Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 ХП Творчески турнир: Февруари 2011 « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
доккайто
МнениеПуснато на: Чет Фев 10, 2011 7:58 pm    Заглавие: ХП Творчески турнир: Февруари 2011 Отговорете с цитат

Потър Мания фен №1
Потър Мания фен №1

Регистриран на: 28 Авг 2008
Мнения: 3392
Местожителство: София

Герои - никой от главните. Може и измислени.


Задължителен елемент: да разказва за живота на някой обикновен магьосник по време на Първата, Втората или двете Войни.


Ограничения: да няма никакви срещи с главните герои, може само споменаването им; да няма прекалени геройски постъпки (може да са малки, но да не превръщат творбата в комикс или "Списъка на Шиндлер") и най-важното: да се споменава мнението на дадения магьосник към мъгълите и мътнородите.


Срок: до 26 февруари.
Събирач: Фелина.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Felina
МнениеПуснато на: Пон Мар 07, 2011 2:14 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Котка на Шрьодингер

Регистриран на: 14 Яну 2007
Мнения: 690

Време е за резултати.
Гласувайте в тази тема.
Ако искате само да си кажете коментарите без да гласувате - в ИИ-то.




Номер 1



Ръцете ми бяха мокри и покрити със сапунена пяна, когато една сова почука на прозореца ми. Погледнах към вратата на кухнята, преди да се намръщя насреща й. За щастие бях сама вкъщи. Ако беше човек, можех да я отпратя, но знаех, че тази птица просто нямаше да си тръгне, преди да съм взела писмото, което носеше.
Погледнах още веднъж към вратата и повтаряйки тихо Не псувай, не псувай, което използвах вместо реално псуване, откакто се беше родила дъщеря ми, Джоуди, се заех да изплакна ръцете си. Естествено, когато рязко усилих водата, тя оцели вече пълната тенджера, плисна и опръска цялата ми блуза. Не псувай, не псувай...
Отивайки към прозореца, свалих мократа си дреха, опитвайки се да не я допирам до лицето или косата ми. Можех да се закълна, че совата ме гледаше подигравателно. Но това, разбера се, беше само въображението ми. Нали?
Открехнах едното крило и посегнах внимателно за плика, но гадината отскочи назад, разпервайки криле, за да въстанови баланса си. Промуших цялата си ръка навън, но една крачка я постави напълно извън обхвата ми. Знаех какво ще направи ако отворя и не исках да става.
Затворих и излязох навън – да, по сутиен, но тогава изобщо не се усетих – но проклетата птица се измъкна под носа ми и кацна на прозорец на горния етаж.
- Ще сложа отрова за мишки във водата! – предупредих я, но това не я впечатли.
С въздишка се върнах и отворих широко прозореца. Совата влетя, пусна писмото на масата и продължи до другия край на стаята, където беше купичката с вода на кучето. А къде беше той? Може би можех да го насъскам... Но преди да завърша тази мисъл, птицата изхвърча обратно навън.
Затворих с трясък след нея и отидох да видя писмото.
Елизабет. Разбира се, кой друг.
Вътре имаше само няколко изрезки от вестници. Няколко от Пророчески вести и няколко от мъгълски издания. Вече бях виждала вторите и бях започнала да подозирам, изглеждаше точно както преди. Не ми трябваше да прочета нещо повече от заглавията, за да разбера какво става. Волдемор беше жив. Започваше втора война.

Първата война започна за мен в края на Коледната ваканция през четвъртата ми година в Училището за магия и вълшебство Хогуортс. Елизабет Рийс беше най-добрата ми приятелка там.
В трети курс най-сетне убедих родителите си да ми позволят да й гостувам. На следващата година беше малко по-трудно, след всичко, което им разказах. Сред роднините на Лиз имаше много мъгъли, но родителите й бяха магьосници и да бъда в къщата им в празнични дни беше невероятно преживяване. Говорещи портрети и огледала, движещи се снимки, лакомства с причудливи свойства, дори стълбище, чиито слълби се разместваха, образувайки парзалка, само с натискане на една от декорациите на парапета, братовчеди, състезаващи се да ме впечатлят със способностите си... Връщайки се у дома, бях заредена както с колкото вълшебни сладки се бяха побрали в малкото свободно място в куфара ми, така и с еуфория и истории за майка ми и баща ми. Много се забавлявах, гледайки как израженията им се променят, докато им разказвах за нещо от магьосническия свят. Преминаваха от интерес към изненада, любопитство, удивление, понякога дори страх. При описанието на почтибезглавия Ник, майка ми едва не припадна. Сякаш беше по-страшен от всички призраци, които бяхме срещнали на гробището при погребението на баба. Но, разбира се, аз бях единствената, която ги беше видяла.
След няколко прекрасни дни, г-н Рийс ме магипортира пред дома ми и бях запленена от зеления блясък на снега, покриващ всичко наоколо. Завъртях се в кръг, търсейки с поглед коледните украси, които излъчваха този цвят.
Но не бяха коледна украси.
Къщата изглеждаше същата, каквато беше винаги, прозорците в кухнята на първия етаж светеха, дори снежната покривка на малкия преден двор беше непокътката, само с тясна, старателно почистена пътека от портата до входната врата. По нищо не личеше, че преди няколко няколко часа тук са били група смъртожадни и родителите ми лежаха мъртви на кухненския под. По нищо, освен черния знак, сияещ в небето.
Съзнанието ми отказа да приеме случилото се. Бях чела истории в магьоснически и мъгълски вестници, чувала съучениците си да обсъждат, но не можеше да се случи на мен. Беше абсурдно. Невъзможно. Не и моето семейство. Не се бяха месили във войната. Бяха просто двама мъгъли, родили дете с магия. Това не беше причина да бъдат убити, дори от маниак като Волдемор. Абсурдно.

Треперех и бях на ръба на сълзите, когато скрих писмото на Елизабет в една от кутиите с мои обувки в дъното на гардероба. Сигурна съм, че трябва да съм имала много хубави моменти в магьосническия свят, но те бяха бледи и неясни, всичко, което наистина помнех, беше болезнено.
Като първите няколко седмици, след като се върнах в Хогуортс. Изведнъж цялото училище знаеше името ми. Може би нямаше, ако учителите не държаха да изкажат съболезнованията си, когато за първи път влезех в техен час.
Вечер не можех да заспя, а сутрин не можех да се измъкна от леглото. Така беше и онзи ден, в който започнах да обмислям най-смелия план в живота си. Или най-глупавия, зависи от гледната точка.

Беше един от тези дни, в които всичко върви от зле към по-зле. Твърде тежка умора. Твърде много шум. Твърде ниски температури и твърде силен вятър.
Трясък, последван от още един и вятърът спря. Само ако вече не бях измръзнала до кости.
Някой изръмжа, звук, в който може би се криеха думи, но аз не ги разбрах. Нямах желание. Нямах и сила.
- Мерлин, още ли спи? Ще закъснеем!
Примъкнах възглавницата върху главата си, но някой я издърпа и запрати далеч от леглото.
- Ако не станеш до десет секунди, ще отворя пак прозореца и тръгваме.
Отворих леко едно око, за да мога да изгледам заплашително Лиз - или поне такава беше идеята, макар че със сигурност не постигнах желания резултат.
- Кажи на професора, че съм болна. – мромърморих с дрезгав от съня глас и пак се отпуснах.
Съученичките ми се спогледаха тъжно. Не трябваше да ги виждам, за да знам, бяха го правили достатъчно през последните месеци. Всички го правеха. Или гледаха самата мен със съжаление или напълно избягваха погледа ми, или сякаш ми предаваха, каквото не смееха да изрекат на глас - `така ми се падаше`. За това ли трябваше да ставам от леглото? Не. Беше почти три сутринта, когато си легнах, имах нужда от още сън и не виждах смисъл да чакам до История на магията, за да го получа.
- Знаеш, че няма да повярват. – тихия, нежен глас на Надя ме издърпа от ръба на съня. Лиз веднага я подкрепи:
- Не искаш да получиш наказание, нали?
- Не се е случвало от месеци. – отвърнах. – Не могат да го причинят на бедното сираче.
Тишина посрещна думите ми. А, отново се споглеждаха, бях готова да заложи цялото си скромно наследство. Познатият в последно време гняв започваше да си проправя път през тялото ми, прогонвайки умората, която ми се струваше непобедима допреди малко. Чертите на лицето ми се изкривяха в неприятното изражение, което бях виждала неведнъж в огледалото. Пръстите ми се свиха, събирайки чаршафа. Все още треперех, но вече не знаех дали е само от студа в стаята.
- Хайде, Ди, не можеш да се криеш вечно в леглото. Стани и свърши нещо. Ела поне за един час.
Но докато бързахме към класната стая пет минути по-късно, не урока по трансфигурация заемаше мислите ми. Трябваше наистина да свърша нещо. Нещо полезно. Не за първи път ми казваха нещо подобно и знаех, че са прави. Сълзите, криенето и мръщенето срещу всяка дума на приятелките ми нямаше да помогнат. Тъгата не момагаше. Но енергията, която ми даваше гнева, можех да използвам за нещо полезно.

Две седмици по-късно, Елизабет и Надя ме гледаха със съвсем различни погледи и вероятно съжаляваха задето ме бяха окуражавали. Бях се отказала да чакам всичко да отмине и да бъде забравено. Вместо да продължавам да не казвам и думичка за случилото се, се бях свързала с журналистка от Пророчески вести, която ми беше писала по-рано и дадох дълго, подробно интервю, разказвайки за себе си, родителите си и всичко останало, свързано с войната, което бях научила по един или друг начин. Вестникът не беше публикувал всичко, но моята история трогна много сърца. Бях подбрала внимателно думите си, разказайки за първата магия, която можех да си спомня, че съм правила, за деня, в който получих първото си писмо от Хогуортс, за онази съдбовна вечер преди два месеца и половина, дори дадох една от най-хубавите семейни снимки. Статията не беше на първа страница, но всички магьосници в Англия я прочетоха, много рядко някой, засегнат от смъртожадните, говореше за това.
За това, което от Пророчески вести не бяха поискали или посмяли да публикуват, бях намерила друг вестник.
- Може би са се отказали - каза обнадеждено Елизабет, наливайки си тиквен сок - и ще доживееш края на учебната година.
Леля ми и чичо ми, мои кръстници, а вече и мои настойници, знаеха за първия ми контакт с присата, но не и за втория. Бяха решили, че след дългите седмици, в които не споделях абсолютно нищо с тях и бягах от стаята всеки път, щом се споменеха родилите ми, желанието ми да говоря беше нещо хубаво, дори и с магьоснически журналист. Само двете момичета от моя курс в Рейвънклоу знаеха какво бях намислила. След като им казах, че точно тяхното поощряване ме е подтикнало към действие, те се отказаха от и без това безнадеждните си опити да ме разубедят. Изгарянето на бележките ми с идеи също не беше помогнало.
Най-сетне прозорците се отвориха и сутрешното ято пернати пощальони влетяха. И там, между писмата, колетите и Пророчески вести, бяха совите, които бях платила да донесат малкия магьоснически вестник, винаги пълен с шокиращи клюки, но едва ли често нещо толкова вярно.
Един вестник тупна до чинията и Надя си удари главата в масата, щом видя първата страница.
- Мерлин, Даян, какво си направила?!
Усмихнах се на Лиз, седяща от другата ми страна.
- Казах истината, която всички други се преструват, че не знаят.
Е, не им бях им обяснявала в подробности какво точно към разказвала.
- Ще те обесят на куидичните гол-стълбове. – осведоми ме Надя с глас, заглушен от покривката.
- Значи имам време поне до събота да стана безсмъртна. – Отвърнах, разгъвайки вестника. – Чак тогава има мач и ефектът ще е пълен.
Осъзнах, че съучениците ми отдавна бяха спряли да ме зяпат, когато отново погледнах към залата. Само така ми се беше струвало. Но онази сутрин... Е, в началото повечето бяха твърде шокирани, но щом първите няколко си върнаха способността да мислят, мълвата бързо се разнесе. До края на деня, всички знаеха. Или поне подозираха, че знаят.
Естествено, бях привикана при директор Дъмбълдор. Той ме наблюдаваше с пронизващия си син поглед, изказа съчувствие и разбиране, след това загриженост, вмъкна няколко внимателно несвързани с никой конкретен слидеренец предупреждения... Но източникът на шокиращите разкрития във вестника беше анонимен. Никой нямаше доказателство, че съм аз. Всеки, достигнал до правилния извод, беше използвал единствено логика.
Половината първа страница беше заета от `бъдещите смъртожадни`, както гласеше заглавието. Само че завършваше с въпросителна.
Всички споменати бяха чистокръвни. Мразех ги и и до днес ми е трудно да преодолея това чувство и ги избягвам. За щастие пътищата ни много рядко се засичат. Имаше едно момче от чистокръвно, наследствени слидеринско семейство, попаднало в Грифиндор, Сириус Блек. Мнозина твърдяха, че той е различен от останалите в рода си, но според мен силно се заблуждаваха. Може да притежава цялата смелост на света, но пак беше арогантно копеле като всички останали Блек, просто основната част от презрението му беше насочено към различна група хора.
По-натакък беше интервюто с мен, всички неща, които ги бях чувала да казват, виждала или чувала, че са правили. Имаше и информация/слухове от други източници, всички онези подозрения, които се носят от уста на уста, но винаги тихо прошепнати. Всичко беше съсредоточено върху съучениците ми, но статията завършваше със `следва продължение`, в което се очакваше да прочетем още по-шокиращи разкритие. Този брой никога не излезе.

Кутията с обувки не ми се струваше най-доброто скривалище, предвид колко време бях обмисляла другото. Не беше най-оригиналното, но вършеше работа.
Изтрих сълзите от лицето си, мушнах се под леглото и пропълзях до средата. След което кихнах и си треснах главата. Може би не чистех достатъчно често.
Разтворих килима на мястото, където беше срязан и, задържайки го с една ръка, измъкнах дъската отдолу. Част от нея бях издялкала – и имах белег за спомен – за да има място за вълшебната ми пръчка.
Малко след като ми предложи да се оженим, разказах на Чарли как наистина бяха загинали родителите ми и че бях магьосница. Понякога се чудех как щяха да се развият нещата, ако бях практикуваща магьосница, но животът, който водех, беше чисто мъгълски и съпругът ми се преструваше, че друго не съществува.
Все още не знаем дали дъщеря ни ще получи писмо от Хогуортс. Не е правила нищо необичайно, не сме й казвали и се надявам да не се налага. Не само защото това е цял един допълнителен свят, пълен със свои чудовища и опасности, но и защото ще бъде мъчение да наблюдавам, да слушам историите й и да не мога да се присъединя.

След пристигането на вестника онази сутрин, имах доста интересни дни. Получих тихи поздравления, шумни заплахи и разнообразни по вид предупреждения. А аз запомнях всяка дума, казана от споменати във вестника и техните приятели, търсейки още нещо, което мога да използвам. Говорих с мои съученици, за които знаех, че искат да станат аврори. И аз обмислях този вариант, макар че бях склонна да се насоча към журнастиката, като майка ми. Писах отново до онзи вестник, след като не получих следващия им брой, преди да науча, че е имало мистериозна експлозия в издателството. Случило се през нощта за щастие и никой не беше пострадал, но когато най-сетне получих отговор, той беше кратък и съвсем не това, което исках. Вестникът вече не съществуваше. Фалирали били поради твърде малки продажби, друг път. Бяха се уплашили и бягаха като всички останали.
В края на учебната година ми се искаше да прескоча ваканцията и да се върна за следващата още на другия ден. В първи курс си мислех, че съм най-голямата късметлийка, защото за разлика от съучениците ми с роднини магьосници, за мен всичко беше ново и прекрасно и вълнуващо, поглъщах жадно информацията дори в най-скучния клас и минаха няколко години, преди да спра да се опитвам да слушам монотонния глас на професор Бинс. Но когато ми трябваше връзка с магьосническия свят, се оказах в най-неподходящата позиция. Елизабет не го каза директно, но родителите й смятаха, че е рисковано да ме допуснат отново в дома си и трябваше да прекарам цялата ваканция сред мъгъли.
Много пъти през годините съм се чувствала така, както тогава. Изолирана. Ощетена.
Исках да има роднини магьосници, да има на кого да разчитам, с кого да споделя, кой да ми помогне. Исках някой да се бори със и за мен, когато имах най-голяма нужда. Мисех, че да имаш смесена кръв, означава да имаш избор – с какви хора да живееш, на коя страна да се бориш във войната. Такива са повечето магьосници. Жалко, че мнозинството са и измет. Горделиви, алчни, страхливи, най-вече последните, всички онези, които нямаха смелостта и силата да се бият, които се криеха, които се кланяха на Волдемор, които му се подчиняваха и които предадоха приятелите, семействата си и малкото, които му се опълчиха. И накрая едно чудо ни спаси. Какъв ли щеше да е светът днес, ако Вие-знаете-кой не беше срещнал Хари Потър? Дори не искам да мисля за това. А колко ли различен щеше да е моят живот, ако имах избор? Защото със сигурност щях да остана с магьосниците.
Но, само с мъгъли за роднини, нямах избор. Бях четиринайсет годишно момиче с мишена на гърба си защото един зъл фанатик смяташе, че кръвта ми е мръсна. Да, Вие-знаете-кой – Волдемор – изпълни целия магьоснически свят с хоас, разруха и смърт, но още от онези свои ранни години го виждах само като едно и образът не се промени с времето – зъл фанатик. Нямаше да стигне толкова далеч, ако останалите магьосници не му бяха позволили. Толкова много исках да се боря срещу него, да му покажа кого смята за по-нисшо същество от себе си, но този изобр ми беше отнет.

Последният учебен ден дойде и за няколко блажени минути, докато махах за довиждане на съучениците си на Кингс Крос в Лондон, имах чувството, че мама и татко ще ме посрещнат от другата страна на бариерата, ще ме прегърнат и пак ще се почувствам цяла. Последните ми хубави минути за много, много дълго време.
Щом видях леля ми и чичо ми, знаех, че нещо не е наред. Носеха същите решителни изражения, каквито бях виждала на лицата на родителите ми преди голям спор, който нямах шанс да спечеля. Ако още имах някакви съмнения, те изчезнаха, когато професор Макгонъгол се присъедини към тях.
- Какво става? – спрях на няколко метра от тях, пуснах куфара и скръстих ръце.
- Нека отидем... – започна леля, но аз я прекъснах.
- Не! Кажете ми какво става? Защо сте тук? – обърнах се към Макгонъгол, която ме гледаше мрачно. Беше ли им казала какво бях направила?
- Даян... Настойниците ти са взели много важно решение.
Двамата споменати я погледнаха с гняв в очите. Вероятно си бяха приготвили реч или стотина стъпки по заобиколния път към това, което явно нямаше да харесам, но заместинк-директорката им пресече пътя.
- Какво? – гласът ми излезе тих и напрегнат.
Кръстниците ми се спогледаха. Мразех, когато хората правят така.
Леля си пое дълбоко дъх и започна.
- Твърде опасно е да живееш сред магьосници. Изтегляме те от Хогуортс. Идвата есен ще се върнеш във, аа...
- Мъгълско училише. – Помогна й чичо.
Ако животът ми беше анимационно филмче, ченето ми щеше да падне и да удари земята със силно `Зъннн!` като от касов апарат.
- Не. – отвърнах веднага. Не можеха да го направят. Не можеха да го направят. Имаше си правила. Аз бях магьосница!
- Съжалявам, Даян...
- Професор Макгонъгол, кажете им! Нямат право!
Но съчувственият й поглед казваше друго.
- Съжалявам, Даян. – Каза и тя. Не знаеха ли колко пъти бях чувала тези думи през последните месеци, колко много ги мразех? – Обучението е необходимо, за да може магьосникът да владее магията си. Ти вече можеш. И тъй като си непълнолетна, настойниците ти имат право...
- Не!
За момент изглеждаше сякаш отново ще ирази съчувствие, но не го направи. Това, което каза, беше още по-лошо.
- Трябва да ми предадеш пръчката си.
Бях на госъм да измъкна вълшебната си пръчка от куфара и побегна само с нея в ръка. Тя беше моя, моя, беше ме избрала, бях направила безброй магии с нея за последните четири години...

Но нямаше значение какво искам. Бях просто едно дете и други вземаха най-важните решения за мен. И ето ме тук сега, наполовина завряна под леглото в мъгълската ми къща, където живея с мъгълския ми съпруг и засега мъгълската ми дъщеря.
Бях обърнала гнева си към не-магьосниците, най-вече към кръсниците ми, смятайки ги за страхливци, невежи, групаци, нямащи представа за толкова много неща, които се случват, за магията, Хогуортс, Волдемор, смъртоносното проклятие, което беше убило родителите ми, войната... Бавно, много бавно свикнах и изградих живота си с това, което разполагах и с хората, които ме заобикаляха. И през повечето време съм щастлива.
Пръчката ми беше донесена от друга сова преди няколко години. Измъкнах от скривалището бележката, която беше доставена с нея и я прочетох отново. От анонимен доброжелател. Ха. Колкото и моето интервю в онзи вестник. Кой би помислил, че Дъмбълдор има такова чувство за хумор.
Толкова дълго и толкова силно исках да се боря, да повлияя на света и сега отново усещам пламъка, зараждащ се дълбоко в гърдите ми, но... Вече е твърде късно да се върна и да завърша обучението си в Хогуортс или по някакъв друг начин. Или не е? И как мога да въвлека семейството си, те са най-важното за мен. Но дали ще имам избор...
Измъквам се изпод леглото, отварям чекмеджето на нощното шкафче и поглеждам календарчето, което държа там. Джоуди навърши единадесет преди два месеца. Ако получи писмо от Хогуортс, това ще стане утре. Може би отново няма да имам избор.




Номер 2




Снегът падаше на едри парцали над поляните и по покривите на кулите бойници. Бе ясна нощ, а пълната луна обагряше бялата пелена в синкаво-сребристи тонове. Къщурката на Хагрид – пазача на дивеча, сякаш бе излязла от приказките. Малките й прозорчета блещукаха в златисто, което означаваше, че великанът още бе буден. Но той не бе единствен.
Макензи Грант седеше на перваза на прозореца в пустата спалня и наблюдаваше пейзажа. Бе единствената от дом Рейвънклоу, която бе останала в замъка през зимната ваканция. Не искаше да се прибира, защото не бе сигурна, че ще има смелостта да се върне отново. Много пъти бе наричала възпитаниците на Грифиндор нагли, дръзки и безразсъдни, но в момента й се искаше да има поне частичка от тяхната смелост, която да й вдъхва сила в трудните времена. Повечето от съучениците й сигурно изобщо нямаше да се върнат. И без това тази година броят на Рейвънклоуци бе намалял значително след чистката на мъгълокръвни в Министерството. Самата Макензи бе минала на косъм инспекцията на Ъмбридж, само защото в рода й имаше магьосници девет поколения назад преди майка й.
Емалин Грант бе на практика безмощна и водеше нормален, за стандартите на мъгълите, живот. Имаше собствен цветарски магазин, а съпругът й беше дясната й ръка. Ако не бе убедителното родословие на семейство Грант, онези главорези от Министерството щяха да отнемат пръчката на Мак и да я изхвърлят от света на магьосниците завинаги. Момичето потрепера само от мисълта за подобна перспектива. Майка й бе способна да се справя и без магия, без да чувства, че е пропуснала нещо голямо или значимо, но не и Макензи. Гордата Рейвънклоука не можеше да си помисли за живот, в който й е забранено да използва способностите си.
Родителите й се бояха за нея и не искаха да я пращат в Хогуортс тази година, особено след унизителният разпит на Долорес Ъмбридж. Но Макензи бе настояла, че образованието й е важно, а след като нямаха представа дали този ужас, който вилнее наоколо ще секне някога, тя не можеше да отлага връщането си в училището за неопределено време. А и все още бе непълнолетна и нямаше особено голям избор - според новия закон обучението в Хогуортс бе станало задължително за всички магьосници на Британските острови. Трябваше или да се върне в училището, или семейството й да напусне Острова. Сега й се струваше, че това би бил по-добрия избор, но нямаше връщане назад. Може би догодина...ако са живи...
Макензи тръсна ядно глава и абаносовите й къдрици се залюляха около нежното, с цвят на фин порцелан лице. Разбира се, че щяха да са живи! Нямаше право да си помисля нещо друго! Въпреки цялата тази лудост със Смъртожадните, Черния Лорд и манията им за чистокръвност. Защо трябва да разделят хората по този начин? Нима типове като Кароу или Лестранж са по-добри хора или по-качествени вълшебници, само защото в родословното им дърво има само магьосници? Защо хора, като собствените й родители, трябва да им служат за изтривалка само заради някаква прищявка на Съдбата, която не е пожелала да ги направи достатъчно магични, за да бъдат приети от това лицемерно общество? Това общество, което предпочита чистокръвните убийци пред честните, трудолюбиви и мирни хорица със смесена кръв... А и кои са те, за да решават чия кръв е чиста и чия не?!
В следващия миг Макензи осъзна, че стои права по средата на стаята със свити в юмрук ръце, от които се процеждаше кръв. Така яростно бе забила дългия си маникюр в нежната кожа на дланите, че кръвта бе започнала да сестича на струйки по ръцете й, а от там на красивия килим. Изтича в банята, за да отмие кръвта и да превърже раните, които сама си бе причинила, само при мисълта за тази жестока несправедливост, която...Наложи си да затвори очи и да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои, преди да се е наранила по-сериозно. Изплакна дланите си и бръкна в тоалетната си чантичка, където държеше нещо за подобни случаи...Не че често се самонараняваше, но не й беше и за първи път. Последва кратко ровене и скоро откри стъкленицата с отвара от росен. Внимателно отмери няколко капки върху всеки прорез и след секунди дланите й бяха чисти и гладки, без следа от каквото и да е нараняване.
Макензи реши, че й стигат размишленията за тази вечер и се насочи към голямото си удобно легло. Бе толкова изтощена, че никакви мрачни мисли не успяха да й попречат да потъне в страната на сънищата.
Новият ден дойде прекалено скоро за Макензи и, тъй като бе във ваканция, а и бе стояла до късно, реши да се поизлежава още малко. Можеше да пропусне закуската и да се яви направо на обяд...или да се промъкне в кухнята и да си изпроси нещо от домашните духчета. Джини Уизли от Грифиндор я бе научила на този вреден навик, но за пръв път Макензи бе наистина склонна да нарушава училищните правила. И без това не уважаваше новия директор...О, в името на гащите на Мерлин, какво ти уважение?! Та тя направо не можеше да понася Сивиръс Снейп и то още преди да плъзнат слуховете, че той е убил професор Дъмъблдор в края на миналата учебна година. Но поне, до сега, бе изпитвала известен респект (примесен с огромно количество страх) към професор Снейп, като към преподавател в това училище. Но тези дни вече бяха в миналото. Сега, за Макензи Грант, Сивиръс Снейп бе по-черен дори от самия Черен Лорд, а това вече бе постижение. Поне по скромните критерии на момичето...
Докато Мак се промъкваше незабелязано (поне според нея), към входа на кухнята, нечия ръка я сграбчи силно за рамото и почти й докара сърдечен удар. Когато се обърна и видя пред себе си Хагрид, коленете й омекнаха като желе. Без да каже и дума, пазачът я отведе до входа на кухнята и после тръгна по свои си задачи, оставяйки слисаната рейвънклоука да стърчи сама насред коридора.



Номер 3




- Чичо Албърт! – викна Джена и го прегърна. След това се отмести от вратата и го пусна да влезе. – Не те очаквах. Какво има.
Албърт Танер, чичото на Джена, седна на един стол до масата. Къщата беше много малка, само една стая и тоалетна, но Джена много се радваше, понеже си беше нейна. Откакто завърши Хогуортс преди две години, държеше да е самостоятелна.
- Джена – каза чичото. Гласът му беше тих и уморен.
- Чичо, какво се е случило.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади някакво списание. Беше „Дрънкало”, а на корицата се виждаше лицето на Хари Потър, който гледаше сериозно, почти без да мига. Заглавието гласеше: „Хари Потър проговаря: Истината за Онзи-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава”.
- О, чичо, това ли те изплаши? Знаеш какво казват от министерството – Хари Потър си измисля. Дъмбълдор пък съвсем е изкуфял в последно време. Дори аз докато учех в Хогуортс не беше съвсем наред.
Джена опита да се усмихне, но чичо й остана все така блед и изплашен.
- Ще ти донеса нещо за пиене – каза Джена и отиде да му налее малко сок от Локаокак.
Когато се върна, завари чичо си в същото състояние, в което го бе оставила.
- Джена – каза той, когато пое чашата. Отпи малко и продължи: - Дойдох да ти кажа две неща.
Албърт остави чашата на масата.
- Първо, искам да знаеш, че заминавам. Мисля…
- Какво, къде ще ходиш?
- В чужбина. Мисля, че скоро ще се случат лоши неща. Дори и…
- Чочо – скара ми се Джена, - как можеш да вярваш на „Дрънкалото”?
- … дори и Потър да лъже, мисля, че нещата не вървят на добре.
- Хайде, не осъзнаваш ли, че това е целта на Дъмбълдор? Иска да накара магьосниците да се паникьосат.
Чичо Албърт замълча, взе чашата и отпи малко сок от Локаокак. След това продължи да говори, без да гледа Джена в очите:
- Второто нещо, за което искам да говорим е… за баща ти.
- Не искам да говорим за баща ми – викна Джена по-рязко и силно, отколкото възнамеряваше.
- Трябва да знаеш истината за него.
- Знам истината.
- И за мен също.
- Баща ми е бил смъртожаден. Бил е последовател на Ти-Знаеш-Кой.
Албърт я погледна в очите за пръв път, откакто беше влязъл.
- Нали? – попита тя.
- Да, беше – тихо каза чичо й.
- И е убил съпругата и дъщеря ти, нали?
- Не, не ги е…
- Но ги е предал. Знам историята. Какво искаш да говорим за него? Смъртожадните и Ти-Знаеш-Кой са били банда отрепки, баща ми също. Убивали са и са рушали. Баща ми също. Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че не се сещам всеки път за него, когато чуя, че някой е загубил дядо или баща по време на войната?
Албърт изчака Джена да се успокои, след това заговори. Гласът ми беше спокоен, но в очите му проблясваха сълзи:
- Знаеш само тази част от историята, която се осмелих да ти разкажа. Баща ти наистина предаде семейството ми, заради което аз така й не му простих… дори след онова, което извърших.
- Какво…
- Моля те, Джена, не ме прекъсвай. У нас има един счупен молид. Едното му крило липсва. Молидът всъщност е летекод, който утре в 2 часа следобед ще замине за мястото, където ще съм аз. Ако след всичко, което ще ти кажа сега, решиш да дойдеш с мен, гледай да хванеш летекода. Ако утре той пристигне сам, ще знам, че сме се разделили, надявам се не за винаги.
- Чичо, за какво е всичко това?
- Не искам никой да ме проследи. Не че някой е тръгнал да ме гони, но, както казва един познат от отдел „Аврори”: Предпазливостта никога не е излишна.
- Там всички говорят така – каза Джена.
Албърт се усмихна, но след това отново стана сериозен.
- А сега, историята.


След като баща ти стана смъртожаден, се срещнахме само два пъти. Втория път беше, когато те доведе при мен.

- Но нали майка ми ме довела? – каза Джена. Тя нямаше почти никакви спомени от живота си преди да дойде да живее с чичо си Албърт. Но беше сигурна, че си спомня нощта, когато майка й я доведе в дома му… преди да изчезне.
- Да, тя те доведе. Заедно с баща ти.
- Били са заедно? Но тя… Чичо, майка ми не е била смъртожадна, нали?
- Всеки беше смъртожаден, малко или много, по онова време. Ако искаше да живее, трябваше да сведе глава и да чака бурята да отмине и едната от страните, която и да е, да победи.
- Майка ми, тя… подкрепяше ли Ти-Знаеш-Кой?
- Не знам. Виждал съм майка ти само веднъж – когато те донесоха тук.


Не бързай да съдиш баща си, за избора, който направи. Той никога не е искал да убива и да руши, Мислеше, всички те мислеха, че се борят за по-добър свят.
Когато бяхме деца, с баща ти живеехме в едно имение в голям мъгълски град. Твоят дядо ненавиждаше мъгълите, или по-скоро се ядосваше на това, че му е забранено да показва какъв е.
- Мъгълите няма да видят магията, дори да застанеш пред тях и да започнеш да измагьосваш разни неща – така казваше дядо ти, но Министерството ни бяха хвърлили око и дори при най-малките магии, които мъгълите можеха да видят, налагаха глоби на татко… на дядо ти, искам да кажа.
Ние отраснахме с впечатлението, че магията ни е ограничена заради мъгълите. Баща ти постъпи в Хогуортс малко преди нещата в магьосническия свят да излязат извън контрол. Аз тогава бях 6-ти курс и ходех с едно момиче от моя дом – Рейвънклоу. Тя имаше идея да напише книга в която да представи възможността мъгълите и магьосниците да живеят заедно.
- Ние можем да научим страшно много от тях, а те ще се възползват от нашите лечебни отвари и заклинания. В стремежа си да контролират света без магия, мъгълите са напреднали много в разбирането му и техните познания ще са ни от изключителна полза.

- В кой дом беше баща ми? – попита Джена изведнъж. – Извинявай, че те прекъсвам, но ми е любопитно.
- Беше в Рейвънклоу. Като мен. И като теб.
Албърт изчака Джена да каже нещо, но тя мълчеше, затова той продължи.


След като завърших Хогуортс се омъжих за това момиче и година по-късно се роди дъщеря ни. Баща ти й беше кръстник.
Кръстихме я Джена.

Албърт замълча, за да даде възможност на Джена да каже нещо, но тя не го направи и той продължи.

Джена обаче се роди в много лошо време. Черният Лорд и последователите му се бяха развилнели. По това време баща ти беше последен курс в Хогуортс.
Съпругата ми се стараеше по-бързо да напише книгата си, защото вярваше, а и аз я бях съгласен, че Указът за секретност е съществувал достатъчно дълго и е навредил много на магьосниците и на света. Организацията на смъртожадните беше доказателство, че магическото общество се е крило прекалено дълго и е време да излезе наяве.
Ние обаче искахме да заживеем в мир, докато смъртожадните искаха да покорят мъгълите.
През Март 1973 година, малко преди баща ти да завърши Хогуортс, той ми изпрати писмо. Кратко, но ясно:
„Няма бъдеще за магьосниците, ако не излязат от скривалищата. Татко го знаеше, но се страхуваше да се бори. Аз не се страхувам.”
Аз също му отговорих кратко, че войната не е изход. И…

Албърт отново взе чашата със сока от Локаокак и изпи каквото беше останало. След това продължи разказа.

Изпратих му копие от ръкописа на книгата. Исках да види, че сътрудничеството между мъгъли и магьосници е възможно и ще доведе до положителни резултати.
След завършването на баща ти, на което аз не можах да присъствам, защото Джена беше болна, получих една последна сова от него. Пишеше ми:
„Магьосниците и мъгълите не могат да съществуват в един свят, без едните да са роби на другите.”
Отдолу беше нарисувал череп със змия, която излизаше от устата му.
През лятото на 1974 група маскирани смъртожадни нахлуха в дома ни. Завързаха ме, а жена ми и дъщеря ми убиха. След това обърнаха къщата, докато намерят ръкописа и го унищожиха.
По това, че целенасочено бяха дошли, за да убият съпругата ми и да унищожат книгата, разбрах, че някой им е казал за нея. Можеше да е само един човек.

- Баща ми – прошепна Джена.

Да, баща ти.
Почти три години по-късно, през Януари 1977 у нас дойде още един смъртожаден. Това беше брат ми, твоят баща.

- За какво е дошъл?

Дойде, за да ми каже, колко много съжалява. Първо обаче ме обезоръжи и ме завърза. Ако не го беше направил, щях да опитам да го убия.
- След три години дойде, за да се извиниш?
- Исках да дойде и по-рано, но ме беше срам.
- Заради теб жена ми е мъртва.

- Чичо, Албърт – каза Джена. Гласът й звучеше тих като въздишка. – Няма нужда от много подробности.
- Да, извинявай.


Беше дошъл, за да ми се извини. Каза ми, че не е очаквал да се стигне до там. Мислел е, че само ще изгорят ръкописа.
Преди да си тръгне ми каза, че има дъщеря. Каза, че я е кръстил Джена, на моята Джена.

- Развърза ли те?
- Не, но ми хвърли пръчката и аз успях да се освободя сам. Той обаче беше изчезнал до тогава.
- И следващия път, когато се видяхте, той дойде за да ме даде на теб? Заедно с майка ми?
- Да.
- Кога стана това?
- Малко след като Ти-Знаеш-Кой изчезна.


Беше късно вечерта и аз си бях легнал, когато чух някой да тропа по вратата. Слязох долу и отворих. Отвън на прага стоеше една млада жена. Цялата беше мокра, защото валеше.

- Как изглеждаха? Мама и татко? – попита Джена и Албърт чак сега видя, че тя плаче.
- Баща ти много приличаше на мен. Разбира се, когато бях млад - не беше толкова дебел и плешив, какъвто съм сега. Когато дойде през 77-ма, видях, че лицето му е покрито с бръчки. Сякаш беше по-стар, а не по-млад от мен. През 81-ва, когато дойде за втори път, имаше много рани и синини, все едно го бяха били. Така и не попитах какво се е случило.
- А майка ми?
- Майка ти… никога няма да я забравя. Беше много красива, с черна коса, която явно беше къдрава по принцип, но в онази нощ беше мокра и залепнала за страните й.
Ти имаш нейните очи и правия й нос. От баща си си взела русата коса и широките рамене.
Джена изтри сълзите с ръкава на мантията си. Беше седнала на земята, за да слуша историята.
- И какво стана после, когато майка ми дойде? Помоли те да се грижиш за мен?
Албърт замълча. И мълча много дълго, но Джена не го попита нищо през това време. Накрая, след като погледна празната си чаша, той продължи с историята.


Майка ти ме помоли за помощ. И също така да не ги нападам.
Тогава баща ти се показа. Както ти казах, изглеждаше ужасно. Аз веднага извадих магическата си пръчка, но после видях… или поне ми се стори, че той плаче, Не знам, може и да е била дъждовна вода.
- Здравей, братко – каза той.
- Какво искаш от мен? – креснах му аз, все още с насочена пръчка.
- Помощ – каза той.

- Пак изпаднах в подробности – засмя се Албърт.
- И те помоли да се грижиш за мен?
- Помоли ме, да им помогна да избягат от страната. По онова време вече работех в отдела за магически транспорт и можех да им осигуря безопасен изход. Отказах му.
Тогава баща ти ме помоли да изведа поне майка ти и теб. Каза, че не сте виновни за нищо.
- Отказа ли?
- Да, пак му отказах – очите на Албърт отново се напълниха със сълзи, но Джена не забеляза, понеже нейните сълзи се стичаха по бузите й, без дори да опитва да ги изтрие.
- Тогава баща ти… той ме помоли…
- Да се грижиш за мен?
- Не, Джена, нито баща ти, нито майка ти ме помолиха за това. А и да го бяха направили, щях да им откажа.


Баща ти ме помоли да ги приютя поне за през нощта. Каза, че министерството е по петите им и няма къде да отидат. Каза ми, че са те оставили под една мъгълска спирка наблизо, за да не те мокри дъжда.
- Когато утре сутринта станеш, нас вече няма да ни има. И никога няма да ни видиш повече. Обещавам.
И аз му отказах и това. През цялото време, докато говорехме, те бяха навън под дъжда, а аз си стоях вътре. Казах:
- А на моята Джена нямаше кой да помогне, когато приятелчетата ти я убиха.
И затворих вратата.
През нощта чух шум от една от стаите. Един от прозорците скърцаше. Бързо отидох в тази стая и в леглото видях теб. Беше се свила на кълбо и спеше незавита. Явно някой, майка ти или баща ти, те беше внесъл през прозореца и беше избягал след това. Аз те завих и отидох да си легна.
Мислех, да те дам в някой приют, но не го направих. Продължих да се грижа за теб и да ти давам всичко, което можех.
След няколко дни разбрах, че баща ти е бил убит. От аврори. За майка ти не чух нищо, затова си помислих, че може и да е избягала. През всичките тези години се надявах да се върне. Но тя така и не се появи.

- За да ме вземе? За това ли се надяваше да дойде?
- Не, за да сте заедно. Понеже аз съм виновен, че си сирак.
- И затова ли ме отгледа? За да си платиш дълга към баща ми?
- Не, Джена, нали ти казах – аз така й не можах да простя на баща ти за това, което стана с моето семейство. Но исках да платя дълга си към теб и към майка ти, защото вие, поне ти, наистина не бяхте виновни за нищо.
- И сега ще бягаш. Защо?
- Защото не мога да преживея този ужас отново.
- Ужас? Значи вярваш, че Ти-Знаеш-Кой се е завърнал?
- Джена, помниш ли, когато преди време ме попита кое било е най-страшното във войната?
- Не.
- Аз тогава ти отговорих… Чакай, не си ли спомняш наистина?
- Не.
- Е, аз помня, защото тогава се сетих за тази случка. И ти казах, че най страшен е самият страх. Обаче просто исках да звуча мъдро. Жалко, че не помниш.
- А кое е най-страшното?
- Най-страшното е, че Черният лорд разделя хората. Обръща ги един срещу друг. Превръща ги в чудовища. Не само тези, които го следват, а всички. В историята, която ти разказах, има едно чудовище и един човек, направил грешен избор. Баща ти тръгна по грешния път, а чудовището бях аз.
Албърт очакваше Джена да възрази, но тя не каза нищо.
- Ето, дори сега, без да имаме никакви реални доказателства за завръщането му и без дори да си е мръднал пръста, света ни е разделен. Магьосниците се обърнаха срещу най-мъдрия от тях и срещу човека, който им даде надежда преди толкова години.
И двамата замълчаха. След около две минути Албърт стана и тръгна към вратата.
- Кога тръгваш? – попита Джена.
- У нас има два летекода за дълги разстояния. Единият ще се задейства при докосване, а аз ще го докосна веднага след като се прибера. Няма да давам обяснения в министерството. И без това в последно време много хора изчезнаха.
Вторият летекод ще отпътува утре в 2 часа.
Албърт изчака Джена да каже нещо, но тя мълчеше и още си седеше на земята. Вече не плачеше.
- Чао, Джена – каза Албърт.
- Чао, Албърт – отвърна тя.
И вместо да се магипортира, Албърт тръгна пеша към дома си, който никак не беше близо. Докато вървеше си мислеше, че Джена просто е била много разстроена.
Защото за пръв път в живота му, тя не го нарече „чичо”.




Номер 4




„Дали тази кръв ще остави петна?Не ми се изхвърля такава хубава мантия!”-надали някой обръщаше внимание на високия, як мъж, носещ голямо вехто палто,влачещо се по покрития със сняг тротоар, шал, увит около главата, безформена черна шапка и големи черни ботуши. В тази студена февруарска нощ нямаше много пешеходци, дори автомобилите бяха малко. Владимир Искров гледаше да не се набива на очи, отчасти заради вродената си предпазливост, но основно заради това, че не искаше някой да проявява излишно любопитство към него преди още да се е прибрал в къщата си и да е имал възможността да си смени окървавените дрехи, скрити под едрото палто, което беше взел от един бездомник срещу малко пари и една бутилка евтино вино, купена от близкия магазин. Досега не бяха го хващали след някое от нощните му похождения, но той не смееше да проявява непредпазливост, особено сега, когато и мъгълския свят беше напрегнат заради необяснимите събития в последно време. Самият Влад беше притеснен, но не заради проблемите на мъгълите, те не го засягаха особено, но заради съвсем основателната причина за притеснението им, вероятното повторно издигане на Черния Лорд. Родения в Русия, но имащ английско гражданство Владимир Искров се беше сблъсквал с много противници през дългия си живот, някои от тях не по-малко зли от Волдемор, но в случая нямаше ни най-малко желание да се меси във Войната, защото още се възстановяше от предишния път, когато могъщия черен магьосник сееше ужас и смърт сред магьосници и мъгъли. Тогава загуби много себеподобни, основно биещи се за Волдемор, но имаше и такива на противниковата страна. Той самият не желаеше да се намесва, никога не се беше имал за голям герой, нито пък искаше да бъде такъв, защото героите обикновено ги почитаха след смъртта им, ав смъртта за него нямаше нищо героично, тя просто значеше край. Може би за някои си струваше да жертват живота си за някаква кауза, колкото и безмислена да беше тя, но не и Влад, който с всяка изминала година, с всеки изминал век се привързваше все повече към живота. А за над 7 века, за 744 години той беше имал много време да разбере колко му е скъп живота. Той беше роден в могъщо благородническо семейство в далечна Русия, едновременно с благородна и магьосническа кръв, беше порастнал сред лукс и богаство, беше влязъл в Дурмщранг и там се беше запознал с човека,който му даде този дар, учителят по Черни изкуства, който го превърна във вампир. Откакто се помнеше обичаше живота, всичко което му предлагаше, а магическите умения бяха чудесна екстра. Не беше и някакъв изверг, който да обича да убива за удоволствие, много други от неговия вид бяха точно такива, но той го приемаше като необходимо зло. Гледаше да се храни само от бездомници, хора, които вероятно нямаше да липсват на никого.
Унесен в мислите си, Влад почти подмина жилището си. В последния момент се осъзна и сви към вратата, но не преди да се огледа, по-скоро по навик. Блесналата червена светлина го заслепи и след това всичко потъна в мрак.
Когато се свести, помисли, че е бълснат от кола, но бързо осъзна, че е бил поразен от зашеметяващо магия. Странно, би трябвало да е доста силна, за да зашемети толкова стар вампир. Но като се огледа, видя, че е в нещо като килия. Явно тези, които го бяха отвлекли знаеха за него, защото решетките бяха сребърни, а стените осветени и покрити с кръстове. Попринцип среброто го изгаряше болезнено, а символите на вярата предизвикваха неудържими пристъпи на слабост, затова си остана в леглото. През решетките отпред се виждаше друга килия, но Влад по-скоро усети с обонянието си, отколкото видя, че там се намира друг вампир.
-Къде съм? Какво стана?-провикна се Влад към него
-Заловили са и друг, а?-чу се тежкия, мрачен глас отсреща.-В плен си, хлапе, и то в ръцете на Черния лорд.
Влад неволно потрепера. Как така в ръцете на Черния лорд? За какво му беше необходим той на Волдемор?
-Извинете, но аз съм на 744 години, какво ви дава право да ме наричате хлапе?-незнайно защо, но Влад се подразни от обръщението.
-Да, малко останаха толкова възрастните от нашия вид, хлапе, но твоите седем века и половина са нищо в сравнение с хилядолетие и половина, които може и да навърша след две лета, ако оцелея след това тук-насмешливо се обади другият.
-Моите искрени извинения, сър, нямах представа.-Влад се прокле за глупостта и наглостта си, дори при тези обстоятелства.-А за какво са му притрябвали вампири на Волдемор, ако мога да попитам?
-За същото, за което и миналия път, мой млади приятелю, за война. Черния лорд винаги се е интересувал от различните създания, бродещи по земята, не заради любознателност, а заради възможната сила, която биха представлявали някои. Иска да използва някои от тях, някои от нас в армията си, а вампирите са елитни сили.-завърши с горчив смях другият вампир.
-Но...но аз не съм боец, за какво съм му?-отчаяно попита Влад
-О, не се изисква опит, няма да се налага никой да се бие с армия или нещо такова. Просто трябва да използваш инстинктите си и уменията си като вампир, това е достатъчно.Усещам и магьосническа кръв, това също е много полезно, ако имаш и пръчка.
-Имам-отбеляза Влад-ами откажа? Ако го помоля да ме пусне?
От другата килия избухна смях, както и от околните, явно и други ги слушаха
-Ама разбира се, че ще те пусне, ако го помолиш мило!през смях му отвърна някакакъв писклив гласец отдясно. Смехът продължи да се носи дълго по коридора, след като Влад, усетил, че вече е ден, беше заспал.
Когато се събуди, вече беше взел решение. Ще избяга. Да, това можеше да се приеме за геройска постъпка, да се опълчи на Волдемор и да избяга, но за Влад беше акт на самосъхранение и характерното за него упорство. Той не искаше да участва в тази война, тя си беше между магьосниците, а за него магьосничеството издаше след вампирството, нямаше намерение да рискува живота си за кауза, която не го интересува особено.
Оставаше въпроса как да избяга.Както разбра през следващите дни, той се намираше в подземието на семейното имение на рода Долохов, в момента обитавана от Антонин Долохов и няколко други от смъртножадните, останали без жилища. Самото подземие било преустроено в тъмница още преди половин хилядолетие, но допълните мерки срещу бягаствата заради специфичните умения на обитателите му били въведени една преди няколко седмици, когато Волдемор решил, че доброволните съюзници не му стигат, и започнал да отвлича вампири, върколаци, тролове, фавни, берсеркери от далечните скандинавски държави и огнени демони от арабските страни, както и много други знайни и незнайни създания от цял свят, но основно от Великобритания. Всичко това, а и още много неща Влад научи от Мерикъл, древния вампир, с който се сближи още в началото. Разбра и че бягството е почти невъзможно, освен ако нямаше помощник сред надзирателите, а те всички бяха фанатични привърженици на Волдемор. Освен мерките, взети в килията, цялото подземие представляваше огромен лабиринт, а многобройните решетки бяха все сребърни, навсякъде имаше надзиратели, а единствения изход беше точно в хола на Долохови, неща които Влад научи от един разговорлив надзирател, както и от останалите обитатели на килии. Имаше обаче един друг изход, изискващ само малко помощ и много шанс. Всеки ден, при вампирите всяка нощ, ги пускаха на разходка в един малък, заграден двор, за да не се обездвижат. Но на 5 метра от земята, опъната между къщата и някаква стара конюшня имаше сребърна мрежа, която стигаше до земята по стените за заграденото пространство. А самите вампири бяха принуждавани да носят вериги, направени от сребро на ръцете и краката си, хващащи ги във една обща редица, съставена от малки групички, десетина на брой, всяка съставена от 5-6 вампира. Влад забеляза, че магьосниците, които ги охраняваха явно се пазеха повече от от острите им зъби и силните им ръце, а не вземаха предвид факта, че някой може да ги порази с магия. Затова един път, когато минаваше на път за двора край двама надзиратели, потънали в разговор, се престори на непохватен, спъна се във краката на вампира пред него и падна върху тях. Те започнаха да псуват, да крещят ядно и да го ритат, но скоро след това го оставиха да продължи, за да не задържат грпичката. А той вече държеше една магическа пръчка, изчаквайки най-подходящия момент да я използва. Той настъпи когато един от надзирателите дотича при останалите и им донесе радио, за да слушат последните новини, според които Хари Потър беше нежелан номер едно, а мъгълокръвните подлежаха на задържителна регистрация. Надзирателите се кискаха доволно, без да оръщат особено внимание на вамипирите. Влад, който попринцип нямаше нищо против мъгълокръвните магьосници или самите мъгъли, веднага забеляза пониженотоим внимание, извади пръчката изпод мантията, която му бяха оставили, и тихо направи прорез с нея във сребърната мрежа. След това с едно движение на пръчката свали веригите си и се приготви да изпъли идеята си, която му беше хрумнала още в началото, а именно да повика метла от конюшнята, където беше забелязал, че държат няколко. В този момент една красива руса жена, която стоеше малко пред него видя, че той е без вериги и мълчаливо вдигна ръцете си за да покаже, че и тя иска да бъде освободена. Влад знаеше, че така увеличава опасността надзирателите да осъзнаят, че той бяга и да се опитат да го спрат, но не можа да устои на пронизващите й сини очи, сега гледащи умоляващо. Свали и нейните вериги, а след това в пристъп на героизъм, от който сам се ужаси, свали и тези на останалите 4 вампира от групичката им. След това пак безмълвно призова не една, а три метли, притеснено оглеждайки групичката надзиратели, скупчена на 10 метра от тях, която обаче беше изцяло погълната от новините по радиото. Метлите, за късмет на Влад и останалите долетяха от другата посока и те успяха да ги яхнат, с Влад и русата жена на първата от тях, преди надзирателите да ги видят и да извадят,нескопосано заради изненадата и паниката им, своите пръчки. Всичко стана прекалено бързо за тях, защото вампирите имаха на своя страна мълниеносните си рефлекси и бяха на метлите за две секунди, след като те пристигнаха, а след това се понесоха към дупката, направена от Влад на горната част на мрежата. Първите две метли излетяха оттам, а Влад се забави малко, за да прати едно-две заклинания по десетимата надзиратели,преди да последва себеподобните си навън с радостен вик, споделен от другарката му по метла. Бяхо свободни! Трябваше да бягат и вероятно да се крият, но поне засега бяха успели, той беше успял, а и беше спасил и останалите си другари по съдба, а за обмисляне на бъдещето винаги имаше време! Сега му беше достатъчно и да се рее във чистия нощен въздух, далеч от омразната къща, с тази очарователна вампирка, лудо прегръщаща го от благодарност.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
-A.
МнениеПуснато на: Сря Мар 09, 2011 6:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 09 Авг 2008
Мнения: 759
Местожителство: District 7

Номер 3.


Страхотен разказ, много ми хареса.
Мислех си да гласувам за номер 1, но след като прочетох третия разказ, останах без думи.
Невероятен.. <3

Защо още никой не е гласувал?
_________________

My blog: http://ivysrandomstuff.alle.bg/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
krusteva.1962
МнениеПуснато на: Пет Мар 11, 2011 1:22 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 28 Яну 2009
Мнения: 631

Никога до сега не съм била толкова категорична в избора си - №3 .
Прекрасен разказ.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Джини М.Потър
МнениеПуснато на: Пет Мар 11, 2011 8:28 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 03 Окт 2007
Мнения: 619
Местожителство: Варна

Номер 2.
Много е описателен, наистина ми хареса Very Happy

_________________
Not just a dance...

...A lifestyle...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Галя
МнениеПуснато на: Нед Мар 13, 2011 5:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Потър Мания фен №1
Потър Мания фен №1

Регистриран на: 23 Сеп 2010
Мнения: 5201
Местожителство: Долината на изгубените

Номер 2
_________________
MEOW :3
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Lily Luna
МнениеПуснато на: Нед Мар 13, 2011 9:52 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 06 Ное 2010
Мнения: 148

Номер 2
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vuvuzela
МнениеПуснато на: Нед Мар 13, 2011 9:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Потър Мания фен №1
Потър Мания фен №1

Регистриран на: 02 Сеп 2010
Мнения: 4569

н.3
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mims_potter
МнениеПуснато на: Нед Мар 13, 2011 10:06 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 29 Мар 2010
Мнения: 444
Местожителство: Варна, България

Номер 2.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
virosh
МнениеПуснато на: Нед Мар 13, 2011 10:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Полковник

Регистриран на: 27 Юли 2007
Мнения: 11408
Местожителство: в.търново

Явно се заформя борба между 2 и 3. Хубави са, но прекалено сладникави за вкуса ми, толкова ярко си личи, че са писани от момичета. Останалите два също, но номер 1 ме грабна, добре написан, реалистичен, много описателен, без да е скучен, браво!
Номер четири също е хубав, има и вампири, една от любимите ми теми, но изглежда претупан, а и неугледен. Браво все пак за старанието на автора.
Номер 2 е също много добре написан, предизвиква ярки картини в съзнанието, но е малко статичен, само спомени и мисли. Но пък ме разчувства, наистина страхотни картини извиква, само като си го представиш.
Номер 3 заслужава да спечели, историята е интригуваща, малко е мелодраматично за вкуса ми, но е стойностно, по всички правила на турнира и е напълно изпипано откъм детайли

Arrow Все пак, гласувам за номер 1
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
violetka
МнениеПуснато на: Сря Мар 16, 2011 6:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 04 Ное 2006
Мнения: 210

яяя, нещо ново Laughing
нямам идея как трябва да се гласува, тъй че ще правя както са правили другите и ще пиша за всеки разказ по отделно Very Happy

№1 Когато започнах да го чета първото изречение ме хвърли във туш, ръце в пяна? малко бях като ВТФ Shocked но после като се зачетох... отдавна не бях чела такъв разказ. Героинята мн ми хареса най-малкото с това,че е успяла да продължи живота си след сътресенията около родителите си, дори без магия и е готова да се върне към нея и да се бие за детето си с мижавите си четири години обучение... глупава постъпка, аз бих се скрила Laughing но не и за една майка, нито за момиче загубило родителите си от смъртожадни, пък и мнението й за мъгъли и смъртожадни кажи речи е скапано, макар и да живее като мъгъл... оригинално Laughing Laughing Края беше страшен, искаше ми се това да не е просто разказ, а да е цяла история и да има продължение, но уви... Така, че да, хареса ми доста.

№2 Хм, не знам защо, но този разказ някак не ме впечатли, беше ми леко безжизнен, ако може така да се каже. То вярно, не е нужно според правилата да има някакви геройски постъпки, но пък не е казано, че не трябва да има поне малко действие в него. Не знам, идеята я има, но сякаш авторът го е мързяло да пише (нищо лично, който и да си ти Smile) ) И самия край сякаш беше леко слепен, момента с Хагрид, хм не мисля, че е необходим, изниква сякаш отникъде... Confused , но това си е мое мнение де Smile

№3 Добър разказ, добра идея. Но има някои неща, които някак не разбирам, как така Джена в началото мрази баща си, че е предал семейството на Албърт, но в края вече не харесва чичо си защото не е спасил семейството й смъртожадни? Вярно човека не е искал да я вземе при себе си в началото, но за бога, та той е в правото си, всеки нормален човек би го направил... Confused Албърт мрази брат си, но не го съди? Хм, аз бих го ненавиждала в дъното на душата си... нищо че е отгледал дъщеря му като собствена. Разказа е много добър наистина, но историята се развива прекалено бързо поне за мен, но пък предполагам, че има някакъв максимален обем...
Иначе финала беше много добър хареса ми, беше драматичен и на човек му се ще да се надява... макар да знае че тя няма да тръгне с него...

№4 Началото ме плени, трябва да си призная. Просто си представях как Влад върви с окървавена риза и палто придърпано над нея... тъмен силует в нощта, супер сякаш пак чета Дракула Laughing Laughing И настроението продължи до момента, в който го хванаха... Единственото нещо, което ми развали мнението за този разказ беше това, че вампирите едва ли не са безпомощни и миролюбиви, а аз просто не си представям, че би се наложило смъртожадните да ги държат в плен, за да изпълняват поръченията им... Вампирите като цяло са пресметливи създания , защо им е да се борят като имат цяла вечност на разположение, те взимат решение спрямо ситуацията, затова винаги съм си мислила, че може би Волдемор по-скоро ги омайва с обещания отколкото да ги затваря в подземия ... И може би действието прекалено бързо се разви, щеше да е приятно да прочетем по-подробно за плановете му за бягство, може би и някой несполучлив опит за това... Но добър разказ, определено.

В крайна сметка ще гласувам за номер 1, спечели ме с това, че беше балансиран, забавното с драмата бяха невероятно добре преплетени едно с друго. И успя да ме накара да вляза в кожата на Даян. Smile
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker