Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща
 Almost Ordinary « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Юли 20, 2012 9:38 pm    Заглавие: Almost Ordinary Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

В магическия свят от две години насам цареше невероятен мир и хармония и причината бе нелепата,дори странна смърт на Lord Волдемор. Един тайнствен младеж,който никoй не познаваше направи така,че всички хоркрукси да бъдат унищожени завинаги и Черния Lord намери гибелта си... Всъщност,момчето беше един от тъмните висши служители на самия Дявол и се хранеше с души и тяхната енергия независимо дали са откраднати от някой невинен или са били разделени на части и скрити в предмети. Никoй не подозираше,това но всеки беше искрено признателен на този странник. Хари Потър се беше заклел да отмъсти за родителите си и помоли служителя на Ада да го вземе със себе си,докато унищожава хоркyксите и да my помага по всякакъв начин. С мощни 3аклинания и много подготовка,Хари разгромни последния хоркрукс съвсем сам без да подозира,че всъщнот и той е станал просто храна за непознатия. Пророчеството,което тегнеше над него изчезна и той заживя нормалн и щастлив живот а служителя се върна в Ада оставяйки след себе си само догадки и признателност.


1

В последните две години училището за магия и вълшебство ''ХогуарTc'' се превърна в още по-обичано и търсено и постоянно пристигаха ученици от различни възрасти и държави.
В кyхнята пък,домашните dyхчета едва смогваха и накрая прибегнаха до невероятните сладкарски умения на едно обикновено мъгълско момче,работило в обикновено мъгълско заведение. Той нямаше никаква магическа дарба и не знаеше нищо за магията.... Ала невероятната му сладкарска дарба толкова удиви директора,че той направи изключение и го допусна до техния свят. Момчето се казваше Игнадий и все още му беше доста трудно да осмисли,че всичко се случва наистина,но в крайна сметка го прие като нещо невероятно и без капка мъка се сбогува със стария си не до там хyбав живот в който беше почти сам,борейки се да успее да си плати на време наема,експлоатиран от шефовете си,неоценяван и пренебрегван... и единствената утеха понякога му беше само да излезе и да пие някъде. Но всичко това сега беше просто далечна минало и Игнадий щеше да е цял живот признателен за дадения му шанс в ''ХогуарTc''.
И тази година дойдоха страшно много нови ученици от различни държави. Но измежду тях имаше едно момче за което до последно не се разбра почти нищо.
Казваше се Филип и имаше необичайната фамилия Флауърс. Беше средновисок с флегматична походна. Имаше бретон закрил едното му око и на главата винаги нахлупваше сива качулка. Той рядко говореше и общуваше единствено със Сис Флоримел.
Сис Флоримел си имаше друго име но то сякаш се пазеше в тайна. Определено изглеждаше доста впечатляващо. Ярко зелената й коса стръчеше на страни,обличаше се с крещящо шарени дрехи и се гримираше във всевъзможни цветове... нямаше как да остане незабелязана. Сис беше на възраста на Филип и го заговори още първите учебни дни...допадна й въпреки затворения си характер. А той още щом я видя разбра,че е различна.
Трудно допускаше някой до себе си,защото там откъдето идваше доброта и разбиране се срещаха рядко у някого. Но със Сис се държеше различно, тя го изслушваше и разбираше, успяваше да го развесели дори в най-мрачните му моменти. И все пак се боеше да разкарие тайната си...не искаше да загуби единствения си приятел.
И двамата бяха разпределени в дом Грифиндор и сега бяха 5ти курс. До сега бяха изучавали магия единствено само индивидуално и сега доста се вълнуваха,че най-сетне ще са сред хора като тях.
На голямата маса на Грифиндор до тях седяха също новодошли ученици от тази година на които всичко тук им беше непознато. Но един тях привличаше вниманието им малко повече. Казваше се Наруто Узумаки и владееше перфектно английски макар и да идваше чак от Япония. Наруто - младеж с красива физиономия и ведър поглед винаги кипеше от енергия и обичаше да общува с хората. Понякога ставаше досаден но не нарочно...като човек бе добър и услужлив. Сега трябваше да учи в специлана академия за нинжди до 16-годишна възраст но съвсем скоро разбра,че волята на покойния му дядо е да продължи обучението си именно Tyk.
Момчето изпълни заръката с лека неохота. Академията не беше обикновенно училище. Децата отиваха там на ранна детска възраст а методите на обучение съвсем не можеха да се нарекат приветливи. Там те се обучаваха да владеят древното изкуство нинджуцо-изкуството на невидимостта и търпението.
Колкото и да се стараеше в това, симпатягата все оставаше последен по успех и търпеше злобни подигравки. Желаеше от все сърце един ден да стане велик нинджа за да брани народа си от злото и да докаже,че не е загубеняк за какъвто го мислеха.Той наистина се бореше упорито за своята мечта въпреки неуспехите си,за него думата ''предавам се'' не съществуваше. За мнозина отстрани изглеждаше като безумец който сляпо си вярва,но това не го вълнуваше. Според него упоритият труд можеше да победи природният талант и защитаваше това становище винаги.

***


Ако някой попиташе Панталей Пътников обича ли да ходи на училище,той щеше сериозно да се поколебае какво да отговори.От една страна не понасяше това място заради съучениците си, които вечно се заяждаха. Но от друга страна Панталей обичаше да научава всевъзможни неща от книгите и учебниците. Учеше с такава лекота и разбиране,че понякога и учителите се смайваха. Падаше си по тихите занимания и задълбоченото мислене,решаваше логически задачи,четеше книги и играеше шах. Любимата му музика беше heavy-metal и го успокояваше за всеобща изненада. Най-често можеше да го видиш седнал на някое кресло с книга в ръка и слушалки в ушите навел замислено глава. Наистина се радваше,че тук откри хора с които да си общува. И все пак не се доверяваше толкова лесно и невидимата преграда изградена през годините още не беше разрушена..освен това не биваше да забравя защо всъщност е тук.
Родителите му не бяха от строгите и взискателните, дори се отнасяха доста либерално към него и когато той сам пожела да напусне 'Дyрмщранг''и да дойде тук, те нямаха нищо против...
Hо зад този внезапен ентусиазъм от негова страна се криеше истинската причина -едно неприятно задължение възложено му от личност преобърнала представите му за реалност преди една година. Ако не беше това задължение навярно щеше да се чувства по-добре...ала нямаше избор. Той притежаше желязна психика и спокойствие и може би само това го бе спасило от лудницата и му помогна да възвърне нормалният си живот. В училище беше аутсайдер,критикуван от повечето хора. Само като го погледнеха и го определяха като "Натегач". Страняха от него и дори не се опитваха да го разберат. За съжаление беше попаднал точно на такива персонажи не само в училище...aла само хората, които го познаваха добре знаеха,че не е такъв за какъвто го мислят. На него не му пукаше от мнението на околните и не взимаше присърце критиките и пренебрежението...пък и защо? На хората, сторили му зло не прощаваше докато е жив...
Но дали все пак наистина вината беше само у другите...? Мнозина бяха видели и лошите му страни и неусетно си бе спечелил врагове, защото той ги мислеше за такива. Понякога можеше да е добър и мил, но друг път по добре да не си му пред очите.Той често казваше " Към приятелите съм предан и отзивчив,към враговете безмилостен".Понякога негативните емоции и тлеещото зло в него го обземаха прекалено много и губеше контрол. Сега се стараеше да е спокоен и добрата му страна да надделява. Искаше тук да започне начисто изцяло след като изпълни задачата си.

***

Линту Хабер се събуди развълнувана. Сънят, който сънуваше вече не я плашеше,но не можеше да остане безразлична. Тя знаеше отлично за какво става въпрос...попринцип не се впечатляваше от сънищата си ала сега нямаше друг избор. Затвореше ли очи, онзи череп заровен някъде в двора на ''Мираж" се появяваше. Действително в двора на училището се намираше заровен череп на истински дракон. Не се знаеше как е попаднал там и това си остана загадка и до ден днешен. Какво общо имаше тя с драконовия череп? Много просто,финландката бе наследница на велики бойци за които се говореше,че са и драконови ездачи. Разбира се,подобни легенди се приемаха с насмешка но Линту научи истината за предците си и имаше предчувствие,че това не са измислици. Сега трябваше да събуди дракона с медалъона, който носеше на врата си. Той й беше подарен от баба й, която още тогава разказа на внучката си каква сила е скрита в него. Момичето знаеше колко е опасно това начинание ала само така щеше да възроди легендата като възcтанови клана си и стане ездачка на последният дракон на Земата.
Не изпитваше страх вече, единствено я притесняваше някой да не разбере а за сега общуваше най-много с Наруто Узумаки с който седяха един до друг на масата на Григиндор. Момчето й се струваше много интересно и забавно но приличаше на човек, който обича да се меси в чуждите работи, затова Линту трябваше да е нащрек. Особено съмнителен й беше Панталей Пътников,също от Грифиндор дошъл тази година,който беше в 6ти курс и по знания и умения се конкурираше с Хърмаяни (което никак не й се нравеше)
Имаше усещането,че не е тук случайно но не можеше да го вини като се има предвид,че и тя има тайна...
Беше отворен и общителен човек но трябваше време да се довери истински на някого...все пак малко ли пъти се сблъскваше с предателството?
Линту стана от леглото,приготви се набързо и излезе от стаята си. Скоро стигна до Голямата зала и седна на своята маса. Искрено се радваше,че е именно в Грифиндор. Беше слушала доста истории,че е бил най-смелия и храбър човек от четиримата основатели.
-Добре,че дойде тук обстановката е малко...-започна Наруто
-От половин час ни обяснява за тази академия в която ужким учел-промърмори Панталей-такива академии са съществували едно време...
-Не е вярно, преди да дойда тук аз наистина бях в такава академия.Не си измислям
-Аз му вярвам-отсече Линту...напълно е възможно още да съществуват, живял е в малко селце,съвсем изолирано от остания свят. Там навярно обичайте и живота са си същите и до ден днешен.
-Говорете си каквото искате, аз знам каквъв съм-не отстъпваше Наруто -на мен пък ми е трудно да повярвам изцяло в магиите ,които ще трябва да уча и то в 5ти курс,при положение,че почти нищо не знам... Обаче магията същестува нали? Така съществуват и нинджите. Тук толкова неща изглеждат по- трудни за вярване а вие смятате мен за луд
-За нинджи и аз мога да ти говоря много. Мога да ти опиша методите на обучение,както и дисциплините които са изучавалиРазказваш ми всичко това и очакваш да повярвам,че си истински нинджа...при положение,че може да си го прочел от многото книги на тази темаАз съм чел повечето от тях ясно ми е за какво става въпросЗабавно е да слушам как се пренасяш мислено там и се чувстваш част от тази история,но вече става прекалено-говореше Панталей гледайки раздразнено
-Книги за нинджи? Не съм чел такива и в моето село не съм виждал някъде да се продават. Един истински нинджа има чест и достойнство и не говори лъжи.
-Значи си въобразяваш,че си нинджа което е още по-лошо-въздъхна Панталей
-...щом не ти вярват, не се ядосвай.Няма смисъл-успокои го Линту Защо им беше толкова трудно да му повярват,нима за пръв път срещаха нинджа?
Панталей беше категоричен,че Наруто си измисля за да се направи на интересен и отказа да спори вече по въпроса. Разговорът се обърна в посока книги за радост на момчето.

2




От началото на годината бяха изминали три седмици, а Наруто
си спечели титлата за най-общителният,енергичен и откачен човек в училището. Вече всички знаеха за неговата история с академията за нинджи и колкото и да ги убеждаваше,че не си измисля никой не му вярваше освен Линту с която бяха станали приятели за отрицателно време.
Панталей най-много се дразнеше на тези приказки...
И можеше да се каже ,че с Наруто не се разбираха никак. Ако говореха за каквото и да било то се превръщаше в спор.
Денят беше сряда и за ужас на Наруто и Панталей имаха общ час по куидич. Може би единственият предмет, който Хагино обожаваше.
До сега не беше летял с метла,но дотолкова му се отдаде,че непрекъснато си намираше повод да остава след часовете. Правеше двойно повече обиколки от останалите и изобщо не се уморяваше,понякода дори заставаше с главата надолу крепейки се на метлата само с помоща на краката си,но при строгите предупреждения на Мадам Хууч, се отказа от това за известно време. Каквото и да мислише за японеца,Панталей поне пред себе си можеше да празние,че той притежава огромна, дори някак неестествана енергия,което на моменти му се струваше стряскащо. Напоследък имаха проблеми с блъджъра и всички ученици бяха предупредени да внимават за неговата поява,защото можеха да пострадат. Панталей обаче изобщо не слушаше а се рееше някъде тогава. Отделил се от останалите за малко,кръжеше ниско с метлата си и си мислише за свои неща. Имаше нужда от уединение,глъчката и тълпите никога не го правеха щастлив. Внезапно обаче,чу шум зад себе си се обърна. Беше Наруто,който току-що се беше снишил с метлата си.

''Всяко хубаво нещо си има край''-помисли си начумерено Панталей -Какво,пак ли ще ми досаждаш?
-Аз? Просто минавам от тук. Това ми е десета обиколка а ти пак бездействаш. Ще правя каквото си искам. Лети
си цял ден ,но не ме занимавай с глупостите си. И не знам как не ти писна да разправяш нинджа историите си. Цялото училище те мисли за перко.
-Няма да се откажа от думите си защото са истина. А според мен перкото си ти. От тези книги си се побъркал съвсем. Умник си,но вложи малко енергия,малко адреналин...все пак си на 16 не на 60.
Панталей не отговори а се издигна нагоре с метлата си с отегчено и раздразнено изражение.
-Между другото,трябва да внимаваме,предупредиха ни да за блъджъра,нека летим по-ниско. -Да бе,сигурно и златния снич се е превърнал в смъртносно оръжие,или пък в него се е вселил някой демон... Ти освен да си измисляш друго умееш ли?
-Какво?! Явно пак си блеел някъде.Онзи ден ни предупредиха!
-Говори си не те слушам...няма смисъл да ти се връзвам. За разлика от теб нямам интелект на 9 годишен.
-Така ли? Добре аз си тръгвам ти си стой тука-отсече сърдито японеца,но точно в този момент вдигна поглед нагоре и видя как една огромна кафява летяща топка приближава стремглаво право към мястото,където беше Панталей В този момент всичко сякаш на забавен кадър. Наруто с максимална бързина долетя до Панталей и го избута с всичка сила на страни,след което пое силния удар на блъджъра,който го събори от металата. Момчето тупна на тревата и не помръдна. Все още объркан,Панталей се шокира при вида на безжизненото тяло на другото момче и бързо се приземи за да види добре ли е. Отвсякъде започваха да прииждат ученици с разтревожени лица. Някои избутаха Панталей,Мадам Хууч хукна към болничното крило за помощ.
-Леле,дали е добре,изглежда си е ударил адски силно главата-обади се Джини Уизли и се приближи повече до Наруто придружена от Линту,Хари,Рон и Хърмаяни
- Какъв откачен тъпанар-провикна се безчувствено Драко Малфой-хем ни предупредиха да не летим в тоя участък. Ха,нали е боец! Нека използва някоя от секретните си техники сега!
-Млъквай, Малфой-отвърна му ядосано Линту-сигурна съм,че всичко си има обяснение.-Панталей,какво стана?
-Не ни стигаше един специялен и прочут като Потър,та сега се пръкна и тоя Казума....-продължаваше да говори Малфой и Линту пристъпи към него със стиснат юмрук и пръчка в ръка. Преди обаче Панталей да обясни всичко и Линту и Драко да се нахвърлят един срещу друг,дойде Мадам Помфри и отведе Наруто в болничното крило заедно с него,който чак сега усети,че има огромна рана на главата и болка в рамото.

****
След няколко дни ги изписаха и когато отидоха в Голямата зала за закуска Линту ги посрещна цялата сияеща. Не бяха разрешили да ги посети и тя много се тревожеше за Наруто. Знаеше се каква е случката. Той рискува собственият си живот за да спаси Панталей. Все още никой не можеше да го възприеме. Сега Панталей беше принуден да признае колко добросърдечен човек е.
След тази случка двамата постепенно започнаха да се разбират по-добре и с изненада откриха за колко неща могат да си говорят. Разбира се,спороветеме между тях едва ли някога щяха да приключат ала вече изглеждаха по-скоро приятелски и мирни, отколкото заядливи.
Линту откри,че Панталей дaлеч не е толкова конфликтно настроен към хората освен ако не го провокираха прекално. Разбра,че е интересен,остроумен,понякога неразбираемо забавен,но определено беше приятна компания.
А що се отнася до Наруто той все пак успя да докаже на Панталей нинджа способностите си. Тримата си говереха за много неща и от предишните раздразнения нямаше и следа. Често бяха заедно-на двора където всеки уикенд Линту стреляше с лъка и стрелите си от ръчна изработка или Наруто стоеше неподвижно застанал на някой клон мятайки шурикени и ножчета срещу отсрещното дърво или в библиотеката, където Панталей намираше взевъзможни книги четейки ги на един дъх...
Mомчето съвсем забрави за какво всъщност е тук докато една съботна сутрин внезапно не си припомни...
Както си гледаше през прозореца замечтано, в стаята внезапно се появи мъж на средна възраст с хавайски къси панталонки,слънчеви очила и нагла усмивка. Той се огледа и заговори спокойно сякаш няма нищо обезспокоително в това да се яви от нищото.
-Сутрешна почивка,а?
-Какво търсиш тук?-шокирано извика Панталей заключвайки вратата от страх някои негов съученик да не влезе
-Отбих се да те видя. Не напредваш,Панти..лошо...мнооого лошо.
-Старая се колкото мога,но не намирам нищо-машинално излъга той
-Дори не си отварял сандъчето с куба-разобличи го мъжа
-Вярно е-призна младежът-но не виждам смисъл,ами ако си се объркал и не е тук?
-Това го приемам като лична обида.Разбира се,че е тук мързеливо и глупаво момче...но ти се стегни и действай...времето лети. А малкият Наруто е много будно същество, би станал велик един ден. Познавам родителите му. Те са при мен...
-Боже,нима са отишли в Ада,но защо?-Този път Панталей едва не припадна
-Не е твоя работа. Но за него знам,че е упорит има силен дух и е забележителен. Притежава чудесни качества,съветвам те да му кажеш за задачата си би ти помогнал много.
-Ще си помисля...все пак познаваме се от скоро.
Мъжът обаче беше изчезнал както се появи. Панталей си помисли,че може би има право. Но как да каже на когото и да било,че има за задача да връща избягали души от от Ада със специален куб служейки на самия Дявол?! Може би директно щяха да го пратят в психиатрия. Самата идея за това будеше подозрения за болен ум или нелепа шега. Сега съжали,че не повярва на Наруто
в началото.Боеше се от реакцията на приятелите си,боеше се как ще открие тази душа скитаща някъде в училището.Но отдавна свикна да не показва този страх ,да е силен отвън въпреки вътрешно да изпитваше неописуем ужас.Сега той взе уреда който преставляваше малък кристален куб и го прибра в джоба си. Този куб излъчваше енергия която засичаше местонахождението на душата и даваше сигнали за това. След което Панталей се озоваваше лице с лице с врага и обикновенно го залавяше лесно. Кубът разпръскваше лъчи и енергия която овладява душата като я затваря в него и от там тя отива където и е мястото. Това необичайно задължение момчето вършеше от една година и имаше тренинг.
А не можеше да се откаже...знаеше,че замесен с Дявола това го прави до една степен лош човек,но се успокояваше с мисълта,че го върши за добра кауза.
В това време Линту и Наруто прекаваха времето си на двора. Наруто, както винаги провеждаше обичайните си нинджа занимания а Линту отново стреляше с лъка и стрелите си. Наистина и двамата си имаха интересни хобита и се радваха,че повечето ученици бяха по домовете си през уикендите, za da не ги кометират и зяпат.
-Смятам,че можеш да станеш шампионка по стрелба. Наистина имаш най-точният мерник на света-рече Наруто подпрян на едно дърво
-Ходила съм по турнири,но не мисля,че искам това. Правя го за удоволствие и винаги би могло да ми потрябва за самозащита..Панталей още ли е горе,защо не отидем да го извикаме.? Времето е чудесно.
-Не е лоша идеята. Напоследък ми се струва много угрижен за нещо...ще се разведри.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 2:03 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

3

Двамата приятели Филип Флауърс и Сис Флоримел седяха на една пейка в задния двор говорейки си. Беше пусто и тихо и се свечеряваше.
Сис знаеше вече всичко за Филип и сама се чудеше на себе си как е приела спокойно всички разкрития...знаеше още от самото начало,че има нещо необикновенно в него. Сега се чувстваше единсвена, защото не всеки можеше да се похвали с приятел който не населява тази планета.
Да, мълчаливото момче с бретона беше извънземен и населяваше планетата Ней.
Баща му-Президент на ''Междугалактическата Федерация за защита и безопасност на платените"(МФЗБП) го беше изпратил тук с цел да открие опасен микрочип, който можеше да заличи съществуването на Земята за секунди,но за щастие на флегматичния и меланхоличен Филип не му се наложи да се занимава с това. Оказа се ,че този чип се е самоунищожил и сега момчето се размина със спасяаването на Земята и беше доста облекчен. Все още не разбираше земляните затова се държеше толкова дистанцирано към хората. Изключение правеше Сис,разбира се.
Сега той трябваше да остане тук до края на годината и баща му го посъветва да го възприеме като ''кратка ваканция''. Филип се чуватваше доста странно тук...не обичаше нови места и трудно се адаптираше от малък. Докато връсниците му обожаваха екскурзийте до най-различни планети Филип предпочиташе да си стои у дома забил поглед в екрана на мобилния си телефон или занимавайки се с нещо задълбочено и тихо.
Телефонът доста приличаше на мъгълски мобилен телефон, ала имаше много повече опции. Той го пазеше грижливо, защото не искаше да изгуби някъде...това не беше просто вещ а източник за комуникация с цялата вселена.
За разлика от Филип обаче, Сис имаше огромно желание да общува с повече хора.
Момичето можеше да е и двата типа хора едновременно. Умееше да е сред хора,харесваше големите компаний и шумните веселия и тържества,с лекота можеше да е отворена към света. Но също така не й пречеше самотата и компанията на един единствен човек.
Ала монотонността не й се нравеше. Жадуваше за нови преживявания,запознанства и интересни моменти. А сега се чувстваше в някакъв застой.
Надяваше се нещата да се променят след така коментираният напоследък бал.
Директора беше обявил,че вечерта на Коледа ще се проведе бал в Голямата зала.
Сис не се радваше толкова за бала а за това,че ще има много хора и тя ще се появи в атрактивен тоалет ушит от самата нея. Открай време се изяваше със собтвени дрехи и аксесоари...по този начин изразяваше своята ексцентрична индивидуалност и се опитваше да покаже,че всеки има свобода на избора и не бива да сме еднакви погълнати от сивото ежедневие. Все още й беше трудно да се примири с униформите. 3а щастие,никой не й направи проблем като малко поукраси своята.
Много хора се вълнуваха от събитието понеже щеше да се тегли жребий, който да определи кое момче и момиче ще танцуват заедно.
Идеята бе на групичка второкурснички, които много се надяваха да привлекат вниманието на едни момчета от горните курсове...предложението им веднага се одобри.
Филип и Линту не бяха в кой знае какъв възторг, но пък за това Наруто прояви голям интерес и реши да се облече в традиционните си дрехи, които носеше в академията.



****


След много разсмишления и колебания Панталей събра смелост и един следобяд каза на приятелите си истинската причина поради която е тук. Но за голяма негове изненада те го приеха спокойно( като се имаше предвид и техните необичайни историй). Наруто
имаше предчувствие,че в това училище няма да скучае и като всеки любител на приключения веднага предложи помоща си за мисията.
-Не мисля,че трябва да ви забърквам в това опасно начинание....-поде загрижено ловеца на души
-Но ние сме достатъчно подготвени...можем да сме ти от полза,повярвай-настояваше Наруто а Линту само кимваше в съгласие-пък и как смяташ да откриеш душата..?
-Сега е сложно. За първи път не знам нищо за душата нито от кой тип е.
-Според мен това е губене на време и ако обстоятелствата бяха други бих те посъветвала да се откажеш-въздъхна печално момичето
-Колко бих се радвал ако това се окаже просто налудничев кошмар. А що се отнася до душите аз познавам три основни типа:реещи се свободно като духове,с човешкия си образ и такива, които постоянно се вселяват в някого...последните са най-опасни и никога не ми се е налагало да се сблъсквам с тях.
-Искаме да ти помогнем,знаем,че милиони пъти си се справял сам с това...но малко подкрепа няма да ти е излишна.
-Ако наистина това е желанието ви,добре...но няма да предприемате нищо без да се допитате да мен-каза сериозно Панталей и хвърлу поглед към Наруто -тук не се изиква само сила и действие а обмисляне на всеки ход и голяма предпазливост.
-Ще видиш,че можеш да разчиташ на нас. Изчадието ще отиде където му е мястото.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
virosh
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 2:24 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Полковник

Регистриран на: 27 Юли 2007
Мнения: 11408
Местожителство: в.търново

Пич, още първото нещо, което видях-който никой не познаваше? Никой не е познавал Хари Потър?
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 2:53 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

4

В кухнята на училището за магия и вълшебство,както винаги беше суматоха. Готвеха се основни ястия,печаха се сладкиши,кроасани и какво ли оште не. Тракаха прибори,тигани,отваряха се и се затваряха фурни,пишеха се нови рецепти и всеки бързаше да върши нещо.
Цамо невероятно талантливия мъгълски сладкар Игнадии беше съвсем спокоен и дори си тананикаше някаква песен,която преди често слушаше в дискотеките. Донякъде онези времена все още му липсваха.
Топлите му кафяви очи със златисти облясъци на светлината погълнаха пространството малко печално и момчето се върна към приготвянето на плодовото тесто за курабиики.
Няколко домашни духчета припряно крещяха :
-Побързай момче,картофите ни трябват днес,няма време!
Но крясъците не бяха отправену към Игнадии.
В дъното на кухнята на малко трикрако столче белеше картофи момче с лимонено руса коса и черни очи като бляскави маниста.
Обелките падаха на всички страни,но той няма6е време да ги чисти сега.
Бързаше и някак замечнатно се усмихваше без конкретна причина.
Мом4ето бече кръгъл сирак,досущ като Хари Потър,но никой не знаеше кои са родителите му и зашто преди шеснадесет години го бяха оставили пред портите на училиштето .
Директора го прие и настани в замъка като му осигури всичко необходимо,включително и ранно обучение,но се установи,че е напълно безмощен и въпреки усилията,не успя да се оправи.
Директора настояваше да общува и да е сред връстници въпреки това,но той чувстваше някаква вина,сякаш недостоен и по своя воля избра да спи в малка стаичка до кухнята като започна да помага да домашните духчета за готвенето.
Но не се чувстваше нештастен,беше благодарен и на това,което има и се опитваше да не мисли защо родителите му са го изоставили.
Не знаеше кой е и от къде идва,но миналото не го интересуваше. С Игнадий доста се разбираха и често си разменяха шеги. Сладкаря честичко обучаваше другото момче да приготвя сладкиши и ястия,като твърдеше,4е всичко ново и научено от някъде е от голяма полза. Емануил нямаше дарбата да прави магии,но пък защо да не успее да овладее кулинарното изкуство?
Скоро беше научил,че ще има бал по случай Коледа и някак не успя да остана апатичен. Реши,че това е шанса му да се соцялизира най-сетне и да е сред връстници поне за малко.
Не искаше обаче никой да разбира за това и се чудеше какво да измисли.
Щом обели картофите и ги сортира в едни кухненски съдове,се оттегли в малката си стаичка просна се на леглото и загледа тавана въздъхвайки.
И както си размишляваше как да постъпи пред него се появи мъж с нагла усмивка и хавайски къси панталонки. Това беше Дявола, който напоследък умираше от скука докато чакаше Панталей да изпълни задачата си и сега си набеляза съвсем невинна и наивна душа.
-Момче,искаш да отидеш на бала и да се измъкнеш от тук? Аз ще ти помогна...


5

***
Този съботен ден снегът вече беше покрил ''Хогуартс''
Сега училището приличаше на снежен дворец от тези в преспапиета или приказките.Близо до замръзналата градина имаше баир където едно момче всеки ден се спускаше със сноуборд. А от другата страна на градината се намраше препълнената ледена пързалка.В този ден половината ученици бяха по домовете си или навън. Панталей,Наруто и Линту си говореха в библиотеката понеже не си падаха по зимния сезон,Филип Флауърс спеше непробудно а Сис Флоримел лежеше на леглото в стаята си и мислеше.
Тук й харесваше...имаше приятел пришълец,разбираше се с хората и ученето от много време насам и вървеше.
Но нещо друго я измъчваше...нещо което не и даваше мира от много отдавна. Нейната мечта...

Всичко започна много отдавна когато едва 8-годишна Сис се измъкна от къщи заедно с приятелите си от квартала и отиде на ''концерт'' на една местна тийн група, които общо взето просто вдигаше шум с надрани електрически китари. Бяха решили да съберат квартала и повече почитатели.И сега свиреха на главната улица. Около тях имаше тълпа от тийнейджъри които викаха и пляскаха. В дълечината се чуваха крясъци на разярени пенисионери,но на никой не му пукаше. Сис се сля с тълпата гледайки удивено тези ''велики музиканти'' и нещо силно и непонятно за нея озари детското й сърце. Мелодията на песента сякаш се превърна в част от самата нея.Чуваше я с ушите си,но я усещаше отвъд измеренията на материалното.
Усещаше музиката като жива енергия,като вътрешно слънце която я кара да се усмихва така както никога до сега.Дали имаше и други хора на които действаше така? Дали това внезапно усещане беше обикновено? Сис беше твърде малка за да си обясни.Но бе сигурна в едно- че от този момент нататък музиката щеше да се превърне в най-прекрасното нещо на света за нея обичайки я повече от всичко.
И разбра,че това е нещото с което желае да се занимава занапред...и завинаги. Беше прекалено малка,но въпреки това още тогава откри призванието и мечтата която ще следва.
...Момичето щеше да си невлече неприятности,че се е измъкнала толкова късно,но сега това не я интересуваше. Звуците на музиката я караха да лети да се чувства по неописуем начин...
Най-съкровения й блян не се промени с годините. Искаше да твори собтвена музика в група...но уви родителите й бяха карегорични,че това няма да стане. Дори през всичките тези години се опитаваха да й попречат да следва тази мечта. Не бяха от тези родители, които даваха свобода на избор на децата си.
И двамата бяха с чиста и спазваха традициите и правилата в магическия свят.
Баща й беше известен аврор,а майка й- работеше
в ''Министерството на магията''
Двамата обичаха музиката,но само и единствено на ''Ористниците'' и още няколко групи от техния свят.
Всичко останало за тях беше табу и когато научиха че,дъщеря им-чистокръвна потомка на една толкова способна и известна с успехите си фамилия се увлича по мъгълска музика и иска да създава нещо подобно изпаднаха в истински потрес. А щом разбраха,че иска да направи и банда ,която е близка до тази мъгълска култура го намериха за чиста лудост.
Но въпреки милионите забрани,заплахи и критики, Сис тайно се научи да свири на китара и барабани. Имаше приятел мъгъл, на който чичо му беше бивш музикант и в гаража бе пълно всевъзможни музикални иструменти. Сис всеки ден ходеше в онзи гараж и започна да се обучава съвсем сама...притежаваше талант. Необикновен талант. Сякаш свиреше само с душа, която се сливаше хармонично със всяка нота...превръщайки се в приказна мелодия. Дори понякога й се струваше,че й е по-лесно да пише и чете с буквите на музиката отколкото с обикновените. Богатото й въображение което
нарастваше със всеки изминал ден раждаше всевъзможни идеи, които тя се стараеше да записва в нотната си тетрадка която държеше в един скришен шкаф в стаята си.
Ала родителите й в най-скоро време разбраха за това занимание. Ядосаха се много и една вечер избухна скандал. Вбесиха се повече от всякога и дори в пристъп на гняв я заплашиха с отиване в самия Азкабан.
Момичето беше способна и в магиите,обучаваше се индивидуално,но никога тези занимания не успяваха да я грабнат чак толкова.
...И взе най-трудното решение в животи си. Реши,че повече не може да живее с тази ужасна атмосфера на подчинение и страх... още същата нощ, когато родителите й спяха тя си събра багажа взе всичките си спестявания и избяга от дома си.
Не съжаляваше,ако беше останала щеше да е подтисната и нещастна цял живот,под жестокото наставление на баща си и непрестанните упреци на майка си. Те не можеха да погубят щастието й по този начин.
Отиде да живее при по-голямата си братовчедка, която живееше сама в малка къща с градина.
Щом разбраха за бягството родителите на Сис се отказаха доброволно от нея,сякаш е умряла за тях.
Сис откри учител,който да й преподава магия,но скоро реши,че най-добре би било да тръгне на училище и си каза,че ''Хогуартс'' е идеалното място за нея. Но мечатата да създаде банда нарастваше и най-сетне трябваше да намери смелост да се хвърли изцяло напред към своите идеали...
Без значение дали са свързани с магията или не.


Последната промяна е направена от Ofell на Съб Юли 21, 2012 11:40 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 11:33 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

virosh написа:
Пич, още първото нещо, което видях-който никой не познаваше? Никой не е познавал Хари Потър?


Никъде не е споменато,че никой не познава Хари...никой не е познавал странното момче,което е убило Волдемор.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mistress
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 2:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Хари Потър е сатанист? Не биваше да си хабиш пръстите по-нататък. То бива Алтернативна вселена бива, ама чак пък толкоз не бива.

Holly Mary and all the saints!!!

Повече нямам какво да добавя.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 3:51 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Mistress написа:
Хари Потър е сатанист? Не биваше да си хабиш пръстите по-нататък. То бива Алтернативна вселена бива, ама чак пък толкоз не бива.

Холлъ Маръ анд алл тхе саинтс!!!

Повече нямам какво да добавя.


Хора моля ви четете внимателно! Хари си е Хари и не е никакъв сатанист...! В цялата история няма никакви сатанисти. Има един единствен ловец на души,който е мой измислен герой.
Във въведението преди разказа съм споменала момче от Ада,което се храни с души и убива Волдемор а Хари само му помага за убийството без да знае кой е този и от къде идва!....
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 4:41 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Няколко дни преди Коледа на таблото пред Голямата вече стояха имената на момчетата и момичетата които бяха изтглени с жребии и щяха да за заедно на прословутия бал. Групичка момичета любопитно четяха имената, когато погледите им попаднаха на името ''Хърмаяни Грейнджър'' и едно тях прошепна удивено:
-Не е за вярване...Хърмаяни ще е на бала с онзи Панталей....
-Като знам колко й е приятен...-обади се едно момче зад тях и леко се засмя-определено ще е интересно.

***


И ето,че Коледната вечер дойде а с нея и бала. За едни това беше най-вълнуващото събитие за, други просто алтернативен начин да прекараш празничната нощ а за трети като новодошлите ученици тази година-напълно ново и вълнуващо нещо.
Голямата зала блестеше в целия си разкош а в средата на огромен подиум свиреха училищната група ''Черната котка''. Младежите носеха ярко жълти сака украсени с декоративни шапчици и зелени панталони. Парчетата, които свиреха бяха приятни,но и някак еднообразнин. Но като цяло,бала беше грандиозен. Залата грееше в якри цветове а от тавана се спускаха хиляди шарени свещи в сребристи бурканчета,наоколо пърхаха големи черни пеперуди и феи.
Във всички краища на бяха разположени огромни маси отрупани със всевъзможни храни и напитки.
Панталей и Линту седяха на една от масите,говореха си тихо и чакаха Хагино, който още не бе дошъл. Линту остана без кавалер и от една страна се чувстваше кофти,но поносимо.
Панталей-облечен в обикновен черен костюм с папионка гледаше наоколо с малко напрегнат.
Опитваше се да на мисли за това,че Хърмаяни ще е негова дама,защото тя никак не го понасяше а той понякога й се изнервяше,че го смята за толкова голяма конкуренция в знанията. Не му пукаше,не беше тук за да се състезава с тази обсебена от първото място всезнайка,но тя явно бе на друго мнение.
Надяваше се поне днес да е забравила за тази история и да си говорят нормално...поне малко.
На другият край на масата Филип, който също нямаше дама седеше сам забил поглед в мобилният си телефон. Съсредоточи се в една от междуглактическите игри на телефона си, които играеше и се пренесе в своят малък тих свят.
Вратите на столовата се отвориха и вътре влязоха Хагино и Сис Флоримел, които закъсняха.
В този момент абсолютно всички ги зяпнаха сякаш са видели нашественици от друга планета.
Хагино беше облякъл традиционните си нинджа одежди с които досега никой тук не го бе виждал.Облеклото му се състоеше от черен потник,черни дълги панталони от специална материя,на кръста си имаше вързан колан с прикрепена малка кама. На едната си ръка имаше кожена гривна от ръчна изработка а на другата- черен ръкав. Вързаната лента на главата му се вееше някак внушително. Носеше тъмни сандали с украшение а на челото си беше изписал ''сила'' с японски йероглиф.
Сис Флоримел както винаги изглеждаше атрактивно и екстравагантно. Зелената й коса оформена с гел стърчеше повече от всякога а на диадемата й грееше ярко жълта голяма панделка.
Черната й рокля, която според едно момиче приличаше на ''оръфан парцал'' стигаше до коленете. Чорапите на черни и бели квадрадчета и черните кубинки с висока подметка може би не бяха перфекната комбинация,но тя обожаваше смесването на стиловете. Това можеше да проличи и от висящите зелени пера-обици както и разноцветния грим на едното и театрално разтеклият се черен грим на другото око.
Двамата видяха къде седят Линту и Панталей и отидоха при тях.
-Изглеждаш убийствено-възхити се Линту на Хагино-наистина ли това е оригиналният ти костюм за тренировки в академията?
-Разбира се-потвърди ведро момчето-а вие какво сте оклюмали? Коледа е! Да се веселим!
-Страшен костюм-обади се и Панталей като забеляза,че към тях идва Хърмаяни в разкошна къса рокля от лилав тюл и сребърна подплата.
-Мерси. Моето момиче още не е дошло,но да ви кажа радвам се,че ще се запозная с нея. Била от ''Хафълпаф''. Казва се Чо Чан.
-И сигурно налълго и на широко ще и разясниш живота си-усмихна се Линту
-Е, как иначе?
В този момент Хърмаяни дойде до тях,леко се усмихна и поздрави всички,но не успя да скрие лекото си раздразнение,ше е дама на Панталей.
-Много си красива-каза откровено той
-Весела Коледа на всички-отвърна момичето-коварна работа е това с жребийте,не мислите ли?-и тя нервно се засмя избягвайки погледа на кавалера си
-Не съм ти нито враг,нито конкуренция,нека се изясним най-сетне-сериозно заговори Панталей-аз съм ученолюбив като теб,знам много заклинания и чета учебниците си лятото като леко четиво. Но не искам да доказвам,че съм нещо повече от теб. Всички тук сме равни,дошли ме за да се учим и това,че едни напредват по-бързо не ги прави велики. Ние би трябвало да сме единни,все пак сме от един дом. Глупаво е да се състезаваш със съюзник,нали?
-Преполагам,че наистина малко прекалих,но разбери ме и ти. Старая се да съм първа по успех,взимам участия,и уча толкова много. Толкова хора се гордеят с мен,защото съм от мъгълско потекло а се старая да уча винаги на високо ниво и да се справям отлично. Донякъде така се различавам от другите.
-Сама знаеш,че имаш ли дарба и искаш ли да напредваш,няма значение от какво потекло си. Не се безспокой,няма да те изместя,не целя това.
А сега,нека забравим за споровете и потанцуваме,а?
Момичето кимна и погледа й малко се смекчи. Явно той наистина не беше такъв,за какъвто го мислеше и изобшто не искаше да се конкурира с нея. Понякога наистина прекаляваше с тези паранои и сега си даде сметка за това.
Двамата се отправиха към дансинга със спокойна походка.
-Е хора,аз отивам да си полафя малко с училиштната банда-обади се Сис и Линту И Хагино й махнаха а тя се изгуби в тълпата за нула време
Внезапно през тълпата си проправи път красиво чернокосо момиче с бяло лице и тъмни,дръпнати очи.
Беше облечена в красива розова рокля с елементи на китайско кимоно,а косата си бе оформила на две кокчета със забодена клечки в нея. В едната си ръка носеше дамска чанта във формата на ветрило с красиви рисунки.
-Чо-възкликна Наруто засмян-привет!
Тя му махна развълнувано и пристъпи към него.
-Ето я моята дама-с гордост оповести момчето и Линту се здрависа с нея-очертава се наистина забавна вечер.
-Не се връзвай на другите,че не ти вярвам за академията. Моят дядо се занимаваше в бойни изкуства и ме е научил на това-онова-говореше Чо Чан с особена искра в очите
-Вечерта май ще е повече от интересна-отсъди Наруто,хвана дамата си под ръка,махна на Линту и след малко вече бяха на дансинга във вихъра на танца.
В това време,момчето от кухнята на име Емануил,пременен в зелен костюм и маска домино се приготви да се измъкне от един таен вход,чиято врата водеше право към Голямата зала. Щом премина покрай домашните духчета,въздъхна с облекчение,но на пътя му се изпречи Игнадии ухилен до уши подпрян на един плот.
-Нали няма да ме издадеш?
-Хаха,само това планирам,да знаеш. Не знам какво си намислил,но давай...върви,пии,танцувай и се весели. Дивей и се радвай на младостта си. Ако имах твоя шанс, щях да го грабна.
-Защо не дойдеш с мен? Измъкни се и ти някак.
-Пф,имам да правя куп сладки и торти,нямам никакви дрехи за бал а и предпочитам някоя дискотека или клуб. Това е прекалено изчанчено за моя вкус. Айде,забавлявай се,човече!
И Емауил го послуша изпълнен с лудо вълнение. Отвори вратата и след сакунди се озова на приказния бал. Трябваше му време за да възприеме разкоша в залата. Наистина се замисли колко много е пропускал до сега.
Момчето за пръв път виждаше толкова много хора на едно място. Усмихна се развълнувано и си проправи път през тълпата забелязвайки едно момиче на седи съвсем само на една от масите с реещ се поглед. Това беше Линту, която тотално скучаеше а приятелите и танцуваха и като че ли я бяха забравили.
Емануил се усмихна още по-широко и разбра,че това е идеалната му възможност да се запознае с някого.Събра смелост и отиде при Линту
-Здрасти...виждам,че не ти е весело...какво ще кажеш да се запознаем?
Финландката вдигна поглед нагоре и видя високо момче със стилен костюм,наметало и маска-домино.Целият комплект беше в ярко зелен цвят. Лимонено-русата му коса изглеждаше още по-светла от блясъка на кристалните цветлини,а черниму му очи проблясваха като мъниста. Имаше приятни черти на лицето и весел вид.
-...не съм те виждала до сега-рече момичето гледайки непознатия с интерес
-Името ми не е важно.Но защо да си съсипваш цялата вечер като стош тука и броиш секундите, които се нижат бавно а ти скучаеш...?
-Хм...като се замисля в момента ми е дотолкова тъпо,че дори да не те познавам ще си приказвам с теб. Още не съм тръгнала да си говоря сама-засмя се Линту видимо развесена.
-Защо не станеш да потанцуваме? Ако питаш мене музиката е малко скучна като за коледно парти,но все пак купонът е такъв, какъвто си го направиш самия ти-любезно каза Емануил и заедно с Линту затанцуваха сякаш са се занимвали с това цял живот. Момчето и една стъпка не знаеше но се огледа и видя какво правят останалите и прояви малко въображение. Във вихъра на танца те се озоваха в средата на дансинга и всички ги зяпаха, изумено защото танцуваха прекрасно и след като песента свърши отвсякъде се чуваха бурни аплодисменти.
Еманул не можеше да е по-щастлив. За пръв път присъстваше на такова събитие, а вече му се възхищаваха и си намери компания. Вечерта прие неочакван обрат и за Линту, която не очакваше това тайствено момче толкова да й оправи настроението. Двамата се върнаха на масата за да си вземат нещо за пиене.
-Къде си е учил да танцуваш?-попита Линту заинтригувано
-Никъде...за пръв път правя такова нещо-простичко отвърна русокосият
-И така и не разбрах кой си ти...радвам се,че се срещнахме забавен си,но защо е тази анонимност?
В това време Панталей и Хърмаяни сякаш поизгладиха отношенията си и си говореха с видим интерес,а Хагино разказваше с подбробности за академията на Чо Чан,която слушаше прехластно като не откъсваше очи от него.
-Как си,Чо?-чу се един познат глас
Хагино се огледа и забеляза,че близо до тях танцува Хари Потър в компанията на ослепително красиво създание.
Тя имаше огнено червена коса,невероятни тъмни очи,лице осеяно с лунички и мила усмивка. Беше облечена в сребриста рокля,която някак й придаваше оше по-голяма харизматичност.
Хагино се влгеда в момичето и се сети кое е. Остана замаян за около минута и не усети,че израза на лицето му е станал като на онемял хлапак. Чувстваше нещо доста необяснимо,което сякаш накара кръвта му да закипи,обаянието на това момиче сякаш рисуваше огнен ореол в душата му. Какво беше това,за Бога?
-Благодаря,много добре. Наруто тъкмо ми обясняваше за тренировките в академията. Наистина са доста опасни и според мен само един истински кален и смел човек би могъл да издърйи на това. Наруто е достоен за въжищение,справял се е с толкова много препядствия....
Китайката обясняваше прехласнато,сякаш нищо друго не я интересуваше и дори не забеляза,ше Хари е помръкнал и въздъхва някак отчаяно опитвайки се да не слуша повече.
А Наруто съзерцаваше Джини Уизли все оше в плен на красотата й. Тя само му се усмихна,опитвайки се да привлече вниманието на Хари отново към себе си.
-Джини....-започна Наруто-много си хубава.
-О,мерси-без емоция в гласа каза тя гледайки към каварела си
-Е,какво мислите за всичко това? Не е ли наистина прекрасно,че един такъв боец е сред нас?-не спираше да плямпа Чо
-Йеее,супер е-опита се да звучи весело Хари
-Абее,хора не съм кой знае колко пък напреднал в тази техники,все още се уча. Гледайте на мен като на нормален сюченик-рече Хагино
Хари хвърли на Чо още един печален поглед,но тя дори не обърна внимание.
После с Джини се отдалечиха бавно отправяйки се към другия край на залата,като Хари за пореден път затърси погледа на китайката,а Наруто дълго гледа след дамата му все още в някакъв странен унес.
На масата на учителите,Дъмбълдор коментираше с останалите новодошлите ученици като се спря за по-дълго на Наруто и не скриваше любопитството си относно тази негова постоянна енергичност.
-Интересно,момче наистина. Кой знае...един ден би могъл да развие повече магическите си способности и да допринесе много за нашия свят. Има хъс за победа,упорит е...такива хора успяват.
-Инфантилно хлапе,което обича да вдига шум-сухо каза професор Снейп-за няколко минути разговор с него имам чувството,че главата ми ще гръмне. Добре си бяхме само с Потър.
-Е,преувеличаваш Сивиръс.
Но в този момент,Наруто направи задно салто на дансинга,след това заподскача лудо и закрештя нещо на японски,а всички го аплодираха така все едно е маймуна,показала поредния си номер.
-Добре де...може би е малко по-....емоционален?
-Сигурен ли сте,че това момче изобщо има магически сили? Все още смятам,че е станала някаква нелепа грешка
Докато всеки се забавляваше по своя си начин,сладкарая Игнадии обзет от внезапно люпопитство открехна тайната врата водеща до Голямата зала и обходи пространството с очите си придобили отново своя златист оттенък. На моменти дори приличаше на мистично гримиран елф заради прекалено гъстите си мигли и леко заострени уши.
Намествайки черната си готварска шапчица се замисли какво щеше да е ако и той владееше магии и сега се намираше при останалите. Не. Беше прекалено налудничаво дори да си го представи.
Но глътка разнообразие нямаше да му навреди,за това сега остана да наднича през вратата потапяйки се в този непознат празничен разкош.
Сис, която допреди минути се опита да радведри Филип но без резултат реши,че сега му е необичайно кофти и му липваше дома за това го остави сам с мислите си и прецени,че така е по добре. Сега говореше с младежите от бандата,които се изненадаха,че все пак някой проявява интерес към тях тъй като не се радваха на много овации пък и самите отдвана не желаеха да се занимават с музика,бяха крайно отегчени вече ала просто нямаше кой да го замести пък директора настояваше да продължат да свирят. Зеленокосата забеляза,че китаристката свири на чисто нова черна електрическа китара която веднага привлече вниманието й. Въздъхна тежко,но и хрумна нещо.
Сис любезно помоли момичето да й позволи да посвири за малко а тя нямаше нищо против.
След като се качи на подиума, зеленокосата взе китарата а останлите от бандата и мятаха мнозначителни погледи.Тя установи,че инструментът е толкова зле настроен,че и най-добрият музикант нямаше да изсвири нищо свястно. С максимална сръчност и бързина го настрои и се обърна към младите музиканти:
-Нали нямате нищо против да изсвиря нещо? Песента е инструментал но има нужда от бас и барабани разбира се...ще можете ли да ми съдействате?
-Ами...защо не?-усмихна се барабанистът-Значи умееш да свириш на китара?!
-Горе-долу-скромно каза Сис и в готовност да изсвири първия тон застана до микрофона и се прокашля казвайки на всички присъстващи които вече се бяха струпали околко подиума
-Здравйте,хора...Знам,че не съм от тази прекрасна група (докато казваше прекрасна се опита да изгежда убедителна),но искам да се опитам да изсвиря едно парче което е едно от любимите ми и е на една пънк-група. Надявам се да ви хареса.
Тълпата я аплодира шумно и момичето развълнувано започна да свири. Сега китарата звучеше по съвсем различен начин, докато преди това от нея излизаха само измъчени нотки сега мелодията беше бърза свежа и приятна. Барабанистнаката и басистът бързо се ориентираха в звученето и ритъма. Обстановката лека полека се оживи. На учениците тази музика им допадна много и сега танцуваха и подскачаха видимо развеселени.
А Сис беше най-щастливият човек в момента. За първи път свиреше пред публика и се чувстваше на седмото небе. Тази китара сякаш цял живот бе чакала нея сякаш е било писано точно тя сега да свири тук пред цялото училище. Музиката, която я крепеше толкова години да не се отказва от мечтата си и самата тя да твори това ненадминато изкуство. Винаги бе смятала,че истинската музика няма нищо общо със парите и славата а това е начин да покажеш на околните твоето виждане за света чрез посланията в една песен.
След като песента свърши бурни аплодисменти и възхитени викове и Сис сияеща благодари на всички,слезе от подиума и около нея се струпаха множество ученици вкючително Пантлаей,Наруто,Хари,Рон Хърмаяни и Линту...а Филип по чието лице се разля усмивка и махна въодушевено от масата.
-Защо не си ни споменавала,че си и музикантка?-запита я Наруто изненадан
-Не е кой знае какво...просто сега реших да направя бала малко по-интересн и различен
-Според мен трябва да се занимаваш с това по-сериозно..-посъветва Панталей и Линту кимна одобрително
В същия миг,обаче,осветлението в Голямата зала изгасна,всички свещи,и изкуствени светлинки,сякаш се изпариха.
Натъпи кратко мълчание,след което се разнесоха изплашени викове. Директора посъветва всички да се успокоят и заедно с учителите и Хагрид се опитваха да разберят от къде идва проблема.
Тази случка се струваше доста съмнителна на Панталей и когато Наруто сподели шепнешком и своите съмнения момчето се успокои,че не внася допълнителна паника.
Филип Флауърс излезе от унеса си и с бавни крачки се залута из залата чудейки се какво се случи. Приближи се до Панталей и другите и дисплея на телефона освети лицата им.
-Сигурно някой е решил да си направи злобна шега-обади се той
-На Коледа...на кой ше му се занимава с такава простотия?-възмути се Наруто-я се осъзнай,бе.
В този момент обаче,се случи нещо дълеч по-необичайно.От мракът блесна ослепителна светлина наподобяваща линейна мълния и за секунди в стаята стана светло като ден...странната светлина ту се появяваше,ту угасваше а никой не смееше да помръдне.
Панталей обаче който не откъсваше очи от това привидение вече имаше предчувствие,че цялата тази олелия е дело именно на душата която преследва,но сега за жалост не носеше специалния куб със себе си и беглецът щеше да се измъкне. Сега момчето забеляза призрачен силует на мъж с черно дълго сако и чорлава коса, който се усмихваше злорадо. Силуетът впери поглед в Панталей сякаш се опитва да му каже нещо и момчето имаше чувството че наистина чува шепот или тих кикот, който смрази кръвта му. Дори за момент усети,че ума му блокира и най-мрачните мисли се опитват да го обсебят. Не помръдваше,стоеше като вцепенен гледайки призрачния човек,когато светлините отново озариха залата.
От мистериозните мълнии и привидения нямаше и следа.
Панталей излезе от състоянието си и се огледа наоколо виждайки разтревожени лица около себе си. Уви, не беше единственият който видя душата. Филип така се стресна от видяното,че и дветеме му очи се откриха за момнет и от цялата суматоха мобилният телефон, който държеше се изхлузи от ръката му и падна в една кошница в плодове. Навярно пришълецът не мислеше за тази ценна вещ тогава и след като се посъвзе от стреса отиде да търди Сис за да провери добре ли е. Притеснение и тревога цареше навсякъде и очевидно това сложи край на коледния бал. Много ученици вече се качваха по стаите си.
Емануил успя набързо да се запознае с приятелите на Линту,но реши,че е време да се връща в кухнята и я извика малко в страни от другите.
-Време е да тръгвам.Нямам нищо друго освен това зелено копче,за спомен от мен е.Беше ми приятно...
-Звучиш така,сякаш се сбогуваме..от едно даскало сме все ще се видим...стига да те позная без тази маска.
-Не съм сигурен ще се видим ли отново..аз просто...просто съм много зает и не излизам..
-Но кажи ми поне как се казваш..
-Нямам време..довиждане и знай,че в един хубав ден може да се срещнем пак.
Младежът се поклони усмихна се на момичето,махна на останалите и бързо излезе в коридора.Отправи се към едни стълби в страни и отвори малката врата до тях която водеше към кухнята. Промъкне се тихо покрай готвачите и влезе в стаичката си за да се ''премени'' с карираната риза и износеният широк панталлон, които бяха обичайното му облекло..после отиде да помага за поредното ястие. Определно щеше да запомни тази вечер като най-вълнуващата в живота му.
Игнадии,все оше стоеше подпрян на вратата надничайки и сякаш съзерцаваше някого привлякъл вниманието му.
Щом видя Емануил, го разпита как е минало.
-Супер! Наистина беше яко! А и се запознах с едно момиче,танцувах с нея...много е красива. Има някакво мистериозно излъчване.
-Хем е красива,но и някак странна...?-запита Игнадии
-Необяснимо странна...
-Но и някак симпатична по нормален начин?
-Да. Весела е,но донякъде....
-Малко стряскаща,но не в лош смисъл?
-...приемливо стряскаща.
-Запомняща се ? Не само с външен вид,но и с енергията,която излъчва?
-Чакай,малко...за кого намекваш?-спря се Емануил внезапно-за кой ми говориш?
-Как за кой,за зеленокосото момиче,което свири с бандата тази вечер.
-Какво??! Сис Флорилел? Аз ти говоря за Линту Хабер,тя беше моя дама. Едно момиче с дълга коса и черна копринена рокля. Видял си Сис Флоримел и те е грабнала,а?
-Да бе,глупости. Просто ми се стори атрактивна,нищо повече.-отрече мигновенно Игнадии-връщам се на работа
-Друг път. Нали до сега слушах как я описваше. Защо пък скоро да не се запознаеш с нея....
-Глупости,аз съм обикновен мъгълски готвач,не мога да се занимавам с момиче от магическия свят. Лудост е,няма смисъл.
Игнадии прекрати разговора и отиде да пече един кекс с ванилия. Заради инцидента и приключването на бала толкова скоро останаха много хранителни продукти а плодовете даже не се бяха докоснали и сега кухненския персонал се тюхкаше сърдито.Русокосият помоли за една ябълка и след малко хрупаше доволно подпрян на една масичка.
-Бала сигурно е бил грандиозен..музикате се чуваше чак тук-подметна уж нехайно той
-Така е...само дето този инцидент изплаши много всички-прехапа устни едно домашно духче
-но стига приказки,дете! За утре имаме да правим коледни сладкиши,пай,празнична вечеря...да се залавяме за работа от сега!
-Слушам капитане-ухили се момчето
.Продължаваше да дъвче ябълката щастливо,но когато се пресегна към кошницата за още една нещо друго привлече вниманието му...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 21, 2012 8:13 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

7
В кошницата до всевъзможните плодове лежеше мобилен телефон...Емануил до сега не си беше служил с такъв предмет затова сега му се стори доста чудат. Запита се как се е озовал в кошницата,но самият телефон го вълнуваше повече.В главата му се появиха въпроси като ''На кого е?'' Да кажа ли,че съм го открил''? ''Ами ако ме обвинят,че съм го откраднал и си изпатя''?
Помисли,че е въможно да го набедят,погледна съм готвачите и незабелязано прибра ''чудесията'' в джоба си.Връхлетя го такъв интерес,че приключи със задачите си за нула време и отиде в стаята си. Щом заключи вратата извади мобилния телефон и започна да го разглежда...определено този мобилен телефон щеше да му донесе приживявания, които не можеха да се нарекат скучни...
На сутринта училището се опразни до обяд. Повечето ученици искаха да празниците по домовете си през коледната ваканция.
Среднощният инцидент се забрави и не се говореше много за това.Само трима човека знаеха,че това не беше обикновенна случка-Панталей,Наруто и Линту. Сега щяха да се нащрек всяка секунда и както беше поръчал Дявола, щом се появи душата отново, щяха да я примамят извън защитата й и да я хванат. Панталей носеше куба винаги със себе си за да няма повече провали и изненади.
Тримата закусваха заедно със Сис и Филип,сега Голямата беше толков пуста,че чак изглеждаше зловеща и излъчваше хлад както никога до сега.
Наруто не спираше да мисли на какво се дължеше странното усещане на Коледния бал в присъствието на приказно красивата Джини. Чо Чан пък,явно не беше безразлична на Хари Потър,но тя бе изцяло погълната от Наруто,което малко го плашеше. Намираше я за симпатична,но на моменти доста обсебваща.
Реши да отклони мислите си от тези неща,но щом вдигна поглед нагоре съзря Джини,която го позрави.
Онова умопобърктващо усещано го връхлетя отново и той сякаш онемя.
-Привет,Наруто....
-Дйини...-успя да изпелтечи той-хареса ли ти бала?
-Донякъде да...виж,идвам са говоря с теб от името на Хари. Той забеляза,че с Чо Чан сте близки таа се питаше дали няма как да разузнаеш дали тя го ли харесва поне малко-и момичето направи мрачна гримаса
-Абе, какви са тия сапунки?-обади се отвратена Линту-Хари да не е малък,да ходи и да си я пита...праща теб да молиш Наруто да пита нея..омг!
-Смятам,че Чо харесва някой,но определено не е Хари-рече Сис Флоримел и се подхилкна
-Е,както и да е...той просто ме помоли да помогна-смотолеви Джини и се върна на своето място
-Много глупаво е това. Хари да моли за такова нещо именно нея-поклети глава Линту-детски глупости.
На всичко отгоре е кристално ясно и си личи,ше Чо харесва Наруто.
-Какво? Интересен съм й ,ама чак да ме харесва....-не посрещна идеята добре японеца
-А Хари явно е адски сляп. Зашото Джини харесва него. Не ме интересува,но за Бога,колко пъти като сме имали общи часове съм я чувала да си говори с приятелки за Хари и дори се колебаеше по едно време дали да не прави любовна отвара-обясни Сис Флоримел
-Какво??-онемя Наруто и се ядоса-Не е честно!
-Естествено,че не е,заради някакво увлечение да контролира волята на друг човек. Освен това тази отвари са строго забранени-напомни сериозно Линту
-Имах предвид,че е абсурдно тя да харесва Хари,те дори не си отиват като двойка...абсурд,абсурд! Някак не ги вийдам заедно...
Останалите му метнаха подозрителни погледи,но той бързо измисли отговор,който да го спаси. Не искаше приятелите му да знаят,за онези странни чувства,които явно го караха да му пука за червенокосата прекалено много.
Наистина се беше замесил в неприятен любовен четириъгълник. Никога не се беше влюбвал до сега....
Но така нелепо ли трябваше да преминат тези трепети???
Темата се обърна в друга посока.
-Леле,не ви ли се струва странно начинът по който светлините угаснаха снощи?-запита Сис въодушевено
Естествено-отвърна Филип, който тази сутрин беше доста по-разговорлив без сам да знае на какво се дължи това-пък и тези гръмотевици! Ами ако някой се опитва да ни сплаши?
-Защо да обсъждаме нещо, което вече е минало?-обади се припряно Панталей понеже не му се говореше за инциндента сега.
-Просто е адски съмнително...-продължи Филип сякаш не чу другото момче
-Виж,разбирам,че ти е скучно тук и се мъчиш да внесеш разнообразие в мълчаливия си живот,но не взимай всичко така на сериозно-обърна се Линту към момчето с бретона
-Не се безпокой живота ми е достатъчно ранообразен..това,че не говоря много няма значение-подразни се Филип
-Успокойте се де...-ухили се Наруто-яжте,че закуската ще изстине...това е било просто нещо като авария.
-Просто авария не предизвиква такива необичайни гледки-отново започна момчето
-За какво говориш?-напрегнато попита Панталей
-Няма значение убеден съм,че и други хора са видели невидимото.
-Филип,какво намекваш?-зачуди се Сис
-Наистина си много странен..и как приказваш- Наруто и стрелна с поглед с поглед Филип-Ей Сис изпълнението ти беше жестоко..дано някой път пак се изявиш.
-Това не беше просто инцидент..убеден съм.Едва ли ще успея да го докажа,но мисля,че необичайното събитие все пак има обяснение..и все някой в това училище знае нещо-заговори отново Филип
-Освен,че започна да приказваш сега и на детектив ли ще се правиш?-изсумтя нинджата
-Аз просто имам интуиция, която не лъже.
Панталей се начумери и само каза приготвяйки се да става от масата:
-Има една приказка от моя край-''Много мразим,цървули да ми се правят на лачени обуща''
Но нито един от тях не успя да разбере за какво става дума, защото си нямаха и понятие от тази лафове и диалекти от България с които момчето беше израстнал.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Юли 23, 2012 12:51 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

8


Наруто си пишеше домашните заедно с приятелите си в библиотеката.
На целият 5ти курс дадоха различни доклади по Отвари (доста трудни при това) и само тук можеха да открият нужната информация. Панталей обожаваше отварите и можеше да помогне много, ала Снейп изришно забрани пък и Хагино искаше този път да се постарае, защото за него беше недопустимо да завърши лошо годината без да е научил нищо.
-Защо си толкова отпаднал? Напоследък заспиваш в часовете а оценките ти ...-разтревожено поде Линту
-Какво сте се завайкали? Сега ще намеря материал за доклада и ще си поправя една от оценките...пък и ще науча много от него.
-Смятам,че е по-добре за сега да прекратиш тренировките-рече сериозно Панталей-наистина трябва да отделяш повече време на ученето...аз съм ти казал,че с каквото мога ще ти помагам,но трябва да се постараеш и ти. Нима някакви си по-трудни уроци ще пречупят духа на Наруто Узумаки?!
-Не, разбира се. Но да зарежа тренировките! Изключено! Ставам все по-силен, а за да задобрея и още трябва постоянство.
-Така е с абсолютно всичко...казвам ти просто малко да се успокоиш...ти си най-енергичния човек, който познавам,но все пак не пренебрегвай и магиите,за това си тук....-посъветва го другото момче
-Обещавам,че ще намеря време за всичко...впрочем някой гладен ли е?
Можем да хапнем нещо и тогава да се захванем с учене-ухили се Наруто а Линту му хвърли унищожителен поглед казвайки:
-Ако продължаваш да се лигавиш и не потърсиш материал за доклада ще получиш най-запомнящият се юмрук в живота си!
-Ъ..добре де,пошегувах се. Разбира се,че ще потърся каквото трябва...вие ще ме изчакате нали?
-Наруто, просто върви...
Нинджата се скри зад лавиците оглеждайки за книги на тема ''Отвари'' Бързо откри нужния рафт.
-Така...-мъромореше си той докато тумните мъ очи 6ареха по заглавията на книгите. Но с голямо разочарование установи,че това,което турси не е тук.
-Хм..освен да съм запомнил грешно заглавие...дали да се върна да попитам пак Панталей? Нее,Линту ще ме убие..
Naruto пръкъсна размишленията си на глас и се отправи кум другата лавица. Точно в този момент обаче, усети,че цялото помещение се върти с удивителна скорост. Огледа се наоколо,но не успя да помръдне. Отвори уста на извика,но сякаш гласът му заглъхна. Не знаеше какво става в първият момент си помисли,че му е станало лошо заради вчерашната картофена яхния макар и да бе толкова вкусна...Стоеше неподвижно,ушите му пищяха и главата му се замайваше. Картината пред него започна да се размазва и внезапно се строполи да пода изгубил съзнание....
След неопределено време отвори очи и видя,че лежи на същото място където припадна. Изобщо не съзнаваше какво се случи и помисли,че просто е заспал. Сигурно приятелите му щяха да го мъмрят,че се е забавил толкова и пак да го съветват да прекрати тренировките щом е стигнал до там,че да заспива внезапно на пода в библиотеката. Изправи се и с бързи крачки се запъти към масата, където трябваше да са Панталей и Линту. Беше готов да се оправдае или извини,но сметна за необходимо само да каже:
-Хора,хайде вече да слизаме на обяд,че....
Но не довърши.На масата седеше само един човек а от приятелите му нямаше и следа. Младежът изгледа объркано нинджата, който на свой ред направи същото.
-Обяда наистина е след малко и ако искаш да не изпуснеш поне десерта върви...-обади се непознатият със спокоен равен глас. Той изглеждаше седемнадeset годишен, с остри черти на лицето и тънки устни, които сякаш никога не се бяха разтегляли в усмивка. Но пъстрите му очи излъчваха някаква скрита топлота макар и погледът видимо да беше студен и мрачен.
-Чакай малко...-започна все още объркан Наруто-преди по-малко от десет минути тук седяха едно момче и едно момиче. Момичето е с дълга коса,кожени ръкавици ...казва се Линту Хабер...момчето се казва Панталей, един от най-умните ученици в 5ти курс.
-Сигурен ли си,че учат тук? Нямам представа кои са,дори мисля,че грешиш.
Тук съм от един час и никой не е идвал-непознатият гледаше нинждата сякаш е поредният луд, който му губи времето.
-Как така? Заклевам се,че преди пет минути бяха тук! Аз съм от ''Грифиндор'',четвърти курс,междудругото.
-Ей,хлапе,казвам ти не съм ги виждал. По-добре да вървим да обядваме. Сигурно са в залата.
Наруто и непознатия излязоха в коридора,но момчето имаше някакво странно,натрачпиво усещане,че нещо не е на ред. Докато вървяха към залата не срещнаха нито един познат,което доста го учуди.
Голямата зала бе все така прострорна и разкошна и учениците разговаряха шумно.
Непозния си взе довжидане с нинджата и се отправи към масата на ''Слидерин'' със мрачно изражение.
Седна между две доста по-едри момчето,които започнаха да му се подхилкват побутвайки ги с известна грубост,но той само ги изгледа презрително мълчейки.
Наруто седна на своята маса все още притеснен. Можеше да се закълне,че не познава абсолютно никой. Нямаше след нито от приятелите му,нито от Хари и компания и Джини Уизли. На масата на ''Хафълпаф'' не забелязваше и обсебващата Чо Чан. Какво означаваше това,по дяволите?
-Я! Днес си ли пристигнал?-попита го едно момиче седящо до него-от кога приемат нови ученици в средата на годината
-Пф,какви са тия глупости. Аз съм Наруто Узумаки,нинджата! Тук съм от началото на тази година!
-Няма начин. Определено щяхме да те запомним-обади се някой зад него-хапвай яхнията с картофи,че ще изстине!
За пръв път Наруто нямаше никакво желание и настроение за ядене.
Съвсем се стъписа и паникъоса. Беше сред напълно непознати,които си нямаха и идея кой е и как е дошъл.
Погледна към масата на учителите и с потрес установи,че на директорското място седи съвсем друг човек а през няколко стола-Дъмбълдор изглеждащ сравнително по-млад,но и някак угрижен.
Младежът не се сдържа и изкрещя стресирано:
-Какво става,бе???! Вие да не се е**вате с мен?!
Всички в залата извърнаха възмутени погледи към него,а няколко ученика от масата на Слидерин се захилиха неудържимо и един от тях рече
- Ти в ред ли си,смешник? Разбира се,че сме в ''Хогуартс'',годината е 1955 и в момента се храним в...
-Не може да бъде!!!! 1955!!! Но сега сме 2012!
Учителите и директора махната отегчено с ръка и решиха,че той е от онези скучаещи егоцентрични ученици,които се чудеха как да привличат внимание и се правят на умопобъркани. След малко всички в залата сякаш забравиха за тази случка и се върнаха към обяда си.
Наруто пребледня и едва не припадна от панически ужас. Как не се беше сетил по-рано,че има нещо гнило. Какво щеше да прави сега....
Никога не му се бе случваше подобно кошмарно нещо.
Забелязвайки,че момчето от библиотеката става от своята маса и се отправя към изхода,той хукна като подивял след след с някаква бледа надежда да получи помощ и обяснение.
-Ей здрасти,пак съм аз...
-Какво искаш? Имам си работа...
-Ами...виж как да ти кажа. Оказа се ,че съм се озовал тук случайно,без да искам. Не съм от това време.
-Какво имаш предвид-свъсе се бледото момче
-Повярвай ми,знам,че е откачено,но не си измислям! От 2012 година съм. Казвам се Наруто Узумаки и съм нинджа. Дойдох от бъдещето.-забъразно говореше Наруто гледайки другия ученик с искра налудничавост.
-Я,стига! Нинджите са един красив мит. Като малък са ми разказвали много такива истории...
-Мит ли? Човече,владея бойни изкуства,мога да се промъквам безшумно,служа си с шурикени и други,най-различни оръжия и техники.
-И как смяташ,че ще ти повярвам. Лудо момче,върви някъде другаде.
Преди Наруто да отговори обачи,прекосявайки коридора и вече в задната градина,чуха тежки стъпки зад тях. Обърнаха се.
Пет едри намръщени и свирепи момчета с насочени магически пръчки към непознатия пристъпваха към него. Усмихваха се злорадо и победоносно. Готвеха нещо неприятно и той добре го знаеше.
-Ей,женчо!-викна единия от тях-стиска ли ти сега да ни заплашваш с твоите измислени черни магийки? Свършен си,чу ли,бе?
-Край с теб...
-Махайте се,не искам проблеми с вас. Заплаших ви,понеже си го изпросихте,писна ми да се заяждате без причина!-отвърна момчето без страх в гласа
-Проблемите ти с нас тепърва ще започнат-засмя се друго момче от групичката-мислиш се за голяма работа,защото си отличник и учителите ти пазят гърба...но ще видиш сега.
-Какво ви е направил? По-добре постъпете мирно,не го закачайте-обади се Наруто,но момчетата само го изгледаха с насмешка при вида на черната му лента с йероглиф,която се вееше на главата му.
Петимата се приближиха още повече до момчето с пръчки в ръка и единия застана на сантиметри от него.
Той понечи да извади от джоба си своята пръчка,но вместо да получи проклятие чрез заклинание от събеседника си,усети силен юмрук в корема. Закашля се и леко се олюля. Останалите от бандата жестоко се захилиха.
-Спрете! Защо го удряте,бе!-разкряще се Наруто и гневно присви очи-що за безчестни изроди сте вие? Не му давате дори възможност да се защити...хаха и нали имате магически пръчки? Защо раздавате юмруци?
-Брей,колко бил смел тоя хлапак с вид на кретен. Ако искаш да се дуелирам с теб с магия както си му е реда-нямаш грижи! Круцио!
Но Наруто ловко избегна зловещото проклятие и само след секунда се преметна няколко пъти във въздуха изпращайки мощно круше на нападателя си в лицето.
Останалите яростно насочиха магическите си пръчки към него,но той извади два шурикена,метна ги и с един замах събори всички пръчки.
Те отскочиха настрани и тупнаха на земята.
Момчето,отправило заклинанието към него заповяда на останалите да го довършат и то веднага, като самия той се завтече към него с бесен вик. Нинджата обаче, беше предвидил да избегне и това и отново направи няколко салта,като нанесе мощни удари на всички.
Едното от момчетата се посъвзе и се опита да го удари с всичка сила по гърба,но Наруто отново го изпревари и с все сила хвана двете му ръце опъвайки ги назад като опря коляно в гърба му. Извади от джоба на мантията си малка кама и я приближи към шията му.
Бледото момче гледаше разигралия се екшън ошашавен и не знаеше дали трябва да се намеси.
А когато японеца метна още три шурикена и извади малка банбукова пръчка със закрепена верига по края й и я завъртя прехвърляйки я с удивителна скорост между пръстите си,момчето започна да си мисли,че май трябва да повярва на думите му.
Петте момчето изплашени и все още гневни се съвземаха и разтъркваха главите си с неохота.
Втурнаха се отново към Наруто,но той пъргаво се прокрадна през тях,затича се към близкото дърво и се изкачи на един висок клон захващайки се с крака за него като застана с главата надолу.
Усмихваше се така ведро и невъзмутимо,че това съвсем стъписа нападателите.
В крайна сметка решиха,че разплатата с другото момче може да изчака и се отдалечиха ругаейки.
-Ти..как направи всичко това? Наистина имаш удивителни бойни умения...и си нинджа.
-Казах ти. Не съм измамник-със задоволство рече Наруто-ненавиждам такива като тях. Да тормозят някой без причина и то по такъв безчестен и долен начин. Петима срещу един....! Каква нисша постъпка!
-Благодаря ти,спаси ме. Дължа ти много,страннико.
-Нищо не ми дължиш,човече,бих го направил и отново. Винаги съм се борел с гаднярството и несправедливостта. Но защо искаха да те ступат?
-Сложно е за обяснение. Набелязали са ме още от миналата година,яд ги е,че съм отличен ученик и имам подкрепата на повечето учители. Преди време ме принуждаваха да им пиша домашните и да им подсказвам. Естествено отказах и те започнаха да се заканват,че ще си изпатя. Не го приех сериозно и веднъж наистина се опитаха да ме нападнат и то в тоалетната. Планираха да ми направят няколко вцепеняващи заклинания след което да ме оставят по долни дрехи и да ме зарежат така,докато не измръзна.
Усуетих плана им като казах на префекта на моя дом и още няколко човека. Тогава те се вбесиха и се опитаха да ме набият буквално пред очите на всички в коридора. Изгубих търпение и ги заплаших,че ще им приложа няколко заклинания,които съм измислил и работят въз остнова на многото книги, които бях прочел свързани с по-специфични магически изкуства. Нямаше да го направя наистина,но то явно го приеха така...и ето. Ако не беше ти, щях да съм станал на кайма. Колкото и да съм добър в магиите,когато съм сам срещу петима не особено умни,но два пъти по-мускулести и едри момчета,нямам особен шанс.
-А какви са тези така специфични изкуства?-заинтересува се Наруто
-Няма значение,това са неща за които не говоря с почти никой. Интересни са,опасна са и за това внимавам какво правя. Но не бих искал да нараня нито един човек. Аз съм просто любител. Понякога информацията,която получавам само от ученето тук ми е много скучна.
Впрочем,казвам се Том Риддъл и в момента съм седми курс. Това ми е последна година.
-Хм..името ти ми е адски познато от някъде,но не се сещам в момента.
С каквото и да се занимаваш,съм сигурен,че едва ли би злоупотребил с него. Не ми приличаш на такъв като тези петимата злобари.
-Искрено се надявам никога да не стана толкова отвъртителен. Но сега важното е как си се озовал тук и кой си ти. Леле,това е най-странния ден в живота ми.
-Повярвай,отлично те разбирам-отвърна Наруто загледан в Том с огромна доза любопитство -озовах се тук нелепо,както вече ти казах.
Бях с приятели в библиотеката,после отидох до една лавица в по-затънтената част да търся една скучна книга....
Зави ми се свят,сякаш заспах и щом се събудих срещнах теб...
В шок съм! Не мога да остана! Имам си живот в моето време,приятелите ми сигурно се тревожат къде съм!
-Много съм стресиран и аз...-кимна Риддъл-просто не мога да проумея как е станало това странно явление. Учил съм хиляди заклинания и истории за феномени,магически създания,проклятия и какво ли още не. Но такова нещо не бях срещал. Твърдиш,че може би в библиотеката от твоето време има някаква сила и енергия,която може да накара някой да пътува във времето???!
Преди да дойда тук обичах да чета мъгълска научана фантастика и твоя случай е много характерен за нея. Но тук-в реалността и магическия свят...ми се вижда някак нелепа. Все пак е измислена от смахнати мъгъли с много въображение.
-Нима имаш нещо против тях?-вдигна вежди японеца при което другото момче придоби доста мрачен вид и в очите му плувна неприязън примесен с хлад.
-Да кажем,че не съм им голям почитател.
Том без страх и колебания разказа на странникът от бъдещето цялата си история. За това как е бил отгледан и израстнал в мъгълско сиропитаще при положение,че е потомък на самия Салазар Слидерин заради измамната любов на родителите си. Майка му била с чиста магическа кръв,но се влюбила лудо в красив обикновен мъгъл,който пленила с любна отвара. Преди момчето да се роди обаче,тя решила,че повече не може да продължава така и спряла да дава отварата на любимия си. И както била бременна ,я напуснал връщайки се в дома си.
А майка му го оставила на грижите на мъгълите от сиропиталището и никога не се появила. Навярно баща му и до ден днешен не подозирал,че има син.
Том беше изпълнен с огорчение и омраза и към двамата,въпреки,че баща му нямаше никаква вина. Срамуваше се,че самият той е с мъгълска кръв и жестоко съжаляваше. А най-лошото беше,че душата му сякаш допускаше само мрачни и неприятни мисли и емоции,които често му вредяха. Нямаше приятели,нито близки на които да се довери истински. Не беше сигурен дали си струва да има. Понякога чувстваше,че мрази не само родителите си и постъпката на майка си,но и самия себе си. И тогава се надигаше като мрачно създание от дебрите на душата му ужасна болка,която често се превърщаше в злоба. Беше свикнал с това,но имаше моменти в които му тежеше и копнееше за промяна....без да е наясно как да я постигне.
Магическите изкуства от които обичаше да се интересува го успокояваха. Осъзнаваше,че когато е изпълнен с най много болка и омраза би могъл да ги практикува успешно,въпреки,че още не бе пристъпил към тях. Първо трябваше да завърши и да обиколи света.
Наруто изслуша разказа съвсем спокойно,убеждавайки се,че това момче наистина е доста интересна личност. Ала не можеше да се съгласи с него за половината от нещата,които мислеше.
-Защо не се опиташ да общуваш с повече хора,да си намериш приятели?-запита момчето -самотата може често да е приятна,но не бива да ти става единствения спътник
-Не вярвам,че ще има някой,който ме разбира и харесва. Не искам хора в живота си,не ми трябват.
-Но без приятели,човек е празен. Те му дават радост,споделени емоции и подкрепа. Това е едно от най-прекрасните неща на света. Виж,за любовта вече не мога да изкажа компетентно мнение....опасна работа е бих казал.
-Никой не го е грижа за мен,първо. Повечето ми съученици ме смятат за странен и прекалено умен и даже не ми говорят. Много им здраве. Аз няма да си прося внимание от никой.
-Но ти не ги допускаш до себе си,как да разберат,че си самотен...което повярвай,личи си от километри! Ако си вечно сам,това не обещава нещо добро за теб,тогава всичките ти успехи,мисли,преживявани и вълнения ще са просто монотонност,част от сивото ежедневие щом няма с кой да ги споделиш. Хората не са самостоятелни бойни единици,ако беше така...нямаше да се създават училища и разни общности,всеки щеше да си е сам за себе си реещ се ей така. Дори факта,че това даскало съществува е благодарение на обединение между хора направили усилие за това. Ако всеки един мислеше като теб,сега нямаше да има нищо от това,което виждаш тук.
Признай си,че понякога тази самота не ти харесва...тайно мечтаеш за приятели и щастие...
-Е, и да е така,какво? Повечето странят от мен....не мога да променя това...
-Можеш. Вярвам,че далеч не си така студен и имаш сърце,което е добро. Разбери го.
-Странно момче си ти Наруто-облеяза Том замислен върху думите му-идваш тук нелепо,владееш бойни изкуства за които се изисква някаква доза агресия,спасяваш ме без да ме познаваш а сега се опитваш и да ми помогнеш с тези положителни съвети....
Нинджа,който се защитава със свирепи битки подкрепя мира и добротата. УАУ.
-Доброто се крие у всеки...стига човек да направи своя избор и да го открие. Никой не се ражда добър или зъл. Искам да ти помогна,защото имам чувството,че така трябва да стане. Не знам...не мога да си го обясня,но ако не направя нещо по въпроса,сякаш после може да се окаже фатално.
След като обсъдиха всичко това още известно време,Наруто разказа своята нинджа история на новия си познат,който слушаше в видим интерес. И двамата идваха от съвсем различни светове,имаха различни характери и виждания за нещата,но по някакъв странен начин си допаднаха и бяха благодарни,че са се срещнали.
Том Риддъл изслуша историята и изрази голямото си възхищение като даде един единствен съвет на нинджата-каквото и да прави,никога да не се бои от реакцията на останалите и да помни,че най-напред е важно да докаже на себе си,че може да постигне нещо без да се влияе от чуждото мнение.
После двамата се отправиха към библиотеката за да намерят начин да върнат Наруто обратно в 2012.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Юли 23, 2012 11:43 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

9

Наруто успя да се върне в 2012 по същия нелеп начин. Отиде до лавицата с книгите за отвари и след известно време отново припадна.
Събуди се съвсем скоро,стана и изтупа дрехите си. Когато се приближи до масите на които обикновени си пишеше домашните,облекчен и щастлив видя приятелите си. Сърцето му биеше лудо и беше целия облян в студана пот. Това преживяване надхвърли дори неговите очаквания.
-Не си намерил книгата-мрачно отбеляза Линту-къде се мота петнайсет минути?
-Хора,заражете тъпия доклад по отвари. Нямате си на идея какво стана!
Наруто на бързо им разказа какво се е случило дишайки учестено с разширени от вълнение очи.
Двамата му приятели го гледаха с известна доза съмнение,въпреки,че знаеха,че няма причина да си измисля. Звучеше прекалено ошашавен и на моменти дори заекваше. Той беше прекалено открит и искрено човек за да се превзема или да играе театри.

-Мисля,че трябва да се върна скоро пак там и да помогна на това момче-настоятелно говореше нинджата
-А как се казваше той?-поинтересуваха се Линту и Панталей
-Хм,не е чак толкова важно. Някой си...Том Риддъл. Де да знам,познато ми е малко амаа....
В този момент и двамата му приятели извадиха облещени изражение и пребледняха. Скочиха на крака и започнаха да нервничат видимо изплашени.
Наруто все още не разбираше какво става.
-Моля???-не повярва Линту-кажи ми,че се бъзикаш с нас! Том Риддъл???
-Все едно видяхме призрак. Да, така се казва...е и?
-Е и???-повтори гневно и шокирано Панталей-Е И???! Това е истинското име на Волдемор! За Бога Наруто,няма начин да не си го разбрал....
Натъпи крако мълчание и нинджата клатеше глава като обезумял. След което се разкрещя в паника.
-Ама как така? Заклевам,че не знаех! Никога не ми е било и интересно да разбирам такова нещо. Но..как...??? Волдемор...най-силния черен магъосник погубил толкова невинни хора,който загина нелепо преди години??? Онзи,който не биваше да се назовава,направил белега на Хари???
-Същия. Още от младежките си години е направил своя избор и се е посветил на черните магии. В началото навярно като любител.
-Да! Наистина,той спомена за някакви изкуства,но не уточни какви...-все още в паника каза Наруто и обиколи няколко пъти помещението-но хора,заклевам се,че не беше чак толкова злобен както вие го описвате. Самотен е,няма приятели,но вярвам,че има добро сърце. Дори едни момчета се опитаха да го нападнат но аз ги посритах добре.
-Моля??? Знаеш ли колко е опасно да се намесваш в събития от миналото и да разкриваш кой си?-скара му се Панталей с мрачен поглед-това може да има негативни последици за настоящето. Времето не е влакче с което можеш да си обикаляш където ти падне и да правиш каквото ти падне. Абсурдно е дори,че в библиотеката изглежда има подобие на портал за пътуване във времето.
Волдемор е имал отровна душа още тогава. Не може да го променим а и не ни касае. Сега е мъртъв и всичко е наред. Нямаш работа повече в миналото. Недей да си навличаш проблеми,после може да пострадаш не само ти а и целия магъоснически свят. Не се изхвърляй толкова. Способен си,смел си,имаш хъс и вяра,добър нинджа си и ще се научиш на много заклинания. Но не можеш да овладееш силата на времето,не е редно.
-Аз върша всичко това за добро. Разбирам опасностите и ще внимавам. Но той заслужава помощ,трябва да се върна.
-И ти ли определяш кой какво заслужава?-онемя Линту-слез на земята,Наруто. Света е пълен със злодей,не можеш да заличиш всеки един от тях. Не може да съществува само добро без зло. Трябва да има баланс. В стремежа да сториш нещо хубаво,всеки път ли когато откриеш някой ужасен човек ще се опитваш да моделираш миналото му и да променяш всичко? Така ще нарушиш естествения ход на нещата.
Ние сме магъосници и притежаваме силата да си помагаме по един по-различен начин и да променяме някои неща,които обикновените хора не могат. Но нямаме право да нарушаваме този ход и да вървим срещу природата.
-Но този път се налага. Искам да предотвратя всичко,което някога е причинявал Волдемор и да спася един невинен човек да се превърне в него-не отстъпваше Наруто сякаш не ги е чул
-Не упорствай а ни послушай,за доброто на всички. Примири се и не прави глупости. Знаеш ли,че когато Джини е била във втори курс Волдемор се е добрал до нея чрез днвеника си в образа си на младеж и й е изпивал силите? Всичко било за да се докопа до Хари и накрая тя едва не умряла.
При тези думи Наруто млъкна и изтръпна. Мисълта,че Джини е била толкова близо до смъртта го ужаси,но не успя да му промени решението.
Не му пукаше,че може да навреди на себе си. Знаеше,че има надежда за Том Риддъл и въпреки,че успокои приятелите си и каза,че ще се откаже от това,всъщност обмисляше кога пак да посети новия си познат. Интуицията му подказваше,че е на прав път и ако направи всички възможно да накара онова момче да се замисли за добротата в себе си,нямаше да обърка нищо в настоящето и бъдещето. Силно се надяваше.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 3:05 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

10

Напоследък Линту Хабер беше доста замислена и угрижена.
Единствена тя не беше разкрила истинската причина защо е тук на приятелите си.Чувстваше се виновна защото те й се довериха и тя знаеше техните тайни...но нещо я спираше да им каже всичко.Страхуваше се,че няма да го приемат или ще я упрекнат,че не им казала по-рано.Въпреки,че мина толкова много време и вече беше много близка с тях все още не можеше да им се довери изцяло.Винаги имаше едно на ум да не ги допуска толкова близо до себе си защото можеха да я предадат.
Вече вярваше в истинското приятелство, но не достатъчно.И все пак реши,че приятелите й ще научат за какво всъщност е тук едва когато изпълни задачата си. Тя много добре знаеше,че и техният живот не е лесен.
Хагино се опитваше да съчетае ''нинджа същността'' си с нормалните неща от деня а Панталей всяка свободна секунда се оглеждаше за душата понеже не разполагаше с чак толкова време.Понякога Линту се питаше дали тяхното приятелство и запознанство наистина е случайно защото колкото и да се различаваха имаха нещо общо. Не можеха да се нарекат обикновени.На пръв поглед не бяха нищо особено пък и може би някъде по света имаше хора които са милиони пъти по-странни от тях,със сигурност имаше.Те не спадаха нито към съвсем обикновените,нито към съвсем необикновените. Можеха да се нарекат почти обикновени.
Докато момичето размишляваше по този и по още множество въпроси, Панталей подпрян на масата в Голямата зала мълчеше омърлушен.Не му беше нито до вечеря, нито до разговори. Той обичаше да има няколко занимания и никога не бездействаше. Винаги беше ангажиран с нещо,но напоследък с радост би си взел малко ''отпуск.'' Първо, имаше грижи за задачата си с която изоставаше страшно много.
Второ,въпреки,че обичаше да учи и да пише домашни и то с удоволствие,напоследък доста му втръсна.
Беше планирал част от ваканцията да изкара у дома при семейството си и тамошните си приятели. От тях (които бяха съвсем малко) най-много му липсваше Норек. Можеше да се кажа,че това е най-добрият му приятел,човекът който знае абсолютно всичко за него и може да го разбере само с поглед. Норек учеше в Англия, в престижна гимназия но се прибираше у дома много по-често отколкото Панталей. Сега навярно цяла ваканция щеше да е там, но Панталей нямаше да може да го види. Може би това не му харесваше в ''Хогуарс''.Тук понякога се чувстваше изолиран от останалия свят. Въздъхна.
Животът не винаги е хубав и лесен както ти се иска и момчето знаеше това твърде добре,че да съжалява и тъгува. И този път щеше да се справи. Малко ли души беше залавял и връщал в Ада,че сега такова нещо да му се опре? Всичко това наистина му идваше в повече,но да моли някой за помощ и съчувствие не го устройваше. По принцип не искаше да занимава околните със себе си и проблемите си. Беше свикнал сам да се справя във всяка ситуация. Мислеше,че ако моли за помощ ще изглежда слаб отстрани...винаги се мъчеше да е силен духом, защото това качество много го улесняваше.
-Сис виждала ли си ми мобилния телефон скоро?-попита внезапно Филип докато двамата седяха на стълбите близо до Голямата зала,понеже не им се вечеряше и зеленокосата разказваше подробно на приятеля си за запознанството й със Сарфиос Никсън от Рейвънклоу и разноячния брат близнак на Драко Малфой-рокдажията Айвън. И двамата обичаха музиката и бяха участвали в магъоснически бандии преди и сега им се изкаше да обновят заниманието си. Може би Сис най-сетне беше попаднала на хора с нейната мечта.
-Че защо пък аз да съм го виждала?Нали винаги стои в джоба ти?
-Така е..но сега го няма!-разтревожи се Филип
-Да не би да си го оставил горе?-предложи спокойно момичето но в очите на извънземния се четеше уплаха
-Не съм, защото винаги стои в джоба ми...никога не рискувам да го оставя някъде...
Няма го!
-Успокой се..помисли къде за последна го видя-притеснено каза Сис и Филип пребледня като призрак и известно време стоеше сковано без да продума.
-О, в името на Нероновата система! Изгубил съм го...на бала.Сега се сетих!
-Но ти не мръдна от стола си тогава! Как е станало?
-Тогава се стреснах от онези странни светкавици и май го изпуснах някъде...какво ще правя сега-завайка се той още по-пребледнял
-Ако си го изгубил там може да го е взел всеки!Иска ми се да го открием,но не искам да те заблуждавам,че има голяма надежда-състрадателно пророни зеленокосата и за пръв път прегърна Филип който не го очакваше,но се почувства по-добре. Доста по-добре.
-Здравата ще си изпатя.Този телефон е много ценен...и ако попадне в лоши ръце...
-Но кой ще успее да разбере нещо по това чудо?
-Точно това е проблема. Когато е в човек, който и идея си няма от него последствията могат да бъдат ужасни.Баща ми ще ме убие.
-Само запази спокойствие колкото можеш. Ясно ми е колко е сериозно положението. И няма друг начин освен да потърсим помощ,да помолим още някой да търси с нас. Нужно е да разкажеш цялата си история отново...няма друг начин.
- Но кой ще ми повярва?
-Някой, който вярва в извънземни-с мистериозно пламъче в очите отвърна Сис-и се сещам точно кой.

***

След като се нахраниха Наруто,Панталей и Линту решиха да се поразходят докато съвсем не се е стъмнило. Панталей вече беше в по-бодро насторние и сега вдъхновено разказваше за една книга която прочете съвсем на скоро и сюжета доста се хареса на другите двама.Тъкмо когато стигна до най-интересното вече излезли навън, ги поздравиха Сис и Филип
-Как сте ?-уж нехайно попитаха те,но японеца усети,че нещо не е наред-пак ли някакви далавери въртите а? -подозрително ги изгледа той.
-Ти и твоите странни шеги...-промърмори Филип
-Хей какво ти пречат шегите ми?-намръщи се нинджата
-Изобщо не приличат на такива.
-Ти пък все едно можеш да измислиш по-добри.
-Стига!-отсече Панталей със сериозен тон-като някакви бебета от детската градина сте,какво ви става? Филип,Сис има ли нещо за което искате да говорите с нас?
-Да има-кимна Сис-вие сте ни единствената надежда.Имаме нужда от помоща ви.Филип е мой приятел,знам,че не ви интересува,но е много сериозно.Той е изгубил много ценна вещ на бала и чак сега видя,че я няма.
- И защо смятате,че ние можем да ви помогнем? Всеки ден се губят хиляди ценни вещи...човек трябва да се отнася по-отговорно към нещата си-заговори финландката
-Станало е съвсем случайно-оправда се Филип
-По принцип обичам да помагам на хората,но винаги си има изключения-подметна Хагино-нямам нищо против теб,просто си ми много,много странен.
-Не съм сигурна дали можем да ви вярваме-рече Линту
-Моля ви...помогнете ни. Става дума за нещо, което засяга страшно много хора-сериозния и разтревожен тон на Филип накара тримата приятели да се замислят върху казаното. Сега не беше най-подходящото време да се занимават с чужди проблеми,но нямаше нищо по хубаво от това да сториш добро някому...
-Първо трябва да ви разкажа нещо, което не знаехте до сега за мен. Но се постарайте до го повярвате, усмислите и приемете по-бързо.Тук времето лети.

***
Тримата приятели вече знаеха цялата история на Филип Флауърс. А най-интересното беше,че не се шокираха ни най малко защото необичайното за тях се превърна в ежедневие. Сега дори приемаха Филип много по-добре. А Панталей винаги бе имал предчувствие,че той не е от този свят. Бе забелязал начина му на поведение и мислене, които колкото и незначително се различаваха от тези на земляните.
Пък и винаги се чудеше защо отрича така НЛО сякаш се мъчи да убеди всички,че ги няма. И все пак добре успя да ги заблуди.
Линту си мислеше,че вече е герионя от фантастичен филм с милиони загадки и приключения. Никога не бе възприемала Филип като нещо повече от познат,но определено не очакваше това разкритие. Сега бяха замесени в тази история и никой не знаеше какво предстои а Наруто както винаги беше готов за изненади и възприе това като една вълнуваща мисия, която не бе изпълнявал. Не беше запознат кой знае колко с истории за извънземни и сега гледаше на Филип като на чужденец от много далечна страна. И петимата бяха наясно,че ако не открият мобилния телефон съдбата на хиляди хора е заложена на карта. Търсенето започна още на следващия ден. Разпитваха всеки ученик който срещнеха,но никой не беше виждал телефона.
Разпитаха и всички учители,провериха при Хагрид и дори при Филч,но резултат нямаше.
На другата сутрин отново се захванаха с издирването,на по-другата сутрин също...
Вече нямаше човек, който да не са разпитали дори домашните духчета,готвача Игнадий и Снейп бяха ''разследвани.'' Еманул ествевно,успя да се скрие в стаичката си преди да го видят.
Петимата не скриха изненадата си и от това,че в замъка работи обикновено мъгълско момче и е виновник са превъзходните сладкиши,които ядяха всеки ден. Виждайки Сис Флоримел,тъмнокосия младеж видимо се оживи а златистито му странно очи по някакъв начин направиха впечатление за зелекокосата,но знаеше,че не бива да се разсейва с подобни неща точно сега.
Тази ценна за Филип вещ се намираше някъде в училище,но сякаш се беше изпарила във въздуха. Извънземния се отчая колкото и да се мъчеше да не изглежда така. Останалите не губеха надежда или може би не смееха защото каквото и да им костваше трябваше да намерят телефона. Филип осъзна,че досега не го бе обземал такъв панически ужас. За момент си представи разочарованието в очите й и това го убиваше. Пък и не биваше да забравя за молбата на Сис да се включи в сформирането на пробна тайна група. Момчето умееше да свири отлично на бас китара. Не можеше да си представи да разочарова приятелката си,.
Цялата планета я грозеше огромна опасност а той можеше за момент да забрави това само заради Сис и обещанието си да й помогне. Ала като премисли нещата още веднъж, си даде сметка,че ако нещо се случи със Земята вината ще е изцяло негова и никой няма да доживее да види и чуе каквото и да било.
Продължи да премисля. Реши,че въпреки изчезването на телефона щеше да свири в бандата както обеща. Просто трябваше да направи така,че двете неща да не се смесват. Вероятността да се намери телефона беше много малка и всички го знаеха,но ако сега допуснеха да се пречупят нещата нямаше да се оправят. Може би някаква сила ги пазеше или се опитваше да улесни живота им, защото внезапното посещение на Дявола за пръв път изненада Панталей в положителния смисъл.
Беше средата на март и навън вече розовите цветове покриваха клоните на дърветата. През това време на годината замакът изглеждаше най-разкошно. Разцъфналите храсти и цветя изпъстряха градината и двора,във въздуха се носеше нежен аромат на пролет. Дърветата и зелената трева, които бяха оградили цялото училище приличаха на огромен венец. В този така омаен и прекрасен ден, Панталей нямаше желание да излиза и седеше на прозореца в стаята си забил поглед в стъклото. Наруто и Линту бяха навън в компанията на Сис и Филип. Можеше да се каже,че изчезването на телефона ги сближи и дори Панталей не можеше да отрече това. Петимата често се разхождаха заедно и без дори се осъзнават усещаха,че ги свързва огромно доверие. Винаги имаха теми за разговор и се чувстваха добре, когато бяха заедно.Тук никога не се знаеше какво можеш да изгубиш,но за сметка на това да спечелиш.
Kакто винаги, Дявола се появи по обичайния си начин с обичайната си усмивка и нелеп вид.
-Как си? Виждам,че не напредваш-вместо поздрав каза новодошлият
-Ти не разбираш...
-О,разбирам много добре. Много си смел,Панти. Не ти ли стигат моите задачи,че се наемаш с още?
-Луд ли си? Какво можех да направя? Помолиха ме за помощ...съдбата на цялото човечество зависи от намирането на тази вещ. Или трябваше да кажа " Съжалявам,но имам по-важна работа.Трябва да намеря една душа с помощта на магически куб,служа на Дявола, който носи хавайски къси панталонки и понякога се появява да си бъбрим... не ме е грижа,че цялата планета е в опасност,не ме занимавайте с тези глупости." Така ли трябваше да кажа?
-Защо не? Защо си мислиш,че можеш винаги да контролираш положението? Защо си мислиш,че ако ти не се намесиш в нещо другите няма да се справят...наемаш се с хиляди неща а основната ти задача е една.
-Знам. Но просто тези хора смятат,че аз и приятелите ми можем да им помогнем,вярват ни. Пък и започваме да се сприятеляваме с тях. Не мога да стоя безучастен като знам,че могат да се случат ужасни неща. Не може да не ми пука какво ще стане със собствената ми планета.
-Винаги готов да следва някакъв дълг,винаги готов да се изправи срещу злото...-започна Дявола усмихвайки се-точно за това избрах теб за ловец на души. Но ако е писано да се случи нещо със Земята ти не можеш да го спреш. Не разбирам защо хората си мислят,че без тях нищо няма да е същото. Вселената е съществувала,съществува и ще съществува независимо от вас. Има хиляди планети и раси...ако Земята изчезне ще е все едно някаква прашинка се е изпарила.
-Според теб е така,но не е.Ти никога не си се поставял на мястото на обикновен смъртен. Грижа те е само за душите,Ада и дали си върша работата.
-Не можеш да знаеш дали е така...не съм се родил такъв-въздъхна Дявола и добави-но да говорим за мен. Между другото, този телефон съм го мяркал някъде.
-Какво?-ахна момчето- но кога...къде? И защо не каза веднага?!
-Имам си и други неща на главата-невъзмутимо рече Дявола-телефона го видях у едно момче, което живее в малка стаичка до кухнята
-Така ли? И какво си търсил там? Пък и каква е тази стая?
- Знам ли.Момчето имаше честта да разговаря с мен седмици преди това. Един ден, случайно отидох пак в онази стая и забелязах странният телефон.
-Не...само не ми казвай,че...-пребледня Панталей
-Забележителен младеж,наистина.Искаше да отиде много на онзи бал и аз се явих в ролята на добрата фея, която изпълнява желания.
-Само,че добрите феи не взимат душите на хората! -кресна ядно Панталей и изгледа мрачно Дявола
Понякога му се искаше да му удари такъв юмрук,че да не се свести никога. Ненавиждаше когато шефа му взима съвсем невинни души само защото хората не знаеха с кога си имат работа. Искаше му се никога да не го беше срещал,искаше му се да не знаеше,че съществува...искаше му се да не му служеше а да живее съвсем нормално. Знаеше,че много скоро щеше да се освободи от тази длъжност,но на каква цена?
-Значи си му обещал да отиде на тъпия бал и само заради това се е съгласил да ти даде душата си?
-Точно така...не очаквах да е толкова лесно.Мислех си,че може да отиде на бала както всички други,но явно не му е позволено и е искал да се вмъкне незабелязано.
-Доста странно.Помниш ли с какъв костюм беше?
-Не,съжалявам...дори не помня как изглеждаше,лош физиономист съм. Но май беше със светла коса,дори дразнещо светла бих казал. Все пак вече знаеш къде може да е телефона.Отново ти помогнах.
Панталей се замисли. Явно не беше Игнадий а друго момче в кухнята освен него нямаше...или поне така си мислеше.
-Ядосан съм,че си постъпил така с момчето,но благодаря за информацията.И все пак се чудя как телефона се е озовал при това момче и какво търси то в стая до кухнята?
-Това не знам. А на теб не ти остава много време. Успех с всички задачи. Ще се върна.
Дявола изчезна сякаш никога не го е имало и момчето тичешком излезе от стаята си за да говори с останалите и да предприемат най-накрая нещо смислено.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 3:30 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

11

Петимата взеха единодушно решение. Нямаха друг избор освен да се промъкнат в стаичката до кухнята, където може би се намираше телефона. Все още не разбираха какво търси там онова момче,но сега трябваше да действат бързо. В крайна сметка по-разумно беше да отиде само един човек до там за да не е прекалено подозрително. Наруто щеше да се справи най-добре.Той все пак имаше предимство понеже нинджите владееха способността да са наведими и безшумни. Или можи би повечето. Той не беше типичен нинджа, дори вдигаше винаги най-много врява от всички,но сега искаше да докаже,че и той има тези способности и ще се справи.
И така един хубав слънчев ден,японецът пременен в тъмните си одежди се отправи към целта. Предните дни разузна,че вратата в дъното на кухнята води към стаичката и сега само трябваше да влезе и да си тръгне без никой да разбере. Сякаш по чудо, вратата на кухнята зееше отворена навярно за да се проветри.Момчето предпазливо надникна вътре като се увери,че коридора е чист и не чува стъпки. За по-сигурно обаче тайно беше отмъкнал мантията невидимка на Хари Потър и се молеше той да не забележи липсата й.
В помещението духчетата приготвяха вечеря и шумно си говореха. Носеше се приятна миризма на най-различни гозби и сладкиши и Наруто усети,че огладнява. Тракаха тенджери и тигани,слагаха се тави с примамливи шоколадови десерти във фурната,режеха се зеленчуци и от време на време някои готвач припряно разбъркваше врящите ястия на котлона. Единствения,който си почиваше беше Игнадий. Седнал на един от плотовете,облегнат на стената с уморено килната глава на една страна беше задрямал. Черната готварска шапчица му придаваше някак умилителен вид когато спеше.
И все пак ,Хагино разбра,че няма да е толкова лесно да влезе вътре при толкова много хора.Тогава му хрумна нещо друго.До вратата бе оставена количка за рум сервиз на два етажа.
Долната й част беше покрита с бяла покривка и след като нинджата се увери,че е празна просто влезе вътре. Не се оказа никак трудно защото се сви на топка и някак се смести.
Почти нямаше въздух,но подобни условия бяха част от тренировките му в академията. Затаи дъх и зачака. И както предполагаше, скоро едно духче дойде, забута количката мърморейки си нещо. Наруто нямаше представа на къде я вози,но продължаваше да не помръдва вътре колкото и да изтръпваше тялото му. Духчето спря да бута количкта и отиде да си довърши един десерт. Момчето леко надигна покривката и тъмните му очи се спряха на сива дървена врата. Вече беше убеден,че именно това е въпросната стаичка. Огледа се наоколо и по възможно най-ловкият начин се пресегна към дръжката и я натисна. Чу се леко скърцане и вратата бавно се отвори.
Наруто пак се огледа предпазливо и доста напрегнато. Съвсем бавно и безшумно изпълзя изпод количката и се вмъкна в стаята.След това тихо затвори вратата и все още пълзейки въздъхна от облекчение. Момчето се изправи и се огледа. В стаичката имаше само едно легло,дървено столче,гардероб и малко шкафче. На бледо жълтите стени висяха няколко картини на планински пейзажи а през единственото прозорче слънчевите лъчи се прокрадваха едва забележимо. Нинджата не хареса стаята, защото изглеждаше прекалено празна и тясна.
Започна да се оглежда наоколо и отвори гардероба ровейки в него. Нямаше и следа от това, което търси. Погледна под леглото,в шкафчето под възглавницата,после провери отново,но нищо. Мобилният телефон може и да е бил някога тук,но вече беше твърде късно.
Сърцето на младежът се сви защото всички щяха да го посрещнат в очакване а той да им съобщи,че нищо не е открил. Измъкна от кухнята както дойде. В коридора срещна останалите и с огромно усилия им съобщи новината.
И все пак,извънземният имаше странното предчувствие,че съвсем скоро нещата ще се оправят, за това се мъчеше да прогони отчаянието и тъгата, които често го обеземаха. Искрено благодари на тримата приятели, които може би вече чувстваше като свои.
Тази случка наистина сближи петимата и сега почти навсякъде бяха заедно,дори на тайните репетиции на импровизирана бадна на Сис в която бяха Филип,Сарфиос и Айвън Малфой. Айвън донякъде притежаваше лошия нрав и арогантност на брат си,но беше някак по-смел и дързък и ако човек го опознаеше разбираше,че не е толкова лош. Той беше единствения чернокос от целия си род,който се увличаше по пеенето,рок музиката,татуировките и обиците и често пушеше цигари и поради тези причини го смятаха за издънка и аутсайдер както в семейството му,така и в Слидерин. Но на него не му дремеше особено. Нямаше и предразсъдъци относно другите четири дома а преценяваше хората по това дали му допадат или не.
Филип даде всичко от себе си и колкото и да не искаше да признае беше добър музикант. Айван и Сарфиос също се справяха чудесно и можеше да се каже,че те четиримата бяха доста успешна комбинация.
-Значи ти наистина си нинджа? И владееш бойни изкуства?-за десети път попита Сарфиос Наруто ,който заедно с Линту и Панталей наблюдаваха поредната репетиция на бандата им
-Да,да-с досада отвърна момчето- а вярно ли е,че ти си и текстописец?
-Ами,може да се каже...между другото, аз съм голям фен на японската култура и език. Колекционирам си всякакви японски джунджурии. Харесвам японското облекло а историите за нинджи и самураи са ми любими. Обожавам и японската съвременна музика,японската анимация и дори смятам това лято да уча езика и писмеността.
-Това е страхотно-усмихна се любезно Хагино въпреки,че според него това момче прекалено много се вживяваше във всичко свързано с родината му.Често когато се срещнеха по коридорите Сарфиос започваше да го разпитва за нещо свързано с академията,тренировките и какво ли още не. Японецът искрено се радваше,че има човек, който толкова да проявява интерес към неговия свят,но понякога просто му омръзваше. Веднъж дори, неговият фен поиска да разгледа оръжията му,да ги снима както и да присъства на една от тренировките му.
-Хей, какво ще кажеш някой път Наруто да те покани на гости в Япония? Няма ли да е вълнуващо?-подметна Линту и като видя стреснатия вид на приятеля си прихна заедно с Панталей
-Идеята е невероятна!-възкликна Сарфиос- пропуснах ли да кажа,че японските ястия са направо превъзходни? А по отношение на техника японците са ненадминати.
-Стига си дрънкал...време е да се залавяме за работа-смъмри го Айвън-не съм дошъл тук да слушам одата ти за Япония.
-Само споменах-оправда се другото момче
-Айвън,не се сърди...той просто е много възхитен от всичко това. Пък и не всеки ден срещаш нинджа-защити го Сис, докато настройваше китарата си
-Ще започваме ли или не?-припряно каза Айвън-на три.Едни,две три.
Айван запя и останалите засвириха. Песента беше кавър на някаква известна пънк или рок група. Наистина музиката звучеше доста добре. За хора, които до сега не се бяха занимавали професионално с това се справяха удивително. Сис поклащаше леко глава в такт с музиката и се усмихваше. Но сякаш не можеше да се концентрира напълно. Мислите й я водеха към кухнята на ''Мираж''. Факта,че готвача Игнадий толкова я беше заинтригувал я дразнеше.Или плашеше.
Той трябваше да остане просто моментен образ от един незначителен миг в живота й. Съзнанието й често рисуваше образа му,но тя постоянно си повтаряше,че всичко се дължи на привързаността към цялото. Сега беше тук,с приятелите си и най-сетне имаше възможност да свири в банда,да е толкова близо до това,което е искала години наред и е в кръвта й...трябваше да е напълно щастлива и целенасочена.
Игнадий беше просто един обикновен младеж,невероятен сладкар и не напълно непознат. Отричаше варианта да й е станал симпатичен по някакъв начин. Страхуваше се от подобна идея. Избягваше я.
Хагино и останалите харесаха изпълнението и след края му, бурно изръкопляскаха
-Вие сте най-готината група в магическия свят,която съм чувала-откровено каза Линту и Айвън я погледна странно.
Още от самото начало тя го беше впечатлива със своенравното си поведения и войнствения дух. Пък и момчето не можеше да не забележи как изглежда. Линту имаше стройна фигура и продълговато красиво лице с чип нос и светлокафяви очи с дълги извити мигли. Тъмната й коса се спускаше до кръста и обикновено няколко предни кичура бяха прибрани с шнола отзад. Често носеше кожени ръкавици без пръсти а около ръкавите й се увиваха кожени ширити. Отстрани изглеждаше точно като средновековно момиче-воин. От своя страна Айвън беше висок чернокос младеж с решителна усмивка и леко дързък поглед. По ръцете си имаше множество татуировки и гривни с шипове,носеша значки и зелена мешка,винаги се разхождаше с кобинки на висока подметка а пиърсинга на долната устна определено му отиваше. Момчето имаше някаква симпатия към Линту,но не го показваше защото беше прекалено горд за да признае,че някое момиче е успяло да го впечатли. Понякога подмяташе разни заядливи коментари и тя доста се дразнеше като му отвръщаше със същото.
Линту не го понасяше..още щом го зърна й стана особено неприятен заради тази прекалена самоувереност и наглост. Айвън понякога също не я понасяше защото се държеше толкова нелюбезно към него сякаш й беше сторил нещо.
-Не вярвах,че от твоята уста ще излезе нещо добро за каквото и да било-подметна той
-Все едно ме познаваш...и за твое сведение говоря хубави неща,но когато си наоколо това е невъзможно -не му остана длъжна финландката
-Ти си толкова груба,че ако не те бях виждал щях да помисля,че говори момче
-Бас държа,че ти пък удряш като лигаво момиче-сряза го отново тя
-Бих ти доказал обратното,но не бих посегнал на една дама...като дама се насилих да го кажа
-Просто не ти стиска.Пък и аз предпочитам стрелбата с лък пред боя.
-Сериозно ли? Имаш късмет, аз умея да стрелям и съм точен до съвършенство-горделиво каза Айвън,остави микрофона и наперено застана до момичето
-Може да си добър в пеенето,но недей да се хвалиш за щяло и нещяло. На думи всеки е велик.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 4:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

12

Том Риддъл седеше сам на една пейка в двора на училището. Опитваше се да се съсредоточи върху урока който учеше,но безуспешно. Напоследък появата на онова странно момче и нещата които му беше казал на му излизаха от главата. Той много искаше да се вслуша в думите му,но изпитваше колебание. От години мрачните мисли и омразата не се разделяха с него. Това го убиваше,чувстваше се мъртъв макар и жив. Може би така се опитваше да притъпи мъката и страданието, които тлееха в душата му.
И все пак това момче успя да го накара да погледне нещата под друг ъгъл. Преди да го срещне, дори не се бе замислял,че може да промени живота си към добро. Или може би не искаше да се замисли. Все още му беше трудно да възприеме,че някой иска толкова да му помогне при положение,че едва се познават. Не можеше да забрави и начина по който се беше появил и факта,че е истински нинджа.
Както си седеше замислен на пейката чу силен вик и забеляза в далечината фигура която се приближаваше към него. Том за пръв път се усмихна от сърце. Това беше Наруто.
Момчето си мислеше,че повече няма да го види и сега остана приятно изненадан. Усети някаква странна светлина в сърцето си. Възможно ли е това да беше радост? Не знаеше защото, досега не беше изпитвал подобно чувство.
-Наруто! Ти се върна- все така усмихнат възкликна Том-седни.Как си,какво става с теб?
-Бил съм и по-добре. А ти какво си мислеше,че ще забравя за теб просто ей така? Обещах да ти помогна и няма да се откажа. Имам ужасни новини за теб,обаче.-ведрият вид на нинджата изчезна и на негово място се появи угрижен и печален поглед.
Усмивката на Том се стопи и не продума в очакване на най-лошото.
-Вече знам бъдещето ти. Знам какъв ще станеш. Нямам време за обяснение как съм научил...сега просто трябва да ми се довериш.
-Слушам те.Кажи ми всичко което знаеш.
-Не те чака нищо добро.След доста години омразата и злобата ще се превърнат в лудост стигайки краен предел.Ще станеш ужасен човек,ще се превърнеш в убиец жаден за отмъщение който няма милост към никой изпречил се на пътя му. Ще задълбаеш до толкова е черните изкуства,че ще ги усвоиш блестящо и ще наречеш себе си Волдемор и ще си най- злия черен магъосник на всички времена. А ако не си помогнеш сам, дори аз няма да мога.
-Но това е най-зловещото нещо което съм чувал-уплашено изпетечи Том повече от потресен-никога не съм искал да ставам такъв...сега знам,че ти си единствената ми надежда. Кажи ми ,какво да сторя,че да променя живота си? Кажи ми как да стана по-добър човек?
Наруто никога не бе виждал Том в такова състояние. Сега той имаше блед и измъчен вид а в очите му се четеше разкаяние и уплаха. Нинджата го погледна същувстващо и заговори окуражително:
-Все още имаш време да промениш всичко. Но трябва да го желаеш искрено и да забравиш всички мрачни мисли...помогни си сам за да ти помогнат другите. Аз ще направя всичко по силите си да те спася от това трагично бъдеще,но това е твоят живот и ти решаваш какъв ще е. Дали искаш да се промениш и да преоткриеш доброто в теб или искаш да свършиш като луд черен магъосник погубен от собствената си зла същност? Години след всички твои злини,ще бъдеш убит от тайнствено момче и целия свят ще те запомни с презрение и омраза.
Хората не се съдят само по техните действия и качества а и по избора им. Може би имаш чудесни качества за един психопат и черен магъосник ,но не мисля,че би избрал този път.
-Разбира се,че не искам да съм убиец! Никога не ми е минавало през ума такова нещо...явно с годините психиката ми е станала такава и съм решил,че само така мога да залича страданието и лошите спомени. Злобата е станала моя фиксидея-разсъжаваше момчето сякаш го вореше повече на себе си.-Явно трябваше да се случи нещо брутално за да се събудя от кошмарния си сън. Всичко ,което научих от теб ми повлия изключително много. И този път ще приема помоща ти. За толкова кратко време аз осъзнах,че си прав и само моят избор е решаващ. Искам да се променя и ще се постарая. Може би дълбоко с себе си винаги съм знаел,че доброто в мен е по-силно,но без теб нямаше да го открия. Ти ми вдъхна вяра и надежда,че мога да преодолея лошите моменти и да ги игнорирам.Ще ми трябва доста време,но все от някъде трябва да започна,нали?
-Вяравах в теб и винаги съм вярвал. И знам,че ще се справиш с всяко изпитание което живота ти поднесе. Нямаш представа как се радвам,че съм успял да те убедя,че на този свят все пак има добро и то живее във всеки от нас. Просто някой хора не могат да го разберат,но за щастие ти вече не си от тях.-Наруто го потупа приятелски по рамото
-Благодаря ти за всичко. Никога няма да те забравя и ще се старая да имам неугасваща вяра като теб. Ти си първият човек, който мога да нарека свой приятел.
- Но няма да съм последния.Аз също те мисля за приятел и чудесен човек, който най-сетне се осъзна.
Като за начало трябва да се научиш да се усмихваш. Усмивката понякога говори повече от думите.
Ще видиш,че като говориш с хората усмихнат и те ще ти отвърнат със същото. Забрави тази мрачна физиономия, защото не ти отива. Започни да общуваш повече със съучениците си. Сигурен съм,че ще намерите много общи теми. Когато някой е в беда му помогни,защото с една добра постъпка не се изчерпва всичко. Върши добрини дори без да знаеш,че ще получиш отплата. Направи така,че да се чувстваш щастлив като правиш другите щастливи и мисли позитивно.
Аз ще идвам от време да на време за да ти съдействам и ще си говорим много. Мисля,че ти направи важна стъпка към промяната си като взе това решение.
-Ти направи достатъчно добро като помогна на мен...смятам,че това е достойно за възхищение. Хората като теб за изчезващ вид.
-Знам и затова се стремя да ги накарам да се вслушат в думите ми и да ме подкрепят. Така малко по-малко нещата в този свят ще се оправят. Аз вярвам в това и следвам своя път.
-Прекалено си добър и понякога това е минус...не се оставяй да се възползват от добротата ти-посъветва го Том-защото понякога е по-добре да не се намесваш в нечия съдба дори за добро.
-Не задължавам никой да ме слуша и да следва моите идеали. Просто искам колкото мога да направя този свят едно по-хубаво място, където хората си помагат и държат един на друг. Искам да изкореня отчуждението,омразата и злобата защото няма нищо по-грозно от това. Винаги ще има злодеи,но не пречи да станат по-малко.
-Доброто и злото са нещо относително.- каза Том и въздъхна като по-голям брат, който се опитва да вразуми малкото си братче-понякога отстрани изглежда,че вършиш злина,но всъщност не е така. Ще ти дам пример, който ще е разбираем за теб. Представи си,че елитни нинджи-убийци нападат родното ти селце. Ти вече си овладял нинджуцу перфекрно и си подготвен за истинска битка. Сражаваш се смело срещу враговете и тогава един от нинджите замахва с меча си към теб на сантиметри от лицето ти. Нямаш никакво време да реагираш и единственият начин да се защитиш е да го убиеш. Как ще постъпиш? Ще го оставиш да те довърши? Ако наистина искаш да браниш народа си е неизбежно да не отнемеш поне един живот. Как мислиш се действа на война?...да не би хората да си говорят мирно и тихо за добротата и всичко да е чудесно и прекрасно? Когато убиваш някого, който иска да унищожи народа ти постъпваш така за да защитиш всички тези хора жертвайки се за тях. По този начин ти си спасил хиляди човешки живота. Ако оставиш врага ти да те убие,след теб ще избие всички. И така ти няма да си сторил никакво добро а точно обратното.
- До сега никога не съм се сражавал с истински нинджа а само с връстниците ми от академията. Но в твоите думи има истина. Ако искам да стана велик нинджа и да браня народа си трябва да съм подготвен за всякакви ситуации и да съм безмилостен към враговете. Или просто да направя така,че да няма такива.
-Врагове,престъпници и лоши хора винаги ще има. Спри да мислиш за това как да ги изтриеш от този свят. По-скоро се научи да се справяш с тях. Мен ме промени и избави света от един лош човек,но пак ти казвам- не можеш да помогнеш на всички.
-Така е,ясно ми е. Ще се вслушам в думите ти както ти направи. И ще продължа да следвам идеалите и мечтите си като понякога оставя нещата да се случват както е писано.-усмихна се японеца отново придобил ведър и непоколебим вид
-И двамата научихме по нещо и си бяхме взаимно полезни.-доволно рече Том и се здрависа с новия си приятел-...и ей,надявам се един ден да се срещнем пак някъде из необятното пространство на времето.
-Сигурен съм,че ще се срещнем, но дано този път сме в едно време...защото тези разходки по порталите направо ми размътват мозъка.
В този момент,към тях се приближи малко плахо едно красиво тъмнокосо бледо момиче с чуплива коса ,черни украшения на шията си и черен гарван на рамото. Тя се усмихна на Том и му помаха очаквайки момчето да се направи за пореден път,че не я вижда,но искрено се изненада като той я позрави с весело изражение.
-Здравей, Бела....сега нали имаме час по отвари?-запита момчето и я погледна мило
-Да,точно така-кимна тя-изглеждаш доста весел. Радвам се,че най-сетне ми проговори...обикновено страниш от всички и ме гледаш доста недоверчиво.
-Така ли...? Е, значи е време това да се промени. Какво ще кажеш да отидем заедно след часовете в мрачната част на градината и да търсим мъртви животни за твоя гарван?
-О..-засия момичето на име Белатрикс-би било страхотно! Никога не сме ходили където и да било двамата. Наистина има промяна у теб,Том.
Том Риддъл се здрависа все още развеселен с новия си приятел и заедно с Бела тръгнаха за час по отвари като момичето не сваляше очи от него и Хагино можеше да се закълне,че по бледото й лице се е появила руменина и очите й са блестят като звезди.


***

Междувременно все така безгрижният Емануил пресаждаше един розов храст в градината и весело си подсвиркваше. Беше в чудесно настроение както винаги и от доста време насам не мислеше за нищо. Сега дори мобилния телефон, който мирно си стоеше в джоба на широките му панталони не му пречеше. Той просто умееше да бъде щастлив дори без особена причина. Хора като него се срещаха рядко. Като се имаше предвид,че беше израснал без родители,и без достъп до външния свят се предполагаше поне малко да се чувства тъжен и самотен. Но Емануил от малък си създаде нагласата за положително мислене и приемаше и лошото с усмивка на уста. Той сякаш не се впрягаше толкова в нещата пък и вярваше във възможностите и късмета си. Не обичаше прекалено много да се старае в нещо а се оставяше на течението,често постъпваше лекомислено,но нямаше друг който така добре да се адаптира към дадена обстановка и да се учи толкова бързо. Искаше да е щастлив и го постигаше,умееше да се забавлява и съвсем сам. Дори когато помагаше в кухнята можеше да му е весело като си тананика и подсвирква,като барабани с пръсти по плотовете или просто си бъбри с някой от кухненския персонал. А вечер, когато се оттегляше в малката стаичка лягаше на леглото и дълго гледаше звездите през отворения прозорец. Тогава въздъхваше и заспиваше непробудно. Обикновено един негов ден минаваше съвсем еднообразно:събуждаше се бодър и отпочинал към осем часа сутринта,протягаше се,с максимална бързина оправяше сутрешния си тоалет и сядаше да закусва. След това, се залавяше да помага в приготвянето на множеството ястия като най-често режеше и белеше зеленчуци или миеше посудите, които никак не бяха малко. Имаше дни в които нямаше никакво свободно време и си лягаше капнал от умора,но понякога когато в кухнята нямаше кой знае колко работа момчето отиваше в градината където се чувстваше най-необезпокояван.
Обичаше да се да се грижи за цветята,тяхната красота го омайваше и понякога,когато наоколо нямаше никой им пееше. Сигурно мнозина биха казали гледайки го отстрани,че не с всичкия си,но Емануил знаеше,че си е съвсем наред. Въпреки,че покрай него не се случваше нищо кой знае колко интересно,той не се оплакваше от живота си защото смяташе,че трябва да се събуждаш и заспиваш изпълнен с благодарност за това което имаш дори да не е много. Може би нямаше причина за радост и усмивка,може би се самозалъгваше,че всичко е наред. Но той никога нямаше да съжалява за нищо защото беше благодарен,че съществува. Понякога се измъчваше,че е безмощен и едва ли някога това ще се промени,но беше свикнал да вижда и търси магията навсякъде около себе си и знаеше,че и той я притежава макар и не по този начин както другите.
Щом съдбата или който и да е го е изпратил тук,значи е имало причина да стане така и се чувстваше полезен макар и просто "момчето от кухнята".
Той самият никога не се беше смятал за нещо по-малко от останалите само защото живееше изолиран и нямаше нормално семейство като другите. Така се бяха стекли обстоятелствата и той го приемаше без да страда. Пък и никога не се знае какво може да ти поднесе живота,а Емануил обичаше неизвестното и когато му дойде времето щеше да се гмурне в него без страх.
Чу тихо мърморене и стъпки. Видя,че по пътеката се задава някакво светлокосо момче със зализана назад коса.
Това беше Драко Малфой. Напоследък се изпокара с доста хора и сега се чувстваше обиден и леко тъжен. Нуждата от комуникация или просто бърборене беше толкова голяма,че щом видя Емануил веднага се приближи до него.
-Как е?-любезно попита той
-Бивам-отвърна на поздрава Емануил развеселен,понеже не очакваше да го заговори негов връстник. Дори не очакваше който и да било да мине оттук. За момент се появи лека тревога в съзнанието му да не би непознатият да сметне за прекалено подозрително,че работи в градината,но все нещо щеше да отговори звучейки убедително.
-Работиш гледам...колко ти плащат?-полюбопитства другото момче
-Никой не ми плаща...обичам да работя в градината.
-Интересно...аз пък обожавам да говоря. Винаги обсъждам нещо с някой,винаги споря или обяснявам.
Напоследък обаче,всички ми се сърдят, не знам защо. Понякога са толкова скучни,че едва ги издържам...не мога да си представя как някой ще предпочете да мълчи като темерут пред това да каже нещо..Има толкова много теми за разговори,но тук започва да става пълна скука. Разкажи нещо за себе си.От кой курс си,имаш ли си хобита? Какво мислиш за смотаняка Потър?
-Вече ти вярвам,че си много приказлив-откровено каза русокосият и му хрумна чудесна идея
-Бих казал общителен-поправи го Драко- не говоря празни приказки,макар и мнозина да мислят така. Те са ограничени и нямат какво да кажат, това им е проблема. Аз винаги имам какво да кажа,с мен човек не може да скучае, защото мога да говоря за какво ли не. Като започна от слуховете, които се носят из училището и стигна чак до статиите в местните вестници.
-Имаш разнообразни теми-с насмешка отбеляза градинарят-но бас държа,че ако ти дам едно нещо ще си промениш мнението.Ще ти се отще да говориш за дълго
-И какво е това нещо?
Емануил извади от джоба си предмета, който преди време му вгорчи живота и го подаде на Малфой с победоносно изражение
-Но това е мъгълски телефон-разочаровано каза светлокосото момче-не ми трябва.
-Това не е обикновен телефон-загадъчно прошепна Емануил-аз самият си мислех,че не нищо особено докато не открих какви функции има. Когато набера някакъв номер отсреща се чуват някакви странни гласове които говорят нещо което не разбирам.Мисля,че на чужд език. Дори ми се е случвало да набера няколко номера наведнъж и тогава гласовете говорят един през друг. Пълна лудница!
-Искаш да кажеш,че можеш да говориш с няколко човека едновременно и са някакви чужденци?-с недоверие запита Малфой и огледа отново мобилния телефон без особен интерес
-Точно така. Знам,че не ти звучи нищо особено,но има и още.Можеш да сърфираш безплатно в каквито се сетиш мрежи (над двеста) и има над две хиляди игри, които са жестоки! Лошото е,че е прекалено досаден и на мен ми писна от него.
-Шегуваш ли се? Всичко това, което ми каза е направо невероятно...вярвам ти, защото нямаш причина да ме лъжеш. Кажи,колко искаш за него? Сега ще видим дали Потър ще има с какво да се фука и да ме дразни!
-Не ми трябват пари. Давам ти го ей така...нямаш представа колко ми е дотегнало да слушам онези плямпала...но,внимавай. После да не кажеш,че не съм те предупредил
Драко нетърпеливо взе телефона и го огледа още веднъж,но този път погледа му блесна от някакво странно удивление.
-Сигурен ли си,че не ти е ценен?-вдигна вежди той
-Я стига,изобщо не ми пука за тази чудесия. Дано не се разочароваш като мен и ти донесе нещо.Само я махни от очите ми.
-Този телефон е уникален,съзнаваш ли това? Сега никой друг няма да има такъв...притежавам нещо наистина значимо. Благодаря ти, който и да си ти. Нямам търпение да го разуча. Някой друг път ще си побъбрим,но сега трябва да се връщам в час. Беше ми приятно,чао.
-До скоро,да ти е честит новия телефон- с леко състрадание каза Емануил,но Драко вече се отдалечаваше бързо като не откъсваше поглед от новата си придобивка.
-Дано и той осъзнае колко ненужна и дразнеща е тази вещ-промърмори русокосият продължавайки да пресажда розовите храсти в големи изрисувани саксии отново унесен в работата си. Изведнъж обаче,чу силен и възторжен вик идвайки зад него. Обърна се и не можа да повярва на очите си. Изправи се и остави лопатата си изненадан. Пред него стоеше онази симпатична финладнка,с която беше танцувал на бала. Тя се усмихна по нейния си начин и щом забеляза Емануил му махна с ръка така, сякаш се познават от години.
-Значи ти се грижиш за цветята?-поинтересува се момичето като пристъпи към него
-Не...всъщност...да,аз съм градинаря тук-смотолеви Емануил
-Съжалявам,че извиках,дано не съм те стреснала.Просто обичам толкова много цветята,че като видях колко са прекрасни и то на едно място...всъщност съм леко луда може би-говореше момиче все още развълнувано-отстрани изглеждам мрачна понякога и малко хора биха повярвали,че харесвам толкова много цветя.
-Значи ставаме двама-засмя се момчето от кухнята-и аз изглеждам като луд, защото пея на цветята
-Наистина? Това дори е полезно за тях доколкото знам.
-Права си,но хората просто обичат да изкарват някой който не им се нрави откачен. Само защото е различен.
-Знам какво е. Всъщност вече съм свикнала да не обръщам внимание и това е правилното решение.Не се представих. Казвам се Линту Хабер,от Грифиндор съм-Аз съм Емануил,приятно ми е-отговори той и се здрависа с момичето
-Ти сигурно си от Хафълпаф,които днес имат часове само следобяд -предположи тя. Другите са вече в час,всъщност всички освен мен.Не искам да мислиш,че наистина съм луда затова няма да ти досаждам повече.
-Да ми досаждаш? Глупости! Когато съм тук толкова рядко минават хора,че вече почти съм забравил да говоря.
-Но аз съм просто една непозната, която преди малко те сресна с вика си.
-Не си непозната,нали туко що се запознахме?
-...в момента така или иначе няма с кой друг да говоря така,че ще кажа на теб. Избягах от час защото обстановката ме задушаваше,напоследък си имам доста неща на главата и сега не му се слушаше поредното конско.
-Постъпила си разумно.Това е само един час все пак,няма да те изключат,я!-ведро възкликна Емануил и добави-сега трябва да продължа с работата си,но ако искаш можеш да останеш да гледаш.
-Това не са ли от онези зелени гъбени полу-живи водорасли?-запита момичето развълнувано-в час по Билкология не сме учили за тях,но на мен са ми интересни
-Ако искаш мога да те науча да ги пресаждаш,процедурата е малко сложна.
-Идеята е чудесна.
.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Юли 28, 2012 4:55 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

13

Момчето от кухнята поливаше прекрасните цветя в градината и разговаряше с Лунту. От известно време бяха започнали да си общуват. Двамата си допаднаха страшно и Емануил можеше да се нарече щастливец. В нейната компания времето минаваше неусетно и с нетърпение очакваше да се срещнат отново. Дойде момента да й каже кой е всъщност. Планираше да направи това още в началото,но нещо го спря. Не можеше повече да отлага защото така можеше да спечели неприязма й. Тя му се довери прекалено много и сега той знаеше историята на другите й приятели с изключение на това,че Филип е от друга планета. Надяваше се след като й каже всичко да го приеме, защото мисълта да загуби такава уникална приятелка го ужаси. Момчето събра смелост и със сериозен тон съобщи:
-Лин,много ми е приятно че си тук и,че имам възможност да съм ти приятел,но сега трябва да говоря с теб за нещо сериозно.
-Да не се е случило нещо лошо? Изглеждаш разтревожен.За пръв път те виждам такъв-каза момичето с леко притеснение в гласа
-Не,нищо лошо не е. Просто ще ти кажа всичко...с теб се познаваме отпреди. Виждали сме се преди да се срещнем в градината.
-Как така?-изнанада се Линту-аз не си спомням да съм те виждала някъде преди това.
-Ами на бала? Там разговаряхме за първи път-подсети я момчето гледайки очаквателно
-Шегуваш ли се? Та ако бяхме говорели щях ли да забравя? Имам предвид ти си запомнящ се човек...тогава може ти да си се припознал
-Хм...до колкото знам единствената,с черни пеперудени крила и толкова дълга коса на бала беше ти.-говореше Емануил все още в очакване
-Прав си..но аз наистина не съм те мяркала на бала пък камо ли да съм говорила с теб. Не разбирам,защо ми казваш тези неща?
-Не можеш да се сетиш,нали?
-Вбесяващо е когато на въпроса ми отговарят с въпрос-смръщи се тя-
-Добре. Преставам с увъртанията,ще ти кажа направо за какво става дума. На бала се запознахме,но тогава изглеждах по-различно.Бих казал дегизирано. Носех зелен костюм и маска домино...
-Не е за вярване! Значи ти си бил! Ти си човека с маската за който така и нищо никой не разбра...-развълнувано ,но малко ядосано извика момичето и загледа смаяно приятеля си-как съм могла да не забележа по-рано? Та тази коса с цвят на лимон не може да се сбърка
-Нали не ми се сърдиш,че не ти казах по-рано?
-Разбира,че не. Само се чудя защо на бала се държеше толкова тайнствено.
-Имам още много за казване,уви. Имам ти огромно доверие за това ще ти разкажа как се сдобих с една странна,на пръв поглед обикновена вещ. Всичко започна след бала. Съвсем случайно в една кошница с плодове намерих мобилен телефон. Разгледах го и реших да го задържа. Беше ме страх да кажа на някого защото можеха да ме набедят в кражба. Пък и притежателя му може да не го е потърсил. Сякаш този телефон се появи от нищото.Започнах да бърникам по него и много се забавлявах защото имаше нещо много необичайно и вълнуващо в този предмет. Но скоро ми писна от него. Вече го намирах за досаден и глупав и престана да ме вълнува.После..
-Спри! Тръгвай с мен! Ще разкажеш всичко това и на останалите ми приятели...-пребледня Линту мигайки шокирано-нямаш представа в какво си се замесил
-Но защо е толкова страшно това което казах?-объркан попита русокосият
-Страшно е меко казано в този случай..отиваме в компютърната зала.Въпросът е на живот и смърт.

***
Оснаталите се разхождаха блзизо до игрището за куидич заедно със Сарфиос и Айвън и си говореха за Хари Потър. Представяха си колко е облекчен сега след като вече го няма Волдемор и живее съвсем нормален живот. Но на новодошлите тази година им беше интересно да слушат за неговите патила през изминалите години и наистина го смятаха за уникален магъосник. Сарфиос и Айвън им разказваха какви ли не случи и интетесни истории свързани с очиталото момче.
След около петайсет минути при тях запъхтени дотичаха Линту и Емануил като всички огледаха непознатия с интерес
-Трябва да ви кажа нещо! Бързо,елате с мен някъде да говорим на саме-рече напрегнато Линту дишайки тежко
-Това да е гаджето ти,Хабер?-някак с помръкнало злобно изражение запита Айвън
-Млъквай,не говоря с теб.
-И все пак кой е това?-поинтересува се Наруто-за пръв път го виждам
-Хора,наистина имам да ви кажа важно нещо,елате!-повтори момичето-Веднага!
-Тук човек няма минута спокойствие-измърмори Сис и се обърна към Айвън и Сарфиос-чакаме се на обичайносто място привечер за да идем заедно до другото обичайно място. Приятни часове!
-На мен ли ми се струва или винаги около тях петимата се случва нещо странно-замисли се Айвън докато те тичешком се отдалечаваха-Е,до скоро братле. Налага се да ходя за час заедно с тъпия ми брат и групичката му.
-Айде,до след малко.
Шестимата седяха на една пейка в задния двор и след като се увериха,че няма никой наоколо, Линту и Емануил започнаха да разказват следейки реакцията на всики. С всяка изминала минута Филип изглеждаше като пред разстрел,Панталей и Сис придобиваха същевременно мрачен и ядосан вид, а Наруто просто мълчеше и в погледа му се четеше голяма тревога. Когато разказа свърши настъпи гробно мълчание след което пришълеца започна да говори нещо на родния си език вдигайки очи към небето. Изглеждаше изплашен.
-На кого даде телефона?-едва чуто попита той и после панически се развика
-Знам ли...някакъв смешник, който само бърбореше-гузно каза Емануил защото сега осъзна колко е сериозно положението
-Как изглеждаше този смешник? Виж какво, недей да мислиш,че това е някаква забавна игра ... ти знаеш ли какъв в този телефон?-намеси се гневна Сис-говори или трябва да използвам сила!
-Успокой се-каза Панталей хладнокръвно и се обърна към момчето от кухнята-Здравата си загазил. Не само заради телефона а и заради душата си..ти си този който живее в някаква малка стаичка. Знам всичко. Продал си си душата на Дявола! Не отричай!
-Ти пък!-възкликна Емануил-Вярно, дойде някакъв тип и се представи за Дявола...но,човече да не мислиш,че е бил той!?
-Знаеш ли..-започна другото момче -той е бил! Не разбираш в какво си се забъркал...
-Чакай малко-съвзе се Филип и извърна поглед към Панталей-за какво говориш?
-Съжалявам, че на вас със Сис не успях да кажа. Аз съм ловец на души. Служа на Дявола и връщам избягали зли души в Ада. Правя го за добро. Но той си върши неговата работа и аз не се меся.
-Няма нищо,благодаря,че все пак ни съобщи-примирено продума Филип който вече изглеждаше напълно съсипан а Сис едва не припадна
-Какво? Как така работиш за Дявола?! Че той съществува ли изобщо-объркано разпитваше тя
-О,повярвай ми съществува...често се появява и разговаряме
-Значи..ти се явява? Леле.....Значи щом наистина има Дявол има и Бог нали?-все още шокирано питаше зеленокосата
-Може би. Виж,с Бог не си си бъбрил,но покрай моята работа се научих да вярвам и на невъзможното. Сега трябва да приемете това спокойно и да открием телефона.
-А ти,Лин къде срещна Емануил?-поинтересува се Наруто
-С него се запознахме случайно в градината,той работи там. И така започнахме да си говорим и станахме приятели
-Разбирам колко каши съм забъркал,но недейте всички да ме вините. Искам да помогна и да оправя неща.
***

През следващите няколко дни шестимата се опитваха да измислят план чрез който да вземат телефона от човека у когото беше сега. По описанието веднага се сетиха,че става дума за Драко Малфой и Филип отново изпадна в потрес. Знаеше,че по-лошо от това няма на къде. Защо точно у този клюкар и злобар, който непрекъснато говори трябваше да попадне точно този телефон? Баща му щеше да се ядоса много,но той се страхуваше повече за съдбата на тази планета, която беше неясна. Емануил се оказа прекрасен човек й въпреки,че се познаваше с останалите четиримата от съвсем скоро успяха да намерят общ език.Т ой умееше бързо да се адаптира към дадена среда и да общува чудесно с хората.
Най-сетне Малфой ги удостои с вниманието си един петъчен ден в едно от междучасията.
Сис отиде да говори с него като започна престорено да го възхвалява и подметна,че е чула за новия му мобилен телефон. След много увъртания започна да го разпитва би ли разменил тази вещ за нещо друго и за нейно щастие момчето й довери,че има само един начин това да се случи.
Трябваше публично да обявят,че Слидерин е най-великия и страхотен дом и да ходят със специални шалове и шапки със символа на слидеринци както и да му пишат домашните цял месец. Беше наистина ужасно предложение,но нямаха друг избор освен да се съглсят.
Малфой искаше да задържи телефона,но не можеше да се откаже от подобна възможност да се изгаври с някой и да има полза от това.
И ето,че Филип си върна мобилния телефон. Сега обаче,му се искаше да си беше останал у Малфой, защото баща му беше по-бесен от всякога и крясъците му отекваха в главата на момчето дни наред...
-Няма да ти се размине...цялата планета е потресена от всичко наговореното по телефона! Не сме били обиждани така от хилядолетия! Собственият ми син...възмутително!-крещеше всеки път баща му щом той се опита да оправи някак нещата.
-Здравата ще си изпатиш,човече...колко неприятно-прехапа устни Наруто гледайки унило
-Лоша работа-въздъхна и Емануил, който все още се чувстваше виновен макар и Филип вече да не му се сърдеше и петимата всеки ден да разговаряха с него в градината.
-Аз съжалявам,че ви замесих в моите извънземни проблеми-рече Филип, който вече изглеждаше по-спокоен и готов да поеме наказанието си
-Я стига! Приятели сме ти и никога няма да ти обърнем гръб-потупа го по рамото Панталей-Знаете ли,не вярвах,че ще е толкова странно да имам приятели в училище.
-Че какво му е странното?-с недоумение запита Линту-Нямал ли си приятели до сега?!
-Естествено,че съм имал и продължавам да имам...но в предишното ми училище нямах. Всички си имаха групички а аз винаги бях по средата. Приятелите ми освен вас са извън училище и все пак сме много близки... но исках да кажа,че вие сте единствените ми училищни приятели и наистина съм щастлив,че ви има.
-Аз явно съм излишен тук- с тъга в гласа съобщи момчето от кухнята-вие наистина сте забележителни хора,но не искам да се натрапвам
-Никъде няма да ходиш-спря го Наруто-цял живот си бил изолиран и това е време да се промени.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2  Следваща Страница 1 от 2

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker