Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Героят ни напусна! Сега накъде? « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
KRAA
МнениеПуснато на: Сря Апр 06, 2011 6:09 pm    Заглавие: Героят ни напусна! Сега накъде? Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 22 Окт 2007
Мнения: 21
Местожителство: София

Героят ни напусна! Сега накъде?

Автор: kraa
Бета: няма
Рейтинг: General
Пейринг: няма, но може и да се появи. Ако се появи, никога няма да е ХП/ДУ. Само през трупа ми! Няма да видите и ХГ/РУ – не вярвам в пластмаси. Нито в ГМО.
Самари: Лъжа, целият ти живот е една гнусна, отвратителна измама. Приятелите, роднините, учителите – всичко е фалшификат. Има ли поне едно нещо истинско в живота на Хари Потър?
Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.


-Кои сте вие? – Гласът на Хари изтънява в панически фалцет – Къде са МОИТЕ роднини? Живи ли са, къде са, казвайте бързо! Кой ви постави тук, вместо тях?
Лицето на този, който се предтавя за Върнън Дърсли става мораво като патладжан, а кобилестата жена зад него е пребледняла като смъртница. Дъдли е толкова широко зяпнал, че от устата му се сипят трохи и зеленчуци, с които се е хранил до сега.
Никой не отговаря.
Хари грабва пълната със синя течност стъкленица и с вълшебна пръчка в дясната ръка излита навън. Там замахва във въздуха и на мига пред него спира триетажен, греещ с виочетови цветове чуден автобус. „Нощен рицар” – транспорт за вълшебници в беда. Хари скача още с отварянето на вратата, блъска стреснатия вълшебник, който се опитва да изрече обичайните в случая покана и цена на пътуванията, прескача нагоре и пътем извиква на Ърни – водача:
-Министерството на магията.
Без повече уговорки автобуса дига светкавично ускорение и изчезва от Привит Драйв. Вкамененото до този момент семейство в къщата на №4 се втурват като ужилени насам-натам в опит да възсановят, доколкото може, порядъка в своя фалшив живот.
-Трябва да уведомим Дъмбълдор – сеща се по едно време жената. – Трябва да го предупредим, че повече няма...С какво ще живеем оттук нататък?
-Никого няма да уведомяваме, най-малко него – внезапно отсича дебелият мъж – Поне това дължим на момчето. Достатъчно го мъчихме и играхме по свирката на дъртия пръч. Не знам, изобщо не знам, как се съгласихме с неговия план! Да се правим на други хора, да живеем живота им, да тормозим племенника им, да го осакатяваме.... А, не! Събирайте си багажа и изчезваме в Занзибар.
-А пари? С какви пари ще живеем? – приплаква жената.
-Да не мислиш, че всичко сме харчили! Имаме известни спестявания, не сме живели разточително. Ако сме пестеливи, ще изкараме няколко години, докато се устроя на подходящо работа. Дрелки са необходими и в Патагония. – успокоява жена си дебелака.
-Ами Дъденцето? Как ще го преживее той? – хлипа нещастната майка.
-Стига, жено! Синът ни е голям, петнайсет годишен е, трябва да се справи. Аз на неговата възраст сам си изкарвах джобните. Разглезихме сина си до немай къде. Погледни го – прилича на слон. Ставай, Дъдли и отивай да помагаш на майка си, събирайте само ценните неща.
Дъдли е така шокиран от събитията, че покорно и без дума да изрече, става и тръгва след майка си.
Два часа по-късно голям тъмносин Форд напуска Литъл Уингинг и отнася семейството, което доскоро носеше фамилията Дърсли от градчето, независимо, че слънцето току-що е залязло. Хората бягат и се спасяват, независимо от неудобствата.
~~~~~ ~~~~~~ ~~~~~ ~~~~

Хари нахлува в Атриума на Министерството на магията и се втурва към асансьорите. Дежурния аврор, възрастен мъж на около 50-60 години, скача да го настигне, но момчето е толкова бързо, а и днес късметът му работи на всичките сто процента. В момента, когато връхлита върху вратата на асансьора, тя се отваря и вътре е съвсем празно. Хари натиска един бутон и вратата се затваря, преди дежурния да е дори на метър от нея. Остава му само да проследи с гневен поглед къде ще спре, за да уведоми тамошните си колеги за нарушител.
Но днес съдбата е решила да прави подарък след подарък на разтревожения и уплашен младеж. Два етажа по-надолу асансьорът спира и в кабинката влиза строго изглеждаща жена с прошарена права коса до раменете и монокъл на едното око. Тя втренчено впива поглед в слабичкия вълшебник, очевидно ученик, и го оглежда отгоре додолу.
Веднага й прави впечатление солидната възраст на дрехите му – големи, увиснали върху мършавите плещи, избелели и прокъсани. Платнените гуменки не са в по-добро състояние, ръцете му стискат стъкленица със синкава течност. Вълшебницата за кратко се замисля върху цвета на отварата, върху подтиснатия и разтревожен вид на момчето, прави някои умозаключения и помисля с тихо съжаление: „Горкото момче, открило е, че хората, с които живее, не са му родители.... Кое ли е?”
Тогава ръката на момчето, държаща вълшебната пръчка се вдига, за да повдигне смъкналите се очила, а очите й, като омагьосани следват всяко негово движение, за да съзрат и доведат до любопитния й мозък, че тези очила са кръгли като велосипеди, а този белег с формата на мълния...
-Мистър Потър! – виква жената – Какво правите в Министерството? Търсите ли някого?
-Търся Началника на правовия ред. – отговаря момчето – Имам оплаквания и въпроси. Имам нужда от съвет и защита. Имам нужда от човек, на който мога да се доверя.
-Аз съм нужния човек, мистър Потър. Аз съм Началника на правовия ред. Казвам се Амелия Боунс. Племенницата ми учи в Хогуортс, Сюзън Боунс, може да я познавате. Заповядайте в кабинета ми.
Междувременно, асансьорът спира, вратата се отваря и двамата слизат на етажа с кабинета на Амелия. Двамата влизат в кабинета, жената минава зад единственото бюро в помещението и натиска един звънец.
-Седнете на дивана, мистър Потър. Сега ще дойде секретарката ми и ще ни донесе нещо за подкрепа. Чай, кафе, нещо за хапване?
-Право да ви кажа, мисис...
-Госпожица. Наричай ме мис Боунс.
-...Мис Боунс, не ми е до ядене, но не съм хапвал от вчера и то не беше кой знае колко, та няма да откажа и по-солидна подкрепа, както се изразихте.
Вратата се отваря и вътре влиза висока русолява особа с дълъг и навирен нос.
-Камела, донеси ни сандвичи, сок и плодове. И не пускай никого, докато не приключа тук разговора с мистър Потър, което ще рече – Мис Боунс поглежда златното си ръчно часовниче, явно, с магълски произход и отсича – до края на работния ден. ДДнес, сигурно, няма повече да приемам никого.
-Добре, мис Боунс. След минутка се връщам и пускам табелката.
Наистина, след две-три минути, Камела се връща, а зад нея във въздуха се носи голям поднос, отрупан с купи, пълни чинии и чаши, оставя го върху масичката пред момчето и напуска кабинета в пълно мълчание. Над храната се носят ароматни пари, стъклото на чашите е покрито с капчици кондензирала влага. Подносът изглежда така привлекателен, че откъм корема на младежа се чува яростно куркане на черва.
-Заповядайте, мистър Потър, хранете се.- подканя домакинята гладното момче и се подсмихва на охотата, с която чиниите една след друга биват уважени.
Пет-шест минути по-късно, първоначалният глад е вече утолен и младият вълшебник, вече по-спокойно, се обляга назад върху удобния диван, несъзнателно поглаждайки пълния си стомах.
-Можеш да почваш с разказа, мистър Потър. Какво страшно събитие ви накара да потърсите помощ в Министерството?
-Цял живот съм се чудил нормално ли е леля ти да позволи на мъжа си и на сина си да се отнасят с теб като с последната отрепка. Не само това, тя самата да се държи по същия начин. Да те има като роб в къщи – ти да чистиш, да готвиш, да дигаш и слагаш масат, да миеш чиниите, да копаеш, плевиш и косиш градината й, чичо ти да те кара да поддържаш колата, да боядисваш и още какво ли не. От пет-шест годишна възраст! До единадесетата ти година да спиш в килерчето под стълбата. Да носиш старите дрехи на дебелия си братовчед, да допускаш племенникът ти да е боксова круша на синати и мъжа ти... Мислех, че това е нормално, докато не тръгнах на училище и не научих, че поведение като на леля ми е недопустимо, не! Няма такъв случай – родната ти леля да се отнася така с теб, както моята с мен.
Тази година, в Хогуортс, имахме отвратителен учител по Защита – Долорес Ъмбридж, рядка гадина! Не само на нищо не ни научи, но наказваше всеки опит за съпротива срещу затъпяващите й методи – вижте ми ръката!
-Какво е това, мистър Потър, сам ли си го направихте! – Амелия разглежда странния, като надпис, белег върху тирната страна на дясната рък на младежа.
-Да бе, сам! Как ли пък не! Ъмбридж ни наказваше като ни караше да пишем с Кърваво перо! – отговаря той.
-Не е възможно! – провиква се седналата срещу него жена – Кървавото перо е забранено от Закона вече повече от петдесет години артефакт. Всички екземпляри са конфискувани.
-И вие ли ме наричате лъжец, мис Боунс? – огорчен възклицава Хари – Отивам си. Нямам ви повече доверие, щом няма да ми вярвате. – след което става и тръгва към вратата. Жената, силно покрусена от прибързаната си реакция и глупаво невъздържание скача и се втурва след него.
-Стойте! Спрете, мистър Потър! Моля ви, извинявам се за прибързаните думи. Честно, нищо няма да казвам, само не тръгвайте прибързано, успокойте се. – дърпа го тя за ръката обратно към дивана. – Сузи ще се сърди и ще ми крещи като обезумяла, ако разбере колко глупаво съм се отнесла с вас и ще е права.
Хари е отчаян и раздвоен, уморен и самотен. На кого да вярва, как да получи увереност, че тази жена пред него, приела го радушно, но така прибързано и импулсивно скочила срещу него още при първите му думи, няма да го предаде. Също като всички други... Няма приятели, няма роднини, няма ни един честен и почтен човек, на който да се облегнеш, който да те подкрепи.
-Дайте ми клетва, че ще слушате, че няма да подлагате на съмнение думите ми. Не ви карам да ми вярвате на мига, но поне проверете и тогава говорете – отстъпва момчето, защото по-добре тази непозната жена, отколкото никой.
-Заклевам се в магията си, че ще отсъдя, чак когато получа истински доказателства в едната или другата посока. Нека седнем, мога ли да те наричам Хари? – при положителното му кимване, тя се усмихва – Хари и да продължим, все едно не съм те прекъсвала.
- Добре, до къде бях...а, да! Хърмаяни Грейнджър ме убеди да обучавам нашите приятели на онова, което съм научил при моя нелек, смъртно опасен бих казал, ученически живот. Събирахме се в стаята, която елфите наричат стая „Иди ми-дойди ми”. Другите ученици я наричат Нужната стая. Ходех в нея не само, когато имахме организирана среща, но и всеки път, когато исках да избягам от шума и врявата в нашата, на Грифиндор, обща стая. „Иди ми-дойди ми” ти дава всичко, което ти трябва. Един ден тя ми даде стар, прокъсан учебник по Отвари и елексири. Без корици, без заглавна страница. Анонимен учебник, пълен с писания на ръка, с рисунки и диаграми, направени върху други листове и залепени вътре допълнително. За поясняване на написаното в книгата, когато празните полета не са стигали.
-? – и тишина от страна на Амелия.
-Да, точно така, започнах да го изучавам. Беше безценно съкровище. Вътре имаше всичко по всичко. Но най-интересни бяха, разбира се отварите. Не че няколкото листа, в които се описваше етикета и правилното поведение във Вълшебния свят, не беше абсолютно и брилянтно четиво. Но отварите.... Почнах да варя елексирите един след друг – за премахване на бемки, за предизвикване на бемки. За премахване на бръчки и за бръчки...Те винаги идваха по двойки, действие и противодействие! Бях очарован.
След няколко седмици намерих отвара за проверка на заклинания, наложени върху теб, тайно, без твоето съгласие. Когато го изпих, засветих като коледна елха! Какво ли нямаше – за следене, за подтискане на интереса, за засилване на невниманието, за разконцентриране, за ниско самочувствие, за повишаване на адреналина и понижаване умствените способности...Да не говорим за голямото си откритие – хоркрукса в белега ми!
-Хорксрукс – изхриптява вълшебницата – велики Мерлин! В белега ти – хор..., от Вол... – борбата й с клетвата стихва на това място, но Хари и така разбира какво пита тя.
-Освобождавам ви от клетвата, по-добре да си говорим на спокойствие – съжалява я младежът – Да, такива ми ти работи. После открих отровите в кръвта си – Амортенция, втечнен Империус, всякакви забрани и поощрения. Симпатии към едни, отдръпване от други... Отне ми месеци, докато изчистя аурата и кръвта си от паразитни отпечатъци. После варих и пих в промишлени количества защитни, укрепващи и подобряващи магическите ми токове отвари. И се появиха на дневен ред печатите – върху магическото ми ядро, върху връзката ми с родовото наследство, върху аурата ми, върху душевното ми партньорство, върху способностите ми. Оказа се, че способността ми да говоря със змии е единствения магически подарък, който не е запечатан. Сигурно, оня, който е осакатим душата ми, не е предполагал, че ще мога и това. Последната година варя и пия отвари като смок. Превърнах се във втори Снейп. Като казах Снейп, той се опита да разруши вродената ми ментална защита, навярно, за да ме направи лесен за достъп от волдеморт.
-Кой му разреши, Ъмбридж ли? – Амелия се е зачервила от възмущение.
-А, Ъмбридж, дребна риба е тя, мис Боунс! Друг даде височайшата заповед.
-Кой?
-Дъмбълдор, кой? Защо питате? Има ли сила на тоя свят, освен Дъмби и Волди, на които Снейп се подчинява? Няма!
-Каза, че се опитал. Как се справи с него?
-Много просто – влизам в лабораторията и още незатворил вратата, ме посреща: „Легилименс”! Аз се тръшкам на пода и припадам. Събуждам се в болничното крило. До следващия път. Припадъкът не е случаен, но прилича на итсински. Снейп е подозрителен като хлебарка, но е толкова превзет по отношение на всеки грифиндорец и особено към тия с фамилия Потър, че и да го убиват, няма да признае, че съм му почти равен в Отварите, заклинанията, трансфигурацията. Дъмбълдор е в същата позиция.
-После? – пита жената нетърпеливо.
-После разбирам как да разбера кой е авторът на помията.
-Кой беше, Хари?
-Голяма част от заклинанията беше сложил небезизвестния Велик защитник на Светлината Албус Дъмбълдор. Голяма част от отварите бяха приготвени от Моли Уизли. Останалата част – същите хора, но с разменени места.
-Ужас! Как Артър е допуснал това?
-Ха! Че защо да не е станало под негово давление, защо да не са решавали на семеен съвет. Защо трябва да хвърляме вината само върху един член от семейството? Те, нали са семейство, едва ли крият нещо един от друг. Поне аз не съм забелязал, благодарение на това, че милият ни директор позволява да ходя, извън Хогуортс и Литъл Уингинг, само в Дупката и на Диагонали, те да имат тайни един от друг.
-Отварата, която носиш, за проява на кръвно родство ли е?
-Много сте сведуща, мис Боунс! Уцелихте десятката! Хвана ме съмнение, нали разбирате, и когато открих състава му, веднага си го сварих. Като се прибрах при онези магли, чаках само няколко дни и на жената й дойде менструацията. Мигът на истината – вземам превръзката и я намокрям в колбата, после капвам моя кръв. Трябваше да е златно, а вижте каква е – синя. Синя! Разбирате ли какво значи това? Синя! Нямам нищо общо с ония гадове, нищичко. А аз се чудя, виждал съм майка си на снимки, всякакви снимки. Всъщност, от албума който ми даде Хагрид. Там няма снимки от свадбата на нашите, няма снимки мама и леля, НЯМА СНИМКИ НИТО НА ЛЕЛЯ, НИТО НА ВЪРНЪН! Ясно ли е накъде бия? Най-накрая пъзелът се подреди и всичко светна като в ясен ден. Тия хора, които ме „отглеждаха” и за които бях едно лайно, с извинение, не са моите роднини.
-Хари!
-Какво Хари, какво? Стана ми пределно ясно защо Дъмбълдор не позволяваше на НИКОЙ, който някога е виждал леля ми Петуния или мъжа й, да посети Привит Драйв.
-Но аз знам, че там са идвали Артър...
-И аз знам, че е идвал Артър, но тойе Уизли, нали? Нали се сещате – Амортенцията, отварата за приятелство, щедрост, празноглавие, късането на душедната симпатия, а?
-Мерлин!
-Мерлин, я! Но остана един важен въпрос. – тук Хари спира и се вглежда в жената пред себе си. – Вие сещате ли се какъв е той?
-Да, Хари. Къде са истинските ти роднини и каква е тяхната съдба? Ще се опитам тихо да придвижа тяхното дирене. Знаеш, че има начини по кръвна симпатия, специална отвара...
-Вече съм я сварил, но нямах време да я използвам. Веднага, след като открих лъжата и се развиках на жалките самозванци, хукнах насам. Остана на Привит Драйв. Имате ли желание да ме придружите обратно?
-Добре. Обещах ти, че ще ти помогна, само да се обадя на Сузи, за да не се безспокои и тръгваме.
~~~~ ~~~~ ~~~~
Силно „хлоп” съобщава за апарацията на двамата вълшебници в трапезарията на Привит Драйв №4. Тишината ги посреща в чисто подредената стая.
_________________
Волдемор: Авада-а-а...
Хари Потър (плахо): Кедавра?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker