддъл седна на един от столовете и си допи лимонадата. Тъкмо се канеше с неохота да се върне при Бела,когато входната врата се отвори и в залата влезе непознато момиче облечено доста по-необичайно и различно от присъстващите.
Носеше къса виолетова рокля украсена с много тюл и шарени панделки,която беше без ръкави а само с две дантелени презрамки,имаше тъмен чорапогащник а върху него от коленете надолу раирани калцуни. Кестенявата й коса беше вързана на две опашки а през лицето й се спускаше боядисан в зелено бритон.
Носеше сребриста маска домино а на главата си имаше декоративна черна шапчица.
Обувките й също бяха необичайни за бал-лилави спортни кецове,които обаче много й отиваха.
Зад момичето се подаде Филч и съобщи на всички
-Каза,че е чужденка,идвала от ''Бобатон'' само за бала.
И пазачът затвори вратата оставяйки я пред стотиците любопитни погледи. Директора я приветства,като за щастие се оказа,че наистина една от ученичките на френското училище се канела да идва.
Панси се надяваше да не се появи точно сега и огледа с възхищение всичко. Нямаше търпение да открие Том и да го изненада...
но как..сред толкова хора с маски,тя дори нямаше негова снимка и никога не се бяха сетили да се опишат визуално един на друг.
Струваше им се излишно като бяха разкрили толкова за себе си...
Том гледаше непознаната с голямо учудване и усети някакво много странно вълнение и изблик на радост. Забеляза различната й визия и доста му хареса и някак го грабна. За първи път някое момиче успяваше да задържи вниманието му и да предизвика у него някакъв интерес. Коя беше тази толкова нестандартна личност? Изглеждаше сякаш идва от съвсем далечен свят...носеше у себе си нещо,което не бе усещал или прозирал в нито едно друго момиче и доста се стресна.
Нима отново проявяваше ужасната слабост...нима допускаше толкова емоции заради някаква непозната? Полудяваше ли?
Том дочу,че момичетата я коментират с лека насмешка относно вида й и я мислеха за циркаджийка,но какво разбираха те.
На него му беше дошло до гуша от клиширани до болка рокли,прически,грим,поведение...и изощо начин на живот.
Това момиче беше различно не само заради вида си и Том имаше интуиция за това....сякаш го отличаваше от тълпата му душата,същността. Въпреки,че не я познаваше,момчето необяснимо как прозираше чистотата и красотата на тази душа....
Точно как прозираше прекрасната личност,качества и всичко духовно ,когато си пишеше с Панси....
Но нима те двете можеха да имат нещо общо?
С Панси се бяха разбрали да се чакат в градината след бала и тя навярно още пътуваше назад със странното устройство,което все още не беше популярно в неговото време и той не знаеше от къде може да си го набави. А и се чудеше дали би могъл да го използва както трябва. Времето беше от малкото неща,които му бяха непонятни и често дори се абстрахираше от него и забравяше,че съществува.
Гледайки тайнствената гостенка усети,че това се е превърнало в съзерцание от което трудно може да се откъсне. Сякаш времето спря.
Момичето внезапно усети,че някой я наблюдава и забеляза момчето с черната маска,което изглеждаше мистеризно красиво и някак странно,нехарактерно пленително.
Тя се вгледа в пъстрите му,кристални очи и енергията им сякаш беше ключ за една врата,която никога до сега не беше открехвана. Виждаше някаква особена доброта,но и тайнствена злокобност зад тях...ала си помисли,че може да остане изгубена в тези очи завинаги.
Кой ли беше този загадъчен човек...можеше да се закълне,че има странното усещане,че не е случаен. Ни най-малко.
Том се опомни и пристъпи към момичето малко нервно усещайки известна доза страх и напрежение. Успя само да се усмихне без да продума. Проклетото напражение, обаче го вбесяваше и той се опита да си върне хладния,сериозен вид. Но безуспешно.
-Ще танцуваш ли с мен...?-кратко попита той в очаквана като се тревожеше дали пък не се е изложил някак и още повече се ядоса на себе си.
Беше привлечен ужасно от някаква непозната,отключила непознато кътче на душата му съвсем изведнъж и на всичкото отгоре се чудеше как изглежда в нейните очи. Хладния,сериозен и самоумверен Том Риддъл,който мрази емоциите и чувствата да се тревожи за подобни неща сломен от друго човешко същество?! Това не можеше да е истина...не биваше...противоречеше на целия му начин на мислене и живот,на цялата му същност,на всичкия самоконтрол и табуто,което сам си беше създал. Какво беше това...какво беше това нещо,толкова силно,странно и нелепо,че да не може да го игнорира или притъпи поваляйки го безмилостно в битка разразила се вътре в него?
Печелеше всяка такава битка. Какво ставаше сега?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща Страница 1 от 2

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker