Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
 Липсващата учебна година[ФФ][ЗАВЪРШЕН] « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Юли 25, 2012 11:00 pm    Заглавие: Липсващата учебна година[ФФ][ЗАВЪРШЕН] Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Темата за коментари - тук

ПЪРВА ГЛАВА
НОВОТО МОМИЧЕ


Първият ден на септември бе мрачно и вятърът духаше силно. Хората вече бяха облекли дълги шлифери и ботуши, а тук таме се виждаха шалове и шапки. На гара Кингс Крос една млада девойка оглеждаше напрегнато тълпата от пътници и очевидно търсеше някого. Момичето бе високо, стройно и с фини черти. Бялата й кожа се открояваше на фона на тъмните дрехи, а по раменете й се сипеха вълни от гъста, пшеничено руса коса.
Чакането я изнервяше и тя прехапа плътните си розови устни. Отново заоглежда минувачите с надеждата да види познатото лице, но уви. Явно не можеше да дойде. Момичето погледна златния мъгълски часовник на лявата си китка и трепна. Беше единайсет без десет и по това време тя би трябвало вече да е във влака. Загърна черния си шлифер, за да се защити от режещия вятър и забута количката си към наглед солидната стена между перон девет и десет. Без проблем мина през бариерата и се огледа наоколо. Беше пусто и, с изключение на няколко първокурсници прегръщащи родителите си, нямаше никой друг. Учениците вече се бяха настанили, а на нея това тепърва й предстоеше.
Реши, че няма да навреди ако ползва магия, за да си помогне с багажа. Взе кафеза на Мира – любимата й улулица, а куфарът качи със просто заклинание. Мина през почти целия влак, когато най-накрая откри едно купе, в което се бяха настанили само две момичета. По гербовете на униформите им личеше, че са от различни домове, но това явно не ги притесняваше, защото очевидно бяха приятелки.
Момичето почука и попита:
-Извинете, може ли да седна при вас, защото другите купета са пълни?
-Да, разбира се. – отвърна русото момиче от Рейвънклоу. – Аз съм Луна Лъвгуд, шестокурсничка от Рейвънклоу. А ти?
-Аз съм Дена Мейферт и още не знам от кой дом съм, защото съм нова.
-Новите не ги ли разпределят през лятото? – попита червенокосата Грифиндорка, а на лицето й се бе изписало недоверие.
-И на мен така ми казаха, че се прави, но май не остана време. Професор Минерва Макгонъгол ми каза, че обстоятелствата са необичайни и...
-Необичайно е много меко казано. – изскърца със зъби червенокоската. – Аз съм Джини Уизли. Също съм шести курс, но в Грифиндор. Не се засягай, но защо идваш в Хогуортс точно сега?
-Ами, защото ме изключиха от Института за магия в Салем. – Дена се усмихна като им видя шокираните лица. – Не съм наранила никого. Партньорът ми в дуела сам се отнесе.
-Ами! – Джини я гледаше изпод вежди. – И с какво се отнесе?
-Сектумсемпра. Това е...
-Знаем какво е! – червенокосата просто не я оставяше на мира. – Ти си пълнолетна, нали? Защо ще учиш в училището, а не се занимаваш индивидуално?
-Разбрах, че било задължително. – рече Дена с кисела физиономия. – Знам за Черния Лорд и че е в Министерството. Мислел се за новия ви Министър на магията. Не падам от небето все пак!
-И все пак си тук? – зяпна я от изумление Уизли.
-Ами да речем, че нямах голям избор...не съм сама, ако това ти е мисълта, но не съм и шпионин на Лорда. – Мейферт запретна ръкавите си и й показа чистите си, бели ръце.
-Това нищо не доказва, по принцип...но не ми се струваш лош човек...
-Джини има интуиция за лошите хора. – обади се Луна. – Също като нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци – и те надушват лошите хора от далеч.
-Нагънато...какво? – почна Дена, но не продължи мисълта си, защото в купето влязоха две момчета.
-Здравейте, Невил, Ърни! Как сте? – поздрави Джини. – Дена, това са Невил Лонгботъм и Ърни Макмилън. И двамата са седми курс, Невил е в моя дом, а Ърни е от Хафълпаф. Момчета, това е новата ни съученичка Дена Мейферт.
-Здрасти. – поздрави я Невил и подаде ръката си, а Дена я пое. Стори й се, че я удря ток, щом го погледна в кафевите очи. – От кой дом си?
-Аз...ъм...още не знам. Не са ме разпределили. Професор Макгонъгол каза, че ще ме разпределят с първокурсниците. Разпределянето какво представлява всъщност?
-Ами, доста е болезнено и... – почна Ърни.
-Да, и въпросите са трудни. – подкрепи го Невил и се ухили като видя шашната физиономия на момичето.
-Шегаджии. – намеси се Джини. – Нищо сложно не е. Просто нахлупваш една древна шапка и тя те праща в един от четирите дома. В Грифиндор са сърцата смели.
-В Рейвънклоу са гениите. – Ърни се обади пак. – При нас в Хафълпаф са трудолюбивите и тия дето не пасват в другите три дома. А в Слидерин...освен че трябва да си безчувствено и надуто влечуго за да попаднеш там...ами Ти-знаеш-кой е бил в този дом, така че си вади изводите...
-Разбирам... – кимна Дена и се ухили. – Е, какво ще правим докато пристигнем? Не ми се мисли за това разпределяне в момента.
-Можем да играем на избухващи карти или на магьоснически шах, или на... – предложи Ърни.
-О, нека Дена ни разкаже за Института. – прекъсна го Джини. – Няма да те питаме за инцидента около изключването. Поне не сега... – ухили се тя. – Как ви разпределят там? Как са ви часовете и изпитите и какво учите?
-Да и защо не отиде в Бобатон? Там щеше да ти е по-спокойно. – включи се и Невил.
-Не смятам, че щеше да ми е по-спокойно...а и не знам грам френски. – Дена се разсмя. – Нас ни разпределяха по пол – момичетата в едната пристройка, а момчетата в другата. Сградата където се провеждаха занятията също беше огромна. Имахме поне десет оранжерии със супер редки и доста опасни растения.
-Опасни? – повдигна вежди Джини.
-Ами да речем, че отровната пипокула и дяволската примка ги развъждахме като домашни любимци. А пък какъв зоопарк си имахме...със змейове... – Дена се разкикоти като им видя увисналите ченета. – Добре де, нямахме змейове. Имахме хипогрифи, еднорози, феникси, тестроли и разни такива.
-Това е страхотно! А ние мислехме, че Хагрид не е в ред да ни показва хипогрифи! – възкликна Ърни.
-За нас те са като домашни любимци. Има няколко двойки, които си народиха хипогрифчета. Бяха толкова сладки и наистина великолепни екземпляри. А уроците не са нещо по-различно от другите училища. В смисъл, че имаме уроци, домашни, точки като при вас, изпити в края на годината, а след пети курс държим изпити подобни на вашите СОВА. Тук ми ги признаха, защото не са много по различни от вашите – същите предмети, но повече материал.
Дена им разказа почти всяка подробност свързана с Института и никой не усети кога се е мръкнало и е станало време да обличат мантиите си. Момчетата тактично се изнизаха и оставиха дамите да се преоблекат на спокойствие. Когато слязоха от влака, Дена потърси Рубиъс Хагрид. Джини я бе уверила, че ще го открие лесно и й бе обещала да й запази място в каретата.
Момичето видя великана да привиква първокурсниците и се запъти към него. Когато го настигна установи, че не му стига и до лакътя и това й се стори някак си забавно. Тя извиси глас, за да надвика гълчавата на стотици възбудени детски гласчета и попита:
- Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до замъка. С вас ли да тръгна или с останалите?
-А, ти тря`ва да си новата, нали? Чужденката?
-Същата, сър. Дена Мейферт, приятно ми е.
-Симпатяга си. Професор Макгонъгол каза, че е по-добре да тръгнеш с каретите, а после да изчакаш пред Голямата зала с първокурсниците. Ще влезеш с тях.
-Много благодаря за помощта, сър.
-Моля. И ми викай... – Хагрид млъкна, защото момичето вече тичаше към единствената останала карета.
Джини явно бе предположила, че ще пратят Дена да пътува с големите, затова й бе запазила обещаното място. Самата Дена изглеждаше малко напрегната и сякаш й се гадеше.
-В тези карети винаги мирише на плесен, да не ти прави впечатление. – рече червенокоската.
-Не е от миризмата, Джини. Просто се сетих, че ще ме разпределят и много ми се иска да съм в твоя дом, а не в Слидерин например.
-Няма да отидеш в Слидерин. Харесваш ми, а хората, които харесвам не биха се вписали в онази обстановка. Няма защо да се притесняваш, Дена. Това е просто една шапка, която нахлупваш и те праща в някой от домовете.
-Защо ли това не ме успокоява? – промърмори Дена.
-Няма защо да се притесняваш, че ще си с малките. Според мен не е унизително.
-Дано да си права. Стомахът ми е свит на топка и малко ми се гади. Но може би просто съм гладна. Знам ли? Сигурно е както казваш, но все пак съм малко притеснена. Цялото училище ще ме гледа!
-Не се обиждай, но едва ли ще ти обърнат особено внимание, защото ще са заети да мислят за пържоли, картофена салата и сиропирани сладкиши.
-Надявам се да си права, Джини. Наистина се надявам да си права.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe


Последната промяна е направена от Mistress на Нед Окт 14, 2012 11:12 am; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Юли 25, 2012 11:02 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ВТОРА ГЛАВА
МИНАЛОТО СЕ ВРЪЩА


Каретите спряха и Джини трябваше няколко пъти да викне Дена, за да я изкара от унеса й. Момичето наистина беше изплашено, защото за първи път й предстоеше подобно изпитание. В предишното й училище не ги бяха разпределяли по такъв начин. Просто стаите на момичетата бяха в едното крило, а на момчетата в другото и толкова. Нищо сложно, като тук, където трябва да застанеш пред стотици ученици - от новите та чак до завършващите, да ти сложат говореща шапка на главата, която наднича в главата ти и ти чете мислите и те захвърля в някой от домовете.
Тогава на Дена й хрумна една ужасяваща мисъл, както става с ужасяващите мисли в такъв момент, че шапката може да я прати в Слидерин. Дена отлично знаеше, че от там са тръгнали повечето черни магьосници и не искаше да попада там. Нали вече бе обсъдила този въпрос с новите си съученици и ги бе уверила, че това няма как да се случи. Всъщност тя се опитваше да убеди себе си, че не е възможно шапката да знае, че тя е дъщеря на американския еквивалент на Волдемор - Маркус Дрейк. Този човек бе почти неизвестен в Британия, освен за по-възрастните аврори, но бе сял смърт и ужас в Щатите, в средата на 50те години. Никой не знаеше, че този безпощаден убиец е баща на такова великолепно създание. Самата Дена бе научила едва преди две години и още не можеше да повярва.
Беше лятото на 1995 година и Дена тъкмо бе излязла във ваканция. Денят, в който разбра истината за своя произход, беше мрачен и дъждовен, което не бе необичайно за западното крайбрежие на Щатите. Дена препрочиташе една книга за куидич, но настроението й бе мрачно, защото не можеше да излезе да играе навън. Имението им се намираше в една прекрасна борова гора, където високите секвои осигуряваха перфектна защита срещу любопитните мъгъли. Дена остави книгата на една страна и се протегна лениво като Лейла - бялата й ангорка, която сега спеше на кълбо върху леглото й. Реши да отиде до кухнята и да си направи чай, а защо да не хапне и от шоколадовия сладкиш, който майка й бе направила предния ден, стига онова вечно гладно чудовище, наречено малък брат, да не е омело и последното парче. Заслиза по стълбите, които водеха направо към кухнята и се намираха точно до нейната стая. На последното стъпало се закова, защото чу майка си да плаче в кухнята, а дядо й я успокояваше. Върна се малко назад и притаила дъх се заслуша в гласовете.
- Татко, какво ще правя сега? Не мога повече да крия от нея? Ще ме намрази и никога няма да ми прости, че съм я излъгала за подобно нещо. - нареждаше майка й през накъсаните хлипове.
- Време е да й се каже, Кийра и ти го знаеш. Трябваше да го направиш още преди две години, но тогава си намери оправдание във възрастта й - почвала трудна възраст. Не можеш да отлагаш повече. Иначе брат й ще й каже и няма да го направи много тактично. Той не чу и половината от историята и си направи грешни изводи, които ще предаде и на нея. Трябва да й се каже още сега.
- Не мога! Сърце не ми дава. Как да й кажа, че човекът, който тя така обожава и нарича "татко", всъщност не й е баща и в същото време да й сервирам новината, че биологичният й баща е най-черният магьосник след Черния Лорд. И да не забравяме факта, че момиченцето ми е плод на брутално изнасилване. Това, че Дрейк е мъртъв и вече не може да й навреди няма да облекчи болката й.
Сякаш някой заби нож в сърцето на Дена. Не можеше да повярва на това, което току-що бе чула! Как е възможно това? Как смеят да крият подобно нещо от нея толкова време?! Тя не е дете вече! Но не обидата от лъжата й причиняваше толкова голяма болка, а осъзнаването на истината. А тя бе, че Дена не е дъщеря на Ричард Мейферт - този добър, честен и трудолюбив човек, когото тя обичаше с цялото си сърце и боготвореше. Не. Тя бе дъщеря на едно чудовище, на един звяр, на убиец. тя бе дъщеря на Маркус Дрейк - най-ужасяващият черен магьосник след Лорд Волдемор. Всъщност Дрейк бе американският еквивалент на Волдемор. Имаше толкова страници изписани за Дрейк в книгите по съвременна история на магията, където черно на бяло бяха описани ужасяващите му дела. И тя бе негова дъщеря! По-лошо даже - бе плод на изнасилване. Значи този мъж е стигнал до там, че да изнасилва млади момичета, за да задоволява долните си страсти или Бог знае какво точно. Той е докоснал майка й, наранил я е и е създал живот. сигурно без да иска, но го е направил. Ами майка й? можела е само с една проста отвара да се отърве от нея и да не поглежда повече към миналото. Ами Ричард? Той е знаел, че тя не е негова дъщеря, но дали е знаел чия е. Той не е магьосник и може би не са му казали, че момичето, което той толкова обича е дете на един от най-черните магьосници раждали се през 20ти век. А може би знае и вес пак я обича.
Толкова много въпроси се въртяха в главата на Дена, кой от кой по-объркващи, смущаващи и таже ужасяващи. Но тя трябваше да ги зададе. Дена си спомняше как избърса сълзите си и влезе в кухнята, за да зададе въпросите си, така сякаш се беше случило вчера. Тогава майка й, цялата трепереща, й обясни всичко - разказа й цялата история и я успокои, че Ричард знае чия дъщеря е, но това по никакъв начин не е променило обичта му към нея. Наистина беше така. Тогава Дена прости на родителите си, че са крили истината от нея, но по-трудното за момичето бе да се научи да живее с тази истина.
И ето, че сега тайната й можеше да бъде разкрита от някаква шапка, която чете мисли. Дано само да не чете толкова обстойно, молеше се Дена. И дано не види в нея някакав потенциал за черни магии и да вземе да я прати в Слидерин. Дена искаше да е в Грифиндор при Джини и Невил или в Рейвънклоу при Луна. Дори Ърни и Хафълпаф бяха прекрасна перспектива пред дома, от който се е пръкнал единственият по-черен и страшен магьосник от баща й, а именно Волдемор.
Докато разсъждаваше в този дух, Дена не усети, че е време да тръгва към Голямата зала докато нечия ръка не я потупа по рамото. Момичето вдигна глава и видя професор Макгонъгол, която й се усмихна успокояващо, сякаш казваше: " Няма страшно, дете. Сигурна съм, че скоро ще накараш дом Грифиндор да се гордее с теб." Поне на Дена така й се стори.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Юли 25, 2012 11:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРЕТА ГЛАВА
НОВИЯТ ДИРЕКТОР


Дена запристъпва заедно с първокурсниците към входа на Голямата зала, а в главата й, като хлебарки на светло, се щураха налудничави и плашещи мисли. Видя едно ниско столче, на което бе поставена стара, оръфана и кърпена къде ли не шапка. В един момент една цепка се отвори, сякаш е уста, и шапката запя. цялата зала млъкна. Песента бе за четирите дома и какви качества трябва да притежаваш, за да попаднеш във всеки от тях. когато песента свърши професор Макгонъгол излезе напред и се обърна към Дена и първокурсниците.
- Сега ще чета имената Ви, а вие ще идвате при мен, ще сядате на столчето и ще слагате шапката на главата си, за да ви разпредели по домове. От сега нататък вашият дом ще бъде вашето семейство. Заслугите и наградите ви ще носят точки на дома ви, а провиненията ще отнемат. Всеки дом се ръководи от преподавател. Аз съм ръководител на дом Грифиндор, но освен това ще ви преподавам по Трансфигурация. От тази година професор Хорас Слъгхорн, освен преподавател по отвари зае поста и на ръководител на дом Слидерин. Професор Помона Спраут ръководи Хафълпаф, а професор Флитуик отговаря за дом Рейвънклоу. Надявам се всеки от вас да бъде гордост за своя дом, който и да е той, защото всички вие сте лицето на Хогуортс. Нека разпределянето започне с чуждестранната ни ученичка - Мейферт, Дена.
Дена, трепереща от главата до петите, излезе напред и седна на столчето, а професор Макгонъгол пусна шапката върху главата й.
- Виж ти виж! - проговори шапката, сякаш в главата на момичето. - Страхотен ум, обаче й кураж не ти липсва. Трудолюбива си, но своенравна и горделива. Къде да те пратя като си подходяща за всички домове?
- О, моля нека не е в Слидерин! Само не в Слидерин!
- Ами?! Тази молба съм я чувала и преди. Много добре помня кой ми я отправи. Ще те питам същото, което питах и предишния отправил тази молба. Сигурна ли си в желанието си? Имаш талант, славолюбива си и горделива и Слидерин може да те изпроводи по пътя към успеха.
- Или към самия ад. Не искам в Слидерин. където и да е другаде, но не и там.
- Дръзка си - каза шапката. - затова най-добре ще ти подхожда...ГРИФИНДОР!
Дена едва не извика от радостно облекчение. Нямаше да е в Слидерин! Отиваше в Грифиндор при Джини и Невил! Какво по-хубаво от това? Е, една вкусна вечеря нямаше да навреди, защото сега, когато притеснението, че може да я пратят в Слидерин отмина, Дена почувства стържещ глад. Запъти се към масата на Грифиндор, където Джини вече й бе направила място. Разпределянето продължи нормално. Дена наблюдаваше с интерес и остана неприятно изненадана, когато по-голямата част от децата отидоха в Слидерин, много малка част отидоха в Рейвънклоу и Грифиндор, а в Хафълпаф отидоха едва десетима души. Невил й обясни, че това е така, защото, заради Волдемор, на много мъгълокравни било забранено да идват, макар да са си получили писмата през лятото. Дена бе ужасена - нима терорът бе стигнал до там, че да се забранява на деца с дарби да ги усвояват. Това бе не само неразумно, но и крайно опасно, защото ако детето не бъде научено да контролира магията си тя може да се обърне срещу него, да го подлуди или убие. Дена бе чувала истории за мъгъли, които не позволявали детето им да учи магия, заради глупави предразсъдъци и после детето полудявало и започвало несъзнателно да използва дарбата си, наранявайки околните, но най-вече себе си.
Мислите на Дена бяха прекъснати от Джини, която й направи знак да се обърне към Височайшата маса. Разпределянето бе приключило и новият директор бе станал, за да произнесе обичайната за началото на годината реч. Слидеринците го гледаха с възхищение, но то не бе достатъчно да потисне явните вълни на омраза от другите три маси.
Сивиръс Снейп се изкашля и започна:
- Добър вечер на всички! Добре дошли на първокурсниците! Няма да ви губя времето с излишни приказки. Ето ги правилата: на ВСИЧКИ ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище; правенето на магии по коридорите е забранено; вечерният час за всички е в 9:00 P.M.; тренировките по куидич започват в средата на септември и ще е добре дотогава капитаните на домовите отбори да са попълнили липсващите места, защото иначе ще им бъде забранено да играят, а ако отборът няма капитан - тук злобният поглед на Снейп се стрелна към масата на Грифиндор - въобще да не почва да набира играчи. Новите попълнения в учителския състав са Алекто Кароу, която ще преподава ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ЗА ВСИЧКИ Мъгълознание, на мястото на професор Чарити Бърбидж, и Амик Кароу, който ще преподава Защита срещу черните изкуства - постът, който трябваше да освободя. Приятна вечеря.
След тези думи Снейп седна и се обърна към този, който преди малко бе представил като Амик Кароу.
- Леле мале! Тази година няма да е никак лека. Смъртожаден ще преподава ЗСЧИ, а това значи, че от тоя предмет ще останат само черните изкуства, от сега ви го казвам. - нареждаше развълнувано Невил.
- А ти какво очакваше след като Снейп е директор? - контрира го Джини. - То си беше повече от ясно, че ще ни натресат някакви такива гадове. И да уча мъгълознание при тази? Никакво знание няма да е това. С учител като тая трябва още сега да го прекръстят на Мъгъломразене. Стига си се хилил Финигън, че ще вземеш да се задавиш!
Момчето, което тя нарече Финигън наистина се задави и му трябваха три здрави потупвания от приятеля му, за да се оправи.
След вечеря младите приятели се заизкачваха към седмия етаж, където се помещаваха общата стая и спалните помещения на грифиндорци. Джини каза паролата на Дебелата дама - Шербетово лимонче. Парвати Патил, която сега бе префект, на мястото на Хърмаяни, й бе казала паролата. Професор Макгонъгол бе сложила тази фраза за парола на кулата Грифиндор в памет на професор Дъмбълдор, който обожавал шербетови лимончета. Оказа се, че Дена ще дели една спалня с Лавендър Браун, Парвати Патил и още две грифиндорки, и ще спи на леглото на Хърмаяни. Нямаше нищо против, стига хърмаяни да не решеше да се върне. Когато попита Лавендър дали има такава възможност, момичето я изгледа на кръв и й каза че едва ли "мътнородата ще посмее да се върне". Парвати се обърна шокирана към приятелката си и я изгледа укорително. Не бе чувала Лавендар да употребява тази дума преди. Дена реши, че не е попитала правилния човек, но преди да зададе същия въпрос на Парвати момичето я изпревари с отговора.
- Хърмаяни няма да дойде, защото не се е явила на разпит за установяване на магическите й заложби, който се проведе през лятото в Министерството. То вече се управлява от Ти-знаеш-кой. Нямаше да й позволят. Разпитите ги е провеждала Долорес Ъмбридж, а тя ненавиждаше Хърмаяни, защото й се беше опълчила.
- Многознайката си вре носа навсякъде и затова никой не може да я трае. - обади се от леглото си Лавендър.
- Само защото Роналд те заряза, не означава, че трябва да си изкарваш яда на бедното момиче. Чух, че заминала за Австралия,но... - Парвати се доближи до ухото на Дена - според мен е заедно с Потър и Уизли и правят там, каквото правят. Някакъв план, за да спрат Ти-знаеш-кой. Хари им е водач. Горкото момче, какво не преживя?
Парвати спря със слоовизлиянията и се приготви да си ляга. Час по-късно Дена лежеше будна в леглото си и си мислеше за Хърмаяни, която не може да се върне и за трудната задача на Хари. тя не ги познаваше лично, но кой не бе чувал за Хари Потър. Дори в щатите името му се произнасяше с уважение ивъзхищение от добрите и с омраза от злите.
Поне бе разпределена в Грифиндор. Можеше да е за първа и последна година тук, но определено не й се искаше да я мислят за черна магьосница само защото е попаднала в Слидерин. Това поне й се размина. Замисли се за семейството си в Щатите. За майка си, баща си и малкото си братче. Как са те? Какво ли правеха сега? При тях трябва да е някъде около три часа следобед. Ами дядо й - защо не бе успял да дойде на гарата днес? Дали му се бе случило нещо лошо? Преди да я обсебят лоши мисли, които да й попречат да заспи, Дена си каза, че всичко е наред - и с дядо й и със семейството й в чужбина. Затвори очи и заспа.

*************
Филип Зимер се огледа и когато се увери, че никой не го следи се приближи към замаскирания вход на щаба на Ордена на Феникса. Почука на вратата и зачака да му поискат парола, а когато хората от двете страни на вратата се увериха в самоличността на другия, вратата се открехна и пропусна късния посетител.
- Е, Филип, какво става? Наредиха ли се нещата, както ние ги искахме?
- Иска ли питане Лупин! Всичко върви по план и щом нашия план върви добре, тогава плановете на Черния Лорд много ще се объркат. притеснен съм само за едно - не успях да отида на гарата днес, а и сова нямаше как да изпратя. Дена много ще се притесни за мен.
- Не се бой приятелю, ще намерим начин да я осведомим, че си добре. Когато видя Минерва ще я помоля да говори с внучката ти. Не се притеснявай за това. Имаме си по-големи грижи, за които ще ти обясня по-късно, нека сега те стоплим и нахраним. Пък после ще му мислим.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 11:20 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ОТВАРИ И КРУЦИО


Дъждът тропаше тихо по прозорците и именно тази "мелодия" изтръгна Дена от приятния сън. Момичето недоволно промърмори нещо във възглавницата си и се зави през глава. Не й се ставаше още, но нямаше друг избор, освен ако не искаше да отиде на първия си урок гладна. С голямо нежелание отметна завивките и стана от леглото. Беше съвсем сама в стаята и след като погледна към прозореца откри виновника, който я бе изтръгнал от сладкия сън. Дена още бе сънена и не можеше да вземе решение какво да прави, когато Джини влетя в спалнята с намерението да я събуди.
- О, вече си станала! Побързай моляте, защото е 8:20, а аз се успах като теб и още не съм закусвала. За Бога, момиче размърдай се! Да не са ти направили заклинание за тяловкочанясване.
Дена стоеше по средата на стаята като препарирана и гледаше кипящата си от енергия приятелка. При последната реплика момичето се сепна и се зае да се приготвя. След 10 минути бяха вече в Голямата зала и се насатниха на масата. Съучениците им не бяха оставили много за закуска и Дена се задоволи с чаша хладко кафе и малко препечен хляб. Макгонъгол дойде да раздаде програмите на закъснелите ученици и когато стигна до Дена се надвеси леко на рамото й и прошепна:
- Всичко е наред. Дядо ти е жив и здрав.
В първия момент момичето се сепна, но когато осмисли думите, кимна леко, в смисъл, че е разбрала. Макгонъгол продължи нататък, а Дена си погледна програмата - двоен час по Отвари и Вълшебство преди обяд, а после Трансфигурация и ЗСЧИ. Щеше да е обикновен ден, ако защитата не се преподаваше от смъртожаден. Дена огледа програмата до края на седмицата и забеляза, че има доста свободно време, но засметка на това три пъти в седмицата имаше часове при някой от двамата Кароу, а в петък и при двамата. Тежка програма, дори за един седмокурсник, а и им предстояха изпити за ТРИТОН. Но пък, като се замислиш, при сегашното положение, ТРИТОНИ-те им бяха най-малкия проблем.
Обърна се към Джини, за да обменят информация, но видя, че момичето се е втренчило в пергамента с нескрит ужас. Когато Дена стана и погледна зад рамото й, разбра причината - двоен час по ЗСЧИ, Трансфигурация, обяд, Билкология, двоен час по Отвари и двоен час по Мъгълознание. Денят й започваше и завършваше с Кароу - ето това наистина беше много лош късмет.
Дена съчувствено потупа Джини по рамото и предложи:
- Да ти направя малко Феликс Фелицис, а? Намери ми съставките и нямаш грижа. Обаче тая година май на всички ще им е нужна тая отвара.
- Феликс Фелицис няма да ни помогне. Трябва ни чудо, за да се отървем от тая напаст! И нямам предвид само Кароу и Снейп, ами и...
- Знам, кого имаш предвид, но ние вече си имаме чудо. Имаме го от седемнайсет години.
- Хари не е някакво...
- Знам Джини, успокой се, знам. Просто се опитах да се пошегувам, за да разведря обстановката, но май не се получи. Защо го взимаш толкова навътре? Освен...
Между двете момичета минаха неизречени мисли, две сиви очи се разшириха от изненада, а после в тях светна едно дяволито пламъче и Дена се усмихна леко, разбиращо, но не каза нищо.
Докато минаваше покрай Дена, Невил я тупна по рамото и я посъветва да побърза, защото часовете почваха след 5 минути. Дена каза "чао" на Джини и тръгна с Невил, но момчето се заизкачва нагоре и тя разбра, че той не посещава часовете по отвари. Тъкмо се чудеше накъде да тръгне, когато Ърни Макмилън я извика и заедно тръгнаха към подземието, където се провеждаха часовете по отвари.
Когато стигнаха до кабинета, останалите вече влизаха, така че Ърни и Дена просто се шмугнаха вътре накрая на опашката. Дена се огледа - в огнището припукваше огън, на всеки чин имаше миниатюрно котле с отвара - като мостра, а до учителската катедра стоеше пълен мъж, с плешива глава и огромни мустаци, който й заприлича на морж. Знаеше, че това е Хорас Слъгхорн, тъй като го бе видяла на Височайшата маса предната вечер, когато професор Макгонъгол обяви, че той е новият отговорник на дом Слидерин. Едва сега Дена забеляза, че тя и Ърни са единствените, които не са от дом Слидерин. Седна до Ърни и го попита защо те са единствените от други домове.
- Миналата година имаше двама от Рейвънклоу, но явно са били мъгълокръвни и не са издържали разпита в Министерството.
- И няма да могат да си завършат образованието! Но къде ще работят после, кой ще ги вземе на работа щом не са завършили дори универстет или както му викате тук учебно заведение?
- Все някой ще ги вземе, стига Черния Лорд да не ги избие преди това...
- Тишина моля. Тази година започваме с много сложни отвари за ниво ТРИТОН. Реших да Ви хвърля в дълбокото още от началото на годината, защото няма време за размотаване - предстоят Ви изключително трудни изпити и ще Ви излъжа, као ви кажа, че всички преминават нататък. Това е последното ви препятствие по пътя към специализацията, която сте избрали, която и да е тя...
Последните му думи сякаш увиснаха във въздуха и Дена остана с неприятното чувство, че няма да има избор на професия след като завърши седми курс, при положение, че Волдемор още е жив. Тогава изборът й ще се характеризира със следното - да стане смъртожадна или да умре в мъки. Мъките, не я плашеха и ги предпочиташе пред това да поквари душата си, служейки на такова зло като Волдемор.
Взеха за многоликова отвара - само на седмокурсниците се позволяваше да я приготвят и то под строгия поглед на учител, а сполучливата партида се прибираше и складираше. По принцип Многоликовата отвара се вари месец, но тук, в котлетата разполагаха с вече приготвената до някъде отвара, на която бяха нужни няколко съставки, преди да се прибави последната - част от човека, в когото искаш да се превърнеш. Дена праваше перфектно тази отвара от две години и се справи доста бързо, за което бе наградена с 20 точки за Грифиндор. До края на часа спечели още 20 като отговори на няколко въпроса.
Вълшебството мина бързо и Дена не усети, че е време за обяд, докато стомахът й не се обади недоволно. Заедно с Невил, който беше на Вълшебство, се запъти към Голямата зала. Но там, за тяхно учудване, не видяха нито Джини, нито Луна. Дена помисли, че Макгонъгол е задържала класа, но когато с Невил видяха професора да се храни на Височайшата маса, започнаха да се чудят къде са момичетата. Парвати ги осветли по въпроса - и двете били в Болничното крило още от първия час, заедно с още няколко ученици от випуска. Кароу си изпуснал нервите и използвал Круцио срещу тях. Невил побесня и се разкрещя, но щом Дена улови предупредителния поглед от страна на Макгонъгол, го накара да се успокои и да седне. Парвати им разказа какво се е случило - Кароу искал те да прилагат Круцио върху съучениците си с нечисто потекло, като насочил заклинанието си върху Колин Крийви. Никой не го направил. Кароу грабнал Джини, която категорично отказала да използва проклятието и го нарекла убиец и отрепка, и го приложил на нея, а Луна се опитала да я защити и затова и тя пострадала. Останалите били опитните свинчета на Кароу, в това число и Колин Крийви, който, след Джини и Луна, пострадал най-много. Явно Макгонъгол знаеше и не можеше да направи нищо, защото от своята позиция, на масата на Грифиндор, Дена ясно виждаше колко е бясна учителката им. Парвати ходила до Болничното крило, но мадам Помфри не пуснала никого и само успокоила приятелите на пострадалите, че ще се оправят скоро.
В часа по Трансфигурация Макгонъгол предупреди, че и двамата Кароу са изключително опасни и помоли всички ученици, особено от Грифиндор, да си мерят приказките пред тях и да не ги предизвикват допълнително. Дена не можеше да повярва на ушите си - сякаш Джини и Луна бяха виновни, че Амик Кароу е използвал едно от непростимите проклятия върху тях. Това бе просто възмутително. Дена започна да очаква с нетърпение следващия час. В главата й се оформяше план и ако успееше да го осъществи, Амик Кароу щеше да получи един много важен урок, а именно никога да не дразни дъщеря на черен магьосник, защото е по-опасно дори от това да гъделичкаш заспал дракон ( както предупреждава логото на Хогуортс - "DRACO DORMIENS NUNQUAM TITILLANDUS")
Така очкваният от Дена час дойде - Защита срещу черните изкуства в изпълнение на смъртожаден, слуга на най-черния магьосник на 20ти век - Лорд Волдемор. Само че Дена имаше малка изненада за Амик Кароу, стига той да бе достатъчно глупав, за да използва и в този час непростимо проклятие срещу някого.
Половин час Кароу обяснява, че през годината ще изучават различни черни магии, защото, както Дена вече бе прозряла, за в бъдеще всички щели да станата слуги на Волдемор, или щели да умрат. И понеже слугите често биват наказвани за техните грешки, трябвало от сега да свикваме с болката. Дена само чакаше той да направи голямата си грешка. И той я направи. Кароу накара няколко души, за които явно бе разбрал, че са мъгълокръвни, да излязат напред. В това число бе и Дена. Чудно, кога ли бе успял да я провери? Колкото и да е проверявал не е успял да открие една съществена част от живота на Дена, важна част, част, която съвсем скоро щеше да му покаже, коя е и на какво е способна Дена Мейферт. Пред всеки мъгълокръвен Кароу извади по един чистокръвен и се случи така, че Невил застана срещу Дена. Кароу нареди на чистокръвните да измъчват съучениците си с "мръсно" потекло. Невил отказа и не беше единствен. Тогава Кароу започна да прави на всички заклинанието Империус и Невил попадна под влиянието му. Не бе достатъчно силен, за да се бори. Насочи пръчката си срещу Дена и изрече проклятието. Макар момичето да бе подготвено за болката, простена и падна на колене, притискайки ръце към корема си.
"Трябва да издържиш - повтаряше си на ум. - Трябва да го направиш, за да дадеш урок на тази отрепка Кароу. Дръж се, бъди силна! Сега искам да се изправиш! Направи го веднага, малка лигло такава! Стегни се, поеми болката и после забрави за нея! Точно така!"
Дена се изправи и с лек замах отмени проклятието Империус върху Невил. Когато Кароу осъзна какво е направила побесня и насочи проклятието Империус срещу нея. За миг всички мисли в главата на Дена изчезнаха и остана само желанието да се подчини на този глас, който й нареждаше да измъчва съученика си до припадък. Но едно друго гласче в нея се обади - " Ти него ли ще слушаш или мен? Я се стегни момиче и не се излагай! Покажи му на какво си способна! Ти не си коя да е! Дай му да се разбере на този мръсник!". Онази блажена празнота изчезна, светът си дойде на мястото с трясък. Дена насочи пръчката си към треперещия Невил, точно както очакваше Кароу, но в последния момент се обърна рязко и безмълвното "Круцио" уцели смъртожадния право в гърдите. Онзи се строполи на пода и започна да се гърчи, като червей, какъвто всъщност беше. Дена просто стоеше над него с насочена пръчка и го гледаше със студени сиви очи.
- Е, професор Кароу, надявам се, че сте доволен от мен и Грифиндор ще си получи заслужените...хм, да видим, десет човека от Грифиндор по 20 точки прави 200 точки, петима от Рейвънклоу е равно на 100 точки и петима от Хафълпаф прави пак 100 точки, нали така? Хайде сега, нека не вадя думите с ченгел от устата Ви, не е възпитано така...Нека чуя, че професор Кароу дава 200 точки на Грифиндор, 100 на Рейвънклоу и 100 на Хафълпаф. Не Ви чувам професоре?!
- Д-д-д-давам 200 точки на Грифиндор, 100 на Рейвънклоу и 100 на Хафълпаф. Проклета да си кучко, ще те убия! - ревна Кароу исе засили към Дена. Лек замах с пръчката и мъжа изхвърча на 2 метра от момичето и се утари в каменната стена, като остави кървава диря свличайки се надолу.
- Е, хм, май попрекалих. - рече Дена и отиде до безжизненото тяло на мъжа, но когато се увери, че е жив рече на останалите - Нищо му няма, само си е ударил главата, но ще го оставя да си лежи тук.
- Направи му магия за забрава, иначе ще те убие.
- Ако го направя няма да има смисъл от урока, който му дадох. Освен това не ме е страх от него. Сега по-добре да тръгваме, преди да се е събудил и да ни е подгонил всичките.
Всички се разотидоха по домовете си, освен Невил и Дена, които тръгнаха към Болничното крило, за да се опитат да посетят Джини и Луна. Невил не можеше да повярва на това, което бе видял и вече боготвореше Дена. Тя, от своя страна, не смяташе, че е направила нещо повече от това да даде заслужен урок на един злодей.
Естествено, старшата сестра не им позволи да видят пациентите, поне не в началото. Но щом Невил й каза какво е направила Дена, мадам Помфри веднага се съгласи да ги пусне. Джини и Луна спяха, но на Дена и Невил им бе достатъчно, просто да ги зърнат и да се уверят, че са добре. Попитаха и за другите пациенти и мадам Помфри ги увери, че скоро всички ще се оправят, просто им трябват ден-два почивка.
Когато се прибраха в общата стая и седнаха да си пишат домашното по Трансфигурация, никой от двамата не се сети повече за следобедната случка. Едва към девет вечерта, когато Невил започна да си прибира нещата, той отвори темата пак.
- Знаеш ли, че утре може много сериозно да загазиш? - попита я притеснено момчето. - Може да те изключат. А ако не го направят и двамата Кароу ще ти превърнат живота в ад.
- Невил, казах ти вече, че не ме е страх от тях двамата. Виж, Снейп е друга работа - Той малко ме притеснява. Ако ме изключат просто ще се присъединя към Ордена на Феникса. Ако не ме изключат, тогава ще накарам двамата Кароу да сънуват кошмари. А ако не ме изключат, а ме убият... Еми, добре си поживях.
- Не е смешно! - стресна се Невил.
- О, Невил, зависи от коя страна го погледнеш. Не се страхувам да умра. Душата ми е чиста, непокътната и смъртта за мен не означава край, а едно друго, ново начало.
- Щом казваш. Но аз не искам да умираш. Не искам никой да умира, освен разбира се... - Невил си пое дълбоко дъх и изстреля - Волдемор. А сега ти желая лека нощ и дано утре нямаш големи неприятности.
- Лека нощ и на теб Невил! - пожела му Дена.
Момчето се запъти към спалнята, а Дена остана да се взира в огъня на камината. Не знаеше какво да очаква от следващия ден. Бе напълно сериозна, когато каза на Невил, че не се бои от смъртта, но това не означаваше, че иска да умре толкова млада и не вкусила от плодовете на живота. Искаше да води битки и да ги печели. Бе създадена за живот на скорост и не й се искаше този живот да приключва скоро. Всъщност не вярваше, че днещната й постъпка ще бъде наказана със смърт - не и тук в Хогуортс. Ако я изключеха щеше да се присъедини към Ордена. А ако не - тогава, кълнеше се в живота си, че щеше направи всичко възможно Амик и Алекто Кароу да бягат от нея като от смъртта.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 11:25 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ПЕТА ГЛАВА
БЕЗ ПОСЛЕДИЦИ


Мина месец от онзи паметен час по ЗСЧИ и за Дена нямаше никакви последици. Момичето се бе разминало с наказание, а пък за изключване въобще не можеше и да става дума. Вероятно Кароу се е почувствал унижен и не е искъл да си тъпче повече егото като отиде при директора и се оплаче, че една седемнайсетгодишна пикла е победила него - смъртожадния. Невил смяташе, че Дена трябва да се радва, че й се е разминало, но Джини бе на мнение, че Кароу ще си отмъсти, когато Дена най-малко го очква. Дена беше на абсолютно същото мнение и бе постоянно на щрек.
Часовете при Алекто Кароу не бяха нещо по-различно от тези при брат й. Е, не ги изтезаваше с Круцио, но правеше всичко възможно да унижава мъгълокръвните, преминали през разпита ва Министерството. На няколко пъти Невил й се опълчи и си отнесе наказанието. Другите учители се опитваха да балансират и да защитават учениците си, но не им се отдаваше особено. Макар седмокурсниците да имаха повече свободно време, то бе почти изцяло заето от многобройните и сложни уроци.
Освен т ова почнаха тренировките по куидич и Дена бе заета и с тях, защото Джини, която вече бе капитан на отбора, я бе взела на мястото на Хари - като търсач. Дийн Томас пък бе избран за пазач, Джини и Демелза бяха гончийки, биячите бяха същите, но бяха задобряли през ваканцията. На никого не му бе известно кога и къде са се упражнявали. Но отборът оставаше без трети гончия и Джини се принуди да вземе един второкурсник с голям мерак и никаква практика, за да не закрият отбора. Учудващо за всички от отбора и най-вече за Джини, вторукурсникът Деймиън Грант се учеше много бързо и само след пет тренировки вече можеше да вкара три последователни гола на замаяния Дийн Томас. Целият отбор бе много радостен, че са намерили достоен заместник на Хари в лицено на Дена. Дори Джини трябваше да признае, че ако Дена и Хари играят в противникови отбори тя ще е много затруднена да определи кой ще спечели и това й вдъхваше надежда за предстоящия мач с Рейвънклоу. Освен това Дена летеше на "Нимбус 2000", а Рейвънклоу бяхя с "Чистометка" и "Комета", а пък Хафълпаф бяха разпуснати, защото нямаха капитан. Оставаха само Слидерин с техните "Нимбус 2001", но както изтъкна Демелза, не е важно каква е метлата, а какъв е този, който я е яхнал.
Дена обожаваше да лети, защото тогава се чувстваше истински свободна. Всички тревоги, страхове и проблеми оставаха долу на земята и съществуваха само две неща - тя и сничът. Освен това, Дена бе установила, че след тренировка, колкото и да е била изтощителна, мислите й се подреждат и се чувства като зареден акумолатор. Тогава можеше да седне, да помисли и да реши някои от належащите си проблеми.
След една такава изтощителна тренировка в началото на октомври, Дена се прибра мокра до кости в общата стая на Грифиндор и се просна пред камината. Бе прекалено изтощена за да се помръдне. Това бе последната им тренировка преди мача на следващия ден и Джини буквално им бе заповядала да се приберат и да се наспят. Умът на Дена работеше на пълни обороти, но момичето не можеше да се накара да стане. Искаше да пусне писмо до родителите си и да ги увери, че е добре. Вече го бе написла, но трябваше да го пусне извън замъка. Всички писма се следяха, да не би някой да поддържа връзка с "Неблагонадежден №1", т.е. с Хари Потър, а Дена не искаше смъртожадните по някакъв начин да разберат къде е семейството й. Докато мислеше как точно да се измъкне от замъка и да пусне писмото, в общата стая нахълта останалата част от отбора на Грифиндор.
- Какво за Бога, правиш на пода? Защо не си в леглото вече? - попита раздразнено Джини.
- Нямах сили да стигна до там. Но тъкмо се канех да стана, когато вие влязохте и така и така сте тук, има ли желаещ да ми помогне да стана. Всичко ме боли.
Джини й подаде ръка, за да се изправи и забеляза, че все още е мокра. Топлината от камината не бе успяла да изсуши дрехите й съвсем.
- Ти да не се побърка! Пневмония ли искаш да хванеш? - изкряска червенокоската и с леко махване на пръчката изсуши дрехите на Дена.
- Благодаря. Надявах се, че топлината от камината ще ги изсуши, но може би не съм стояла толкова дълго колкото си мислех, че съм. Отивам да лягам.
- Най-умното нещо, което може да направиш. Почини си добре и утре ще се видим на закуска.
- Лека нощ и на теб Джини.
Отбора си пожела лека нощ и всеки се отправи към спалнята си, включително и Дена, която трябваше да вземе това-онова за нощното си приключение. Лавенъдър, Парвати и другите две момичета спяха, когато Дена се промъкна на пръсти в спалнята. Преоблече се набързо и натъпка в изпразнената си ученическа раница куидичния екип, една нощница и писмото, заради което тръгваше на тази нощна експедиция. Пак на пръсти се изниза от спалнята и преди да излезе от общата стая си направи хамелеонизираща магия, защото нямаше на разположение мантия невидимка. Навън се огледа и тръгна по най-прекия път към соварника, който й бе показала Джини. В дясната си ръка стискаше пръчката, раницата бе на гърба й, но и тя се сливаше с каменната стена. Ботушите, които бе обула не издаваха шум когато стъпваше по каменните стълби. Дена се бе научила да стъпва тихо, леко, но освен това бе приложила малко магия на любимите си ботуши, за да не издават и най малък шум. Стигна до соварника необезпокоявана и преди да влезе хвърли няколко заклинания, за да провери дали помещението не е защитено срещу нощни посещения като нейното. Естествено, че беше. Как така Кароу ще гопропуснат. Заклинанието щеше да разпознае всеки друг освен Снейп и двамата Кароу. Щеше да се наложи да го направи по трудния начин.
Дена се върна назад и тръгна към първия етаж, като избягваше главните пътища. Използва четирипосочната магия, за да не се загуби и скоро се озова пред главната порта на замъка. И тук имаше заклинания, но не за разпознаване и дена бързо се справи с тях. Излезе навън и се огледа, после тръгна към Забранената гора.Едва когато видя къщурката на великана Хагрид се успокои, че е достатъчно далеч. Мина зад къщурката и навлезе в гората. Не се плашеше от легендите, които бе чувала за тази гора, защото бе виждала по-страшни неща от вампири, върколаци и големи паяци. Когато бе сигурна, че де добре скрита, извади изпод ризата си малка сребърна свирка на верижка, като онези, с които мъгълите викат кучетата си. Допря я до устинте си и постепенно изпусна въздух в нея. Не се чу звук, но Дена знаеше, че Мира - совата й, я е чула. Само след пет минути птицата я намери и кацна меко на лявото й рамо, като не пропусна да я клъвне лекичко по ухото, в знак на обич. Дена бръкна в десния джоб на мантията си и извади от там шепа " Совешка сладост", протегна ръка към птицата и я остави да хапне. Когато Мира приключи с храната, Дена я погали по главата и извади писмото от предния джоб на раницата си. Совата веднага подаде краче - много добре знаеше какво следва, освен това отдавна не бе носила писмо и изгаряше от нетърпение да полети наволя. Момичено закрепи писмото към протегнатото краче и след няколко нежни думи и предупреждение да се пази, совата отлетя в нощта.
" Дотук добре, но сега следва трудната част - да се прибера в замъка без да ме усетят." Дена много добре знаеше, че няма да може да се прибере в кулата на Грифиндор - Дебелата дама вече бе длъжна да имформира всеки учител, дали някой от дома е влизал след вечерния час. Дена се бе изнизала в девет без десет, но вече бе десет вечерта и момичето трябваше само да се добере до Нужната стая, която Джини и Невил й бяха показали. Бе достатъчно да си помисли само за удобно и топло легло и Невил я бе уверил, че ще го има.
Тъкмо щеше да тръгва, когато чу гласове много близо до укритието си. Сниши се и притаи дъх, за да не я усетят. Бяха Снейп и Алекто Кароу. "Ама че двойка само. Лика-прилика сас си." Чуваше гласовете все по-близо и изтръпна при мисълта, че може да бъде разкрита. От Алекто не се боеше, но Снейп... Снейп беше друга бира, както се изказваше баща й понякога.
- Стига Сивиръс, на какво си играеш? Нима мислеше, че няма да разбера? За толкова тъпа ли ме мислиш?
- За какво говориш Алекто? - продължаваше да увърта Снейп. Казах ти, че не знам нищо по въпроса. Амик не ми е казал нищо. Иначе щях да изключа малката госпожица.
- Не ти е казал? Не е нужно да ти казва! Ония сополанковци само за това шушукат - как чужденката подредила брат ми! С Круциатус! Сивиръс, разбираш ли какво ще му направи Черния Лорд, ако разбере, че Амик се е оставил да бъде победен от една седмокурсничка?!
- Много добре знам какво ще стане Алекно, не е нужно да ми го напомняш. Ще го поизмъчва малко, а после ще реши, че малката си заслужава да бъде привлечена към каузата ни, щом е посмяла да се опълчи на брат ти. Черният Лорд цени дръзките и особено онези, които не се свенят да използват забранени проклятия. Дори няма да забележи, че е нечистокръвна.
- А тя дали би се присъединила към нас? Момичето е умно - не мога да си кривя душата. Прекалено умно даже и това малко ме притеснява. Както ти вече отбеляза, не се свени да използва Круцио и не й пука, че брат ми е смъртожаден. Дръзка е, устата й много знае. Всеки път в часовете ми ме изкарва от нерви, но го прави толкова добре, че не мога да я накажа - уж нищо не казва, а ме прави на нищо!
- Като че ли нечие его е сериозно застрашено? - подсмихна се Снейп. - Не те е страх какво ще направи Черния Лорд с теб или брат ти. цялата работа била заради засегнато его.
- Може и така да е, но малката сополанка не трябва да се измъква без наказание!
- Малко е късно за това, не мислиш ли, Алекто?
- Не съм казала, че наказанието трябва да идва от теб или да е по глупавите училищни правила! Само ако спипам малката усойница...
- Алкто, знаеш, че не можеш да направиш това, което си мисля, че ти се върти из ограничената глава.
- `Що пък да не мога?
- Защото аз съм директорът тук. - Снейп се ухили злобно. - Не го забравяй. И аз не искам да пипаш момичето и с пръст. Дала е добър урок на брат ти. Сега не се перчи толкова. като гледам и теб те е поставила на мястото ти.
- Ще я науча аз нея! - закани се смъртожадната.
- Чуй ме много добре! - изсъска директорът. - Не искам и косъм да падне от главата на това момиче! Може да се окаже ценен кадър. Имам идея как да я използвам срещу Потър. разбера ли, че е пострадала при някакви странни обстоятелства или че въобще й се е случило нещо, ще държа отговорни теб и брат ти. Ясно ли е?
- Сивиръс, ти не може сериозно да... - запелтечи Алекто.
- ЯСНО ЛИ Е? - изрева насреща й Снейп
- Напълно. - сопна му се смъртожадната. - А сега нека сменим темата. Не ми се говори повече за малката. Искам да поговорим за нас.
- Нас ли? Какво за нас? няма нас, Алекто и ти добре го знаеш.
- Но онаци нощ...ти....дойде при мен и...каза...
- О, Кароу! Няма да ревнеш сега, нали? Я се стегни бе жено! Исках секс и това е. Не изпитвам нищо към теб. Никакви чувства. Но съм човешко същество и имам някои нужди. А ти си достойна, чистокръвна...Разбираш какво искам да ти кажа.
- Но ти...ти...каза, че...
- Казах ти това, което искаше да чуеш! Ако имах избор и Бела не бе заета, щях да отида при нея. Тогава нямаше да има нужда да водя тоя безсмислен диалог. Явно тя е много по-достойна смъртожадна от теб. Какви са тия емоционални изблици? В името на Мерлин, погледни се на какво си заприличала - хленчиш и мрънкаш като някоя жалка мътнорода!
ПЛЯС! Сивиръс бе звучно зашлевен от Алекто. Дена трябваше да си захапе кокалчетата на ръката, за да не се разкикоти.
- Боже мой! Дори реагираш като мътнорода!
ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! На четвъртия замах Снейп хвана ръката на жената и я изви зад гърба й. Онази искимтя от болка.
- Казах ти истината. Никога не е имало, няма и няма и да има нищо между нас. Онази нощ си остава в миналото. И без това не беше нещо особено.
- АВАДА КЕДАВРА! - ревна Алекто.
Снейп се дръпна навреме и зеленият лъч мина на милиметри над главата на Дена. Момичето едва не си глътна езика от изненада и страх.
- Най-накарая да реагираш като такава каквато си - Чистокръвна магьосница и смъртожадна. Тъкмо започвах да се притеснявам, че ако Черният Лорд те види в онова състояние, ще те убие веднага. Не че много ми пука за теб, но все пак си от нашите и не е нужно да умираш за нещо толкова глупаво. Сега се прибирай. Разговорът приключи.
Снейп се отдалечи в обратаната посока, а Алекто остана където беше. Дена се бе сковала от страх. Алекто бе бясна и ако я видеше тук... Е, тогава Авада Кедавра със сигурност щеше да намери целта си.
Алекто тръгна точно към нея. Дена се опита да е възможно най-тиха. притаи дъх и почти спря да диша. Алекто бе на около двайсетина сантиметра от нея и Дена бе сигурна, че ей сега ще я открие. Стискаше пръчката си толкова силно, че си помисли, че може и да я счупи. Тъкмо когато Алекто щеше да се изръвни с момичето, от мрака изникна фигурата на Хагрид. Дена нямаше представа какво ще последва.
- Ти ли си бил? - попита го смъртожадната. - Помислих, че....Няма значение. Какво правиш навън по това време?
- Аз съм пазител на дивеча, ако не си забравила Кароу. Имам задължения. Понякога тези задължения включват и работа през нощта.
Всъщност Хагрид се връщаше от посещение при Гроп, но Алекто нямаше как да знае това и се хвана на въдицата. Мина покрай Дена без да я отрази въобще и излезе от гората. Хагрид гледаше намръщено след нея. Тъкмо когато великанът се канеше да се обърне, Дена развали хамелеонизиращата магия. Хагрид се сепна и щеше да извика от изненада, но Дена веднага му направи знак да мълчи. Кароу беше прекалено близо.
- Хагрид, ще ми помогнеш ли да стигна до замъка? Ще вляза в Нужната стая и никой няма да разбере, че съм била навън. А не вярвам ти да отидеш при Снейп и да му кажеш.
- По-добре да не се разхождаш много много. Ела при мен. Диванът пред огнището е достатъчно голям, за да спиш в него. На сутринта ще отидеш на мача.
- Сигурен ли си? Не искам да ти създавам проблеми. Ако някой разбере няма да остане без последствия.
- Ти не бери грижа за мен ами идвай докат` не те е видял някой тук.
Хагрид я заведе в колибата си и направи чай. поговориха си. Тя му предаде целия разговор на Снейп и Кароу. Хагрид бе малко изненадан, че между двамата е имало туй-онуй. А за това, че бе използвала Круцио срещу Кароу беше чул от Невил и Джини и не я упрекна. Смяташе, че мръсникът си го заслужава. Обеща да предаде на другите от Ордена.
Неусетно, от топлината на огнището ли или от билковия чай на Хагрид, Дена заспа сгушена на дивана. Хагрид я зави с едно одеяло и остави Фанг при нея - да я пази.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 11:41 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ШЕСТА ГЛАВА
МАЧЪТ


Слънчевите лъчи танцуваха по лицето на спящото момиче, свито в големия диван пред камината. Фанг дремеше пред дивана и едва когато видя стопанина си да влиза се надигна и залая радостно. Това събуди Дена, която примига лениво и се призна толкова широко, че едва не й се откачи долната челюст. Надигна се и разкърши тяло, схваното от спането в една и съща поза. В къщурката миришеше на прегорели курабийки и липов чай.
Хагрид беше в задната стая и по шума Дена разбра, че търси нещо. Стана от дивана и отиде до прозореца. Слънцето греееше, птички пееха и Дена си помисли, че това са идеалните условия за първия й куидичен мач като грифиндорка. Мачът! О, Мерлин! Колко беше часът? Момичето се огледа и най-накрая откри малък часовник на полицата над камината. Простена от ужас. Беше 9:40, което означаваше, че разполага с някакви жалки 20 минути, за да си вземе метлата и да се добере до съблекалните преди да е почнала речта на Джини преди мача. Тъкмо когато Хагрид се връщаше в дневната си, Дена вече бе готова да тръгва.
- Хагрид, много ти благодаря, че ме приюти тая нощ. Просто не знам как щях да се добера до замъка без да ме забележат. Задължена съм ти. Съжалявам, че не мога да остана за закуската, която без съмнение е много вкусна, но съм се успала жестоко и трябва да тръгвам.
- Време ли е вече? Леле, съжалявам! Щях да те събудя по-рано, ама губя представа за времето като тръгна по задачи. Бягай бързо, че малката Уизли ще ти откъсне главата. Ти си им голямата надежда сега.
- Ще дойдеш да ни гледаш, нали? Уверявам те, че ще си засулажва.
- Не са и съмнявам. А сега тичай бързо, преди капитанът на Грифиндор да реши да обезглави търсача си.
- До виждане Хагрид!
С тези думи Дена излетя от колибата и се отправи към стадиона, като пътем си взе метлата с една перфектно изпълнена призоваваща магия. Пристигна пет минути преди речта на Джини и успя да се преоблече заедно с другите от отбора. Речта на Джини бе пламенна и насърчаваща. Даде на всеки точни съвети и насоки и повдигна духа им.
Играчите яхнаха метлите и, когато вратите се отвориха, излетяха. Луна Лъвгуд беше коментаторът този ден.
- И ето го отборът на ГРИФИНДОР! Приветствайте капитанът им Джини Уизли! Това момиче е истинска фурия на игрището и е добре Рейвънклоу да внимават с нея! Пазач е седмокурсникът Дийн Томас, който миналата година се изявяваше като гончия. Свястно момче е. Дано умее да пази, а не само да вкарва голове. Ето ги и биячите Пийкс и Кут, които миналата година доказаха, че са способни момчета. Освен това вече са позаякнали и имат телосложение за биячи. - Това беше отправено специално към Закарайъс Смит, който миналата година си бе позволил злобни намеци по въпроса. - Ето я гончийката Демелза Робинс - един наистина обещаващ играч! Новият гончия на Грифиндор е едва второкурсник и емалко дребничък, но както всички знаем, размерът не е залогт за сила! А-а-а! Вижте само новият им търсач. Тя не е нова само в отбора. Приветствайте Дена Мейферт - американката, за която цялото училище шушука вече цял месец! - Лицето на Амик Кароу почервеня от гняв. - Нека видим на какво е способна тя! Ще й бъде малко трудно обаче да се съревновава с досегашния търсач на Грифиндор... - Тук гласът на Луна секна и тя за пръв път погледна неуверено професор Макгонъгол. Но професорът леко се усмихна и й даде знак да продължи. - Наистина ще й е трудно да се мери с Избрания, с човека, на когото всички вярваме, на когото се уповаваме и подкрепяме, където и да е той сега. Бъди силен Хари Потър! Ние сме с теб. Нека сега... - Луна млъкна, защото професор Макгонъгол я потупа по рамото. Момичето се прибилжи до нея и учитеката й прошепна нещо. Луна се усмихна и продължи - И преди играта да почне ще кажа само, че този първи мач се посвещава на любимият ни директор - професор... Албус Дъмбълдор, който се наслаждаваше на куидича. Нека играта започне!
Капитаните се поздравиха, топките бяха освободени и играта започна. Джини веднага взи куофълна, но скоро пътят й бе блокиран от капитанът на Рейвънклоу и тя подаде на Демелза, която подаде на Грант. Грант отбеляза първия гол за Грифиндор.
- Десет точки за Грифиндор! Момчето наистина си го бива! - беше коментарът на Луна. - Какво завъртане само! Аууу! За малко! Биячите на Рейвънклоу също са много добри!
Наистина един блъджър за малко се бе разминал с главата на Джини, която се опитваше да грабне червената топка след първия гол. Сега куофълът беше в капитана на Рейвънклоу, който се бе устремил към головите стълбове на Грифиндор. Запрати куофъла, към десния, но Дийн Томас успя да го спаси като отблъсна топката с метлата си и я подаде директно на Джини, която веднага се стрелна към стълбовете на Рейвънклоу. Пътят й препречи търсачът на Рейвънклоу, кой то се опита да осуети намеренията й, но този път Джини здраво държеше топката и само се завъртя настрани, за да продължи да преселедва целта си. И успя.
- Двадесет точки за Грифиндор! - прогърмя гласът на Луна. - Казах ви, че това момиче е фурия.
Дена не следеше какво се случва под нея, защото трескаво се оглеждаше за снича. В един момент помисли, че противниковия търсач го е видял, но после осъзна, че той просто се опитва да съботира хода на Джини. Идиот! Какво си мислеше, че прави? Явно не е играл до сега срещу Джини Уизли. Джини й бе казала, че трябва да държи противниковия търсач надалеч от снича, докато не отбележат поне 50 точки, за да поведат в резултата. Беше сигурна, че Слидерин ще размажат Рейвънклоу и искаше да има някаква преднина по точки. Изведнъж видя златния проблясък точно до ухото на Капитана на Рейвънклоу и се спусна натам. Другият търсач също го бе видял и тя трябваше да му попречи да го грабне. Но не го бе видял само търсачът. Един от блъджърите полетя към нея и Дена трябваше да се прилепи към дръжката на метлата, за да го избегне. Разсейването на съотборниците й даде предимство на другия отбор и Рейвънклоу отбелязаха първите си десет точки.
- Десет точки за Рейвънклоу! Браво! Чудесна работа! Но грифиндор все още водят с десет точки. Стегнете се момчета и момичета, че ви чака тежка задача!
През следващия половин час зрителите станаха свидетели на наистина оспорвана борба. Грифиндорци тъкмо започваха да водят с по десет или двайсет точки и Рейвънклоу веднага изравняваха резултата. Отдавна бяха минали 50 точки и резултатът вече беше 150 на 150. Джини даде знак на мадам Хууч за кратка почивка. Отборът й беше на ръба на силите си. Когато кацнаха на земята Джини ги събра и изградиха тактика. Джини и Пийкс щяха да пазят своите стълбове от атака, а Демелза и Грант щяха да атакуват стълбовете на Рейвънклоу. На Пийкс се падаше тежка задача - той трябваше да пази Дена от блъджърите, да атакува противниковия търсач с тях, но и да хвърля по едно око на Демелза и Грант. Дена трябваше да намери сничът на всяка цена, възможно най скоро. Идеята на Джини бе да не позволят да им вкарат повече голове и ако може да поведат с десет или двайсет точки.
Когато се качиха на метлите и се извисиха незабавно взеха уговорените позиции. Дена се издигна на 15 метра от земята и затърси снича, но от него нямаше и следа. За разлика от противниковия търсач, който я следваше по петите. Явно бе уморен и разчиташе на Дена да свърши по-голямата част от работата, а именно да намери снича. Но Дена нямаше да му го позволи. Огледа се и след като не видя снича погледна надолу. Тактиката на Джини даваше резултат. От десет минути рейвънклоу не можеха да вкарат гол, а Грифиндор водеха с 20 точки. Сега бе моментът да се появи снича, но не би. Дена забеляза, че капитанът на Рейвънклоу смята да блокира Грант и да му вземе куофъла и миг по-късно видя сничът да проблясва до лявото ухо на Джини, която въобще не го отразяваше, а се бе съсредоточила върху гончийката, която се опитваше да мине покрай нея. Без капка колебание Дена се прилепи към дръжката на своята “Нимбус 2000” и се стрелна към Джини, замахна към нея и улови снича. В същия миг един тежък, оловен блъджър се вряза право в десния й бъбрек, но въпреки ужасяващата болка Дена стисна малкия златен снич сякаш в предсмъртна хватка и тогава запада надолу. Не чуваше и не виждаше нищо - нито ужасените викове на съотборниците си, нито псувните на загубилия отбор, нито Луна, която креще колкото глас й държи:
- Дена Мейферт улови снича! Грифиндор печелят с 320 точки! ВИДЯХТЕ ЛИ ТОВА! БЛЪДЖЪРЪТ Я УДАРИ БЕЗ НЯКОЙ ОТ БИЯЧИТЕ НА РЕЙВЪНКЛОУ ДА ГО Е ДОБЛИЖИЛ ДОРИ! ТУК ИМА НАМЕСЕНА ТЪМНА МАГИЯ!
Снейп, който бе дошъл да гледа, с надеждата, че Грифиндор ще падне, веднага замахна с пръчката си и Дена сякаш запада на забавен каданс, като остана да се рее на милиметри над земята преди да бъде внимателно положена на носилка от професор Макгонъгол. Момичето още стискаше снича в ръката си.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 2:44 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Предварително се извинявам за тази глава, но когато я писах ми се струваше, че трябва да е написана така.

СЕДМА ГЛАВА
ТАЙНАТА


Професор Макгонъгол веднага отведе пострадалото момиче в болничното крило и не позволи на отборът й да дойде на посещение чак до следващия ден. Радостта от победата на Джини и съотборниците й бе помрачена от инцидента и те не можеха да си позволят да я отпразнуват без Дена. Макар професор Макгонъгол категорично да бе отказала да пусне само Джини, момичето остана пред вратите на болничното крило докато учителката не подкани нея и Невил, който бе останал да й прави компания, да тръгват, за да не ги накажат за нарушение на вечерния час. Цял следобед двамата бяха мислили дали случилото се е лично отмъщение или просто някой от играчите на Рейвънклоу бе направил нещо без да го видят. И Джини и Невил не вярваха на второто. Трябваше да е лично, защото Дена бе посмяла да посегне на смъртожаден. Не можеше да очаква, че просто ще й се размине.
Докато двамата приятели умуваха как Кароу го е направил, защото те бяха сигурни, че е той, професор Сивиръс Снейп крачеше нервно из директорския кабинет без да обелва и дума и чакаше двамата Кароу да дойдат. Как се бяха осмелили да го направят, след като той изрично предупреди Алекто за последствията! Мерлин, за какви се мислят тия двамата?! Вече му идваше в повече - всички тези години криене, лъжи, недомлъвки. Чувстваше се отговорен за живота на момичетои едва сега разбираше напълно Дъмбълдор. Не мислеше, че ще стане толкова скоро, но вече бе започнал да гледа на учениците с други очи. Бе забравил колко са безотговорни, некомпетентни, надути, арогантни и така нататък. Дена Мейферт също бе такава - арогантна, повърхностна и надута, но в това момиче имаше нещо различно, нещо специално. Напомняше му за някого, когото бе познавал някога. Вътрешният му глас прошепна едно име, но толкова тихо, че Снейп не го чу. Но това смътно чувство, че пропуска нещо, нещо важно, оставаше на едно подсъзнателно ниво и го глождеше.
Стоеше с гръб към вратата и когато двамата Кароу влязоха, Снейп се обърна бавно и измери брата и сестрата със студен поглед. Това ни най-малко не ги впечатли, но и двамата се направиха на смутени, за да не го ядосат повече. На Алекто вече й бе все тая, но брат й, малко се страхуваше от Снейп, защото след Белатрикс Лестранж той бе най- приближен на Черния Лорд и недоволството на Снейп можеше да се отрази пагубно и върху двамата Кароу. Сестра му му бе казала, че не могат да отмъстят на малката пикла сега. СЕГА бе ключовата дума. Когато обаче Черния Лорд превземеше Хогуортс Амик щеше да се залови с нечистокръвната отрепка Мейферт. Според Алекто Снейп имал планове за нея, планове да я използва срещу онзи идиот Потър. Такива работи можеше да измисля само той и Черния Лорд. На Амик не му влизаше в работата какво крои Сивиръс, стига да оставят на него удоволствието да се разправи с кучката.
Амик не се изненада когато Снейп почна да изнася оная реч, за доверието, което им бил гласувал Господаря им, за предупреждението на самия Снейп, за това, че на Черния Лорд няма да му хареса, че едно седемнайсет годишно, при това нечистокръвно, момиче разказва играта на двама смъртожадни, двойно по-възрастни и опитни от нея и ще ги накаже жестоко и, че той - Снейп, се опитвал да им спести унижението.Тирадата му бе прекъсната от нахълтването на оная кранта Макгонъгол. Таз пък к`во иска сега?
- Директоре, незабавно трябва да дойдете ва болничното крило. Имаме нужда от познанията Ви.
- За какво говориш, Минерва? Момичето бе ударено от блъджър, нищо сериозно. Мадам Помфри се е справяла и с по-сложни травми.
- Боя се, че не е толкова просто както изглежда. Има замесена ...черна магия - последните думи бяха просъскани. Очите на Минерва Макгонъгол сякаш хвърляха мълнии и двамата Кароу побързаха да се изнесат, за да оставят Снейп сам с гнева й.
- За каква черна магия говориш изобщо!? Всички видяхме какво стана!
- О, така ли? И какво сатана според теб? Просто един блъджър сам е решил да събори търсачът на печелившия отбор, който по случайност е Грифиндор?!
- Може да го е пратил играч с магия.
- Това е логично обяснение. Някой наистина го е конторолирал с магия, но това не му е било достатъчно. Направил е така, че при сблъсъка блъджърът да освободи мощно проклятие в тялото на жертвата си.
- Никой от учениците от отбора не е способен на подобно.... - Снейп спря насред изречението. Разбира се, че не е бил ученик. Но би могъл да е Кароу. Трябваше да го разпита с Круцио, но кабинетът на директора не бе подходящото място за тая цел.
Ти сериозно ли мислиш, че е бил ученик?
- Всъщност не. Беше по-скоро предположение. Загубата е силен мотив, но както казах никой от Рейвънклоу не е способен да измисли подобно нещо, още повече пък да го осъществи.
- Тогава кой?
- Не знам. Но имам известни подозрения, с потвърждаването на които ще се заема, след като разбера какво му има на момичето. Много ли е зле?
- Много. Вдигна висока температура. Попи веднага излекува бъбрека - мястото беше само натъртено. Но после момичето започна да се гърчи и да се тресе. Успяхме да я успокоим, но сега е в безсъзнание, Цялата е бяла като платно и плувнала в пот. И бълнува.
- Трябва да я видя преди да разбера какво й е. После ще видим. Може би ще се наложи да я водим в “Свети Мънго”.
Когато Сивиръс остана насаме с момичето и започна да извършва щателения преглед, той се вгледа внимателно в чертите й. Онзи глас повтори името, но пак прекалено тихо. Когато свърши с прегледа Снейп вече бе сигурен в две неща: че момичето ще се оправи щом й даде необходимата отвара и, че Кароу не би могъл да направи подобно нещо.
Сивиръс Снейп бе срещал само двама магоьсници, които биха били способни да направят подобно нещо - блъджърът е бил обвит в силна магьосническа мрежа и така е бил конторолиран, но му е била “имплантирана” отрова, която се бе прехвърлила в жертвата при удара. Гениално замислено. Наистина гениално! Макар и дяволски зловещо. Единият магьосник, за когото Снейп занаеше, че е способен да създаде подобно нещо, бе убит от собствената му ръка само преди три месеца. Другият му се водеше господар. Само при мисълта, че Волдемор е бил в Хогуортс, толкова близо, накара Снейп да потръпне. Нима му нямаше доверие? Не, не бе това, защото иначе Волдемор вече щеше да го е убил. По-вероятно е да е имал някаква тайна работа из замъка и товва означаваше, че Снейп трябва да се поразрови. Но първо щеше да направи противоотровата. Отровата бе от бавно действащите, което значи че Черния Лорд е искал да даде урок, а не да убие. Явно, бе разбрал по някакъв начин, че момичето се е подиграло с негов слуга. Но как? Е, когато ставаше въпрос за Волдемор, въпросът “как” не винаги беше умесетен, а в повечето случаи просто нямаше значение.
Малфой! Ето как. Това момче не можеше да си държи устата затворена. Разказал е на родителите си или на Бела. Мерлин го взел дано! Заради него, за да не наруши Нерушимата клетва, трябваше да убие Дъмъблдор и да си почерни душата още повече. Сега го смятаха за предател, за убиец, за враг. Заради този малък сополанко! Като стана дума за Дъмбълдор, трябваше веднага да му съобщи за случилото се, макар че сигурно той вече знаеше всичко.
Тъкмо когато си тръгваше, Дена простена и промърмори нещо. Снейп се върна и се заслуша в неразбираемото ломотене, което постепенно се изчисти до...
“ НЕ! Това не може да е вярно. Мамо, моля те кажи ми, че не е вярно. Не може този човек да ми е баща! Не може! Не-е-е-е!” Дена вече ревеше истерично и Снейп не знаеше какво друго да направи, освен да я вземе в ръце и да се опита да я успокои. Момичето не спираше да плаче и да повтаря все същото. Снейп се опита да я отскубне от себе си, за да отиде и да направи противоотровата възможно по-бързо. И тогава го чу:” Не е истина! Моят баща не е Маркус Дрейк! Единственият баща ,който имам е този, с когото израснах и когото винаги ще обичам като такъв - Ричард Мейферт!” Момичето вече само хлипаше и стенеше.
Снейп не знаеше кой е този Маркус Дрейк. Не бе чувал за него, но явно не бе особено свестен, щом Дена не го приема за свой баща. Сивиръс положи момичето обратно в леглото и я зави, но в този момент двойните врати се отвориха и някой извика извън себе си от ярост:
- Махай се от внучка ми, нещастен убиец такъв! Не смей да я докосваш с гнусните си ръце! Не ти ли бе достатъчно, че нарани дъщеря ми? Не ти ли стигна? Остави я, когато вече не ти вършеше работа. Когато малката Евънс избра Потър, дъщеря ми ти беше под ръка, влюбена до ушите в теб мизернико, и ти се възползава от нея, а после я захвърли като ненужна вещ. Заради тебе избяга в Щатите и заради теб я докопа онзи изрод Дрейк! Но й направи услуга - даде й Дена. А сега те заварвам тук до внучка ми. Не позна ли Кийра в нея? Или ти отдавна изтри дъщеря ми от съзнанието си?
Снейп стоеше като ударен от гръм и не можеше да повярва, че това наистина се случва. Тогава вътрешният му глас изкреща името, което досега само бе нашепвал: “Кийра Зимер”. Разбира се! Спомените се върнаха и се сгромолясаха върху Снейп. Онази пролет на 1979 година и разочарованието, болката, когато научи че Лили се е е омъжила за онзи загубеняк Потър. Онова нежно момиче с тъжните кафеви очи, което винаги беше до него - Кийра. Само тя остана до него, въпреки хората, с които се бе обградил и слуховете, които всъщност бяха истина. Онази пролет, когато Сивиръс прие да сложат знака на ръката му. Онази пролет, която хем никога нямаше да забрави, хем потъваше някъде в дълбините на съзнанието. И после онова лято, едни разплакани кафеви очи, едно разбито сърце. Сивиръс Снейп си спомни всичко онова в мига, в който чу името Кийра Зимер. Дъщерята на Филип Зимер, който в момента стоеше до леглото на внучка си и галеше пребледнялото й лице.
- Ще приготвя противоотровата и ще я пратя по старшата сестра. Имам си и друга работа за вършене.
- Така ще е най-добре за теб. - изсумтя Зимер като не отделяше очи от любимата си внучка.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 2:53 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ОСМА ГЛАВА
МЕЧЪТ НА ГРИФИНДОР


Наближаваше края на Октомври и студеният проливен дъжд вече бе почти ежедневие за всички в Хогуортс. Това доста навреди на тренировките по куидич и Джини се носеше из коридорите на училището като някой от мълниеносните облаци, които се рееха в небето напоследък.
Бяха минали вече три седмици откакто Дена излезе от болничното крило жива и здрава, но инцидентът си остана забулен в мистерия за всички в училището, освен за новия директор. Сивиръс Снейп трябваше да се е побъркал напълно, за да обясни случилото се, което бе всичко друго, но не и инцидент, с проклятие отправено лично от Лорд Волдемор. Черният Лорд бе извикал Снейп на следващия ден след мача и му бе дал ясни инструкции, за това какво да прави, а именно да прати случая в задънена улица.
Домашните, с които учителите затрупваха всички седмокурсници, бяха умопомрачаващи, но още по-зле от тях бяха уроците при двамата Кароу, които не правеха нищо друго освен да унижават и измъчват всичики наред. Слидеринци, както винаги, правеха изключение.
Дена не знаеше какво точно се е случило след падането. Не помнеше нищо, освен това, че когато се събуди дядо й беше при нея и й каза, че ще се оправи. Била отровена. Тази информация Дена сподели първо с Джини, а после с Луна и Невил. Скоро четиримата, по идея на Джини, събраха другарите си от ВОДА, за да започнат яростната вътрешна съпротива на режима на Снейп и Кароу. Доста хора се отзоваха и това приятно изненада четиримата инициатори, особено Джини, която си мислеше, че сега много малко хора ще откликнат - заплахата от Волдемор се усещаше много по-силно от преди две години. За Дена сбирките на ВОДА бяха нещо ново, защото бяха тайни и нелегални - Снейп бе издал указ ( по-точно бе върнал стария указ на Долорес Ъмбридж ), че не могат да се сформират групи от повече от трима души, обединени от единна цел или интерес. Тя бе участвала в много извънкласни организации в Институтав Салем, но никога не й се бе налагало да крие, че го прави. Тръпката от това да си постоянно нащрек и онази завладяваща еуфория, когато успееш да стигнеш до мястото на срещата и да се прибереш обратно без никой да те спипа, бе изживяване, което Дена не би пропуснала или заменила за нищо друго на света.
Точно едно такова изживяване й предстоеше няколко дни преди Вси Светии. С Джини, Невил и Луна бяха намислили да откраднат мечът на Годрик Грифиндор от кабинета на Снейп, за да се опитат да го пратят на Хари. Нали Дъмбълдор му го бе завещал - поне така каза Джини, на която беше идеята всъщност. Трябваше да внимават страшно много, защото ако Снейп ги спипаше щеше да им се стъжни живота. Всъщност, ако той ги спипаше, животът им нямаше да струва и пукната пара.
И така, вечерта на 28ми Октомври, след като общата стая на Грифиндор се беше опразнила, Джини, Дена и Невил се събраха и отново преговориха плана.
- Добре хора, очаква ни тежко изпитание. - започна Джини така сякаш ги подготвяше за куидичен мач. - План “А” е да се доберем до кабинета на Дъмбълдор ( никой не наричаше директорския кабинет кабинета на Снейп), без никой да ни види и чуе, да проникнем вътре пак толкова бешумно и да вземем меча на Грифиндор, а после да си оберем крушите също толкова безшумно. Какво може да се обърка?
- Какво не може , според мен е по-точният въпрос. - додаде Невил. - Но като сме го решили няма връщане назад. Хари не би се отказал.
- Хари не би нахълтал в кабинета на Дъмбълдор, за да краде.
- Да. Защото ако не беше Снейп, Дъмбълдор щеше да е жив и здрав и нямаше да се налага да го прави. Но ако беше тук сега, щеше да ни подкрепи.
- Да, така е. Освен това щяхме да имаме мантия невидимка, Хитроумна карта и хладнокръвието на Хари, което ми липсва най-много. Сърцето ми бие до пръсване, но да не се казвам Джинивра Моли Уизли, ако се предам точно сега.
- Не знаех, че се казваш Джинивра. - подметна Невил.
- Аха. И ако те чуя да ме наричаш така, ще забравиш, че някога си можел да говориш. Ясно!
- Разбира се, Джини. Успокой се, Мерлин те взел! Цялата си кълбо нерви!
- А ти не си ли нервен? - попита изумена червенокоската.
- Не особено. - отвърна Невил, повдигайки рамене нехайно. - Какво толкова може да стане? Снейп не би посмял да ни убие за такава глупост, защото нашето си е чиста глупост, освен че е и безумие, разбира се. Най-много да ни изключи и после какво? Баба ще е недоволна, но когато вляза в Ордена, няма да има по-горда от нея. А аз смятам да направя точно това, ако ме изключат.
- Да, а мен майка ми ще ме удуши с голи ръце! Но пък, ако уживея след гнева на мама, ще намеря Хари, Рон и Хърмаяни и ще им помагам, каквото и да правят.
- Хари никога няма да ти го позволи. Много добре го знаеш Джини, нали точно заради това той те... - Тук Невил се усети и млъкна.
- Да, Невил заряза ме! Но аз го обичам и той ме обича. И това, че е “Избраният” или не знам какво още, не му дава право да се разпорежда с живота ми и да взима решения вместо мен! - Джини бе станала червена като косата си и крещеше с цяло гърло.
- А как според теб ще се почувства Хари, ако Волдемор те използва да го залови, убие те пред очите му и после убие и него.
- Няма да успее! - викаше Джини. - Хари ще го победи. Той може!
- Още по-лошо за него. Ще живее с мисълта, че е виновен за смъртта ти, след като е можел да го предотврати и...
- Кхъм-кхъм!
Невил и Джини подскочиха изненадани и малко уплашени, както отбеляза Дена.
- Аз, не че искам да прекъсвам беседата ви на тема вина, любов и прочее, но по принцип сме се запътили да крадем меч-реликва от кабинета на директор - Смъртожаден. Ако нямате нищо против, би било по-добре да се съсредоточим върху действията си, а не върху евентуалните последици от това какво ще се случи, ако ни хванат. Защото целта е да го направим без да ни хванат. Хайде да тръгваме, защото Луна ни чака в Нужната стая от пет минути.
- Защо не ни каза? - извика Джини.
- Някак си се опитвах да ви надвикам, но явно едно леко изкашляне е било достатъчно...
- Дена е абсолютно права. Губим ценно време. Луна може да помисли, че сме се отказали. Хайде бързо.
Провериха дали цялото им “бойно снаражение” е в наличност - торови бомбички, разболяващи дражета, разтегателни уши, перуански прах за внезапен мрак и подобни. Наметнаха се със защитните мантии - пак произведение на братя Уизли и Дена им направи хамелеонизираща магия. За тяхно щастие, Луна не си бе тръгнала и ги чакаше търпеливо, излегната в едно удобно кресло, четейки “Дрънкало”. Поздравиха се, преговориха плана за енти път и тръгнаха към своето велико приключение, което щеше да завърши доста зле за тях, но те още не го знаеха...
Пред грозилището, което пазеше кабинета на директора, Дена бръкна в джоба си и взе малко от праха за внезапен мрак - резервен вариант, ако не сполучеше с магията за заблуждение. Но за всеобщо щастие заклинанието й бе изключително сполучливо и четиримата съвсем скоро се озоваха пред масивната врата с чукало във формата на грифон. Дена изрече някакво заклинание, което другите не бяха чували до тогава и им обясни, че то има за цел да открие какви защитни магии са направени на вратата. Но Снейп се бе оказал прекалено нехаен, както си помисли Дена, защото и простото “Алохомора” свърши идеална работа. Влязоха напълно безшумно - още един от специалитетите на Дена - заклинание за заглушаване на стъпките. Джини бързо прати “Муфлиато” към всички портрети, освен един. Професор Албус Дъмбълдор се правеше на дълбоко заспал, но и четиримата знаеха, че не е. Джини не можеше да направи и на него това заклинание, а и смяташе, че той няма да ги провали - все пак бе завещал меча на Хари и бе редно той да си го получи, по един...или друг начин.
Невил и Луна следяха дали някой няма да ги изненада, а през това време Джини отиде до витринката с меча на Грифиндор и насочи пръчката си към стъклото. След едно прошепнато “Диффиндо” стъклото се счупи с трясък и джини моментално грабна меча в ръце и заедно с Дена, която следеше за всякаква форма на предупредително заклинание, хукнаха към вратата. В последния момент Дена се обърна и замахна с пръчката си към витринката, която сама се поправи. Когато затвориха вратата след себе си, Дена замръзна на място и се ококори ужасено. Естествено останалите не можеха да я видят, затова тя прошепна:
- Имаме голям проблем приятели. Подценихме Снейп. Гадината мръсна е сложил “тихи” аларми, които му съобщават за нахлуване в кабинета. Сигурно вече е на път и вие трябва веднага да тръгвате към Нужната стая. Аз ще го забавя докато ти Джини изведеш другите по тайния коридор. Тръгвайте веднага!
И те наистина тръгнаха. Всъщност хукнаха така сякаш дявола бе по петите им. През това време Дена развали хамелеонизиращата магия от себе си, свали защитната мантия и я скри в един шкаф в първата класна стая, която й се изпречи пред очите, като направи заклинание за отклоняване от шкафчето - всеки, който се запътеше към него щеше изведнъж да реши, че не му се налага да го прави. После се скри зад един гоблен, който се намираше в “правилния” коридор - коридорът, по който се предполагаше, че трябва да мине на път за болничното крило и, който се пресичаше от коридора, водещ към директорския кабинет. Когато чу, че Снейп се задава, а после и го видя отдалеч, Дена излезе в коридора, така че да се вижда, сложи ръка на устата си и отхапа единия край на бонбона “Блъв - блъв”, а другия скри в ръкава си. Веднага почна да повръща неконтролируемо и Снейп нямаше как да не я забележи.
- Какво правите тук, госпожице Мейферт? - попита я студено той.
Никакав звук, освен поредното “БЛЬОК” от повръщано върху килима и върху мантията на Снейп, както Дена отбеляза доволно на ум.
-Аз...такова...БЛЬОК...
- Ясно. Няма да ви наказвам за нарушен вечерен час, защото явно се нуждаете от медицинска помощ, а и си имам по-важни работи от вашите неразположения. Това обаче не означава, че можете безцелно да се скитате из замъка. Веднага отивайте при мадам Помфри, а аз ще проверя дали сте там след малко. И мислете му, ако не сте.
Снейп профуча покрай нея на път към кабинета си. Когато се скри от поглед, Дена успя да лапне и другата половинка и веднага спря да повръща. Остави повръщаното, защото нямаше да е правдоподбно, ако го почисти, а и на Филч нямаше да му дойде зле да се поизцапа. Направи си хамелеонизираща магия и се затича към Нужната стая. Приятелите й вече бяха вътре, на сигурно. Тя им разказа какво е станало и Невил й даде още едно драже “Блъв-блъв”. Приятелите й обещаха да стоят в стаята, а Дена излезе и хукна към болничното крило като мина по пътя, по който би трябвало и го осея с повръщано - за по правдоподобно. Пристигна при Мадам Помфри отмаляла от постоянното повръщане. Сестрата може и да беше разбрала, че е номер, но нищо не каза, защото повръщането си бе съвсем реално.
През това време Снейп вече бе открил какво е станало в кабинета му и бе разбрал кои са извършителите. Тази Дена Мейферт с нейното невинно личице. Трябваше да се досети, че не й е чист косъма, щом се лута из коридорите посред нощ, при това толкова близо до директорския кабинет. И тези огромни количества повръщано - несъмнено бяха от онези дражета на близнаците Уизли. Такъв талант за отвари имаха тия двамата, а го пропиляваха така. Естествено, Снейп никога не би им го признал, защото ще станат по-надути и арогантни от когато и да е било. Снейп заключи кабинета и отиде в болничното крило. За негова изненада откри, че Дена Мейферт е там и бе на път да повярва, че не е замесена и тя. Но после си спомни, че заклинанието му бе открило безпогрешно следите на нейната магия. Използва това за доказателство и я лиши от правото да ходи в Хогсмийд, а също така щеше да се наложи да посети Забранената гора в нощта на Вси Светии.
Другите трима не бяха хванати на местопрестъплението, но гневът на Макгонъгол на другата заран бе достатъчно красноречив. Дори Джини изгуби дар слово. Всички те понесоха поражението си и върнаха меча. Грифиндор загуби 150 точки и четиримата щяха да посетят Забранената гора в нощта на Вси светии. Е, Хагрид щеше да е с тях - поне това бе известна утеха. Щеше да ги пази от опасностите.
Джини обаче беше и до някъде доволна.
- Поне приключението си го биваше, нали?
Дена се чувстваше виновна, че е подценила Снейп, но приятелите й успяха да я развеселят, като почнаха да се шегуват с наказанието си. Всички щяха да се подуват от ядене на вечеря, която щеше да е като всички други, а те щяха да изживеят свое уникално приключение. Всичко щеше да е наред, защото Хагрид нямаше да позволи да пострадат. Най-накрая Дена престана да се чувства толкова зле и четиримата почнаха да кроят планове, как да извлекат полза от наказанието. И тогава пред погледа на Дена попадна една от звездните, карти, които трябваше да направят по астрономия и откри нещо ужасно. Нямаше да е толкова страшно да бъдат наказани в Забранената гора по всяко друго време, но не и тогава когато трябваше. Всяко друго време щеше да е добро.
Но не и на 31. 10. 1997, когато щеше да има пълнолуние....
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 10:38 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДЕВЕТА ГЛАВА
В ЗАБРАНЕНАТА ГОРА


Цял ден Дена се бе чувствала така сякаш седи на буре барут, което всеки момент ще гръмне. Беше толкова нервна, че бе способна да се развика на всекиго за най-малкото нещо. Причината бе много проста – вечерта щеше да изтърпи наказанието си за влизане с взлом в директорския кабинет и кражба на ценна реликва с голяма историческа стойност. Всичко щеше да си е в реда на нещата и Дена нямаше да се чувства така напрегната, ако същата нощ нямаше да трябва да влиза в Забранената гора, при това по пълнолуние. А Джини, Невил и Луна сякаш въобще не се впечатляваха от този факт и това побъркваше Дена.
Тя никога не е била от страхливите, точно обратното – винаги се бе впускала в приключенията първа, без много да му мисли. Но едно е да си авантюрист, а съвсем друго е да си изгубиш акъла и да влезеш в гора, пълна с върколаци по пълнолуние. То си е чиста покана да станеш тяхна вечеря, или по-лошо – една от тях. По-добре е от вампир, но все пак на Дена не й се щеше да си изпробва късмета. Ала имаше ли избор? Естествено, че не – това бе решение на новия директор Сивиръс Снейп и Дена подозираше, че може би той цели точно това – да ги прати в Забранената гора по пълнолуние и върколаците да свършат мръсната работа вместо него. Сигурно го прави по молба на Кароу, заради онова, което Дена му бе сторила. Най-вероятно бе така и Дена изобщо нямаше да се учуди, ако някой върколак ги причаква по негово нареждане. Но защо трябва и приятелите й да плащат за нейните грешки, те не са виновни, че Дена бе действала импулсивно и бе наказала Кароу за делата му. Тогава си спомни, как дядо й не веднъж й бе казвал, че на война загиват най-много цивилни попаднали под кръстосан огън. А сега се водеше голяма война, война за оцеляване.
Дена чувстваше как тази нощ няма да е обикновена и ще се случи нещо страшно. Неколкократно се опита да избута тези мисли от главата си и да мисли за нещо друго. На обяд всички ученици говореха какво страхотно празненство за Вси Светии са организирали преподавателите им – в опит да разведрят обстановката. Дена не искаше да слуша за празненство, на което няма да присъства и се зае да оглежда наоколо. Погледът й попадна върху Снейп, който, както й се стори, бе адски доволен от нещо, но Дена реши, че сама си внушава разни неща и отмести поглед от Височайшата маса, но не И преди погледът й да се засече с този на Снейп.
Сивиръс бе изключително доволен от свършената тази нощ работа. Онези идиоти изобщо нямаше да се усетят, освен ако таласъмите от банката не ги светнеха по въпроса, ала Снейп се съмняваше, че ще го направят – бяха прекалено обидени заради вмешателството на Черния Лорд в делата им. А и още помнеха колко от тях бяха изтребени от него преди да изчезне. Дъмбълдор бе прав – за пореден път, планът беше перфектен. Оставаше само въпросът как да се добере до момчето и да му го даде, без да бъде забелязан. Снейп бе убеден, че арогантността на момчето ще го заслепи за пореден път и той ще се опита да му посегне. А и Дъмбълдор му бе казал, че момчето трябва само да вземе меча, иначе нещата нямаше да се подредят по правилния начин. Видя как дъщерята на Кейла го изгледа – с подозрение, с презрение, с омраза. Не знаеше защо, но точно от нейния поглед го заболя, сякаш му забиха нож в сърцето. Толкова много приличаше на майка си, но очите й му бяхя чужди, студени. Сивиръс имаше смътното усещане, че е виждал тези очи и преди, но не знаеше къде... Решението да прати четиримата в Забранената гора бе най-доброто, което му хрумна в онзи момент. Естествено, лиши малката Уизли от правото да играе куидич до края на годината, и забрани на всички да посещават Хогсмийд, но това бе по-скоро в тяха полза, вид превенция. Но на Мейферт не бе забранил да играе, защото искаше отново да я гледа как лети. Снейп не можеше да лети и затова толкова много бе мразил Джеймс Потър с неговото постоянно перчене, но искаше да гледа момичето, което толкова много му напомняше за приятелката, която бе останала до него след като той изгуби всичко. За приятелката, която той нарани и отблъсна от себе си. За жената, която бе готова да му отдаде живота си, да опита да спаси душата му, а той нарани така жестоко докто се бе втренчил в една химера и се опитваше да задържи спомена за онези зелени очи, а той му се изплъзваше като пясък през пръстите. Ако тогава не беше толкова сляп, за това което бе пред очите му, сега щеше да има дом и семейство, щеше да се е научил да обича и Дена може би щеше да е негова дъщеря. Ако тогава не бе отказал да прогледне, Лили щеше да е жива...
- Сивиръс, какво ти става, Мерлин те взел? – гласът на Алекто Кароу прокънтя като църковна камбана в главата му и го изтръгна от болезнените спомени.
- Нищо ми няма Кароу, бях се замислил. Какво искаш?
- Нищо не искам от теб. – бе язвителния отговор на жената, като последните срички бяха изречени с презрение. – Просто ми се стори, че ти е зле. Беше пребледнял целия.
- Още нищо не съм ял, така че е нормално. Има ли нещо друго?
- Не, нищо.
Алекто се обърна към брат си и го заговори за нещо, на което Сивиръс не обърна особено внимание. Как си бе позволил да се отнесе толокова надалеч притова пред погледа на толкова хора. Ума си ли беше загубил или какво? Ако не беше по-внимателен скоро Волдемор щеше го разкрие и тогава с него бе съвршено. Снейп не можеше да си позволи такъв провал. Не и сега. Не и той. Отново погледна към масата на Грифиндор и потърси Дена, но тя вече бе станала. Тази вечер я очакваше приключение. Хагрид бе осведомил Макгонъгол, че отново има убити еднорози в гората. Великанът отказваше да говори с него и може би така бе по-добре, защото Рубиъс бе неспособен да се контролира щом става въпрос за Дъмбълдор, и би могъл да го нарани без да знае, че Снейп е на тяхна страна вече шестнайсет години. Само че имаше нещо, което смущаваше Снейп относо наказанието на четиримата взломаджии. Нещо не бе съвсем наред и Снейп се опитваше да разбере какво му се изплъзва.

********************

Наближаваше осем вечерта и общата стая на Грифиндор бе пуста, като изключим тримата наказани, които седяха около камината без да продумват и чакаха Макгонъгол да дойде да ги вземе. Джини бе казала, че професора ще ги заведе при Хагрид. Макар Снейп да бе казал, че няма да взимат пръчките си в гората, професор Макгонъгол явно бе намислиа нещо. Защо иначе тя ще ги води, след като те отлично знаеха пътя до колибата на Хагрид.
Макгонъгол дойде в осем без десет и им нареди да й предадат пръчките си, а после ги поведе надолу към Голямата зала. Спряха пред нея и изчакаха професора да се върне с Луна. Още не си бяха казали и дума, освен отроненото с недоверие „ Ама тя наистина ни взе пръчките” на Джини. Дена вече бе абсолютно сигурна, че ще си имат големи неприятности. Да влизаш в Забранената гора е глупаво; да го правиш нощем е още по-глупаво; да го правиш нощем по пълнолуние е лудост, но да го правиш нощем, по пълнолуние и без магьосническа пръчка си е чиста проба самоубийство, а понеже не го правеха по тяхна воля, си беше убийство. Един много прост и удобен начин да се отървеш от хора, които са ти неудобни. Макгонъгол се върна с Луна и без да ги чака да си разменят любезности ги насочи навън.
Вече бе мръкнало и на небето се бяха скупчили облаци, които закриваха пълната луна, но Дена знаеше, че тя е там. През деня беше валяло като из ведро и почвата бе мека и кална. Макар и четиримата да бяха добре увити в дебелите си зимни маннтии и наметки, студеният вятър ги прониза като хиляди остриета и веднага накара бузите им да се зачервят, въпреки че този ефект остана скрит от мрака. Професор Макгонъгол осветяваше пътя с върха на пръчката си и през целия път към дома на Хагрид не обели и дума. Едва когато стигнаха колибата се обърна към тях и с лице, по което се четеше, че едва си сдържа нервите, каза:
- Беше Ви забранено да носите магическите си пръчки, но би било истинско безумие да ви оставя без тях. Затова ето ви ги и да се надяваме, че няма да ви потрябват.
- Професоре тази нощ има пълнолуние – започна Дена. - Смятате ли, че ще имаме проблем от върколашко естество.
- Напълно е възможно госпожице Мейферт, затова си дръжте очите на четири. За всички се отнася.
В този момент Хагрид излезе от колибата нарамил арбалет и стискайки дебело въже, подобно на корабното, а Фанг се въртеше около краката му.
- Добър вечер на всички! – поздрави великантът и като огледа стреснатите им физиономии добави. – Няма страшно. Не за пръв път влизам в тая гора. Нищо лошо няма да ви се случи. Нали сте с мен, все пак.
- Какво ще правим този път, Хагрид? – попита Невил. Той не за първи път посещаваше Забранената гора като наказание. Приключението от първата му година още му държеше влага.
- Колокото и странно да ти прозвучи Невил, и този път ще търсим какво е нападнало еднорозите. Вече има три мъртви, а наоколо има прясна кръв от четвърти, който явно е тежко ранен.
- Какво ще стане, ако не може да го спасиш? – поинтересува се Дена
- Ще се наложи да го отърва от мъките му. – отвърна великанът с мрачно лице.
- Не е ли престъпление да убиеш еднорог? Няма ли да си навлечеш проклятие? – попита момичето.
- Престъпление е само, ако го убиеш заради кръвта му, или за да вземеш рога и косми от опашката. И само пиеш от кръвта му ще си прокълнат.
- Но кой би живял такъв живот щом знае цената. – Попита изумена Дена
- Волдемор го е правил вече – намеси се Невил. – Точно той убиваше еднорозите преди шест години, за да си върне тялото.
- Но нали сега си има тяло! – възкликна възмутена Джини.
- Не е задължително да е Черния Лорд – Намеси се и професор Макгонъгол, която още не бе тръгнала. – Поверявам ти ги Хагрид. И на теб ще ти кажа да си отваряш очите на четири. Достатъчно обезпокоително е, че има ранени еднорози, а и госпожица Мейферт вече отбеляза, че тази нощ има пълнолуние.
- Всичко ще е наред, професоре. Не берете грижа. Ще ги върна живи и здрави, точно каквито ги взимам сега.
Професор Макгонъгол се обърна и тръгна към замъка, а четиримата приятели, обвити още по-плътно в мантиите си, навлязоха в Забранената гора.
Хагрид крачеше уверено напред, а четиримата приятели подтичваха зад него, за да не изостават. В гората бе плашещо тихо - не се чуваха нито птици нито обикновените горски животни. Мракът ги обгръщаше плътно като черно наметало и трябваше и четиримата да светят с пръчките си, за да виждат къде вървят ида не изгубят водача си от поглед. Дена се опитваше да огледа около себе си и да се ориентира, но в този гъст мрак задачата й се оказа непосилна. Липсата на какъвто и да е било шум я притесняваше.
Дена бе израстнала сред полетата на Ирландия и нейните гори. Бе свикнала с шума на листата, песента на птиците и стъпките на катеричиките и малките горски животинки. Когато се преместиха в Щатите, къщата им пак бе сред природата - в прекрасна гора от величествени секвои, които издигаха снага на 15 до 20 метра над земята и сякаш докосваха небето. Сред тези гори, необезпокоявани от любопитните погледи на мъгъли, тя и брат й бяха играли куидич и се бяха упражнявали да правят магии. Точно защото бе свикнала с шума на гората в своя дом, тишината на Забранената гора й се стори подтискаща и зловеща. И тук дърветата бяха високи и дори през деня не пропускаха слънчеви лъчи. Но клоните на тези дървета й изглеждаха като страховити пипала, които се протягат към нея, за да я сграбчат и отведат незнайно къде. Потрепери от ужас когато си представи тази картина и тогава чу тихия глас на Невил, който й заприлича едва ли не на крясък в тази стерилна тишина.
- Студено ли ти е, Дена? - попита момчето
- Не, Невил, добре съм. Благодаря, че попита. Просто си изтървах въображението и сега трябва да си го прибера. Това е.
- Обстановката предразполага към това. Не си единствената, спокойно.
- Е, това наистина е малко успокояващо. - засмя се момичето и искреният й смях отекна някак неестествено и после заглъхна.
Хагрид се обърна и ги помоли да са по-тихи, за да могат да чуят, ако някой, или нещо..., прибилижават.
- О, Хагрид, ако муха бръмне в другия край на гората ще я чуем, сякаш е до нас. - нацупи се Джини. - По вероятното е нас да ни чуят.
- Т`ва също е основателна причина да си държите устите плътно затворени, а очите широко отворени. Чухте Макгонъгол, а и т`ва пълнолуние... Как му хрумна на онзи да...МЕРЛИН ГО ВЗЕЛ ДАНО! ПРОКЛЕТ УБИЕЦ!
- Хагрид, би било чудесно, ако не крещиш. - прошепна Дена.
- К`во? Ох, прощавайте, ама ми кипва кръвта като се сетя, че тоя подъл, жалък, мерзавец стана директор на училището. А Дъмбълдор....той му имаше доверие...и как съврши...
Тук Хагрид не издържа и извъди от джоба си кърпа, колкото покривка на маса, за да си издуха носа. Звукът наподобяваше на корабна сирена и Дена бе сигурна, че всички обитатели на гората са разбрали за присъствието им. След това кратко, но звучно излияние на чувства, петимата продължиха пътя си в мълчание, по-потискащо и от тишината на гората.
Но съвсем скоро тишината бе нарушена от тропот на копита, преминаващи съвсем наблизо. Всички замръзнаха по местата си, а Хагрид вдигна арбалета. Фанг изскимтя, легна на земята и покри очи с лапи. Дена си помисли, че това куче е прекалено страхливо, за да е домашен любимец на Пазача на дивеча. Но пък беше изключително любвеобилен, особено когато успяваше да олигави цялата ти мантия в опит да засвидетелсва искрената си обич към теб. Тези мисли успяха само за миг да отклонят Дена от наближаваща опасност.
- ПОКАЖИ СЕ! КОЙТО ИЛИ КАКВОТО И ДА СИ СЕ ПОКАЖИ! АЗ СЪМ РУБИЪС ХАГРИД. ПАЗАЧ НА ДИВЕЧА И КЛЮЧОВЕТЕ НА ХОГУОРТС.
- Хагрид, казахаме ти, че вече не си добре дошъл в нашата гора. - прошепна Бейн. - Предупредихме те какво ще се случи, нали?
- Бейн, много добре знаеш, че не мога да си изпълнявам задълженията, без да влизам в гората. И откъде на къде пък е ваша. Не само вие живеете тук. Освен това не съм дошъл на на нощна разходка, а по работа.
- Но водиш човеци с теб - отбеляза кентавърът. - те също не са желани тук.
- Не е по техен избор. Наказани са от новия директор. Аз съм тук заради ранените еднорози. Същите нападения като преди шест години. Но ти, естествено, няма да благоволиш да ни светнеш кой или какво стои зад нападенията.
- Защо му е на новия ви директор да праща ученици тук, посред нощ?
- `Щот е проклет убиец! Ако не знаеш, Сивиръс Снейп уби професор Дъмбълдор!
- Знам, че е той. Не знаех, че той ви е директор сега.
- О, така ли? Не ти ли го подсказаха звездите или...
- Хагрид! - намеси се Дена. - Не се заяждай с него. Моля те.
Хагрид подтисна недоволството си и млъкна. Тогава Дена излезе напред и се поклони на кентавъра.
- Моите уважения господин Бейн. Хагрид не искаше да Ви обиди. За него и всичики ученици в Хогуортс, които обичаха и почитаха покойния професор Дъмбълдор е изключително тежък удар, че именно неговия убиец така нагло зае поста му.
- И как сте позволили това? - попита Бейн, на когото се хареса, че Дена прояви такова уважение.
- Нямахме избор. Той бе изпратен от Волдемор. Знам, че нашите войни не Ви засягат. Прави сте да стоите далеч от тях. Но скоро войната може да достигне и вас. Умолявам Ви за помощ. Ако знаете кой или какво убива еднорозите, моля Ви да ни кажете. Става във вашата гора.
Хагрид изсумтя, но Дена го стрелна с обвинителен поглед и великанът се успокои малко.
- Уви, момиче, наистина не знам какво погубва тези невинни същества. Знам, че е нещо зло, но какво представлява то не знам. Но ще ти кажа друго. Скоро тук ще се води голяма битка. Много хора ще загинат. Звездите не ми казаха името на победителя. Но получих видение.
- Какво видение? - подскочи развълнувана Джини, но Дена й изшътка.
- В последния месец на пролетта, когато пълната луна отново изгрее, ще бъде пролята кръв на изгубена душа и тя ще отведе призвания за победата по пътя към светлината.
- Какво? - извика Джини. - Това пък какво трябваше да значи? Каква кръв ще се пролива? Каква изгубена душа? Каква светлина?
- Джини! Млъкни или ще ти направя магия за целта. После ще ти обясня някои неща.
- Благодаря Ви Бейн. Оказахте ни неоценима помощ.
- К`ва помощ бе! Това са гатанки! - ревна този път великанът, но Дена му направи знак да се успокои.
- Ти можеш да станеш велика вещица. Виждаш отвъд видимото и проникваш зад думите. Това умение ще те спасява много пъти занапред. Пази се от Лорда. Звездите ми казаха, че той иска кръвта ти.
- И защо ме иска мъртва?
- Не знам. Ти кажи с какво си го ядосала.
- Отново искам да Ви благодаря за помощта. Ще запомня това, което ни казахте.
- Запомни го и знай, че от сега нататък кентаврите са твои приятели. Трябва ли ти помощ само ме повикай. Ти спечели моето уважание за цял живот.
- За мен е чест. - рече Дена и отново се поклони на кентавъра.
Бейн се обърна към Хагрид и рече
- Тази нощ ще ти се размине Хагрид, само защото си с това момиче. И пак само заради нея те предупреждавам, че наоколо броди изключителоно опасен върколак. Върколак, който знае какво прави.
- Грейбек... - прошепна Джини ужасено.
- Не знам как се казва, но е опасен. По-опасен е от другите.
- Дали той не напада еднорозите? - попита Невил в пристъп на вдъхновение.
- Еднорозите са по-бързи от който и да е върколак. Той не може да ги нарани.
- Е, все пак трябваше да го отменем като вероятност. - смотолеви момчето.
Бейн не каза нищо повече. Усмихна се на Дена и потъна в мрака на гората. Хагрид помърмори едно “ Кентаври...иди, че ги разбери” и продължи по пътя. Дена обаче размишляваше върху чутото. Не върху това, че Волдемор я иска мъртва, а върху пророчеството. Много добре знаеше, че е жегнала Черния Лорд като е унижила по такъв начин негов подчинен. Видението на Вейн я бе впечатлило силно.
Дена винаги бе мразила пророчествата, защото за нея това бяха никому ненужни загадки и ги приемаше като оскърбление към истината. В института бе направила грешката да запише “Пророчество” в програмата си, защото смяташе, че ако разбара повече за тях, ще започне да ги приема по друг начин. Напротив - намрази ги още повече, защото разбра, че зад думете на едно пророчество съвсем не стои смисълът, който ти влагаш в него. Разбра, че истинските пророчества са виденията, които пророците получават, а не думите, с които ги записват. Само на магьосници, които дълго са се обучавали в изучаването на обикновени пророчески книги им се позволяваше да погледнат в старите книги с пророчества. Ако необучени очи видеха нещата, които пише там можеше да полудеят или да предизвикат война. Когато Дена бе малка, още преди да тръгне на училище, дядо й я бе завел на едно много далечно място, в една много стара крепост, където в също толкова стара библиотека се пазеха такива книги с пророчества. Тогава й бе обяснил какво можеше да се случи, ако някой неопитен магьосник прочете някое от тях. А още по-опасно ставаше, ако по някакав начин такова пророчество стигне до ушите на мъгъли. Дена не можеше да прочете тези пророчества, защото някои бяха написани на езици, които тя никога не бе виждала през живота си, а други ги забравяше веднага след като ги прочете - специална защитна магия, направена на книгите, за да не попаднат в неправилни ръце. Дядо й й каза, че в древни времена магьосниците жадни за власт са започвали война точно по този начин - като са пускали пророчество да стигне до ушите на мъгълите. Тогава на Дена не й бе станало ясно какво печелеха магьосниците от това, но с течение на годините го разбра и това още повече засили омразата й към пророчествата. Но трябваше да е пълна идиотка, за да не се вслуша във видение на кентавър. Отново дядо й я бе учил как да се отнася с тези и с много други магически същества. Благодари му мислено за уроците по етикет и дипломация, които й се струваха непосилни някога.
Както се бе замислила, не усети кога са спрели и се блъсна в Невил, като едва не го събори.
- Олеле, прощавай Невил! Без да искам! Бях се замислила. Защо спираме всъщност?
- Хагрид намери ранения еднорог. Само дето вече е мъртъв.
- О-о-о-о. Хагрид, можеш ли да кажеш какво го е убило.
- О, да. Бил е върколак.
- Но Бейн каза... - започна Невил.
- Този път този надут кентавър бърка. А това е много лошо. Щом върколак може да настигне еднорог и да разкъса гръкляна му по такъв начин...
- Сигурно е Грейбек. - Джини беше направо ужасена.
- Боя се, че си права, Джини. Той трябва да е. Най-силният е от тях.
- Това не би трябвало да има значение. Бейна каза, че еднорозите са много по-бързи от върколаците.
- Така е Дена. По принцип е така. Но не и в този случай.
- Ако Грейбек е докопал първия еднорог в момент на слабост...ако еднорогът е бил болен...като пие от кръвта му, това прави ли го по-силен?
- Ако си права и Грейбек е нападнал еднорог в момент на слабост, то пиейки от кръвта му, ще стане много по-силен. Така става със всеки, който пие от кръвта на еднорог. Освен че е прокълнат до живот естествено.
- Според мен... - обади се Луна за пръв път и всички подскочиха. Почти бяха забравили, че и тя е с тях, защото не бе обелила и дума до сега. - на Герйбек не му пука особено от проклятието, което ще си навлече като пие от кръвта на еднорог. Той вече е върколак.
- А това няма ли да повлияе на върколашкото проклятие - попита изумен Невил.
- Не знам Невил. Не съм специалист. Знам само, че ще го направи по-бърз и по-силен, което въобще не е във наша полза.
- А ще го кара ли да осъзнава какво върши на пълнолуние, за разлика от събратята му, които са неспособни да се контролират.
- Не знам. Не е изключено обаче. Всичко е възможно. До сега не е имало такъв случай.
- А може и да е имало, но ние да не знаем за него. Според мен Грейбек го прави по поръчка на Черния Лорд, а той не би действал ей тъй произволно. Волдемор знае нещо по този въпрос, което ние не знаем. - предложи Луна.
- Има много неща, които той знае, а ние не. - тросна се Джини. - Още съм ти сърдита дето ме заплаши с магия за мълчание. - обърна се момичето към Дена.
- Съжалявам Джини, но не бе уместно да го прекъсваш точно тогава. Можеше да откаже да ни каже, а това, което научих е важно.
- И какво научи по-точно?
- Не тук. Ще ти обясня в замъка.
- О, не ще ми обясниш точно...
Но Джини не доръши, защото челюстта й увисна надолу, а очите й направо щяха да изскочат от изненада и ужас. Дена сграбчи пръчката си и се обърна веднага в посоката, в която гледаше момичето. Най-накарая от устните на Джини се отрони вик и всички се обърнаха в същата посока, но прекалено късно - Фенрир Грейбек летеше право към черевенокоската.

********************

Беше осем и половина и Снейп вече умираше от скука, но бе длъжен да стои на празненството. Угоди на прищявката на Макгонъгол да направят нещо по-пищно за празника - да отвлекат вниманието на учениците от напрегнатата обстановка. Банкетът беше наистина пищен, а и малкия спектакъл, който изнесоха няколко от петокурсниците беше забавен. Но Снейп го чакаха по-важни дела - трябваше да се измъкне и да се приготви за посещението си при Волдемор. Имаше купища спомени за вадене от съзнанието си. Спомени, които за нищо на света не биваше да попадат пред очите на Черния Лорд, иначе с него и с много други, борещи се за каузата им, бе свършено. Тъкмо когато се чудеше как да обясни оттеглянето си на Макгонъгол, чу Алекто през смях да казва на брат си:
- Добре ще се позабавляват ония четиримата и мелеза тая нощ. Сивиръс май забарави, че тая нощ има пълнолуние. Ако Грейбек ги спипа няма да има по какво да ги разпознаят. - репликата бе последвана от неконтролируем кикот.
- Какво съм забравил Алекто? - просъска Снейп в ухото й.
- Нищо особено Сивиръс, само дето прати хлапетата на сигурна смърт.
- И защо смяташ така? Не е сигурно, че ще се натъкнат на Фенрир.
- О, сигурно е. Черния Лорд каза, че мога да ти кажа чак когато тръгнат, за да не отмениш наказанието.
- И какво трябва да ми кажеш Алекто? - процеди през зъби чернокосия мъж. Започваха да го побиват тръпки.
- Само това, че е пратил нашия Грейби на специална задачка.
- И каква ще да е тя? - започваше да му се гади от лошото предчувствие
- Да нахапе малката Уизли и да убие Мейферт. - Алекто едва спираше напушилия я хилеж.
- Той не може да се контролира! Ще нахапе всичко живо наоколо! - възкликна Снейп, но веднага се усети и сниши глас.
- Вече може. Кой според теб нападаше еднорозите напоследък, а? Господарят има наистина брилятни идеи. Откри, че ако Грейби си пийне малко от кръвта на еднорог ще може да разсъждава нормално, но освен това ще стане пет пъти по-силен и бърз. На него не му стигна един обаче... - Тук Кароу не издържа и се разтресе от смях.
Снейп беше станал бял като платно, а цялото му същество бе изстинало от ужас. Какво по дяволите можеше да стори той сега. Но дали наистина на Грейбек му бе наредено да убие Дена или Кароу го поднасяше. За Уизли знаеше и бе намерил начин да предупреди Ордена. Само дето не се бе сетил, че точно тая нощ има пълнолуние. Как, в името на Мерлин, можеше да е такъв идиот! Волдемор му бе обещалда не убива Дена. Да опита да я привлече на негова страна. Сивиръс перфектно знаеше, че Дена Мейферт ще застане на страната на Волдемор веднага след като адът замръзнеше. Което ще рече - точно никога. Но се бе опитал да спечели време за момичето. Волдемор му бе обещал! Как изобщо бе повярвал на този мъж! Нали му бе обещал да не убива Лили. А го направи. Отне светлината на живота му. Как изобщо му хрумна да очаква от Волдемор, че ще си спази обещанието. Единствените обещания, които спазваше бе тези да убие някого. Това му доставяше удоволствие. Сивиръс не разбираше къде му е бил умът, когато е повярвал на обещание на Лорда.
Смотолеви някакво обяснене на Макгонъгол и веднага хукна към директорския кабинет. Завари Дъмбълдор буден и без да се съобразява кой ще го чуи се развика.
- Той ще я убие! А аз не мога да го спра, защото ще разберат, че съм шпионин ище ме убият. И Потър остава без меча.
- За какво говориш Сивиръс? - попита кратко Дъмбълдор.
- За това, че съм най-големия кретен на тоя свят! Ето за това говоря. Че в момента на умопомрачение, или знам ли какво точно, си въобразих, че Волдемор няма да убие Дена. Че ще я пощади, както ми обеща. Както ми обеща да пощади Лили...
- Кога се кани да я убие? - попита вече разтревожено професора.
- Тази нощ. И не е само това. Уизли ще бъде ухапана от Грейбек.
- Ти предупреди Ордена, нали?
- Разбира се, че го направих. А после сам я вкарах капана. От глупост. От недоглеждане. Къде ми беше умът, когато реших да ги пратя в Забранената Гора на пълнолуние? Къде, Мерлин да ме вземе дано!?
- Това още нищо не означава, Сивиръс. - опита се да го успокои Дъмбълдор. - Не е задължително да се натъкне на него в гората. А и той би нахапал всичко живо, просто защото не може да разпознае когото и да е било на пълнолуние.
- И аз така си помислих. Оказва се, че Волдемор е заповядал на Грейбек да нападне еднорог и да пие от кръвта му. Сигурно когато беше тук и присъстваше на мача. Тогава започна тая история с еднорозите. Затова Волдемор е бил тук. Само че Грейбек не се е задоволил само с един еднорог. Казаха ми, че този е вече четвърти.
Сините очи на професор Дъмбълдор присвяткваха гневно. Том Риддъл бе прекрачил още една граница по пътя към самоунищожението на душата си. Налагаше се да поемат огромен риск.
- Сивиръс, трябва да ги намериш и веднага да ги върнеш в замъка, преди да се е случило някакво нещастие. При тези обстоятелства дори Хагрид е безсилен и в опасност. Ако се натъкнаеш на Фенрир трябва да го убиеш. И Авада Кедавра ще свърши работа.
- Дори и при тези обстоятелства?
- Мисля, че да. Ако не го убие, то поне ще го зашемети достатъчно за дълго, за да можеш да го довършиш с истинския меч на Грифиндор, в който има сребро. Тези деца и Хагрид не бива да пострадат. Щом убиеш Фенрир се погрижи смъртта му да изглежда правдоподобна и преди срещата с Том непременно махни този спомен от съзнанието си.
- Разбирам. Така няма кой да докаже, че аз съм го убил. И ще запазя мястото си на шпионин.
- Именно. Ако се наложи да го направиш пред децата...
- Ще им направя магия за забрава.
- Няма да е нужно. Ще решат, че макар да си на страната на Лорда, не искаш да умрат ученици докато си директор и собено при положение, че ти си ги пратил там. Или ще осъзнаят, че си на наша страна и тогава ще мълчат като гроб. В двата случая няма да кажат нищо. В първия от гордост, а във втория - от лоялност.
- Те мислят, че съм ви убил по заповед на Лорда. Малко вероятно е, да не кажа нищожно, да помислят, че съм на тяхна страна.
- Госпожица Мейферт вижда отвъд видимото за окото. Познавам я. Виждал съм я и преди да дойде тук. Но нека не губим ценно време. Вземи меча и тръгвай.
Снейп направи каквото бе нужно и след по-малко от пет минути вече бе в парка на училището. Уви се в мантията си и забърза към Забранената гора. Единственото, което чуваше бяха собствените му стъпки и учестеното му дишане. Молеше се да не е закъснял. Да не е прекалено късно. Вървя коло половин час когато чу писък, последван от диво ръмжене и звук от падащи тела. Затича се към източника на шума и пред него се разкри следната сцена: Грейбек бе приклещил към земята Джини Уизли, Хагрид бе насочил арбалета си към него, а останалите се бяха прицелили към гърба на звяра с магическите си пръчки. Преди Сивиръс да успее да направи каквото и да е било, Дена завъртя китка и мощна струя сгъстен въздух отхвърли Грейбек от малката Уизли. Звярът се обърна към момичето и изрева мощно. Скочи към нея, но Лонгботъм му направи заклинание за пълно тяловкочанясване. За съжаление ефектът бе само моментен и скоро след това върколакът отново бе насочил вниманието си към Дена. Хагрид се изправи пред децата в опит да ги защити. Изглежда нямаше представа пред какво точно се изправя. Снейп вече щеше да излезе от укритието си, когато Грейбек замахна с лапа и двуметровия великан излетя на пет метра и се блъсна в огромен камък. По камъка остана кървава диря, когато тялото му се свлече надолу. Джини изпищя и без да се интересува от върколака хукна към Хагрид. Но Грейбек изобщо не я отрази, защото се бе съсредоточил върху Дена. Този път Невил се бе изправил пред нея. Фенрир шамароса и него и момчето полетя настрани, но Луна се намеси и Невил кацна меко на земята. През това време Дена бе призовала с магия арбалета на Хагрид и правеше нещо на стрелите. Когато ги изстреля към звяра и уцели, Грейбек изрева от неистова болка, а раните му започнаха да пушат. Мейферт бе направила върховете на стрелите сребърни. Но явно силата, която бе добил черз кръвта на еднорозите, го бе направила резистентен към сребро. Само се изсмя и се хвърли към шашнатото момиче. Повали я на земята и по стона, който издаде момичето, Снейп разбра, че й е счупил някое ребро. Луна и Невил го бострелваха със заклинания, но те просто отскачаха от него. Това вече наистина бе голям проблем. Как се очакваше от него да прати смъртоносно заклинание след като можеше да няма резултат. Щеше да се наложи да действа. И то веднага, защото видя как Дена и Грейбек се борят на тревата. Момичето едва успяваше да държи зиналата му паст далеч от врата си и това нямаше да е за дълго. Тъкмо когато Грейбек успя почти да се докопа до гръкляна й Снейп запрати меча с точно премерена сила и той се заби в тялото на звяра. Онзи се изпъна като струна и после се отпусна. Дена също не помръдваше. Снейп се ужаси, че въпреки прецизността си, все пак мечът е пронизал и нея. Но скоро се убеди, че е жива и здрава и просто не може да отмести туловището на звяра от себе си. Луна и Невил и помогнаха. Мечът на Грифиндор стърчеше на няколко сантиметра от корема на Грейбек. Бе минал през гръбначния стълб и бе излязал отпред без да нарани момичето, но убивайки Фенрир. Дена извади меча и го избърса в мократа трева. Всички се огледаха, но Снейп се бе скрил добре и не го забелязаха. Щяпа да правят догадки как мечът се е озовал тук и кой им е помогнал. Лонгботъм предположи, че го е донесъл Фоукс - фениксът на Дъмбълдор, както когато Хари бил в Стаята на Тайните и се бил с базилиска. Но Луна го контрира с факта, че Фоукс бе умрял от мъка по Дъмбълдор.
- Но фениксите са безсмъртни! - възкликна момчето.
- Да, Невил, но само в смисъла, който ние влагаме в думата. Те могат да умрат от мъка. Както се случи с Фоукс. - намеси се Дена.
Понякога Сивиръс оставаше изумен от познанията на това момиче. Специално бе подпитал Слъгхорн как е по отвари и бе разбрал, че е най-добрата в курса. По-добра дори от всезнайката Грейнджър. Снейп се върна към настоящия момент и видя как Невил помага на Дена да се добере до мястото където бе паднал Хагрид. Момичето бе и с наранен ляв крак и едва стъпваше на него. Великанът вече се свестяваше след като Джини му бе приложила малко лечебна магия. Десет минути по-късно бе в кондиция и се зае да ги извежда от гората.
- Снейп каза да сте с мен докато открием кой е убил еднорозите. Е, открихме, занчи можем да се връщаме. Я мечът на Грифиндор! Какво прави тука?
- Уместен въпрос. И неи това се чудим. - отговори Дена, която едвам ходеше дори с помощта на Невил.
Джини й измагьоса носилка и Снейп чу как разказват какво се е случило докато той е “спал”, когато групичката тръгна към замъка. Снейп също се върна в замъка и ги чакаше на входа, за да вземе меча от ръцете на Луна. Прати всичики в болничното крило и побърза да прибере истинския меч в скривалището му. По-късно се осведоми, че Хагрид се е прибрал в колибата си, защото малката Уизли го е закърпила отлично. Само Дена щеше да остане за една нощ в болничното крило.
Щом се увери, че всичко е наред и под контрол, Снейп се затвори в кабинета си, защото го чакаше дълга нощ, в която щеше да дава много обяснения и трябваше да се приготви.
В същото това време Волдемор седеше във висок тапициран с кожа стол, в трапезарията на семейство Малфой. Ръцете му, тебеширено бели и с дълги тънки пръсти, сякаш бяха два паяка, лежаха отпуснати на страничните облегалки, а наджини се бе увила около врата му. Лорд Волдемор с нетърпение чакаше да чуе обяснинията на Сивиръс Снейп.
Нощта щеше да е дълга...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 10:40 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДЕСЕТА ГЛАВА
ЧЕРНИЯТ ЛОРД И НЕГОВИЯТ СЛУГА


Сивиръс се магипортира с едно тихо пук в двора на имението Малфой. Стомахът му се свиваше в сухи конвулсии. Беше се подготвил старателно за срещата, извличайки от съзнанието си всички не подходящи спомени, особено от случилото се тази нощ. Въпреки това му предстоеше тежко изпитание, а именно да се изправи пред Волдемор и да не покаже колко много го презира и как му се гади от този мъж. Той уби Лили и Сивръс никога нямаше да му го прости. Сега Черният Лорд се целеше в Дена Мейферт и смъртожадният се бе заклел в паметта на любимата си, че няма да позволи това да се случи, дори ако трябва да плати с живота си. Преди да влезе в трапезарията, където го чакаше Волдемор, Снейп изпразни съзнанието си от всякакви емоции и го затвори. След като получи позволение, мъжът влезе сумрака на помещението и падна на колене пред мъжа, седящ в най-високия стол.
Лорд Волдемор не помръдна и мускул, изчаквайки мъжът пред него да се изправи. Наджини бе положила голямата си глава на лявото му рамо и той я галеше нежно. Единствено змията заслужаваше неговата привързаност и внимание. Всички други бяха нищожества, които Лордът използваше за свои цели, когато и както поиска. Само мъжът, който сега стоеше пред него, забил поглед в килима сякаш животът му зависеше от това да наизусти шарките на скъпата вещ, се различаваше от другите му подчинени. Червените очи на Волдемор се бяха приковали в Снейп, изучаваха го, анализираха го и, както винаги до сега, не можеха да стигнат отвъд онова, което самият мъж позволяваше да да се види. Това понякога тревожеше Риддъл и го караше да се съмнява в лоялността на слугата си. Но все пак мъжът не веднъж му бе доказвал верността си и Волдемор му бе простил, че през годините на неговото принудително изгнание, Снейп се бе отървал от затвора. Все пак му донесе ценна информация, а и продължаваше да го прави. И не само това - именно Сивиръс Снейп го отърва от човека, когото Волдемор толкова презираше - Албус Дъмбълдор. Вярно, че трябваше това да го свърши безполезният син на Луциус, но в крайна сметка важен бе резултатът. Убивайки проклетия старец Сивиръс, за пореден път, бе доказал верността си и каквото и да говореше Бела, Лорд Волдемор вярваше на този мъж почти колкото и на себе си.
Но тази нощ Лордът бе получил обезпокоителни новини от Алекто Кароу. Мейферт и Уизли се бяха отървали почти невредими, а един от малкото му любими слуги - Фенрир Грейбек, бе мъртъв. Въпреки че лично той го бе научил как да преследва еднорозите и да умножава и умножава силата си, Грейбек бе убит и Черният Лорд подозираше, че това е дело на онази Мейферт. Но Алекто не можеше да каже дали е така, защото не бе присъствала. Разказа му как видяла учениците да се прибират от гората заедно с онзи мелез Хагрид и че Мейферт била на носилка, а дъщерята на оня перко Лъвгуд стискала меча на Грифиндор. Е, всъщност това бе неговото копие, което оставиха в замъка след когато сополанковците се опитаха да го откраднат. Истинският меч се пазеше на сигурно място, в трезора на Бела в “Гринготс”, заедно с другата ценна реликва, за чиято истинска същност никой дори и не подозираше.
Беше време да се погрижи за тази Мейферт, която вече му лазеше по нервите. Не стига, че си бе позволила да посегне на негов приближен, а сега дори бе убила един такъв. Ставаше опасна и Волдемор не можеше да позволи да му се бърка в делата. Имаше си къде-къде по-важни дела от това да се занимава с малката пречка. Смяташе да го възложи на Сивиръс. Но преди това трябваше да получи някои отговори.
- Е, Сивиръс, добре си ми дошъл. С какво ще зарадваш господаря си? Какви новини ми носиш?
- Новините са добри, Господарю. Всичко върви по план, точно както предвидихте.
- Ами... сигурен ли си Сивиръс? Не пропускаш ли нещо?
- Не, доколкото ми се струва, милорд. Всичко по задачата, която ми възложихте, върви по план.
- Нямах предвид това Сивиръс. Имаш ли да ми казваш нещо друго?
Сивиръс знаеше, че това са подвеждащи въпроси и е напълно възможно новината за смъртта на Грейбек да не е достигнала все още до него. Но от друга страна, бе напълно възможно Волдемор вече да знае, че онзи звяр е мъртъв и да очакво от него да потвърди. Снейп нямаше избор - и в двата случая трябваше да каже нещо. Затова реши да разкрие по-голямата част от истината и така да се измъкне по-лесно.
- Милорд, трябва да Ви съобщя една наистина неприятна новина. Разбрах, че наш верен другар е загубил живота си тази нощ. Аз не съобразих и насрочих наказанието на онези нехранимайковци за тази нощ, напълно забравяйки, че е пълнолуние. Изглежда в гората са се натъкнали на Фенрир и и той ги е нападнал. Доколкото успях да разбера от несвързания говор на госпожица Мейферт, изведнъж се е появил фениксът на Дъмбълдор, който носел меча на Грифиндор и госпожица Мейферт наръгала Грейбек с него. Мисля, че дори не е разбрала, че е той. За нея е бил просто върколак, който иска да се нахрани с нея. Останалите потвърдиха случилото се.
- Включително и онзи мелез Хагрид?
- Той е бил в безсъзнание, милорд.
- Колко удобно. Изведнъж, по чудо се появява проклетата птица, която носи дубликата на меча, моят предан смъртожаден е убит от една сополанка, а великанът е в безсъзнание. Момичето е с три счупени ребра и навехнат глезен. Не мисля, че е способна да излъже за такова нещо, а и знаете, милорд, че мога да разбера кога ме лъжат.
- Така е, Сивиръс. Не подлагам преценката ти на съмнение, но може да се окаже, че момичето е точно толкова добър оклумант, колкото си и ти.
- Малко вероятно е, милорд. Тя е нагла, арогантна и дръзка, но бе доста изплашена и не смятам, че е способна да излъже в такова състояние. Приятелите й също казаха истината.
- Както и да е, време е това момиче да бъде отстранено. Достатъчно дълго й търпях номерата. Не може да убие мой верен последовател и аз да оставя нещата просто така. А и отдавна ми е трън в очите. Също като онзи нещастник Потър. Първо ще си отиде тя, а после и той ще я последва.
Сивиръс Снейп стоеше и гледаше вцепенен Черния Лорд. Знаеше, че ще се стигне до там и предусещаше каква ще е задачата му. Но той не можеше да стори това. А по-важното бе, че не искаше. Трябваше да направи нещо, за да разубеди Черния Лорд. Да промени намеренията му.
- Господарю, ако позволите, имам една идея относно това момиче. Мисля, че бихте могъл да използвате дарбите й вместо да я унищожавате. Трюбва да призная, че тя е изключително талантлива вещица и с правилната мотивация би се превърнала във ваша дясна ръка. Ако получи нужното обучение за Тъмните изкуства от вас, заедно с необходимата нагласа и убеждения, ще разполагате с безпрекословно верен служител, който ще е способен да оплете приятелите на Потър в мрежата си и да Ви го поднесе на поднос.
- Имам си теб и Бела. За какво са ми други толкова приближени? Знаеш най-добре от всички Сивиръс, че не допускам лесно хората до себе си.
- Милорд, аз съм вече на почти 38, а Белатрикс е по9старша и от мен. Ние не сме вечни, а Мейферт е млада, пълна с енергия и ако бъде обучена правилно ще бъде ваш предан страж. Всеки един момент Ордена може да реши, че не може да ме търпи повече и да ми устроят засада. Колкото и да съм добър, не съм на Вашето ниво, нито пък съм безсмъртен. Аз мога да вербувам Мейферт и да я оплета така, че самата тя няма да се усети как и кога вече ще Ви почита и боготвори. Оставете я на мен и скоро тя ще Ви отведе до Потър.
- Тя не го познава лично. Как според теб ще стане това.
- Когато я вербувам и се уверя, че е на наша страна мога да представя нещата така, че да се наложи да я отстраня от училището и тя да стане наш агент в Ордена. Никой не би се осъмнил във верността й и така тя ще има достъп до информация, с която ние не разполагаме. Познанството й със семейство уизли ще е от полза за откриването на Потър.
- Звучи интригуващо, Сивиръс. Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
- Напълно, милорд.
- Добре, сега-засега няма да я пипам и ще ти дам време. Разполагаш с един месец Сивиръс. До тогава трябва да си я обработил и да я доведеш при мен, за да се убедя в това. Ако не си успял аз лично ще я убия. А теб...е, знаеш как наказвам провалилите се. Колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да го сторя.
- Да, милорд. Обещавам, че няма да се проваля.
- Щом казваш, Сивиръс. А сега нека се заемем с по-важните дела. Искам да ми разкажеш за всичко, което се случи в училището от последната ни среща и за Потър-плана.
През следващия час и половина Сивиръс рецитираше наизустените лъжи с такова хладнокръвие и увереност, че просто не оставяше място за съмнение. Когато масивната входна врата се затръшна зад гърба му, мъжът тихо въздъхна от облекчение. Всяко негово посещение при Черния Лорд бе истинско мъчение, защото Снейп едва се удържаше да не се хвърли и да го удуши с голи ръце. Но това би било самоубийство, а Сивиръс трябваше да се погрижи Хари Потър да изпълни предреченото му и да победи Волдемор. А сега трябваше да пази и Мейферт.
Мерлин да го вземе дано, в какво се бе забъркал?! Бе прекалено късно за извинения, но Снейп се надяваше, че преди да се пресели в света на духовете ще получи опрощение и ще почива в мир. Искаше само покой за окаяната си душа. Вината го смазваше и все по-често Сивиръс се улавяше да мечтае за покоя на Отвъдното. Но дали щеше да го получи или и тази примилегия щеше да му бъде отказана. Надяваше се преди да си отиде да успее да разкрие истинското си “ Аз”. Онова, което толкова старателно прикриваше зад маската на отегчението, презрението и злобата, вече повече от 16 години. А нима всъщност не го бе правил цял живот? А дали именно тази маска не отблъсна Лили от него и не я тласна към обятията на онзи посредствен куидичен играч. О, небеса, никога ли нямаше да спре да мрази този мъж? Дори Блек вече му беше безразличен. Но Джеймс Потър бе отнел най-свидното на сърцето му - Лили. Затова никога нямаше да му прости. Едно тънко гласче се обади от дълбините на Снейповата душа и го укори, че не е честен сам със себе си. Той сам бе отблъснал Лили когато се присъедини към групата на Смъртожадните. Той я тикна в ръцете на Потър. Трябваше да вини само себе си. Кийра му го бе казала, но той отказа да я слуша. Отказа да слуша когото и да е било и се потопи в самосъжалението си. И така изгуби и Кийра. Тя беше от Рейвънклоу, но противно на всички очаквания, независимо от хорските шушукания и гнева на собствения й баща, тя бе проникнала в душата му и бе разбрала кой е и какъв е истинският Сивиръс Снейп. И той я отблъсна. Единственият човек, когото го бе грижа за неговата болка бе тя. А той я захвърли като непотребна вещ когато тя му предложи безкористната си любов и се втурна да гони една химера. И накрая се оказа сам, без любов, без душа. Нямаше дори наследник, когото да обича и напътства в живота. Сам се бе погубил. Тогава, как за Бога, очакваше да намери покой в Отвъдното? Моеше само да копнее и да се надява на чудо. Да, трябваше му чудо. Истинско чудо.
Веднага щом прекрачи прага на кабинета си заключи вратата и се облегна на нея свличайки се бавно надолу. Седна на пода и подви колене към тялото си, след което притисна чело към тях и се замисли. Нямаше да издържи дълго на това напрежение. Щеше да се побърка тотално. Незнаеше какво да направи по-напред. Затова просто даде воля на чувствата си и...заплака като дете.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 10:44 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ЕДИНАЙСТА ГЛАВА
ИЗНЕНАДИ


Ноември започна с проливни дъждове и сковаващ студ, по-ужасни и от октомврийските. Зимата искаше да е сигурна, че всички са разбрали за нейното идване. Студът,заедно с натоварената програма на седмокурсниците, доста утежняваше синхронизирането на часовете за тренировки на куидичния екип на Грифиндор. Естествено, Дена, която заместваше Джини като капитан на отбора, бе затруднена и с намирането на нов гончия. Мачът със Слидерин бе насрочен за последниата събота на месеца, а вече течеше втората от четирите седмици. Мачът бе прекалено скоро и Дена се чувстваше притисната от времето. Невил услужливо бе предложил помощта си, но Джини тактично му напомни, че не е за негово добро да се качва на метла.
Уроците бяха започнали да затрудняват дори Дена, която си мислеше, че като е учила повечето от нещата, няма да й се налага да заляга много. Всяка вечер, след изтощителна куидична тренировка, седеше в библиотеката и се ровеше в стари книги със заклинания, докато Мадам Помфри не я изпъдеше, а после го откарваше до малките часове, седнала пред камината в Общата стая. Затова не бе никак чудно, че много скоро момичето започна да губи апетит и се разхождаше из замъка като недохранен вампир. Поне се успокои, когато в краяна втората седмица намери заместник на Джини – много мило и доста талантливо момиче от трети курс – Мелинда Смарт. Мел, както я наричаха повечето й приятели, летеше бързо и беше ловка. Умело избягваше блъджърите и не се плашеше от опити да бъде изблъскана от метлата, защото им отвръщаше достойно. И понеже момичето наистина беше добро, Дена вече не се безпокоеше и за това.
Всъщност дори уроците не я тревожеха толкова, колкото липсата на новини от дядо й. Преди няколко дни бе подпитала Макгонъгол и преподавателката я бе уверила, че всичко е наред, но нещо в тона й не хареса на Дена. Тогава реши, че си въобразява, но колкото повече мислеше върху разговора им, толкова повече се убеждаваше, че нещо не е наред. Това чувство бе особено силно през днешния ден и Дена се чувстваше малко напрегната и докачлива. Денят вече бе минало, защото навън се спускаше мастилено черна тъмнина и дори лунната светлина не можеше да пробие през гъстите облаци.
Тази вечер бе прекалено уморена, за да се заравя сред учебниците и затова, веднага щом се прибра от поредната изтощителна, но удовлетворителна тренировка, Дена се насочи право към спалните. Там обаче я очакваше изненада. Лавендър, Парвати и другите момичета ги нямаше и в стаята се стелеше блаженна тишина, нарушавана единствено от тихото припукване на огъня в камината. На леглото й лежеше красива бяла роза с дълга дръжка, около която бяха увити черевена и златна сатенена панделка. Ухаеше божествено и Дена притвори очи докато се наслаждаваше на аромата на на нежния цвят. Нямаше никаква картичка и момичето не можеше да се сети кой би й подарил цвете, което всъщност й бе любимото. По принцип много момчета биха й подарили цвете, защото Дена бе красива млада жена и го осъзнаваше, макар че не го използваше както правеха другите момичета. Но кой се бе досетил, че тя обожава бели рози. Те, със своята чистота и белота й напомняха за онази част от нея, която криеше малкото й останала невинност. Не че бе извършила някакво голямо престъпление, макар изтезаването на Кароу да не бе особено добро дело, но бе видяла и научила за тоя свят, повече отколкото би й се искало. Тази роза й напомняше, че някъде дълбоко в нея, все още живее онова дете с чиста душа и необременено съзнание, което е готово да полети на крилете на въображението. Бе благодарна на този, който се е сетил за подобен жест, който и да бе той. След като измагьоса красива кристална ваза, Дена се приготви за лягане и съвсем скоро заспа сладко, неподозираща колко е права относно опасността, която висеше над дядо й в онзи момент.

Филип Зимер се магипортира в една тъмна, глуха уличка, в центъра на Лондон и след като се огледа за всеки случай, макар да бе сигурен, че никой не бе отразил внезапното му появяване, излезе на главната улица и се насочи към входа на „Свети Мънго”. Разстоянието не бе голямо, но за да не привлича не нужно вниманието на околните, мъжът се бе облякъл в тъмен костюм, какъвто обикновено носеха големите бизнесмени, а за да се предпази от студа бе навлякъл черен шлифер. Дори и на неговата възраст – приближаващ седемдесетте, Филип изглеждаше елегнатен и напълно отговарящ на образа, който бе приел. Носеше черно кожено куфарче в лявата си ръка, а дясната бе пъхната в джоба му и стискаше пръчката здраво. Не че не можеше да се защити и без нея, но бе рефлекс, останал му през годините.
Бяха минали шестнайсет години откакто предишната война бе свършила, а сега се намираха във вихъра на нова, причинена от същото адово изчадие – Том Риддъл, или както го наричаха сега – Лорд Волдемор. Бе прекарал чудесни петнайсет години заедно с дъщеря си и внуците си, наслаждавайки се на спокойствие и истинско щастие, а сега отново бе захвърлен във водовъртеж от насилие, жестокост и смърт. Не бе искал това за никого от семейството си, но имаше ли някакъв избор. След като Дъмбълдор бе така брутално убит, Филип бе получил спешно известие да се върне в родината си. Да, някога той бе част от Ордена на Феникса, както бе и сега. Беше им нужен, за да им вдъхне сили и увереност, че ще успеят да победят Лорда, че няма да бъдат избити или принудени да бягат от родината си като престъпници каквито не са. Но никой не попита Филип дали той има силите да се бие отново, или пък дали има желание. Не , той нямаше желание отново да участва във война, но всъщност нямаше избор, защото не би си простил до края на дните си, че е изоставил приятелите и идеалите си. Нямаше намерение да взима Дена със себе си, но след онзи абсурден инцидент в училището се страхуваше за сигурността й. Бе получил известие от Кийра, че малкият му внук вече не ходи на училище и тя го обучава у дома, защото е станалао прекалено опасно за него да посещава онова място. Не беше казал на Дена засега, защото знаеше колко ще се разстрои момичето от явната несправедливост. Тук също не бе безопасно за внучката му, но се надяваше, че Хогуортс, който помнеше, ще й осигури необходимата закрила. Стига този Хогуортс все още да съществуваше.
Филип прекрачи витираната с грозните манекени и се озова във фоайето на болница „Свети Мънго”. На регистратурата попита за човека, който бе дошъл да види и любезната магьосница от рецепцията го насочи към четвъртия етаж. Когато стигна до въпросния етаж се огледа и видя три коридора. Единият водеше до отделение „Янус Тики” – за хора с душевни разтройства. Ако му останеше време, навърщане щеше да намине и да посети съпрузите Лонгботъм. Пое по левия коридорслед като видя табелката, която съобщаваше, че в това отделение са настанени хора застигнати от тежки проклятия. Почука и дежурната сестра му отвори без да коментира късното му посещение, но с доста кисела физиономия.
- Къде е господин Браун? – попита тихо Филип.
- Г-г-господин Браун ли, сър? – заекна сестрата притеснено.
- Да, той. Къде е?
- Сър, не Ви ли съобщиха на рецепцията? Той...
Филип изтръпна от ужас, предусетил новината, но предпочете да го чуе, за да е сигурен.
- Какво е трябвало да ми съобщят?
- Господин Браун почина преди четири часа, сър. Съжалявам. – каза сестрата тихо и сведе глава.
- Разбирам. Взеха ли тялото му вече? – рече магьосникът също толкова тихо.
- Да, сър. Семейстовото му не искаше да го остави тук и побързаха д аго вземат.
- Ясно. Ще е възможно ли да посетя двама стари приятели в отделение „Янус Тики”? Съпрузите Лонгботъм имам предвид.
- Съжалявам ,сър, но не мога да позволя подобно нещо. Не и по това време. Елате утре между десет сутринта и четири следобед. Тогава ще е възможно. Съжалявам за загубата Ви. Приятна вечер.
С тези думи сестрата го изпрати до площадката и после се върна в отделението. Още един отнет живот. Още един загубен приятел. Още един достоен човек си бе отишъл, оставайки верен на каузата им. Такива мисли се въртяха в главата на Филип Зимер докото излизаше от болницата. И защото бе потънал в мислите си, не видя двамата яки смъртожадни зад него. Единият го зашемети, а другият го метна през рамото си като чувал с картофи, но не и преди да завържат здраво възрастният магьосник. После двамата едри мъжаги се завъртяха на пета и заедно с товара си се магипортираха при своя Господар.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Юли 29, 2012 8:39 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАНАЙСТА ГЛАВА
ДВОЕН АГЕНТ


Слънцето проби през облаците и един закачлив лъч проникна в спалнята на Дена, като я погъделичка по носа. Момичето изсумтя недоволно в просъница и се завъртя на другата страна. Беше събота и искаше да се наспи като хората, а не да я буди някакво нахално слънце. Следващата събота щеше да е мача със Слидерин и по това време Дена вече ще бъде в съблекалните, приготвяща се за мача. Но сега искаше само да спи и да спи, и да спи...
Уви, не й бе писано да осъществи това желание, защото Джини влетя в стаята и започна да я бута и да я вика по име. Дена вече не можеше да се прави на заспала и затова седна в леглото, като не пропусна да изгледа кисело червенокоската.
- Къде е пожарът? – попите Дена раздразнено.
- В кабинета на Снейп! – извика Джини.
- Моля?!
- Снейп те вика в кабинета си! Макгонъгол току що ми каза!
- Защо? – попита пресипнало Дена. - Нищо не съм направила. Какво ще иска от мен?
- Нямам представа. Макгонъгол също не знаеше и изглеждаше ужасена.
- О, благодаря! Това направо ме успокои! – възкликна разтревожено блондинката.
- Ставай и се обличай по-бързо. По-добре е да не подлагаш търпението му на изпитание.
- - Мерлин го взел дано! За какво съм му притрябвала точно аз? Все ми хвърля едни такива странни погледи...
- Едва ли е за нещо... лично. – подхили се Джини. За това може да си спокойна.
- След като Кароу му е задоволила нуждите сигурно търси нещо по-интересно. Знае ли човек?
Докато момичетата сипеха пиперливи коментари по адрес на Сивиръс Снейп, самият той нервно кръстосваше директорския кабинет, а стомахът му се бе свил на топка. Щеше да му коства много усилия да убеди Дена, че той е на тяхна страна вече повече от шестнайсет години. Дъмбълдор му бе обещал, че ще се включи в разговора и ще му помогне да убеди момичето във верността му към каузата им. Най накрая, точно преди тотално да изгуби търпение или да превърти от напрежението, чу уверено почукване на вратата.
- Влез. – Беше резкия отговор на директора.
- Добър ден, професор Снейп.
Сивиръс кимна в отговор и покани с жест момичето да седне пред огромното, орнаментирано бюро. Дена се подчини и седна, но не отдели поглед от черните очи на мъжа пред нея. Дясната й ръка толкова силно стискаше пръчката в джоба й, че момичето се уплаши да не я счупи. Притеснението й се засили когато Снейп заключи вратата, но си наложи да не трепне и мускул. Мъжът бързо прекоси стаята и се настани в стола зад бюрото. Дена се вгледа в очите му, които сякаш я изследваха, и отново я обхвана онова странно усещане което я обземаше всеки път щом директорът я погледнеше.
- Госпожице Мейферт, извиках Ви, защото възникна неотложен въпрос, който Ви засяга пряко. Искам да ме изслушате много внимателно и да вникнете в сериозността на положението, в което, неволно сте попаднала.
- Слушам Ви – изрече Дена силно озадачена, за това в какво положение е попаднала.
- Положението, в което се намирате е сложно. Лорд Волдемор желае смъртта Ви. Иска отмъщение за унижението, което причинихте на Амик Кароу и за смъртта на Фенрир Грейбек.
- Аз не съм...
- Не смейте да ме прекъсвате! – изръмжа насреща й Снейп.
- Да, вероятно не вие сте убила върколака. Повярвах на обясненията за меча, който се появил от нищото. Но не и Лорд Волдемор. А не можете да отречете малкото Ви приключение с Кароу. Черният Лорд Ви иска мъртва и това е факт. Успях да го убедя, че мога да Ви привлека на наша страна.
- Вие да не сте се побъркали!? Аз никога... – Дена скочи на крака. Беше толкова бясна, че едва дишаше и сърцено й препускаше като лудо.
- Сядайте и мълчете. Ще обясня всичко, но само ако седнете и ме изслушате спокойно. Да, успях да убедя Лорда, че ще Ви привлека за неговата кауза, но само и единствено, за да му попреча да предприеме някакви действия, застрашаващи живота Ви. Мога да се оправдая като кажа, че не искам ученици да умират докато съм директор, но това ще е една миниатюрна част от истината. Не искам Вие да умирате, защото няма да е справедливо. Не желая смъртта Ви защото болезнено ми напомняте за майка Ви. Да, аз познавам Кийра Зимер, по настоящем Мейферт. Бяхме съученици в един випуск, но тя беше в Рейвънклоу. Зпознахме се в часовете по отвари и аз бях възхитен от таланта и ума й и реших да се сприятеля. Нямах много приятели, освен Лили Евънс. Тогава все още ми беше приятелка. Тя ми помогна да се доближа да майка Ви и тримата станахме много добри приятели, макар компанията ми от Слидерин да не ме разбираше. Така беше до пети курс. Тогава аз поех в грешната посока и пътищата ни с Лили Евънс, която Вие знаете като Лили Потър, се разделиха. Но майка Ви остана до мен, въпреки че недоумявах защо. Само тя бе до мен когато завършихме училището и Лили се омъжи за онзи идиот Потър. Само майка Ви ме разбираше и подкрепяше и тогава аз направих втората си голяма грешка, след присъединяването ми към така наречените Смъртожадни. Тогава отблъснах майка Ви, прогоних я и несъзнателно съм я наранил - нещо, което разбрах наскоро. Третат ми голяма грешка бе да подслушам пророчеството, което онази некъдърница Трелони направи докато бе изпаднала в транс. Бях длъжен да го предам на Черния Лорд, но проблемът бе, че не бях чул цялото и Волдемор тръгна по следите на Хари Потър. Беше решен да затрие цялото семейство. Не ми пукаше за Джеймс Потър, дори може би копнеех той да умре. И за детето не ме бе грижа. Исках само Лили да остане невредима, защото цял живот съм обичал само и единствено нея. Бях егоист и не разбирах, че тя ще е нещастна, ако загуби любимите си същества, защото смятах, че само аз мога да я направя истински щастлива. Наивно помолих Лорд Волдемор да не я погубва, защото я желая. Не можех да му разкрия истинските измерения на чувствата ми, защото не би разбрал. Той отрича любовта и щеше да убие лили само, за да премахне слабостта ми. А може би е усетил тази слабост и го е направил нарочно. Когато осъзнах, че не мога да разчитам само на обещанието на Лорда взех първото правилно решение в живота си и потърсих Дъмбълдор. Той не ми вярваше дълго време, но накрая се убеди, че искам само Лили да е добре и да е на сигурно място. Но дори и той не знаеше, че Петигрю е предател. Когато обвиниха Блек имах още една причина да го мразя, но вече и това нямаше смисъл, защото Лили бе мъртва, а с нея бе умряла и част от душата ми. Дъмбълдор ме отърва от Азкабан и аз останах в училището където бях на сигурно място, чакайки появяването на сина й. И той се появи, но аз видях в него само Джеймс с неговата арогантност и егоцентризъм. С течение на годините се убедих, че Потър прилича много повече на Лили, както не преставаше да твърди самият Дъмбълдор. Миналото лято той се прибра тежко ранен и не пожела да ми каже от какво. Нправих всичко по силите си да го спася и успях да огранича проклятието само до едната му ръка – поне така се виждаше. Всъщност проклятието бе вече дълбоко в организма му и през цялата година той умираше малко по малко. Накара ме да му обещая, че когато му дойде времето, няма да позволя младият Малфой да го убие, а ще го направя аз. Бях дал Нерушимата клетва да зкарилям момчето, за да си запазя прикритието. Истината е, че аз съм верен само и единствено на Албус Дъмбълдор и работя като шпионин само за него. За мен е непоносимо да виждам омразата в очите на хора, които уважавам като свои колеги от дълги години, но трябва да го изтърпя, за да мога да помогна и да не позволя на Лорда да ни зароби. Предложих на Волдемор да Ви направя негов човек, само за да Ви дам малко време. Професор Дъмбълдор се съгласи, че при това стечение на обстоятелствата трябва да Ви се каже истината и да Ви направим агент на Ордена на Феникса. Аз трябва да Ви вкарам при Смъртожадните, но не й преди да Ви бъде разкрита цялата истина за същността на Волдемор и да ти предам няколко урока по оклумантика. Разполагаме с ограничено време и няма нужда от изненадани физиономии и възклицания. Естествено е да не ми вярвате, но Дъмбълдор ще потвърди всичко казано от мен до тук и ще Ви разкрие останалата част, която аз не бева да чувам, защото е рисковано, въпреки уменията ми. Винаги има риск и аз съм го поел доброволно. Важно е да разберете, че всичко, казано в тази стая трябва да си остане в нея. И ни трябва вашия отговор незабавно щом чуете професора. Имате избор между това да се закълнете във вярност на Ордена и да помогнете на Потър с мисията му, като същевременно си спасявате кожата и това да не се съгласите, да се закълнете да мълчите и да си подпишете смъртната присъда, защото скоро Волдемор ще изгуби търпение и ще нареди на някого от двамата Кароу да Ви очисти. Повярвайте ми, че ще го направят с голямо удоволствие и никак няма да е бързо. Оставям Ви с професора и ще заключа отново. Когато приключите и се закълнете да мълчите, каквото и да сте избрали, врата сама ще се отвори. Ако изберете живота, за съвместната ни работа ще е по-удобно насаме да се обръщам към вас на ти. Същото ще важи и за вас.
С тези думи Снейп излезе от кабинета и остави вцепенената от изненада и ужас Дена да се взира в празното пространство пред себе си. Господи, какво ставаше тук?! Сивиръс Снейп току що се изповяда пред нея и й каза, че трябва да се превърне в двоен агент, за да оцелее! Дена не се и съмняваше, че е истина. Нямаше смисъл да й разкрива толкова интимни неща от живота си и тайни за Волдемор, след като думите му лесно можеха да бъдат опровергани от професор Дъмбълдор. Някой я повика тихо по име и Дена се обърна към мястото откъзето идваше гласа.
Професор Дъмбълдор я гледаше тъжно над очилата си с рамки във формата на полумесец. Незнайно защо, но щом погледна в сините му очи Дена усети как спокойствието се разлива по цялото й тяло, сякаш се бе потопила в гореща вана.
- Той казва истината, дете. Аз съм свидетел, че всяка негова дума е истина. Аз го накарах да ми се закълне, че когато му дойде времето ще ме убие. Не исках да свърша от ръката на Белатрикс Лестранж или с прегризан от Грейбек врат. Не, благодаря. Заразата вече бе подчинила тялото ми и ме убиваше мъчително, а изпитанието, през което бях минал с Хари, минути преди да бъда убит, бе изцедило последните ми сили.
- Какво изпитание, сър? – попита Дена заинтригувано.
- Време е да ти обясня какво представлява Черния Лорд, щом ще се изправиш пред него. Сивиръс не знае за същността му, защото не искам да го плаша допълнително. Но ти си длъжна да знаеш. А и двамата отлично знаем, че дядо ти те е научил на оклумантика. Познавам го отлично и не вялвам да е оставил внучката си незащитена.
- Така е, професоре. Не ме е оставил незащитена. Порофесор Снейп го чака голяма изненада с мен.
- Точно заради това бях сигурен, че щесе справиш. Той смяташе, че ще ти е нужно много време и ще опасно. Не че няма да е – напротив. Но ти имаш основата, над която може да се гради. Остава да научиш останалото. Затова трябва да ми отговориш на един важен въпрос, за да си спестим известно време.
- Добре, сър. Благодаря за доверието.
- Знаеш ли какво е това хоркрукс? – попита направо Дъмбълдор.
Дена така се стресна от въпроса, че направо се задави със собствената си слюнка. Тя много добре знаеше какво е хоркрукс, защото дядо й беше разказвал на какво са способни най-черните и зли хора, които се стремят към безсмъртие и власт. И хоркруксът спадаше към инструментариумът на най-черните вълшебници. Филип Зимер искаше да предпази внучката си от коварството на тоя свят като я научи на какво са способни хората за да постигнат целите си. А за хоркруксите бе научила преди две години и бе останала отвратена от това ка човек е способен на подобно нещо, само за да постигне едно ефимерно безсмъртие. Все пак душата остава безсмъртна, а плътта е преходна и непостоянна. Не бе разбрала, че е станала бяла като платно докато професорът не констатира този факт.
- Е, явно знаеш, така че минаваме нататък.
- Пофесоре, искате д а кажете, че Волдемор е направил хоркрукс и затова не е умрял, когато проклятието е покосило него, а не Хари?
- Всъщност не. Имаше седем хоркрукса. Два са унищожени – дневникът му и прътенът на рода Гонт. Точно заради този пръстен пострадах. Имах неблагоразумието да сторя нещо абсурдно и недопустимо, но сега не става въпрос за старческите ми грешки, а за хоркруксите на Том Риддъл. Точно преди да умра с Хари намерихме още един хоркрукс. Но остават още четири. Два смятам, че са скрити в предмети, принадлежали на Рейвънклоу и Хафълпаф, трети е в змията на Волдемор, Наджини, а четвъртия е в новото тяло на Волдемор. А сега нека ти разкажакак разбрах, че той е направил хоркруксите и как могат да бъдат унищожени те.
- Професоре, вие казахте ,че е направил седем! Седем! Това е нечувано! За да направиш само един е нужно да....да....
- Знам, дете и сега разбираш колко опасен е той и колко се е отдалечил от човешкото в себе си.
- Да се е отдалечил? Че то вече има ли нещо човешко у него. О, Мерлин, когато дядо ми разказваше на какво са способни хората за власт и вечен живот мислех, че това се е случвало много отдавна. Никога не съм вярвала, че ще срещна човек, който да е направил дори един хоркрукс. А тоя е направил седем. Да, два са унищожени. Дори може би три! Н осамо факта, че се е осмелил да направи такова нещо....просто не мога да възприема, да повярвам, че някой е способен да...
- Но е факт. По-добре седни, защото ми се струваш малко нестабилна в момента.
Дена последва съвета му и се отпусна на стола пред бюрото. Дъмбълдор изчака да си върне цвета и после й обясни подробно как и кога е разбрал за хоркруксите и как могат да бъдат унищожени. Накрая Дена напълно осъзна размерите на кашата, в която се бе забъркала, но нямаше връщане назад. Избра да живе е и се закле във вярност към Ордена и каузата, давайки обет за поверителност. В този момент чу как бравата прещрака и вратата се отвори. След петнайсет минути се появи и Снейп. Той й даде последни напътствия и каза, че ще я чака същата нощ , петнайсет минути след полунощ, в този кабинет за първото им занятие по оклумантика.
- Професор Снейп, ще трябва ли да нося черния знак? - попита момичето преди да тръгне, а сърцето й се бе свило.
- Да, ще се наложи. Ще те науча, как да го криеш, а после ще го заличим.
- Възможно ли е?
- Да, но ще е много болезнено. Ако се питаш, защо не съм махнал моя – не е зарази болката, а защото исках да ми напомня какво греш ка съм допуснал и какво ми костваше тя.
- Разбирам. – Рече тихо момичето.
- Дена. – повика я тихо Снейп и момичето се обърна въпросително към него.
- От сега нататък, когато сме насами и в присъствието на Черния Лорд, за теб съм Сивиръс.
- Добре. До полунощ, Сивиръс. – Рече момичето тихо и излезе от помещението.
- Тя ще се справи, Сивиръс – увери го Дъмбълдор. – Знам го.
- С цялата си душа се надявам да сте прав. – рече Снейп тихо и след като заключи кабинета тръгна надолу и скоро напусна замъка. Трябваше му малко чист въздух, за да си избистри мислите.
Дена се нуждаеше от същото и затова веднага щом напусна директорския кабинет се затича надолу по стълбите без да обръща внимание на хората, които се опитваха да я спрат. Изхвърча от замъка и се насочи към Забранената гора. Беше късен следобед и слънцето се беше скрило, така че в гората беше доста тъмно. Дена си намери удобно местенце в корените на огромен дъб, който отдавна се бе разделил с листата си и сега клоните му се протягаха досущ призрачни ръце, които искат да те сграбчат и отведат незнайно къде. Момичето не се уплаши от призрачния му вид и се сгуши в разклоненото коренище. Сви колене и отпусна глава върху тях. Мислите й се бяхя омешали и се лутаха безцелно в главата й. Но едно бе сигурно, чакаше я нещо страшно и тя трябваше да се справи с него сама. Не можеше да разчита само на Снейп, въпреки че бе убедена в искреността му. Дядо й я бе научил да разчита първо на себе си и после да дири помощ от другите. Най-много й тежеше, че не може да каже дори на него, макар и той да бе член на Ордена. Колкото по-малко хора знаеха за истинската същност на Том Риддъл, толкова по-добре. Крепеше я мисълта, че ще върши нещо добро, че ще помогне да бъд унищожен този изрод Волдемор. Дена не издържа и даде воля на сълзите си, които бързо потекоха като бистър ручей по красивото й лице. Когато и сълзите й пресъхнаха, Дена се изправи, приведе се в приличен вид и се обърна с лице към дъба.
„ Кълна се, че ще направя всичко по силите си, за да спра Том Риддъл, дори това да ми коства живота. Кълна се в кръвта си”. Изричайки тези думи, Дена извади пръчката си и измагьоса кинжал, с който сряза дланта си. Алената кръв закапа по ствола на дървото и бързо сестече към земята ,където веднага попи в почвата. С един замах на пръчката кинжалът изчезна, а раната на Дена се затвори и на мястото не остана никакъв белег.
С гордо вдигната глава Дена се запъти към замъка.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 11:24 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРИНАЙСТА ГЛАВА
ГРИФИНДОР СРЕЩУ СЛИДЕРИН – ВЕЧНОТО ДЕРБИ


Дена се събуди още преди да съмне и понеже не можа да заспи отново стана и се облече. Беше рано да слиза за закуска, но момичето все пак се отправи към изхода на общата стая. Но не отиде в Голямата зала, а излезе в парка. Чувстваше се объркана, нещастна и самотна и днешният мач бе последната й грижа. Толкова неща й се бяха струпали на главата, че куидичът й се струваше нещо далечно и маловажно на фона на предстоящото й представяне пред Волдемор.
Цяла седмица вече се измъкваше в полунощ, за да ходи на тренировките по шпионаж и оклумантика. Сивиръс, както вече бе свикнала да го нарича, бързо бе разбрал, че тя не се нуждае от уроци по оклумантика. Нито веднъж не успя да проникне в съзнанието й, колкото й упорито да се опитваше и остана доволен. Но имаше да я учи много за двойна игра – как да лавира и да жонглира с полуистини и откровени лъжи. Показа й трикове, за които Дена не бе й подозирала. А Дена започна да му вярва и да разчита на него за всичко свързано с бъдещето й. Много добре разбираше, че животът й зависи от този мъж и неговота спосбност да се имъква от опасните ситуации. Способност, на която се опитваше да я научи и за негово щастие Дена бързо схващаше.
Вятърът духаше силно и момичето се уви по – плътно в мантията си без да спира да върви. И тя не знаеше къде точно отива, но това нямаше особено значение. Слънцето вече изгряваше и небето бе станало пурпурно. Дена спря и се загледа как нюансите на розово, лилаво и циклама нежно преливат един в друг и гледката я успокояваше. Момичето нямаше и представа, че съвсем скоро ще преживее ужасен шок и той нямаше да има нищо общо с куидича.
След като си подреди мислите, доколкото това бе възможно в момента, Дена се запъти обратно към замъка, за да закуси преди мача. Не искаше да яхва метлата на празен стомах и да вземе да припадне от глад преди да е хванала снича. На масата на Грифиндор завари Джини и, незнайно защо Невил, който обикновено ставаше в последния момент. Момчето й се усмихна и после почервеня като доматите в чинията си. Когато Дена отвърна на усмивката му Невил направо се задави с тиквения сок. Джини поклати отчаяно глава – момчето беше вече на 17, но все още бе болезнено стеснително и не смееше да покани Дена на среща. Джини се чувстваше длъжна да му помогне, защото виждаше, че и Дена не е безразлична, но първо трябваше да подпита момичето какви са чувствата й към Невил, за да не вземе да забърка някоя каша вместо да помогне. Но преди Джини да е имала възможност да заговори Дена, дойде време момичето да се приготви за мача и не можеше да я притеснява в такъв момент. Знаеше, че ако тя беше на мястото на Дена и някой тръгнеше да я разпитва за предполагаемите й чувства към когото и да е било, точно преди куидичен мач, Джини няправо би го проклела. Затова поде офанзивата си с Невил, като се опита да го накара да покани Дена на разходка след мача. Поне като приятели и да се опита да се сближат или поне да й намекне за чувствата си. Не го остави намира докато не стигнаха до стадиона и не седнаха. Имаше прекалено много хора наоколо и Джини не искаше нечии любопитни уши да станат свидетел на разговора им.
Всички разговори секнаха когато вратите от двете страни на стадиона се отвориха и отборти полетяха стремглаво нагоре, а гласът на Луна отекна над стадиона.
- ЗДРАВЕЙТЕ ФЕНОВЕ НА КУИДИЧА! ДНЕС ЩЕ ГЛЕДАМЕ ЕДИН НАИСТИНА ОСПОРВАН МАЧ, ЗАЩОТО ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ СЕ ИЗПРАВЯТ ГРИФИНДОР И СЛИДЕРИН! – Запалянковците в червено и златно ревнаха одобрително при споменаването на техния дом. От другата страна на стадиона същото направиха слидеринци.
Мадам Хууч напомни на капитаните да се поздравят, така че Дена и Драко бяха принудени да си стиснат ръцете. И двамата го направиха с такава неприязън, че ако някой ги гледаше отстрани би си казал, че са готови всеки момент да извадят пръчките и да се прокълнат един друг. Когато поздравяването приключи двамата яхнаха метлите и се вдигнаха във въздуха, а Мадам Хууч пусна куофъла.
- КУОФЪЛЪТ Е ПУСНАТ И МАЧЪТ ЗАПОЧНА! НОВАТА ГОНЧИЙКА НА ГРИФИНДОР ВЕДНАГА ЗАВЛАДЯ ТОПКАТА! МЕЛИНДА СМАРТ Е САМО ТРЕТИ КУРС, НО Е ОБЕЩАВАЩ ИГРАЧ! КОЛКО УМЕЛО СЕ ИЗМЪКНА САМО!
Един блъджър току –що бе прехвърчал покрай главата й и момичето ловко го избегна без да изпусне топката. Пътят й веднага беше препречен от едър слидеринец, който се падаше бияч, и се опита да я удари направо с бухалката, но не успя и Мелинда продължи към головите стълбове на Слидерин. Преди пазачката им да се усети Мелинда отбеляза първият гол.
- ДЕСЕТ НА НУЛА ЗА ГРИФИНДОР! КАЗАХ ВИ ЧЕ ТОВА МОМИЧЕ Е БЛЕСТЯЩО!
В следващия момент блестящото момиче получи блъджър в корема и ако не беше мигновената реакция на Пийкс и Кут Мелинда щеше да се пребие. През това време един от слидеринските гончии се опита да отбележи гол, но Дийн не си беше позволил да се разсейва и спаси топката. Дена беше поне на десет метра над тях и търсеше снича, така че не разбра какво се бе случило току що.
Играта на Слидерин ставаше все по-груба и брутална и те май не осъзнаваха, че като правеха фал след фал, и печелеха наказателни удари за Грифиндор, започваха упорито да изостават в резултата. Демелза отбеляза три наказателни гола, а Деймиън Грант – два и така Грифиндор поведоха с шейсет на нула, а от снича още нямаше и следа. Дена усети, че Драко я следва по петите и се сети, че Джини я бе предупредила за тоя му ход. Беше й казала, че той винаги е разчитал Хари пръв да забележи снича и едва тогава да тръгне да го гони. Но дена нямаше да му позволи да го направи пак и се подготви за заблуждаваща маневра. Внимателно огледа небето наоколо, за да е сигурна, че сничът не е наоколо и едва тогава се реши да приложи тактиката си. Спря се на едно място и после заби поглед надолу, в следващия момент се стрелна стремглаво към земята и Драко веднага я последва, но преди да се усети тя зави нагоре и той остана да кръжи на около пет метра над земята. След малко се усети и отново се качи нагоре, но не откри Дена, която този път наистина бе видяла снича окологоловите стълбове на Грифиндор и се бе насочила към тях. За нейно нещастие Драко бе чул един от съотборниците му да го насочва точно към нея и снича. След малко се оказаха рамо до рамо и Малфой се опита да я изблъска, но Дена го изблъска по-силно и се гмурна надолу към снича. На милиметри от земята тя успя да хване снича и да се отклони със спираловидно движение излитайки настрани.
- МЕЙФЕРТ ХВАНА СНИЧА! ВИДЯХТЕ ЛИ КАКВО ВЕЛИКОЛЕПНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ФИНТА НА ВРОНСКИ! ГРИФИНДОР ПЕЧЕЛИ С 210 НА НУЛА! ТОВА БЕ ПОСЛЕДНИЯТ МАЧ ЗА СЕЗОНА И ГРИФИНДОР ГРАБНАХА КУПАТА ПО КУИДИЧ С ОБЩО 530 ТОЧКИ!
Дена се приземи леко на земята, но веднага бе повдигната от съотборниците си, които бяха на върха на щастието. Обаче те трябваше да я пуснат скоро, за да може да поеме купата от професор Снейп. Той бе дошъл специално заради нея – за да е сигурен, че момичето нямаше да пострада. Щом Дена взе в ръце купата и я вдигна над главата си всички грифиндорци се развикаха от щастие. Джини се затича към Дена и прегърна приятелката си, а когата накрая я пусна, целия отбор се отправи към общата стая на Грифиндор, за да полеят случая с бирен шейк и тиквено шшампанско ( и огнено уиски, което някой бе вкарал контрабандно).
Празненството беше пищно и диво и всички си прекраха супер. Непреставаха да преговарят моменти от мача и най –вече улавянето на снича. Наближаваше полунощ и Дена стана малко раздразнителна, защото наближаваше времето за обучението й. Затова и не пи алкохол, въпреки многобройните предложения. Трябваше да е луда, за да се яви пияна пред Сивиръс Снейп. Самата мисъл, за подобна постъпка бе направо нелепа и на Дена й стана смешно като си представи картинката. Но в полунощ Макгонъгол прекрати празнуването и пет минути по-късно Дена успя да стигне до кабинета на Снейп.
Сивиръс я чакаше и не изглеждаше особено щастлив, че я вижда. Дена бе свикнала с леката му усмивка, когато идваше при него и сега й стана криво.
- Добър вечер, Сивиръс. Защо си сърдит ? Нещо лошо ли се е случило2
- Не съм сърдит, а разтревожен. Имам лоши новини за теб.
- Волдемор се е отказал да ме вербува и иска да ме убие? – каза почти през смях Дена.
- Да не би да си пила? – попита я мъжът раздразнено.
- Не, разбира се, но не мога да отрека, че във всеки момент очаквам да се случи точно това и някак вече свикнах с тая мисъл.
- Не е това. Мисля ,че е по-добре да седнеш.
Дена го послуша и седна на един от тапицираните столове, като не откъсваше очи от него. Сивиръс я гледа напрегнато няколко минути и после каза с почти гробовен глас:
- Дена, дядо ти е бил отвлечен от Рабастан Лестранж и още един от хората на Черния Лорд, докато е излизал от „Свети Мънго”. Черния Лорд е искал да го разпита. Току-що научих от Амик Кароу, при това едва му измъкнах информацията. Явно Волдемор не иска да научаваш, за да не се настройваш против него и вярва, че аз наистина съм те вербувал и ти вече си му вярна. Имам лошото предчувствие, че ще използва дядо ти, за да докажеш, че си вярна на каузата му.
- Ще иска да го измъчвам, нали? – прошепна Дена ужасена.
- Мисля, че точно това е намерението му. Щу уведомя Ордена и те ще опитат да го измъкнат. След като Дъмбълдор си отиде дядо ти е тяхната опора и няма да позволят да загине. Ще направят всичко възможно, за да го спасят.
- И ще загинат много невинни хора. А и дядо няма да се остави да го спасяват и ще направи всичко възможно, за да се справи и сам. Знам, че може. Той ме е обучавал и знам на какво е способен. – Дена се разсмя. – Волдемор си вкара таралеж в гащите.
- Ако желаеш ще отложим днешния...
- За нищо на света! Дядо не би искал заради него да зарежа делото си и да тъна в отчаяние, което няма да ми помогне по никакъв начин. Така че продължаваме.
И продължиха с обучението, защото Дена бе готова на всичко, само за да не мисли за дядо си и това, че сега бе в ръцете на Волдемор. Но когато се прибра в спалнята се хвърли на леглото без въобще да се преоблече и се разплака горчиво.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 11:33 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ЧЕТИРИНАЙСТА ГЛАВА
ГОСТЪТ НА ЧЕРНИЯ ЛОРД


Мастилено черната нощ бе паднала преди часове, но над имението Малфой грееше пълната луна и къпеше къщата в сребърна светлина. Из пищните градини, оформени като произведение на изкуството, но без нито един цвят поради късния сезон, обикаляха няколко тъмни фигури, чиято единствена цел бе да наблюдава за нежелани посетители. Караулът се сменяше на всеки кръгъл час и покрай тях не можеше и пиле да прехвръкне. Щом човек преминеше тежките порти от ковано желязо вече бе невъзможно да се магипортира, а самото имение бе неотбелеижимо и му бяха направени още дузина заклинания - за отблъскване на мъгъли, капани за натрапници и прочее черни магии.
Самото имение бе наистина огромно - на четири етажа, с три крила, с над петдесет стаи и пищно обзаведено в стил Сецесион – смесица от всички стилове в архитектурата, характерен за Западна Европа в края на 19 ти век. Мебелите бяха богато орнаментирани и тапицирани с коприна и кадифе, а повечето орнаменти представляваха извити под различни форми змии. Цветовете, които преобладаваха бяха зелено, сребристо и черно, както във всеки дом на себеуважаващи се чистокръвни слидеринци, а фамилия Малфой бяха едни от най-големите родове верни на дом Слидерин.
В огромната трапезария на имението Черният Лорд седеше в голям, тапициран с черна кожа стол, а Наджини се бе увила около врата му. Риддъл нежно я галеше по главата и шептеше нещо на змийски. Единственото същество, към което Том Риддъл бе истински привързан бе тази змия. Дори Белатрикс Лестранж не можеше да се похвали, че я удостоява с такова огромно внимание, каквото се полагаше на това същество. Волдемор очакваше да въведат новият му пленник, макар самият той да предпочиташе думата „гост”. С нетърпение очакваше да зададе въпросите си на Филип Зимер – приемникът на Дъмбълдор. Сведенията, които бе получавал до сега от хората си и най-вече от Снейп, го бяха навели на мисълта, че ако сега унищожи Зимер, ще пречупи Ордена на Феникса, отнемайки им обединяващото звено, или поне ще ги разедини и отслаби съпротивата им. Защото при сегашното положение, бе принуден да признае, че тези хора са силна опозиция, но не и непобедима. Но основната му цел оставаха две неща – да намери пръчката на Ориста и с нея да довърши Потър. Но за да го стори му бяха необходими отговори и щеше да ги получи от Зимер.
Волдемор вдигна глава и впери очи в мъжа, когото току що бяха вкарали в помещението, карайки го да коленичи пред Лорда. Въздъхна и наруга мислено некадърниците, които му се налагаше да управлява. Изрично бе заповядал да не нараняват мъжа по никакъв начин, а тези идиоти го бяха пребили. Реши, че ще се занимава с тях по-късно и то по начин, който нямаше да им хареса. Щяха да разберат защо не трябва да пристъпват или интерпретират по свой си начин заповедите му. Волдемор направи едва забележим жест с ръка, но присъстващите смъртожадни веднага излязоха от помещението оставяйки господаря си насаме с пленника. Сам човек не представляваше заплаха за Лорда и те го знаеха отлично. Черният Лорд се вгледа в кафявите очи срещу него и без всякакво предупреждение нахлу в съзнанието на мъжа.
Болката бе вцепеняваща и Филип имаше чувството, че главата му се е превърнала в къс лед, който някой раздробява на парченца. Напрегна всичките си сили, за да затвори съзнанието си, както бе правил хиляди пъти до сега, но този път се провали. Волдемор вече бе проникнал в съзнанието му и Филип бе безсилен да го спре. Искаше да умре, защото не би понесъл да се превърне в предател и заради него да загинат хиляди невинни хора. Но бе лишен от възможността да си отнеме живота, тъй като китките му бяха здраво вързани зад гърба. Усещаше как жилавите въжета се впиват в плътта му и в един момент си помисли, че с тях може да си пререже вените. Забрави обаче, че Волдемор има достъп до мислите му и прозря това негово намерение.
Черният Лорд замахна веднъж с пръчката и въжетата изчезнаха, а с втори замах Филип се оказа в някакво парализиращо поле, в което не можеше да помръдне и мускул, колкото и да се опитваше. Зимер се почувства като потопен в течна стомана и единственото, което можеше да направи бе да очаква следващото действие на Волдемор. Но такова не последва. Том Риддъл обикаляше около прикования в полето магьосник и го оглеждаше, преценяваше, анализираше. Беше време да зададе въпросите, които го интересуваха, но реши да подходи по-различно и да започне отдалеч.
-Е, Зимер, защо се върна тук след толкова години в чужбина? О, да... Много добре знам къде си бил и какво си правил. Написах си домашното – проучил съм те основно. Обичам да знам всичко за враговете си, а ти си един от тях. Е, защо се върна сега? За да заместиш Дъмбълдор? Защото в Щатите ти запари под задника или от носталгия към доброто старо време?
-Липсваше ми грозната ти мутра, в интерес на истината! – Зимер се ухили до ушите. Знаеше, че ще умре, но предпочиташе да разгневи Волдемор и да го убият преди да е издал другарите си. Сам не знаеше колко ще издържи на мъченията този път.
-Колко мило....радвам се, че изпитваш толкова....топли чувства към мен. – Лордът се подсмихна леко, защото отлично разбираше какво цели противникът му. Но се бе научил да пуска хапливите забележки покрай ушите си. – Но това не е изчерпателен отговор на въпроса ми. Ще повторя – Какво правиш обратно на Острова ? Кой те повика и защо?
-Стига Риддъл, много добре знаеш, че бях в Ордена и първия път. Нямат причина да не повикат, а аз реших, че е мой дълг да се отзова. И без това вече ми доскучаваше на онова място. Градинарството не е моята стихия.
-О, знам, че беше в Ордена от самото му създаване. Въпросът е, защо Дъмбълдор не те повика веднага щом онзи лигльо Потър му каза, че съм се завърнал? Защо идваш две години по-късно? Какво прави през това време?
-За съжаление Дъмбълдор е мъртъв и заслугата е твоя, макар да не си го направил лично, както много би ти се искало. Затова не мога да ти кажа, защо не ме е повикал преди две години. В интерес на истината, аз разбрах, че си се върнал едва това лято, след като ми съобщиха за смъртта на Албус. Може би моят скъп приятел не е искал да нарушава спокойствието на старините ми заради твоята не особено впечатляваща особа.
-Продължаваш да ме предизвикваш с надеждата да те убия в гнева си преди да си ми дал необходимите отговори. Не се хаби старче, няма да се получи. Да речем, че ти вярвам. Вече няма голямо значение защо и кога са те извикали, важното е, че дойде и започна да ми се месиш в делата.
-Хайде да не се обиждаме сега! Ако аз съм старче, за теб не знам какво остава... Само пет години съм по-малък от теб, Том. Да си имаме уважението....така да се каже...
- Добре Филип, да си имаме уважението...щом казваш. Ти се върна и почна да ми се бъркаш в делата, да елиминираш мои подчинени, да криеш хора, които искам да елиминирам...С една дума - пречиш ми.
-Радвам се да го чуя. – Филип се разкикоти. Трябваше да се постарае повече, за да го разяри. За нещастие на Филип, Волдемор бе станал търпелив. Явно годините прекарани като низше същество го бяха научили на търпение и самоконтрол. Ако Том го беше заловил преди шестнайсет години, Филип щеше да е мъртъв след втората си нахакана реплика.
-Виждам от кого е наследила дързостта си внучката ти. И тя започна да ми пречи, но скоро ще поправя това.
-Не я закачай, мръснико! – Това Филип не го бе очаквал и споменаването на Дена го извади от контрол.
-Губим самоконтрол, а? О, да...скоро, много скоро, Дена Мейферт ще стои до мен и ще изпълнява всяка моя заповед. Всяка. Чудя се дали да не те опазя жив докато това се случи и да те използвам като тест за вярност. Ще я накарам да те убие, за да ми докаже лоялността си. Или пък да те оставя да гледаш как тя измъчва мъгълски деца по мое нареждане. Кое би ти причинило по-голяма болка. Всъщност Филип ти не си тук, заради Ордена, а за да ми кажеш абсолютно всичко за внучката си. Ще те накарам да ми кажеш на какво си я научил, какво знае и може и докъде е способна да стигне. Ще ми кажеш всичко, което искам да знам и накрая може и да се смиля и да те убия, вместо да те карам да я гледаш как предава идеалите ти.
-Фантазираш си, ако си мислиш, че ще ти кажа каквото и да е било за нея. А и тя никога няма да предаде ценностите си, за да преследва власт и слава.
-Бъркаш, Филип. Сам не знаеш колко бъркаш. Тя вече е моя. Снейп се погрижи да я вербува и ме увери, че момичето е минало на наша страна, при това напълно и без много да му мисли. Примири се, Зимер...Ти се провали, при това по всички параграфи. – леденият смях на Лорда отекна зловещо в помещението .
-Не вярвам и на една твоя дума! Казваш го само, за да ми причиниш болка. За толкова глупав ли ме мислиш, та смяташ, че може да ме излъжеш толкова лесно. И аз ги мога тези номера, Том. Познавам Дена по-добре от себе си и знам, че тя никога няма да ти служи. Нито насила, а още по-малко пък доброволно.
Докато Филип изричаше тези думи, умът му усилено работеше и търсеше начин за бягство. Стана му ясно, че Волдемор наистина иска нещо от Дена и Филип нямаше да позволи тази отрепка да се доближи до внучката му. По никакъв начин!
-Ако ти се окажеш прав и Дена не ми е истински вярна, ще я убия пред очите ти, но не и преди да накарам и двама ви да проклинате деня, в който сте се опълчили на Лорд Волдемор. – Явно Лордът се бе усъмнил в твърдението на Снейп и бе допуснал, че е възможно момичето да мами и двамата и да иска да се внедри, за да носи информация на Ордена. Имаше си начини да я подложи на проверка, а и без това идеята му бе да я използва като агент в Ордена. Снейп вече не можеше да прави това, защото всички го мразеха.
-Ще има да чакаш подобен момент, Том. Това ще се случи просто...НИКОГА! Гарантирам ти го!
-Добре, Филип, както кажеш. Знаеш ли, ти наистина няма да си ми полезен повече. Сам ще науча каквото искам за момичето и после ще разбера каква е истината. Аз винаги разбирам каква е истината. А сега ти, Филип Зимер, ще умреш. Но ще се биеш достойно, защото аз винаги оставям враговете си да намерят достойно смъртта си.
Волдемор замахна с пръчката и полето около Филип изчезна мигновено, а след секунда собствената му пръчката се оказа в ръката му. И двамата спазиха протокола и се поклониха един на друг. Дуелът започна....
-Круцио – нападна Волдемор пръв.
Филип блокира проклятието с безсловесно заклинание представляващо стена от сгъстен въздух, през която проклятието не можеше да премине. Зимер нямаше време за дълъг дуел и трябваше незабавно да се омита от това място. Докато държеше стената активна, протегна другата си ръка и барикадира вратата, така че да не нахлуят слугите на Лорда преди да е успял да офейка.
В момента, в който Филип премахна стената, Риддъл атакува със същото, но мъжът използва силата на проклятието и го пренасочи към прозореца, който с невероятно силен звънтеж се натроши на парчета. И така пътят му за бягство бе осигурен и на Зимер му оставаше само още едно нещо. Прибра пръчката си и, преди Волдемор да се усети, в ръцете му вече се рееше огромно кълбо от течен огън, който магьосникът запрати към Черния Лорд. Кълбото се стрелна към целта си и мигновено я погълна. Филип веднага се хвърли към прозореца и изскочи навън. Побягна към портите и не се изненада, че никой не го спира, защото всички се бяха отправили към нечовешките викове, които идваха откъм сградата. Зимер тихо изрече някакво заклинание и портите се отвориха на мига. Мъжът мина през тях и щом се озова от другата страна се магипортира.
Огънят обгръщаше жертвата си от всички страни и не му оставяше път към свободата. Изгаряше плътта почти до кост и причиняваше нечовешка агония. Волдемор се гърчеше в тази агония и виковете му можеха да събудят всеки мъртвец. Никой от приближените му не можеше да стори нищо. Просто стояха и гледаха как господарят им се мята в агония. Белатрикс бе успяла веднага да угаси пламъците, но Волдемор продължаваше да се мята в плен на неистовата болка. И беше очевидно защо – цялото му тяло бе жестоко обгорено, мантията му бе изгоряла върху тялото и малкото останало от нея бе полепнало по кървящата, обгорена, покриваща се с огромни мехури плът. На някои места плътта липсваше и се белееха костите. Всички бяха наясно, че това е Пъклоогън, но до сега никой не бе виждал с очите си какво причинява той на човек. Веднага щом Белатрикс бе угасила пламъците, бяха извикали Сивиръс Снейп и той се отзова незабавно. Щом влезе в помещението, където вонеше на изгоряла плът, Сивиръс се закова на място и целия пребледня като платно. Явно никога не бе виждал подобни поражения. Всички изтръпнаха от ужас при мисълта, че той няма да може да излекува господаря им. Самият Сивиръс се съмняваше в това, но бе длъжен да направи всичко по силите си, за да го излекува.

********************

В същото това време, на хиляди километри от имението Малфой, Хари се хвана за челото и се строполи с вик на пода, където започна да се гърчи. Имаше чувството, че кожата му гори в адски пламъци и той не може да направи нищо, за да го спре. Ужасена, Хърмаяни коленичи до него и се опита да разгъне свитото му на топка тяло. Момчето продължаваше да крещи в адска агония, сякаш откъснато от реалността, намиращо се в някакъв паралелен свят, в който не съществуваше нищо друго освен всепоглъщащата болка. В очите на Хари избиха сълзи и се затъркаляха по лицето му, но той не разбираше, че са там. С него бе само болката, но скоро и тя се превърна в минало. Светът изчезна и се превърна в небитие.
Хърмаяни просто не можеше да го накара да дойде на себе си, макар да бе опитала с всичко, за което се сети – да го разтърси, да го вика по име, да му бие шамари. Бе се отказала и стоеше до него с влажна кърпа бършейки плувналото му в студена, лепкава пот чело. Хари се мяташе още малко в агония и после утихна. В първия момент Хърмаяни се ужаси, защото помисли, че момчето е умряло, но когато напипа пулс се успокои.
Половин час по-късно Хари се събуди с адско главоболие, но иначе бе в пълно съзнание за ставащото около него. Хърмаяни му обясни, че е използвала магия за левитация, за да го премести на леглото, където и се събуди. Разказа му какво точно е станало, защото момчето не помнеше абсолютно нищо от момента, в който го проряза жестоката болка в белега.
-Хари, какво мислиш, че се е случило? –тихо попита момичето, докато му подаваше канче с топъл чай.
-Нямам никаква представа! Наистина не знам какво може да е станало и защо, но усетих, че Риддъл изпитва жестока болка.
-Нали той прилагаше оклумантика срещу теб?
-Хърмаяни, болката беше нечовешка! Никога не съм изпитвал толкова силна болка и съм сигурен, че и той не е. Имах чувството, че изгарям в пламъци! Мислиш ли, че ако някой ти причинява подобна болка ти ще можеш да прилагаш оклумантика срещу когото и да е било?
-Не. Въпросът беше глупав. Извинявай.
-Няма за какво да ми се извиняваш. – тросна се момчето. След кратка пауза, която използва да отпие от чая, каза – Мисля, че Ти-знаеш-кой в момента е много лошо ранен. Усетих болката му, но не съм сигурен дали не е умрял.
-Хари, той не може да умре наистина и...
-Знам и точно там е проблемът! Ако унищожат това му тяло, а ние успеем по някакъв начин да унищожим всичките останали хоркрукси, как ще унищожим оная част от душата му, която е останала без обвивка?
-Дъмбълдор сигурно въобще не е предполагал, че и това може да се случи.
-Едва ли е мислел, че е възможно Риддъл да позволи да го наранят. Но някой е успял.
-Кой обаче? Кой се е доближил толкова до него, че е успял да му причини това? И дали още е жив?
-Малко вероятно. Хората на Ти-знаеш-кой сигурно вече са го убили.
-Не е задължително! Може да е избягал!
-Оптимистка! Ако е така съм готов да му предоставя цялото си злато в банката и да изтърпя още един такъв пристъп, само за да му го причини отново. Заслужаваше си изживяването, щом знам, че и него го е заболяло. Ако още е жив сигурно е много шокиран, че някой се е осмелил да го направи. А пък аз съм изненадан, че някой е успял.
-Би било чудесно да разберем кой е този герой... – замисли се Хърмаяни.
-Да. И аз бих искал да знам кой е, но най вече искам да знам как го е постигнал!
-Може би никога няма да разберем...
-Сигурно е така.
Когато Хари си възвърна силите, двамата си приготвиха багажа и се магипортираха много далеч от това място.

********************

В същата нощ Моли и Артър Уизли бяха вдигнати от леглото от късен посетител. Артър бе изумен, че вижда именно Филип Зимер пред портата си и в първия момент отказа да го пусне, но мъжът знаеше всички пароли. И въпреки това Артър се заинати, защото бе възможно на прага му да стои отлично осведомен Смъртожаден, но когато Филип му каза какво е направил с Волдемор и, че внучката му е в сериозна опасност, господин Уизли му се довери и го пусна. Моли веднага се погрижи да промие раните на госта и да му сипе топла лучена супа, докато Филип разказваше надълго и нашироко за пленничеството си при Лорд Волдемор.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2012 11:36 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ПЕТНАЙСТА ГЛАВА
ИЗНЕНАДИТЕ ПРОСТО НЯМАТ КРАЙ


Когато Дена се събуди и погледна през прозореца, пред очите й се белееше необятна шир. Явно снегът, който бе почнал да вали късно през нощта бе успял да натрупа плътни бели преспи. Момичето си помисли, че сигурно ще умрът от студ докато стигнат оранжерията за часа по Билкология, който отгоре на всичко, беше първият им час за този ден. Започна да се облича, но действаше бавно, защото мислите й бяха заети с други дела.
Тези други дела касаеха Ордена на Феникса, Сивиръс и Волдемор. Вече цяла седмица пропускаше обучението си, а и Снейп не се беше появявал в училището. Макгонъгол й бе предала писмо от дядо й и така момичето разбра защо пропуска срещи със Снейп. Бе чела писмото стотици пъти вече, но всеки път щом го прочетеше сърцето й се стопляше. Не защото Волдемор сигурно бе на смъртно легло, а защото виждаше равния едър почерк на дядо си. Дена пишеше по същия начин, но с по-дребни букви. Писмото държеше постоянно в себе си, в един таен джоб на мантията си, който сама бе направила. А писмото гласеше следното:

“Скъпа моя,
Аз съм добре и съм в безопасност. Дръж си очите на четири, защото Волдемор иска да те вербува и Снейп се е заел със задачата. Може би скоро Волдемор няма да е проблем, защото се погрижих да изпита болката която заслужава. Подарих му една топка Пъклоогън - да го видим как ще се оправи сега.
Всички в Щатите са добре и ти пращат цялата си любов.
С много любов:
Филип Зимер”


Когато Дена слезе на закуска и по навик вдигна поглед към преподавателската маса, трябваше да си прехапе езика, за да не извика от изненада, защото видя Снейп да седи на стола на директора и да разговаря с Амик Кароу. Явно тази вечер все пак щеше да има урок при него и момичето се зарадва, защото щеше да има възможност да попита Сивиръс какво се е случило с Волдемор и дали това ще попречи на плановете им. Можеше да се окаже, че Черният Лорд все пак ще предпочете да я убие, особено след като дядо й е използвал Пъклоогън срещу него.
Мислите й бяха прекъснати от Невил, който я дърпаше леко за ръкава на мантията, с надеждата, че момичето най-накрая ще го отрази. Дена се обърна към него и Невил заговори преди някой да реши да го прекъсне. Но не и преди да се наведе поверително към ухото й.
- Дена, били дошла с мен в Хогсмийд утре?
- Ммммм, да....Обаче, не забравяш ли, че и на двамата ни е забранено да ходим там? Освен това каквма работа имаш в Хогсмийд, ако смея да запитам?
- Не съм забравил и не е по работа. Ще дойдеш ли с мен на кафе?
- На среща ли ме каниш? - попита Дена изумена. Не бе очаквала това от Невил, но й стана много приятно.
- Да, точно така. Каня те на среща. Е, ще дойдеш ли?
- С удоволствие ще отида на среща с теб Невил, но не мисля, че Хогсмийд е подходящото място. Няма как да се промъкнем до там, дори с Мантия Невидимка. Винаги можем да се уединим някъде във парка на училището, нали?
- Ами Къщата на Крясъците? - изстреля Невил отчаяно. Джини му бе предложила да отидат в Хогсмийд, ако успеят да се измъкнат, но като резервен вариант му бе предложила призрачната сграда. Явно момичето имаше нещо на ум. - Никой няма да се сети да ни търси там!
- Пак трябва да идем в Хогсмийд, за да влезем в нея, Невил. - напомни момичето.
- Всъщност не. Има друг вход - през Плашещата върба. - момчето я погледна с надежда.
- Ами...добре. Да ти кажа странни предпочитания имаш за място на първа среща. - Дена се замисли за момент и после реши да кара направо. - Невил, защо всъщност ме каниш на среща? Освен, че явно ме харесваш, имам предвид?
- Ами аз те харесвам...и просто исках да ти го кажа насаме...в друга обстановка, тъй да се каже. Опитах да ти намекна, че те харесвам като ти пратих розата, но после видях, че съм забравил да сложа картичката...Винаги забравям нещо важно...
- О, Невил...значи ти си ми подарил розата? Благодаря ти! Беше великолепна и ухаеше толкова хубаво. Как разбра, че белите са ми любимите?
- Не знаех, че обичаш бели рози. Просто се научих да измагьосвам само бели и.... някак сметнах, че ти подхождат...
- О, Невил... Толкова е мило... Това беше най-красивата роза, която някога съм получавала. Наистина.
Комплиментът накара момчето да се изчерви, а Дена го прегърна приятелски. Тя наистина харесваше Невил, макар и повечето хора да смятаха, че той не е нещо особено. Не само беше умен и много смел, но имаше и голямо сърце, което Дена бе успяла да опознае през тези два месеца и половина, в които бяха заедно.
Е, Невил не беше като първата й любов, но и толокова по-добре. Мартин беше красавецът на училището, неговият талисман - най-добрият, най-красивият, най-умният и въобще по-по-най. Въобще не бе изненадващо, че Дена бе хлътнала по него, но момичето трябваше да се сети, че такъв като Мартин Таузенд няма как да обърне внимание на момиче като нея. Но тя не се сети и допусна той да й разбие сърцето.
Две години Дена събираше парченцата и едва ги бе залепила. Разумът й казваше, че сега въобще не е моментът за романтична връзка по ред основателни причини, но сърцето й казваше, че ако не му позволи да изжевее една такава нежна авантюра, ще се побърка тотално. Дена бе сигурна, че Невил няма да се държи като другите момчета. Бедничкият беше толкова свит и явно нямаше опит в ромнатичната сфера. Дена нямаше да го лъже и щеше да е пряма с него. Нямаше да крие, че не е влюбена в него. Всъщност и тя не знаеше какво точно изпитва към момчето - дали е привързаност, приятелска обич или имаше и нещо по-силно. Знаеше само, че Невил я вълнува, че я е грижа за него и не иска да го нарани.
Уговориха се на другия ден той да я заведе на уреченото място преди пладне - не можеха да определят точен час, защото трябваше да се измъкнат незабелязано от замъка докато другите ученици отиваха в Хогсмийд и да се доберат до Плашещата върба.
Когато Дена си погледна часовника, без малко да получи удар - беше закъсняла с цели десет минути, но същото се отнасяше и за Невил. И двамата веднага си грабнаха нещатаи хукнаха към трета оранжерия. Професор Спраут ги изгледа кисело, когато я прекъснаха, но ги извини, защото им се случваше за пръв път да закаснеят толокова сериозно. Двамата не обелиха и дума един на друг по време на часа, но Невил успя да спечели цели 30 точки за Грифиндор, отговаряйки на два много трудни въпроса.

Беше полунощ и Дена крачеше по пустите коридори на замъка, на път за директорския кабинет. Когато стигна до масивната врата с чукало във форма на грифон, почука тихо и влезе щом чу гласа на Сивиръс, даващ й позволение.
- Добър вечер, Сивиръс? - каза момичето с лека усмивка. - Какво стана с Волдемор? Успя ли да го задържиш в света на живите?
- Ти как... - започна Снейп, но спря в момента, в който Дена му подаде писмото от дядо си. Мъжът го прочете внимателно няколко пъти и после вдигна поглед към Дена, която се бе разположила удобно в мекото кресло пред него и му се усмихваше като котка току-що изяла цяла тава с канарчета. Това момиче направо го изумяваше. Всеки урок завършваха с опит да надникне в съзнанието й и всеки такъв бе провал. Усвиката й го накара да й се усмихне в отговор. - В интерес на истината успях! Въпреки че исках да го гледам как се гърчи в агония.
- Но нямаше избор. Щеше да си развалиш прикритието, а и... - тук Дена се спря да изрече това, което бе напът да издаде. Още не му бе времето той да научава, но Снейп я изненада и продължи изречението.
- А ако бе умрял, онази част от разпарчетосаната му душа щеше да остане без обвивка и щеше да е невъзможно да се унищожи, докато не приеме отново физически облик.
- Професор Дъмбълдор ти е казал?
- Видях се принуден да го направя - намеси се самият професор. - в противен случай Сивиръс нямаше да разбере защо волдемор трябва да остане жив за момента.
- Поне сега ще си казваме нещата направо. Без заобикалки и увъртания. Ще е много по-лесно, защото няма да се чудя какво мога или не да ти кажа.
- Предполагам, че е така. Като стана въпрос засподеляне, какво става между теб и Лонгботъм?
- За сега не е станало нищо сериозно. Покани ме на среща и толкова. Щеше да е много по-удобно, ако не ни беше забранил да посещаваме Хогсмийд, но станолото - станало. Имай предвид, че по принцип не давам обяснения за личния си живот, но обстоятелствата изискват друг подход и правя голямо изключение.
- Оценявам го. - Снейп кимна леко, потвържавайки думите си. - Смяташ ли да задълбочиш връзката?
- В момента нямам представа дали ще има връзка или ще останем на ниво приятели. Изпитвам симпатия към момчето, но сама не съм наясно с чувствата си. Не исках да го режа, защото и без това е стеснителен и едва се реши да ме покани.
- Къде ще се срещнете? - полюбопитства Снейп.
- Мислех да е някъде в парка, но Невил предложи да е в Къщата на крясъците, като ще минем през Плашещата върба. Утери, преди пладне. Ще бъда признателна, ако отдалечиш Кароу от това място и по това време.
- Лонгботъм имал интересни представи за романтична среща. - подметна Снейп.
- Мда. И аз това му казах. Както и да е, в момента личният ми живот не е от такова огромно значение. Важното е дали Волдемор не е размислил за моето вербуване. След като дядо ми му причини това може да е решил все пак да ме убие. Един вид назидание за дядо ми.
- Истината е, че нямам представа, защото Лордът се възстановява бавно и в момента не говори, за да си пести силите. Коства ми огромни усилия да възстановя плътта там, където огънят бе стигнал до самата кост. Филип изобщо не си поплюва! Да изпрати огън срещу Волдемор!
- Не забравяй, че дядо не знае за хоркруксите! Искал е да му попречи да ми навреди. Съветвам те да си пазиш гърба защото сигурно и за теб е намислил нещо.
- Страхотно! - възкликна Снейп. Личеше, че е леко изплашен. - Никой не може да се защити от Пъклоогън. Ако дядо ти реши, че...
- Напротив, човек може да се защити. Ако си силен и способен магьосник можеш. Волдемор явно не е знаел това, наред с много други неща, които е решил да пренебрегне през годините. Аз мога да се предпазя от такъв огън, дядо също може. Ще те науча, за да можеш и ти. Не искам да ти се случи нещо...тъй де.... с теб загива и моят шанс да се спася. - Дена млъкна внезапно и се изчерви.
Снейп разбра, че вече й е влязъл под кожата и момичето е загрижено за него, но по някаква причина не иска да го показва. И беше напълно прав. Дена се бе изпуснала неволно и доста несполучливо бе замазала положението. И за да стане още по-конфузно, бързо насочи разговора към същността на въпроса - а именно вербуването й.
Преговориха наученото до този момент и Сивиръс й обясни още няколко важни детайла при шпионажа от такова естество. После мъжът направи още няколко неуспешни опита да проникне в съзнанието й, но всеки път съпротивата й бе яростна и при последния му опит Дена, без да иска, нахлу в неговото съзнание и видя обгореното тяло на Волдемор и как Сивиръс се опитва, да го възстанови. Гледката изключително много я зарадва.
- Добра работа е свършил дядо! Това ми напомня, че ти обещах да те науча да се защитаваш от пъклоогъня.
- Да обеща ми. - засмя се мъжът. - Е, как става това.
И дена му обясни подробно как да направи заклинанието и го накара да опита. За първи път видя Снейп наистина притеснен и му каза ,че няма намерение все още да използва истински огън срещу него, но все пак това непременно ще стане в следващите дни.
Излезе от директорския кабинет едва в три и половина сутринта и веднага се запъти към кулата на Грифиндор. Дебелата дама вече бе свикнала с тези й прибирания и не направи коментар. Снейп й беше приложил някакво зклинание и тя не можеше да каже на никого за нощните разходки на момичето. Но не Сивиръс не можеше да направи заклинание на Джини Уизли, за да я накара да си стои в спалнята. Когато Дена влезе в общата стая пред нея стоеше именно Джини Уизли, облечена в небесно син халат, с ръце на кръста и намусена физиономия. Дена започна да прехвърля извинения в ума си и за да си спечели време реши да се пошегува.
- Мамо, обещавам повече да не правя така! Моля те не ме бий! - момичето запърха с мигли и се ухили на Джини, но това явно не вършеше работа.
Джини грабна лявата й ръка и вдигна ръкава й, явно очаквайки да види Черният знак и бе изненадана от липсата му.
- О, Волдемор пропусна да ме бележи като негова собственост! Сигурно скоро ще поправи грешката си! Какво те прихваща Джини? Как въобще ти хрумна, че е възможно да се присъединя към Волдемор? Забрави ли, че аз измъчвах Кароу? Освен това, доколкото разбрах от дядо си, Волдемор смята, че аз съм убила Грейбек и едва ли съм му любимката. По-скоро желае смъртта ми. При това я желае по-силно отколкото иска да спипа гаджето ти! Поне останах с такова впечатление от това, което ми каза дядо.
- Къде беше тогава?
- Бях в соварника, защото исках да подишам малко чист въздух и да поседя в компанията на совата си. Отдавна не е изпълнявала поръчка и мислех да я пратя на един дълъг презокеански полет с писмо до нашите в Щатите, но се сетих, че е опасно да получавам писма от близки, за да не ги използват срещу мен. А мама не би могал да се стърпи и д не ми опише подробно какво става. Така че просто двете с Мира си правихме компания, а аз си избистрях мислите. Защо, в името на Мерлин, реши, че имам нещо общо със Смъртожадните?
- Не излизаш за първи път. Напоследък ти се случваше често, а предната седмица въобще не излезе. По принцип няма нищо лошо в нощните разходки, но да ги спреш докато Снейп отсъства и да ги подновиш когато се върне... - признай, че е малко съмнително!
- Ти да не би да ме следиш? - възкликна Дена възмутена и се опита да не й проличи колко е уплашена. Все пак ако не можеше да заблуди дори Джини как очакваше да излъже Волдемор. Напрегна цялата си воля, за да не трепне и мускул докато изричаше явната лъжа. - Да, правя си нощни разходки, защото трудно заспивам и използвам времето да премисля събития от деня и въобще да си подредя мислите, но тези излизания по никакъв начин не засягат Сивиръс Снейп. А миналата седмица бях прекалено каталясала, за да излизам и заспивах веднага щом помириша възглавницата. Сега, ако не възразяваш, отивам да си лягам. Дано да успея да заспя, защото твоите неоснователни съмнения наистина ме засегнаха! - каза момичето и профуча покрай Джини.
-О! - само това успя да каже червенокоската, преди Дена да мине като фурия покрай нея и да затръшне силно вратата на спалните помещения.
За нейн късмет никой не се събудии Дена се тръшна на леглото. Поседя малко така взирайки се във върховете на лачените си ботуши и после стана и бързо се преоблече. Не преставаше да се псува наум, защото мразеше да лъже приятелите си, но се налагаше. Не знаеше какво ще стане, ако Джини още един път дръпне ръкава й по този начин и под него се разкрие ужасяващия Черен знак. Дена не можеше да избегне поставянето му, но се надяваше да не го слага в скоро време. Освен това щеше да й се наложи да носи дрехи с тесни ръкави, за да не я разкрият толкова лесно. И като се замисли, че се бе съгласила да отиде на среща! Нещо, което би трябвало да е супер, ако нямаше толкова проблеми на главата си.
Най-накрая Дена заспа, но сънят й съвсем не бе спокоен.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3  Следваща Страница 1 от 3

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker