Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3
 Липсващата учебна година[ФФ][ЗАВЪРШЕН] « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Сеп 15, 2012 11:29 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НАЧАЛОТО НА КРАЯ


Не че искам да ви прекъсвам семейните скандали, обаче трябва да тръгваме. – намеси се Дена и двамата я погледнаха изненадани, а после се изчервиха от неудобство. – Времето ни изтича.
- Какво предлагаш да направим? – намеси се Хари, преди приятелите му да са си върнали дар словото.
- Имам план, който ще трябва да спазваме стриктно, защото и без това много неща могат да се объркат. – Дена въздъхна и се изправи на крака. – Сега вземете всичко необходимо и се хванете здраво едни за друг. Ще се магипортирате с мен на безопасно място и ще изчакаме заклинанието за котешки писъци в селото да се вдигне на разсъмване.
Четиримата се събраха в кръг и се хванаха здраво за Дена. Хари пусна Роналд до момичето, защото знаеше че приятелят му все още не е на “ти” с магипортирането, а бе наложително да не допускат и най-малката грешка. След като дойде на себе си от неприятното усещане, че са го проврели през много тесен маркуч, Хари се огледа наоколо и установи, че мястото му е познато.
Преди четири години тук се бе укривал Сириус и тримата с Рон и Хърмаяни го бяха посетили веднъж, за да му донесат храна. Изведнъж нещо стегна сърцето на момчето и накара очите му да се навлажнят. Наруга се, че започва да се поддава на чувствата си и трябва да се стегне, но това не подейства особено и Хари тръгна към изхода на пещерата, когато усети, че започва да се задушава. Дена го спря и поклати глава – никой от тях не биваше да излиза, за да не бъдат разкрити.
Рон и Хърмаяни седяха на земята с опрени един в друг гърбове. Момчето беше леко позеленяло, както си отбеляза наум Дена, защото магипортирането не му понасяше особено добре. В действителност реакцията на Хари я накара да се замисли за мястото, където се намираха. Никога не бе идвала тук, но Сивиръс й бе обяснил подробно къде трябва да се магипортира, за да е далеч от обхвана на заклинанията в селото. Може би си внушаваше, но сякаш мястото беше познато на Потър и не му носеше приятни спомени. Беше любопитна, но тактичността, на която я учеше майка й от много време, я накара да се спре и да не чопли стари рани. Вместо това се огледа и намери един голям, плосък камък, който щеше да й свърши чудесна работа и реши, че е време да посвети тримата в плановете си.

***

Том Риддъл стоеше сам в полутъмната стая и държеше в ръцете си съвършеното копие на чашата на Хафълпаф. Отново бе измамен, изигран, предаден. Отново губеше част от себе си. Някога доброволно я бе откъснал от душата си, но едва сега усети загубата й истински. Трябваше да разбере къде е чашата, преди да бъде унищожена, защото не се съмняваше в намеренията на крадеца. Този, който я бе взел отлично знаеше какво представлява и единствената му цел бе да я унищожи. Волдемор захвърли фалшификата в стената и той се натроши на парчета, викът на мъжа отекна в цялото имение. Сякаш онзи противен дядка му се смееше от Отвъдното. Но не бе познал! Никой не можеше да надвие Лорд Волдемор, още по-малко някакъв призрак. Дори това да бе духът на самия Албус Дъмбълдор.
Неукротимата ярост на господаря им караше Смъртожадните да се разбягват където им видят очите, стига да не попадат пред погледа му. Няколко вече си го бяха отнесли и нямаше много голяма вероятност да оцелеят. Все още Риддъл не можеше да разбере, как е възможно да се случи това. Да открадната хоркрукса направо под носа му, а той дори да няма бегла представа, кой е нещастникът, дръзнал да го стори. Изискваше се повече смелост, отколкото умения да се открадне, защото бе имал глупостта да сложи елементарни защити, мислейки че чашата е в безопасност щом е при него. Въпросът е кой бе толкова дързък и безочлив, че да открадне от господаря си и после да го гледа в очите. Прати съобщение в замъка и нареди двамата Кароу да проверят Сивиръс и Дена. Всъщност Риддъл изобщо не смяташе, че може те да са замесени по някакъв начин, но пък бе сигурен, че ако Кароу знаят нещо по въпроса то само Сивиръс би могъл да го изкопчи от тях.
Преди да се оттегли в покоите си, нареди да не махат заклинанието за котешки писъци в Хогсмийд. Някой помагаше на Потър и знаеше какво представлява чашата, значи бе възможно и да знае за диадемата и да се е досетил къде е. Щеше да отиде и да си я вземе сам, ако се налагаше. Успокояваше го мисълта, че никой не може да се добере до медальона и пръстена.

***

-Значи трябва да се промъкнем в замъка незабелязано и от подземието да стигнем до кабинета на Трелони, а после и да унищожим онези чудесии? – Рон продължаваше да мърмори.
-Да...точно така. – отнесено му отговори Дена, докато приготвяше многоликовата отвара. – Знам че звучи налудничаво и абсурдно и могат да се объркат поне десет неща, но не мисля, че имаме голям избор. Нито пък време.
-Дена е права. – Намеси се Хърмаяни, която до сега бе мълчала и слушала внимателно, сякаш се намираше в час по Трансфигурация. – Какво правиш? –полюбопитства, когато видя русокосата да сипва в отварата от собствените си коси.
-Не е ли очевидно? – подсмихна се Дена. – Честито, Хърмаяни! За един час ще имаш честта да приемеш моя образ.
-Каква скромност само... – подхвърли Рон.
-Рон! – сопна му се Хърмаяни. – Извини го, когато е гладен и уморен е много докачлив.
-Няма нищо. – момичето махна небрежно с ръка. – Така или иначе настроението му няма да се подобри като разбере, че успях да откъсна косми само от Амик Кароу.
-Ууууу... – сбърчи нос Хърмаяни. – Наистина няма да му хареса. Ами ти? Ясно е, че Хари ще е под мантията, аз ще приличам на теб, а Рон на Кароу, тогава ти в кого ще се преобразиш?
-Аз съм зоомаг, така че ще се преобразя и ням ада има проблем.
-А в какво ще се преобразиш, все пак?
-Във вълк. – отвърна Дена напълно спокойно.
-Вълк! Но това е много трудно и опасно!
-Знам. Не се тревожи, Хърмаяни...правила съм го десетки пъти и още не съм се превърнала във върколак. Няма причина да се случи точно сега, нали? А за да стане това трябва да сгафиш наистина много.
-Щом казваш... – почна неуверено Грейнджър.
-Казвам. Ще ги изпием едва когато наближим селото, защото иначе ще си изгубят действието много по-рано.
-Но от Хогсмийд до замъка са двайсет минути!
-Няма да вървим пеша, Хърмаяни. Ще минем по таен проход и ще стигнем за десет минути. Там може би ще се наложи да се разделим, за да покрием едновременно двете места. Вероятно ще трябва ти и Хари да отидете при Слъгхорн, защото старчето няма да го издаде, а ние с Рон ще отидем при Трелони. Може да се наложи да й направя магия за заблуждение.
-Разбирам. През „Меденото царство” ли ще минем? То е затворено и ще трябва да влезем с взлом.
-Не, няма да минаваме от там, защото не искам да разбивам магазина на хората, а и без това входът в замъка се пази. Ще влезем от там, от където ще ни пуснат. Хайде, време е да тръгваме.
-Хари, добре ли си? – Рон се бе втренчил в приятеля си, който седеше и гледаше към входа на пещерата. Сякаш не бе с тях. – Хари, тръгваме вече.
-А? Добре де, разбрах. Тръгваме. – момчето се изправи и се заметна с мантията невидимка.
Четиримата излязоха от пещерата и се отправиха към селото. Никой не обелваше и дума, защото щяха да се разкрият, а и не им беше много до разговори. Когато стигнаха до селото, Дена извади шишенцата и ги даде на Рон и Хърмаяни. След броени минути на мястото на Рон стоеше Амик Кароу, а до истинската Дена – неин съвършен клонинг. Четиримата се магипортираха в центъра на селото. В момента, в който го сториха, въздухът бе разцепен от пронизителен писък и Дена веднага се преобрази. От “Трите метли” изскочиха десетима Смъртожадни с качулки и извадени пръчки, но щом видяха Амик Кароу и Дена ги свалиха. Единият от тях попита:
- Амик, какво правиш тук по това време?
- Черният Лорд ми нареди да направя малка проверка наоколо.– Рон се усети на време и влезе в ролята си. – Няма да се бавя, защо не се приберете?
- Чухме, че заклинанието за котешки писъци се е включило и помислихме, че е Потър. Ти как така се магипортира от замъка?
- Не съм се магипортирал от замъка, Йаксли. Защо му е на Потър да идва в селото?
- От къде да знам! Предупредиха ни, че е възможно да дойде. Какво прави Мейферт с теб? И тя ли проверява?
- Наказанието на Господаря не ти се е отразило добре, Йаксли, щом задаваш толкова въпроси на хора, които явно си имат друга работа. – намеси се и Хърмаяни. –Защо не се прибереш и не си гледаш питието.
- Не ми се отваряй много, малката! Това, че си любимката на Господаря няма да ми попречи да ти хвърля един як бой. Откога с Амик станахте такива дружки, а? Само преди няколко месеца той изгаряше от желание да те одере жива.
- Предаността към Господаря и работата ни е много по-важна от личните ни взаимоотношения. – твърдо отсече мнимата Дена.
Вълчицата започна да ръмжи гърлено и оголи зъби. Това накара Смъртожадният да преосмисли позицията си.
- Хубав домашен любимец, Мейферт! От къде го измъкна?
- Не ти влиза в работата. Прибирай се и ни остави да си вършим работата.
Смъртожадните се прибраха и тримата приятели, водени от вълчицата, се отправиха към “Свинската глава”. Заведението беше празно, само кръчмарят стоеше зад тезгяха и бършеше чашите с кърпа, която като че ли никога не е била чиста. Абърфорт се навъси на ранните посетители, но не обели и дума. Но когато Дена върна човешката си форма и пред очите му се появиха две съвършено еднакви момичета, а Хари отметна мантията, човекът се опули недоумяващо, а в следващия момент се разсмя. Четиримата не намираха нищо смешно в ситуацията, но смехът му бе толкова заразен, че след малко и те се разсмяха. Абърфорт ги покани да се качат горе и да го изчакат. След малко дойде и самият той, носещ табла с храна и медовина.
Докато четиримата омитаха съдържанието на таблата, успяваха един през друг да разкажат за събитията, които ги бяха довели в “Свинската глава” Разполагаха с още половин час докато действието на многоликовата отвара изчезне, затова бързаха и Дена помоли Ариана – момичето от портрета, да съобщи на Невил, че им трябва ескорт. Абърфорт накратко им разказа за сестра си Ариана и случилото се преди толкова много години. Когато Невил дойде им оставаха точно десет минути, за да се преобразят и им стана ясно, че планът започва постепенно да се проваля.

***

Волдемор стоеше на малкия остров в средата на езерото, пълно с инферии, които сам бе създал. Съзерцаваше празния каменен съд и усети как гневът му къкри и е готов всеки момент да експлодира. Значи бе успял да се добере и до този хоркрукс. Браво, Дъмбълдор, чудесна работа! Но все пак не знаеш за пръстена. Няма как да знаеш! Но все пак червейчето на съмнението го гризеше и Риддъл се отправи към другата част от душата си, скрита в старата къща на Гонт, където никой не би се сетил да търси. Наджини се увиваше около врата му, съскаше и споделяше гнева на стопанина си. Щом Том Риддъл видя празната златна кутийка, нададе такъв писък, че въздухът наоколо затрептя. Мъжът се изправи и свали змията от врата си, за да я обвие в защитна мрежа. Така поне един от хоркруксите щеше да е наистина на сигурно място.
В същото време белегът на Хари го прониза така силно, че момчето се строполи на колене в тунела. Наложи се Невил и Рон да го вдигнат и да го опрат в стената, докато се съвземе. Поне вече знаеха, че и Волдемор знае. Това не бе утеха, нито някакво кой знае какво предимство, но определено бе стимул да се размърдат. Невил и Дена се споглеждаха крадешком и се усмихваха едни на друг, а когато погледите им не оставаха незабелязани, се изчервяваха като хванати в бела хлапета.
Преди да влязат в нужната стая, изчакаха да се преобразят и когато се вмъкнаха бяха посрещнати от тумба въодушевени съученици. Всички искаха да ги прегърнат и да ги поздравят и това им отне десетина минути. Хари успя да дръпне Рон и Хърмаяни в страни и им съобщи, че Волдемор се е запътил към Хогуортс. Това налагаше да действат веднага. Решиха да променят стратегията си и Хари и Дена тръгнаха към кабинета на Трелони, а Рон и Хърмаяни – към подземията, за да вземат чашата от Слъгхорн. Дена им обясни къде се намира и как да я вземат. Разчиташе на съобразителността на Хърмаяни, за да обяснят на професора положението и необходимостта да бъде дискретен.
Хари се скри под мантията невидимка и с Дена се отправиха към седмия етаж, а от там и по витата стълба към кабинета на преподавателката по пророкуване. В същото време, по пътя към подземията, Рон се сети, че мечът на Грифиндор е в Хари и те нямат с какво да унищожат чашата. Тогава момчето си спомни, че освен с меча, чашата може да бъде унищожена и с отрова на базилиск, а в Стаята на тайните имаха цял, мъртъв базилиск с пълна със зъби паст. Веднага хукнаха към тоалетната на Миртъл, а през това време Дена и Хари се вмъкнаха в кабинета на Трелони. Нямаше никой и Дена отиде право при шкафа, където трябваше да е тиарата на Рейвънклоу. Промърмори нещо и отвори шкафа, а след още няколко промърморени заклинания измъкна диадемата и я положи на една от малките, тумбести табуретки в кабинета. Хари замахна с меча, но в последния момент се отказа и подаде оръжието на Дена.
- Ти направи толкова много за нас. Днес буквално ни спаси живота, като ни попречи да влезем в Гринготс. Заслужаваш да унищожиш поне един от хоркруксите. Ето, честта е твоя.
- Благодаря. – каза момичето и за нейна изненада се изчерви силно.
После замахна и посече диадемата. Чу се ужасяващ, протяжен писък и двамата направо изтръпнаха, но поне вече бе сигурно, че диадемата не е хоркрукс. Дена прибра парчетата от украшението във вътрешния джоб на мантията си и с Хари побързаха да се измъкнат от кабинета. Отидоха право в Нужната стая и зачакаха Рон и Хърмаяни да се върнат.
Междувременно, Рон бе отмъкнал метла от килера и някак бе успял да възпроизведе онова съскане, което Хари издаде, когато каза на медальона да се отвори, така че с Хърмаяни благополучно влязоха в тунела водещ към Стаята на тайните, а после и в самата стая. Двамата не бяха стъпвали там никога и бяха изумени от размера на помещението. Също така бяха принудени да признаят, че е красиво, макар и сътворено от Слидеринец. Единственото, което загрозяваше пейзажа бе огромното, вече мъртво, туловище на базилиска. Вонята, която се разнасяше от него бе убийствена, но се налагаше да го доближат, за да вземат от зъбите му. Рон с голяма мъка отчупи четири зъба и двамата решиха, че повече не са им нужни и трябва да се връщат. За да се качат през тунела им трябваше метлата, затова момчето връчи зъбите на Хърмаяни, която с отвращение ги притисна към себе си и се хвана здраво за кръста му, докато летяха нагоре. Щом се озоваха в тоалетната, Рон захвърли метлата и двамата хукнаха към кабинета на Слъгхорн. За тяхно улеснение коридорите бяха пусти и бързо стигнаха до крайната си цел.
Професорът беше шокиран когато ги видя и не можеше и дума да обели. Рон се зае да му обяснява деликатното положение, докато Хърмаяни разваляше защитите около чашата, точно както Дена й беше обяснила. Горкия човечец не успя да се съвземе докато не видя чашата. Очите му направо светнаха и посегна да я докосне, но Хърмаяни каза, че не е добре толкова много хора да я пипат. Освен това обясни, че това е хоркруксът на Волдемор и желанието на Хорас Слъгхорн да докосне безценната антика веднага се изпари. Рон, който бе унищожил медальона, предостави на приятелката си шанса тя да затрие поне едно парченце от душата на Риддъл. Хърмаяни грабна един от зъбите и го заби в златната чашка. Чу се пронизителен писък и после тишина.
- Рон, сигурен ли си, че го унищожихме? – попита момичето.
- Абсолютно. – кимна той уверено. – Така стана и с медальона. И той изпищя и после вече не беше хоркрукс.
-Удивително. – рече професора с пресипнал от вълнение глас.
-Ахам. – рече Рон, хвана Хърмаяни за ръката и се запъти към вратата. – Професоре, ще ви бъдем задължени, ако не споменавате, че сте ни виждали. На никого.
- Няма да кажа нищо. Бъдете сигурни...ама какво да правя с тези неща? – мъжът сочеше счупената чаша и зъбите.
- Ох, вярно. – Хърмаяни се плесна по челото и взе парчетата от чашата, за да ги прибере в джоба си. – Това са зъби на базилиск. Вярвам, че ще намерите начин да ги оползотворите. Бъдете внимателен обаче, защото, както виждате, отровата още действа. – С тези думи момичето излезе от кабинета и затвори вратата, оставяйки професора в пълен туш.
Изведнъж двамата приятели чуха студен глас, който сякаш бе на сантиметри от тях и подскочиха като ужилени. Гласът бе на Волдемор и съобщаваше, че ще нападне училището, ако Хари не се предаде веднага, или не му бъде предаден. Даваше им един час да решат.
Когато Рон и Хърмаяни влязоха в Нужната стая, установиха, че е по-пренаселено от преди. Това се дължеше на факта, че Войнството на Дъмбълдор се бе свързало с Ордена на Феникса и сега членовете му прииждаха през тайния вход откъм “Свинската глава”. Тук бяха Луна, Фред, Джордж, Лий Джордън, Чо Чан, Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън, Алиша Спинет, Бил, Фльор, господин и госпожа Уизли, Кингзли. Всички те бяха дошли да помогнат и да защитят училището. Хари затаи дъх, когато видя и Джини. Никога нямаше да й се нагледа, бе просто прекрасна. В следващия миг обаче се сети, че тя не бива да е тук. Бе прекалено опасно! Преди да каже каквото и да е, тя се хвърли в обятията му и момчето забрави всичките си доводи “против” приятелката му да е с него. Едва когато го пусна и той се вгледа в прекрасните й очи, тези доводи си проправих път в съзнанието му и той я попита по-рязко, отколкото бе имал намерение:
- В името на Мерлин, какво правиш тук?
- Не е ли очевидно? Дойдох да ти пазя задника.
- Благодаря, но мога да си го пазя сам. – тросна й се той.
- Да не са ти направили магия за заблуждение? – изхили се Джини.
- Не. Джини, не бива да си тук! Прекалено опасно е!
- Ами! И затова ти трябва да си рискуваш живота, така ли?
- Мислех, че сме се разбрали по този въпрос. – отвърна той сухо.
- Онзи, който е свързан с това да се пожертваш като агне на заколение ли?- навъси се срещу него момичето. – По него никога няма да се разберем, Хари Потър.
- Джини, наистина не бива да оставаш тук. Могат да те убият! Няма да го понеса!
- Няма да те оставя, Хари! Не си го помисляй дори за миг! Оставам тук и това е последната ми дума.
Преди Хари да успее да възрази, момичето го прегърна и го целуна страстно.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Сеп 18, 2012 1:50 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Посвещавам тази глава на всички фенове на Снейп. Простете ми, но трябваше да го направя...нямаше друг начин. Но и на мен ми се скъса сърцето...

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ПРИНЦЪТ СИ ОТИВА




Дена наблюдаваше как хората прииждаха от портрета и всеки се втурваше към познатите и приятелите си, а тя бе сама. Едва сега усети колко сама е в действителност. Дори Пърси Уизли, който бе скаран със семейството си, бе дошъл, за да се бие редом с тях. Макар и уплашени, всички бяха готови да бранят със зъби и нокти училището.
Момичето се стресна, когато някой я потупа по рамото и зяпна от изненада, когато видя че зад нея стои не друг, а майка й. Не й пукаше, че някой може да види сълзите в очите й, когато те закапаха една след друга. Прегърна жената и не искаше да я пуска за нищо на света. Кийра гушна рожбата си, погали меките, руси къдрици и я залюля в прегръдките си. Не бе виждала Дена почти от една година и сега не искаше да я пуска. Беше й липсвала толкова много. Смелото й момиче само се бе борило достойно, но сега бе време да получи помощ, подкрепа и утеха.
Когато най-накрая се отделиха една от друга, Кийра огледа детето си и констатира.
- Отслабнала си поне с пет килограма...сигурно не се храниш редовно. – изцъка неодобрително жената.
- Всъщност се опасявах, че съм качила поне пет килограма. Особено с този сиропиран сладкиш на обяд и вечеря. Но е толкова вкусен, че не мога да му устоя. – усмихна се момичето. Направо не можеше да повярва, че майка й е тук и говори с нея. – Мамо, как са татко, дядо и Крис?
- Баща ти и брат ти са на сигурно място, а дядо ти е тук. Реши, че щом Волдемор атакува училището няма смисъл да се преструва на мъртъв.
- Това е добре, ще имаме нужда от него. Поне свършихме основната работа. Сега остава да се доберем до змията на Риддъл – Наджини. Тя трябва да бъде унищожена на всяка цена, мамо. Иначе Волдемор няма да умре никога.
- Не разбирам какво общо има...
- Историята е дълга, а и нямам право да разкривам...съжалявам, майко. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Но го имайте предвид. Риддъл няма да може да бъде убит докато змията му не бъде унищожена.
- Добре, а сега какво ще правим?
- Ще защитаваме замъка от Смъртожадните. Това е най-доброто, което можем да направим. Но първо трябва да намерим професор Макгонъгол и да я осведомим, че има начин да евакуираме учениците. Поне непълнолетните, защото на другите не можем да нареждаме. Те отговарят сами за себе си.
- Дена, ами Сивиръс?
- Каза ми, че сте говорили. Не споменавай на никого за това, майко. Само ти, аз и дядо знаем, че той е на наша страна. Смъртожадните не бива да разбират, че е предател. Не още.
- Но ако Ордена се сблъскат с него, ще се опитат да го наранят.
- Сев е достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Не го мисли.
Луна се втурна в стаята и съобщи на всички, че Сивиръс Снейп се е дуелирал с професор Макгонъгол и после е скочил от прозореца и изчезнал в Забранената гора. Малко след нея влетя и самата професорка, придружена от Невил, и направо се втрещи като видя насъбралото се множество. Все пак се съвзе бързо и помоли за помощ при евакуирането на учениците.
- Можем да ги измъкнем от тук, професоре. – Хари излезе напред. - През този проход ще се озоват в “Свинската глава”. Никой няма да обърне внимание на хора, които се магипортират от Хогсмийд.
- Добра идея, Потър...браво. Аз отивам да съобщя на другите ръководители за плана. До половин час ще съберем всички непълнолетни и ще ги евакуираме.
- Професоре, къде е Снейп? – провикна се Хари, когато учителката се запъти към вратата. – Нямам представа, вероятно се е присъединил към своите. По всичко личи, че той е убил двамата Кароу, макар да не ми е ясно защо, след като и тримата служат на една и съща персона.
- Кароу са мъртви? – зяпна от учудване Дена. Явно са му създали повече неприятности, отколкото момичето беше предположило. А дали Волдемор вече знаеше кой го е ограбил? Ако да, то тогава Сивиръс бе в голяма опасност. – Вероятно е борба за власт или нещо от сорта.
- Възможно е. – рече кисело Минерва. – Това за пореден път доказва какво нищожество е Сивиръс.
Дена стисна ръката на майка си и я погледна крадешком, за да я накара да си трае. Не биваше да се издават и да излагат Снейп на излишен риск.

* * *

Черният Лорд вече губеше търпение. Бе минал половин час откакто ги предупреди, че ще нападне училището, ако не му предадат Потър. Явно куражът му вече се бе изчерпал, щом, както винаги се криеше зад чужди поли. Първо на майка си, после на Дъмбълдор, а сега на стотици невинни хора. А повечето от тях бяха чистокръвни. Не искаше да пролива чистата магьосническа кръв. Това бе истинско светотатство!
Снейп го намери и му докладва, че Амик и Алекто са се побъркали и са се опитали да го убият. Намекна му, че Бела може да има нещо общо със това и самият Риддъл мислеше същото. Белатрикс му бе вярна до гроб но амбициите и глада й за интриги бяха неутолими. Кой знае защо бе решила да насъска двамата Кароу срещу Сивиръс. Освен, че се съмняваше във верността му, заради дългата служба при Дъмбълдор и измъкването му от Азкабан, за което пак заслугата бе на онова старче, Бела явно имаше и други основания да не харесва Снейп. Явно чувствата бяха споделени, ако се съдеше по физиономиите и на двамата когато се гледаха. Тези им дрязги обикновено го забавляваха, но този път Сивиръс бе убил и двамата му верни последователи, заради дребните интриги на Белатрикс. Когато приключеше с хлапето Потър, щеше да накаже Бела така, че щеше да помисли много добре преди отново да крои интриги зад гърба му.
Едно оставаше неизяснено, обаче – кой бе дръзнал да открадне от него. От Лорд Волдемор. Кой бе толкова дързък и информиран за същността на чашата, че да се престраши да влезе в дома му и да я открадне изпод носа му. Мисълта, че това е негов последовател не му даваше мира. Никой друг, освен покойният Филип Зимер, не би имал дързостта да го направи. Никой освен...но не би могла да е тя. Дена му бе вярна до гроб. Нямаше начин да е тя, защото по времето когато са я откраднали той я измъчваше заради провала й с тиарата. Ами тиарата? Как е могла да се провали в нещо толкова елементарно? Или пък не е? Дали всъщност не я е взела и не го е излъгала, с риск да изгуби живота си? Но защо й е да го прави? Та тя уби едно дете, само за да докаже, че е готова на всичко за него. Никой от Ордена не би дръзнал да пожертва живота на една мъгълска мишка, дори и за да се внедри в редиците му? Дена бе жестока и това му допадаше. Дори не се бе замислила преди да измъчва и убие малкото нищожество. Как би могла да го предаде и да открадне хоркрукса за Ордена? Не бе възможно и да ся принудили, защото бе издръжлива. Самият той я бе измъчвал повече от половин час и тя не се оплака, не моли за милост, дори не вика. Понесе търпеливо наказанието си. Знаела е, че е възможно да бъде убита заради провала си и изтърпя всичко безропотно. И най-вече от гледна точка на физиката не би могла да е на две места едновременно. Не е възможно да е ползвала и времеврът. Бе осведомен, че всички са били счупени при нападението на Министерството преди две години.
Това съмнение бе разяждащо. От една страна не можеше да повярва, че Дена е могла да извърши това. Да ограби господаря си току под носа му. Всъщност предателството й би било много по-мащабно от това. Ако наистина е била тя, значи никога не му е била вярна. Значи е достатъчно хладнокръвна и жестока, за да убие едно дете и да жертва живота на дядо си, само за да се внедри сред неговите Смъртожадни. Достатъчно умна, способна и талантлива, за да заблуди както Сивиръс, така и самия него в думите си. Несъмнено владееща оклумантика...
Колкото повече задълбаваше, толкова повече се убеждаваше ,че предателството на Дена Мейферт бе една напълно реална опция. До сега бе толкова сигурен, че е невъзможно да го е направила тя, но колкото повече мислеше, толкова повече си спомняше и улавяше дребните издайнически жестове – треперенето, студеният , както му се струваше преди, безчувствен тон, онзи особен блясък в очите й, когато го гледаше. Тя бе от малцината, които устояваха на директния му взор, но в погледа й винаги гореше един особен пламък. Едва сега Риддъл го дефинира като чиста, неподправена омраза. Същият поглед, с който самият той гледаше хората и най-вече Дъмбълдор.
Но все пак оставаше въпросът как точно е успяла да вземе чашата, след като бе при него през цялото време и Бела го увери, че лично я е изхвърлила през прага. Имаше съучастник! Но кой? Само Кароу бяха мъртви, но всички знаеха колко много се мразят Амик и Дена заради онзи инцидент преди да я приемат. А дали това не е било само сцена? Дали Амик всъщност не бе предателят и когато Сивиръс е открил това го е убил. Но Алекто не му е повярвала и го е нападнала и затова е бил принуден да убие и нея. Но защо да я убива? Защо просто не я е зашеметил? И защо този път не придружаваше Мейферт по време на наказанието й. Нито веднъж не е идвала сама до сега. А този път беше сама.
Съмненията все повече растяха, а с тях се увеличаваше и гнева на Волдемор. И тогава дойде отговорът, пратен в лицето на Йаксли. Той докладва, че сутринта се било включило заклинанието за котешки писъци, което не премахнали, по негово нареждане. И Йаксли видял Дена Мейферт, Амик Кароу и един вълк най-спокойно да обикалят из селото. Казали, че имат важна мисия, уж дадена от Господаря им и се насочили към “Свинската глава”. Това засили подозрението, че Амик е бил съучастникът на Дена , но пък от друга страна – защо му е да предава господаря си. Да, вярно, че винаги е бил слаб, както и повечето от отрепките, които му лижеха края на мантията, но нима се бе поддал на празните приказки на онези идиоти от Ордена. Та те само говорят и са неспособни да наранят някого. Също като покойния Албус.
Ами ако не са били истинските Мейферт и Кароу? Многоликовата отвара не е трудна за приготвяне и бе сигурен, че Орденът се е запасил от нея. Та нали точно с Многоликова отвара измъкнаха Потър през лятото. Някой се бе представил за Кароу и Мейферт...или пък само за Кароу? За Дена е било детска игра да отскубне няколко косъма от Амик. А старчето Слъгхорн работеше за Ордена и сигурно ги снабдяваше с Многоликова отвара. Било е повече от елементарно Мейферт да вкара Потър и приятелчетата му в селото, а после и в замъка.
Видели са Кароу, Мейферт и един вълк. Това вече бе странно...Нима някой от приятелчетата на Потър е зоомаг? Преди две години Риддъл щеше да си помисли, че става дума за Блек. Опаш му бе казал, че някогашният му приятел е бил зоомаг. Но сега Сириус Блек бе мъртъв. И той, както и брат му, не се бяха оказали стока...Тогава кой може да е вълкът? Освен може би самият Потър, избрал форма достатъчно близка до тази на покойният му кръстник. Колко сантиментално и глупаво. Значи не е съвсем бездарен, за колкото го взимаше. До тук са трима, но липсва един. Приятелчетата на Потър са двама – родоотстъпникът Уизли и мътнородата Грейнджър. Така му бяха докладвали. Ако Дена е била себе си, Уизли е бил Кароу, Потър е бил преобразен, къде остава малката, гадна мътнорода? По-важното в случая бе, какво търсят те в Хогсмийд? И каква работа имат в училището? Ако Дена наистина бе предател и бе откраднала чашата, то тогава бе намерила и тиарата и бе отвела Потър и до двата му хоркрукса. Ах, проклета да е кучката и нещастникът, който й е помогнал! А той, както сочеха всички доказателства, бе Сивиръс Снейп. Но и двамата щяха да си платят и то скоро.
Единият има час изтече и те пропиляха шанса си. Черният Лорд щеше накаже всички, които скриха Потър.
И щеше да започне с Дена Мейферт... а после идваше ред на Сивиръс. За него щеше да приготви нещо специално.

* * *

Тъкмо успяха да евакуират всички ученици, когато гласът на Волдемор отново екна над замъка.
- Вие пропиляхте шанса си като скрихте Потър. Аз ще го получа в крайна сметка, но вие ще платите висока цена! Не исках да проливам чиста магьосническа кръв, но вие ме принудихте да вляза със сила и да измъкна малкия страхлив задник на хлапето. Тогава нека да е както вие го искате!
- `Що не се погледне първо в огледалото и тогава да нарежда другите, а ? - изсумтя възмутено Дена, а Хари, Рон, Хърмаяни и Невил се изхилиха.
Бяха излезли от Нужната стая и се запътиха към кабинета на Макгонъгол, за да разберат с какво могат да бъдат полезни. Чу се силен гръм, сякаш нещо се взриви и последваха крясъци и викове. Съмртожадните бяха нахлули в Хогуортс и битката започваше.

Дванайсет часа по-късно

Всички от Ордена бяха разпределени по ключовите места и петимата приятели се запътиха към епицентъра на сражението. Всичко беше с краката нагоре и всеки се сражаваше с някой от Смъртожадните. Някои дори с двама наведнъж. Дена започна да се дуелира с Рабастан Лестранж и битката бе оспорвана. Десет минути по-късно вниманието на момичето бе отклонено от Драко Малфой и Гойл, които целите покрити в сажди и кашлящи изникнаха насред полесражението. Това даде възможност на Лестранж да я прокълне, но в последния момент зеленият лъч бе отклонен от препречващата магия на Хари и това спаси живота на Дена. Тя му се усмихна в знак на благодарност и без да си губи времето зашемети Смъртожадния, защото бе започнало да й омръзва да си играят на котка и мишка. Драко обаче я нападна в гръб, зашемети я и момичето се търкулна по стълбите надолу като си удари главата доста лошо. Невил успя да се промъкне между преплитащите се заклинания и проклятия, метна гаджето си на рамо и я отнесе в Общата стая на Грифиндор. Другите трима го последваха, за да се уверят, че Дена е добре.
Когато момичето дойде на себе си, всички въздъхнаха облекчено.
- Добре ли си? – попита я Невил загрижено.
- Мммм.... кажи ми, че двата воденични камъка, които постоянно се удрят един в друг не са в главата ми и ще ти кажа, че съм добре. – Дена разтърка цицината от дясната страна на главата си.
- Боя се, че са в главата ти. – рече Рон и се подсмихна леко. – Дори и с леко мозъчно сътресение не си губиш чувството за хумор. Това е забележително.
- Такава съм си аз...вечният оптимист...Ох, това наистина боли! Отдавна не ме бяха зашеметявали така. А пък и по стълби не съм падала скоро.
- Но пък някой ти е пукнал три ребра. – намръщи се Невил.
- Отиди се оплачи по въпроса на оня със змийското лице, дето много говори. Заслугата е изцяло негова.
- Той да не е разбрал, че ти... – започна Хари, но спря и погледна Невил.
- Още не е. Поне така мисля де...Освен, ако не е загрял, кой му измъкна чашата изпод носа. Това ще е много лошо, наистина. Не бива да разбира, все още.
- Тогава защо те е измъчвал? – навъси се Хърмаяни.
- Първо защото се “провалих” в мисията, която ми възложи. Второ, защото напоследък е доста кисел. И трето, защото не му трябва основателна причина, за да измъчва някого. – изреди Дена бодро. – Сега съм по-добре и е време да се връщаме. Не искаме да изпуснем най-интересното, нали?
- Трябва да намерим Наджини и да я унищожим. – рече твърдо Хари.
- Не можеш просто да отидеш при него и да го помолиш да ти позволи да убиеш змията му. – изхили се Дена.
- Не мога, но пък нищо не ми пречи да я потърся, нали така?
- Сигурно я държи при себе си и не я изпуска от поглед. Особено щом е разбрал за пръстена, чашата и медальона. А вероятно вече се досеща и за диадемата. Вероятно пази змията по някакъв начин.
- Успях да видя, че я е обвил в някаква защитна клетка...
- Зелена ли беше? – попита Дена заинтригувано.
- Да...струва ми се. Защо?
- Доста силна магия е, но не е невъзможно да се разруши. Но ще е трудно.
- Как не ми бе хрумнало до сега? – рече с горчивина в гласа момчето.
- Браво! Усвояваш сарказма ми бързо. Поздравления!
Излязоха от Общата стая и се запътиха към Входната зала. На третия етаж се засякоха с Фред, Джордж, Пърси и Джини и заедно продължиха надолу. Но там ги очакваха трима Смъртожадни с маски на лицата. Започна настървен дуел и едно от смъртоносните проклятия уцели Пърси право в гърдите. Той падна назад и остана да лежи така, с отворени очи и изненада, изписана на лицето му. Фред изрева от яд и запрати Смъртожадния убил брат му, два етажа по-надолу. Чу се как тупна върху твърдия студен камък. Дена елиминира втория, а третия си плю на петите.
Всички се събраха около тялото на Пърси. Джини, Рон, Фред и Джордж нямаше защо да крият сълзите си от мъка и болка. Може Пърси да бе досаден мърморко, но си бе техният досаден мърморко, а онези нещастници им го бяха отнели. Точно сега, когато бе осъзнал грешката си и се бе върнал при семейството си.
От един ъгъл се зададе Белатрикс Лестранж и Хари се надигна, готов да се бие с нея, но Дена го избута и му прошепна “Съжалявам, Хари, но тя е моя”
- Виж ти, виж...Потър и компания оплакват един родоотстъпник. Колко...трогателно противно! – Белатрикс се захили с нейния отвратителен смях. – Черният Лорд трябва да знае, че те открих, най-накрая. – продължи тя и докосна с пръст грозната татуировка на ръката си.
- Виж ти, виж, кого довлече котката. Какво правиш тук, Бела? Защо не лижеш мантията на господаря си вместо да се занимаваш с нас? Или вече дори това не ти е позволено? – намеси се Дена.
- Млъквай, кучко! С теб ще се разправям после....първо трябва да доставя този страхлив сополанко на Лорда. Ще ме извиниш ли за забавянето? Обещавам да се върна и да си разчистим сметките.
- Всъщност няма да те извиня, Бела. Ще ги разчистим още сега. КРУЦИО! – извика Дена и Белатрикс се строполи на пода крещейки от болка. – Нямаш представа от кога чакам този момент, Бела...но отмъщението е блюдо, което се сервира студено и сега ми падна. КРУЦИО!
Писъците на Бела отекнаха в коридора и предупредиха останалите, че не бива да се месят. Все пак Дена даде възможност на Лестранж да се защити и двете започнаха разгорещен дуел. По едно време дотичаха Лупин и Тонкс, но като видяха за какво става дума, се отказаха да се месят. Дена показа най-доброто от себе си и разкри колко навътре бе в черната магия. Явно старателно си бе учила уроците в Салем. Силите бяха равностойни и гледката на две жени биещи се толкова настървено, просто спираше дъха на човек. Никой от присъстващите не бе способен да помръдне. Но и двете започваха да се изморяват и Лестранж реши да разсейва съперницата си с приказки.
- Ти не си по-добра от мен, Мейферт! Не се мисли за нещо повече! Ще те убия, защото си мръсна, гадна предателка! Предаде Лорда и всички нас!
- Не съм го предала, защото никога не съм била на негова страна! Но пък той си мислеше противното и ми предложи твоето място до него. Това те побърква, нали Бела? Че те изместих! След толкова години вярна служба и след като лежа в Азкабан заради лоялността си към него...той те захвърли като непотребна, счупена играчка и те замени с мен. Сигурно те е заболяло. – Дена се размина на косъм със смъртоносното заклинание. – Е, бива ли така сега? Ще развалиш купона рано!
- Аз съм неговата любимка и никой не може да промени това! Дори и ти!
- Беше, скъпа, беше...едно време. – Още един зелен лъч профуча покрай ухото на Дена и се разби в отсрещната стена. – Е, не го приемай толкова навътре, сега!
- Щом господарят научи, че си го предала, светът ще ти се стори тесен!
- Искам да му видя физиономията в този момент. Дори да е последното, което ще видя, се кълна, че ще си заслужава!
- Ти си същата като нас, малката! Няма смисъл да го отричаш, защото изпитанието го доказа. Бях сигурна, че ще се провалиш, но ти го издържа. При това без да кажеш гък, да се оплачеш или да се възпротивиш. Ти си същата мръсница, така че не си мисли, че струваш повече от нас! Сърцето ти е буца лед!
- По-добре лед, отколкото камък като твоето, Бела! Ако изобщо имаш такова! Ледът се топи, а камъкът можеш единствено да го строшиш...- Дена се размина с поредното смъртоносно проклятие и продължи да се гаври с Лестранж. – И аз ще направя точно това с теб, Белатрикс! Ще те строша, ще те смачкам на прах и нищо няма да остане от теб.
- О, значи ще ме убиеш пред погледа на приятелчета ти, които така ревностно отричат убийството като начин за решаване на проблемите?
- Правилно си ме разбрала, Белатрикс. Ти ще умреш днес, от моята ръка и то точно сега. АВАДА КЕДАВРА! – извика Дена, зеленият лъч уцели Лестранж право в сърцето, тя се блъсна в парапета зад нея и падна на каменния под два етажа по-надолу.
Дена се обърна и видя пребледнелите лица на приятелите си. Яростта й, още не угаснала, отново избухна и тя се развика:
- ИЗОБЩО НЕ МЕ ГЛЕДАЙТЕ ТАКА! УБИХ Я И ГО НАПРАВИХ С ОГРОМНО УДОВОЛСТВИЕ! ТЯ БЕШЕ НАПАСТ, ЛЕКЕ, НЕДОРАЗУМЕНИЕ НА ПРИРОДАТА И АЗ ПОПРАВИХ ТОВА НЕДОРАЗУМЕНИЕ! НЕ СИ МИСЛЕТЕ, ЧЕ МОЖЕТЕ ДА МЕ СЪДИТЕ ПРОСТО ТАКА! НИКОГА НЯМА ДА СЪЖАЛЯ, ЧЕ Я УБИХ!
Едва когато си изля гнева, Дена се отпусна на колене и си позволи кратка почивка. Сега усети раните, които й бе нанесла Белатрикс, но нямаше време да ги лекува. Когато цялата тази лудост приключеше, щеше да се погрижи за себе си и за семейството си. Сега имаш по-важни дела за вършене.
Пръв се осъзна Хари и й подаде ръка, за да се изправи. Момичето го погледна и срещна в погледа му разбиране и дори благодарност. Може би затова, че бе отмъстила за кръстника му, или затова, че му бе спестила убийството на Белатрикс. Или и за двете...
Невил остана да помогне на Фред, Джордж и Джини да пренесат тялото на Пърси в Голямата зала, а Хари, Рон, Хърмаяни и Дена се запътиха надолу и после излязоха навън. Там бе истински кошмар – навсякъде тичаха хора – ученици, Смъртожадни и от Ордена и се пазеха от великаните. Изведнъж Хари отново почувства болка в белега и видя, че Волдемор е в Къщата на крясъците. Трябваше да отиде там и да се бие. Наджини също бе там, само че сега клетката й бе друга – прозрачна, обсипана със звезди и приличаше на нещо между балон и аквариум.
Светлините угаснаха, нощта стана смразяващо ледена, към тях се движеха поне стотина диментора. Хари се опита да измагьоса Покровител, но не успя. Дори Дена се провали. Щяха да бъдат изгубени, ако Луна, Ърни и Шеймъс не се бяха появили. Те им дадоха кураж да продължат напред, да се борят. И успяха! С общи усилия прогониха мръсните твари далеч и нощта отново бе мека и топла.
Луна, Ърни и Шеймъс се върнаха в замъка а четиримата приятели побързаха да стигнат до Плашещата върба. Рон успя да я накара да спре да мята клони така заплашително и се запромъкваха през тунела. Когато стигнаха края му, чуха гласове и спряха. Хари се загърна с мантията невидимка.
Волдемор и Снейп разговаряха. По-точно Волдемор казваше на Сивиръс, че пръчката не му се подчинява и той трябва да умре, за да може Лордът да стане неин абсолютен господар. Лицето на Сивиръс бе бяло като мрамор, но не бе по-бяло от това на Дена. Изведнъж сферата, в която бе Наджини, захлупи Сивиръс до раменете и се чу съсък, който Хари, разбра като “Убий” . Последва ужасяващ писък, и глухо тупване.
Когато Волдемор излезе от стаята, четиримата се втурнаха вътре. Дена приклекна до умиращия мъж. Той протегна ръка и сграбчи мантията на Хари. Успя да прошепне
- Виж ме...
От ушите, носа и очите му започна да излиза сребристо сиво, газообразно вещество. Хари знаеше какво е това, но не знаеше какво да прави. Хърмаяни му подаде измагьосана стъкленица и когато тя се напълни, момчето отново погледна в черните, изпълнени с болка очи.
- Хари, върви в кабинета на Дъмбълдор и направи каквото трябва...знаеш си – рече Дена. – Аз ще се погрижа за...
Момчето не каза нищо повече и излезе. Рон и Хърмаяни го последваха. Дена положи ръка на зеещата рана и започна тихо да шепне думи на древен език. След броени секунди раната се затвори и кръвта изчезна, сякаш никога не е била там. Но Сивиръс ставаше все по-блед и слаб. Опита се да проговори, но от устните му не излезе нищо друго освен гъргорене, съпроводено с влажна, лепкава кръв. Ръката му, се опита да достигне яката на мантията й, но тупна до него безсилна преди да е успял да я вдигне и на сантиметър от пода. Момичето напрегна сили и придърпа тялото му към себе си, като го прегърна силно и му зашепна тихичко
- Моля те, Сивиръс, не умирай! Дръж се! Погрижих се за раната и сега ти трябва само малко почивка. Ще се оправиш....само се дръж! Става ли? Ще го направиш ли за мен, партньоре...ще издържиш ли? Заради мен...моля те!
От устните на мъжа се отрониха няколко тихи думи, но Дена не успя да разбере смисъла им. Наведе се към устните му, но той не успя да възпроизведе друг звук освен жален стон. Тя можеше само да го държи в прегръдките си и да се моли той да издържи. Трябваше да намери начин да му помогне, защото не искаше той да умира. Той се бе превърнал в неин приятел. Не бе само наставник и съюзник, а истински партньор и довереник. И не искаше да го изгуби по толкова абсурден начин. Искаше хората да видят доброто в него.
Сивиръс отново прошепна нещо и този път Дена успя да чуе. Но вместо думите му да я успокоят, те я захвърлиха във водовъртеж от страх и болка. Мъжът току що бе прошепнал „Отрова” и тогава момичето разбра, че минутите му са преброени. Тя не би имала време да направи противоотрова дори да знаеше каква точно й бе нужна. Заплака безмълвно и сълзите й се застичаха по бузите, а после покапаха по мантията на мъжа.
- О, Сивиръс...прости ми...толкова съжалявам, че не...не мога...да ти помогна...Не знам какво да направя за теб...аз...просто...Сивиръс?
- Тя ...ми...прости... – с тези думи въздухът от дробовете му излезе, за да не ги изпълни никога повече. Тялото му се отпусна в прегръдките й, а очите му - черни и блестящи, останаха втренчени в тавана. Преди да ги затвори, Дена забеляза блясък на блаженство в тях. Все пак, Сивиръс бе умрял щастлив.
Тя притисна тялото му към себе си и този път заплака с глас. Плачеше за приятеля, който току що бе изгубила. Плачеше, защото един достоен и смел мъж бе напуснал този свят без да бъде истински разбран. Сивиръс бе правил много грешки през живота си, но за всяка една от тях си бе платил, при това с лихвите. Бе поправил някои от грешките си, а други останали непоправени му бяха тежали като воденични камъни. До сега. Защото сега той си замина в покой с душата си и Дена се надяваше Сивиръс да намери такъв покой и в Отвъдното. Той го заслужаваше, наистина го заслужаваше.
Момичето нежно положи тялото му на пода, след което го обви със специална мрежа, която да запази тялото му непокътнато от времето – не знаеше кога и дали ще се върне отново тук, за да се погрижи за него и не искаше, когато го намерят да не могат да го разпознаят.
Изтри сълзите и вирна гордо брадичка. Беше време онези негодници да страдат така както бе страдала Белатрикс под умелото ръководство на собствената й ръка.
Беше време Сивиръс да бъде отмъстен.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Окт 14, 2012 11:03 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
THE SWEETNESS OF DEATH OR NEW HOPE


Дена излезе от тунела и се озова на поляната пред Плашещата върба. Цареше истински хаос – всеки се дуелираше с някого, чуваха се викове и писъци, примесени със смеха на Смъртожадните. Момичето се запъти право към замъка, а по пътя елиминираше слугите на Лорда, които дръзваха да й се изпречат пред очите. Вече не бе ученичка, нито член на Ордена, нито шпионин. Сега Дена отмъщаваше за Сивиръс. За нея всеки Смъртожаден бе виновен, нямаше невинни. Сега Дена Мейферт бе Ангелът на Смъртта.

По същото време страшна битка се водеше и зад стените на замъка. Няколко от Смъртожадните бяха хванали Драко Малфой и го обвиняваха в измяна към Лорда. Момчето се опитваше да се измъкне, но без резултат. Рудолфус Лестранж тъкмо щеше да го очисти, когато Луциус се появи. Останалите се разбягаха и оставиха тримата да се оправят сами. Рудолфус започна да се дуелира с бащата на Драко и Луциус убедително водеше до момента, в който Драко се опита да се изниже зад гърба на баща си. Лестранж го видя и се прицели в него, но Луциус му се изпречи на пътя и смъртоносното проклятие уцели него. Драко стоеше като парализиран, втренчил ужасен поглед в мъртвото тяло на баща си, когато Лестранж отново вдигна пръчка срещу него. Тъкмо да изрече “Авада Кедавра” и Макгонъгол го зашемети, изпращайки го на два метра във въздуха. Мъжът тупна тежко на мраморния под и остана да лежи в безсъзнание.
В кабинета на директора, Хари узна съдбата си и реши, че макар да се налагаше да умре, щеше да го стори с гордо вдигната глава. Някак си бе усещал, че това ще е краят му. Че накрая с Волдемор ще се избият един друг и пророчеството ще бъде изпълнено. Защото “докато единият е жив, другият не може да умре”. Но никъде не се казваше кой ще умре първи. Явно тази “чест” се падаше на Хари, но преди да я приеме, той трябваше да се увери, че и последната частица от душата на Волдемор ще бъде унищожена. Трябваше да бъде сигурен, че никой няма да посегне на Волдемор преди змията Наджини да бъде убита. Бе сигурен, че Рон и Хърмаяни ще се погрижат за това, но ако и те не оцелеят? Заболя го при тази мисъл, защото ако и приятелите му бъдат убити щеше да е изцяло по негова вина. Момчето излезе от кабинета и се запъти към Входната зала, покрит с мантията невидимка. Когато стигна до предверието, видя как Бил и Чарли Уизли внесоха безжизненото тяло на Ремус Лупин. Сърцето на момчето се сви от болка – още един добър човек си беше отишъл. Още едно дете бе останало без баща, а предстоеше да остане и без кръстник. Хари си спомни за Сириус и сълзите запариха в очите му, но се накара да се стегне и да продължи напред. Скрит под мантията невидимка излезе на поляната пред замъка. В ляво от него Фред и Джордж внесоха зашеметената Тонкс. Поне все още бе жива, което значеше, че Теди нямаше да остане съвсем самичък. Нощта бе ясна и небето бе обсипано с безброй блестящи звезди. Ако не друго, то щеше да умре през една наистина красива нощ.
Невил едва не се блъсна в него докато се опитваше да намери Дена. Хари го задържа и докато никой не гледаше към тях, го покри с мантията невидимка. Накара момчето да му обещае, че каквото и да става, ще се увери, че змията на Волдемор е мъртва, преди някой да посегне да го убива. Невил му обеща, че ако се налага, лично ще убие гадното влечуго. Уверен, че е изпълнил каквото трябва, Хари пусна момчето да върви и сам се запъти към гората.
През това време самият Волдемор се сражаваше с Дена Мейферт. Бе се натъкнал на нея, следвайки пътеката от мъртви Смъртожадни. Рабастан Лестранж вървеше от дясната му страна, а Йаксли от лявата. Когато Лордът откри Дена, тя се сражаваше с току-що съвзелия се от зашеметяването Рудолфус. Лестранж направи път на господаря си и се измъкна от дуела, който така или иначе губеше. Лордът бе бесен, че се е оставил една седемнайсет годишна нещастница да го разиграва и да го предаде. Искаше да я накара да страда, затова не възнамеряваше да я убива веднага. Първо щеше да се погрижи за лигльото Потър, а после за родоотстъпниците и мътнородите, които му се опълчиха, и чак тогава щеше да се заеме с предателите. Щеше да се докопа до малкия Малфой, който бе дезертирал най-позорно, а за десерт щеше да си остави хитрушата Мейферт. Нея щеше да я изтезава дълго и бавно. Нямаше да й позволи да се избави от наказанието му като просто умре. Но плановете му отново бяха осуетени от некадърните му подчинени. Тъкмо бе обезоръжил девойката и щеше да я заключи в магическа мрежа, когато малката се опита да му прати Пъклоогън. Явно, все пак кръвта вода не става, и Дена се опитваше да прилага номерата на дядо си. Уплашени за своя господар, братята Лестранж се прицелиха в Мейферт едновременно, но единия със зашеметяващо заклинание, а другия със “Сектумсемпра”. Резултатът бе, че момичето бе захвърлено във въздуха и запратено почти два метра назад, право в каменния зид на замъка. Когато тялото й, по което вече се появиха кървави петна от дълбоките разрези, се свлече на земята, по камъка остана кървава диря. Волдемор изгуби интерес, мислейки момичето за мъртво и се върна в гората.
Невил тъкмо бе успял да намери приятелката си, когато видя как две проклятия я уцелиха и я запратиха в каменната стена на училището. Волдемор се върна в гората и едва тогава момчето успя да се приближи до Дена. Веднага разбра, с какво проклятие са я уцелили и се зае да лекува порезните рани. Добре че Дена го бе научила, иначе сега щеше да е загубена. Успя да изцери раните й, но “Енервате” не успя да я върне в съзнание. Тогава Невил видя кръвта по камъка и разбра, че си е ударила главата. Грабна я на ръце и я внесе в замъка. Наоколо хората още се сражаваха, но никой не му обърна внимание и Невил внесе момичето в Голямата зала, където бяха ранените и някои от мъртвите членове на Ордена. Щом го видя, Мадам Помфри веднага измагьоса носилка и настани момичето до ранения Фирензи. Кентавърът погледна девойката и по бузата му се търкулна една сълза. Бе я срещал няколко пъти през годината и момичето винаги се отнасяше към него с огромно уважение, въпреки че често не бе съгласна с мнението му за звездите и съдбата. Никога не показа, че за нея той е по-различен от другите хора. Явно съдбата не бе благосклонна към нея сега. Вероятно не бе разчел правилно какво му бяха казали звездите.
Кийра и Филип се втурнаха към Невил и Дена и коленичиха около ранената. Старшата сестра бе изцерила пукнатия й череп, но Дена все още бе в безсъзнание. Кийра галеше пребледнялото й лице, а по бузите й, една след друга, се търкаляха сълзи. Не можеше смелото й момиченце да умре просто така, не и сега, когато всичко щеше да свърши съвсем скоро. Съдбата не можеше да е толкова жестока и да й я отнеме. Нямаше да го позволи! Невил и Филип също страдаха за Дена и не знаеха какво ще правят, ако тя не се събуди. Просто не можеха да си представят, че има такава възможност. Как така тяхната силна, борбена и непреклонна Дена ще умре просто ей така. От един пукнат череп. Това бе просто немислимо.
Не знаеха колко време са стояли около момичето, но и тримата се сепнаха когато чуха ледения глас на Волдемор.
- Хари Потър е мъртъв. Беше убит при опит да избяга и да се спаси, докато вие жертвахте живота си заради него. Носим ви тялото му, като доказателство, че вашия герой вече го няма. Спечелихме битката. Вие изгубихте половината си бойци. Моите Смъртожадни имаха числово превъзходство и с Момчето-което-оживя е свършено. Не бива повече да водим война. Който продължи да се съпротивлява, бил той мъж, жена или дете, ще бъде съсечен заедно със всички останали от семейството му. А сега излезте от замъка, паднете на колене пред мен и ще бъдете пощадени. Родителите и децата ви, братята и сестрите ви ще живеят и ще им бъде простено, а вие ще се присъедините към мен в новия свят, който ще съградим с общи усилия.
В замъка настана пълна тишина, от парка също не се чу друг звук.
- Хайде! – подкани Волдемор
Хари бе в ръцете на Хагрид, отпуснат и наглед мъртъв. Момчето знаеше, че когато хората излязат навън ще го помислят за умрял, но не можеше да отвори очи, защото Волдемор бе прекалено близо. Приближаваха се към замъка и, дори през стиснати клепачи, той видя червеникаво сияние, от което разбра, че от Входната зала върху него пада светлина.
- НЕ! – професор Макгонъгол се втурна напред с ужасен вик, който силно изненада Хари, защото момчето не си бе въобразявало дори, че учителката му може да издаде такъв звук.
Хари пак надигна клепачи и видя как отворената врата се изпълва с хора: оцелелите в битката бяха излезли, за да се убедят със собствените си очи, че Хари наистина е мъртъв. Невил не можа да се сдържи и също излезе. Виковете на Рон, Хърмаяни и Джини отекнаха в нощта.
- Не!
- Не!
- Хари! ХАРИ!
Момчето искаше да им извика, но си наложи да не мърда и да мълчи. Крясъците им подействаха като спусък за останалите, които започнаха да викат, пищят и обиждат Смъртожадните, докато...
- ТИШИНА! – ревна Волдемор, после се чу трясък, блесна ярка светлина и насъбралите се бяха принудени да замълчат. – Всичко приключи! Сложи го в краката ми, Хагрид, където му е мястото!
Хагрид нежно постави Хари на земята. Нямаше друг избор.
- Видяхте ли? – попита Лордът и Хари усети, че той снове напред-назад, току до него. – Хари Потър е мъртъв! Разбрахте ли сега, заблудени? Той никога не е бил нищо повече от момче, което разчиташе другите да се жертват заради него!
- Той те победи! – изкрещя Рон и магията бе развалена: защитниците на “Хогуортс” отново се развикаха и се разпищяха, докато гласовете им не бяха заглушени от втори, по-мощен трясък.
- Той беше убит докато, се опитваше да се измъкне незабелязано от парка на замъка – продължи Риддъл и в гласа му се долавяше насладата от лъжата. – беше убит докато се опитваше да се спаси...
Изведнъж Волдемор млъкна: Хари чу стъпки и вик, сетне поредния трясък с блеснала едновременно с него светлина и охкане, затова съвсем мъничко отвори очи. Някой се бе отскубнал от насъбралите се и се бе нахвърлил на Волдемор: Хари видя как силуетът се свлича на земята, повален от обезоръжаваща магия, а Риддъл мята в страни магическата му пръчка и се смее.
- И кой е това? – изсъска той тихо като змия. – Кой по своя воля пожела да покаже какво се случва с онези, които не се отказват от битката и след като са изгубили сражението.
- Това е малкият Лонгботъм, Господарю. – Намеси се Йаксли. – Точно той и Мейферт създаваха проблеми на Амик и Алекто цяла година. Родителите му са аврори, помните ли?
- А, да, сетих се. – потвърди Волдемор. – Бела се беше погрижила за тях...Впрочем, къде е Белатрикс?
- Трябва да е в замъка, Господарю. – намеси се Рудолфус.
- Тогава защо не излиза, след като е чула гласа ми? Какво чака?
- Белатрикс е мъртва, идиот такъв! – обърна се Невил към Лестранж.
- КАКВО? – ревна Волдемор вбесен! Едва ли заслугата е твоя, обаче...
- Ще ми се да беше моя, но не е.
- После ще се разправям с нещастника, който й е посегнал. А сега ще се заема с теб. Ти си чистокръвен...
- И какво от това? – надменно попита Невил, който вече се бе изправил на крака.
- Храбър си, проявяваш дух и смелост, с благородно потекло...от теб ще излезе много ценен Смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.
- Ще дойда при вас, когато пъкълът се вледени. – отсече Невил. – Войнството на Дъмбълдор! – провикна се той и в отговор екнаха викове. Волдемор явно не можеше със заклинания да накара множеството да мълчи.
- Чудесно. – каза той и Хари долови в копринения му глас заплаха, каквато нямаше и в най-всесилното проклятие. – щом така предпочиташ, Лонгботъм, връщаме се към първоначалния план. Нека се стовари върху главата ти.
Волдемор вдигна магическата си пръчка и след миг от един от разбитите прозорци на замъка изхвърча нещо като безформена птица, което политна в сумрака и се приземи в ръката му. Той разтръска опърпаното нещо, както го държеше за върха, и то се люшна празно и оръфано: Разпределителната шапка.
- В “Хогуортс” вече няма да има разпределение. – заяви Волдемор. – Няма да има домове. Гербът, щитът и знамето на моят благороден праотец Салазар Слидерин ще бъдат достатъчни на всички, нали, Невил Лонгботъм?
Той насочи пръчката си към Невил, който се вцепени и притихна, после нахлупи със сила Шапката върху главата му така, че тя се плъзна чак до ушите. Няколко души в тълпата пред замъка, която дотогава беше наблюдавала безмълвно, се раздвижиха и Смъртожадните вдигнаха като един пръчките, за да спрат защитниците на “Хогуортс”.
- Сега Невил ще покаже какво ще сполети всеки, който има глупостта да продължава да се съпротивлява срещу мен – каза Волдемор и като замахна с пръчката си, подпали разпределителната шапка.
Изгревът беше разцепен от писъци: Невил пламна, както стоеше, закован на едно място, безсилен да помръдне, и Хари не издържа – трябваше да направи нещо...
Точно тогава в един и същи миг се случиха много неща.
От края на парка в далечината екна тътен, сякаш през зида, който не се виждаше, се прекачваха стотици хора, устремили се със силни войнствени викове към замъка. Пак в същия миг иззад замъка с тежка стъпка изникна Гроп, който ревна
- ХАГЪР!
На вика му откликнаха великаните на Волдемор, които закрещяха, юрнаха се като огромни слонове към Гроп и земята се разтресе. Сетне се появиха копита и опънати до скъсване лъкове, както и стрели, които внезапно се посипаха върху Смъртожадните, а те се разпищяха изненадани и стройните им редици се разпаднаха. Хари издърпа мантията невидимка, загърна се с нея, скочи на крака и точно тогава се размърда и Невил.
С рязко, но плавно движение Невил избегна проклятие за тяловкочанясване, пламтящата Разпределителна шапка падна от него и той извади от дълбините й нещо сребърно с проблясваща, украсена с рубини дръжка...
Съсъкът на сребърното острие не се чу от рева на настъпващата тълпа, от тътена на вкопчилите се в единоборства великани и от тропота на кентаврите, но въпреки това като че ли привлече погледите на всички. Само с един удар Невил отсече главата на огромната змия, която се завъртя във въздуха и проблесна на светлината, струяща от Входната зала, а устата на Волдемор зейна във вик на гняв, който никой не чу, после тялото на змията се свлече с глух звук на земята в краката му...
Скрит под мантията невидимка, Хари направи защитно заклинание между Невил и Волдемор още преди Черният лорд да вдигне магическата си пръчка. После над писъците, рева и трясъка на биещите се великани гръмна викът на Хагрид, по-силен от всичко:
- ХАРИ! – извика Хагрид. – КЪДЕ Е ХАРИ?
Навсякъде цареше пълна бъркотия. Смъртожадните, под заплахата да бъдат смазани от великаните, се насочиха към замъка. Всички отстъпваха към училището. Хари, все още скрит под мантията невидимка, пращаше заклинания и проклятия по всеки Смъртожаден, който му се изпречеше и те падаха без да разберат кой или какво ги е повалило, после телата им бяха прегазвани от изтеглящата се тълпа. Момчето видя огромни крилати същества, извисили се над главите на великаните – тестролите и хипогрифът Бъкбийк се опитваха да им издращят очите, докато Гроп ги налагаше с пестници.
Все така скрит под мантията си, Хари бе повлечен от множеството към Входната зала – търсеше Волдемор и го видя в другия край на помещението: замахваше наляво и надясно, пращаше заклинания и проклятия и отстъпваше към Голямата зала, като не преставаше да крещи указания на последователите си. Хари обаче отново направи защитни заклинания и жертвите, в които Волдемор се беше нацелил – Шеймъс Финигън и Хана Абът, - се стрелнаха покрай него към Голямата зала, където се включиха във вече разгорялата се битка.
Още и още хора прииждаха по стълбището пред входната врата и Хари забеляза как Чарли Уизли изпреварва Хорас Слъгхорн, който все още бе с изумрудената пижама. Те явно се бяха върнали със семействата и приятелите на всички ученици в “Хогуортс”, останали да се бият, както и със собствениците на магазини и пивници и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахълтаха със страхотен тропот на копита в Голямата зала точно когато вратата на кухнята зад Хари беше избита от пантите.
Домашните духчета на “Хогуортс” нахлуха на цели пълчища в Голямата зала, като крещяха и размахваха, кой нож, кой сатър; предвождаха ги Доби и Крийчър с медальона на Регулус Блек и врещеше така, че гласът му като на жабок заглуши данданията:
- Бийте се! Бийте се! На бой за господаря, защитник на домашните духчета!
- За Хари Потър! – изписука Доби.
- На бой срещу Черния лорд, в името на храбрия Регулус!
Духовете се втурнаха да кълцат и да удрят глезените и пищялите на Смъртожадните, а малките им личица пламнаха от злост: накъдето и да се обърнеше Хари, Смъртожадните падаха, покосени от тежестта на връхлетелите ги многобройни противници и повалени от заклинания, издърпваха стрели от раните или просто се мъчеха да избягат, ала задаващата се орда ги погълна.
Хари успя да се промъкне в Голямата зала и видя, че Волдемор е в епицентъра на сражението и удряше и поваляше всички наред. Един от покосените бе професор Слъгхорн, който падна безжизнен на мраморния под. Кингзли и Макгонъгол заеха мястото му и започнаха яростно да се сражават с Том Риддъл. Джордж и Лий притискаха Йаксли до пода, Долохов падна с писък, повален от Флитуик, Хагрид метна към другия край на залата Уолдън Макнеър, който се фрасна в стената отсреща и се строполи в безсъзнание на земята...Рон и Невил покосиха Рабастан Лестранж, Абърфорт зашемети Рокууд, Артър и Фред Уизли проснаха на пода Тикнес, а Нарциса Малфой се завтече с крясъци през тълпата, без дори да се опитва да се бие и търсеше сина си. Намери го до вкочаненото тяло на съпруга си и падна на колене, прегърна детето си и заплака.
Погледът на Хари зашари из помещението и видя Хърмаяни, Луна и Джини да се бият с Рудолфус Лестранж. Биеха се с всички сили и умения, ала той не им отстъпваше и едно смъртоносно проклятие мина на милиметри от Джини. В следващия момент Хари бе изблъскан с все сила настрани от госпожа Уизли.
- НЕ ПОСЯГАЙ НА ДЪЩЕРЯ МИ, НЕЩАСТНИКО!
Лестранж се завъртя и се захили със зловещ смях, досущ като на покойната му жена. Госпожа Уизли отметна наметалото, за да освободи ръцете си.
- МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! – кресна Моли на трите момичета и след като описа широка дъга с магическата си пръчка започна да се дуелира.
Хари отново затърси Волдемор, но преди да го открие, забеляза кентавърът Фирензи, а до него двама души бяха коленичили около трети, лежащ в носилка. Момчето не познаваше жената, но разпозна Филип Зимер и се вцепени. Нима Дена бе...не, не можеше да е мъртва...не и тя, която може да се пази толкова добре, която цяла година лъга Волдемор, че е...освен ако самият Волдемор не я бе разкрил.
В следващия момент зад Хари, тълпата избухна в радостни викове, а Волдемор се развика от ярост. Госпожа Уизли бе победила Рудолфус и сега безжизненото му тяло лежеше на пода. Риддъл отхвърли назад Кингзли и Минерва и се обърна към Моли Уизли с насочена пръчка.
- Протего! – ревна Хари и защитното заклинание се разпростря по средата на залата, а Волдемор, започна да се озърта, за да види от къде е дошло, точно когато Хари най после смъкна мантията невидимка.
Изумените викове, радостните възгласи, долетелите от всички страни писъци “Хари! ТОЙ Е ЖИВ!” стихнаха за секунди. Множеството се уплаши и най-неочаквано се възцари пълна тишина, когато Волдемор и Хари се погледнаха и започнаха да обикалят лице в лице.

Но това не вълнуваше Дена. Тя бе много далеч от Волдемор и Хари, от Голямата зала, от Хогуортс, от Острова. Облечена в прекрасна бяла рокля, Дена крачеше по пътеката към дома си. Видя голямата къща на два етажа и просторната веранда, саксиите с теменужки отпред и Лейла – любимата й котка, препичаща се на слънце върху най-долното стъпало на верандата. Затича се към дома си и когато стигна до стълбите, грабна котето на ръце и влетя във всекидневната. За нейна най-огромна изненада, там я чакаше не семейството й, а Сивиръс. Лейла се измъкна от прегръдката й и се върна да продължи със слънчевите бани, а Дена седна до Сивиръс и пое ръката му в своята. Той я погледна с онзи негов поглед, предназначен само за нея – смесица от радост, гордост и малко тъга. После се намръщи леко и попита:
- Е, кажи ми сега, какво правиш тук?
- Това е домът ми, Сев? Аз съм си у дома!
- Не, не си...ако си у дома, аз какво правя тук?
Дена се обърка и не знаеше какво да отговори. Тя си бе у дома, но защо я посрещна Сивиръс, а не семейството й? Къде бяха всички?
- Къде са мама и татко? А дядо и Крис?
- Те са там където трябва да бъдат, но ти не си. Аз също не съм, защото задачата ми е да те върна преди да премина.
- Къде ще ходиш? Сев, остани! Мама ще се зарадва! Имате толкова много да си говорите!
- Спомни си, Дена...мястото ти не е тук...времето ти не е дошло
- Времето ми? За какво...О! – Най-накрая Дена си спомни, че Сивиръс бе умрял в ръцете й, че тя се би с Волдемор и бе уцелена от проклятие, но... – Аз мъртва ли съм, Сев?
- Не, не си. Все още...Ти трябва да решиш дали ще останеш тук или ще се върнеш при, хората, които те обичат. Аз съм тук, за да те върна при тях или за да те взема с мен. Решението е твое.
- Какво е там? Оттатък...
- Светло, тихо и топло...и спокойно.
- Теб кой те взе, Сев? Ако можеш и искаш да ми...
- Лили. Тя дойде за мен...и ми каза, че ми прощава...за всичко.
- А на мен кой ще ми прости, Сев? Кой ще ми прости за онова момиченце? Не мога да се върна! Но не мога и да дойда с теб, Сев. Съжалявам, но трябва да си понеса наказанието...каквото и да е то.
- Никой няма да ти прости, ако не си простиш сама. – каза глас зад Дена и, когато момичето се обърна, видя професор Дъмбълдор. – Имаш малко недостатъци и един от тях е, че си склонна да се самонаказваш за неща, които не зависят изцяло или изобщо от теб.
- Не биваше да убивам детето! – извика Дена, а по бузите й сълзите капеха една след друга. – Можех да избера да не го убивам!
- Така е. – кротко се съгласи с нея Албус. – И тогава щеше да избереш смъртта, също както я избираш сега. Само че, ако бе избрала смъртта тогава, много невинни хора щяха да загинат без помощта ти. Дядо ти може би нямаше да бъде спасен на време, а Хари, Рон и Хърмаяни, вероятно щяха да загинат в имението Малфой или пък докато се опитваха да проникнат в трезора на Лестранж, в който нямаше нищо ценно за тях. Ами Белатрикс Лестранж? Колко още невинни щеше да убие преди да я поставиш на мястото й?
- Аз я убих! Нея, както и много други Смъртожадни, но не съжалявам за тях. Не се чувствам виновна за смъртта им. Всеки един от тях си го заслужаваше. А Белатрикс най-много от всички! Не мисля, че това ме прави добър човек.
- Това, че си ги убила ли? – попита Сивиръс.
- Да, а също и че не изпитвам вина за това. Но съжалявам, че трябваше да убия детето...
- Точно това е, Дена! – възкликна Албус. – Трябваше да го убиеш, за да докажеш на Том и Белатрикс, че си безмилостна и няма да се поколебаеш да действаш. Само че те мислеха, че ще действаш на тяхна страна, а не против тях. И смятам, че с убийството на Бела, вината ти спрямо момиченцето се изкупи. Нали именно тя бе избрала този вид тест! Дори на Том не би му хрумнало такова извращение! Ако не го бе убила, щяха да убият теб. А аз ти казах колко неща можеха да станат, ако се бе оставила да бъдеш убита, само за да не нараниш детето. Знаеш, че те така или иначе щяха да го убият, нали?
- Разбира се, че щяха! Не биха оставили жив свидетел!
- Да, обаче разликата е, че ти щеше да си мъртва, детето също, но след много повече мъки и унижения причинени от Белатрикс, без съмнение.
- Тя не би пропуснала сгоден случай. – намеси се и Сев. – Ти спести много болка на детето, и на много други хора. На себе си също. Поне в онзи момент. – вмъкна мъжът, когато видя скептично повдигнатата вежда на момичето.
- Още ти е рано да преминеш Отвъд, Дена. Все още има толкова много неща, които да направиш; места, които да видиш; хора, които да срещнеш. Братчето ти разчита на твоята обич, подкрепа и съвети. Майка ти, баща ти и дядо ти те обичат и не биха искали да те загубят. Мисля, че и господин Лонгботъм ще е много против да си отидеш просто така. Имаш нови приятели, които ще ти останат за цял живот, ако им позволиш да те опознаят.
- Да не забравиш и онази ваканция, която си обеща. Къде беше? Хавайските острови или...
- Таити или Нова Зеландия, всъщност...да... би било жалко да го пропусна, а пък смъртта, така или иначе ще ме намери. Както видяхме, няма къде да мърдам и да бягам, винаги те открива...а и има толкова по-страшни неща от нея. Волдемор я доказа тази теза.
- Абсолютно си права, детето ми. – кимна одобрително професор Дъмбълдор. –Доказа я, при това доста убедително. Не мислиш ли, Сивиръс?
- Напълно. – кимна мъжа отсечено. – Аз се радвам, че нашата приятелка избра правилния път. Още ти е равно да се пренасяш при мен. Не искам да те виждам докато не се сбръчкаш порядъчно и не ти изпокапят зъбите до последния. Иначе как ще бъда най-хубавия в Рая, а?
- Сев, това шега ли беше? – попита Дена изумено.
- В интерес на истината – да. Беше шега и мисля, че този път се получи.
- Определено! – възкликнаха в един глас Албус и Дена.

Дена отвори очи и яркото слънце я заслепи почти веднага. Зажумя отново и после постепенно започна да повдига клепачи, докато свикне със светлината. Вперила поглед в тавана, установи, че полилеите приличат на големи гроздове, което значеше, че се намира в болничното крило. А това пък значеше, че е жива.
Усети как някой стиска и двете й ръце. Погледна в ляво и видя братчето й да спи, положил глава на леглото и хванал ръката й. Беше толкова сладък в съня си, приличаше на ангелче. Истинска душичка, но само докато спи. Когато бе буден бе палав като дяволче. Кристиан скоро щеше да навърши четиринайсет години, а момичетата от класа му вече се разтапяха по усмивката му. Дена често си мислеше, че като порасне братлето й ще стане истински Казанова.
От другата й страна, Невил бе стиснал ръката й и също бе заспал. По лицето му още личаха драскотините от битката и синините от последния бой на Кароу. Изглеждаше толкова спокоен и щастлив в съня си. Явно всичко се бе развило в тяхна полза щом сега тя се намираше тук и всичко наоколо бе спокойно. Поне привидно спокойно, защото Дена не знаеше как са нещата в Министерството и какво ще стане с училището. Но не й се занимаваше с това сега, а и не бе нейна грижа. Всъщност се интересуваше, дали след една кратка ваканцийка, ще й позволят да си вземе изпитите за ТРИТОН, за да може да стане Аврор. Не се бе отказала от тази си мечта, а през изминалата година бе разбрала, че става и за работа под прикритие. Това бе истинска изненада за Дена, защото момичето не бе смятало себе си за способно да мами и лъже така нагло и безскрупулно. Вече знаеше, че ще се справи и с много по-тежки задачи щом бе преминала през това и бе оцеляла.
Дена издърпа ръцете си внимателно и се надигна до седнало положение. Брат й не помръдна, но Невил се сепна и се огледа стреснато. Когато видя, че приятелката му е будна и е добре, момчето се усмихна за първи път от два дни. Погледна я с нежност, обич и неподправено облекчение. Дена се протегна и го погали по наранената буза и му се усмихна. Думите бяха излишни.
След известно време, Невил се сети, че трябва да потърси старшата сестра, за да прегледа Дена и отиде да свърши тази работа. А момичето се загледа в нахлуващите през прозореца топли, слънчеви лъчи, които осветяваха просторното помещение.
Те бяха като лъчите на надеждата, която тепърва поникваше в душите на хората и ги озаряваше...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Окт 14, 2012 11:11 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

~Eпилог~

ДЕВЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО


1. Септември 2017г.
Графство Клар, Ирландия


Зелените поля и хълмове на Ирландия са безкрайни и всеки, който ги е видял няма да ги забрави докато е жив.
В графство Клар, близо до прекрасната река Шанън, се намира едно мъничко имение. То е разположено съвсем до реката и обитателите му разполагат с великолепна гледка към пасищата от другата й страна. Самото имение се състои само от двуетажна къща с бръшлян по фасадата, голям двор с много цветя, все още устояващи на студения вятър, и малка конюшня. Не далеч от къщата има един хълм, покрит с жасмин и орлови нокти. На него се белее лъскава мраморна плоча.
Точно днес, на първи септември, пред тази плоча стоеше стопанката на имението, а в ръцете си държеше шест прекрасни бели рози. Вятърът бе силен този ден и накара жената да дръпне ципа на якето си догоре. Приклекна и остави розите в каменната ваза до плочата, а после леко прокара пръсти по златните букви, гравирани в мрамора.

“ Сивиръс Снейп
9. 01. 1960 – 2. 05. 1998
Достоен мъж и верен приятел
Той не е тук, а в сърцата на онези, които го обичат”


Две сълзи се търкулнаха по лицето на Дена и капнаха върху белия мрамор. Той толкова много й липсваше, особено сега. Бе й липсвал през всички тези години, но времената отново ставаха трудни и се задаваше буря. Точно сега Дена имаше нужда от съветите и напътствията на Сивиръс. Но него го нямаше.
Постоя известно време при плочата, поговори му, сякаш всеки момент очакваше да чуе съвета му, отговорите на въпросите, които се блъскаха хаотично в главата й. Но знаеше, че това няма да се случи. Че никога отново няма да го види, няма да чуе гласът му, защото тялото му лежеше под земята. Но както сама бе написала думите върху камъка, знаеше, че Сивиръс е жив, щом го носи в сърцето си.
Когато се надигна, погледна часовника си и се плесна по челото. Беше десет и половина и вече трябваше да е в Лондон. Крейг сигурно се бе притеснил какво става с нея. Беше му обещала да не се бави много, защото съпругът й не се чувстваше удобно в магическия свят. Крейг О`Брайън бе провинциален лекар, мъгъл, който лудо обичаше жена си и я приемаше такава каквато е, но не се чувстваше сигурен сам сред непознати магьосници и вещици.
Дена бързо се смъкна по хълма и се качи на Флейм – любимата си кобила. С нея за десет минути стигна до дома си, където след главозамайващо пътуване с летежна пудра се озова в “Продънения котел”. Там я чакаха съпругът й и двете й деца – близнаците Ричард и Селин. И двамата бяха нетърпеливи да стигнат до Гара Кингс Крос, за да се качат на “Експрес Хогуортс” и да отпътуват за първата си година в училището за магия и вълшебство. Освен съпруга си и децата, в кръчмата Дена завари и кумовете си Невил Лонгботъм и Хана Абът.
След три годишна връзка, Дена и Невил се бяха разделили, когато Дена остана парализирана. Ако Хари не я бе спасил можеше и да е мъртва, но, Слава Богу, й се бе разминало. Когато отиде да се лекува в Ирландия, срещна съпруга си и се влюби, а после с Невил се сдобриха и той бе приел да им стане кум и кръстник на децата.
Сега Невил я прегърна топло, като сестра и я целуна по бузата. Изглеждаше малко преуморен, може би заради проблемите напоследък. Трябваше да бърза, за да не изпусне влака, но се бе съгласил да придружи Крейг и децата то пивницата, защото знаеше, колко некомфортно се чувства той в непозната обстановка. След като си размениха прегръдки и целувки, а Дена отнесе мъмрене заради закъснението, всички се качиха в колата на Невил и сякаш на магия, след пет минути бяха пред гара Кингс Крос.
Дена мина през бариерата на Перон 9 3/4 заедно със съпруга си, а децата пусна да минат преди тях с Невил и Хана. На перона се намериха с Хари, Джини, Рон и Хърмаяни и техните деца. Албус Сивиръс изглеждаше доста нервен заради разпределянето, но преди да тръгне влака Хари успя да го успокои, че дори да влезе в Слидерин, това няма да има значение.
Дена приклекна пред децата, за да е на нивото на очите им и каза:
- Три пъти в седмицата ще пращам сова, а ако сте забравили нещо ще пристигне още утре. Не се връзвайте на Пийвс и не се дуелирайте преди да се научите как. Всичко ясно ли е?
- По-ясно от това няма накъде! – отсече Ричард, а Селин се хвърли в обятията на майка си.
- Ще се видим на Коледа, милички. Имате си и приятели – Ал и Роуз, а и Джеймс също. Няма да сте самички, а и ще се запознаете с много нови деца.
- Ами ако попаднем в различни домове? – изхленчи Селин.
- Това се случва рядко миличка, но няма да е голяма трагедия, нали? Селма е в Хафълпаф, а Люк и Лизандър са в Рейвънклоу. Всичко ще е наред! Време е да се качвате, Сел! Хайде миличка.
Ричард видя, че всички наоколо гледат тях и попита:
- Какво толкова зяпат, мамо?
- Не се притеснявай, Рик. – обади се Рон. – Зяпат мен. Аз съм много популярен!
Всички се разсмяха от сърце. Дена качи дъщеря си на влака и слезе тъкмо когато тръгваше. Децата излязоха на прозореца и започнаха да махат на родителите си. Хари остана загледан във влака докато не се изгуби от поглед. Едва тогава свали ръка и потърка мълниевидния белег на челото си.
- Не се безпокой за него. – прошепна му Джини. – всичко ще е наред.
- Аха. – отнесено й отговори той.
- Хей, защо не отидем всички до “Продънения котел” и да полеем първия учебен ден на децата, а? – предложи Рон след като минаха през бариерата между девети и десети перон.
- Защо пък не. – съгласи се Дена и всички се запътиха към изхода на гарата.
Макар и ветровит, денят бе слънчев. Белегът на Хари не го бе болял деветнайсет години. Всичко беше наред...

~К Р А Й~
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3 Страница 3 от 3

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker