Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща
 Липсващата учебна година[ФФ][ЗАВЪРШЕН] « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Авг 02, 2012 2:10 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ШЕСТНАЙСТА ГЛАВА
СРЕЩАТА


Дена имаше доброто намерение да се излежава до обяд тази събота, но плановоте й бяха осуетени от спомена за предстоящата среща с Невил. В първия момент простена недоволно, но после се въодушеви и бързо се измъкна от топлото легло отправяйки се към банята, за да вземе редовния сутрешен душ. Този път обаче се позабави повече, давайки си повече време за глезене и освежаване. Дена обожаваше водата и би стояла цял ден в гореща вана с много мехурчета, ако някога й се отдадеше сгоден случай. Баща й се шегуваше, че си има русалка, а не момиченце.
Той толкова много й липсваше, че чак й се плачеше. Усещаше липсата му като огромна бездна в душата си, която не знаеше как да запълни и болката беше ужасна. Липсваха й дългите и уморителни походи в гората, когато бяха само двамата и си говореха за всичко. Баща й винаги е обичал природата и когато е живеел в Ирландия е бил екскурзовод, а когато са се преместили в Щатите е станал горски рейнджър. Работата му бе свързана с дълги походи в гората и оглеждане на поверените му територии за бракониери, каквито често се навъртаха там. Когато случаят позволяваше, Ричард Мейферт взимаше дъщеря си на тези обиколки и й показваше чудесата на природата. Двамата прекарваха чудесно времето си и си споделяха всичко. Ричард можеше и да е мъгъл, но бе най-умният, добрият и честният човек, когото Дена познаваше. Момичето обичаше цялото си семейство, но за Ричард имаше специално място в сърцето й. Понякога усещаше, че той я разбира много по-добре отколкото дядо й би я разбрал. И сега й липсваха разговорите вечер на верандата, когато двамата седяха на малката люлка, завити с голямо индианско одеяло, и си говореха за нещата от живота, за училището на Дена, за амбициите, надеждите и страховете й. Всеки път когато момичето се чувстваше тъжно, уплашено или възмутено, само едн разговор с баща й я караше отново да се усмихва и отнасяше тревогите много далеч.
Дена копнееше с цялото си сърце за топлата му прегръдка, за нежната ласка и спокойствието в плътния му, топъл глас. Искаше да види пламъкът на живота да гори във великолепните му сиви очи. Макар да не й бе истински баща, двамата имаха еднакви по цвят очи и на Дена това много й харесваше. По този начин можеше да поддържа илюзията, че той е нейният истински баща и, че тя не е плод на един жесток акт на насилие. За нея Ричард Мейферт винаги щеше да е нейният баща. Само той и никой друг.
Момичето спря душа и облече розовия си, пухкав халат, като се загърна по-плътно в него, за да се предпази от внезапния студ, който я скова отвътре. Отиде до гардероба и се зае с изибирането на подходящи дрехи. Сети се, че ще са в Къщата на крясъцие, така че предположи, че ще е студено и прегледа запаса си от пуловери, за нещо “по-така”, както би казала майка й. Намери един красив черевен пуловер от ангора, с голяма поло яка, каквато Дена много обичаше. Беше й подарък от Ричард и точно заради това й беше любимият. Никъде не отиваше без него. Дрехата бе мека и пазеше топло, а ръкавите се разкрояваха в краищата. Стигаше до средата на бедрата й. Затова Дена предпочете да облече прилепнал черен панталон, като за езда и черните си кожени ботуши. Реши да остави пусната дългата си, пшеничено руса коса. Все пак отиваше на среща, а не на поход в планината. Рядко носеше бижута, затова и сега предпочете да се лиши от тях, но не пропусна да си сложи от любимия парфюм - свеж и закачлив цитрусов аромат.
Точно когато се обуваше, Джини влетя като ураган в стаята и застана пред Дена с кръстосани ръце и нетърпеливо изражение. Момичето я погледна озадачено и попита:
- Какво пропускам? Или искаш да продължим вчерашния си разговор?
- Пропускаш срещата си момиче, затова се размърдай. Невил, вече те чака там, а аз трябва да те заведа без никой да ни усети, че иначе лошо ни се пише. Алекто за малко да ни спипа докато отивахме с Невил. За вчера ти дължа извинение. - тук червенокоската виновно сведе поглед и каза тихо. - изобщо нямам право да ти се меся, но се изплаших. Той ни кара да се съмняваме във всеки и всичко. Съжалявам.
- Беше в правото си да изпитваш съмнения, Джини. И аз бих се усъмнила на твое място, но наистина нямаше право да ми търсиш сметка, защото не знаеш каква е истината. Видя, че се оказа нещо съвсем тривиално и само се почувства неловко, а мен ме ядоса. Приемам извинението ти, защото перфектно разбирам какво чувстваш и колко си разтревожена за любимия си човек. А и, както самата ти каза, обстоятелствата предразполагат към пораждане на съмнения дори в най-близките ти хора. А ти едва ме познаваш. А сега нека не караме Невил да чака повече и да тръгваме. Ти водиш.
Момичетата се прегърнаха и после се запътиха навън. Когато излязоха в парка, Джини я поведе по някакъв криволичещ път между оранжериите. Двете вървяха бързо и в пълно мълчание, за да не ги забележат лесно. Дена не спираше да се псува на ум, за това, че за пореден път излъга приятелката си и още повече, че щеше да я лъже много пъти занапред. А и как въобще се бе съгласила на тази среща след като знаеше, че не е възможно между нея и Невил да се получи нещо. Тя го харесваше много и дори изпитваше нещо като привличане, но не в това бе въпросът. Дена се нуждаеше от довереник, от приятел, който няма да я съди и от спокоен пристан, защото я очакваше истинска буря. Но момичето не искаше да нарани чувствата на приятеля си и прие да излезе с него, защото се опасяваше, че отказът й би му навредил адски много. Това съвсем не бе съжаление, а по-скоро загриженост за чувствата и егото на един много скъп и близък на сърцето й човек.
Стигнаха до Плашещата върба безпрепятствено - явно Сивиръс бе уважил молбата й и се бе погрижил семейство Кароу да стоят далеч от този периметър. Дена си помисли, че ще е хубаво да му благодари тази вечер. Джини прошепна някакви думички, на които русокоската не обърна внимание - не смяташе отново да се среща с Невил по този начин, или поне не в Къщата на крясъците. Доста дълго вървяха по тунела, който водеше към къщата, а по едно време почти пълзяха, защото пространството се бе снишило и стеснило и Дена имаше чувството, че ще се задуши - много мразеше тесни и затворени пространства.
Когато най-накрая се озоваха в Къщата на Крясъците, Дена въздъхна облекчено но Джини не я остави да си почине и я поведе нагоре към последния етаж. Стълбите скърцаха зловещо и малко се клатеха, но бяха чисти. Когато се огледа, Дена с изненада отбеляза, че стълбището бе почистено отпрахта и паяжините, които би трябвало до го покриват. Явно бе дело на Джини и Невил, които не са искали да я канят в мръотия и прахоляк. Беше наистина мило, че са си направили труда да почистят, само заради една среща. Най - накрая Джини спря пред плътна, вивено червена завеса и отстъпи в страни. Прошепна на Дена, че ще бъде два етажа по-надолу и да дойдат при нея когато решат, че са готови да тръгват. После се отправи надолу по стълбите като си тананикаше някаква песен на “Орисниците”.
Дена отмести завесата и влезе в един вълшебен свят. Огромната стая, с висок и леко крив таван, бе превърната във великолепна гостна. В излъсканата и полирана камина весело припукваше огън; полилеите бяха почистени и свещите им бяха сменени с нови - златисти; върху поправения и полиран до блясък дъсчен под, бяха застлани меки персийски килими в цветовете на Грифиндор; гредите от прозорците бяха махнати и им бяха поставени стъкла, които блестяха от чистота. Все пак над прозорците се спускаха тежки, кадифени алено червени завеси, а в средата на стаята бе оформен кът за разговори с удобен на вид диван и масичка отрупана със сладкиши, кафе, чай и други напитки. Навсякъде имаше коледна украса, а Невил, хванал ръце зад гърба си, я чакаше пред един от прозорците. Не чу кога е дошла, но щом Дена ахна от възхищение се обърна и сякаш цялото му същество засия.
- О, Невил! Прекрасно е! Как го направи? Направо невероятно! - момичето не можеше да повярва на очите си, които сега се пълнеха със сълзи от умиление. - И си направил всичко това заради мен?
- Разбира се, че заради теб. Е, идеята беше моя, а изпълнието общо - от Джини, две самоотвержени домашни духчета и мен.
- Домашни духчета ли? Те няма ли да те издадат? Не че е нещо незаконно или лошо, но Кароу няма да изпаднат във възторг, ако разберат.
- Не се бой. - успокои я момчето. - Доби и Крийчър са верни до гроб на Хари, а Джини им каза, че ние сме негови приятели и те на драго сърце се съгласиха да направят това за нас двамата. По-скоро ще си отрежат езика, отколкото да продумат.
- Просто нямам думи! Възхитително!
- Исках да те посрещна достойно, а не в някаква прашасала стара съборетина. Ела, нека седнем. - Невил посочи дивана до отрупаната с какво ли не масичка. - Искам да ти кажа нещо важно.
Двамата се настаниха на дивана един срещу друг и Невил взе ръцете на момичето в своите. Дена можеше само да го гледа и да чака, със затаен дъх, какво ще й каже. Невил се изчерви леко, но се взря в сивите очи на Дена.
- Знам, че се познаваме само от два месеца и половина, но истината е, че ти завладя мислите и сърцето ми от момента, во който те видях във влака. От тогава не съм престанал да мисля за теб. Не знам почти нищо за теб и в тези времена би било лудост да се доверя на непознат, но нещо вътре в мен ми казва, че мога да ти имам доверие. Може би е сърцето, което ми казва, че те обичам така както не съм обичал до сега, а може би е някакво шесто чувство, което ме кара да ти се доверя безрезервно.
Невил нямаше никаква представа каква болка й причиняват думите му, защото Дена знаеше, че не заслужава това доверие. Знаеше ,че ако откликне на чувствата му, ще е принудена да го лъже всеки път щом се появеше някакво подозрение и, че накарая ще го загуби. И този път тя ще е виновна. Този път тя ще разбие нечие сърце, както бяха разбили нейното някога. Всяка негова нежна дума се забиваше като кинжал в сърцето й, а то я търпеше и кървеше безмълвно.
- Не мога да те моля да отвърнеш на чувствата ми, ако не изпитваш нищо подобно към мен. Но те моля да ми го кажеш сега, а не после, когато може вече да е прекалено късно и за двама ни да се разделим като приятели.
Дена знаеше, че сега бе моментът да му каже, че не изпитва абсолютно нищо към него и трябва да запазят приятелските си отношения на нивото, в което бяха преди тази среща. Но когато се вгледа в молещите му за искреност, топли кафеви очи, нещо в Дена се прекърши и тя не можа да го излъже. Не можа да се отдръпне, макар да знаеше, че много скоро ще му причини голяма болка. Болка, за която нямаше никога да си прости. Но се почувства толкова самотна и уплашена и изпита нужда да бъде утешена, приласкана и стоплена. Освен това Невил не й бе безразличен и изпитваше нежност, топлина и загриженост към него. Както към веки скъп на сърцето й човек. Но изпитваше и привиличане, като към мъж. Тя не познаваше предищния Невил, на когото децата се смееха за едрата фигура и непохватността. Никога не го бе срещала. Пред нея стоеше висок, мускулест млад мъж, с топли кафеви очи, рошава кестенява коса и нежна усмивка. И Дена определено се чувстваше привлечена от него.
- Невил, няма да те лъжа и ще ти кажа, че аз имам чувства към теб, но не знам дали мога да ги дефинирам като любов. Изпитвам топлота, загриженост и нежност към теб. Имам ти пълно доверие и страшно много ме привличаш. Като че ли започвамда се влюбвам, но не съм съвсем сигурна дали не е рано да слагам етикет на чувствата си.
- Не са нужни етикети, Дена. Аз изпитвам абсолютно същото и мисля, че това е едно добро начало на нещо повече от обикновено приятелство. Нека го наречем така.
- Звучи доста добре, като за начало. - момичето се усмихна и погледна Невил със същата нежност, за която м бе говорила до сега.
Момчето малко се смути и за да го прикрие й предложи да се почерпи със сладкиш. Дена си взе една тиквена паста, а Невил - пиян котел, но преди и двамата да отхапят се спогледаха и избухнаха в неудържим смях. Смяха се повече от пет минути и дори не знаеха на какво точно се смеят, но изведнъж млъкнаха и се спогледаха. Тогава Невил се реши и се приближи към нея, наведе глава леко настарани и докосна меките розови устни на момичето.
В първия момент Дена се изненада и леко се скова, но бързо се съвзе и започна да отвръща на целувката. Личеше си, че момчето не се е целувало с никого преди това и затова Дена реши да не насилва нещата. Водеше го бавно в нежния танц на целувката. Обви врата му с ръце и го приближи към себе си, докато той лекичко движеше устните си срещу нейните. Съвсем бавно тя ги разтвори и му показа как да засмуче долната й устна, като тя първо го направи с неговата. Така целувката им се задълбочаваше все повече и повече и накрая Невил се осмели съвсем предпазливо да изследва с език устните и връхчето на нейния. Когато Дена простена от удоволствие, момчето се уплаши и реши, че е сторил нещо лошо, но тя не му позволи да прекъсне целувката и леко плъзна езика си в устата му, като изследва небцето и вътрешната страна на зъбите, насочвайки го към съответните действия от негова страна. Съвсем скоро двамата се бяха вкопчили един в друг и всеки дишаше от въздуха на другия.
Огънят на страстта ги обхвана бързо и Невил положи момичето да легне на дивана, а той се надвеси над нея. Тя нежно галеше гърба му с дланите си. Невил бързо напредваше в усвояването на уроците на любовта и бързо накара Дена да мърка от удоволствие. Целуваше я по устните и по врата, а тя му отговаряше със същото, докато ръцете й си проправяха път към долния ръб на пуловера и скоро се отърваха от преградата. Невил задълбочаваше все повече целувките, а Дена се извиваше и мъркаше от наслада под него, като същевремнно се опитваше да разкопчае копчетата на ризата му. Когато се пребори с четири от тях пъхна ръцете си от долу и ги прокара по гладките му гърди. В този момент Невил застина както я целуваше по врата и й прошепна в ухото
- Мисля, че още е много рано за това. Извинявай, че си позволих да стигна толкова далеч. Не исках да избързвам и да те притискам.
- Не си направил нищо против волята ми, Невил. Не се притеснявай. Но май наистина се поувлякохме. Добре ли си? Всичко наред ли е с теб?
- Да, напълно. А с теб?
- Всичко е на шест. Какво ще кажеш за една чаша чай с канела?
- Звучи добре. - съгласи се момчето, макар че по-скоро му се искаше да си изсипе кофа ледена вода върху главата. Как можа да си позволи такова нещо? Не го бяха възпитавали така? Цяло чудо е, че не го помисли за някакво животно. - Искаш ли малко сиропиран сладкиш?
- С удоволствие - отвърна Дена, в чиято глава се въртяха подобни мисли.
Невил си закопча ризата и облече пуловера, а Дена пооправи своите дрехии двамата прекараха остатъка от следобеда в разкази за детството си. На Дена й стана много мъчно за родителите на Невил и за първи път си позволи да сподели нещо наистина лично. Каза му истината за баща си. За нейно щастие и голямо облекчение, той не я изгледа с отвращение или ужас, както биха направили повечето хора, а я прегърна силно и й каза това, което тя бе приела за истина откакто научи - че истинският й баща е този, който я е отгледал, грижил се е за нея, слагал я е да спи и е бдял над леглото й когато е била болна. Само заради тези думи Дена бе способна да го обикне.
Изгубиха представа за времето и се наложи Джини да дойде и да ги изведе от великолепното им убежище. Решиха и занапред да се срещат там. Преди да излязат от тунела Невил се наведе и целуна нежно Дена, от което й се замая главата и й се разтрепериха коленете. Тази целувка все още гореше на устните й докато в полунощ отново крачеше по пустите коридори на замъка, на път за директорския кабинет.
И представа си нямаше колко бързо ще забрави за нея на фона на новината, която Сивиръс трябваше да й съобщи.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Авг 03, 2012 7:26 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Тази глава не е за хора със слаби сърца. Във всеки от нас има мрак. Колко дълбоко е скрит вашият?

СЕДЕМНАЙСТА ГЛАВА
НАЧАЛОТО НА КОШМАРА


Първото, което Дена видя, щом прекрачи прага на директорския кабинет, беше пребледнялото лице на Сивиръс, който се бе облегнал на една от масивните мраморни колони до бюрото. Стори й се някак напрегнат и не се учуди, когато забеляза едва прикритото треперене на ръцете, които той веднага пъхна в джобовете на мантията. Лицето му не изразяваше емоция, но от цялото му същество лъхаше гняв, възмущение и нещо, което Дена не бе забелязвала у него до онзи момент, и това беше страх. Момичето се притесни, защото не знаеше кое е това нещо, което предизвиква страх у толкова опитен и способен човек като Сивиръс. И изведнъж й просветна!
Преди да е казала каквото и да е било професор Дъмбълдор привлече вниманието и на двамата:
- Нямате време, Сивиръс. Волдемор ще иска да се срещне с теб, след като просрочихте времето, за което трябваше да си „вербувана”. Внимавай с него, Дена, защото макар и пострадал, умствените му способности не са пострадали. Може и да е със забавени рефлекси, но непременно ще държи някой от приближените до себе си.
- Той ми вярва и ще настоява да останем насаме. – възрази Сивиръс.- Едва ли би искал да сподели плановете си с Белатрикс. Не и тези планове.
- Сега ли иска да отидем? – попита Дена ужасено. Не бе предполагала, че ще е толкова скоро.
- Да. Кароу ми каза, че Волдемор иска да те отведа при него тази нощ. Вече закъсняваме, но ще го обясня със затруднението да те измъкна от кулата без да ни забележат.
- Мога ли да те помоля за нещо, Сивиръс?
- За какво става въпрос?
- Ако нещо се обърка и той не ми повярва....и умра....намери начин да кажеш на дядо, че го обичам и е трябвало да го направя....
- Разбирам. Ще го направя. Но сега искам да ме чуеш много внимателно - ти ще се справиш перфектно. Сигурен съм. Не само защото аз съм те обучил, а защото го можеш. Не губи вяра в себе си точно сега.
- Извинявай, Сивиръс. Напълно си прав, че не е най-подходящия момент да се паникьосвам. На света има и по-лоши неща от срещатата с Волдемор. Не се сещам за такива в момента, но сигурно има. – Дена бе толкова напрегната и гласът й звучеше неестествено приповдигнат, но когато Сивиръс отвърна с иронична усмивка на последната й реплика, момичето също се засмя. И този път смехът й бе естествен, а не превзет от насъбралото се напрежение.
- Ще се придвижим с магипортиране, но за целта трябва да излезем от замъка. Трябва да побързаме, за да не дразним Лорда допълнително. Пръчката ти е в теб, нали?
- Разбира се. Никога не се разделям с нея.
Двамата се изнизаха незабелязано от замъка и тръгнаха към масивните порти отделящи училищното землище от селото. Щом се озоваха на територията на Хогсмйд, Сивиръс хвана момичето здраво за ръката и след едно „ПУК” се озоваха пред други железни порти. Мъжът изрече някакво заклинание и вратите се отвориха, но двамата посетители останаха на място, защото към тях се приближаваше висока фигура в наметало.
- Добър вечер, Сивиръс. Господарят те очаква. – рече мъжът щом се приближи до тях. – Това ли е новото ни попълнение?
- Да, Луциус, това е. А сега нека влизаме, защото ще замръзна тук. Защо те изпратиха навън? Отлично знам пътя, така че трябва да се е случило нещо. Как е Черният Лорд?
- В името на Мерлин, успокой се Сивиръс! Целия си кълбо от нерви! Какво те прихваща напоследък? Никой не е ме е пращал, просто исках да изляза малко на чист въздух и да се отърва от противния поглед на Бела. И двамата сте адски сприхави тия дни и с вас просто не може да се говори, без да почнете да си фантазирате глупости. Господарят се възстановява, при това учудващо бързо, но е бесен, защото все още трябва да лежи.
- Явно има други планове, но ще се наложи да ги отложи докато го вдигна на крака. Сега е още слаб, макар кожата по лицето и ръцете му да се възстанови, местата където бе обгорен до кост все още са уязвими. Все още не може да ходи.
Докато вървяха към къщата Дена мълчеше и слушаше двамата мъже много внимателно, защото информацията която получаваше бе безценна и можеше да й послужи за в бъдеще. Така разбра, че Волдемор все още е уязвим и не е в състояние да се придвижва. Мислено благодари на дядо си за отличната работа – едно забавяне на врага винаги върши чудесна работа и ти дава ценно време за действие.
Когато влязоха в къщата Дена неволно въздъхна от облекчение, защото усети благословената топлина. Изнедада се, че за толкова краткото време, през което бяха стоели навън тя бе измръзнала. Последва Сивиръс нагоре по стълбите без да продума. Тръгнаха по дълъг коридор и Дена с любопитство оглеждаше интериора. Не се изненада от типичните за Слидерин зелено и сребристо, а и видя гербът на Малфой на няколко гоблена, окачени по стените. Когато стигнаха до вратата в дъното, Снейп тихо почука и, щом му бе позволено, влезе в стаята.
Помещението беше потопено в сумрак, а единствената светлина идваше от няколко газени лампи разположени в различни краища на стаята. Високите прозорци бяха закрити от тежки кадифени завеси в изумрудено зелено – поне на Дена така й се стори. Точно срещу вратата бе разположено огромно легло, като тези в Хогуортс, но много по-голямо. Балдахинът, който бе дръпнат от едната страна на леглото, бе от черна коприна. На един стол до леглото седеше Белатрикс Лестранж, приведена над човека в него. А в леглото беше самият Волдемор – бял като платно, със змийско лице и червени очи, които сега гледаха право в Дена. Момичето си спомни какво й бе казал Сивиръс и веднага падна на колене, свеждайки поглед към земята.
- Госоподарю, на вашите услуги съм.
- Най-накрая. – дочу се гласът на Волдемор. – Чаках те, скъпа моя. Вече си при мен...и аз ще ти възложа голяма задача...само ти си в състояние да я изпълниш...Но първо нека те разгледам отблизо. Приближи се.
- Милорд, не знам дали е уместно точно тя да се доближава до Вас. Именно дядо й Ви причини...
- Тихо, Бела...Не се бой. Тя не е като онзи дърт глупак Зимер. Тя е готова да ми служи...нали така, скъпа?
- Да, Милорд. Готова съм да изпълня всяко ваше желание. Каквото и да е то.
- И защо искаш да ми служиш? Защо предаде хората, които са те възпитали да бъдеш родоотстъпница и да толерираш мътнородите и безполезните мъгъли? Как прогледна?
- Господарю, аз винаги съм била...различна. Никога не съм гледала на нещата като тях. Дълги години ми втълпяваха лъжи и бяха успели да ме подведат в своите измислени морални догми. Никога не съм ги подкрепяла истински, но бях длъжна да се прикирвам. Не съм достатъчно силна, за да обява открито позицията си. Но сега мога, защото Ви открих и за мен ще е чест да служа на велик магьосник като Вас...
- А, готова ли си да ми го докажеш?
- Да, милорд, готова съм на всичко да Ви докажа лоялността си.
- Чудесно. Бела, отиди и я доведи. Без възражения, Бела! Сивиръс е тук и ще ме пази. И като стана дума...Великолепна работа, Сивиръс, наистина великолепна...
- Нямаше много за вършене, милорд. Трябваше само да я убедя, че до вас тя ще е в безопасност и може открито да заяви убежденията си.
- Така е, милорд. Когато се почувствах сигурна се съгласих да се присъединя към Вас открито.
- Открито....не си заявявала позицията си пред някой от съучениците си.
- Все още не, милорд, но ще го торя скоро. Това, че ме разпределиха в Грифиндор беше някаква абсурдна грешка.
- О, това е само някаква формалност. Скоро няма да има друг дом освен Слидерин. А и ти си Слидеринка от където и да го погледнеш. Сега остава само едно нещо...да проверя до къде си готова да стигнеш, за да докажеш верността си към мен... – Ето я и Бела, която води малката ми изненада.
При тези думи всички се обърнаха към вратата, където стоеше Бела, стискаща за ръката малко момиченце. Детето бе със зачервени от плач очи и стискаше в лявата си ръка старо плюшено зайче. Беше иситнско ангелче - слабичко, с дълги руси плитки, трапчинки на бузите и големи сини очички. Дена я присви стомаха от ужас. Изведнъж й просветна какво ще поискат от нея и за миг й причерня пред очите. Погледна към Сивиръс и видя по пребледнялото му лице откровения ужас и изненада от случващото се. Момиченцето не говореше, нито плачеше на глас, но сълзите му се стичаха една след друга по нежните бузки и Дена прочете неистовия страх в тези невинни очи. Но знаеше, че ако откаже да нарани детето, ще я убият на място, а и щеше да рискува живота на Сивиръс. Горещо се замоли да не става това, за което си мисли. Молбите й останаха нечути, защото в следващия момент Волдемор се обади.
- Виждаш ли тази малка, безполезна твар? Тя е обикновено мъгълче, което някои от хората ми отвлякоха специално за твоята задача. А тя е следната – искам да гледам как измъчваш детето и после да го убиеш. Тук, пред очите ми. И искам да ми покажеш, че ти доставя удоволствие. Ясно ли е?
- Напълно, милорд. – рече Дена ясно, а отвътре душата й се свиваше от мъка. Сивиръс не можеше да й помогне. Никой не можеше да помогне и на двете, но най-лошото бе, че никой нямаше да може да помогне на душата й. Осъзна, че няма избор и трябва да убие това невинно същество, но знаеше, че никога няма да си го прости. Никога.
Дена пристъпи към малкото момиченце, което беше гушнало силно зайчето си и нервно хапеше едното му ушенце, докато безмълвно плачеше от ужас. Приклекна до малката и я погали по бузката.
- Как се казваш, скъпа? – прошепна й младата жена.
- Мелинда. – отговори малката с разтреперанн от ужас глас.
- И на колко годинки си?
- На пет и половина, госпожо. Искам да си ходя! Искам при мама!
- Скоро всичко ще свърши скъпа. Обещавам ти. Всичко ще свърши. – Сърцето на Дена се сви от ужас пред предстоящата задача. Налагаше се да отнеме живота на това дете и да лиши една майка от, може би, единствената й рожба. Душата й виеше от мъка, но не й оставаше никакъв избор. Поне щеше да се постарае да свърши бързо. Можеше да го направи бързо и да не й причинява толкова много болка.
Дена отстъпи встрани и извади пръчката си. Момиченцето я погледна учудено и продълчи да дъвче ухото на плюшеното зайче. Волдемор кимна и Дена си сложи маската на човек, който е много щастлив от предстоящото му занимание. Насочи пръчката си към детето и извика „КРУЦИО”. Един червен лъч се стрелна към тялото на детето и то се строполи с писък на земята, мятайки се в нечовешка агония. Дена не прекъсваше контакта и скоро писъците на детето огласиха стаята. Дена се преструваше на щастлива от постъпката си, докато отвътре умираше малко по-малко. След около десет минути направи каквото бе решила – изпрати мощна струя болка към момичето, която то не можа да понесе. Телцето му се разтресе конвулсивно и после застина. Направи се на разстроена, че забавлението й е приключило толкова бързо и Черният Лорд беше повече от доволен.
- Мислех да ти сложа Черния знак и да те задържа тук до себе си, но реших друго. Ще си ми много по-полезна като шпионин сред учениците в дома ти...повечето са деца на хора от Ордена. Прекалено опасно е да ти слагам Знака сега, защото могат да те разкрият, освен това искам да намериш начин и да се внедриш в самия Орден, а първото нещо, което ще направят е да те проверят за знака. Ще трябва да помолиш дядо си да те вкара и ще ми носиш пресни новини. Сивиръс вече не е подходящ за този работа, поради причини известни на всички. Поздравявам те Снейп, наистина си се справил блестящо със задачата си. А ти ми доказа по недвусмислен начин верността си. Никой от онези лигльовци не е способен на такова нещо. Вече се гордея с теб. И двамата сте свободни да си вървите. Скоро ще разбереш какво точно искам от теб. Сивиръс ще ти предава задачите, а ти на него информацията.
- Да, милорд. Благодаря Ви за честта, да ме приемете сред последователите Ви.
- Ти си я заслужи. А сега тръгвай, защото ти е нужна почивка, а и не искаме някой да разбере за отсъствието ти, нали?
Дена се поклони и излезе след Сивиръс, а после двамата тихо напуснаха имението на Малфой и се магипортираха в Хогсмийд. Дена не продума, докато не стигнаха до кабинета на Сивиръс, където рухна в едно от креслата и заплака с глас. Чу, че Снейп и професор Дъмбълдор си размениха няколко реплики, но това нямаше значение в момента. Сега от значение бе само факта, че се бе превърнала в убиец на невинни деца! Бе станала като Волдемор.
Не усети кога Сивиръс е седнал до нея, но когато я пое в прегръдките си, момичето напълно се отпусна и си изля мъката пред него. Сивиръс бе ужасен, колкото нея, но разбираше, че тя има много по-голяма нужда от утеха в този момент. Направи всичко по силите си да я увери, че тя не е станала като Волдемор и, че постъпката й, макар и ужасяваща, ги е запазила живи. А това значи, че ще продължат да се борят и да унщожават злото, което Черният Лорд и подчинените му представляват. Накрая успя да я убеди, че тя и момиченцето са поредните жертви на машинациите на Риддъл, но нейната смърт няма да остане ненаказана. Дена бе прекалено изтощена от емоционалния шок и от всичко преживяно през последните двайсет и четири часа и без да се усети заспа в обятията на Сивиръс. Той дълго стоя неподвижно прегърнал младото момиче, страхувайки се да не я събуди. Но когато установи, че тя спи непробудно, я пренесе на един от диваните и я зави с одеяло, което специално измагьоса.
Едва тогава Сивиръс си позволи да се отдаде на мислите си, седнал на кресло срещу спящото момиче и с чаша Огнено уиски в ръка.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Авг 06, 2012 1:32 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ОСЕМНАЙСТА ГЛАВА
SALVATION


Мина цяла седмица след онази ужасна нощ, в която Дена бе принудена да отнеме живота на едно неввино дете, само за да докаже фалшивата си лоялност към Волдемор. Момичето изгуби съня си, отказа да се храни и много бързо заприлича на безплътните призраци, които обитаваха замъка. Невил се притесняваше за приятелката си и често я питаше какво става с нея, но така и не получи задоволителен отговор, а само мъгляви обяснения – че била уморена и нямала апетит, а и се притеснявала за роднините си в Щатите.
Дена се мразеше, заради това което стори на онова дете и заради лъжливите обяснения, които даваше на приятелите си, и най-вече на Невил. Ако той някога научеше какво е сторила довода, че е трябвало да си пази прикритието щеше да изглежда жалък в очите му и момчето щеше дасе отврати от нея и да я намрази. И защо да не го направи, след като самата Дена вече не можеше да се погледне в огледалото.
Но Невил бе решил да не задава повече въпроси и просто да бъде до приятелката си и да я подкрепи, каквото и да ставаше с нея. Явно тя не искаше да сподели какво става наистина, а и може би Невил си въобразяваше и причините за състоянието й бяха толкова прозаични – умора и притеснение. Самият той се тревожеше за баба си и какво ще се случи с нея, ако той почне да създава проблеми на Смъртожадните. А му се струваше, че е време да организира приятелите си от ВОДА и да напомнят на Волдемор и подчинените му, че тук в замъка има хора, които са готови да им се опълчат. Хари не би стоял безучастно и не би търпял Кароу да се разпореждат из училището заедно със Снейп.
В петък, след края на часовете, докато съучениците му си приготвяха багажа за следващия ден, когато щяха да се върнат при семействата си, Невил се запъти към библиотеката, защото знаеше, че Дена ще е там по това време. Не че щеше да приготвя домашни или нещо такова, все пак не беше като Хърмаяни. Невил се усмихна при спомена за скъпата си приятелка, която бе незнайно къде сега и се помоли да е добре.
Намери Дена да чете някаква дебела книга на една маса до прозореца, но като че ли книгата отдавна не занимаваше мислите й. Момичето стоеше облегнато на лявата си ръка и се взираше невиждащо в старите, пожълтели страници, а съзнанието й блуждаеще някъде, но определено не беше в библиотеката. Невил не искаше да я стряска и когато се приближи се покашля тихичко, за да обяви присъствието си, но Дена изобщо не го отрази. Затова момчето положи ръка на дясното й рамо и я разтърси леко. Дена подскочи стреснато и тогава Невил осъзна, че тя е задрямала с отворени очи. Явно липсата на сън даваше своите резултати и момичето заспиваше на най-невероятни места при това с отворени очи. Момчето я прегърна нежно и устните им се докоснаха едва-едва за една бегла целувка. Не им се мислеше каква бела ще си докарат на главата, ако Мадам Пинс ги види да се натискат в нейното светилище.
Невил й пошушна нещо на ухото и момичето се разкикоти тихо, а после много бързо си събра нещата и двамата тихо се изнизаха от библиотеката. Затичаха се надолу по стълбите и изхвърчаха от замъка толоква бързо, че хората само изумено се обръщаха след тях. Дена го хвана за ръка и го поведе към Плашещата върба, където можеха да останат сами необезпокоявани. Когато стигнаха до онази приказна стаичка, Дена пусна чантата си до вратата и се отпусна на мекото кресло. Невил наклони глава настрани и я изгледа с любопитство, но все пак пудна чантата си до нейната и седна на канапето срещу нея. Тя приличаше на истински ангел – толкова чиста и красива и момчето я желаеше до болка, но не беше сега моментът за това. Трябваше да изчака.
Но Дена не чакаше и преди момчето да се усети се бе настанила в скута му и го целуваше по врата и то така, че кръвта му кипна. Той се опита да се отдръпне, но Дена обви врата му с ръце и впи устни в неговите. Целуваше го страстно и скоро Невил се предаде и отвърна на целувката й със същата страст. Много скоро Дена се оказа гола до кръста, опитваща се да свали ризата на Невил, а той се опитваше да смъкне поличката й, докато обсипваше устните, врата и гърдите й с целувки.
В един момент Невил се усети, че не иска да го направят така – на креслото и набързо. Затова повдигна Дена и се изправи от креслото, а после взе момичето на ръце и я отнесе в съседната стая където имаше голямо легло с балдахин – като тези в грифиндорските спални. Нежно положи Дена на леглото и й показа какво е нежност и любов.
Няколко часа по-късно двамата стояха прегърнати, с преплетени крайници и се усмихваха един на друг. Невил бавно галеше русите коси на момичето и с удоволствие вдъхваше аромата им на бели цветя. Тя бе положила глава на гърдите му и слушаше ударите на сърцето му. В онзи момент не съществуваха уроците, Кароу, Снейп, Орденът на Феникса. Нямаше ги Волдемор и Смъртожадните и изобщо не съществуваха проблеми. Бяха само тя и той и никой друг.
Дена искаше да останат така завинаги, но знаеше, че не може. Затова се наслади на момента.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Авг 06, 2012 1:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДЕВЕТНАЙСТА ГЛАВА
ПЛАНОВЕ


Дена все още лежеше сгушена в обятията на Невил, когато той се размърда, откъсвайки се от нежните ръце на съня. Момичето се надигна подпирайки се на лакти и се взря в кафевите очи на Невил. Сама не разбра кога усмивката й озари цялото й същество. Наведе се и нежно целуна момчето, а после пак се сгуши в прегръдките му. Той придърпа завивките нагоре и я притисна плътно към себе си, за да се стоплят. Навън започваше да притъмнява, но и на двамата не им пукаше, защото им бе достатъчно да лежат прегърнати без да говорят.
Дена беше толкова спокойна и се чувстваше така щастлива, както не се бе чувствала от много дълго. Знаеше, че това е просто бягство от проблемите, които си имаше на главата, но в този момент тези проблеми бяха на светлинни години от нея и момчето, на което се бе отдала изцяло. Е, почти изцяло, защото имаше факти, които той не биваше да научава за нея. Но му бе отдала всичко друго и се чувстваше сигурна и някак си свободна.
Невил сякаш летеше в облаците от щастие, но не просто заради страхотния секс, който бяха правили, а защото усети, че Дена се бе отпуснала и му се бе доверила, че му се бе отдала изцяло и той се чувстваше щастлив, че тя му има такова доверие. Сърцето му пърхаше от щастие само когато видеше усмивката й, а сега тя лежеше сгушена до него, отпусната и спокойна, след като са се любили страстно и Невил бе на седмото небе от щастие. Не му се искаше да си тръгва оттам въобще. Искаше да лежи, прегърнал любимата си докато войната свърши или просто до края на света, но осъзнаваше, че така просто бяга от реалността и няма да помогне на никого, най-малко на тях двамата. А и той е от Грифиндор – домът на смелите и дръзките. Щеше да стане срам за дома си, ако си плюе на петите, а и никак не му бе присъщо. В този ред на мисли Невил си припомни, че искаше да говори с Дена за ВОДА, а още не бяха стигнали до това. Ухили се доволно и реши, че е крайно време да наруши тишината.
-Исках да те питам нещо? – започна момчето. – Днес си мислех за събитията от преди две години, когато Хари ни вдигна на борба срещу режима на Долорес Ъмбридж, за да се научим да се бием...
-Джини ми разказа преди време. Било е доста напрегнато, но на Джини явно й е било забавно, докато някой не е загинал. Не каза кой и как.
-Хари ни научи да се защитаваме, защото министерството не искаше да признае, че Черният Лорд се е върнал и ни натрапиха оная дърта злобарка Ъмбридж. Той, заедно с Рон и Хърмаяни, сформираха Войнството на обединения дъмбълдоров авангард, или накратко – ВОДА. После попаднахме в Министерството и се защитавахме достойно. Ако не беше Хари, смъртожадните щяха да ни убият. Белатрикс успя да погуби още един живот – уби кръстника на Хари.
-Какво?
-Уби Сириус Блек, който беше кръстник на Хари. Тази жена е въплъщение на злото. Харесва й да измъчва хората и после да ги убива или да ги подлудява. – гласът на момчето затрепери и по бузите му се застичаха сълзи. – Тя е чудовище!
-Невил, какво ти е? Какво ти е сторила тази жена, та така я мразиш? Не е просто защото си чувал за жестокостите й или заради смъртта на Блек. Това е нещо лично! – момичето хвана Невил за брадичката и не му позволи да извърне глава.
-Май е време да ти кажа, защо израснах с баба. Преди Ти-знаеш-кой да изчезне имаше поголовни убийства на аврори. Някои обаче нямаха тоя късмет и вместо да умрат полудяха напълно в следствие на проклятието КРУЦИО. Родителите ми бяха едни от тези нещастници, измъчвани от Белатрикс Лестранж. Още са живи, ако това въобще може да се нарече живот.
-О, Невил! И двамата ли? – ужаси се Дена.
- И двамата. С баба ходим винаги щом се върна от училище и преди да отида. Но това лято не съм ги виждал, заради обстоятелствата и... не знам дали още са...
-Смъртожадните не биха им навредили, защото те не представляват заплаха за тях.
-Но биха могли да ги използват и да ме изнудват, ако почна да им създавам неприятности. А аз ще почна, Дена. Няма да оставя нещата така, докато навън приятелите ми се борят да спрат този изверг и мизерниците, които работят за него.
-Какво си намислил, Невил? – Дена беше на ръба на паниката, защото усещаше, че момчето е на път да извърши някаква лудост.
-Ще събера ВОДА и ще се опълчим на Кароу и Снейп.
-А дали хората ще ни последват?
-Да НИ последват? – попита момчето неразбиращо. – Какво искаш да...
-Невил, не се прави на идиот! Няма да те оставя сам да си трошиш главата! С теб съм, каквото и да става. Ще вдигнем хората, но не за да всяваме смут, защото така могат да си навлекат гнева на Кароу и да наранят семействата им. Отново ще се обучаваме и аз има на какво да ви науча, повярвай ми. Ще ви покажа неща, за които не сте и подозирали!
-Черна магия! Ти да не си полудяла! – Невил се беше надигнал и сега седеше в леглото с вперен и изпълнен ужас поглед, втренчен в Дена.
- Разбира се, че не! Ще ви науча на неща, които се преподават в курсовете за аврори, но аз ги знам доста отдавна. Дядо ме научи, защото искаше да е сигурен, че ще съм отлично подготвена да се защитавам.
- Не исках да те обидя! Извинявай! Просто прозвуча някак странно и...
-Разбирам, Невил. Наистина не се изказах достатъчно точно и имаше право да си помислиш какво ли не. Това е вече като професионално изкривяване. – момчето я погледна неразбиращо и Дена обясни. – Понеже са ме обучавали много по-отрано и съм стигнала по-далеч и по-навътре в обучението, което ви се дава тук, започвам да си мисля, че всички знаят колкото мен и рядко си правя труда да обяснявам. В Щатите не ми се налагаше, защото рядко се случваше някой да не разбира за какви заклинания говорим помежду си.
-Ясно. Нормално е щом си свикнала така. Сега обаче остава въпросът как да ги организираме и как ще си препращаме съобщения за сбирките, ако се съберат хора.
-Ще кажем на Джини и тя също ще даде идеи. Нека я включим като организатор, защото ми се струва, че вие с нея ще съберете хората много по-успешно, отколкото ако аз се заема с тази задача.
-Права си, май така ще стане по-лесно. Ще го мислим после, защото ми се струва, че сега е време да тръгваме. Никак не ми се иска, но не можем да останем тук.
-Боя се, че е така. Трябва да се приготвяме бързо, за да успеем да се вмъкнем за вечеря. Наближава осем и аз умирам от глад.
-Като го спомена...май и аз съм гладен и не бих отказал няколко наденички и картофено пюре.
Дена се разсмя и след като нежно целуна момчето, стана и започна да се облича. Невил стоеше и я гледаше с обожание и възхищение, но след малко стана и последва примера й. Двамата се облякоха мълчаливо и отидоха в дневната, за да си вземат раниците. Тогава Невил изведнъж се сепна нещо и леко пребледнея.
-Дена, ние не взехме мерки за...ако ти....аз ще поема отговорността ... не искам да се притесняваш... ще се радвам...няма да е бреме и ще обичам и теб и него....
-Невил, за какво изобщо....О! О, Мерлин, ти да не би да си мислиш, че може да забременя? Спокойно, скъпи! Всичко е наред, взела съм мерки, защото знаех, че скоро ще се стигне до тук. Не се плаши! Знам, че би ни обичал и двамата. Не бих се отдала на никой мъж, ако не знам що за човек е, все пак.
-Извинявай. Ама и аз намерих кога да се сетя. Трябваше да помисля по-рано, че трябва да те пазя, а аз се проявих като пълна мъжка свиня!
-О, мили! Ти си всичко друго, но не и свиня. Наистина! А и отговорността е и моя и аз я поех. Така е по-лесно и за двамата. Пия отвара, която ми пречи да зачена и така можем да се любим спокойно без ти да се тревожиш. Хайде да тръгваме вече, защото наистина съм гладна.
Двамата бързо изминаха обратния път по тунела и незабелязано се промъкнаха в Голямата зала тъкмо когато и последните закъснели ученици се промъкваха вътре, така че на никого не му направи впечатление, че двамата се промъкнаха така и на бегом стигнаха до масата на Грифиндор. Никой, освен Сивиръс Снейп, който поклати глава и ъгълчетата на устните му леко се извиха нагоре в нещо като усмивка.
След вечеря Дена и Невил се качиха в общата стая и момичето му помогна с домашното по ЗСЧИ, а петнайсет минути преди полунощ се накани да се прибира в спалнята и каза „лека нощ” на Невил, след като едва се отделиха един от друг. Когато се увери, че Невил се е прибрал в спалните на момчетата, Дена тихичко слезе по стълбите и се накани да излезе от кулата, но чу почукване по един от прозорците и за нейна изненада видя Мира – собствената си улулица. Отвори прозореца и птицата леко кацна на рамото й подавайки краче, за да я освободят от писмото, което носеше. Е, писмо беше доста силно казано... по-скоро беше бележка и авторът й бе Сивиръс. Съобщаваше й, че тази нощ няма да имат занятие, защото той има работа и препоръчваше на Дена да си почине добре. Момичето веднага изгори бележката и се прибра в спалнята.
По някое време на нощта се събуди обляна в пот и не помнеше какво е сънувала. Дена никога не си помнеше сънищата и това беше и благословия и проклятие. Беше сигурна, че е сънувала кошмар, но какво точно е предизвикало този ужас у нея, момичето не знаеше. Изведнъж се сети какво й бе разказал Невил за Белатрикс и родителите си. Тогава в главата й се избистри една мисъл и тази мисъл се превърна в обещание.
Дена вече знаеше, че точно тя ще довърши Белатрикс Лестранж когато й дойде времето. Не знаеше, кога точно ще е това, но усещаше, че няма да й се наложи да чака дълго. Но едно бе сигурно - Дена Мейферт щеше да пролее кръвта на Белатрикс Лестранж и щеше да се постарае тази кръв да е в изобилие.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Авг 06, 2012 1:45 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАЙСТА ГЛАВА
ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!


Бяха минали няколко дни от онзи разговор в Къщата на крясъците, Коледната ваканция наближаваше и това караше Дена, Невил и Джини да бързат с организацията на малкото си мероприятие. Джини бе разучила въпроса и бе установила, че всички от ВОДА са запазили монетите, които Хърмаяни бе омагьосала. Това доста улесняваше работата им, но проблемът бе, че повечето от приятелите им, които някога бяха членували във Войнството вече не бяха в училището по една или друга причина. Но тримата не се отказваха и тихомълком си вършеха работата. Дена бе говорила със Сивиръс и го предупредила за намеренията им. Имаха кратък спор, но накрая той се съгласи, че е разумно тези, които желаят, да бъдат научени наистина да се защитават. Професор Дъмбълдор наклони везните в тяхна полза.
Всички седмокурсници бяха под голямо напрежение, защото учителите постоянно им напомняха за предстоящите ТРИТОН -и. Макар никой от тях да не се и надяваше, че въобще може да се стигне до тях, бяха длъжни да изпълняват задълженията си като преподаватели в това училище. Всички, освен Кароу, разбира се, които сееха само смут и раздори. Амик вече не смееше да изтезава никой в присъствието на Дена и това бе една малка победа, защото той явно се страхуваше от нея. Но момичето разбра, че той жестоко се гаври с първокурсниците, за които подозира, че не са чистокръвни. През останалото време се занимаваше с това да преподава черни магии и дори се осмели да научи слидеринци как да измагьосат Пъклоогън. Това означаваше, че първото, на което трябва да научи приятелите си, бе да спират и да контролират тази чудесия.
Алекто беше по-тиха и явно Сивиръс имаше пръст в тая работа, защото мръсницата вече не смееше да се подиграва и да измъчва учениците си в час. Тя не беше се уплашила от Дена, за разлика от брат й, и дълго време си позволяваше да безчинства със съучениците й, а и с нея самата. Многократно се бе опитала да я унижи и се озлобяваше все повече и повече, когато виждаше, че усилията й са безплодни. Но изведнъж се бе кротнала и Дена предполагаше, че Сивиръс е говорил с Черния Лорд за това. Волдемор винаги го слушаше и този път явно е накарал питомката си да се укроти. Момичето нямаше нищо против, защото това доста улесняваше живота на приятелите й, а и нейния също.
Седмица преди Коледната ваканция, докато Невил и Дена вечеряха в Голямата зала, Джини дойде при тях и им съобщи, че всичко е готово и следващата нощ всички ще се съберат в Нужната стая. Дена остана очарована, защото не се бе надявала да стане толкова бързо. Същата нощ, след като се прибра от значително по-краткото си посещение при Сивиръс, момичето седна и направи списък с магиите, проклятията и контрапроклятията, които смяташе да преподава, като реши, че списъкът ще се допълва в движение. Невил я бе уверил, че той ще открие сбирката им и когато я представи тя ще трябва да каже само няколко думички за това колко се радва, че всички са се събрали и на какво смята да ги учи. Да им обясни, че нещата, които може да им се сторят като Черна магия, могат да им спасят живота и не трябва да се колебаят да ги използват. Невил се бе уверил лично в това, след като Дена му показа туй-онуй от това, което смяташе да преподава на другите и двамата бяха решили как да го представят, така че да не уплашат съучениците си. Кароу, които се опитваха да ги учат на Черна магия, им бяха напълно достатъчни.
Момичето не усети как е почнала да клюма върху книгите, докато някой не я прегърна нежно. Невил бе застанал зад нея и бе обвил ръце около раменете й. Дена се притисна в него и вдъхна от приятния парфюм, който още не се бе изпарил. Харесваше този аромат и точно по него можеше да разпознае гаджето си в тъмна стая, без дори да го докосва. Момчето я вдигна нежно от стола и я пренесе на един от меките дивани срещу камината, насочи пръчката си към почти изгасналите въглени и след миг там пукаха весели пламъци. Когато се настани на дивана до приятелката си, момичето се сгуши в него и той нежно я целуна по челото. Видя му се бледа и изморена и си каза, че може би трябва да я остави да се качи горе и да се наспи, но имаше нужда от приятел в този момент и не се сещаше за друг, освен за Дена. Беше сънувал ужасен кошмар и когато се събуди целия трепереше. Искаше му се Дена да го увери, че всичко ще е наред и няма нищо страшно, макар момчето отлично да знаеше, че това щяха да са само думи.
Дена почувства, че с него нещо не е наред и се притисна по-плътно към тялото му, обвивайки врата му с ръце. Той потърка буза в русите й коси и въздъхна. Момичето не чака покана и нежно притисна устните си в неговите, карайки го да се отдаде на страстта и да забрави за демоните, които го гонеха. Невил откликна на целувката й веднага и много скоро двамата попаднаха във вихърана страстта. Може би щяха да стигнат до край, ако в съзнанието на момчето не се бяха прокроднали образите от кошмара му. Това го накара да застине неподвижно за момент и в следващия се бе отпуснал със стон в обятията на Дена, заровил лице в меките й, ароматни коси.
- Невил, какво не е наред? - прошепна момичето. - Какво те измъчва?
- Сънувах кошмар - това е. Просто не ме оставя на мира. Беше ужасно! Мислех, че съм го оставил в миналото, но изведнъж образите просто нахлуха в главата ми. Беше толкова страшно и толкова истинско и...просто аз....
Дена не го изчака да довърши, а го прегърна много силно и започна да му шепне нежни думички, за да го успокои. Момчето трепереше силно и тя малко се уплаши дали ще успее да го успокои и накара да забрави.
- Невил, кошмарите винаги изглеждат реални, защото целта им е да ни уплашат и да нарушат спокойствието ни. Но това са просто сънища и те не могат да ни причинят реална вреда, ако ние не им го позволим. Сънищата са нещо нереално и малаоважно и нямат стойност в нашия свят.
- Ако Хари не беше сънувал как нападат бащата на Рон, човека вече щеше да е покойник! Това маловажно ли е! - Невил се беше измъкнал от прегръдката й и я гледаше втренчено, треперейки като лист.
- Много добре знаеш, че случаят е съвсем различен, Невил! - Дена се опитваше да не повишава глас, но това бе трудно, защото Невил я вбесяваше с усилието си да превърне един кошмар в нещо реално. - Той не го е сънувал наистина, а е надникнал в чуждо съзнание. Направил го е неволно и по време на сън, но това си остава проникване в съзнанието, а не пророчески сън или нещо такова. Няма смисъл да превръщаш един кошмар, колкото и да е ужасяващ той, в реален проблем, защото и без него си имаме достатъчно! - Дена се се усети как постепенно бе повишила тон и последната дума бе почти вик.
- Извинявай. - прошепна момчето и Дена веднага се успокои. Беше й напълно достатъчно да погледне тъжното му, измъчено лице, за да се стопи строгото й изражение и сърцето й да омекне като захарен памук.
Момичето се приближи до него и го прегърна силно, а той блаженно се отпусна в обятията й. Двамата заспаха така на дивана и добре, че Джини беше първата, която слезе в Общата стая сутринта, та им спести неудобството от подигравките и подмятанията на съучениците им. Не че пазеха връзката си в тайна, но не бе необходимо цялото училище да научава, че двамата са гаджета. Особено в ситуацията, вкоято се намираха всички.

Дена нервно кръстосваше помещението и чакаше Невил, който трябваше да дойде и да я отведе до Нужната стая. Джини също можеше да я заведе, но Дена бе предпочетала да изчака момчето, който сега се падаше нещо като главатар на групичката, заедно с Джини. Дена беше почетен член, поне така се бе изразила червенокоската. Но понеже щяла да играе най-важната роля в тяхната група, баха решили да я представят и като равностоен партньор на тях двамата.
Най-накрая Невил се появи и на Дена за миг и се прищя да му откъсне главата, заради закъснението и широката усмивка, която грееше на лицето му.
- Всички са се събрали и ни чакат. Направо нямат търпение да чуят какво ще им кажеш!
- Нали ти щеше да държиш голямата реч! - Дена направо се ужаси. Не си падаше по речите. Изобщо не си падаше по тях. - Обеща ми, Невил!
- Аз вече казах моята. Успокой се, Дена! Те не очакват от теб да представяш предизборна платформа. - тук момчето се разкикоти.
- Спри да се хилиш така, че направо ме вбесяваш! Не е смешно! Невил, не ме карай да ти правя някоя магийка!
- Извинявай, не беше нарочно, но просто трябваше да си видиш изражението от страни. Сякаш ти казах, че те предоставям на Смъртожадните! Не хапем, повярвай ми!
- Но аз хапя. - рече момичето и последва невил по дългия коридор към тайното помещение
Когато стигнаха до един дълъг коридор, където от дясно имаше солидна каменна стена, а отляво - много грозен гоблен, на който два трола, облечени в балетни пачки налагаха с бухалки някакъв нещастник, Невил спря за момент и после три пъти измина разстоянието от Дена до прозореца в дъното като казваше: “ Искам да се превърнеш в новата щабквартира на ВОДА”. И изведнъж, пред очите на смаяното момиче, в солидната каменна стена започнаха да се открояват очертанията на голяма дървена врата и много бързо тя доби реални размери. Невил хвана изуменото момиче за ръката и бързо влезе в помещението, а вратата зад него веднага изчезна.
Навсякъде из стаята имаше детектори за тъмни сили, големи библиотеки пълни с книги за проклятия и защтитни заклинания, а по пода, където бяха насядали около двайсетина ученици, бяха пръснати огромни пухкави възглавници в различни ярки цветове.
Когато Дена влезе в помещението, Луна и няколко от съучениците й, които я познаваха лично, станаха на крака, а другите просто последваха примера им. Залата притихна за броени секунди и всички погледи бяха вперени в Дена, а тя направо си глътна граматиката. Винаги бе мразила да говори пред много хора, а тук наистина имаше много хора и изведнъж помещението й се стори ужасно малко. Искаше й се да побегне. Тогава от дъното на залата се чу глас, който момичето бе чувало някъде.
- Абе, тя какви защити ще ни преподава, като си глътна езика щом ни видя?
Закарайс Смит, нагъл както винаги, бе решил отново да изкаже “компетентното” си мнение, но без да иска бе направил услуга на Дена. Гневът й подейства като катализатор и напълно измести чувството за задушаване и паниката й.
- Смит, щом си решил, че ще намериш по-добър учител някъде другаде, си свободен да напуснеш помещението. Кароу може да е Смъртожаден, но ако проявиш интерес може да те научи на нещо. Все пак си чистокръвен. Но ако излезеш оттук и кажеш нещо за тава събиране на някого, те уверявам, че ще е последното, което си казал, защото после ще ти откъсна езика и ще го дам на Голямата сепия. Ясно ли ти е?
Закарайс направо си глътна езика и до края на сбирката не каза и гък, да не би Дена да си промени мнението и превантивно да го лиши от въпросния орган. Но момичето въобще не се сети за него, а продължи по същество.
- Аз съм нова тук и повечето от вас ме знаят само по име или като новия търсач в куидичният отбор на Грифиндор. До това лято учех в Института за магия в Салем и няма да крия, че там порядките бяха коренно различни от тук. В Хогуортс има много ограничения, относно магиите, които са позволени и тези, които се считат за някакъв вид Черно изкуство. Да , аз съм учила точно от вторите и знам много такива. И не бих се посвенила да ги използвам срещу хората на Волдемор. - тук доста души трепнаха и изсумтяха недоволно. - По-добре свиквайте, защото няма да чуете от мен друго обръщение към въпросната личност, освен името, което сам си е избрал. Няма да искам от вас да го наричате с прякора му, но ще съм благодарна, ако използвате истинското му име - Том Риддъл, а не онези превзети глупости с Ти-знаеш кой и Онзи-който-не бива-да-се-назовава. Ще ви науча на много заклинания, проклятия и контрапроклятия, които ще ви послужат при евентуална схватка със Смъртожадните. Не искам да мислите за тях като за Черна магия, а като за ваше спасение, защото точно такива заклинания, използвани срещу неговите слуги не са черна магия, а законна самозащита и дори спасяване на нечий чужд живот. На живот на ваш приятел или роднина. Не забравяйте, че те и за миг не биха се поколебали да използват Авада Кедавра и Круцио, за да ви отстранят от пътя си и да убият вашия брат, сестра, майка, баща, приятел, просто защото това им доставя удоволствие. Не забравяйте също, че те не си служат само с познатите ни непростими проклятия, а и с много други черни магии, за които дори и не подозирате, че могат да съществуват.
- Но това значи да се превърнем в убийци като тях! - възропта едно момиче от по-долен курс.
- Не мога да ви кажа убивайте, за да не бъдете убити, макар нещата да са точно такива по време на война. Не си мисли, че само защото си непълнолетна или защото не можеш да убиваш, Смъртожадните ще те пожалят. Не, скъпа! Ще те изтезават до смърт и това ще им досави огромно удоволствие! Ще се смеят докато ти се гърчиш и пищиш от болка. Ще се смеят докато подритват и се гаврят с безжизненото ти тяло! Както, казах вече, не мога да ви накарам да убивате, но искам да ви накарам да разберете, че убийството на хора като Кароу, Лестранж, Малфой е визша форма на милост към вас самите и най-вече към вашите близки. Белатрикс Лестранж ще те изтезава до смърт и ще изпита удоволствие да го прави, а ако няма време просто ще те убие и ще мине нататък като валяк. Да я убиеш преди тя да го е напавила е много трудно, но не й невъзможно. И най-вече по този начин ще спасиш, много други, чиито живот тя ще отнеме, ако остане жива. Точно с нея не Ви съветвам да си имате работа, защото е гадна кучка, но мисля ,че схванахте принципа.
- Да кажем, че сме го схванали. Ти убивала ли си човек? - гласът дойде някъде из тълпата и Дена не можа да разбере от къде точно.
- Да. Налагало ми се е.
- Изипита ли удоволствие, че убиваш лош човек? - попита едно момиче от Хафълпаф.
- Изобщо не. Убийството си е убийство и оставя белег в душата завинаги, но човек може да успокои съвестта си като знае, че убивайки човек като Кароу или Лестранж, спасява много други хора. И трябва да си извратен като Волдемор и слугите му, за да изпиташ удовлетворение и радост от отнемането на човешки живот. Животът ни е най-ценното, което имаме на този свят, защото е един и затова трябва да го ценим. Но няма живот без смърт и обратното и щом трябва да отнемеш нечий чужд живот, за да спасиш живота на много други хора, тогава цената си заслужава. - Дена замълча за миг, а по бузата й се стече сълза. - Също както си заслужава да жертваш своя, за да спасиш много други. - тихо довърши момичето.
- Хари не би искал от нас да умираме или да убиваме.
- Разбира се, че не би искал подобно нещо! - намеси се Джини. - Той не бе искал никой от нас да се жертва за него самия. Но трябва да сте глухи щом не сте чули и разбрали какво се опита да ви каже Дена. Тя не иска да се жертвате за нея или да ставате убийци, заради нея. Иска да ви научи да се защитавате и да оцелеете в битка със смъртожадни. Иска ви накара да разберете, че да убиеш човек при самозащита или за да спасиш живота на свой близък или приятел не е такова престъпление каквото си мислите. Толкова лие трудно за разбиране? Ърни, ако утре Кароу те предизвика на дуел, но пред семейството ти и ти знаеш, че ако не го спреш по някакъв начин той ще си умре от кеф да измъчва близките ти след като те е убил? Няма ли да искаш да се защитиш достойно? И когато осъзнаеш,че този само смъртта може да го спре, няма ли да направиш необходимато, за да предпазиш сестричката си от изтезания и смърт?
- Да. Ще го направя. Колкото и да съм ужасен от това.
- Точно за това става въпрос, хора! - намеси се и Невил. Искаме да се защитаваме достойно и трябва да изравним силите. За това ни е нужна Дена. Също така трябва да се научим да взимаме важните решиния бързо, особено когато ни пари на задниците! И за това пак ни е нужна Дена! А сега ще спрете ли да я гледате сякаш е някой долен Смъртожаден и ще я приемете ли като човек, който иска да ни помогне в труден момент? Човек, който е готов на всичко, за да предпази приятелите си, дори да я мислят за най-голямата гаднярка на света! Готови ли сте да приемете с чисто съзнание и отворено сърце, човекът, който иска вие да оцелеете в тази война и не я интересува дали тя самата ще доживее да види края й?
В залата се чу едно хорово “Да”, а лицата на близко сотящите й съученици вече излъчваха решителност и желание за победа.
- От сега нататък всички ще се държим един за друг! - Дена си бе възвърнала самообладанието и сега гласът й стигаше и до най-малкото ъгълче на помещението. - Искам всеки от вас да се научи да разчита на другия, да му вярва и това доверие да не е напразно. Не позволявайте дребни интриги и клюки да развалят отношенията ви, защото само единството ще ни запази цели и живи. Аз вярвам, че няма да ме предадете. Повярвайте, че и аз няма да ви предам! - Дена замахна с ръка във въздуха и от там се появиха дълъг свитък пергамент, мастилница и перо и красив бял правоъгълен флаг със златисти букви. На флага бе изобразен феникс, над който бе изписано с големи букви” Войнството на обединения Дъмбълдоров авангард. Възродени от пепелта”.
Когато всички вписаха имената си под тези на Невил, Дена и Джини, Дена замахна отново с ръка към флага, който се закрепи точно над камината и на него с големи букви, точно под феникса, се появи нов златен надпис: “ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!”
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Авг 08, 2012 3:10 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
РАЗМИРИЦИ ПО КОЛЕДА



Коледната ваканция бе само след два дни и всички ученици копнееха да се завърнат при семействата си, или поне онези, които имаха такива все още. А те ставаха все по-малко и малко, докато Лорд Волдемор набираше инерция и избиваше враговете си наред. Но Коледата си беше Коледа и напук на ужасите и скръбта, надеждата в сърцата на хората отново си пробиваше път, за да озари празника със светлината си.
От четиримата водачи на ВОДА само Джини и Луна щяха да се прибират у дома през ваканцията. Невил обмисляше варианта да замине, но това бе още в началото на годината и сега не можеше и дума да става за тръгване. Не можеше да остави Дена самичка през ваканцията – нямаше да е сама в замъка, но всичките й близки заминаваха и тя щеше да е много самотна. Дядо й бе в нелегалност и момичето нямаше къде да се прибере за празника. А да отиде в Щатите би било изключително неразумно. Затова момчето не можеше да се прибере при баба си, а й прати писмо с извинение и подарък като взе назаем Мира – улулицата на Дена.
А й той се бе привързал към момичето и изпитваше нещо много силно към нея, но не бе сигурен дали може да го определи като любов. Разбираше само, че тя го кара да се усмихва дори когато положението бе направо трагично. Лягаше и ставаше с мисълта за нея и не можеше да си представи по-ужасен развой на събитията от този да я загуби. Когато призна това на Джини тя се засмя и му каза, че е хлътнал до ушите. Може би беше права, но Невил не знаеше какво ще стане, ако Дена не изпитва същото към него. Той бе наясно, че тя не е влюбена в него, но усещаше топлината и обичта й и това му стигаше за сега. Но не бе сигурен, че това ще му е достатъчно и за напред.
Дена, от своя страна, се чувстваше много поласкана, защото бе напълно наясно, че Невил не се връщаше у тях, за да не я оставя сама, макар да се бе опитал да се оправдае с много работа и домашни. Момичето се чувстваше чудесно в компанията му, а и откраднатите часове на страст й помагаха да запази здравия си разум. Сама не знаеше, какво изпитва към Невил, но той я привличаше и тя не можеше да устои на страстта и желанието. Освен това момчето се бе превърнало в нейният най-добър приятел. Можеше да му каже всичко, което не би застрашило живота на невинни хора. Това означаваше обаче, че трябва да го лъже за толкова много неща, че вече им губеше бройката. Но бе сигурна в едно – никой нямаше да узнае за убийството на онова дете. Сивиръс никога нямаше да каже, щеше да се погрижи да затвори устата на Бела и се надяваше Волдемор да умре преди да е решил да уведоми света, че тя се бе превърнала в чудовище.
Момичето бе решило да използва времето през ваканцията и да навакса с уроците. Беше изостанала с отварите и професор Слъгхорн не беше доволен. Всъщност Дена можеше да се консултира със Сивиръс по всяко време и точно това я бе разглезило, в известен смисъл. Когато пусна поръчката си за коледни подаръци не забрави и Сивиръс, защото сметна, че ще го зарадва поне малко. Естествено не очакваше нищо от него. Бе избрала един много красив комплект за писма – мастилница от кристал и сребро, няколко орлови пера, зелен восък за пликовете и всичко това в красива сребърна кутийка. В началото й бе трудно да си го признае, но с течение на времето се бе привързала към този мъж и му бе направила място в сърцето си до това на дядо й и Ричард – нейният баща. Беше се научила да му вярва и да разчита на него, но не и изцяло, защото знаеше колко е важно да продължи напред, ако с него се случеше нещо. Но само той знаеше колко й тежеше на душата онова, което бе причинила на бедното дете. Само той можеше да разбере болката й, защото и той някога бе причинявал болка на невинни хора. Само той бе способен да я утеши и успокои, в моментите когато нервите й не издържаха. Само при него можеше да отиде и да сподели това, което й тежеше на душата и съвестта. Затова той заслужаваше поне един малък жест на уважение и внимание от нейна страна.
А за Невил бе избрала един комплект от няколко много редки книги за вълшебни растения, които успя да намери. Знаеше, че момчето ще изпадне във възторг, защото обожаваше растенията, а Билкологията му беше любимият предмет. За Джини бе взела книга за куидича, която я нямаше в Британия, а бе специално американско издание. Надяваше се Луна да хареса книгата за митични същества, в които никой не вярва. Общо взето с това приключваха покупките й, като се изключат подаръците за семейството й в Щатите. Дена силно се надяваше, че ще успее да ги прати навреме.
В деня на заминаването на двете й приятелки, Дена реши да им даде подаръците като им каза, че е направила заклинание и ще могат да ги отворят едва на Коледа. Не искаше двете да си развалят удоволствието от изненадата предварително. Целия следобед и вечерта прекара заедно с Невил в Къщата на крясъците и двамата изобщо нехаеха за света навън. Но следващия ден бе пълен се емоции за всички в замъка, защото на сутринта Алекто Кароу бе открила няколко хлебарки с размерите на котка в леглото си, Амик се бе събудил почти удушен от дяволска примка, а над входа на Голямата зала пишеше „ ВОЙНСТВОТО НА ДЪМБЪЛДОР ОТНОВО Е ТУК! ТРЕПЕРЕТЕ СМЪРТОЖАДНИ!” Естествено, Снейп бе уведомен предварително за тези събития и не успя „да открие” виновника за сутрешните вълнения. За сметка на това двамата Кароу се заеха с това вместо него и за да не пострадат невинни, Дена се призна за виновна , така че Снейп й наложи наказание и отне 50 точки на Грифиндор. Освен това й се наложи да изтърпи „мъмрене” от Макгонъгол, въпреки че то приличаше повече на хвалебствено слово, но това беше просто нищо в сравнение с последвалите събития.
Късно вечерта на същия ден, Дена се прибираше сама от библиотеката, защото бе настояла Невил да се прибере час по-рано. Момчето направо заспиваше над учебниците. Беше й малко сърдит, че само тя е поела вината за стореното, след като го бяха направили и двамата и бяха имали разправия по този повод. Дена го бе убедила, че е по-добре да отнемат на дома им само 50 точки отколкото 100 и Невил се бе примирил. Заедно бяха учили до много късно и когато момчето почна да заспива над учебниците, Дена го прати да спи, а тя остана защото се чувстваше достатъчно бодра и във форма и искаше да подготви за приятелите си от ВОДА няколко урока напред. Когато излизаше от библиотеката, етаж по-надолу, я пресрещна Амик Кароу и изглеждаше направо бесен. Не че си нямаше причина, но на Дена не й беше до него в онзи момент. Копнееше само за мекото топло легло и чаша горещ шоколад преди лягане. Но Кароу очевидно имаше други намерения. Той бързо стопи разстоянието между двамата и просъска в ухото й:
-Ти си една малка, гадна предателка и Господарят ще научи за това!
-Ами кажи му тогава, Амик! Аз мога да му обясня действията си. Имам задача, поставена лично от него и позволението му да използвам всякакви похвати, за да я изпълня.
-Лъжкиня! – почти извика мъжът.
-Мълчи! Мерлин, те взел дано! Искаш да събудиш целия замък ли? Аз се отчитам само и единствено пред Господаря ни и пред никой друг! Ясно?
-Тогава къде е Черният знак? Не го виждам на китката ти.
-Ти верно ли си толкова тъп или само се правиш на такъв? Аз съм в Грифиндор и това ми дава перфектното прикритие да следя какво става с децата на ония боклуци от Ордена. Как според теб ще реагира някой от тях, ако види знака на китката ми? Мисли, Кароу, мисли!
-И Господарят ти е възложил това?
-Точно така. А ти не знаеш, защото си мноооого , ама много ниско във веригата, драги.
-Не смей да ми говориш така, малка мръснице! Знам как мърсуваш с оня некадърник Лонгботъм! Едва не ме уби тая сутрин и сега ще си платиш за това.
Преди Дена да е успяла да реагира Кароу я зашлеви силно през лицето и то така, че разкъса долната й устна. Момичето падна на колене пред него, зашеметена от удара. Бръкна в джоба си, за да извади пръчката, но в този момент Кароу насочи към нея своята и прошепна „Круцио”. Дена се сгърчи от болката, която прогори всеки нерв във тялото й и направо я заслепи. Момичето не разбра, че е спряла ад диша, докато не усети изгарящата жажда за глътка въздух. Всеки друг на нейно място би крещял, разкъсван от непоносимата болка, но Дена не бе като другите. Тя страдаше мълчаливо и също така мълчаливо събра цялата си воля и изтласка болката назад от съзнанието си. Преди Кароу да осъзнае какво става, момичето стоеше право пред него и в ръцете й трепереше топка течен огън. Мъжът пребледня и реши да мине в отстъпление, но Дена нямаше да го остави да си тръгне просто така.
-Господарят ще разбере за своеволието ти, Амик! И за разлика от мен, той ще те накара да си платиш! Ще те заболи много повече, отколкото ме заболя сега. Обещавам ти го!
-Няма да кажеш нищо, защото ще те пречукам, кучко! Ще кажа, че съм те хванал в измяна и съм те убил. Господарят ще ме награди.
-Аз пък мисля ,че ще те изтезава до смърт, че си си позволил подобно своеволие, драги!
-Няма да доживееш, за да разбереш! Но преди да те убия ще се възползвам от това, на което онова леке Лонгботъм се наслаждава!
-Е, не ме разсмивай сега! Какво си мислиш? Че ще седя мирно и кротко докато ти ме изнасилваш!
-Ще я уредим тая работа! Ей сегичка...
-Амик! Веднага се махай от тук, преди да реша да докладвам на Господаря ни за това! – проехтя гласът на Снейп от края на коридора. Мъжът бързо крачеше към тях и много скоро се озова на милиметри от Кароу. – Чу ме какво казах, Амик! Изчезвай от тук и аз ще забравя, че съм те видял!
-Няма да стане, Сивиръс! Не и този път! – Амик избута Сивиръс от пътя си и преди Дена да успее да реагира бе поразена от мощно проклятие.
-Ти да не си се побъркал! – изсъска му Снейп в лицето. – Да ползваш „Сектумсемпра” върху ученик! И още повече върху наш човек, под прикритие! Дяволската примка да не ти е взела и малкото акъл, който имаше някога!
Снейп веднага се втурна към момичето, което почти бе изгубило съзнание. Беше бяла като платно, като се изключат дълбоките разрези през цялото й тяло. Без повече да погледне другия мъж, Сивиръс моментално се зае да затваря раните й. Когато успя да я закърпи малко, мъжът нежно я вдигна на ръце и я отнесе в болничното крило. Мадам Помфри се опита да помогне, но професорът само я помоли да му донесе необходимите съставки и да го остави сам. Отне му цялата нощ, но на сутринта не бе останала и следа от нараняванията – нито външните, нито вътрешните.
Беше сутринта на 25ти Декември и Сивиръс Снейп спеше на стол близо до леглото на Дена. Мадам Помфри отиде да информира Макгонъгол за случая, но когато двете влязоха в отделението нямаше следа нито от директора, нито от болната. Сивиръс я бе взел със себе си в директорския кабинет. Крачеше нервно нагоре – надолу из помещението, когато видя, че сутринта са доставили пощата му и сега на бюрото лежеше един малък пакет, опакован с красива сребриста хартия.
Взе го, огледа го внимателно и тъкмо да го подложи на проверка, видя малката картичка, подаваща се отвътре. На малката сребърна визитка пишеше „ Честито Рождество! С пожелание за приятни празници и редовна кореспонденция. От скъпа приятелка.” Мъжът веднага разпозна почеркът на Дена и с голяма доза любопитство се зае да разопакова подаръка си. Ахна от изненада, когато в ръцете му се озова красивата сребърна кутийка, с фина украса и в нея намери принадлежности за водене на кореспонденция. Бяха наистина великолепно изработени и този жест стопли сърцето му. Беше се сетила за него. За човекът, който се бе отнесъл така жестоко с майка й. За мъжът, когото всички считаха за коравосърдечен убиец. Сивиръс се облегна на една от масивните мраморни колони и се свлече надолу. Захапа долната си устна в опит да спре напиращите сълзи, но не успя. Те се застичаха бавно по пребледнелите му страни и мъжът с усилие започна да си поема въздух, задавян от тихите хлипове, които безуспешно се опита да потуши хапейки кокалчетата на пръстите си. Остана свит на пода до колоната, ридаещ като малко дете, само защото за пръв път от двайсет години получаваше подарък, който да означава толкова много за него.
Дена се събуди с натежала глава и в първия момент не можа да се ориентира в обстановката, но когато видя портретът на професор Дъмбълдор осъзна, че се намира в директорския кабинет. Какво правеше там бе загадка за момичето, защото единственото, което си спомняше бе как Кароу я нападна и после жестоката болка, която я преряза. Всичко друго и бе като в мъгла.
Изведнъж чу някакъв странен шум в нейно ляво. Обърна се към източника му и зяпна, защото видя Сивиръс, свит на пода да ридае неудържимо. Сърцето на момичето се сви от мъка по този мъж. Не разбираше причината за тази проява на чувства, докато не видя подаръкът й положен близо да страдащия мъж. Тогава осъзна, че нейният малък жест на внимание бе отприщил у него лавина от емоции. Никога не го бе виждала в такова състояние, но реши, че това бе моментът да го подкрепи и да му покаже, че не е сам в тази битка. Искаше да го утеши и да го увери, че тя е до него и този момент завинаги ще си остане само между тях двамата. Затова се приближи и нежно постави ръка на рамото му.
Мъжът се сепна и вдигна глава към нея. В първия момент не можа да повярва на очите си, а после по лицето му изби руменина, която Дена сметна за очарователна реакция поради възрастта на мъжа, но не каза нищо, а само седна на пода до него и взе ръката му в своите. Двамата дълго стояха така – мълчаливи, взирайки се в късчето небе откриващо се през прозореца, подкрепяйки се взаимно на едно друго, по-висше ниво на разбиране и осъзнаване, което можеха да споделят само хора, които означават много един за друг.
Колкото и да бяха стояли обаче, сълзите на Сивиръс не спираха. Вече не плачеше така неистово, но по страните му все още се стичаха влажни струйки от бистрата течност. Дена бе обгърнала раменете му с ръка и му шепнеше колко много му е благодарна, че отново й е спасил живота. С нейна помощ мъжът постепенно си възвърна самообладанието, но минути преди да си сложи маската, с която се показваше навън, Сивиръс прегърна момичето силно, бащински и й каза, че се гордее с нея и би искал да има дъщеря като нея.
Поговориха си малко за снощния инцидент и Снейп я предупреди какво да очаква от Кароу и Волдемор от тук нататък, макар самият той да се опираше само на опита си и предположенията, които правеше въз основа на него. Преди Дена да напусне кабинета Сивиръс я повика.
-Има нещо, което искам да ти дам. Като Коледен подарък. Смятах да ти го пратя по сова, но мисля, че сега е идеалният момент. Не е нужно да казвам, че не можеш да кажеш от къде го имаш.
-Разбира се. – кимна момичето и се усмихна.
-Подаръкът ти наистина ме трогна. Наскоро видях това, което сега ще ти дам. Беше изложено на една витрина. – мъжът се наруга на ум, че я лъже за нещо толкова елементарно, но не можеше да й каже, че всъщност предметът някога бе предназначен за подарък на майка й. – Не знам защо, но щом го видях и се сетих за теб. Може да прозвучи наистина странно, но бях сигурен, че то е идеално за теб.
Сивиръс отиде до един шкаф във вътрешността на кабинета и когато се върна, държеше в ръцете си средно голям пакет, опакован с красива алена и златна хартия. Изборът на украса за подаръка накара момичето да се ухили до ушите. Пое дара с благодарност и когато внимателно отстрани опаковката, момичето ахна от изненада. Пред очите й стоеше красива кутия за бижута от палисандрово дърво *, с множество малки чекмедженца и отделения. Когато отвори капака й, отвътре се показа красива фигурка на балерина, а мелодията която се разнесе бе толкова нежна и сладка, че в очите на момичето бликнаха сълзи. Мелодийката бе от една приспивна мъгълска песничка, която майките обикновено пееха на невръстните си дечица. Сивиръс вдигна ръка и нежно изтри сълзите от очите на Дена. Тя не се сдържа и го прегърна нежно, но силно. Той също отвърна на прегръдката й като я галеше леко по гърба.
Когато се овладя, тя му благодари от сърце и внимателно прибра подаръка си в раницата си. Сивиръс бе съобразил и я бе взел от болничното крило след като едно от домашните духчета, пратено лично от него, я бе намерило в коридора, където бяха ранили момичето и му я бе донесло. На излизане от кабинета Дена се обърна, погледна Сивиръс право в очите и му каза:
-Аз също съм горда с теб, Сивиръс. И ми се иска ти да беше истинския ми баща.
После излезе и остави слисаният мъж сам с мислите и спомените му.

*палисандрово дърво – вид ценно дърво, с особен тъмно розов цвят.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Авг 08, 2012 3:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
НА МИСИЯ


Празниците отминаха и учениците се върнаха в Хогуортс, но броят им значително бе намалял. Родителите на някои деца бяха отказали да ги пуснат обратно, други бяха заминали за чужбина със семействата си, а трети бяха отвлечени от Смъртожадните, за да може Волдемор да изнудва родителите им. Такъв бе и случаят с Луна Лъвгуд, която не се върна при приятелите си за новия срок. Джини, която едва бе успяла да убеди майка си да я пусне обратно, разказа с подробности как час преди Експрес Хогуортс да пристигне в Лондон, четирима Смъртожадни се появили и направили зашеметяващи заклинания на всички в купето включително Луна. Когато префектите, патрулиращи из коридорите, свестили Джини, Дийн и Шеймъс, от Луна и проклетниците вече нямало и следа. Всички от ВОДА бяха бесни и изплашени заради случилото се с приятелката им, но не можеха да направят нищо друго освен да се съсредоточат в упражненията и да стават все по-добри и по-добри.
Дена ги учеше да церят рани от Сектумсемпра, да измагьосват и контролират Пъклоогън, да усъвършенстват Покровителите си и да ги карат да говорят. Показваше им различни блокиращи заклинания, препречващи магии и разбулващи мрежи. Учеше ги как да отключват врати и да разшифроват тайни съобщения. Януари бързо се изниза и приятелите от ВОДА почти не го усетиха, защото бяха натоварени с домашни и упражнения на наученото.
Но Дена бе натоварена повече от всички тях, защото продължаваше да играе ролята си на шпионин за Черния Лорд. Два пъти бе ходила да му докладва и последния път бе точно предната нощ. Затова сега момичето бе недоспало и изглеждаше някак болнава. Естествено, информацията, която даваше на онзи изрод, бе лъжлива и предварително подготвена от Сивиръс.
А що се отнася до самия Сивиръс, той бе станал някак по-вглъбен и раздразнителен напоследък. Повечето от околните и без това не желаеха да говорят с него, но тези, на които им се налагаше правеха всичко възможно да ограничават контактите си с директора до минимум. Само Дена знаеше как да извика усмивка на устните му. Но вече и на нея й се отдаваше трудно и момичето усети, че приятелят й се отдалечава от техния свят, потъвайки в някакъв собствен и бе убедена, че там той няма да намери нищо друго освен болка и горчивина от миналото. Сивиръс се бе превърнал в неин истински приятел и Дена бе решена на всичко да не му позволи да потъва в самосъжаление.

***

По същото време, но на друго място Филип Зимер и Ремус Лупин се готвеха да влязат в изоставена мелница. Намираха се на равно поле, близо до някакво селце, някъде из графство Клар, Ирландия. А бяха там, защото Ремус бе успял да прихване съобщение от Йаксли към Волдемор, в което се казваше, че във въпросната мелница държат децата, взети за заложници. Първоначално Филип бе сметнал това за капан, защото не бе толкова лесно да прихванеш съобщение от Смъртожаден. Но след като се бе уверил, че написаното на хартийката е истина, бе решил да действа. И тъй като хората, подходящи за подобна акция бяха дефицит, а и му бяха нужни за други задачи, мъжът рискуваше своята кожа, заедно с тази на Ремус, който се бе явил като доброволец и не прие отказа на Филип.
Двамата мъже обиколиха порутената постройка и хвърлиха заклинания, за да разберат колко души се намират вътре и с каква магическа мощ разполагат. За тяхно огромно изумление откриха, че в сградата има само трима възрастни магьосници, вероятно Смъртожадни, а други сили не бяха засечени. Без да издадат и най-малкия шум, за което спомогна едно дребно заклинанийце направено от Филип, двамата се пъхнаха през парадния вход и се блъснаха в невидима въздушна стена. Филип промърмори нещо на някакъв странен език и бариерата изчезна. Докато се изкачваха по стълбите се натъкнаха на още няколко подобни стени, но с различен неприятен ефект – парещи, жилещи, боцкащи.
На най-горното стъпало ги пресрещна самият Йаксли, но преди русата канара да разбере откъде му е дошло, Ремус го зашемети с едно леко замахване на пръчката. Явно не само блондинките се славеха с нисък коефициент на интелигентност, а това се отнасяше и за индивидите от мъжки пол със същия тон на косите. Изведнъж, сякаш от нищото изскочиха още двама Смъртожадни – Краб и Гойл Старши. И двамата бяха отпратени към каменната стена зад тях от мощна въздушна струя, дело на Зимер. Ремус продължи нататък, а Филип здраво завърза тримата умници един за друг, като преди това ги беше зашеметил. След миг възрастният мъж чу сподавен вик на ужас и хукна към източника му. Когато осъзна какво виждат очите му, бе прекалено късно. Нямаше нито едно оцеляло дете, но не това бе най-ужасното, а начинът, по който бе сторено.
Целият дъсчен под бе залят от кръв. Телцата на децата бяха застинали в гротескни, неестествени пози, а на лицата им бе замръзнала маската на агонията. Вътрешностите им се въргаляха по пода и не се знаеше на кого точно са принадлежали. Филип и Ремус се извърнаха настрани и не можаха да се въздържат. Гледката бе прекалено ужасяваща и грозна и никой нормален не би я понесъл без да си изповръща червата, след като я види. Явно Черният Лорд бе разбрал за изтичането на информацията и бе наредил заложниците да бъдат убити по този особено мъчителен начин, за да даде урок и на родителите им и на Ордена. Така родителите щяха да разберат, че с него шега не бива, а за Ордена щеше да е наказание. Никой не се измъкваше от ръцете на Волдемор, ако той самият не го пожелаеше. А и това обикновено ставаше чрез смъртта.
След като двамата мъже се съвзеха малко, събраха сили и се обърнаха повторно към потресаващата гледка. Направиха всичко по силите си, за да приведат телцата на бедните душички в приличен вид, за да могат роднините им поне да ги погребат. Когато и тази нелека задача бе свършена, Филип накара Ремус да излезе навън, но не и преди да изнесат с магия малките телца. Ремус не попита какво е намислил, а и не бе нужно.
Мъжът просто последва заръката на Зимер и когато се озова на чист въздух, под мастиленото небе, обсипано със звезди, седна на тревата и обгърна коленете си с ръце. Опря челото си на тях и заплака. Това вече му бе дошло в повече, особено след като не знаеше какво става със съпругата и детето му. Хари бе напълно прав – Ремус се държеше като най-големия страхливец щом търсеше приключения в опит да избяга от грешките си. Не можеше да понесе мисълта, че е обрекъл нероденото си дете да бъде прокълнато от неговия недъг. Не искаше да приеме, че е обрекъл любимата си да бъде отхвърляна от обществото, само защото е съпруга на един...един...върколак. Да, Ремус Лупин бе точно това – върколак. Див звяр, животно, неспособно да се контролира всеки път щом пълният сребърен диск на Луната се появеше на небето. Откакто бе превърнат в това...нещо...родителите му, а после и Дъмбълдор бяха направили всичко възможно, за да го контролират. Но после той напусна училище и вече нямаше кой да го контролира. Често, когато идваше на себе си след поредното пълнолуние, се чудеше дали не е навредил на някого, дали не е осакатил или убил. Тези мисли не му даваха мира дълго време, а после се появи Дора и той си загуби ума по нея, като някой разгонен хлапак. Обичаше я, но любовта му замъгляваше разума и той си бе позволил да мечтае за нормален живот, като на всички други. Това бяха доводите му, за да избяга от любовта си и от отговорностите си и да се доближи до същество подобно на Опаш. Но беше време да се вземе в ръце, защото не знаеше още колко дълго ще е жив. И отказваше да умре като предател и страхливец.
Решението да се върне при жена си и детето си се избистри в главата му в момента, в който от порутената сграда се разнесоха кански викове - сякаш бавно изкормваха някого. Повече от половин час нечовешки звуци на болка нарушаваха тишината на полето, а после изведнъж секнаха. Десет минути по-късно от постройката излезе Филип и изглеждаше състарен поне с десет години. Беше блед, целия трепереше, но в очите му блестеше един особен огън, който малко постресна Ремус. Филип хвърли някакво заклинание над телцата и те последваха него и Лупин, когато двамата се магипортираха на предварително уреченото място. Йаксли, който се бе измъкнал от постройката още докато Лупин и Зимер възвръщаха нормалния вид на обезобразените телца, сега наблюдаваше как двамата мъже се магипортираха с телата на нещастните дечица.
Няколко часа след като двамата мъже бяха напуснали проклетото място, Лорд Волдемор нададе силен крясък, породен от гнева му. Намираше се в порутената мелница, където бе заварил обезобразените, почти до неузнаваемост, трупове на двамата му слуги. А във въздуха над кървавата купчина, която те представляваха, светеше надпис, видим само за притежаващите магия и той гласеше: „СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ ОТ ФИЛИП ЗИМЕР!”
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Авг 10, 2012 8:23 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
BLOODLINE


Наближаваше средата на февруари и все по-често из коридорите на Хогуортс човек можеше да се натъкне на хванати за ръце влюбени двойки. Но те не се ограничаваха само с празните класни стаи, ами търсеха по-скътани и уютни местенца и извън замъка. Явно февруарският студ никак не ги притесняваше, защото невнимаващите ученици можеха да се натъкнат на натискащи се двойки, сгушени в тъмните кътчета на парка. На Хагрид му се бе наложило да гони няколко такива двойки от задния си двор – явно хората бяха решили, че никой няма да ги търси до задния вход на колибата му.
Дена и Невил също бяха заразени от тази романтиката носеща се наоколо, но за разлика от съучениците си, те си имаха свое специално място, където никой не можеше да ги открие. Там те се отдаваха на желанията си и освобождаваха добре прикриваната страст един към друг. На това място времето и външния свят просто не съществуваха и често се случваше двамата да посрещат изгрева заедно.
Седмица преди Свети Валентин, Невил лежеше до Дена и милваше косите й, а тя се бе сгушила в тялото му и се взираше с празен поглед в прозореца. Беше някъде след полунощ и само до преди малко се бяха любили страстно, а момчето вече усещаше как Дена се е вглъбила в мислите си и бе много далеч от това място и от него. Притесняваше се за нея, защото напоследък това й ставаше навик и той не знаеше на какво се дължи тази нейна дистанцираност. Не вярваше да е заради ученето и занятията с ВОДА, просто защото тя се справяше и с лекота и с двете. Не беше и заради положението, в което се намираха и неизвестността. Невил знаеше, че дядо й много й липсва, но не смяташе, че това е паричната за тихата й депресия. Момчето въздъхна дълбоко и реши пръв да наруши тишината с въпрос право в целта:
-Какво става с теб напоследък, а? - подпря се на лакът и нежно я обърна към себе си, за да я погледне в очите. Отново онзи тъжен и отнесен поглед. – В мен ли е проблема?
-Не, Невил. Не е в теб, наистина. – дена въздъхна нетърпеливо и се извъртя към него напълно. – Защо реши, че има проблем изобщо?
-Напоследък си много замислена и дистанцирана и...
-Не може ли? – сопна се момичето, но после й се прииска да се цапардоса през устата. Невил не беше виновен за проблемите й. – Извинявай, Невил...ти нямаш вина за киселото ми настроение. Мисля, че обстановката оказва своето влияние, макар и късно.
-Няма как да не ти повлияе и аз съм изненадан, че издържа толкова дълго. – момчето се умълча за момент, защото обмисляше как точно да я попита, но Дена го прекъсна.
-И аз съм изненадана от себе си в интерес на истината. – Дена бързо превърташе из главата си информацията, която можеше да му даде и изведнъж я осени една идея, която накара момичето да се усмихне широко. Щеше да му разкаже всичко за миналото си и за истинския си баща. Невил щеше да е първия, на когото щеше да довери тази своя тайна – кой точно е истинският й баща. – Напоследък много мисля за семейството си и те много ми липсват. Никога не съм била отделена за толкова дълго време от тях.
-Носталгия, а? Би ми се искало да ти кажа, че знам какво е, но при мен нещата стоят много по-различно. – момчето наведе глава и замълча за момент, а когато я погледна, Дена можеше да се закълне, че е видяла сълзи да блестят в ъгълчетата на очите му. – Разкажи ми за семейството си, моля те. Ще ми бъде интересно да разбера колко бели си свършила като малка.
-Хм....мисля ,че тук ще те разочаровам малко, защото не бях кой знае каква пакостница.
-Няма значение...пак ще ми е интересно да разбера какво си правила преди да се запознаем.
Дена се ухили и след малко момчето последва примера й. Тя се наметна с мантията си и след като нахлузи някакво бельо за благоприличие се запъти към импровизираната им кухня. Бяха си отделили едно кътче от дневната и бяха измагьосали барплот, шкаф с прибори и още един малък шкаф, който Дена бе превърнала в нещо като хладилник с подходящо заклинание за трайно замразяване. Момичето бръкна във въпросния хладилен шкаф и изкара бутилка Огнено уиски – едва бе убедила Абърфорт да й го продаде, с леко завъртане в китката накара две чаши да излязат от близкостоящата витринка и плавно да се приземят на малката масичка в къта за разговори. Определено щеше да им е нужен алкохол за този разговор, защото Дена не разказваше наляво и надясно, че е дъщеря на Черен магьосник. Дена седна на дивана и прибра крака под себе си, обърна се към Невил, който отдавна се беше разположил във фотьойла и не отделяше поглед от нея. Момчето също се бе облякло, за да не я смущава. Тя заговори първа:
-Отдавна се каня да ти споделя нещо, но все не намирах подходящия момент. Мисля, че ако не го кажа сега, друг удобен случай няма да имам.– Пое си дълбоко въздух и погледна в страни преди отново да се обърне към Невил. – Знаеш, че Ричард Мейферт не ми е истински баща, нали? Той е първият съпруг на мама, но не е мой биологичен баща...
-Да, знам това, но защо...
-Защото искам да ти кажа, кой е истинският ми баща. Трябва да те предупредя, че може и да не останеш очарован от фактите около родословието ми.
-Дена, ако не искаш да...
-Не ме прекъсвай, защото го правиш още по-трудно. Ще почна от началото, защото от там май е най-лесно. – момичето се засмя безрадостно и звукът отекна някак студено в иначе сгряното от огъня в камината помещение. – Нека се върнем деветнайсет години назад, мястото е Британия, времето е началото на август. Мама е била на деветнайсет години и влюбена до полуда в свой съученик. Той не изпитвал същите чувства към нея, но все пак я уважавал като приятелка и не е искал да я нарани наистина, но обстоятелствата се стекли така, че той избрал път, по който майка не е била готова да тръгне с него. И той го е знаел, защото я е отблъснал, за да я предпази. Но тя се е почувствала обидена и наранена от грубостта му, която той умишлено използвал, за да е сигурен, че тя няма да пострада заради него. Мислел е, че й прави добро като я отблъсква, но... – Дена си пое въздух дълбоко и очите й леко се насълзиха.
-Станало е нещо, което той не е можел да предвиди. Нещо, което той не е искал да става, но...
-Мъгълите имат един израз за тая цел, знаеш ли? - когато момчето поклати глава в отрицание, Дена продължи. – Те казват „Пътят към Ада е осеян с добри намерения!”.
-Какво се е случило после? Когато е отхвърлил майка ти? – Невил слушаше внимателно, а нервите му бяха опънати до крайност.
-Тя била ужасно нещастна и се чувствала опустошена, но все пак била в безопасност, далеч от любимия си човек.
-Намразила ли го е?
-Не. Мама никога не можа да го намрази и аз я разбирам. Той не е можел да знае какво ще й се случи, след като я отблъсне, така че не виновен поне за това. Направил е голяма грешка и е поел по лош път, но после се е поправил. А и мама би била поставена в голяма опасност, ако бе останала с него, освен че щеше да е нещастна. Той никога не би могъл да погледне на нея по друг начин освен като на приятелка.
-Говориш така сякаш го познаваш. Кой е този човек, Дена?
-Да, познавам го и съм говорила не веднъж с него, но не мога да ти кажа кой е той. Нямам право, разбираш ли ме?
-Добре, няма проблеми. Щом не можеш – значи не можеш. – Невил се почеса по врата и след няколкосекундно мълчание попита. – Все пак какво се е случило после?
-Мама е получила възможност да учи в Щатите и я приела с отворени обятия, защото искала да се махне от това място. Дядо трябвало да остане, защото бил в първия Орден, но се погрижил дъщеря му да е далеч от обсега на Черния Лорд. Нямал е и представа, какво ще й се случи. – Дена спря за момент да разказва, за да отпие от чашата си, пълна с кехлибарена течност. – Тя заминала да учи за лечител в Хюстън, щата Тексас, където и до днес има голяма магьосническа общност. Няколко месеца след като заминала, някъде през Октомври, била поканена на лъскав прием. Просто била отседнала при доста заможно и влиятелно магьосническо семейство. Там Маркус Дрейк я забелязал и по-късно по време на партито, насила я отвлякъл и я отвел в своето жилище. Там я изнасилил. – Тук Дена отново спря, за да отпие още една голяма глътка. Невил положи ръка върху нейната, в знак на разбиране и съчувствие.
-Ти си негова дъщеря, така ли?
-Биологична дъщеря. Това животно е наранило майка ми по отвратителен начин, а после я е захвърлил като непотребна вещ. Мама не знаеше почти нищо за него, но аз настоявах да разбера кой е той и дядо ми разказа повечето. Сигурна съм, че ми е спестил точно толкова колкото ми е разказал, но все пак е нещо.
-Какво имаш предвид? Не съм го чувал този Дрейк тук.
-Няма как да си, защото е известен само в щатите. Бих го нарекла еквивалент на Ти-знаеш-кой, но истината е, че Черният Лорд е преминал границите на човешкото, които Дрейк не е посмял да пристъпи никога. Баща ми, нека така го наречем за сега, е бил благоразумен и не е смеел да прекрачва забрани наложени преди столетия. Стилът му е бил различен от този на Том Риддъл, но е всявал същия страх в подчинените и враговете си. Той е имал друга представа за чистокръвието, мъгълите и Черните изкуства. Не знам кой от двамата е по-лошият....трудно е да се каже...Но остава фактът, че съм дъщеря на черен магьосник.
- Но ти си добра! Сама го каза – той е твой биологичен баща, но други хора са те отгледали и възпитали и са те направили такава каквато си сега!
-Понякога се чудя каква част от злото в себе си ми е предал този човек и се плаша от това, което искам да сторя...да сторя с определени хора...
-Със Смъртожадните ли? – попита момчето и Дена кимна утвърдително. - По тази логика и аз съм зъл, защото едва ли има друг човек...ъъъъм...всъщност... май само Хари би искал повече от мен да увие ръце около врата на Белатрикс Лестранж. – момичето го погледна неразбиращо и Невил поясни. – Тя уби Сириус Блек, който беше кръстник на Хари и последният му близък човек...имам предвид последния близък, на когото му пукаше за него и не го гледаше като полезно изкопаемо заради белега.
-Значи аз трябва да се наредя на опашка, май?
-Ами...така излиза, да...ще има да почакаш, докато се докопаш до нея...Както и да е, говорехме за това, че ти не си зла и това, че искаш хората като Лестранж да си получат заслуженото не те прави зла...нито това, че си дъщеря на някакъв тъмен маг.
-Знам, но...но мисля, че имах нужда да го чуя и от теб. Понякога се чувствам така сякаш в мен е останала и капка добро и искам само да причинявам болка на тези изверги...Чу за клането в мелницата, нали? Как могат да направят подобно нещо на деца...За Волдемор знам, но... – Невил ахна, когато тя изрече името, но бързо се съвзе. – Имам предвид... всички знаят, че Риддъл е бездушно влечуго, но не смятах, че подчинените му ще стигнат чак до там... таях някаква слаба надежда, че все пак в тях е останала някаква човещина...знам ли...
-Дъмбълдор щеше да каже същото... – момчето се разсмя искрено. – Той до последно вярваше в доброто у хората и това му коства живота.
-Дам... Хм...нека не си говорим за тъжни неща, а? Мама оцеляла, пратила писмо на дядо и той отишъл да си я прибере. Скрил я в едно мъгълско село в Ирландия и там тя се запознала с Ричард Мейферт. Той бил горски водач. - Невил я погледна неразбиращо и момичето се засмя. - Ами... когато мъгълските туристи искат да стигнат от едно място в планината до друго, а не познават пътя и не смеят да тръгнат сами, наемат човек, който познава маршрута и може да ги заведе от точка А до точка Б живи и здрави. Професията на този човек се нарича горски, на някои места планински, водач и Ричард е такъв.
-Но те не са се събрали веднага, нали? - попита момчето заинтригувано.
-О, не...разбира се, че не...Мама е била уплашена и травмирана и въобще не е мислела за любов или някакви подобни чувства. Месец след изнасилването разбрала, че е бременна и тогава е взела най-важното решение в живота си - дали да ме задържи или да изпие товара и да забрави, че някога ме е имало изобщо. Разбирала, че бебето й, което съм аз, не е виновно за постъпките на баща си и тя няма право да отнема живота му. А от момента, в който ме поела в ръце, не можела и да си помисли за раздяла с мен. Дори не давала на акушерката да ме отнесе в другата стая, искала да спя при нея. Чак година след моето раждане, малко след като Черния Лорд изчезнал, мама и Ричард се оженили. Тя много го уважава и обича, а той направо я боготвори.
-А защо сте се преместили в Щатите?
-Когато станах на шест и магьосническите ми заложби почнаха да се проявяват по-силно, мама реши, че ще ми трябва някакво по-уединено място, където няма да се налага постоянно да се оглеждам дали някое от мъгълчетата не ме гледа, докато си играя с метлата играчка в задния двор. Освен това тогава съкратиха татко от работа и дядо предложи да отидем другаде. Не знаехме къде другаде, докато колега на татко не му предложи да заминат за щата Вашингтон, където можели да работят като рейнджъри. Каза, че имало доста работа, а местата били ограничени - това не го разбирах на шест, естествено. После ми го обясниха. Мама се страхувала да се върне в Щатите и това е било напълно нормално, след случилото се, но дядо разучил нещата и разбрал, че четири години след изчезването на Волдемор, Дрейк бил убит от някакъв друг черен магьосник. Никой не разбрал защо и как е станало.
-Майка ти се е почувствала по-спокойна и се е съгласила. - добави момчето.
-Именно. Брат ми беше на почти две годинки, а мама не работеше официално, но хората от селото идваха при нея за лекове и й плащаха кой с каквото може.
-Майка ти обича да помага на хората, като истински лечител. - възхити се Невил.
-Да, такава си е. – Дена отпи малка глътка от питието и продължи нататък с разказа си. – Татко наистина бързо си намери работа и се установихме, защото дядо помогна с малко връзки тук и там. Той дойде с нас, защото трябваше да се заеме с образованието ми отрано. Вече бях възпитана да бъда госпожица и да се държа като такава. Това го мразя и до ден днешен - тези надути, превзети изрази...да трябва да седя като глътнала бастун...абе отврат, но все пак бях длъжна да го науча. Когато станах на седем дядо започна интензивното ми обучение по магия и езици - учех отдавна умрели езици, на които обаче бяха написани много важни книги с опасни магии. Учех основни принципи на магическата теория и практика, обичаи на народите и магическите същества. Дядо ме научи как да общувам с кентаврите и затова Бейн се отнесе така предразположено, когато спазих етикета. Против този етикет нямам нищо против... - момичето тихо се разсмя като видя леко обърканото изражение на Невил. - Преди малко говорех за етикета в обществото на хората - онези скучни приеми и вечеринки, които не бяха рядкост в дома ни, защото все пак произхождаме от известна фамилия и много хора ни познават...не можем да избягаме от обществото, защото някой ден ще имаме нужда от него...така казва дядо, който също ги мрази тия светски прояви... - момичето спря и изчака пристъпа на неконтролируем кикот на Невил да премине. Чак сълзи му бяха избили в очите и това разсмя и нея.
Десет минути по-късно, когато и двамата спряха да се хилят като умопобъркани и пиха по чаша студена вода, Дена продължи с разказа си:
- И така за четири години аз изучих материала, който щеше да ми бъде преподаван през следващите пет години в училището. Сигурно ще си помислиш, че в това няма никакъв смисъл и са отнели детството ми, но ще сбъркаш. Аз имах детство и никой не ме е карал насила да уча тези неща. Аз исках да знам, бях жадна за познание и все още съм. Обожавам да задавам въпроси и държа да получавам отговорите им. Обожавам процеса на търсене на отговорите, ровене в старите книги и справочници, преследването на следата...толкова е...хм...не знам как да го опиша, но чувството е великолепно...
- Уау! Обаче въобще не приличаш на зубър и не си натегач, като някои. В повечето случаи префектите са такива... - момчето се разсмя искрено и след малко продължи. - въпреки, че Рон Уизли е префект, а е пълна противоположност на определението зубрач. А и Хърмаяни, колкото и да е примерна, също не влиза в тая графа. Нито пък ти...
- Е, благодаря...ще го сметна за комплимент...Аз обичам да научавам нови неща и всичко, което научих докато навърших единайсет ми бе показвано по мое желание. После дядо продължи да ме обучава и аз доразвих уменията си. В Института изискваха магическа пръчка и аз дойдох до тук, за да си я купя от Оливандър. Дядо каза, че той е най-добрият майстор, който познава. Но, както вече си забелязал, аз мога да правя магии и без пръчка и дори го предпочитам. Чувствам се някак зависима от пръчката, защото ако разчитам само на нея мога да загазя много сериозно. Достатъчно е само да се разсея за миг и едно “Експелиармус” и аз съм си направо труп.
- Боли ме да го кажа, но си абсолютно права. Защо не ни учат да си служим с магията, която имаме по рождение и без пръчка като проводник?
- Първо, защото е по-трудно да правиш магии без пръчка и второ, защото на някои места смятат, че това е вид Черно изкуство. А то въобще не е така, но върви, че спори...
- Както и да е, фактите са си факти и не можем да променим нещата просто като се чудим защо това е така и онака. Затова по-добре ми разкажи за детството си. Ти си се обучавала, баща ти е бил рейнджър, а майка ти?
- Тя продължи да лекува хората от близкото село, но отвори малка аптека на една улица, подобна на вашата Диагон-али. Нашата се нарича Фейрироуд* и се намира в центъра на Салем, скрита чрез магия от мъгълите.
- Като Диагон-али, ли?
- Да, нещо подобно... Аптеката е много успешна и освен съставки за отвари мама продава лекарства по нейна и на дядо рецепта. Аз й помагах всяко лято откакто станах на тринайсет, а това лято почна да й помага и Крис. Той си пада разбойник и е нашата Голяма Беля. Татко така му казва когато се опитва да му се скара, но никога не може да му се скара истински, защото Крис не върши пакости от злоба или напук. Той прави нещо без да иска и от там, като лавина, белите се навързват една след друга, като маниста на броеница.
- Причинно-следствени връзки, а? Или хлапе от типа “ Аз не си търся белята! Тя сама ме намира!”
- Точно в целта! Толкова сме се смели с него...а сега ми липсва толкова много...и мама и татко...не съм от онези деца, които не могат да живеят откъснати от родителите си...аз...
- Ти си далеч и не знаеш какво става с тях...и те е страх... обичаш ги и те ти липсват много... и всичко това е напълно разбираемо... Няма от какво да се срамуваш....
- Дядо също ми липсва много. Нямаш представа колко се притесних за него, когато Макгонъгол ми каза, че той е открил онези деца...
- Какво? - Невил се втренчи в нея ужасено.
- Не...не ти ли казах, че той ги е намерил? Мислех, че ти казах...аз...ох, вече не помня какво и на кого съм казала...може да е било на Джини....
- Сигурно, защото на мен не си ми казвала това...Ужас!
- Направо си представям какво е изпитал и как го е заболяло, заради тези дечица...той е твърд мъж, но когато става дума за деца...как не му е прилошало направо не знам...
- Баба дочула, че с него е бил Ремус.
- Лупин ли? - учуди се момичето.
- Да, той. След този случай се върнал при жена си, която е бременна.
- Че той женен ли е?
- Ахам. Това лято се ожени за аврорката Тонкс и вече чакат първото си дете.
- И той я е изоставил? - попита Дена потресена от информацията.
- Малко е сложно. Баба е приятелка с Андромеда Тонкс - майката на Дора и е малко по-навътре в нещата. Обаче нали знаеш, че Ремус не е обикновен...ъъъ...
- Той е върколак, знам това. Заради това ли я е изоставил? От гузна съвест?
- Не знам точно! Не бързай да го съдиш, защото не можеш да знаеш как би постъпила на негово място! Освен това той е разбрал нещо за себе си...осъзнал се е, каквито и предубеждения да е имал...и сега са заедно...
- Извинявай, Невил. Напълно си прав, че нямам право да го съдя. Не е моя работа, а и не точно аз съм човекът, който трябва да го прави. Ако някой изобщо... - думите й бяха прекъснати от страстната целувка на Невил, който бе решил, че това е най-удачният начин да я спре да бръщолеви безсмислици.
Момичето се потопи в разтапящата сладост на целувката и скоро напълно забрави за Ремус и душевните му терзания; за Волдемор и Смъртожадните; дори за съмненията относно чистотата на собствената й душа и се потопи във вихъра на страстта. Невил я отнесе в спалнята и я люби нежно и бавно, а когато достигна до върха, тя се отпусна в прегръдката му и за първи път от много време сънува нещо хубаво.
Сънува дома си в планините на щата Вашингтон и родителите си. Отново беше на дванайсет и заедно с брат си и баща си играеха на рицари. Този път Ричард беше лошият в историята, който отвличаше невинната девойка Дена, а брат й се явяваше рицарят в лъскави доспехи, който трябва да я спаси. И той я спаси много успешно, но не без няколко драскотини и ужулено коляно. Докато майка й промиваше раната му, пееше любимата им мъгълска песен.

There is a hero,
If you look inside your heart.
You don’t have to be
afraid of what you are.
There is an answer
if you reach into your soul
and the sorrow that you know will melt away


Дена обожаваше тази песен, а припевът беше просто страхотен.

And then a hero
comes along.
With the strength
to carry on.
And you cast your fears aside
and you know you can survive.
So, when you feel like hope is gone,
look inside you and be strong
and you finally see the truth
that a hero lies in you…


Когато беше изплашена, този припев бе напълно достатъчен да се стегне и да направи това, което бе нужно. Но следващите два куплета на песничката, като чели й бяха най любими.

It’s a long road
when you face the world alone.
No one reaches out a hand
for you to hold.
You can find love,
if you search within yourself
and the emptiness you felt will disappear


And then a hero
comes along.
With the strength
to carry on.
And you cast your fears aside
and you know you can survive.
So, when you feel like hope is gone,
look inside you and be strong
and you finally see the truth
that a hero lies in you…

Lord knows dreams
are hard to follow.
But don’t let anyone
tear them away.
Hold on, there will be tomorrow.
In time you’ll find the way…


Тази песен завинаги щеше да остане в сърцето на момичето и всеки път щом я чуеше щеше да си спомня за дома и семейството.

* /бел.ав. от fairy - фея, самодива, но и вълшебен и road - път, булевард/

П.п. Песен от 23та глава - Hero на Марая Кери.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Авг 10, 2012 8:25 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В ИМЕНИЕТО НА МАЛФОЙ


В първия ден на Март слънцето огряваше поляните около замъка и весели слънчеви зайчета пробягваха по стоманената повърхност на Голямото езеро. Дена и Невил се бяха разположили под един голям дъб, близо до езерото и подготвяха домашното си по трансфигурация – есе на тема „ Предимства и недостатъци на трансформирането в животни. Защо трябва да обмислим добре решението си да станем зоомагове?” Темата никак не беше лесна и двамата бяха прекарали доста време в библиотеката, ровейки се в стари и прашасали книги, докато Дена не се оплака, че ще се задуши. Затова Невил просто си взе чантата, награби няколко тежки книги с внушителни заглавия и поведе момичето към това уединено местенце, където се бяха разположили в момента. Не беше много удобно да се пише на пергамент върху тревата, затова Невил се сети да измагьоса две дървени плоскости, които им вършеха великолепна работа.
Бяха прекарали незабравим Ден на Влюбените в малкото си убежище. И двамата се бяха нагласили като за бал – Невил с тъмночервена официална мантия ( за Дена остана загадка откъде я е взел), а Дена с великолепна рокля с гол гръб и дълбоко деколте, в особен сиво-син цвят. Доби се бе погрижил за вечерята, която бе пиршество за небцето. Имаха си и радио, така че можеха да потанцуват и да се отпуснат истински.
До края на месеца не се бе случило нищо особено в училището, но навън все още цареше хаос и все повече хора – както магьосници, така и мъгъли, търсеха спасение в чужбина. „Пророчески Вести” сипеха лъжи за това как всичко било наред и слуховете за терор и превземане на Министерството от Черния Лорд са чиста лъжа на родоотстъпниците и мътнородите, които целят да всеят раздор сред магьосническото общество.
Тъкмо когато Дена беше преполовила есето си, Невил я тупна леко по рамото и й посочи птицата, която ги приближаваше. Това бе Мира – улулицата на Дена, която носеше обемист пакет. Птицата се сниши и когато стигна до стопанката си запърха с криле да се задържи във въздуха, докато момичето я освободи от тежестта. После удобно се настани на рамото й и я клъвна по ухото с обич. Пакетът бе увит в обикновена амбалажна хартия и никъде не пишеше кой е подателят, но Дена предположи, че е от дядо й. В него имаше писмо и купища домашни сладкиши, вероятно от госпожа Уизли. Явно колетчето е било просто претекст за безопасното доставяне на писмото, но вътре Дена намери и нещо друго – тънка лента пергамент, по която на пръв поглед нямаше нищо написано, но тя веднага разбра от кого е и какво трябва да направи. Каза на Невил, че в момента не може да довърши домашното и ще го направи после, защото е уморена и момчето й предложи да отидат до тяхното място. Тя обаче деликатно му отказа под претекст, че иска да прочете писмото от дядо си насаме, защото не знае какво информация ще й даде то. Обеща да му каже за какво става въпрос, освен ако не се налага да го запази в тайна.
Невил й обеща, че ще качи нещата й горе и тя се съгласи, но преди да тръгне си прибра учебниците в чантата, за да му спести труда. Остави колетчето с вкусотиите при него и го покани да се почерпи с каквото поиска, а взе само писмото и лентата пергамент, която бе успяла да скрие от Невил. Чак когато стигна до тоалетната на втория етаж, по-известна като обиталището на Стенещата Миртъл, момичето извади парчето пергамент и шишенце с бистра течност от вътрешния джоб на мантията си. Отвори шишенцето и посипа малко от течността върху хартията, а после я разнесе с пръсти. Изведнъж започнаха да се появяват букви, сякаш изписани от невидима ръка и след няколко минути дена прочете следното съобщение: „ Тази нощ ела в кабинета ми. В полунощ. Той ни вика.” Момичето го прочете два пъти и после го унищожи. Не бе нужно да се чуди кой ги вика и защо. Бе повече от ясно, че Волдемор има нова задача за тях, или по-скоро за нея.
Ледени тръпки я полазиха от основата на гърба до тила и цялата настръхна от отвращение и малка доза страх. От онази ужасна нощ, в която се бе превърнала в убиец, до днес, Дена само бе предоставяла добре заучената фалшива информация. Естествено не всичко бе лъжа, защото иначе Волдемор щеше да ги разкрие, но истината, която представяха не можеше да навреди на Ордена. Професор Дъмбълдор и Снейп съставяха тези доклади и Дена просто ги наизустяваше.
Напоследък Сивиръс бе станал доста вглъбен и по-мрачен от обикновено и Дена знаеше, че призраците от миналото го измъчват. Бръчките на челото , около очите и устните му бяха станали по-дълбоки, а очите му съвсем помръкнаха. Сякаш губеше желанието си за живот и момичето не знаеше как да му го върне. Понякога се усмихваше на шегите, които тя пускаше, но това не се бе случвало от доста време. От случая в мелницата всъщност и Дена си бе помислила, че той е знаел какво ще стане, но не е можел да го предотврати. Или просто самия той бе изумен и отвратен от нечовешката жестокост, с която действаше Лордът. По-вероятно бе да е второто, защото в противен случай Сивиръс щеше да намери някакъв начин да предупреди Ордена.
Използва случая, че е сама в тоалетната и се отпусна на необичайно сухия под. Беше изтощена до краен предел от тази игра на котка и мишка, но пък се чувстваше полезна, защото помагаше Волдемор да бъде унищожен. Но мисълта, че ако се провали ще загинат още много хора, а на първо място Сивиръс, й тежеше неимоверно много. Най-лошо обаче ставаше, когато се сетеше за онова малко, невинно същество, чийто живот отне, след като го измъчва. И всичко това само за да докаже „верността” си към това чудовище Том Риддъл. Когато го направи, в онази нощ, искаше да умре заедно с детето. Тогава разбра истинския смисъл на това да ти се разкъса душата и не беше сигурна, че ще понесе тази болка. Сивиръс успя до някъде да облекчи болката й и напомни, че няма да има смисъл от жертвата на малката, ако Дена не се стегне и не свърши това, което трябва. Първо бе строг с нея, а после просто я прегърна и я остави да се наплаче.
Момичето така се бе вглъбило в мислите си, че когато чу тънкото гласче до нея, подскочи три педи над пода и извика от уплаха. Пред нея стоеше не друг, а Стенещата Миртъл.
-Здравей, Миртъл? Как я караш напоследък? – момичето разтърка новообразувалата се цицина на главата, получена от силния сблъсък със стената.
-Какво мога да правя според теб, а?! Седя си тука...в тоалетната...и никой...никой не се сеща за менееее... – Миртъл вече цивреше с глас и Дена усети надвисналата заплаха от наводнение, затова след едно смотолевено „чао” изхвърча навън.
Намери Невил там където го бе оставила, което значеше, че не се е бавила много. Той вече бе привършил домашното си по трансфигурация и се бе зачел в един учебник по отбранителна магия, който Дена не бе забелязала до този момент. Момчето вдигна поглед от четивото и й се усмихна. После й подаде книгата и започна да си прибира вещите в раницата, като старателно нави пергамента с домашното. Макгонъгол не обичаше да й предават смачкани пергаменти.
Отправиха се към училището, за да си оставят нещата, а и наближаваше времето за вечеря. Беше започнало да застудява и двамата усетиха колко са гладни. Можеха да разрешат проблема с вкусотиите на Моли Уизли, но така щяха да си развалят наближаващата вечеря, а Доби бе споменал нещо за пържени картофи, телешки стек и шоколадова торта.

Наближаваше полунощ и Дена отново крачеше към директорския кабинет, където Сивиръс я чакаше, за да се промъкнат незабелязано навън и да отидат при Волдемор. Знаеше си наизуст репликите и информацията, която трябваше да предостави, но имаше лошото предчувствие, че тази вечер Риддъл щеше да поиска нещо друго от нея. Както и предполагаше, Сивиръс кръстосваше нервно кабинета и бе необичайно мрачен и дори ядосан. Не говориха много, а бързо се изнизаха от замъка и се отправиха към портите разделящи училищното землище от Хогсмийд. Магипортираха се едва когато влязоха в селото и се скриха зад „Меденото царство”.
Този път се озоваха пред масивната желязна порта на имението Малфой. Дена предпочиташе тази обстановка пред мрачната готика на имението Лестранж. Посрещна ги Нарциса Малфой и ги въведе във всекидневната. Господарят им беше излязъл по спешност и се налагаше двамата със Сивиръс да го почакат. Лошото бе, че това чакане можеше да се проточи цяла нощ.
Някъде час по-късно Дена отиде до тоалетната и тъкмо когато излизаше чу силен пукот и викове, идващи откъм гостната. Затича се натам и замръзна на място, когато осъзна какво вижда. Сивиръс стоеше около камината, а лицето му бе същински камък, но бяло като сняг. Луциус, Драко и Нарциса се бяха скупчили около трима души, приблизително на нейната възраст, но тя не виждаше лицата им, защото бяха с гръб към нея. В момента, в който Снейп я забеляза й направи знак да изчезва. Прекалено късно. Драко се обърна към нея и каза:
-Ела насам, ако обичаш, Д... – момчето спря срещнало погледа на досегашния си учител и настоящ директор. – Добре де, ще минем и без теб. Но ако поискаш да се позабавляваш, ще ти ги пуснем.
-Драко, напомням ти, че ако това наистина е Потър, Черният Лорд ще бъде бесен, когато разбере, че някой друг, а не самият той е изтезавал момчето. – обади се Нарциса.
-О, стига Сиси – намеси се Белатрикс, която тъкмо влизаше в помещението. - Потър може и да е запазен за Господарят, но младата ни приятелка ще има възможност да се позабавлява с другите двама. Нали така, скъпа? Отлично помня последния път, когато приложи уменията си...
-Достатъчно, Белатрикс. – Намеси се Сивиръс. – Имаме по-важна работа.
-Трябва да сме сигурни, че това е Потър преди да си правим други планове. – намеси се Луциус. – Сивиръс, мисля, че тази вечер Лордът ще си има по-важна работа, но аз нямам право да те освобождавам. Затова по-добре двамата да изчакате във фоайето горе или в трапезарията. Младата ни приятелка няма работа тук.
-О, не. Луциус, не си прав. – Белатрикс се разсмя истерично. – Как иначе ще се научи да е твърда и непреклонна? Аз ще взема тази малката, а тя да се заеме с рижавелкото. Онзи няма да го пипаме, докато не разберем кой е всъщност.
Докато спореха, Дена се изниза от помещението и се затвори в банята. Какво щеше да прави сега? Не би могла да ги нарани. Бе успяла да разпознае Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли от снимките, които Джини й бе показвала. А момчето с тях, нямаше как да е друг, освен Хари. Дена трябваше да направи всичко по силите си да им помогне. Но как? Не можеше да го направи открито, защото щяха да я изобличат и двамата със Сивиръс ги чакаше сигурна смърт. Черният Лорд можеше и да пощади Снейп, но не бе много вероятно.
Изведнъж й хрумна нещо и Дена едва не се разплака от облекчение. Застана пред огледалото и се съсредоточи, постави ръце пред лицето си и когато ги махна в отражението си срещна съвсем друг човек. Момичето бе с продълговатото лице на Дена, но със златиста кожа, големи кафеви очи с дълги ресници, прав нос и плътни, сочни устни. Прекара ръце през косата си и тя стана катранено черна и се нави на прекрасни естествени спирали. Чак когато се увери, че никой не може да направи връзка между Дена Мейферт и лицето, което я гледаше в огледалото, мислено отправи гореща благодарност към дядо си, който я бе научил на това.
Върна се в гостната и спокойно застана пред изумените лица на Сивиръс и Смъртожадните. Белатрикс се бе заела с изтезаването на Хърмаяни от двете момчета нямаше и следа. Обърна се към Снейп, който още не можеше да повярва на очите си, но момичето долови гордостта, с която я наблюдаваше той. Устните му образуваха думата „подземие” и момичето кимна разбиращо. Хърмаяни запищя от неистовата болка, която Белатрикс й причиняваше. Близо до камината Дена видя Мечът на Грифиндор и едва не зяпна от изумление. Не можеше и да си представи как този меч се бе озовал тук, след като знаеше, че той е в кабинета на директора, зад портрета на професор Дъмбълдор. После обаче си спомни, че Сивиръс й бе казал, че го е дал на Потър без момчето да разбере, че го прави именно той. Значи това бе истинският меч, а не дубликатът в трезора на Белатрикс. Затова Лестранж измъчваше момичето – за да разбере как са се добрали до меча.
-Лъжеш, мръсна мътнорода, и аз го знам! Била си вътре в трезора ми в „Гринготс”. Казвай истината, казвай я!
-Стига, Белатрикс! Нима вярваш, че тя наистина може да проникне през строго охраняваната Диагон-али, да влезе спокойно в банката и да посети трезора ти? Или пък да се преобрази? Нали водопадът преди трезора ти ще развали всяко заклинание за заблуда и измама и таласъмите ще я заловят. Това със сигурност е фалшификат.
-От къде са се сдобили с него тогава, а?
-Не съм врачка, Белатрикс! Не мога да знам от къде тази глупачка и приятелчетата й са се сдобили с ментето, но ти казвам, че е невъзможно те да проникнат с взлом в банката. Гарантирам ти го!
-Тогава ще я поизмъчвам за удоволствие. Или пък ще проникна в съзнанието й и тогава ще разбера всичко.
-Нека го направя аз, Бела. Моля те! Нека да имам тази чест!
-Чудесно Ме... – но и Лестранж не довърши името й, усетила се, че Господарят й настояваше то да не бъде изричано пред пленници. Така момичето щеше да запази поста си на шпионин за по-дълго. – Заповядай, твоя е.
-Благодаря. – Дена се приближи до Хърмаяни и насочи пръчката си към челото й. Постара се да го направи възможно най-безболезнено и влезе в съзнанието й. Видя всичко от сватбата на Бил Уизли до залавянето им. Трябваше й обаче някаква нишка, за която да се залови и да открие някой, който да им помогне.
-Какво виждаш! – подпита Лестранж.
-Бях права – те не са припарвали до „Гринготс”. Спомените й не лъжат, а тя не е достатъчно умна и способна, за да ги преправя. Наистина са намерили меча в гората, но не знам защо мислят, че е копие. Вероятно по някакъв начин са разбрали, че истинският меч е пазен на сигурно и са предположили, че този не е оригиналът.
-Ето го таласъмът, лельо. – Обади се Драко от дъното на помещението.
-Чудесно! Хайде, изчадие проклето, кажи дали мечът е истински или не! Само смей да ме излъжеш и ще си платиш прескъпо!
От подземието се чу страшен шум и Луциус прати Опаш да провери какво става. Нервите на Дена бяха опънати до крайност и момичето бе бомба със закъснител.
-Е? – рече Белатрикс. – Това истинският меч ли е?
-Не. – отговори Грипкук. – Фалшив е.
-Сигурен ли си? – възкликна задъхана Белатрикс. – Съвсем сигурен?
-Да. – потвърди таласъмът.
Белатрикс се успокои и на лицето й се изписа облекчение. Преди да успеят да я спрат, тя запретна ръкава си и докосна с показалец Черния знак.
-Сега можем да разкараме мътнородата. Само цапа дома на сестра ми. Малката, твоя е, можеш да правиш каквото искаш с нея. Подземието е на твое разположение.
-Белатрикс, напомням ти, че това е моят дом и нямаш право да се разпореждаш в него! – кресна Луциус.
-А аз ти напомням, че ти изгуби всякакви права в момента, в който остана без пръчка. – отвърна спокойно жената.
-Аз ще си я отведа долу и... – започна Дена.
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – Роналд бе влетял в стаята и Белатрикс на мига се обърна към него с насочена пръчка.
-Експелиармус! – ревна момчето , насочило пръчката на Опаш към Бела, а нейната изхвърча във въздуха и Хари я улови с безпогрешния инстинкт на Търсач.
-Вцепени се!
Луциус се свлече при камината и тогава Хари видя Снейп. Мъжът реагира инстинктивно и се стрелна в страни, така че зеленият лъч изпратен от момчето уцели огледалото над огнището, което се натроши на хиляди парченца. Дена се отърва на косъм от зашеметяващото заклинание на Рон и се търкулна зад едно от канапетата.
-СПРИ ИЛИ ТЯ Е ТРУП!
Хари и Дена едновременно насочиха вниманието си към източника на гласа и видяха как Белатрикс държи изпадналата в несвяст Хърмаяни и е насочила към гърлото й кама. Всички други, освен Сивиръс, Белатрикс , Хари и Рон бяха в безсъзнание.
-Тя е моя, Белатрикс. – Кресна Дена. – Не смей да я пипаш, защото ще те накарам да съжаляваш. Това бе достатъчно, за да отклони вниманието на жената и Хари я обезоръжи.
В този момент кристалният полилей се разтресе и се стовари със страшен трясък върху Белатрикс, Грипкук и момичето. Белатрикс изгуби съзнание и Дена успя да отмести полилея от тях. Хари насочи пръчката си към Сивиръс, но Дена му подхвърли пръчката на Белатрикс и му каза:
-Нямаш време за мъст, Потър. Той идва и ти го знаеш. Изчезвайте от тук веднага. – Дена го гледаше право в зелените очи и видя как там се гонят желанието за мъст и желанието да спаси приятелите си. Второто надделя.
-Защо го правиш? Ти си Смъртожадна, а ни помагаш. Той ще те убие!
-Той няма да разбере какво е станало, освен ако веднага не изчезнеш от тук! – Дена протегна ръка и призова Меча на Грифиндор. Подаде го на Хари, а Рон вече се бе добрал до Хърмаяни. Доби се появи и преди да тръгнат Хари метна Грипкук на гръб и така се магипортираха.
-Идея си нямаш в каква каша се забъркахме току що. – процеди Снейп през стиснати зъби. - Той ще ни унищожи!
-За толкова тъпа ли ме имаш? Обмислила съм всичко. – момичето се наведе и взе пръчката от трънка, която бяха взели от Хари. Ще се наложи да те зашеметя, а после оклумантиката ще ти послужи като защита срещу него. Но първо трябва да ме нараниш с нея. И двамата ще пострадаме от тази пръчка.
-Той ще те измъчва, нали знаеш?
-Знам, но това не ме плаши. Първо ще се преобразя обаче. – Дена отново сложи ръце пред лицето си и след малко отново си беше тя. Прокара пръсти през косите си и те отново станаха пшеничено руси и прави. После подаде пръчката на Сивиръс. – Ето и се постарай да е правдоподобно, но не забравяй, че трябва да съм в съзнание, за да мога да те зашеметя.
Снейп насочи пръчката си към нея и след малко момичето се сви от болка. По ръцете и тялото й се появиха натъртвания , охлузвания и синини. Не се виждаха заради дрехите, но мъжът знаеше, че се е справил. Нямаха много време и броени минути преди Волдемор да се върне момичето зашемети Сивиръс, а после се строполи изнемощяла на пода. Пръчката бе захвърлена някъде по средата на помещението.
Когато Волдемор се върна, завари подчинените си в безсъзнание, а пленниците ги нямаше. Дори Оливандър и Лъвгуд бяха офейкали, а отгоре на всичко завари безполезния Опаш задушен от собствената си ръка. Това бе просто върхът на некомпетентността. Дори Сивиръс бе зашеметен и нямаше ясни спомени за случилото се. Новачката бе лошо ранена и едва можеше да си каже името. Той я подложи на мъчения, за да разбере какво е станало, но тя не криеше нищо. Просто бе попаднала под кръстосан огън. Но това, което причини на момичето бе просто нищо в сравнение на това, което се стовари върху главите на семейство Малфой и Лестранж. Пусна Сивиръс и Мейферт да си вървят, но на другите забрани да припарват навън.
Когато двамата се прибраха в замъка, изтощени и тревожни, не бяха способни да мръднат от канапетата, където се бяха проснали. Щом се съвзеха, Снейп се погрижи за нараняванията причинени от него и от Риддъл и после я прати да си почива. Поне бе Неделя и момичето щеше да има възможност да се наспи.
Дена явно си мислеше същото, защото щом се върна в спалнята, съблече дрехите си и се мушна в леглото. Веднага потъна в дълбок сън без сънища.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Авг 16, 2012 9:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Посвещавам тази глава на любимата ни модераторка Ел, защото знам колко много обича Хари и Джини...

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ОТНОВО ЗАЕДНО


Навън отдавна се бе стъмнило, а мастилено синьото небе бе обсипано с безброй звезди. Фльор стоеше на прозореца в кухнята и мълчаливо ги наблюдаваше. Морето навън бушуваше и вълните се разбиваха в скалистия бряг със страшен грохот. Когато съпругът й влезе в стаята, жената се обърна и му се усмихна топло.
Бил си помисли, че е най-щастливият мъж на този свят, щом жена като Фльор е негова съпруга. Не само, че бе неземно красива, но бе невероятно умна и способна магьосница. Всеки път щом я погледнеше Бил сякаш забравяше за всичко друго и оставаха само те двамата, а усмивката й го караше да лети в облаците от щастие. Същата усмивка, която сега потрепваше на нежните й устни и озаряваше очите й.
-Вечеррррята е готова, mon cher. Привъррршили с работата?
-Не съвсем, но може да почака. Всичко може да почака щом става въпрос за теб.
Бил се приближи и я прегърна нежно, а тя се отпусна в прегръдките му, копнееща за опора и утеха. Чувстваше се толкова уплашена и разтревожена за Бил. Следващия път можеше да бъде убит, а не само ранен. Това, че разбираше положението, в което се намират не й спестяваше тревогите и безсънието.
Той забеляза, че Фльор трепери и я притисна към себе си, шептейки й нежни, утешителни думи. Знаеше, че любимата му е разтревожена за него – дали когато излезе на другия ден, ще се прибере жив и здрав. Бе забелязал сенките под красивите й сини очи и се досещаше, че тя не може да спи.
Седнаха да вечерят и Бил се опита да я успокои, че всичко ще бъде наред, че ще се оправи и нищо лошо няма да им се случи. Заради задачите на Бил към Ордена, обикновено вечеряха към полунощ, а този път минаваше два часа сутринта. Тъкмо когато, Фльор извади шоколадовия пудинг от хладилника, навън се чу пукот като от магипортиране и викове. Бил изхвърча навън с извадена пръчка и едва не падна от изненада, когато видя, че пред него стои щерката на Ксено Лъвгуд, която подпираше не друг, а самият майстор на пръчки Оливандър. Секунди по-късно, когато се увери, че това са истинските Луна и Оливандър, той ги въведе в дома си и Фльор веднага пое възрастния магьосник, помагайки му да се качи по стълбите към втория етаж. Човекът имаше неотложна нужда от медицински грижи и топла храна.
Бил се обърна към момичето, което видимо бе в добро състояние, макар и по-мършаво, отколкото бе на сватбата му. Луна го изпревари и заговори:
-Доби трябва скоро да се върне с Хари, Рон и Хърмаяни. Мисля, че тя също ще се нуждае от лекар, защото Белатрикс я измъчваше преди да тръгнем.
-Какво? Хари, Хърмаяни...Белатрикс какво? Хванали са ги?
-Така изглежда. Доведоха ги в имението на Малфой. Не знаеха, че Хари е с тях, защото Хърмаяни му е направила жилеща магия и лицето му беше много подуто, но сигурно вече са разбрали. Затвориха Хари и Рон в подземието, където бяхме с господин Оливандър и малко след това чухме Хърмаяни да пищи от болка и гласа на Белатрикс. После Хари извади нещо то кесийката на врата си и Доби се появи няколко минути по-късно. Той ни доведе тук, по идея на Рон.
-Искаш да кажеш, че все още са там? Може би Доби няма да успее да ги доведе и тогава какво ще правим?
-Не знам. Мисля, че ще успее. Освен това Хари и Рон няма да стоят със скръстени ръце и ще направят всичко по силите си да се измъкнат от там с Хърмаяни.
-Кой беше в къщата на Малфой, Луна. Той беше ли там? Лордът, имам предвид.
-Не. Нямаше го и това си беше направо луд късмет. Ако са разбрали, че са заловили именно Хари, непременно ще го извикат.
-Знаеш ли още кой е бил там или нямаш представа?
-Рон каза, че Снейп е бил горе, семейство Малфой, ловците на глави, Рабастиан и Рудолфус Лестранж. И естествено, Белатрикс.
-Хм....Сигурна ли си?
-Ами Хари и Рон потвърдиха.
-Значи Рон ви е пратил тук?
-Да, той.
-Добре. Ще се погрижим и за двама ви. Сигурно си гладна... Има топла вечеря, ако искаш да хапнеш.
-Ами в момента не съм особено гладна. Предпочитам да почакам другите да се върнат. Нали може да остана в кухнята?
-Да, разбира се.
-О, каква съм загубена! Хари каза, че горе имало и някакво момиче. Явно е ново попълнение, защото никога не е слизала в подземието.
-Момиче? Какво момиче?
-Не знам. Хари не могъл да види как точно изглежда, заради подуването, но според него е била руса.
-Хм... – Бил веднага се сети, че Хари е видял Дена, но не разбираше какво е правила там. Освен, ако Лордът не я е повикал, за да докладва. Тогава имаше шанс за Хари, Рон и Хърмаяни да се измъкнат преди да е дошъл Черния Лорд. Бил беше сигурен, че Дена ще направи всичко по силите си, за да им помогне. Той не я познаваше лично, но познаваше Филип и ако момичето бе като дядо си, не би позволила те да пострадат. Това бе единствената му надежда.
Нов пукот и викове откъснаха мъжа от мислите му и двамата с Луна изтичаха навън. Там видяха домашното духче, Хари и Рон, който носеше Хърмаяни в ръцете си. Доби си тръгна веднага щом Хари го освободи. Момичето беше в несвяст, а Рон едва я носеше. На гърба си Хари носеше таласъм и Бил разпозна Грипкук. Луна помогна на Хари да внесат таласъма вътре, а Бил взе Хърмаяни на ръце и я отнесе направо на втория етаж.
-Не мога да повярвам, че се отървахме! – възкликна Рон. Момчето се задъхваше и седна на един от столовете, за да си почине.
Фльор слезе в кухнята, за да помоли Луна за помощ. Щом я видя Рон скочи и попита:
-Хърмаяни добре ли е? Ще се оправи, нали?
-Да, ще се оправи. Успокой се, Рон. След малко ще ти позволя да я видиш. Нека само да се погрижа за раните й.
-Ох...добре. – момчето се успокои и отново седна на стола, но този път облекчен.
Бил затвори вратата на кухнята и дръпна завесите, а после отвори един шкаф и извади от там Огнено уиски. Фльор и Луна бяха горе, така че той остана сам с двете момчета. От другия шкаф литнаха три чаши и се приземиха леко на още подредената за вечеря маса. Бил наля от питието и в трите и подкани момчетата да вземат своите. Хари се надигна от пода, където се бе свлякъл от умора и взе своята.
-За благополучното ви измъкване от бърлогата на звяра! – започна тоста Бил.
-За благополучното измъкване! - повториха тихо момчетата.
-А сега ми кажете какво се случи. Как ви хванаха?
-Аз и моята голяма уста са виновни. – започна Хари, а Рон завъртя очи отегчено. – Изтървах се и казах името на Ти-знаеш-кой.
-Ясно. Е, станалото – станало. Важното е, че се измъкнахте живи. Пратих покровител при татко и той измъква всички от Хралупата. Отиват при Мюриъл – при нея място колкото искаш. Добре, че Джини е във ваканция, че иначе онези вече щяха да са я отвлекли. Грипкук ще се оправи до час и ще го преместим при нея, а когато Оливандър се съвземе и той ще отиде там.
-Не! Те ми трябват тук. – Рон и Бил го изгледаха слисани. – Трябва да говоря с тях когато е възможно. Важно е.
-Добре. Няма да ги местим за сега. Но искам да ми кажеш нещо... – започна мъжът
-Не мога да кажа какво правим Бил, знаеш го. – прекъсна го Хари.
-Не става дума за това, което правите. Не бих и попитал, щом Дъмбълдор ви го е поверил. Става въпрос за нещо, което ми каза Луна. Каза, че в къщата на Малфой си видял някакво момиче. Била руса. Би ли ми я описал точно?
-Имаше момиче, но не беше русо. Сигурно съм видял някой от семейство Малфой и така ми се е сторило. Когато ни върнаха във всекидневната видях жената, за която говориш, но тя бе с черна коса.
-Би ли бил малко по-конкретен, ако може?
-Висока около метър и седемдесет, с матова, златиста кожа, дълга, абаносово черна и къдрава коса, тъмни очи. Дори в един налудничав миг си помислих, че е дъщеря на Белатрикс.
-И какво направи това момиче? Нарани ли някой от вас?
-Всъщност не, което е адски странно. Щом е там, значи е Смъртожадна, но поведението й бе дяволски странно. Тя откачи полилея и го стовари върху Белатрикс, а после ни даде меча на Грифиндор и ни каза да побързаме преди Риддъл да се е върнал.
-Аз помислих, че е някоя нова пленница. – намеси се и Рон. – Обаче няма логика, защото не беше вързана.
-Освен това ми попречи да довърша Снейп. – допълни Хари.
-Това нищо не значи, Хари. Ако ти беше позволила, щяха да я убият.
-Да, сигурно. Но тя ни помогна и сигурно пак ще я убият. Но си остава факта, че тя не позволи на Лестранж да убие Хърмаяни.
-В смисъл?
-Белатрикс беше насочила нож към гърлото й и онова момиче й се развика, да не смее да я пипа, защото искала тя да я измъчва. Обаче това като че ли беше, за да й отклони вниманието и аз успях да я обезоръжа.
-А после? – попита Бил, макар вече да бе сигурен, че това е била Дена. Явно се бе преобразила.
-После онази откачи полилея и когато Белатрикс бе в несвяст, измъкна Хърмаяни и Грипкук и ми даде меча. Всъщност го извика с магия от другия край на стаята. БЕЗ ДА ПОЛЗВА ПРЪЧКА! Направо не можах да повярвам на очите си. Само Дъмбълдор и Риддъл съм виждал да ползват магия без пръчка.
-Не е нещо особено, Хари. И не е тъмно изкуство. Просто е адски трудно и много малко хора се научават да се справят без помощта на пръчка. Аз съм виждал Филип Зимер да прави магии без пръчка.
-Кой? – попитаха в един глас двете момчета.
-Новият член на Ордена и така да се каже обединяващото ни звено. Дойде по покана на Албус. Поканен е още миналата година, Хари.
-Тогава защо идва чак сега? – попита момчето и Бил усети нотките гняв в него.
-Не се пали. Дойде още през лятото заедно с внучката си. Между другото не разбрах името на онова момиче, което ви е помогнало.
-И аз не го знам. Не я нарекоха по име, за да не разкриват самоличността й вероятно. Драко понечи да я нарече по име, но Снейп го спря. Но като че ли започва с „Д”. Поне така ми се стори.
-Ясно. – промърмори си Бил, но явно Хари го бе чул.
-Кое е толкова ясно?
-Само се успокой, става ли? Ще трябва да си поговорим сериозно, но след малко. Нека и Хърмаяни да се оправи, защото нямам намерение да повтарям. Луна вероятно ще ми помогне с обясненията.
-За какво говориш изобщо? – Рон успя да се вмъкне в разговора.
-После ще разбереш, братле. После ще разбереш. А сега е по-добре и двамата да отидете и да се поизмиете.
-Добре – момчетата пак отвърнаха в един глас и се запътиха към банята.
Бил побърза да се увери, че преместването е минало благополучно и се погрижи за сигурността и на своя дом. През това време, в банята двете момчета се измиха и преоблякоха набързо, но и на двамата им се искаше да вземат по- обстойна баня. Изведнъж в белега го проряза адска болка и ако не бе Рон да го задържи на крака, момчето щеше да се строполи на пода. Обля го ледена пот и Хари видя всекидневната на Малфой и двама души коленичили на пода. Веднага разпозна мазната коса на Сивиръс Снейп, но не и другия човек.
-Хари, какво става? Какво виждаш?
-Той измъчва Снейп.
-Ами, чудесно! Веднъж и той да си го получи.
-Има и друг човек. – момчето се задъхваше от силната болка и усилието да разпознае другия.
-Кой е? Наш човек, ли? – Рон бе леко пребледнял.
-Не знам. – започна да вижда все по-ясно. – Момиче е.
-Тази, която ни помогна ли?
-Не. Тази е руса.
-Сигурно нея си видял първия път, а?
-Не знам, Рон. Ах... – болката бе нетърпима, защото Волдемор изливаше гнева си върху русокосата. Тя не издаде никакъв звук. Хари виждаше как тялото й се тресе от болка, но момичето не изкрещя нито веднъж. После чу гневния вик на Волдемор, сякаш бе изкрещял в ухото му. – Това беше. Той я измъчваше, а тя дори не извика! Направо невероятно.
-Сега по-добре ли си?
-Попитай ме пак след малко. В момента самия аз не знам как съм. – болката в белега си беше отишла така внезапно, както бе дошла. Момчето изчака дишането му да се нормализира и едва тогава стана и си наплиска лицето със студена вода. Когато свали кърпата видя Рон да го гледа напрегнато, очакващо.
-Не знам коя беше тя, Рон. Обаче не искам да съм на нейно място, защото той е бесен. Не е на себе си от гняв.
-Би било ужасно, ако е от нашите. Ако там е имало още някого, за когото не сме разбрали и сега той си го изкарва на нея.
-Наистина би било ужасно. Трябва да говоря с Грипкук за хоркруксите.
-Не можеш да му кажеш! – викна Рон.
-Разбира се, че няма да му кажа! За какъв ме смяташ, за Бога? Просто ще трябва да го убедя да ни помогне да проникнем в Гринготс.
-Да ни помогне да...КАКВО?! - Рон така изкрещя, че звука отекна из цялата баня.
-Да проникнем в Гринготс. – отвърна спокойно другото момче.
-Ти...ти...да не си си ударил главата, докато се измъквахме от там? Съвсем ли полудя или какво?
-Успокой се. Не съм полудял. Но смятам, че щом Белатрикс така изтръпна, когато заподозря, че може би сме се вмъкнали в банката, значи там има нещо много по-ценно от златото.
-Друг хоркрукс? – попита невярващо Рон.
-Видя ли, че като се успокоиш почват да ти идват хубави заключения. Разсъждаваш като човек, а не като....ъм...тук не мога да намеря подходящо сравнение и....
-Ще ти дам аз на тебе едно сравнение. Ама по-късно, след като ми кажеш за хоркрукса. Кой е според теб?
-Мисля, че е чашата на Хафълпаф. Не знаем какъв е предметът от Рейвънклоу, а едва ли е змията.
-Така е. Ами тогава хайде да ходим при Грипкук.
-Натам съм тръгнал.
Фльор не искаше да ги пуска, но Хари настоя, че е важно. Рон отиде и повика Хърмаяни, която макар и пребледняла, вече можеше да става. Бил ги вкара в спалнята, която делеше с Фльор. След малко донесе и Грипкук, а после слезе в кухнята. Фльор беше отишла при господин Оливандър, за да му отнесе топла храна. Луна се хранеше в кухнята и Бил реши, че трябва да я попита, преди да каже на другите.
-Луна, трябва да те питам нещо. – започна мъжът. – Колко добре познаваш Дена Мейферт?
-Ами, не знам какво да ти кажа. – Момичето остави лъжицата в празната купичка и погледна Бил в очите. – Тя е много особен човек. С приятелите си е мила, но не искаш да си й враг.
-Какво имаш предвид?
-Не търпи пред очите й да се отнасят несправедливо с някого и не понася хора като Амик и Алекто Кароу. С тях може да се отнесе наистина жестоко, както и го направи. Джини не ти ли е разказвала за първия час по Защита?
-Хм...пропуснала е.
-Защо са тези въпроси за Дена? Какво става?
-Много неща стават, Луна и днес ще трябва да ви разкажа някои от тях, свързани с Ордена. Имам ви огромно доверие и само заради това ще ви го кажа. Защото, ако нещо излезе от тук, животът на много хора ще бъде поставен в огромна опасност.
-Разбира се, че няма да кажем нищо. Сигурно ще го кажеш като дойдат и другите.
-Да. Тогава.
В следващия момент навън се чу пукот от магипортиране и Бил различи силуетите на двама души. Когато излезе навън, видя, че това са Фред и Джини.
-Какво правите тук?
-Водя Джини. Аз се връщам в магазина при Джордж – отговори момчето.
-Джини, добре ли си? Какво става?
-Мама предпочита да е при теб, защото иначе ще й се качи на главата с въпроси какво е станало.
-И аз мога да говоря, ако не възразяваш! – кресна момичето.
-Май точно там е проблемът. – изсумтя Бил. – Добре, нека влизаме сега. Вътре те чака интересна изненада. – каза мъжът и се подсмихна.
-Каква изненада? – почна пак Джини. – За какво говориш?
-Ако ти кажа сега, няма да е изненада, нали така? – ухили се Бил и Джини почервеня като сварен рак.
-Луна! – момичето направо изпищя. – Не мога да повярвам! О, Мерлин! Ти си жива!
-Така е. – засмя се момичето. – И аз се радвам да те видя отново. Как си?
-Щях да бъда супер, ако благоволяха да ми кажат какво става тук! За какво е цялата аларма?
-Много неща стават, Джини и тази вечер ще ти се изяснят някои от тях, но ще почакаме още малко, за да слязат другите.
-Кои други? – попита момичето подозрително. – Стига си се правил на потаен, а ми кажи защо бях събудена и изкарана от топлото си легло, по средата на един великолепен сън?
-Ще разбереш след малко. – каза брат й и излезе от кухнята.
В същото време, на втория етаж, Хари и двамата приятели бяха решили, че ще тръгнат по следите на следващия хоркрукс, а не подир Даровете. Малко след като Грипкук бе излязъл от спалнята, Хари получи ново видение, което потвърди подозренията му относно значението на пръчките и приказката за Даровете на Смъртта. Хари бе видял Волдемор да приближава Хогуортс и бе наясно, че той се готви да оскверни гроба на Дъмбълдор, но тримата не можеха да го спрат. Не сега. Затова Хари предпочете да остави Оливандър да си почине и после да го разпита. Тъкмо когато тръгнаха надолу, завариха Бил, който ги чакаше в подножието на стълбите, ухилен до ушите. Рон и Хърмаяни се спогледаха изумени, а Хари се намръщи леко.
-Какво толкова весело е станало? – попита момчето.
-Освен, че се отървахте живи ли? – подкачи го Бил.
-Освен това.
-Ами влез в кухнята и ще разбереш. Но, преди това, по-добре си сложи тапи в ушите, иначе ще се простиш със слуха си завинаги.
-Моля? – Хари го зяпна недоумяващо, а Рон се захили като умопобъркан, явно схванал нещо, което Хари още не зацепваше.
Когато влезе в кухнята му се прищя да бе послушал Бил, защото преди да види Джини, чу пронизителен писък, вероятно изразяващ радост, който прониза тъпанчетата му. Тя се хвърли в обятията му и той не можа да направи нищо друго освен да я обгърне с ръце. После усети цветното ухание на Джининия парфюм и осъзна какво означава всичко това. Неговата Джини бе в прегръдките му, сгушена на сигурно. Там където й беше мястото. Осъзнаваше, че всички присъстващи ги зяпат, но не можа да се сдържи и целуна Джини с цялата си любов и нежност. Забравено чувство, което бързо накара всяка мисъл да се изпари. Бил тактично изпъди всички от стаята и остави двамата на спокойствие. Имаха достатъчно време да говорят, така че можеше да осигури на сестричката си малко време с нейния възлюбен.
Когато минаха няколко минути, или пък бяха няколко часа...нямаше особено значение, Хари отдръпна леко Джини, за да я огледа. Беше отслабнала малко, но иначе си беше същото момиче, което бе изоставил на сватбата, да се оправя сама със Смъртожадните. При тази мисъл сърцето му се сви и момчето прехапа устна от усилието да не се разплаче. Джини нежно го погали по бузата и целуна натъртената скула. После се притисна силно към тялото му, сякаш имаше намерение да не го пуска повече. Ако наистина бе възможно, тя щеше да го задържи в прегръдките си, където щеше да е в безопасност. Хари вдиша дълбоко и пое упойващия аромат на бели цветя и още нещо, което не можеше да определи. Чувстваше се спокоен, сигурен, щастлив. Една предателска сълза се прокрадна от ъгълчето на окото му и се търкулна по бузата му, а после глухо тупна върху носа на Джини. Момичето вдигна поглед и избърса другата предателка спускаща се по лицето му.
-Обичам те, Хари! Не искам никога повече да се разделяме. – прошепна момичето.
-И аз те обичам, мила. Не ме моли за нещо, което знаеш, че няма как да се случи. Не и докато той е жив.
-Нямам предвид да не довършиш това, което правиш, но искам да знам, че сме заедно. Разбираш ли какво имам предвид?
-Не съм съвсем сигурен.
-Иска ми се да се съберем, да знам, че съм твоя приятелка и че ти ме смяташ за такава и...
-Не съм тръгнал по срещи, Джини. – намръщи се момчето.
-Знам това. Не съм казала, че си. Просто се чувствам объркана и не знам какво точно става с мен. Не обичам да съм объркана, Хари. Обикновено съм наясно с чувствата си и това, какво става с мен. А сега не знам и това ме влудява. Знам, че ме обичаш, но не си с мен, за да ме предпазиш. Но не издържам повече така! Обичам те и искам, ако ми се случи нещо...
-Не го казвай! Даже не си го и помисляй! – стресна се момчето. – Точно това се опитвам да предотвратя като крия факта, че те обичам. Той ще го използва, за да стигне до мен, а аз няма да позволя да се превърнеш в примамка за моето залавяне.
-Не е нужно някой друг освен семейството ни да разбира, че сме се събрали. А и не ти ли е хрумвало, че Малфой до сега сигурно е казал на Лорда, че сме били гаджета?
-Едва ли. До сега да се е опитал да се добере до теб. Щеше да има перфектна възможност още в Хогуортс. Все пак Снейп е директор. Това щеше да е най-лесния му и сигурен начин да се добере до мен.
-Разбирам, Хари, но не издържам повече така. Нужно ми е да знам, че сме заедно, каквото и да се случи. Ако искаш може да не казваме на никой друг, но не мога да понеса мисълта да не сме заедно. Да не те прегръщам, да не мога да мисля за теб като за моя любим, вместо за моя любим, който ме заряза...
-Джини, знаеш, че не го направих, защото не те обичам. Искам...
-Искаш да съм в безопасност, но явно не те интересува, че сърцето ми се къса от мъка по теб и не мога да спя от тревога къде си и какво става с теб!
-Щом страдаш така, когато сме разделени, тогава какво очакваш да стане, когато се съберем?
-Очаквам кашата дето е в ума и сърцето ми да се оправи. Няма да престана да се тревожа, но няма да е като сега. – момичето спря, за да си поеме въздух и продължи да нарежда. – Когато бяхме заедно, аз пак се притеснявах за теб, защото знаех каква опасност те грози, но бях в мир с душата си. А сега не съм! Не знам защо е така и не очаквай от мен да ти го обясня, но е така.
-Добре. Спокойно, Джини. Само не се разстройвай така, моля те. Не искам да те виждам такава. Никога не си се държала така и няма да излъжа, ако кажа, че съм объркан.
-Виж какво Хари Потър, може да съм израснала с шестима братя и да не хленча като другите момичета, но това не означава, че и аз не го мога! – тук Джини не издържа и наистина се разплака.
-О, не. Джини, моля те не прави това. Не плачи! – Момчето не знаеше какво да каже и направи и затова просто я прегърна силно, надявайки се, че това ще я успокои.
И наистина прегръдката подейства, защото малко след това хлипове те й стихнаха и сълзите пресъхнаха. Джини също го прегърна, ръцете й се озоваха на гърба му и го погалиха нежно.
-Добре, скъпа. Обичам те прекалено много, за да ти откажа каквото и да е. Щом ще се почувстваш по-добре...ох, кого залъгвам...аз също ще спя спокойно. Тогава нека се съберем. – момчето въздъхна и после падна на едно коляно, взе ръката й и каза. – Джини Уизли, съгласна ли си, ако и двамата оживеем след тази бъркотия, да станеш моя съпруга?
-Аз....аз....ДА! Разбира се, че ДА. О, Хари! Обичам те! Обичам те! Обичам те!
-И аз те обичам, скъпа! И за да осъществим плановете си, ще се наложи и двамата да оживеем.
-Именно. Това е доста добър план, не мислиш ли?
-Направо е перфектен.
-Не знам кое е перфектно, мили мои, но се налага да обсъдим много важен въпрос. - Каза Бил, влитайки в стаята без да почука или да попита дали може. Все пак си беше неговата къща.
Останалите влязоха в стаята и се разположиха кой където намери, а Бил седна така, че всички да го виждат. Беше време за разкрития.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Авг 18, 2012 8:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
РАЗКРИТИЯ


Всички се бяха разположили по местата си и бяха вперили напрегнат взор в Бил. Той си пое въздух и започна:
-Миналото лято, по покана на професор Дъмбълдор, от Щатите пристигна Филип Зимер. Той е участвал и в първия Орден и затова професорът му е гласувал голямо доверие. Не ме питайте защо не го е поканил по-рано, защото просто не знам. Вероятно Дъмбълдор не е искал да поставя семейството на Филип в опасност, защото Вие-знаете-кой няма влияние отвъд Атлантика и е нямало смисъл още едно семейство да бъде застрашено, но това са само предположения. – Мъжът си пое дъх и продължи нататък. – Филип е достатъчно способен и силен магьосник и се превърна в обединяващото звено за Ордена. Повечето от старите членове, включително Муди, го познават и му вярват.
-Това е хубаво. – обади се Хърмаяни.
-Така е. – отговори й мъжът с усмивка. – Но, както казват мъгълите, нещата не приключват тук. Оказало се, че в Щатите възникнал проблем с обучението на голямата внучка на Филип – Дена Мейферт. До тогава е учила в Института за магия в Салем. Но става някакъв скандал. По думите на Филип, който ми го каза лично, било мръсна инсинуация на директора, който се славел с корумпираността си. И така се налага Дена да придружи дядо си и постъпва в Хогуортс.
-Тоест скача право във врящия казан. – Намеси се Луна. – Ама бързо се приспособи.
-Щом казваш. – Отвърна й Бил. – Нека само разкажа как стоят нещата от страна на Ордена и после вие с Джини ще разкажете как са били нещата в Хогуортс. Става ли така? – Бил видя кимването от страна на двете момичета и продължи. – Филип веднага взе нужните мерки и благодарение на него Хари беше преместен благополучно. Е, почти благополучно. – Добави когато видя повдигнатите вежди на момчето. – По този начин веднага се наби в очите на Лорда и го разгневи. Допълнително Дена наля масло в огъня още в началото на годината. А после, след като вие смелчаци – погледна Луна и Джини. – решихте да крадете меча от кабинета на Снейп, и после ви наказаха...а и смъртта на Грейбек...Черният Лорд просто бил извън кожата си от гняв. Заловил Филип и искал да го убие, но нашият човек се оказал по-бърз и съобразителен от Лорда и даже успял да го поопърли.
-Какво? – Възкликна Хари.
-Пратил по него Пъклоогън. Но явно са успели да го отърват.
-Едва ли е било без последствия. – Добави Хърмаяни.
-О, не. Определено е имало последствия. След първия опит на Риддъл да убие Дена – на куидичния мач, този път бил решен да смачка Филип. Решил да я привлече на своя страна. Но имал глупостта да предупреди Филип за това. И така Лордът накарал Снейп да вербува Дена. Тя, от своя страна, веднага информирала дядо си за това. Била поставена под ултиматум – да приеме или да умре. Филип нямаше друг избор освен да убеди Минерва Макгонъгол, че Дена трябва да влезе в Ордена и да стане наш агент.
-КАКВО?! – Подскочи Хари ужасен. – На какво си мислите, че си играете бе, хора!? Та той никога няма да се хване!
-Успокой се, Хари! – Прошепна му Джини в ухото и го стисна леко за ръката. Хари я стисна в отговор и си седна на мястото намръщен.
-Така е по-добре. Всъщност, Лордът й повярва и я смята за свой агент. Естествено, не е от най приближените му, но информацията, която ни предостави ни помогна да спасим много хора. Направихме го бързо, но предпазливо, защото не искахме той да заподозре именно нея. Дена е в Ордена от началото на зимата и до сега не е заподозрял нищо.
-Как изглежда това момиче? – Обади се отново Хари.
-Една глава по-висока от мен, с руса коса и сиви очи. – Отговори му Джини. – Защо питаш? – Добави подозрително момичето.
-Видях Риддъл да изтезава момиче, което отговаря на нейното описание. Вероятно вече знае, че не е на негова страна.
-Не знае. – обади се Бил. Дена е била в имението на Малфой и тя ви е спасила. Лордът я е наказвал за това, че са те изпуснали, а не защото я е разкрил.
-Не можеш да бъдеш сигурен, Бил. Той не е идиот! Рано или късно ще се сети откъде изтича информация и ще я убие преди да сте успели да направите каквото и да е било.
-Тя направи своя избор, Хари! Никой не я е принуждавал да става агент. Щяхме да я скрием и да я пазим, но тя категорично отказа други хора да си рискуват живота, за да я пазят, докато тя си играе на криеница с Черния Лорд. – Бил започваше да повишава тон и когато видя, че момчето се кани да го прекъсне го изгледа така, че Хари си седна на мястото. – И това са нейни думи. Тя е пълнолетна и реши, че не иска и не може да се крие. Нямахме какво друго да направим, така че се съгласихме. Момичето е говорило и с Дъмбълдор, който е одобрил решението й.
-Как по-точно е станало това? – полюбопитства Хари.
-Доколкото разбрах от Минерва, Дъмбълдор е получил подкрепа и от другите портрети и се е наложило Снейп да ги остави да говорят насаме. После Дена се е престорила на трогната от предложението на Лорда и „приела” да влезе в редиците на Смъртожадните. По-късно тя ни докладва, че Риддъл, който още се възстановявал от огъня на дядо й, мислел да й сложи Черния знак, но в последния момент размислил и я накарал да шпионира Ордена за него. Подложил я на някакво изпитание за вярност. Доколкото разбрах от Филип това е не друго, а изтезаване почти до смърт, за да разбере Риддъл дали служителят му ще го предаде когато го изтезават. И тя минала изпитанието без да остави и капка съмнение във „верността” си към Лорда. Не знам как го е направила, но е хубаво, че е успяла.
-Казах ти, че видях той да й причинява болка с Круцио. Тя дори не гъкна. Не извика от болка, не изстена. Само се тресеше безмълвно. – Промълви тихо Хари.
-Кога го видя? – попита Джини ужасена.
-Преди около половин час, може би малко повече. – Отвърна момчето.
-Когато я пусне, тя ще се свърже с нас. Най-късно, когато изгрее слънцето. – успокои ги Бил.
-Надявам се, че си прав, брат ми. – Намеси се и Рон. – Момичето ни спаси живота и не ми се иска да й се случи нещо лошо. А и като те слушам, момичето явно доста си го бива.
-Да си го бива ли! – Подвикна Джини. – Идея си нямаш за какво иде реч! Двете с Луна се запознахме с Дена още на първи септември. В началото подходих към нея със съмнение, защото можеше да е всяка. А и като се имат предвид обстоятелствата...
-А тя бе толкова мила и въобще не се обиди от грубостта ти. – Намеси се и Луна. Чак във влака разбрахме, че Снейп ще е директор и не можехме да повярваме.
-Е, Ърни вече бе прочел сутрешния вестник. – Изхили се червенокоската. – Обаче пътуването бе интересно. Дена ни разказа защо са я изгонили от Института, а после правихме предположения за това какво ще става през годината.
-Явно и нас не ни бива като Трелони, защото нещата въобще не се развиха както предположихме.
-Да. Но пък като заговорихме за куидич, обстановката се поразведри. Вечерята не бе нищо особено, но следващия ден бе необикновен. Аз имах доста гаден ден - почваше с Амик Кароу и завършваше със сестра му. Амик Кароу реши, че трябва да прилага Круцио на Колин Крийви и на всички със смесено потекло. Идиотът реши, че аз трябва да съм първата, която да използвам проклятието, обаче аз му се разкрещях, че е убиец и отрепка и той го приложи на мен. – момичето спря и погледна крадешком към Хари, който беше настръхнал и трепереше от гняв. – Луна се опита да ме защити и така и тя го отнесе. В крайна сметка двете завършихме първия си ден в Болничното крило. Не беше най-забавното приключение, но поне отървахме Мъгълознанието.
-Интересното идва после. Парвати, която чула какво е станало от другите ни съученици, дойде да ни види, но Мадам Помфри не я пусна. Обаче все пак разказала на Дена и Невил какво се е случило. Невил се развикал на масата, както ме осведомиха после, но голямото шоу станало в техния час по ЗСЧИ.
-За какво става дума изобщо? – попита Рон заинтригувано.
-Слушай внимателно. Сега следва най-интересното. Поне за момента, де... – намеси се Луна.
-Точно така...Дена решила, че Кароу трябва да научи това - онова и когато влезли в час, изчакала Кароу да направи първата крачка. И той я направил, защото заставил Невил да измъчва Дена.
-КАКВО?! – Извика Хърмаяни невярващо.
-Точно каквото чу. – Поклати глава Джини. – Невил отказал и Кароу му приложил Империус, а после го накарал да измъчва Дена. Обаче тя го понесла и, когато тя трябвало да измъчва друг с нечиста кръв, насочила пръчката си към Кароу и го накарала да се гърчи като червей на рибарска въдичка. Поне така го описа Невил. После го запратила в стената и той си ударил глава, а другите се изнизали от стаята.
-Момичето има кураж! – разхили се Рон. – Браво на нея! Май изобщо не си поплюва!
-Не е смешно Рон! – нацупи се сестра му. – Амик Кароу можеше да я убие в гръб! – тя въздъхна и продължи. – Мина време и нямаше последици. Аз успях да събера отбора по куидич. Като по чудо ни позволиха да играем! Отбора на Хафълпаф беше разпуснат, защото останаха без капитан и не можаха да си съберат отбора в срок. Поканих Дена за търсач, а за трети гончия взех едно хлапе. Между другото момчето се справи отлично, както и Дена, която хвана снича и победихме. После обаче, сякаш от нищото, един блъджър я фрасна в гърба и тя падна от метлата. Както ти, Хари, в трети курс, ама без дименторите. Снейп, гадината му с гадина, я спаси. Не че възразявам срещу това, ама...
-Ти се искаше да не е точно той, за да можеш да си го презираш на спокойствие. – довърши вместо нея Бил
-Именно! – възкликна Джини доволно.
-После какво стана? – подхвана Хърмаяни заинтригувана.
-После тоя инцидент беше покрит и така и не се разбра какво точно е станало, а Дена нямаше ни най-малка представа. Тя помнеше само болката от удара и всичко друго за нея беше бяло петно.
-Казват, че това било работа на самия Лорд. – допълни Бил.
-Ние мислехме, че е някой от двамата Кароу. За отмъщение, нали се сещате. Но може и да е Риддъл. – намеси се Луна.
-Последва опитът ни да откраднем меча на Грифиндор и прословутото наказание в Забранената гора.
-Какво се случи там? – намеси се Рон.
-Ами, по принцип се предполагаше, че трябва да влезем там без пръчки, но Макгонъгол ни ги даде, когато ни заведе при Хагрид. Навлязохме в гората и той ни обясни, че отново има нападнати еднорози, както в първата ви година в Хогуортс. – Джини спря и погледна тримата приятели. – Срещнахме кентавъра Бейн, който беше доста недружелюбен в началото.
-Помня го. Голям досадник е. – прекъсна я Рон.
-Всъщност е много свестен, стига да намериш правилния тон, с който да го заговориш. Дена го намери и той й каза нещо важно, но не мога да се сетя точно какво беше. Знам, че е нещо важно, но в момента изобщо не мога да включа за какво ставаше въпрос.
-За видението, което получил Бейн ли говориш? – попита Луна.
-Да, за него става въпрос. Имаше някаква кръв, и някаква изгубена душа и някакви светлини. Уж Дена щеше да ми обяснява, ама...
-За какво говорите и двете? Какви видения, какви светлини? – Хари стоеше срещу двете и ги гледаше в недоумение.
-СЕТИХ СЕ! СЕТИХ СЕ! СЕТИХ СЕ! – развика се Джини и цялото й лице просто сияеше от щастие. – Ето как го каза той:” В последния месец на пролетта, когато пълната луна отново изгрее, ще бъде пролята кръв на изгубена душа и тя ще отведе призвания за победата по пътя към светлината.”
-Пак загадки! Просто страхотно! – изпуфтя Хари. – Хърмаяни, запомни ли тази безсмислица?
-Да, но не мисля, че е безсмислица. Последният месец на пролетта е май и единственото пълнолуние през този месец, мисля че се падаше някъде в началото.
-От къде знаеш това? – изуми се Рон.
-Проверявам всеки месец кога се пада пълнолунието и така съобразявам къде можем да отидем. За да се пазим от върколаци, все пак. Те не съзнават кого нападат, така че от нас зависи да не им се изпречваме на пътя. Пак ще проверя кога точно е, но мисля, че беше някъде първите дни на май. Остава само частта с изгубената душа и пътя към светлината. Другото е ясно.
-Ще го изясниш ли и на нас тогава? – натърти момчето.
-Ами предопределения за победа си ти, Хари, а и е ясно, че пролятата кръв означава смърт. Е, не винаги, но в повечето случаи е така. Остава само да разберем, коя е тази изгубена душа и към каква светлина ще те води.
-После ще мислим върху това. – предложи Рон. – Нека ни разкажат за Дена. Тъкмо ми стана интересно.
-Рон е прав. – успя да се включи и Бил в разговора. – Нека момичетата ви доразкажат, освен ако не сте прекалено уморени и не искате да лягате.
-А, не! Свежи сме като краставички. – побърза да уточни Рон.
-Така е. Предпочитам да го чуя сега, защото и без това не знам дали ще мога да заспя. – потвърди и Хари.
-Добре, обаче ще бъда по-кратка и ще разкажа най-важното. За разлика от теб, на мен адски много ми се спи. – Намеси се Джини. – В гората открихме убития еднорог и се оказа, че...ъм...че...Грейбек е убивал еднорозите.
-КАКВО?! – Викна шокирания Бил. – Това е невъзможно, Джини. Еднорозите са много по-бързи от върколаците.
-Да, но както излиза, Ти-знаеш-кой е помогнал на Грейбек да се докопа до първия и кръвта е умножила силите и бързината му. Така че следващите еднорози ги е нападнал сам. Беше много бърз и силен и повали Хагрид. Нападна Дена и щеше да я разкъса, но изведнъж, от нищото, се появи мечът на Грифиндор, който се заби право в гърба на звяра и го уби преди да е разкъсал гръкляна на Дена.
-Мислех, че Фоукс го е донесъл! – каза Бил. Аз нещо такова чух.
-Това го измислихме ние, които видяхме какво се случи. Никой нямаше да повярва на нещо друго. Идеята беше на Дена. Явно след този случай Риддъл е искал да я убие или да я вербува, защото изведнъж Дена почна да скита нощем. Е това беше чак към началото на зимата, но все пак...
-Добре, а вие не заподозряхте ли нещо? Ти, Луна, Невил? – попита Хари изумен.
-Аз заподозрях, но Дена доста умело ме отклони в друга посока. Не е искала да ме излага на опасност като ме забърква. Разбирам я напълно и не й се сърдя. Луна не би могла да забележи, защото е в друг дом, а Невил....Е, там случаят е по-особен...
-Защо? – запита Рон заинтригувано.
-Ами Невил хлътна много здраво по Дена, а и тя му отвърна със същото. Абе тяхната връзка е малко особена и не ми е много понятна...пък и не ми влиза в работата. Но едно е сигурно – Дена и Невил са двойка. Не знам колко са влюбени, но са двойка.
-В смисъл? – полюбопитства Рон.
-В пълния смисъл на думата, Рон. Но това не ти влиза в работата. Не влиза в ничия друга освен на Дена и Невил. До тук с информацията за тях. Важното е, че преди Коледа отново събрахме ВОДА. Ние с Невил и Луна бяхме главатари, така да се каже, а Дена е нашия лектор с опит, както я наричаме на майтап. Обаче след Коледа останахме без Луна, а сега и аз няма да се върна, така че остават само Дена и Невил...Малко се притеснявам за тях. А Дена с нейната задача...Ох, не й е леко въобще.
-Чудя се как момичето не е прещракало до сега. – каза Хари с нескрито възхищение в гласа и поклати глава замислено.
-Всичко това е направо невероятно. Толкова много неща са се случили, докато ни е нямало. – каза Хърмаяни изумена. Със сигурност има още много неща, за които да си говорим, но мисля, че това може да го направим и по-късно, когато всички сме добре отпочинали и със свежи глави. Нали така?
-Хърмаяни е напълно права. – намеси се и Бил. – Понеже господин Оливандър и Грипкук са настанени в едната спалня, а ние с Фльор сме в другата, в третата ще настаним момичетата, а вие двамцата ще се разположите удобно на походни легла във всекидневната. Когато прехвърлим двамата при Мюриъл, ще можете да се качите горе, но за сега нещата стоят така.
-Естествено. Както кажеш ти. Все пак ти се натресохме най-нагло в дома, така че... – започна Хари.
-Достатъчно, Хари. Знаем какво е положението, така че такива обяснения и извинения са просто излишни.
Бил излезе от стаята и отиде да приготви леглата във всекидневната. Фльор беше на втория етаж и сигурно вече спеше, след като Бил я бе посъветвал да си легне. Скоро щеше да съмне и той щеше да излезе, за да потърси новини от Дена. Луна и Хърмаяни пожелаха на другите приятна почивка и се качиха на втория етаж.
Така Хари и Джини отново останаха сами. Двамата се прегърнаха и той нежно докосна устните й със своите, но после вихърът на страстта ги помете и двамата се вкопчиха един в друг, сякаш от това зависеше животът им. Когато Бил влезе в стаята се ококори и ахна, но понеже двамата не го отразиха изобщо, той тихо се изниза. Постоя малко пред вратата, за да им даде малко време и после почука звучно. От вътре се чу сподавено ахване и едно неуверено „влез”. На Бил му беше адски странно да го канят да влезе в собствената си кухня, но не искаше да кара влюбените гълъбчета да почервеняват от смущение.
Когато Джини легна на леглото до Хърмаяни, впери замечтан поглед в тавана и секунди по-късно вече спеше. Хари, който бе смятал, че няма начин да заспи след събитията от тази нощ, легна и също заби поглед в тавана. Замисли се за риска, който това непознато момиче бе поело, заради тях тримата тази нощ. А и опасността, на която се излагаше всеки ден не бе никак малка...Но, когато си помисли за Джини, на устните му се появи широка усмивка и той заспа след броени мигове.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Авг 18, 2012 8:47 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
С ГЛАВАТА НАДОЛУ


Денят вече бе зад гърба й и, за първи път от много време, Дена бе в леглото си преди полунощ. Бе прекарала един наистина кошмарен ден, в който всичко вървеше с главата надолу. Бе сигурна, че днес се бе объркало всичко, което е можело да се обърка, но нямаше да се учуди, ако утре положението бе дори още по-зле. А се имаше за оптимист...
Още сутринта тръгна на зле, след като момичето се бе успало с цял час и закъсня за трансфигурацията. На обяд си изпусна нервите за някаква глупост, която дори не помнеше и Невил стана от масата без да й проговори дори. Но това не бе всичко...съвсем не. Получи спешно известие от Снейп и отиде при него, за да уточнят подробности по последния доклад, който Дена трябваше да представи на Волдемор утре вечерта. Сивиръс бе необичайно рязък и я нахока за нещо абсурдно и незначително. Явно и на двамата не им беше ден. Когато свърши и това, отиде при професор Макгонъгол, за да й се извини и да си понесе конското. Преподавателката бе много внимателна в изказването си, защото знаеше на какво напрежение е подложена Дена и само й намекна, че трябва да внимава повече, защото изпитите наближават. И двете знаеха, че изпитите бяха най-малкия проблем на момичето, но учителката бе длъжна да напомни.
Бе късен следобед, когато Дена се запъти към седмия етаж, където се проведе сбирка на ВОДА. Невил не присъстваше, но като се изключи това всичко вървеше добре. Но когато нещо трябва да се обърка, то просто се обърква. Закарайъс Смит реши, че трябва да се прави на интересен и след няколко остри реплики двамата кръстосаха пръчки. Резултатът бе тридневен престой в болничното крило за Смит и една седмица наказание за Дена. Вкисната до немай-къде, тя се отправи право към спалните и подмина Парвати и Лавендър, които си шушукаха нещо и подозрително млъкнаха щом я видяха. На Дена не й се занимаваше с техните глупости, след като си имаше достатъчно много проблеми.
Просна се на леглото без да си направи труда да се преоблече и втренчи поглед в червения балдахин над нея. Искаше й се да е на километри от тук, отвъд океана...Искаше да си е у дома, да седи в люлката на верандата с чаша горещ шоколад, а баща й да я прегръща и да й разказва за гората или за звездите. Той знаеше много неща за гората, а нямаше равен в измислянето на смешни истории за звездите. Мечтаеше и за горещите летни дни, в които с братчето й се гонеха из гората и се къпеха в езерото с водопада. Играеха си и се боричкаха като малки деца, каквито всъщност бяха. Поне братчето й наистина беше такова и Дена се чудеше какво ли прави той сега. Чудеше се и какво ли биха правили с Невил сега, ако не бяха скарани, но на този въпрос имаше много бърз и логичен отговор. Щяха да се любят нежно и страстно, а после да си говорят часове и пак да се любят. Момичето реши, че първата работа, която ще свърши на другия ден е да се сдобри с гаджето си. Не обичаше да е скарана с хората, на които държи, когато обстановката около нея бе нормална, а сега тя бе всичко друго, но не и нормална.
Стресна се, когато чу леко тропане и се надигна, за да провери от къде идва. Беше малка сова почукваща по прозореца. Дена разбра, че е училищна и отиде да й отвори, а малката птичка плавно кацна на рамото й и протегна краче, за да я освободят от товара й. Когато Дена отвърза бележката, мъничето излетя, а тя зачете:

„Прости ми, че се държах като кретен на обяд. Знам, че не ти е леко напоследък и не трябваше да реагирам така. Обичам те.
Невил."


Стана й толкова мило и приятно, заради тази бележка. Тя му се бе развикала за нищо, а той я молеше за прошка. Прати му покровител, за да го успокои, че не му е сърдита и на свой ред да го помоли за извинение. Тъкмо смяташе да се преоблече и да си легне, когато в стаята се появи сребристо сияние и Дена веднага разпозна в него кошутата на Сивиръс. Покровителят в стаята й означаваше само едно нещо – неприятности. Нямаше нужда от съобщение, за да разбере, че трябва незабавно да се яви в кабинета му.
Не бе сбъркала в преценката си – наистина имаха неприятности, защото Волдемор ги викаше по-рано и двамата не бяха сигурни, че това има нещо общо с предстоящия рапорт.

Болката спираше дъха му и проникваше до мозъка на костите, парализирайки мускулите му. Не можеше да си поеме така нужната глътка въздух, защото на нейно място се появяваше гъста, лепкава кръв, която само го задушаваше. Някой го обърна настрани и бръкна с пръсти в устата му, освобождавайки пътя на въздушната струя. Успя да си поеме така жадуваната глътка въздух, но в същия миг му се прииска да не го бе правил, защото дробовете му сякаш пламнаха от болка. А най-силна болката бе...навсякъде.
-Той ще се оправи, нали? – Попита нечий плътен мъжки глас. – Май не е толкова сериозно...
-Не съм съвсем сигурна, Кингзли. – Отвърна му мек женски алт. – Няма външни рани, но мисля, че проблемът е много по-сериозен. Имам чувството, че става дума за отрова.
-Затова ли продължава да плюе кръв? – намеси се друга жена, по-млада.
-Не знам, Тонкс. Ти трябва да тръгваш вече, не е добре за бебето да се натоварваш толкова. Ще кажа на Ремус, че си готова да тръгвате. Благодаря, че го доведохте.
-Надявам се да се оправи. – Прошепна Дора. – Ще се видим скоро, Моли. – Чао, Хари и умната!
Това бе краят и Филип Зимер го осъзнаваше напълно. Някога бе чувал, че човек е сам, когато умира, независимо колко хора има около него. Сега напълно разбираше смисъла на това твърдение. Не искаше да умира по такъв нелеп начин. Но нима имаше право на избор? Имаше толкова много неща за вършене, а и искаше да види как внукът му расте и става мъж. Вече бе отгледал и възпитал внучката си и я бе превърнал в прекрасна млада дама. Е, не винаги Дена се държеше като дама, но определено бе забележителна жена и му се искаше да не я бе забъркал в тази каша. Последната му мисъл бе за нея.
Светът се разпадна и се превърна в небитие.

-Дена, скъпа моя. Радвам се да те видя тази нощ. – Гласът му бе студен и гладък като коприна.
-Господарю, гордея се, че Ви служа. – Стандартен поздрав произнесен с необходимата доза уважение и раболепие.
-Извиках те по-рано, за да споделя с теб една прекрасна новина. Ти заслужи честта да си една от най-приближените ми поддръжници и да научаваш първа както хубавите, така и лошите вести. – Волдемор замълча за момент и после продължи. – Тази вечер отбелязах голям успех.
-Какъв, Милорд? – Дена не бе глупачка и знаеше, че от нея се изисква да се включи в театъра, който разиграваше Риддъл.
-Моите Смъртожадни ми съобщиха, че тази нощ един от най-големите ни врагове е бил победен и сега се гърчи в предсмъртна агония в леговището си.
-За кого става въпрос, Господарю? – Попита момичето, а стомахът й конвулсивно се сви, но лицето й не показа друго освен радостно очакване.
-Този, който дръзна да се изпречи на пътя ми и наивно се опита да ме отстрани от своя, причинявайки ми ужасна болка. Това е твоят любящ дядо Филип Зимер. Сега е измъчван от адски болки и скоро с него ще е свършено завинаги.
-Така трябваше да стане. Той бе пречка, която не можехме да си позволим. Новините наистина са прекрасни и аз Ви поздравявам за успеха. – Докато Дена изричаше това с напълно равен и лишен от емоции глас, отвътре пищеше от болка и ужас.
-Това е наш успех, Дена. Наш. Ела при мен, застани от дясната ми страна – заслужи си го. – Ръката му, бяла като восък, с дълги тънки пръсти, се протегна към нея и момичето я пое, подтискайки желанието си да обвие своята около врата му. – От сега нататък, това е твоето място.
-Белатрикс няма да е особено очарована. – Отбеляза с хладен глас, а всъщност ликуваше, представяйки си изражението на проклетата кучка Лестранж.
-Бела отдавна изгуби правото си да стои до мен. Сега то принадлежи на теб и ще е така докато ми служиш вярно и не ме разочароваш.
-Разбира се, Милорд. Можете да разчитате на това. – Дена се усмихваше, ала душата й гореше в огъня на яростта, а съзнанието й рисуваше коя от коя по-кървави и ужасяващи картини на Риддъловата смърт.
Отпразнуваха „добрата вест” с хубава вечеря и планирайки следващия си ход. Вече се зазоряваше, когато Дена и Сивиръс, капнали от умора, влязоха в директорския кабинет. Момичето не можеше да издържа повече, отпусна се на един от диваните и се предаде на емоциите. Ридаеше горчиво и сякаш нищо не бе в състояние да я успокои. Нямаше смисъл да крие чувствата си и да се преструва пред Сивиръс, защото той я познаваше истински и имаше право да види уязвима и наранена.
Само че Снейп, не можеше да понася да я гледа такава, защото всеки неин вопъл пробождаше сърцето му като с кинжал. Той стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева и обагрящото се в пурпур небе. Дена се бе превърнала в негов приятел, довереник и Сивиръс я бе обикнал като свое дете. Затова не можа да издържи повече да я слуша как плаче от мъка и отиде да я прегърне, а тя се вкопчи в него и не го пусна дълго, наистина дълго време. Сълзите й напояваха мантията му, а той я галеше по меките руси коси. Не бяха нужни думи, за да изрази съпричастността си към мъката й.
Тихо шумолене на криле привлече вниманието им и, когато двамата се обърнаха, занемяха от почуда. На златна поставка до бюрото бе кацнала великолепна птица, прилична на лебед, но с пурпурно-златно оперение и черни като мъниста очи.
-Фоукс? – прошепна Сивиръс невярващо.
Професор Дъмбълдор се усмихваше благо от портрета си и, незнайно защо, в сърцето на момичето се зароди надежда. Тогава двамата със Сивиръс забелязаха, че Фоукс плаче и мъжът не се поколеба, а измагьоса стъкленица, за да събере безценната течност в нея. После се обърна към професора с питащ поглед и отговорът не се забави.
-Филип все още е жив, но не му остава много време. Само сълзите на Фоукс могат да го спасят сега, затова не се бавете повече. Дена трябва незабавно да занесе това шишенце при дядо си. Достатъчно е просто да отпие няколко глътки от него, за да се възстанови напълно. Долу те чака професор Макгонъгол, която ще ти каже, къде трябва да отидеш. Малко е пренаселено там, но все ще намерят място и за теб. Уредих Минерва да ти позволи тридневно отсъствие, така че ще се върнеш тук едва във вторник. Съмнявам се, че директорът ще има нещо против да пусне една ученичка за погребението на дядо й.
-Моля? Нали казахте, че...Ооооо! – Временното объркване бе заменено от широка дяволита усмивка. Бе разбрала плана без ненужните дълги обяснения.
-Време е да тръгвате, госпожице Мейферт. Минерва ще Ви чака на входа.
-Благодаря. – Рече просто момичето, взе стъкленичката и преди да тръгне целуна Сивиръс по бузите.
Стигна до Входната зала за отрицателно време и професорката й каза, че дядо й е настанен в „Черупката”, а после я придружи до големите железни порти, извеждащи до Хогсмийд. Там момичето се магипортира на указаното място, където вече я чакаха. Бил Уизли я посрещна и й съобщи, че за сега дядо й се държи, но това няма да е за дълго, защото не могат да облекчат болките му.
Мъжът не бе излъгал и Дена се увери с очите си, че Филип изглежда наистина зле. Не смееха да му дадат нещо за болката, за да не му навредят повече, отколкото да помогнат и човекът страдаше наистина ужасно. Момичето не се бави нито миг повече и веднага поднесе шишенцето към устните на болния. Той се задави и закашля, но после дишането му се нормализира и вече можеше да си поеме въздух без парещата болка в дробовете като бонус. Състоянието му видимо започна да се подобрява, синините и драскотините по тялото му изчезнаха и мъжът въздъхна от облекчение. Бе прекалено уморен, за да говори, затова просто заспа. Дена погали косите му и го целуна по челото. Едва тогава напусна стаята и последва госпожа Уизли до кухнята, където се бяха събрали всички в къщата.
Луна и господин Оливандър отдавна бяха преместени, но Дена засия от щастие щом забеляза Джини. Двете се прегърнаха, щастливи, че всяка от тях вижда другата жива и здрава. Джини й прошепна едно „Знам. Всичко е наред” и русокоската се стъписа в първия момент, но после видя одобрителното кимане на Бил Уизли и се успокои. Моли шеташе из кухнята заедно с Фльор и не забеляза размяната на погледи, но така може би бе по-добре.
Едва когато се почувства сигурна за здравето на дядо си и в безопасност, Дена си позволи да се отпусне и да бъде себе си. Госпожа Уизли настоя тя да закуси и момичето прие без възражения, защото и без това бе дяволски гладна. Джини я информира подробно за събитията извън Хогуортс откакто си бе тръгнала, а Дена й върна услугата и разказа на всички за Хогуортс. Хари й благодари, че им е помогнала да се измъкнат от Малфой, а Хърмаяни я затрупа с въпроси за ВОДА и познатите им. Момичето отговаряше търпеливо и изчерпателно на всички въпроси, но когато Хари я попита за Снейп, тя го помоли да не засягат тази тема и момчето уважи молбата й, макар в главата му да напираха хиляди въпроси и най-различни ужасяващи предположения.
След закуската Дена, придружена от четиримата си приятели, излезе пред къщата, за да подиша малко чист въздух. Не бе спала повече от двадесет и четири часа и бе капнала от умора, но имаше още доста неща за разказване и обясняване. Бе прекарала наистина тежка нощ и това си личеше по вида й – бледа, почти прозрачна кожа, тъмни кръгове под очите, отнесен поглед. На Джини й стана жал за приятелката й и, когато усети, че интервюто й идва в повече, настоя Дена да отиде и да поспи. Русокоската я послуша и се запъти към входната врата, но точно на прага се случи нещо неочаквано, дори за самата нея.
Не й се бе случвало отдавна и Дена знаеше какво следва и също знаеше, че не може да го избегне. Образите около нея се размазаха и всичко започна да се върти вихрено. После падна тежката черна завеса и момичето се свлече на земята, като кукла, на която са отрязали конците. Хари я взе на ръце и я пренесе на дивана в хола, но не пропусна да си отбележи на ум колко е лека.
Дена спа непробудно целия ден и цялата нощ и се събуди едва в неделната утрин. Тя определено бе силна жена, но дори и хора като нея имат предел на силите, а тя твърде дълго се бе тласкала отвъд своя.
Бе време да разбере какво ще й коства това безразсъдство...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Авг 21, 2012 3:25 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
MEMORIES


Слънцето проникна зад тънките завеси и освети сумрачната стая където магьосникът Зимер си почиваше. Слънчевите лъчи го погъделичкаха и полека го измъкнаха от владенията на съня. Мъжът примига няколко пъти, докато свикне със слънчевата светлина, а после се понадигна и огледа помещението. Имаше смътни спомени затова как попадна тук, но всичко бе толкова объркано, че сигурно щеше да мине време, докато си спомни какво точно се бе случило. Знаеше, че се намира в дома на Уилям Уизли и, че оцеля единствено благодарение на фениксовите сълзи, които внучка му Дена бе донесла в последния момент. Но как се бе сдобила с тази безценна течност, бе загадка за Филип. Трябваше да намери време и да поговори с момичето. Бе я възпитал правилно и бе абсолютно уверен в лоялността й към каузата, но все пак бе силно разтревожен за психиката й. Дена винаги е била момиче с характер и силна воля, но напоследък й се налагаше да тъче на два стана, което никак не бе лесно дори за опитен аврор, камо ли за момиче на седемнайсет години. Всъщност след по-малко от месец щеше да навърши осемнайсет, но това нямаше особено значение сега...
Филип се бе погрижил за доброто възпитание на внучката си и знаеше до къде се простират уменията й и границата й на издръжливост. Момичето бе способно да понесе много физическа и психическа болка, но все пак магьосник Зимер бе дълбоко обезпокоен за нейното здраве. Преди почти три години бе разбрала истината за произхода си и истината я нарани дълбоко. Не намрази семейството си заради лъжата, но Филип се опасяваше, че е момичето се съмнява в себе си и се терзае заради това, което е научила. Би направил всичко, за да я утеши и да я увери, че тя не е зла и няма да се превърне в черна магьосница само защото баща й е бил такъв. Но не можеше да разбере какво изпитва Дена в действителност, защото защитните механизми, които бе създал в нея действаха и срещу него. Това момиче бе способно да скрие болката си дълбоко в себе си и да не позволи дори на най-близките си хора да я видят слаба и уязвима. Гордостта й понякога засенчваше разума и това бе опасно...
Много добре си спомняше каква бе Кийра на възрастта на Дена. Тогава неговото момиченце бе влюбено в онзи непрокопсаник Сивиръс Снейп, който я нарани толкова дълбоко, че я накара да избяга далеч от дома си. Филип я бе пратил при своя далечна братовчедка, като смяташе, че промяната на обстановката ще й се отрази добре. Само ако знаеше...Когато Кийра се върна в Ирландия не бе на себе си – бледа, отнесена и наплашена почти до смърт. Отне му доста време, докато я накара да му разкаже какво се е случило. Когато разбра, му се прииска да убие онзи мръсник на мига, но знаеше, че това няма как да се случи. Не че имаше някакви скрупули, но сметна, че за дъщеря му и детето, което тя носеше, ще е много по-добре да не се намесва. И се оказа прав, защото само четири години, след като Дена се бе родила, Маркус Дрейк си получи заслуженото – умря от ръката на не толкова известен, но много по-хитър от него маг.
Естествено, убиецът му бе имал определена цел, която така и не бе постигнал. Филип бе дочул, че онзи е търсел Пръчката на Ориста, смятайки, че тя е притежание на Дрейк. Идиот! Толкова много хора бяха подлъгани от онази приказка на Бийдъл и търсеха Непобедимата пръчка. Каква заблуда само! Та нали, ако бе непобедима, тя щеше все още да е притежание на онзи глупав брат Певърил. Е, вярно, че според приказката, онзи е бил заклан в леглото си, а не убит в дуел, но за Бъзовата пръчка се носеха легенди - че се предавала от един магьосник на друг, след като притежателят й бъде убит. „Е, за всеки влак си има пътници”, казваше си Филип през годините. Той никога не бе вярвал в съществуването на Даровете на Смъртта и бе приемала историята просто като поучителна приказка.
Когато бе млад мъж, в разцвета на годините си, бе срещнал бащата на Маркус – Даркън Дрейк и се бе дуелирал с него не веднъж. По-късно, бе срещнал и самият Маркус, но обстоятелствата не му бяха позволили да го отстрани. Може би така е трябвало да стане... Без Маркус Дрейк, Дена нямаше да я има, а може би и Крис също, защото Кийра се върна в Ирландия, за да избяга от Щатите и така срещна Ричард. Ако Маркус не я бе изнасилил, момичето му сигурно щеше да намери някой друг добър и почтен човек, с когото да създадат семейство, но нямаше да ги има нито Дена, нито Кристиан. Поне не и такива каквито са сега.
Много добре помнеше срещата си с онова арогантно копеле. Годината бе 1962, а мястото – Ню Орлиънс. Филип бе поканен на Международен Симпозиум в града и изнасяше лекция за защита от некромансията(1).След като симпозиумът приключи, участниците бяха поканени на празненство, където Филип срещна Дрейк младши. Мъжът бе само на двадесет и три години, но вече се бе заел сериозно с изучаването на тъмните изкуства. Точно заради това, Зимер не проумяваше, какво за Бога, търси той на това събиране. Не бе говорил с Маркус лично, но го бе наблюдавал през цялата нощ. Бе свидетел на чара и умението му да убеждава хората със слаба воля. Жените просто се рояха около него и това явно допълнително помпаше егото му. Филип бе успял да дочуе и някои от разговорите му с мъжете и се чудеше как тези трезво мислещи хора го зяпаха в устата така, сякаш Маркус откриваше топлата вода за тях.
Само седемнайсет години по-късно този мръсник се подигра с дъщеря му и я нарани жестоко. Но злодеянието му бе уравновесено от факта, че Кийра зачена едно невинно създание и реши да го роди и отгледа, да го обича заради самото него, вместо да го мрази заради греховете на баща му. Дъщеря му успя да преодолее ужаса и страха от миналото и да създаде дом и семейство за дъщеря си и малкия си син. Кийра му повери възпитанието на Дена, знаейки, че тя е специална. Бяха го разбрали още при раждането й...Филип бе усетил потока на силите й и бе разбрал, че дарбата й е необикновена и ако бъде обучена правилно, момичето би могло да извърши невероятни неща.
Сега внучката му бе поставена в невъзможна ситуация и бе принудена да играе двойна игра, за да се опази жива. Бе принудена да седи на една маса с Волдемор, да целува ръката му и да коленичи в краката му, само за да запази себе си и хората, които обича живи. Наистина трябваше да си поговори с това момиче и бе решен да го направи преди тя да се е върнала в училището. И без това бе достатъчно обезпокоен, че Дена постоянно е около Сивиръс. Той не бе виновен, че не е влюбен в дъщеря му, но никога нямаше да му прости начина, по който се бе отнесъл с Кийра. От друга страна трябваше да му е благодарен, защото ако не я бе отблъснал, а я бе използвал, за да се утеши и я бе въвлякъл в своя объркан живот, дъщеря му сигурно отдавна щеше да е мъртва.
Тихо почукване го откъсна от тревожните му мисли и когато погледна към вратата, видя внучката си. Изглеждаше бледа и измъчена, а под прекрасните й сиви очи имаше тъмни кръгове. Сърцето на Филип се сви от мъка за нея и той потупа леглото до себе си, канейки я да се настани до него. Момичето изтича и го прегърна силно, прислони глава на рамото му и се разрида. Дядо й я притисна до себе си и загали русите й къдрици, а тя не можеше да спре сълзите си.
Едва когато момичето се успокои, той посмя да я заговори.
-Виждам, че доста ти се е събрало, момичето ми. Една дума и те изтегляме от там. Нужна е само една твоя дума, разбра ли?
-Няма да се предам точно сега! След всичко, което преживях...след всичко, което ме накараха да направя и не можах да избегна да... – момичето отново се задави в сълзи. – Няма да се откажа сега.
-Знам, детето ми...просто искам да го знаеш, това е. Никога не съм се съмнявал в смелостта и лоялността ти...
-О, дядо! Не знаеш какво ме накараха да направя и аз нямаше как да го избегна. Кълна се, че не можех!
-За какво говориш, миличка? Какво си...
-Накараха ме да го убия!
-Кого? – шашна се мъжът. – Да убиеш кого?
-Момиченцето... – проплака Дена. – Това беше изпитанието ми. Трябваше да убия едно невинно дете, за да докажа „верността си” към Риддъл. Кълна се във всичко свято, че нямаше как да го избегна. Нямаше...
-О, Мерлин! Подозирах, че са ти причинили болка, но нямах и представа, че са стигнали до там! Бедното ми дете, не се измъчвай! Това е минало вече...знам какво изпитваш. Повярвай ми, че знам.
-Дядо, не искам татко и мама да разбират...никой друг освен теб не трябва да знае. Сега знаят само Риддъл, Белатрикс и Сев.
-Сев? – повдигна вежди дядо й.
-Сивиръс имах предвид...Той не би обелил и думичка, за теб също знам...Риддъл скоро ще бъде сред мъртвите, а аз ще се погрижа за Белатрикс. Нейна беше идеята за това изпитание, така че тя ще си плати скъпо.
-Ами?! И какво си и приготвила? Азкабан?
-Не. Приготвила съм й самия Ад. – изрече през зъби жената.
-Хм...би трябвало да те посъветвам да не се занимаваш с нея, но тази жена...тя е просто...
-Кучка? Несъмнено е такава и ще си получи заслуженото дядо. Не защото нарани мен, а защото е наранила много невинни хора, наред с онова момиченце. Убила е родителите на Невил, след като ги е измъчвала жестоко, а после е убила и братовчед си – Сириус Блек. Лишила е Хари от последния му останал близък. Белатрикс Лестранж, не е човек, тя е чудовище, изверг!
-Знам, дете мое. Нека да е както искаш ти, но само ако се пазиш и не вършиш глупости, за да си отмъстиш.
-Дядо! Все едно не ме познаваш! Кога бих поставила личните си дела пред задача от такава важност?
-Само проверявам! Проверката е...
-Висша форма на доверие. Добре, стига сме приказвали за Бела и приятелчетата й. Има къде по-интересни неща, за които да си говорим.
-Като например откога наричаш Сивиръс Снейп просто „Сев”, а?
-Откакто разбрах, че той е на наша страна вече осемнайсет години и никога не е предавал Ордена. Да, наистина е убил професор Дъмбълдор, но по негова молба...нещо като евтаназия, разбираш ли?
-Щял е да умре...сигурна ли си, че той не те баламосва?
-Вярвам му повече отколкото на себе си, дядо. Знам какво се е случило между него и мама и, че тя е избягала заради него...но само помисли какво щеше да стане, ако не беше я прогонил...Мен нямаше да ме има, защото мама вероятно щеше да е убита от Смъртожадните. Риддъл не обича робите му да се разсейват с „непотребни чувства като любовта”.
-Знаеш ли, че си мислех точно за тези неща преди да дойдеш? Явно си четем мислите или нещо такова...интересно явление...
-Изобщо не е интересно, ами си е естествено...ти си ме отгледал и е напълно нормално да усещаме какво мисли или чувства другия.
-Може би си права...Та казваш, че Снейп е на наша страна, така ли?
-Абсолютно, дядо. Вярвам му безусловно и си имам своите причини. Нека не го обсъждаме сега. Просто исках да го знаеш, за да не му навредиш, ако се наложи да се изправите един срещу друг. Той също не би ти посегнал.
-Хубаво е да го знам. Нека сега да си поговорим за този твой Невил. Подочух аз, че сте имали любовна връзка...да не би насред цялата тая бъркотия да си се влюбила отново?
-Не, дядо, не съм влюбена. Харесвам Невил, уважавам го и ми е приятно да съм с него, но не съм влюбена. Може да се каже, че го обичам по някакъв начин, но не е това, което би нарекъл любов.
-Аха...така значи...А сърцето ти, то къде е? На кого принадлежи сега?
-Още на никого, дядо. Няма човек, на когото да го подаря. Поне за сега.
-Добре, миличка, добре. Дядо просто пита...Искам да си щастлива, това е. Знаеш го, нали?
-Знам го. Нека първо да видим дали ще оцелея и после ще мислим кой ще спечели сърцето ми, а?
-Ама и ти си една оптимистка... – разсмя се мъжът.
-Което си е истина - истина си е. – разсмя се и момичето. – Хайде да слезем долу да обядваме с другите.
-Ами предполагаемото ми погребение? Кога ще го правите, а?
-Деденце... ти го... проспа – едва успя да изрече Дена, заливайки се от смях.
-Ужас! Ами сега? Как можах да проспя собственото си погребение? – мъжът също се смееше така, че чак сълзи му избиха от очите.
-Ох...това по принцип никак не е смешно... – почна Дена, опитвайки се да си придаде сериозен вид, но само се разхили още по-неконтролируемо. – но като се имат предвид обстоятелствата, мисля, че може да си позволим да се посмеем...
-Аз съм... на абсолютно... същото... мнение, момичето ми... – рече мъжът през пристъпите кикот.
Когато двамата престанаха да се хилят като обезумели, Дена предложи на Филип да му донесе обяд, но той предпочете да слезе и да се нахрани с другите. Слязоха в кухнята и завариха Хари и Джини да подреждат масата, докато Рон и Хърмаяни си шушукаха нещо до прозореца, правейки се, че чистят приборите. Дена се изкикоти и помогна на дядо си да се настани. Филип още бе слаб и изтощен, но скоро щеше да се възстанови.
След малко всички се събраха около масата и обядваха като едно голямо семейство – чуваха се подвиквания, смях, а няколко чифта ръце постоянно се преплитаха докато собствениците им се опитваха да се доберат до купата с картофена салата или солта в другия край на масата.
Вече се мръкваше, когато Дена получи известие от професор Макгонъгол, че трябва да се прибере веднага в Хогуортс. Момичето нямаше избор и право да задава въпроси. Бе сигурна, че Сивиръс ще й обясни всичко, когато се видят. Облече си якето и преди да излезе на двора прегърна дядо си и приятелите си. После излезе извън пределите на заклинанието „Фиделиус” и се магипортира в Хогсмийд, малко зад „Свинската глава”. Първо се отби при Абърфорт, за да разбере какво се е случило, но старецът не знаеше, какво се е случило. Дена закъсняваше и затова използва тунела към Нужната стая и щом се озова в замъка веднага се отправи към кабинета на Макгонъгол. Тя обясни, че веднага трябва да намерят къде да скрият Невил, Дийн и Шеймъс, защото си били подписали смъртната присъда. Влезли с взлом в кабинета на Амик Кароу и освободили задържаните първокурсници, а после изписали на стената „ПРОКЛЕТ УБИЕЦ” и отгоре на всичко с дълготрайна неотмиваща се боя. Дена малко я напуши смях като си го представи, но после се сети, че момчетата наистина са в опасност и увери професорката, че вече знае къде ще ги скрие. Тя от своя страна я уведоми, че ще намери момчетата в кабинета на професор Слъгхорн, който се грижел те да са в безопасност.
Момичето незабавно се запъти натам и понеже бързаше не обръщаше внимание къде ходи. Точно на прага на кабинета по отвари се сблъска със Сивиръс, подскочи и леко извика от изненада, но веднага се съвзе.
-Знаеш ли, че можеш да ми изкараш ангелите така? – прошепна му момичето.
-Сигурно, но ти по-добре гледай къде ходиш. – отвърна й той хладно.
-Виждам, че не си в настроение, но не е нужно да си го изкарваш на мен. – отбеляза тя също толкова хладно.
-Приятелчетата ти яко оплетоха конците този път. – усмивката му бе леко кисела.
-Амик си го заслужава, и двамата го знаем. – нейната бе широка и сияйна като слънцето.
-Какво ще ги правим сега тия тримата, а?
-Ще ги скрия и е по-добре да не знаеш нищо.
-Точно тук ли? – процеди Сивиръс
-Ако ми дадеш друга идея няма да възразя. – промърмори момичето раздразнено.
-Щом си намерила начин, тогава добре. По-добре наистина да не знам. И стой далеч от очите на Кароу за известно време. Подозира, че ти имаш нещо общо.
-Какво? – Дена стоеше и го гледаше едва ли не зяпнала. – О, страхотно! Просто чудесно! И сега какво? Да не му влизам в часовете ли? Я, стига! По-скоро той трябва да се страхува от мен отколкото аз от него и му го доказах още в първия час.
-И той не го е забравил, повярвай ми. Имам малко работа с Хорас, а ти по-добре изведи тримата хубостници и ги скрий.
-Нямаш грижи. – изръмжа Дена и двамата влязоха в кабинета.
Тримата й приятели бяха изненадани, че я виждат, а още по-изненадани бяха, че тя влезе след Снейп, но послушно тръгнаха след нея щом им направи знак. Едва когато стигнаха до седмия етаж и влязоха в коридора на Нужната стая, Шеймъс се престраши да проговори.
-Съжалявам за дядо ти, Дена. Наистина. – промълви тихо момчето.
-Благодаря. – отговори също толкова тихо тя. Стигнаха до стената и Дена три пъти мина пред нея, като наум си мислеше „Искам удобно скривалище за приятелите ми, където никой от Смъртожадните да не може да ги намери”. Щом влязоха пред тях се разкри удобна малка стаичка с три хамака в цветовете на Грифиндор, масичка, лампи и лавица с книги.
-Леле каква стаичка! – възкликна Дийн
-Супер е – присъедини се и Шеймъс.
-Ти няма ли да кажеш нещо, Невил. – попита Дена и му се усмихна сладко.
-Само, че трябва да поговорим. – отговори момчето сериозно.
-Ние тука...ще огледаме, а вие си говорете... – рече Шеймъс
-Какво има, Невил? – прошепна момичето.
-Ти ми кажи какво има. Изчезна за два дни и после ме питаш какво има. – нареждаше Невил. – и повярвай ми, знам, че дядо ти е жив и здрав – прошепна в ухото й.
-Кой ти каза? – изстреля мигновено Дена. – Не би трябвало да си осведомен. Предполагаше се, че никой не знае, а аз щях да ти кажа!
-Баба ми каза.
-А, да. Тя беше на инсценираното погребение. Сова ли ти е пратила?
-Разбира се, че не. Имаме едни книжки, на които е приложена Протеевата магия. – Аз пиша нещо в своята и то се появява в нейната, а после го трием.
-Така може. – отдъхна си момичето. – Нямаш представа как се притесних, че е изтекла информация. Можеше не само ти да си осведоменият.
-Извинявай, че те изплаших, но аз също се притесних когато изчезна. Помислих, че Кароу ти е направил нещо.
-Ти затова ли влезе в кабинета му? – попита изумена Дена. – О, Невил...много мило, наистина, но не трябваше да го правиш. Още повече, че си забъркал Дийн и Шеймъс.
-Не исках да ги взимам, а те дойдоха, защото искаха да ти помогнат и тогава намерихме хлапетата, за които не знаехме. Така че разходката не бе съвсем напразна.
-Така е. Много ли ги беше наранил? – попита тя, а лицето й изразяваше неподправена тревога.
-Едното го пратиха в Свети Мънго, не знаят дали ще оживее. – тъжно поклати глава Невил
-О, не! – очите на Дена се напълниха със сълзи.
-Недей така, миличка! Може и да се оправи... – момчето се пресегна и изтри сълзите й. -Ще останеш ли при мен тази вечер? Мисля, че стаята ще намери някакъв дюшек или нещо такова... – тъкмо го рече и до тях се появи голям матрак и две одеяла.
-При това положение не бих могла да ти откажа. – рече момичето. – първо обаче ще отида да се преоблека и на връщане ще взема нещо за ядене от Доби.
-Чудесно, защото умирам от глад. Не съм ял нищо от закуската насам, а и с момчетата е същото.
-Никой не ви е карал да се правите на рицари в лъскави брони, но аз ще се смиля над вас.
-Благодаря. – рече той и нежно я целуна по устните. Тя отвърна на ласката, а после пъргаво се измъкна от ръцете му и отиде да намери храна и да се преоблече.
Дена се върна след половин час облечена в мъгълски спортен екип от син полар и носеше шест пакета пълни догоре с храна. С момчетата седнаха в средата на помещението и докато хапваха те й разказаха какво точно се е случило, когато са се промъкнали в кабинета на Кароу и как са измъкнали хлапетата. Амик видял, че пленниците му ги няма и изтърчал в болничното крило, където сварил тримата герои. После смениха темата и си говореха за магии, заклинания, за миналите години и Дена разказа за института в Салем.
По някое време им се приспа и момчетата се настаниха в хамаците, а Дена и Невил легнаха на матрака и се гушнаха. Момчето я целуна нежно по челото и й пожела лека нощ, а тя му отвърна с ефирна целувка по бузата.
Утрото ги завари все така прегърнати...

Бел авт.
1.Некромансия – вид черна магия, която служи за съживяване на мъртавци. Съживените по тозди начин приличат на инфериите, но за разлика от тях могат да говорят и мислят. Нямат воля, а се подчиняват на Некромансъра, който ги е съживил.

_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Авг 25, 2012 8:00 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
У ДОМА


Не можеше да повярва, че Диагон-али може да опустее по такъв начин, особено в началото на пролетта. Дори предишния път, когато Волдемор и дружките му вилнееха на воля из страната, магьосническата улица не се бе оказвала в такова окаяно състояние. Навсякъде се въргаляха боклуци и самотни вестникарски страници, плъховете щъкаха посред бял ден по павираната алея и търсеха храна, а почти на всеки ъгъл те спираше бездомен магьосник или вещица и те молеше да му върнеш пръчката, уверявайки те, че е с магьосническо потекло и не заслужава такова отношение. Понякога тези хора ставаха агресивни и нападаха малкото минувачи, опитвайки се да им отнемат пръчката.
Кийра Мейферт едва позна улицата, на която, едва ли не, бе израснала. Когато беше дете, семейството й живееше в центъра на Лондон и с приятелките й често прекарваха дните си на Диагон-али, като преяждаха със сладоледа на Флориан Фортескю или се заседяваха в шегобийницата на Зонко. Някога Кийра бе изключително палаво дете и бе доста трудно да я накараш да стои на едно място. Същото важеше и за сина й – Кристиан.
Той носеше същия непокорен дух и лесно се забъркваше в неприятности, а директорът на Института само това и чакаше. Веднага щом му се удаде случай се възползва и изключи Крис от училището. Ако обстоятелствата бяха други и не ги грозеше опасност, Кийра не би била притеснена от този факт, но вече дори Щатите не бяха безопасно място за тях. Сега цялото й семейство бе преследвано, сякаш са някакви престъпници и за тях бе по-добре да се върнат на Острова.
Всеки нормален човек би си казал, че в това няма никаква логика, но семейство Мейферт доста се разграничаваха от дефиницията „нормално”. След като изключиха Кристиан, все още нямаше явна причина цялото семейство да бяга от дома си при това, както се казва, право в устата на звяра, но ръцете на Том Риддъл се оказаха много по-дълги, отколкото предполагаха и в крайна сметка ги бе открил. Едва успяха да се спасят от горящия си дом и да се прехвърлят през Атлантика без никой да ги усети. Кийра не разбираше какво точно става и защо са се превърнали в мишена за Волдемор, но щом стъпиха на британска земя и разговаряха с Филип, всичко си дойде на мястото. Поне по отношение на мотива...
Като магьосница, Кийра бе изключително горда с дъщеря си и с това как се справя със задачата си. Като майка обаче, бе ужасена от факта, че момиченцето й ежедневно се излага на огромен риск и й се налага да играе подобна роля, за да оцелее. Разбра, че според Волдемор, тя, Ричард и Крис се явяват като разсейващ фактор и той е решил да ги премахне, за да си гарантира пълната отдаденост на Дена, считайки, че тя му е безусловно предана и ще одобри решението му. Явно момичето бе успяло майсторски да го заблуди или просто той смяташе, че щом за него семейството не значи нищо, значи и с всички други е така.
След като си изясни ситуацията и осигури безопасността на Ричард и Крис, Кийра незабавно се присъедини към Ордена на Феникса. Бързо навлезе в ритъм и много скоро започна да ходи на мисии, една от които я отведоха именно на Диагон-али. Беше шокирана, когато се озова пред помещението, което някога бе аптека, а сега бе пусто и порутено. Тъкмо се чудеше от къде да си набави нужните съставки, когато усети някой да се промъква зад нея и инстинктивно стисна пръчката по-силно. Другият не направи нищо, но тя все още усещаше присъствието му, топлината на тялото му и дори дъха му. Обърна се бавно и направо се вцепени щом видя лицето на мъжа, който стоеше пред нея. След толкова много години, спомените се върнаха със страшна сила и я заляха като потоп.

Не бе сигурен, че бе разумно да се разхожда тук така сякаш се намира в някакъв парк, но работата му нямаше да се свърши сама, така че му се наложи да отскочи до Диагон-али и да набави на Лорда необходимото. Много мразеше такива поръчки, защото не само че не бе истински смъртожаден, ами и се чувстваше като момче за всичко, от което направо му се гадеше. Но този път не можа да се измъкне и му се наложи да извърши тази „дребна услуга”, състояща се в това да отиде до Гринготс и да вземе нещо от трезора на Лестранж. Сивиръс можеше само да предполага какво е то, защото му бе заръчано да предаде бележка на един от таласъмите и после просто да получи пакета. Точно това, че го държаха в неведение го караше да трепери от възмущение. До сега не се бе случвало Волдемор да го държи толкова настрани от делата си и тази нова ситуация го притесняваше и изнервяше. Сякаш нещата започваха неусетно да му се изплъзват между пръстите и колкото и да се опитваше не можеше да ги контролира, точно както не би могъл да задържи пясъка.
Нощем не можеше да заспи, а ако все пак се унесеше, не след дълго се будеше треперещ и облян в ледена пот. Не помнеше какво точно се случваше в тези сънища, но винаги завършваха по един и същ начин – с неговата смърт. Усещаше, че краят му приближава и някак си знаеше, че няма да може да го избегне. Не и този път. Ако бе с десет години по-млад и имаше семейство или поне един човек на когото да държи, това сигурно щеше сериозно да го притесни, но тъй като не бе на двайсет и осем, нямаше семейство и дефакто бе абсолютно сам, не се замисляше много върху „пророческите” си сънища.
Ускори крачка и след малко бе в банката където направи каквото му бе поръчано. След около десетина минути таласъмът, който го обслужваше, му донесе малка правоъгълна кутия, обкована в амбалажна хартия. Предметът тежеше доста и Сивиръс не можеше да го пъхне в мантията си, затова го пъхна под ръка и излезе от Гринготс. Запъти се към Продънения котел като гледаше да не привлича вниманието на околните. Хората, които имаха работа за вършене, бързаха и не се спираха никъде, а другите обитатели на улицата бяха лишените от пръчки магьосници и вещици, които бяха изгубили домовете и семействата си и нямаха нищо.
Точно заради това Сивиръс лесно забеляза фигурата стояща като вкаменена пред опустошен магазин – някога аптека. Човекът бе облечен в черна мантия и бе вдигнал качулката, но по размера и формата на фигурата, Снейп би я определил като женска. Забави крачка и спря на известно разстояние зад непознатата. Никога преди не би направил нещо толкова странно и, предвид обстоятелствата и повода, заради който бе на това място, неблагоразумно, но нещо в тази фигура го привличаше неудържимо. Внимателно започна да скъсява разстоянието и долови лек аромат на жасмин. Познаваше отлично точно този аромат и за миг сякаш стоманен обръч се стегна около сърцето му, несъзнателно целия настръхна и затаи дъх. Непознатата също бе застанала нащрек и сега бавно се обръщаше към него.
Когато тя свали качулката си, Сивиръс се вцепени и целия пребледня, но не бе единственият. Жената го гледаше втренчено и сякаш не вярваше на очите си. След малко прошепна:
- Сев? – цялата трепереше и не откъсваше поглед от него.
- Кийра, наистина си ти... – успя да проговори най-накрая. – Какво правиш тук?
- На покупки. Едва ли има смисъл да питам един смъртожаден какво прави където и да е било.... – жената си пое дълбоко въздух и стисна още по-силно пръчката. – Ще ме пуснеш ли или ще се наложи да си премерим силите?
- Не искам да те нараня... – започна той, но млъкна, помисли и реши друго. – Ела с мен и ще говорим. Тук не е мястото...
- Никъде няма да ходя с теб, Сивиръс. – отсече тя през зъби.
- Ела и ще разбереш всичко.
- Аз вече разбрах всичко...Албус...Как можа да го направиш?
- Ако благоволиш да понижиш гласа си и да ме придружиш, ще разбереш всичко.
- Не бих повярвала и на една твоя дума!
- А на дъщеря си ще повярваш ли? – той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. После се магипортира право в дома си.
- Защо ме водиш у вас? – извика му тя. – Какво си намислил сега? Да убиеш и мен ли?
- Ако исках това, сега тялото ти щеше да лежи на Диагон-али. – отвърна й той с равен глас. – Седни и изчакай малко, докато пратя съобщение на Дена. Ще отнеме максимум десет минути.
- Защо ми е да я чакам? Ще видя детето си, когато аз поискам!
- Така ли? И ще застрашиш прикритието й пред Черния Лорд? Той още не знае, че баща ти всъщност е жив и здрав... а пък аз нямам намерение да го светна по въпроса...
- Ти... Какво? – недоумяващо зяпна Кийра. – Как знаеш за... и не си казал... защо?
- Нима не е очевидно? – повдигна вежди той. – Не правя една и съща грешка два пъти.
- Значи правиш различни грешки по веднъж...оригинално, наистина... Значи вече не си смъртожаден? Но как ТОЙ не се е усетил? Нима ти вярва толкова много?
- Хм...зависи от грешките...рядко допускам.
- Но когато го направиш, са мащабни, нали така?
- Точно така. – гласът му бе остър като бръснач. – От близо осемнайсет години не съм слуга на онзи изрод...Направих нещо, за което ще се разкайвам цял живот...а ТОЙ вярва на това, в което иска да вярва...
- Нима? Колко удобно...
- Наистина е удобно...през по-голямата част от времето, но вече започва да ми писва от тези игрички...уморяват ме...
- Я стига, та ти направо си роден за това. – изсмя му се Кийра. – През тези години до мен стигаше откъслечна информация...бях разбрала, че си минал под закрилата на Албус...бях обнадеждена...
- Обнадеждена?
- Че си намерил верния път, че си разбрал какво е истинско и важно в този живот. Надявах се, че си щастлив...
- Мислех, че ме мразиш?
- Мразех те. В началото. Но не наистина...никога не можах да те намразя истински...дори когато разбрах за Албус, не можах да повярвам...мислех, че има някаква грешка, че е едно голямо недоразумение и ти не може...не може да си го направил...
- Но го направих, Кийра. Направих го...не от омраза или заради клетвата, нито по заповед на Лорда. Дъмбълдор ме помоли да го направя! Той умираше, Кийра и скоро щеше да се превърне в безпомощен старец, неспособен да контролира действията си. Проклятието, което го бе повалило щеше да го убие, но не и преди да унищожи разсъдъка му, а Албус нямаше да го понесе. Затова ме накара да се закълна, че когато му дойде времето ще го направя.
- Евтаназия... – прошепна Кийра, а очите й се насълзиха. – Нямало е никакъв шанс да се оправи, така ли?
- Никакъв. Направих всичко по силите си, но той бе дошъл при мен твърде късно. Да не говорим за действията му преди това, чиито последици бяха непоправими. Мислиш ли, че наистина исках да го убия?
- В името на Мерлин, не! Затова и не можах да го повярвам...Но сега разбирам...
- Не, не можеш да разбереш. Аз му се възхищавах! Той бе невероятно благороден човек и виждаше доброто във всеки, особено когато самият човек не го виждаше...Бе също като нея..., а аз...аз я убих...
- Какво? Чакай, че се обърках? За кого говорим сега?
- Аз съм виновен за смъртта на Лили! – изкрещя Сивиръс, извън себе си от гняв. – Подслушах интервюто на Трелони с Албус и чух част от пророчеството преди Абърфорт да ме хване. Предадох това, което съм чул на Риддъл и той избра да погуби Лили. Умолявах го да я пощади, под претекст, че я желая за себе си...но той я уби...уби я...изобщо не е смятал да я остави жива...Аз отидох при Албус преди това да се случи, но и той не успя да я опази! Проклетият плъх Петигрю...
- Но ти си знаел, че той е предател! Защо не предупреди Албус?
- Мислиш ли, че ако знаех, че Петигрю е смъртожаден, щях да си мълча? Щях да предупредя Дъмбълдор...но не знаех... – сълзите му бързо се застичаха по бузите и той се обърна с гръб към Кийра. – Ако предполагах, че малката отрепка е предател нямаше да мълча...а ако Потър и Блек не бяха сътворили този грандиозно малоумен план, тя щеше да е жива...Щеше да е жива и ако двамата герои не се правеха на важни и не третираха Петигрю като нещо безгръбначно.
- Той Е безгръбначно, Сивиръс. Лили го съжаляваше и се опитваше да се отнася с него мило, но понякога и на нея й идваше до гуша от бавното му мислене и неспособността му да взима сам решения. А Джеймс и Сириус понякога наистина прекаляваха, Ремус се опитваше да балансира в отношенията им, но кълна се, че е имало моменти, в които Питър и мен е изкарвал извън кожата ми със своето олигофренично поведение и невероятната си задръстеност. Да не говорим, че като си развържеше езика, не знаеше кога пак да го завърже...
- А Потър и Блек решават, че никой не би се сетил, че Петигрю може да е техен Пазител!
- И аз не бих се сетила, Сев! Никога не бих направила Пазител на тайната подобно безволево и безхарактерно същество като Питър. Но и двамата, които ти така мразиш, никога не биха се усъмнили в приятелите си.
- Ако Лупин бе техен Пазител, още щеше да е жива! Колкото и да ме боли да го призная, въпреки старите вражди, Ремус не би ги предал.
- Така е и не знам защо са се усъмнили в него, а не в Питър, но няма смисъл да разнищваме миналото, Сивиръс. От него само боли...
- Когато тя си отиде исках да умра...да си отида с нея...нямаше смисъл да живея повече...но разбрах, че синът й е оживял. Реших, че трябва да остана и да се опитам да го предпазя. Дължах й го, и на Потър също. Въпреки егоистичните си мотиви тогава, той ме спаси. – Снейп не смееше да се обърне с лице към нея, за да не види сълзи те му. – Когато момчето дойде в Хогуортс, първото, което забелязах бяха нейните очи...същите зелени очи като на Лили...Но той стана същия като баща си – надут, арогантен, неспособен да владее емоциите си и да се контролира.
- Не мислиш ли, че сам лъжеш себе си, Сев? Нормално е момчето да прилича на някой от родителите си... Аз...аз го видях и той е забележителен млад мъж. Въпреки ситуацията, в която се намира, успява да се справи наистина добре...Хари прилича много повече на Лили, отколкото на Джеймс. Има нейната чувствителност и чувството й за такт и мярка. Емоционален е като нея и успява да забележи доброто у човек, именно когато самият той не го вижда. А от Джеймс, е взел безразсъдната смелост и склонността да привлича неприятностите като магнит. – Тя се разсмя с глас. – И точно като двамата е верен и всеотдаен приятел.
- Може и да си права, но странно как не виждам тези негови добри черти...не е ли странно?
- Ни най малко, Сивиръс. Ти си обсебен от спомена за Джеймс и ревността.
- Ревност? От един призрак?
- О, да, драги...ти ревнуваш от спомена за Джеймс и от факта, че Лили избра него, а не теб. Бесен си, защото не разбираш решението й но то е много просто.
- Ами? И като е толкова просто, ще ме светнеш ли?
- Тя го обичаше и бе абсолютно неспособна да върви против поривите на сърцето си. Понякога осъзнаваше, че Джеймс е импулсивен, дързък и безразсъден, но не можеше да заповядва на сърцето си. А пък и той се промени с течение на времето. Когато Лили прие предложението му, той вече бе по-улегнал и се държеше нормално. Не се перчеше, както обичаш да казваш ти. И колкото и да те боли от този факт, ще ти кажа, че и той я обичаше и бе способен да стигне до края на света и отвъд за нея.
- Може би е така...Да му се невиди, дължа му живота си, а не мога да престана да го мразя!
- Не си ли се питал защо точно го мразиш? Дали е само заради Лили или заради несправедливото му отношение към теб. Никога не съм одобрявала начина, по който Джеймс и Сириус се отнасяха с теб и доста често се карахме по този въпрос, но и ти не беше светец, Сев. Признай си го.
- Защитавах се! Нима си очаквала да стоя със скръстени ръце и да ги оставя да ми се подиграват и да правят с мен каквото си искат.
- Нямах предвид това, а друженето ти с настоящи смъртожадни като Розие, например. Лили ти казваше, че те не са добра компания, но ти не я послуша и ето в какво се забърка накрая.
- Те бяха единствените хора, които ме приемаха такъв какъвто съм!
- А аз какво бях, Сивиръс? Елхичка? Или някакво временно удобство, което да ти надува ниското самочувствие? Наистина ли мислиш, че тези хора ги е било грижа за теб?
- Тогава мислех, че е така, но сега знам, че съм бъркал. Сбърках и за много други неща, като това да те отблъсна от себе си. Никога не си била удобство или даденост за мен. Държах на теб и не исках да ти се случи нищо лошо! Не исках близостта ми с онези хора да те застраши. Когато Лили избра да се омъжи за Джеймс, аз задълбах още по-навътре в черните изкуства и се приближих до Риддъл. Станах смъртожаден и докато ти се опитваше да ме вразумиш, аз все повече се превръщах в чудовище. Тогава мислех, че просто нямам нужда от теб и те отпратих, защото не исках да чувам гласа на разума. Исках да мразя и бях способен само на това! Оказа се, че в известен смисъл съм ти направил услуга, защото до сега щеше да си мъртва! Съжалявам, че си пострадала, не съм го искал...
- Пострадала?
- Знам за бащата на Дена...истинският, имам предвид.
- Тя ти е казала?
- Когато ми повярва и успя да събори стените, с които се обграждах с години, започнахме да си споделяме много неща. Двете много си приличате, знаеш ли? И тя умее да изслушва, да вниква зад думите и да ти каже истината без да те обвинява или да засегне чувствата ти умишлено. А понякога думите са излишни, просто те оставя да говориш и да си излееш мъката или каквото там се е насъбрало в душата ти. – Сивиръс въздъхна и се обърна към Кийра. Тя се приближи към него, вдигна ръка и изтри сълзите му.
- Прав си, наистина ми направи услуга като ме отблъсна от себе си. Дена е истински дар, макар начинът, по който се появи да не бе от най-приятните. Явно вие двамата добре се разбирате, а?
- За мен тя е детето, което никога не успях да имам и едва ли някога ще имам. Изживях един живот, лишен от всякакъв смисъл...сам си го причиних и това може би е най-лошото. Дълго време мразех Блек, Потър и Лупин заради онази постна шега, която можеше да ми коства живота. Дълго обвинявах Джеймс, че ме е спасил, само за да спаси собствената си кожа, не защото му е пукало за мен. Може би едва сега осъзнавам защо го е направил... А може би не е трябвало да го прави...Ако ме беше оставил...нямаше да чуя пророчеството и да му го кажа и Лили щеше да е жива.
- Може би! Може би сега Лили и Джеймс щяха да са живи и да се борят с Риддъл, който нямаше да е изчезвал. Може би Албус щеше по-рано да е открил начин, по който да го унищожат. А може би след като ти беше умрял, Лили нямаше да прости на Джеймс, че не те е спасил и можеше да замине някъде или просто да го отблъсне и Хари нямаше да го има, и шансът Лордът да бъде погубен да си отиде завинаги...или пък ако ти не бе казал нищо на Риддъл, той вероятно щеше да разбере по друг начин и да успее да убие Хари, без Лили да умира. Тогава тя щеше да е жива, но щеше да е много нещастна и никога нямаше да те погледне, защото за нея щеше да си останеш смъртожаден.
- Какво трябва да значи това?
- Че като се обърне каруцата, пътища много. Не можеш да промениш миналото, както не можеш да знаеш как точно дадено твое действие или бездействие ще се проектира в бъдещето и как ще си взаимодейства с обстановката и другите събития...Това дори истински пророк, какъвто Трелони не е, не може да го предвиди.
- Аз...права си...никой не би могъл да го предвиди. Но от това не ми става по-леко.
- Аз да съм споменавала нещо за облекчение? – попита го закачливо. – Хайде да ми направиш чай, а? Доведе ме почти насила в дома си, а дори питие не ми предложи. Крайно невъзпитано от твоя страна, бих казала.
- Чай нямам, но тук някъде ми се намира прилично Огнено уиски и мисля, че една чашка би ми се отразила добре в момента.
- Прилично? – попита престорено засегната Кийра.
- Не съм придирчив.
- Явно. Май и на мен ще ми се отрази добре една чашка...А какво стана със съобщението, което щеше да пращаш на Дена?
- Мисля, че се разбрахме и не е нужно да я безпокоим, а?
- Мммм...добре, съгласна съм. Хайде да пийнем по едно и да си поговорим както в доброто старо време. Има още много неща да ми обясняваш. Не мисли, че си се отървал толкова лесно от мен.
- Вие с Дена наистина си приличате адски много. Като си наумите нещо, никой не може да спори с вас, освен ако не иска да му се стъжни животеца.
- Това комплимент ли трябваше да бъде?
- Приеми го както ти харесва.
- Непременно ще направя точно така...
Двамата стари приятели седнаха на по питие и говореха с часове за отминалите дни, приятните моменти и не чак толкова приятните също, за настоящето и за бъдещето и не усетиха колко бързо минава времето, докато Кийра не си погледна часовника и не подскочи като ужилена. Беше късно и от Ордена вероятно вече се бяха притеснили за нея, а и Ричард сигурно си умираше от страх, че нещо й се е случило. Трябваше да тръгва незабавно, затова Сивиръс я снабди с необходимите съставки, които не бе успяла да открие, а после се магипортира в щаба. Снейп взе пакета и го занесе на Волдемор, а после се прибра в замъка и се затвори в кабинета си. Там се свлече в голямото кресло зад бюрото, отпусна глава назад и след минути спеше непробудно. Този път нямаше кошмари за собствената му смърт, нито каквито и да е сънища.
Идея си нямаше колко близо всъщност е краят му и до тогава можеше да спи спокойно...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Авг 25, 2012 8:10 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
В НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО


Последният ден на Април бе мрачен, дъждовен и напълно в синхрон с настроението на Дена. Този ден тя имаше рожден ден, но напълно бе забравила за това, защото си имаше много по-важни дела за разрешаване. И тя, както Сивиръс, усещаше, че краят на тази лудост наближава.
Слънцето потъна зад хоризонта обливайки небето в златисти багри. Настъпването на нощта бе любимият момент на Дена още от времето, когато бе малко момиче и наблюдаваше залеза с баща си. Той й липсваше толкова много, че момичето трудно би описало това чувство с думи.
Дена стоеше и наблюдаваше залеза от астрономическата кула, а в ръката си стискаше бележката, която Мира току-що й бе донесла. Беше от Сев и я уведомяваше, че Волдемор иска да се срещне с нея. Момичето въздъхна и се отправи обратно към замъка и към кабинета на директора, където я чакаше Снейп. Беше мрачен и ядосан, но щом видя Дена й се усмихна. Извади малък пакет от джоба на мантията си и й го подаде. Беше мило от негова страна, но момичето все още не се сещаше за повода.
-Благодаря ти, Сев! – тя ахна, когато видя фината сребърна верижка и медальона от кристал с формата на сълза. – Прекрасно е! Но защо?
-Как защо? – повдигна вежда мъжът. – Нали имаш рожден ден днес!
-Днес ли? Какво сме днес? – Дена съвсем се обърка.
-Трийсти Април, а ти ставаш на осемнайсет. Не ми казвай, че си забравила рождения си ден.
-Очевидно съм. На връщане можем да минем през „Трите метли” и да те черпя една медовина. И на мен ще ми се отрази добре. А сега, ще ми помогнеш ли да закопчея този разкош на врата си?
-Разбира се, чакай малко. Аз обаче мога да ти предложа нещо по-добро от медовина. Но чак след като се върнем.
-Мммм...Това звучи обещаващо. Хайде да вървим, че зачопли любопитството ми.
Когато пристигнаха в имението Лестранж, на вратата ги посрещна Белатрикс – в окаян вид и със злобен поглед впит в Дена. Явно пленът и наказанията на Лорда не й се бяха отразили добре. Въведоха ги в гостната и ги оставиха насаме с Риддъл. Дена и Снейп моментално паднаха на колене и се изправиха едва когато Господарят им разреши. Том Риддъл взе ръката на Дена в своята и я дръпна в страни от Сивиръс. Момичето гледаше право в пронизителните червени очи и си напомни да преглътне отвращението си.
-Госпожице Мейферт, дойде време за пореден път да докажеш верността си към мен. Ако се справиш със задачата, ще спечелиш привилегии каквито дори Бела не е имала. Ако се провалиш...по-добре не го прави, защото няма да намериш дупка, в която да се скриеш.
-Милорд, какво ще желаете? – рече тя с овладян глас, изразяващ покорство.
-Трябва да направиш нещо много просто. Искам да ми донесеш един предмет, който много отдавна оставих в Хогуортс. Трябва да го направиш още тази нощ. Ще влезеш в стаята на седмия етаж, срещу гоблена на Варнава Смахнатия. – мъжът се засмя с неговия студен смях, от който Дена потръпна едва доловимо. – Тази сцена винаги ме е забавлявала.
-Имате предвид гоблена, на който два трола в балетни рокли налагат един магьосник ли? Простете, но срещу нея има само масивна стена. Там няма стая. – Дена увърташе, защото не искаше Риддъл да знае, че Нужната стая й е известна.
-Точно срещу този гоблен има тайна стая. Трябва три пъти да минеш пред нея като си мислиш за това, което ти е нужно и стаята ще е пригодена точно за нуждите ти. А на теб ще ти е нужно място, на което да скриеш предмет. Съсредоточи се и мисли, че отчаяно се нуждаеш от скривалище, където да скриеш нещо, което никой да не може да открие. Помещението е познато като Стаята на нуждите. Необходимата ти стая трябва да прилича на огромна катедрала, претъпкана със стари и ненужни вещи, сбъркани отвари, счупени опасноскопи и гафовете на учениците. На теб ти трябва един голям шкаф с много чекмеджета и вратички. Освен това, явно някой е ливнал киселина върху му. Сложих предмета върху този шкаф, за да мога да гонамеря. Друг шкаф като този няма, така че няма как да сбъркаш. Ще търсиш стара, вероятно потъмняла от времето сребърна тиара.
-Милорд, а как да съм сигурна, че това е същата тиара, която търсите?
-На нея има уникален надпис, който не може да бъде сбъркан.
-Разбирам, Милорд. Ще Ви я донеса веднага щом я открия.
-Днес, Дена! И не смей да се проваляш!
-Няма, сър. Ще получите това, което искате още тази нощ.
-Чудесно, а сега върви, защото със Сивиръс имаме малко работа.
-Да, Милорд.

* * *

Нощта отдавна бе паднала и Хари наблюдаваше морето през прозореца на стаята си в дома на Бил. Рон и Хърмаяни се бяха запиляли някъде, сякш след дванайсет часа не им предстоеше да нахлуят в Гринготс и да опитат да ограбят трезора на Лестранж.
Джини влезе в стаята, приближи се и го прегърна. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и момчето започна да се отпуска. Пръстите й продължаваха да разтриват напрегнатите му мускули, когато той се наведе и долепи устни в нейните. Тя му отвърна и пъхна езика си между неговите. Хари изръмжа гърлено и я отмести от прозореца, притискайки я към стената. Тя вплете пръсти в рошавата му коса, но след малко ги махна от там, за да свали очилата му. Не говореха, само се целуваха...думите бяха излишни. Той целуваше нежното й вратле, а тя бе отпуснала глава на рамото му, но ръцете й се опитваха да освободят тениската му от панталона и, когато тя най накрая успя, те се пъхнаха под нея, за да усетят топлата плът на любимия и бясно биещото му сърце. Точно тогава в стаята с гръм и трясък нахълта ухиления до уши Роналд.
-Хей, Хари, Бил искаше да те питам...Какво става тук? ВЕДНАГА МАХНИ РЪЦЕТЕ СИ ОТ СЕСТРА МИ!!!
-Рон, разкарай се от тук! ВЕДНАГА! – изкрещя му Джини. Ушите й бяха почервенели, а това бе сигурен знак, че брат й ще си го отнесе.
-Рон, какво правиш? Остави ги намира! – чу се гласът на Хърмаяни и след секунди Рон бе грубо издърпан в коридора.
-До къде бяхме стигнали? – обърна се момичето към Хари, който се бе изчервил до мораво. – Я не му се връзвай! Ще трябва да го науча, че не се нахълтва по този начин в чужда стая.
-Това е и неговата стая. – напомни момчето.
-Да, но трябваше да се извини и да се изниже, а не да крещи като умопобъркан. Аз не съм негова собственост. – тросна се Джини.
-Не иска да бъдеш наранена. – прошепна Хари.
-Не той го решава! А и ти не можеш да ме нараниш. Е, освен ако спреш да ме обичаш...
-Никога! – рече пламенно момчето. – Джини, това никога няма да се случи! Чу ли ме? Дори с мен да стане нещо... – Хари не довърши, защото Джини му запуши устата с целувка.
-Не смей да умираш, Хари Потър! Даже не си го и помисляй! – промълви момичето, когато прекъсна целувката им.
-Няма да умирам! Просто исках да кажа, че нищо не може да ме накара да спра да те обичам!
-Това е добре...Радвам се, че се разбрахме по този въпрос. А сега, до къде бяхме стигнали преди този нещастник, наричащ себе си мой брат, да ни прекъсне?
-Някъде...до тук. – Рече момчето и впи устни в нейните така страстно, както не бе правил до сега.
-`Арри, вечерррята е...готова. О, excusez-moi*! – Фльор се изкикоти и се изниза тихомълком. Влюбените гълъбчета изобщо не я усетиха.
Джини се бе отървала от тениската на Хари и от своята блузка и вече бяха легнали, когато Бил нахлу в стаята с усмивка, която стана още по-широка като ги видя.
-Явно ние с Фльор не сме единствените, които се опитват да си направят бебе...
Хари и Джини моментално се разделиха и почнаха да се обличат, целите изчервени и заекващи.
-В тая къща никой ли не чука преди да влезе? – Джини бе преминела фазата на срама и вече беснееше. – Бил, мислех, че мама те е възпитала по-добре!
-Първо, къщата е моя и аз свободно си влизам на всякъде. И второ, сигурна ли си, че искаш да се оплачеш на мама точна за този случай? – сега усмивката на Бил стигаше от едното ухо до другото.
-Бил, извинявай...ние не мислехме... – почна Хари, но бе прекъснат от мъжа.
-Хей, говориш с мен, а не с Роналд. Не е нужно да ми обясняваш каквото и да е. Джини е достатъчно зряла, за да взима самостоятелно решения, а и никъде няма да намери по-свястно и подходящо за нея момче от теб, дори да претърси света. Освен това...трябва напълно да съм си изгубил акъла, за да се меся точно във връзките на сестра ми.
-Радвам се, че го осъзнаваш. Щеше ми се и Рон да го правеше. – нацупи се момичето.
-Дай му време, Джини. Ще свикне...някой ден. – Бил се ухили като им видя стъписаните физиономии. – Шегичка. Хайде, слизайте на вечеря...не можете да се храните само от любов, я!

* * *

Дена се намираше в Нужната стая и в ръцете си държеше един от хоркруксите на Волдемор. Диадемата, някога принадлежала на Роуина Рейвънклоу, незнайно как бе попаднала в любимото скривалище на учениците в Хогуортс. Прокара пръсти по финия гравиран надпис, който гласеше: „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям”. Нямаше съмнение, че това е уникатът, защото всички смятаха, че тази тиара е изчезнала преди столетия и надали дори Дъмъблдор е подозирал, че е възможно тя да попадне пак в замъка. Момичето дори не бе сигурно, че директорът е знаел за съществуването на това удивително, дори за Хогуортс, помещение. Момичето загърна хоркрукса в мека кърпа и го прибра в училищната си раница. Преди да излезе си направи хамелеонизиращо заклинание и чак тогава се отправи към директорския кабинет.
Сивиръс неспокойно сновеше из кабинета, защото усещаше как нещата се объркват, а той нищо не можеше да стори. Чувстваше се излишен, непотребен, изчерпан. А и това натрапчиво, хлъзгаво усещане за нещо зло, нещо, което скоро щеше да сложи край на, и без това, проваления му живот.
Дена влезе в кабинета и завари мъжа да се взира в непрогледната нощ. Портретите дремеха, но момичето знаеше, че чуват и виждат всичко. Професор Дъмбълдор мълчаливо наблюдаваше някогашния си ученик, но вдигна поглед към вратата и й се усмихна. Дена му се усмихна в отговор и се приближи до Сивиръс, сложи ръка на рамото му и той се обърна сепнато, с насочена към лицето й пръчка. Момичето само повдигна вежда и му се усмихна.
-Беше обещал нещо по-силно от медовина, до колкто си спомням.
-Имам малко Огнено уиски, но не мисля, че моментът е подходящ. Имаш задача за изпълнение.
-Да, знам. Изпълних я – взех хоркрукса от Нужната стая.
-Какво? Кой е?
-Изгубената диадема на Роуина Рейвънклоу. Кой би предположил? Представа нямам как се е сдобил с нея, но едва ли това има някакво значение сега. Ето я. – Дена бръкна в раницата си и извади кърпата. Разтвори я и подаде тиарата на Сивиръс.
-Направо не мога да повярвам, че е в нас! Била е тук през цялото време!
-Не през цялото, Сев. Тук е откакто Риддъл я е сложил. Не знам кога е било това, но определено е било преди да...преди двайсетина години, да речем.
-Сигурно някъде толкова, да. – мъжът оглеждаше предмета с нескрито любопитство.
-Не мога да я върна, Сев. Как бих могла да го направя? Ние го държим в ръцете си.
-Не бих се изразил точно така, Дена.
-А аз бих, защото смятам, че трябва да вземем и чашата и тогава с него почти е свършено!
-Той ще те убие! Каза ти го в прав текст!
-Може би ще го направи, а може би не! Интересна съм му и той иска да види до къде ще стигна.
-Не те ли е страх?
-Не, Сев. Няма полза от страха в момент като този.Знаех с какво се захващам още от самото начало. Отдавна се примирих, че службата ми за Ордена вероятно ще приключи със смъртта ми.
-И го приемаш така спокойно? – извика мъжът.
-Абсолютно спокойно. Има и по-лоши неща от смъртта, нали така, професоре? – обърна се тя към Дъмбълдор.
-Определено, момичето ми, но се надявам твоят край да не дойде скоро. – отвърна й той и я погледна с някаква смесица от нежност и тъга.
-И аз се надявам на същото, но няма как да разберем, ако не отида, нали? Сев, ти трябва да скриеш диадемата, докато Хари вземе чашата. Утре смятат да нахлуят в трезора на Лестранж и да я вземат.
-Тя не е там вече. – тихо рече Снейп.
-КАКВО? Как така не е там? – Дена цялата пребледня от ужас.
-Той ме прати да я взема миналата седмица. Поне мисля, че беше тя...няма какво друго да е било.
-Мислиш, че е била тя? – момичето го изгледа невярващо.
-Тя е. – рече Дъмбълдор. – Той се чувства заплашен, несигурен и предпочита да прибере хоркруксите, които според него са в най-голяма опасност.
-Той не подозира, че медальонът и пръстенът са унищожени, нали? – плахо попита Дена.
- Вероятно не, успокой се. Сега ще скриете диадемата тук, ти ще съобщиш лошите новини на Риддъл, а през това време Сивиръс ще открадне чашата.
- КАКВО? – извика Снейп.
- И как според вас ще стане това? – повдигна вежда мъжът.
- С копие. – намеси се Дена. – Ще направим точно копие на чашата и ще подмениш истинската с фалшивата.
- И как ще стане това като не знам как изглежда проклетията? – навъси се още повече Сивиръс.
- На самото място. Ще вземеш бокал от тук и, когато стигнеш до чашата, ще й направиш копие.
- А как да стигна д онея, все пак? – той скръсти ръце пред гърдите си и загледа Дена в очакване на логичмен отговор.
- Е, стига де...достатъчно си способен. Той я държи до себе си и това го кара да се чувства сигурен. Измамно усещане, което ще играе в наша полза, защото няма да е направил толкова мощни защити като на медальона или пръстена.
- Дена е права, Сивиръс. – намеси се Дъмбълдор. – Ще вземеш хоркрукса и ще го скриеш в стария си кабинет, а диадемата...
- При Трелони. – включи се Дена. – Никой няма да се сети да я търси там.
- Чудесна идея! - възкликна професора весело.
- Защо ли само аз считам този план за обречен? – навъси се Снейп още повече.
- Недей така сега, Сев! – Дена сложи ръка на рамото му. – Вярвам ти безрезервно и не се съмнявам в способностите ти. Знам, че ще успееш!
- Ами ако Риддъл те убие? Тогава, ако не са ме спипали в крачка, майка ти ще ме удуши! – въздъхна той уморено.
- Мама е в Щатите, така че не се притеснявай за нея. – Дена се ухили широко.
- Напротив. Цялото ти семейство е в Лондон.
- КАКВО? – извика Дена шашната.- Сега ли намери да ми кажеш? Защо са тук? И Кристиан ли е с тях?
- Всички до един са тук. Брат ти е бил изключен за нападение над съученик.
- Изключен? За нападение над...ах онова мръсно, гадно влечуго! Намерил си е оправдание, за да си отмъсти, значи! Разказах играта на синчетата му и той си го връща. Но защо са в Лондон, все пак?
- Трябвало е да се махнат. Ръцете на Риддъл явно са по-дълги отколкото си мислехме.
- Несъмнено, но защо са в Лондон? Имат цял свят на разположение! Трябваше ли да се завират направо в устата на звяра? – Дена крачеше нервно из кабинета и не можеше да си намери място от притеснение.
- И аз това казах на майка ти, но тя вече е член на Ордена и не смята да бяга.
- Видял си мама? Кога? Не се е и съмнявам, че е в Ордена. – Дена се усмихна леко. – А татко и Крис? Те къде са?
- Те са добре и са в безопасност. При дядо ти са и затова не трябва да се притесняваш. Ще направим както предложи ти и ще се надяваме, че ще останем живи.
- Добре, но трябава да действаме веднага!

* * *

- Провалила си се! Казах ти, че ще си платиш! КРУЦИО! КРУЦИО! КРУЦИО!
Дена се свлече на пода и се загърчи. Яростта на Волдемор подхранваше проклятието, а удоволствието му от това да наблюдава как жертвата се гърчи в краката му я усилваше. Сякаш хиляди нажежени до бяло ножове се забиваха в тялото й, а малки, остри, хищни нокти я разкъсваха отвътре.В тялото й се разливаше течен огън и на Дена й се прииска да умре. Смъртта щеше да е сладка и красива в сравнение с това, но тя трябваше да го понесе и да продължи. Не можеше да умре така нелепо.
В същото време Сивиръс успя да се прокрадне незабелязано в имението и откри стаята, където бе чашата. Дена И Дъмбълдор бяха прави, че Волдемор е сложил елементарни защити и той ги преодоля безпрепядствено. Смени чашите и си тръгна също така тихо, както се бе вмъкнал. Щом се прибра в замъка, първата му работа бе да скрие чашата в кабинета на Слъгхорн, а диадемата – при Трелони. Наложи му се да й направи силна магия за забрава. Тази жена бе колкото глупава и бездарна, толкова и паметлива. Напомняше муза онази досадница Бърта Джоркинс, която все си вреше носа там където не й е работа.
Тъкмо влезе в кабинета си, когато след него се вмъкна Дена.Приличаше на развалина и нещо се стегна около сърцето на Сивиръс, когато я видя толкова слаба и уязвима. Момичето не издържа и припадна, но мъжът успя да я хване преди да се е строполила на пода и внимателно я положи на един от диваните. Цялото й тяло бе покрито с грозни рани, но Сивиръс знаеше, че вътрешните поражения могат да са много по-страшни и опасни. Благодарение на опита и уменията си той успя да я излекува.
Час по-късно Дена дойде на себе си и полека се изправи до седнало положение. Сивиръс седна на един стол срещу нея и й подаде чаша с кехлибарена течност.
- Ето и обещаното Огнено уиски. Как си сега?
- По-добре. Определено съм по-добре. Благодаря ти, Сев. Този път наистина мислех, че ще умра.
- За момент и аз си го помислих. Май никога не съм бил по-уплашен, освен... може би онзи път когато за малко не станах на вечеря за един върколак...Да тогава, бях наистина ужасен, но когато помислих, че може да умреш...май двата случая могат да се конкурират по степен на ужасяване...О, Мерлин, какви ги дрънкам?
- И аз това се питах. – Ухили се Дена, остави чашата на масичката до нея, а после стана и прегърна силно мъжа.
- Хм...Нека вдигнем тост за успешната ни мисия и твоето оживяване! – рече Сивиръс, когато успя да се окопити от неочаквания емоционален изблик и на двамата.
- Тост за неподозираните ти заложби на крадец! – разсмя се момичето и двамата допряха чашите си една в друга. – Сложи ги на уговорените места, нали?
-Направих го, не се безпокой. Почивай и не се напрягай много.
- Ще ми се да можех, но за сега това е невъзможно. Колко е часът?
- Минава три и половина сутринта, но това не е важно сега. Нужна ти е почивка.
- И още как! В момента, в който тая лудница свърши, отивам на Таити или в Нова Зеландия и няма да ме има поне три месеца!
-Цели три месеца! – повдигна вежда Сивиръс. – Хубава ваканцийка ще си направиш. Може ли и аз? – подкачи я той.
- Хм...ще си помисля...Нека първо оживеем, а после ще видим.
- Добра идея! Направо не можах да повярвам, че успях да взема чашата. Добре, че Риддъл я взе от банката, че иначе Потър нямаше и да я помирише.
- Не бъди толкова сиг...О, Мерлин! Хари не знае, че хоркруксите са у нас! С Рон и Хърмаяни ще опитат да нахлуят в Гринготс и този път може да пострадат сериозно!Трябва да им кажа и да ги доведа тук! В Хари е мечът на Грифиндор, а само с него можем да унищожим дяволските предмети!
- Трябва да стоиш мирно и да почиваш!
- Не! Трябва да отида и да ги взема от „Черупката” преди да са направили някоя глупост!
- Не можете да се магипортирате в селото докато заклинането за котешки писъци действа. Ще ви хванат.
- Знам къде де се скрием. Трябва ми само шишенце многоликова отвара. Ще отида до стаята да взема...
- Чакай, тук имам една останала стъкленица. Така или иначе с теб е невъзможно да се спори като си наумиш нещо, поне да съм спокоен, че имаш от отварата за всеки случай.
- Тя не е за мен, а за рон и Хърмаяни. Тук имам няколко косъма от Амик Кароу. Отскубнах ги преди два часа, когато той ме изхвърли от имението Лестранж.
- Той какво е правел там! – Сивиръс я погледна изумено.
- Идея си нямам, но сега трябва да бързам. Семейство Кароу ще се върнат скоро, опитай се да ги държиш далеч от кабинета на Слъгхорн и Трелони.
- Нямаш грижа за това. Само се пази, разбра ли?
- Непременно. И Сев, по-добре не се мяркай пред очите на Хари. За него все още си предател и не съм сигурна как ще реагира. Може да изненада и двама ни.
- Разбирам, не се безпокой за мен. До скоро.
- До скоро.
Дена излезе от кабинета и се запъти към Входната зала. Направи си хамелеонизираща магия, за да не я засече някой от патрулилащите учители или Филч. Бързаше колкото й позволяваха пукнатите ребра. Все още я боляха и не можеше да върви толкова бързо, колкото й се искаше, но стискаше зъби и поддържаше равномерна крачка. Успя да се измъкне от замъка незабелязано и стигна до Хогсмийд за двайсетина минути. Времето я притискаше и Дена не можеше да си позволи да спира за почивка.
Минаваше четири сутринта, когато момичето се озова пред Черупката и завари тримата си приятели да се подготвят за път. Облекчението, че е дошла на време подейства като балсам за изнуреното й тяло. Изненаданите им физиономии щяха да са смешни, ако проблемът не бе толкова голям, а времето толкова ограничено. Хари първи забеляза, че с нея нещо не е наред.
- Хей, добре ли си? – погледна я той загрижено.
- Да, чудесно! Просто фантастично! – момичето приседна на един камък като се хвана за ребрата. – Няма да ходите в банката.
- Но чашата е там! – извика Рон.
- Вече не е. У нас са и чашата и диадемата и са скрити на сигурни места в замъка.
- КАКВО? – възклихнаха и тримата в един глас.
- По-тихо, че ще събудите къщата. – скара им се Дена.
- Как така са в Хогуортс? – прошепна Хърмаяни.
- Откраднах ги от Вол...кхъм...Риддъл.
- Ти какво? – Хари не можа да повярва на ушите си. – Ти сериозно ли?
- Разбира се, че съм сериозна! В момента не съм настроена за майтапи, особено за такова нещо.
- Значи просто трябва да влезем в Хогуортс и да ги унищожим, така ли? – включи се Рон, който си бе върнал дар словото.
- В общи лини – да, само дето ще е всичко друго, но не и просто. Не забравяйте, че трябва да избягваме определени хора и никой не трябва да ни вижда.
- Освен това после ще трябва да намерим и Наджини и да я унищожим.
- Когато Риддъл усети, че чашата липсва ще почне да търси предателя и няма да мине много време преди да реши да потърси медальона и пръстена. А когато осъзнае, че ги няма и се сети, че „съм се провалила” в мисията да му донеса тиарата на Рейвънклоу, която той самия ме прати да донеса, ще разбере, че аз съм предателката и ще се запъти към Хогуортс. Трябва да сме приключили до тогава.
- Като го описваш ти звучи по-сложно. – нацупи се Роналд.
- То Е сложно, Рон! – сопна му се Хърмаяни.
- Не ми викай! – разкрещя се момчето.
- Не че искам да ви прекъсвам семейните скандали, обаче трябва да тръгваме. – намеси се Дена и двамата я погледнаха изненадани, а после се изчервиха от неудобство. – Времето ни изтича.

Бел. авт.
*excusez-moi – (френски) – Извинявай ( мн. ч.)

_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща Страница 2 от 3

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker