Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Този форум е заключен - не можете да пускате теми, да отговаряте или да променяте мнения  Тази тема е заключена - не можеш да отговаряте или да променяте мнения Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4  Следваща
 Фафнир [частен разказ с продължение] « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
emi
МнениеПуснато на: Пон Апр 25, 2005 12:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

Когато Яна се върна задъхана в лагера всички я гледаха очудено. Нямаше време за въпроси - тя направо се развика: "Група странни животни... опасност... към нас..."
Всички скочиха и паниката започна да ги връхлита малко по малко. Непознато място, непозната опасност... ОПАСНОСТ!!!
Тези, които се бяха сдобили с оръжие го стиснаха, останалите хванаха по един прът. Орлин сложи още няколко дърва в огъня с надеждата, че тези животни имат поне малко страх от "червеното цвете".
Всички притихнаха. Изведнъж се чу звук и мнозина подскочеха. Оказа се Майк - той все още беше в състояние на полу-безсъзнание и току изпъшкваше от време на време.
- Аз оставам при него - каза Алисън, като си взе камата - Все пак някой трябва да се погрижи за него...
Останалите кимнаха.
Чу се тополене - лапи летящи с бясна скорост към тях.
Извиднъж Мидори се обърна към тях със стоманено спокойствие.
- Така... Колкото и смешно да звучи, най-важното при битката е самообладанието. Завъртите ли поглед - мъртви сте! Гледате нападателят в очети и млатите. Колкото по-бързи сте, толкова по-голям шанс имате. Мнозина не знаят как да наръгат нещо - млади сте, сигурно и заек не сте убивали. Когато убиваш - прави го до край! Усетите ли че острието влиза не спирайте докато противника не падне - иначе сте мъртви!
Всички я изгледаха някак странно, дори уплашено. Тя изглеждаше коренно различна от това, което попринцип беше. Но битката беше нейната стихия. Докоснеше ли се до меча - те ставаха едно цяло.
Тя пусна една ефирна усмивка и допълни:
- Отклоните ли поглед - мъртви сте!
Свали кимоното, с което беше облечена и остана по потник. На светлината на огъня всички ясно ведяха красива татуировка, с формата на дракон, да се спуска по гърбът й. Мидори грабна меча и го развъртя веднъж два пъти, за да почувства силата му. После го погали сякаш беше просто игра.
Стъпките се чуваха все по ясно. Момичето вдигна косата си, за да не й пречи и смигна на другите:
-Веселбата започва...
- Мидори... - обади се пэрва Кида - добре ли си. Не те ли е страх?
- Страх... може би. Но това е моята стихия. Баща ми ме научи, страх за самурая не съществува, поне не нагледно. - момичето се усмихна още по ехидно. - Най-много да загинеш в битка - така ще живееш вечно!
Засмя се, с което поукоражи останалите. Орлин, обаче, знаеше че не се шегува. Бяха разменяли няколко думи и се беше оказало, че той знае много неща за Япония. Той знаеше, че тя е войн - самурай.

Всичко притихна. Чу се леко ръмжене иззад близкия храст. Всеки стисна оръжието си още по-силно. Започваше се. Всеки от групата чувстваше страх или тръпка,вълнение от приключението. Мидори се почувства странно. Никога преди не беше се чувствала така преди битка. Сега сякаш отиваше.. да потанцува(?). Усмихна се на мисълта. Боен танц... хареса й.

Зад храста с по-силно ръмжене се подаде едно животно. Никога досега не бяха веждали такова. След него второ, трето... Бяха пет. И сякаш оглеждаха противника. Каквото и да представляваха, явно се забавляваха от настъпващощо "пиршество". В главата на всички оттекна мисълта: "Let's do it babe" Нямаше връщане назад...
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Нокс
МнениеПуснато на: Вто Апр 26, 2005 1:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 09 Апр 2005
Мнения: 6
Местожителство: Поживей достатъчно и може и да го видиш

Бяха направили кръг "гръб в гръб" и всеки беше хванал я меч,я кама или запалена пръчка.Никой не мърдаше а от зверовете ги деляха няколко метра.Бяха ги обградили.По гръбните мускули имаха шипове и сега ги бяха наежили,за да изглеждат по-големи пък и да могат по-лесно да ги забият някъде.Честно казано успяваха...Челюстите им изглеждаха доста заплашителни а ноктите на краката им се прибираха като на котки.Май само Мидори не загуби самообладанието си след като ги видя в пълен ръст."Да де ама тя си има хубав меч,а аз съм с една пръчка която изглежда като добро пожелание пред тея гадове!"
Първия скочи напред!!Чу се леко избръмчаване и до него Мидори сякаш загатна няколко движения а около нея се появиха бледи образи като отажение в замъглено огледало,но те изчезнаха веднага.Звярът падна разсечен на две а други два изскимтяха жално преди да се разпаднат насечени.
-Да не сте се закачали! - каза немощно Мидори и падна на колене а после се стовари тежко и загуби съзнание....
Останалите два звяра се поколебаха преди да нападнат отново и това беше достатъчно на Виан да забие шурикена си в рамото му...
-Мамка му!Целех се между очите! - животното отстъпи назад и една стрела го прободе в търбуха,но гадта се държеше.Погледа му се спря на Алис.Тя не помръдваше и гледаше все едно се намира насредата на лош сън.Камата беше в ръката й но трепереше и си личеше че едвам я държеше."Има ралика да кълцаш храсталаци и побеснели бодливи твари..."Орлин беше взел меча на Мидори и застана пред Алис,а Майк взе камата от ръцете й и направи цяло торнадо от цветове около егрева.Всичко това трая само миг докато той не се озова пак до тях дишайки едвам едвам.Бодливеца пред тях се срути целия окървавен...
Другия помияр вече изобщо нямаше злобното изражение от началото на схватката.Беше се притиснал до едно дърво като паленце и ръмжеше тихичко.Тара отново опъна лъка и направи един много красив изстрел право в лапата му.Звяра подви опашка и закуцука в обратната посока но Тайя направи едно леко движение с ръце и дребни филизи се увиха около краката му.Нямаше мърдане!Стрелкинята опъна лъка си още веднъж но преди някой да направи каквото и да било в главата на на песа се заби цяла огнена вихрушка и жалния писък на чудовището се разнесе...
-Моли да го убием... - каза Тара свалила лъка си и гледайки невярващо огнената вихрушка.
-Нека мре...К'во не пука на нас!Щеше да ни оглозга!-отвърна й Виан.
-Най-слабото им място е във врата,точно зад главата.Оттам ще умре отведнъж - Лиско се беше облегнал небрежно на едно дърво сякаш нищо лошо и необичайно не се случваше.
"Бати самообладанието!!!"
Чу се звън и звяра падна мъртъв с трясък а крайчето на стрелата се подаваше от врата му.Кратко затишие...
-Добър изстрел!
-Беше си късмет...Благодаря!
Сега оставаше само още един проблем - онази огнена вихрушка която направи една дъга и се приземи на няколко метра от трупа.Бързо огъня се събра в една точка и започна да се "изтъкава" в очертания.
Shocked Shocked Shocked
Беше някакво огнено създание с крила като на пеперуда но целите от огън.Не по-високо от 2 педи обаче след като видяха какво може определено го мислеха за доста по-опасно."Потока е наблизо,ако го намокрим може и да го убием,но..."
-Чакай малко... - Орлин свали меча и загледа невярващо... - аз го сънувах...
-Онова огнено нещо там!?!? - гласа на Алис звучеше сякаш е бягала мили за да намери спасение а се е срещнала със самия Велзевул.
-Да...Но не си спомням съня много добре...Събудих се много бързо заради предупреждението ня Яна... - той направи няколко крачки към огненото човече,а то се стрелна към него с изгаряща диря и кацна на рамото му.Всички бяха направили една крачка назад и бяха застанали готови за бой...освен Лиско разбира се който сякаш се беше отегчил и се прозяваше недвусмилсено.
-Това е обикновен огнен дух!Никога ли не сте чували за такъв! - каза той най-после и се изправи - Опасни са само когато се ядосат и когато защитават господаря си,но иначе са доста мили създания.Явно Орлин е покровителя й така че гледайте да не го нервите - той се изсмя кратко - Духчетата са доста преданни.По-добре спрете да се блещите и помогнете на Яна и Мидори...
-На Яна пък защо... - учуди се Тайя но щом се обърна я видя паднала на колене и хванала се за главата.
-Те бяха само разузнавачи.Видях го...В спомените им - говореше толкова тихо че едвам-едвам я чуваха -Другите са на един ден зад тях.До третата луна ще са тук...ГлаваТара им ще е с тях... - при тези думи тя се сви още повече и Тайя и Алис коленичиха до нея и за да да й помогнат."Какво ли още са могли да си спомнят тези гадове преди да умрат...Радвам се че не знам..."
Мидори се раздвижи леко и Орлин отиде при нея и й помгна да се изправи.После й подаде меча:
-Суима сен! - каза той и сведе глава.
-Няма нищо...По-важното е че сте живи - тя го взе и го изтръска рязко от кръвта а след това го избърса и го прибра в ножницата му - какво е това на рамото ти? - тя протегна ръка към духа но една дребна искрица я опари и тя се дръпна.
-Огнен дух...Лиско казва че...
Мидори беше изпуснала доста от сражението независимо от това че без нея бяха загубени.На Орлин се падна да й разкаже...
Другите също обсъждаха току-що случилото се прибирайки вещите си.
"Тайя накара онези филизи да порастат...А рускинята знае какво си казват...Дали знае езика им?Ако е така сигурно може и да говори на него...А Виан - един поглед му разкри как тя седи близо до един от разполовените еграви и си играе да променя цвета на кожата си като този на козината му и дори веднъж й излязоха шипове като на звяра и ръката й беше съвсем като лапата му в умален вариант.... - Как подяволите го прави?!....И Майк!Беше убил онзи ранения само с камата на Алис.И то само за секунда го беше напавил на решето...
И защо Яна вижда спомените им...?"Нещо го парна по ухото и той погледна за пръв път към духчето отблизо.Огъня му отслабна,за да не го заслепи и...
-А защо духчето ти не иска да го докосвам? - попита Мидори.
-Всъщност е тя...Прилича ми на фея...
-Имаш развинтено въображение да сънуваш подобни неща вместо разни учители и уроци... - каза тя след кратка пауза.
-Какво направи ти всъщност?Изведнъж 3 звяра се стрполиха разполовени а единия едва ли бих му преброил парченцата...
-Ами първо - тя взе една пръчица и му показа всяко движение на меча й бавно -Тук имаше един и аз направих така после...

_________________


Последната промяна е направена от Нокс на Вто Апр 26, 2005 7:26 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Avash'aelia
МнениеПуснато на: Вто Апр 26, 2005 3:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Bone Queen

Регистриран на: 24 Сеп 2004
Мнения: 399
Местожителство: I'm in a bad movie with a predictable end

- Прекрасно, прекрасно! - Ино се опитваше да скрие ръката си, не успя да върне нормалното състояние на пръстите - ставите и ноктите не би трябвало да се виждат на тъмно. - Сега да избършем нослета и очички, да се усмихнем храбро и да видим какво да правим с хубавците. И да обобщим положението, естествено.
- Давай, шефке! - подхвърли Кида почти без чувство.
- Виждам, че явно имам признанието на колегиалния съвет - подметна злъчно Виан, но преди сестра й да възрази се обърна с гръб и протегна тържествено ръка на Мидори - Да благодарим на нашата принцеса-воин! Може ли автограф и да ти викам Зина? - въпреки насмешката Ино явно се бе повпечатлила от изпълнението на японката. - Не бе!Уан Цун'ър!Бунтовницата, която се биела с по меч във всяка ръка.
- Спести си любезностите, защото явно ни предстои второ нападение.

В това време огненото пламъче на рамото на Орлин сякаш се сви в себе си и засвети в меко синьо. Ревнивата фея явно правеше някакъв знак, който никой, освен Орлин не забеляза. Докато Ино говореше Алис смутено благодареше на Майк, който я гледаше още по-смутено и мълчеше тройно по-смутено. На Виан й се догади, но си продължи тирадата.
Лиско все така се усмихваше."Сякаш е шеф и винаги някой ще се бие вместо него!", възмутено си помисли Ино, която разбира се винаги обичаше да е шефка, но не и да се бият вместо нея.Проблемът беше, че в момента явно не й се отдаваше шефстването. Яна вече се беше посъвзела, Кида, зарязала поредната кавга със сестра си все още беше при нея. "Блах, съчувствие!", поредната мисъл на Ино."И кога изгрява тая трета луна?!!!", момичето въздъхна.
- Трябва всички да се сдобием с някакво оръжие - предложи Алис и Виан я изяде с поглед, защото точно това се готвеше да каже.
- На мен не ми е необходимо - високомерно заяви Лиско, лениво усмихнат.
- Алис е права - намеси се Мидори, Тара и Ино я подкрепиха, последната неохотно. - Може да ти се наложи да се защитаваш.
- Даам...и лично аз няма да си направя труда да ти спасявам кожата - Виан разтриваше пръстите си, все още с изненадващо дълги нокти и прекалено космати, но възвръщащи първоначална форма.
Лиско само се ухили наперено в отговор и направи опит да се усмихне тайнствено.
- Може би Яна може да ни каже още - намеси се Кида.
- Не! - Виан беше отчасти отвратена,отчасти поразмекната заради "видението" на Яна. - Имаме си всезнайко, той да каже! - насочи приканващо и някак обещаващо(определено не обещаваше екскурзия и пикник завършващи със захарен памук) космат ноктест пръст към Лиско.
- Ще бъдат около три дузини и ще дойдат откъм противоположната за нас част на пътя - звучеше нехайно, сякаш не го засяга, но Виан вече беше забелязала едно-две неща у Лиско и знаеше, че това е преструвка.
- Браво на Оракула! - Ино изръкопляска престорено. - Спести малко мъки на момичето, ще направим клауза за оратори-кавалери. А междувременно...
- На оръжие! - пошегува се Алис и Виан този път първо я одра и после я изяде с поглед, тъкмо мислеше да го каже. - Тоест, всеки да се сдобие с оръжие колкото се може по-скоро.
С одобрително мърморене групичката се застяга.
_________________
Silly games in a book of pleasure
We're a bad cliché in a cheap short story
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Невидимата
МнениеПуснато на: Вто Апр 26, 2005 9:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

kÿuubi

Регистриран на: 13 Сеп 2004
Мнения: 621
Местожителство: Konoha

- Un momento!
- Ъ?
- Каза да почакаме... в свободен превод – обади се Тара.
- Сега пък какво, Кида? – ядоса се Ино.
- Първо, казвам се Тайя...
- Кида!
- И второ – тя повиши тон, - трябва да си кажа, че не мисля мотаенето наоколо за особено добра идея.
- Значи оставаме – обяви на инат сестра й и седна на земята, хванала подобието на шурикен с вече почти нормалната си ръка.
- Яна каза, че са на един ден път, нали? Третата луна - Кида погледна небето. – Това не ми говори много, но изглежда имаме достатъчно време да се попридвижим – Ино изхъмка прекомерно високо. – И ще трябва да е бързичко, защото...
Алис погледна към камата си.
- ... май не сме достатъчно подготвени – довърши.
- И как ще сме, като Кида само ни мотае тука – обади се Ино от земята.
Тайя усети вече познато гъделичкане по дланите си – сякаш по кожата й лазеха мравки, а не можеше да ги махне. Малката не си затваряше устата. „Като мама е... Татко винаги казваше, че и тя говорила без прекъсване... Как ли я е издържал?”
- ... затова престани да се правиш на шефка – Ино довършваше възлово изречение и се изправи за по-голям респект – и млъкни.
Изведнъж Кида тупна на колене, дланите й опряха земята и един филиз със странни розови бобунки по стъблото се усука около десния крак на сестра й. Последната посегна да го клъцне с ножа си, но издатините се пукнаха и я опръскаха с нещо лепкаво... и розово.
- Вие двете, стига – скастри ги Орлин, докато някои се подхилкваха в шепи, а Алис и Мидори държаха Ино настрана от сестра й.
- Просто се упражнявах – оправда се Кида. – И вие трябва да правите същото.
- Дайте да тръгваме, умници – ухили се Лиско.
- Ти все още нямаш оръжие – напомни Мидори.
- Да наминем тогава към онази Балкота – предложи Майк. – Може пък да се намери нещо по-полезно и за мене...
„Защо си взе тая глупава джаджа?” Кида вдигна неусетно рамене. „Може и да се окаже, че медальончето притежава някакви по-специални сили – в свят като този всичко изглежда възможно...”
- Май я нямаше, като идвах насам – Яна обясняваше нещо.
Кида заби нокти в дланите си, които не преставаха да я сърбят, откакто беше открила, че може да накара каквото и да е да поникне... стига да имаше някаква почва и поне семенце...
- Бързала си, все пак...
Представи си как кара цели дървета да се показват от земята, да се разлистват и да връзват плод. Колко ли време щеше да мине, докато постигне такъв резултат?
- Може би...
А кога щеше да се прибере? Въпреки любопитството към този свят и възможностите му, тя искаше единствено да се върне към нормалния си живот.
- Все пак да проверим, а?
- Какво? – обади се отнесено Кида.
- Да отидем при Балкота да видим дали си е на мястото или е избягала нанякъде – отвърна нервен глас.
- Аз ще отида, че ще стане най-бързо - Майк се запъти към палатката на търговката и за секунда се изгуби от очите им.
- Ма си го бива, а? – подметна Алис, която беше повече ядосана, отколкото уплашена.
Лиско се изхили.
- Всеки май има някаква такава... способност – смени темата Яна.
Ино беше порозовяла цялата - не по своя воля, естествено – и нямаше особено желание дори да се заяжда.
- Но не можем да се контролираме достатъчно добре – допълни Орин, като метна поглед към Виан и тя се намуси още повече. Огнената феичка сякаш се засмя.
- Адски смешно – измърмори Ино и се мръдна встрани, за да направи място на Майк, който с известни усилия се закова до нея и леко олюлявайки се съобщи, че от Балкота и палатката й няма и следа.
- Сигурно се е изплашила от тия твари.
- Че то кой пък не се изплаши – Тара потръпна и отново потъна в мълчаливото си наблюдение.
Мидори се прокашля леко високомерно.
- Да тръгваме – гласът й беше някак твърде рязък за случая.
„Значи и тя се притеснява... по своему”, помисли си Яна.
- Ами щом няма какво повече да кесим тука – Ино се надигна. Беше успяла да поотслаби яркостта на розовото и жизнеността й пак се забелязваше...
- Дайте насам!
... както и желанието й да командори.
- Момент само!
- Пак ли – въздъхна Ино.
Кида се покатери на едно дърво.
- Ей, Яна! Можеш ли да дойдеш насам?
Другото момиче се изкатери до нея.
- Виждаш ли там, в далечината, или ми се струва нещо?
Яна напрегна очите си.
- Да – проточи. – Сигурно са другите. Не са близо...
- Но не са и далеч...
Двете слязоха и групичката тръгна възможно най-бързо. Накъде? Нямаше значение, стига да спечелеха достатъчно време преди новата среща с егравите.
_________________
one after another comrades prepare to battle... are you ready?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Луна Лъвгуд
МнениеПуснато на: Вто Апр 26, 2005 11:50 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Girl, Interrupted

Регистриран на: 23 Сеп 2004
Мнения: 774
Местожителство: under the bridge, city of angels

(Мъъничък офф топик.. Абе да му се не знае начи, героинята ми се казва ТАРА. Идва от Тамара! Прекалявате с Найтуиш, драги. )

Кръв по красивата полирана стрела. Страх във всяка капка от кръвта на Тара. Кръв досега бе виждала само при своите рани от детството, но това количество.. Я накара да затрепери. Тази "битка" мина като на филм пред очите й, действаше напълно инстинктивно без да осъзнава половината си действия.. Трепереше като лист на моменти, а в останалото време беше като в транс. Мидори беше тази, която й вдъхна някакъв кураж, но само за секунди.. Все пак Мидори си беше Мидори, а Тара си бе Тара, без никакви бойни умения освен бегли спомени от уроци по стрелба с лък, когато бе едва на 5 години. Всичко беше твърде странно, а още по-странен бе начинът, по който го прие Тара.. Имаше кръв по гривната на глезена си. Още не се бе преоблякла с "цивилните" си дрехи и шляпаше по джапанки. Тя отвори медальона, висящ на гривната. На снимката в него се усмихваше симпатично младо момче с игрив поглед, който черно-бялата фотография не бе успяла да прикрие, а някъде под тръпчинката на брадичката му се мъдреше зловеща капка кръв. Тя внимателно попи кръвта с пръст и изпита някакво странно желание да оближе кръвта... Избърса се в един камък, който бе мек като памук. Стана и видя, че другите омърлушени и стреснати се събираха в групичка и тръгваха нанякъде. На къде? Почувства се слаба и уязвима. Искаше в къщи. Да, държеше се като дете, но искаше у дома. Искаше обратно в Ирландия. Нали на там се бе запътила едва предишната сутрин, когато избяга от проклетия Санкт Петербург. Помисли си, че съвсем скоро ще навърши 17 години. Ами да, рожденият й ден бе след 3 дни. Искаше да види дори майка си в този момент, искаше. Искаше да види баща си и искаше да види... Сълзи.. Не, нямаше да плаче. Никакви сълзи. Каквото и да се случи щеше да го преживее. Няма да потъва в сантименталности, нямаше да се размеква. Прехапа до кръв долната си устна. Усети, че стои клекнала прекалено дълго и гърбът я заболя, а краката й отмаляха. Обърна се към групата и забеляза, че Яна я гледа втренчено. Изправи се рязко, осъзнала грешката на слабостта си. Нямаше да споделя чувствата си със себе си, ако това значеше, да ги сподели с чужд човек. Метна раницата на гърба си и тръгна след останалите. Вървеше на около 5-6 метра зад тях и гледаше напред, нагоре, но не се оглеждаше в страни.
Изведнъж проумя, че е взела със себе си карта и се плесна по челото. Естествено никой не чу и не й обърна внимание - Алис и Майк бяха твърде заети един с друг, Тайя и Виан пак мъмреха нещо една на друга, Мидори вървеше гордо най-отпред, а Орлин и Яна я следваха почти по петите. Тара бързо измъкна навитото руло пергаменти го разгъна. Първоначално нищо не разбра от знаците, изрисувани ( или по скоро надраскани отгоре ) докато.. Усети шепот. Той се засли и все едно някой й кресна в ухото. Тя спря за миг и реши, че се е плеснала твърде силно по главата или че някои странни животни бяха в сезона си за чифтосване - поне така звучаха крясъците. Погледна пак картата и.. Малко по малко знаците се наместиха и тя ги разчете.. Спря на едно място и изкрещя на останалите да спрат.
Стреснати всички се обърнаха смутени, определено я бяха забравили.
- Намерих ни подслон..- Погледна тя право към Лиско който сякаш бе пропуснала.. Пак се хилеше нагло.
- Мда, определено намери. След 1 минута и 40 секунди ще ти е по-ясно.
- Както и да е. Първо, тук пише, че точно където стоя трябва да има пещера, безопасна ии ъъ.. има вода, нормална. Или поне близка по вкус до нашата. Инересно къде е тази пещера като аз седя върху тръни? Да няма да изникне от земята? - Тара не дочака отговор и продължи.- А за оръжията. Единственото село, където бихме могли да намерим нещо като оръжие е на 12 мили от тук, като трябва да хванем по калната река и после малко на североизток към Трънов лес..
- Айдее, още една експертка си намерихме..- подхвърли Виан.- Не ставате ли много?- погледна към Тара тя злобно.
- Виж драга, предлагам ти удобно място да си настаниш дирника, ако не щеш - прав ти път, ама като гледам съм само аз тази с картаааааааа...- не успя да довърши, защото земята под нея сякаш се разтвори и тя пропадна в нещо като дупка.. Не само дупка се появи изневиделица, но и един хълм точно над нея. Явно пещерата все пак беше тук. "Но защо се отвори така внезапно без знак?"-се питаше Тара около час по-късно.
Естествено предсказанието на Лиско се бе оказало вярно. Това беше пещера, която сякаш сама се наместваше и нагаждаше по свой вкус, когато пожелае.
Когато зачудените физиономии на компанията от "таланти" се появиха от горе пред тях се разкри странна гледка.
Тара лежеше върху огромни гъби, които адски много приличаха на столчета тип "чувал пълнен с боб" и покрити с някакво яркочервено покривало. Пънчетата им бяха спираловинди, а земята бе покрита със синичък мъх.
- Е, няма ли да слезете да ми помогнете да стана де?!
Тара забеляза, че всички бяха твърде заети с разглеждането на евентуалният им подслон и въобще забравиха, че тя току-що бе паднала в дупка, и се бе проснала по гръб на гъба поне два метра под тях. Тя стана, скочи долу и се изтупа. Изпука си гърба и взе да оглежда тъмната част в дясно. Оказа се тунел, не, всъщност някаква вдлъбнатина, в която имаше нова дупка.. а тя пък сияеше... Тара бавно се приближи, изолирайки шепотите, кънтящи в главата й и шума от слизащите си другари. Мъхът бе мек и някак хлъзгав като насапунисана гумена изтривалка. Дупката сияеше, защото на дъното светеха перли, хубави сиви перли. Тя посегна бавно и тъкмо се доближи до ръба на дупката, когато повърхността се нагъна като прозрачно фолио и тя видя бегло свое отражение.. Това май беше водата им.
~
След 15 минути всички бяха насядали удобно по гъбите и си шепнеха плахо. Пещерата се бе размърдала пак, като почти ги бе затворила в себе си, но имаше една дупка, от която все още можеха да се измъкнат при нужда. Явно наистина беше спасителен подслон.
- Не мислите ли, че трябва да има някаква връзка между нас и нашето попадане тук?-Яна наруши тишината с ясен силен глас, в който се усещаше нотка несигурност.
- Много книги четеш.-не пропусна да се обади Виан.
- Знаеш ли какво, за нещастие сме група и няма да е зле да се държиш по-прилично, или поне да си спестяваш тия забележки към всеки, който посмее да каже нещо! Поне подхванахме разговор, нали?- на Тара й омръзна да си трае и намери перфектен отдушник за емоциите, таяни цял ден.
- Какво като сме група? Мислите, че не ми стиска да си тръгна и да ви оставя ли? Притрябвали сте ми, лигли и псевдо-оракули.- разпали се Виан.
- О не, няма да си тръгнеш.- каза Мидори.- Заедно сме и така ще останем. Ние сме свързани, дори и да не ти се ще.
Виан понечи да отвърне, но внезапно млъкна и остана на гъбата си.
- Та на въпроса.. Дали ни свърза наистина нещо? - обади се Орлин.
- Ако не ни свързва действитено нищо, поне всеки ще сподели и ще научи нещо за останалите, а това не би навредило.- обади се Тайя.
- А викам да се съсредоточим върху оръжията! - каза Майк, който бе единственият без абсолютно никакво оръжие.. засега.
- Както ви казах, няма място от където да си ги набавим в радиус от 12 мили.- рече Тара, забола поглед в картата.
- Ами тогава да си направим.-предложи Орлин.
- Да ама като не знаем какво и как да използваме за оръжие? Отде да знам, че някоя тояга няа да ме заръфа, докато се опътвам да я направя на копие? - отбеляза Алис.
- Вижте, всички явно сме надарени с някакви сили.. Аз мога да чета мисли, може да разбира ходовете и стратегията на тия дзверове, ако имат такава.. Поне на мен ми изглеждаха организирани де. -каза Яна, галейки странна обвивка, която смътно приличаше на змийска кожа...

_________________
and she showed up all the errors and mistakes,
and said I've lost control again.
but she expressed herself in many different ways,
until she lost control again.
and walked upon the edge of no escape,
and laughed I've lost control.
she's lost control again
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла MSN Messenger
emi
МнениеПуснато на: Сря Апр 27, 2005 11:49 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

-Добрее... - продължи Майки - нека си поговорим за силите си, докато си потърсим поне нещо по-твърдо.
В тишината бавно изчезваше последният звук, а него вече го нячаше.
- Фукльо - не се сдържа Виан.

В тишината бавно изчезваше последният звук, после още веднъж и още веднъж "твърдо..." тази дума сякаш изчезваше и се появяваше... витаеше. Но не спираше продължаваше, сякаш беше затворена в един интервал - времева сфера, от която не можеше да избяга. Всеки се беше облегнал на своята гъба и слушаше "ехото".
- Тук има нещо странно - обани се Тайя.
- Пак ли те гони параноята? - скастри я Ино.
- Не, тя е права - Орлен взе думата.. заговори бавно и много тихо, думите едвам излизаха от устата му. - Не усещате ли - ехото се проточи прекалено дълго, а и сякаш още мога да ведя следата на Майк - като бледа светлинна ивица.
- Сякаш са заключени в себе си - времеви интервали... - леко уплашено предположи Яна
- Или просто моменти, в които времето тече с различна скорост - по-бавно или по-бързо - зависи от местоположението на "момента" - Заключи наимно Лиско.
- Това е тъпо, а и невъзможно - Виан разтърси глава, сякаш да махне някаква мисъл. Но главата й продължи да се клати, бавно и спокойно. Можеха да проследят плавното, дори съвършенно движение, като на забавен кадър.
- Някой да я дръпне леко настрани - прдложи Тара.
Алис я хвана внимателно за ръката и я отмести от гъбата.
- Погледнете - каза Мидори, посочвайки мястото, на което бе седяла Ино допреди миг. - Сякаш главата й продължава да се клати, вижда се оттенък на самото движение. - Прошепна момичето с възхищетние. След малко сякаш се сепна от унес и каза със съвсем разлечна интонация, тихо но отчетливо - По-добре да се махаме.
- Но тук е удобно - възрази Алис.
- Да, но... - идори пое дъх и продължи някак припряно - ако това място променя времето, не знаем дали пак не сме попаднали във времеви интервал, съответно не можем да сме сигурни дали зверовете не са все по-близо.
- Тя е права - продължи Орлин. - Нека излезем и побързаме да стигнем до селцето, все пак е само на 12 мили. Когато се снабдим с оръжие всички, ще сме малко по-спокойни.
- Да... - проточи Виан - може да помолим Мидори да ни даде и уроци.
- На теб ти трябват само уроци за добро държание - скастри я сестра й -да се омитаме оттук!
- Ами Майк - възрази Алис.
- Какво за него - Майк беше точно зад гърба й, снабден с не много гояма, но поне здрава тояга.
- Мисля, че няма да е зле да напълним поне вода - отбеляза Тара.
- Остави това на мен - Майк грабна няколкото съда, приличащи на бутилки, или манерки - вие вървете, аз ще ви настигна.

Всички започнаха да се изкачват вниматилно, като размахваха лекичко, нещо пред тях за да не попаднат наново в друг времеви интервал. След малко цялата група се събра пред пещерата.
- Жалко, че не успях да се взема перла - въздъхна Тара.
- Да вървим - подкани ги тихичко Мидори.

Малкият отряд се запъти към селцето. Всеки зает със собствените си мисли и чувства. идори вървеше последна, правейки кротки движения с меча си- чувстваше се добре с него. Напомняше й меча на баща й. "Да се слееш с душата на меча, да можеш да танцуваш с него - това е изкуството на война." Думите оттекнаха в главата й. Да, сигурно това беше нейната способност, нейното изкуство - да рисува с острието.

След няколко часа се видяха бледи светлини - наближаваха селото. Сред групата се усети напрегнато жужене - още едно ново, меизвестно нещо - нов сблъсък с тукашната действителност. Какво ли щаха да открият? Какво ги чакаше - ново приключение, нова опасност...
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Bizkitka
МнениеПуснато на: Сря Апр 27, 2005 4:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Possessed

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 143

"Значи в края на краищата всеки си има способност... А аз що си нямам?"
Селцето беше още в далечината. Крачеха все по-бавно, денят се бе оказал уморителен за всички. Алис се мъкнеше в задната част на групата и размишляваше.
Фактически, ако Орлин не беше застанал пред нея, можеше и сама да се справи с животното. Нем, този ден очевидно всички бяха решили да се правят на герои.
Тя се смръщи и чувстваше как бавно, но сигурно се ядосва все повече и повече.
"I'm about to break some fucking off, going to lose my mind..."
Яна се приближи до нея.
- Наистина предполагам, че можеше и без него.
- Нали. - Алис вдигна глава и огледа злобно света.
- Да.
- И виждаш и моите спомени, а?
- Да.
- Сигурна съм, че и аз мога да правя нещо, 100% мога, щом и другите можете. - изплю камъчето тя след като спря да мисли за случката с глутницата.
Яна кимна. Продължиха да вървят мълчаливо.
"Що ли не се спънеш?" впери поглед Алис в Орлин.
Странно, но й се стори, че момчето се попрепъна.
"Хихи, mind control."
Групата бавно напредваше и селцето отпред започна да се приближава все повече и повече.
"Може би няма да е зле да се поспрем и да си починем на първо място. Плюс тва няма да е зле и да решим как да постъпим, ако жителите не са приятелски настроени (или в случай, че са имали среща от прекалено близък вид с ония животни)."
- Знаете ли... - започна бавно Яна.
- Може би трябва да спрем за малко? - прекъсна я Ино.
Алисън се ококори.
След малко се окопити и се усмихна. Като че ли откри способността си.

Събраха се и седнаха на тревата в кръг. Алис почти не слушаше какво говорят, а се оглеждаше насам-натам с желанието да пробва наистина ли може да... Внушава разни неща на хора... А може би и на животни?
Зазяпа се в нещо, което се стрелна бързо в близките храсти и приличаше на черно мишле с червени очи. Когато обаче се шмугна в зеленикавия храст, моментално смени цвета си.
"Мишка-хамелеон, баси майтапа.
Миши, миши, миши... Така ли се вика на мишка... Ела тука при кака Алисън."
След 2-3 минути подобни мисли странното животинче показа носа си от храста и нерешително се защура в тревата към кръга хора. Щом се приближи достатъчно, Алис сложи дланта си на тревата, а животинчето се примъкна в нея. Тя го вдигна и го пусна в скута си. Мишлеончето, или каквото там беше, смени цвета си от зеленикаво на тъмносиньо, каквато беше блузата на Алис и се настани удобно.
"Намерих си и домашен любимец." - ухили се тя и се изправи с другите, пускайки животинчето в големия джоб на раницата си.
_________________
Long for the rapture again
Crave for the pristine light
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
AnAcondA
МнениеПуснато на: Сря Май 04, 2005 8:27 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 25 Сеп 2004
Мнения: 28
Местожителство: somewhere i belong

Яна забеляза доволната й физиономия и разбра,че най-сетне и Алис е открила способността си.Каква ли беше?Но нямаше да я разпитва сега.ПРедпочиташе да се разхожда,тъй като дългото застояване на едно място я изнервяше.
-Ей,аз ще поогледам наоколо-извика тя на останалите и с бавни крачки напусна групичката.Една част от нея и казваше,ч това не беше много умно решение предвид надвисналата опасност,но от друга страна какв пък можеше да стане за някакви си 10-тина минути..
ДОкато се разхождаше тя гледаше все надолу ,видеше ли камък или друго удобно леговище за змия,тя се приближаваше и внимателно го оглеждаше.ДОкато се беше надвесила над поредния камък,нещо изшумя зад нея.Тя с обърна и очите й светнаха от радост.БЕше половинчата змия.жълта половинчата змия!точно като кожата й.БЕше стратнна и Яна беше убедена,че има и друга половина.СЕга,обаче главният въпрос беше дали беше отровна.Затва тя се приближи внимателно,като не изпускаше от поглед окото на змията(другото явно беше в другата половина).С рязко движение яна се хвърлинапред и хвана животното за врата.ТО се замята замалко в ръцете й,но като видя,че няма кде да ходи,се успокои.Уви се около ръката й и впери поглед в нейния.ТОгава,пак неочаквано като и прледишните пъти я връхлетяха спомените на животното.Бяха малко по-ясни,н също тъй объркаи.Така яна аразбра нещо,което страшно я учуди.Животното ,освен отровно,беше и разумно.При мисълта,че може би му е прчинила болка,стискайки го за врата,Яна се почуства виновна и нежно го постави на най-близкия камк.Змията не показа никаква агресия,а кротко се отдалечи.Изведнъж момичето се сепна.Доста време се бешезабавила,сигурно вече я търсеха.ТЯ се затича към поляната,на която бяха останалите,но в далечината видя облак прах,чуваха се викове."пак онези гадини!По-добре да не изскачам изведнъж,трябва да обмисля действията си."-при тази мисъл тятихомълкм се приближи до най-голямото дърво,и се притаи зад него.Гледката беше ужасна.Прелитаха стрели,Ино се преобразяваше във всевъзмоожни същества,мидори отновоо играеше прочутите си бойни танци.Алис..алис се държеше странно.Соеше срещу едно същество и го зяпаше..а което беше още по-странно,то се въргаляше в земята и издаваше пискливи звуци.По едно време започна да се самонаранява.."значи тя може да внушава!баси кефа!"-Яна неволно се усмихна,но се усети,че не е напредставление,че трябва да действа.Затегна ръкавицата си и огледа противника.Впечатление й направинай-едрия"екземпляр"Тя се вгледа в него и,както и очакваше,я връхлетяха спомени.НЕговите спомени...ТОй беше главатарят.Но и той си имаше господар...Яна вече не мислеше .Тя излезе напред и се приближаваше към него.ТОй раздаваше команди и отскачаше от стрелите на Тара.Яна виждаше само образа на госпдаря му.Представи си себе си на негово място.Просто насложи нейния образ върху неговияи си се представи,раздаваща команди.Сега тя беше господаря.НИкой не разбра какво стана,но селд нейната команда,чудовището сякаш подивя,накара подчинените си да се оттеглят и само след миг връхлетя върху най-близкия и с един замах го унищожи.итката отново се разрази,но закратко,защото новоподчинения на Яна скоро изби събратята си.ТЕ явно имаха страх от него и не се осмеляваха да му се противопооставят много.След като всичко утихна,пак по команда на Яна,чудвището се приближи до нея и наведе глава.Тя замахна с ръкавицата си и впи двата големи шипа в тила му.Той се строполи на земята и издъхна.
Всички бяха крайно изтоощени.Бяха използвали способностите си максимално и сега имаха желание само да се устроят някъде и да поспят.Всеки беше открил по нещо ново за свята способност,а Яна изглеждаше най-дволна от всчки.Вече не се чустваше толкова беззащитна със своята спосбност.Можеше да променя спомени!и то какви спомени!ОН умората след това беше нетърпима.Очите й сякаш сами се затваряха,но тя всячески се опитваше да остане будна.
-ХЕй-прошепна тя на тара.-некви идеи за друг подслон?-гласът й бше прегракнал,косата раазрошена ,а дясната й длан беше цялата в кръв.
-като за начало не е зле да намерим къде да се измием..-предложи ТАра и разтвори картата.....
_________________
This is me for forever
One of the lost ones
The one without a name
Without an honest heart
as compass
This is me for forever
One without a name
These lines the last endeavor
To find the missing lifeline
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
emi
МнениеПуснато на: Съб Май 07, 2005 10:53 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

Беше трудна биткал Нещата се развиха прекалено бързо...
Почти бяха стигнали селото, когато спряха за да се "прегрупират" и да изготвят стратегия - една за битката с тварите и една за "битката" с местното население.
Тогава се чу звук от приближаващи се стъпки. Паника връхлетя всички. "Толкова бързо?..."
- Хей вижте - възкликна Орлин, посочвайки птичката на рамото си. - Това го сънувах.
Птичката беше започнала да излъчва ярка светлина.
- Браво на нея - намеси се Ино, - вече знаяат къде сме.
- Млъквай Ино - скастри я Тайя. - Мисля, че отдавна са ни надушили.
- Тя мисли... Ха, тя мисли...
Мидори се обърна към Орлин:
- Какво става?
- Това го сънувах. След малко ще излети и от нея ще се "роди" оръжие.
- Да бе, да не сме в някое аниме - усмихна се момичето.
- Вижте! - възкликна Тара.
И наистина птичката на Орлин излетя ат рамото му, излъчвайки още по-силна светлина. Тогава нададе силен писък и сякаш се разцепи. Но вместо парченца от мъртвото й тяло, след кратък миг на ярък плам, на земята падна нещо дълго, а от птичката нямаше и следа. Когато Орлин го вдигна, се оказа, че е нещо подобно на алебарда.
- Уооу - обади се Алис - Уооу!
В следващия миг към тях летяха глудница нахсани, грозни твари.
Нямаше време за приказки, а от стратегията им не остана и помен. Всеки се справяше както може.
~
Всичко свърши прекалено бързо. Мидори помнеше малко, но беше сигурна, че пред очите й се беше появил дракон, за секунди тя бе почувствала вечната сила на Дракона.

Всички бяха скапани. Изпопадаха на земята като круши. Една малка победа, но една доста изтощителна битка.
- Ама сме добрии - обади се Майк.
- Не чак толкова, щом се уморяваме толкова лесно ни трябва още подготовка. - вметна Мидори.
- Уф пък ти -остави ни да се порадваме на победата.
- И на силата - обади се Алис, горда със себе си.
- И какво има да му се радвате? По- скоро е за плащене. - Каза Тара. - Не ви ли притесняват тези новопридобити способности.
- Ако теб те е шубе мен не ме е - Озъби й се Ино.

Мидори се обърна към Орлин.
- Това с птичката беше върхът.
- И ти не беше зле. - усмихна й се момчето.
Към тях се примъкна и Тайя.
- Беше странно - от ръцете ти да излизат растения а? - докачи я Орлин
- Странно - на мен ли го казваш...
~
Тръгнаха към селото... Караниците продължиха и по-целия път. Всеки намираше за какво да се сдърпа с някого. Мидори вървеше отстрани и стискаше броеницата с дракона. Дракон - защо точно дракон, защо го видя по време на битката?
- Готина татуировка - подвикна й Тара.
- Какво? А да мерси.
- Драконче! - усмихна се рускинята.
- Семеен белег.
- Аха.
Има моменти, в които дадена мисъл не ти излиза от главата и каквото и да стане се връщаш към нея. Този момент беше такъв.
- Според мен е доста големичка - вметна Ино.
- Има ли значение?
- А не, просто отбелязвам...
"Дракон, защо точно дракон..."
- Защото драконът е семейната ти сила, знаеш го от баба си. - тихият глас в ухото й я стресна за момент.
- Да, благодаря ти Яна.
Момичето й отправи самодоволна, ефирна усмивка, сякаш знаеше повече от нея.
- Моля ти се...

~
Пред тях се показаха първите къщи. Ново приключение или нова опасност?
На пътя им се изпречи пзната фигура. Беше продаваката Балкота.
-Я виж ти... На какво приличате - елате, елате.
Героите бяха благодарни на благополучното стечение на обстоятелствата и с радост последваха Балкота. Поне щяха да имат подслон за още една вечер...
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Луна Лъвгуд
МнениеПуснато на: Пон Май 09, 2005 12:00 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Girl, Interrupted

Регистриран на: 23 Сеп 2004
Мнения: 774
Местожителство: under the bridge, city of angels

И както пристъпваха омърлушени и крайно изморени усетиха как без никакъв явен белег - нито звук, нито белег по небето със странните луни – заваля дъжд. Сякаш за да допълни и без това трагичната картина. Дъждът обаче беше успокояващ, поне за Тара. Миришеше си като дъждът, който помнеше от нормалния свят и беше също толкова освежаващ и хладно-примамлив. Започна като колебливо ръмене и прерастна в стабилен порой. Луните на небето сякаш се уголемиха като гъби, напоени с вода и приличаха на огромни правилни облаци. Странното беше, че дъждът не валеше от тях, нито от нищо на небето, просто си капеше от горе. Съвсем скоро не виждаха на къде вървят, измокрени и още по-изморени и омърлушени. Но на Тара й беше много приятно. Вървеше с вдигната към небето и луните глава и не усети как бяха стигнали до селището, защото щом се огледа забеляза, че се намира на нещо като улица а от дясно и от ляво бяха надвиснали странни безформени постройки, които не бяха нито юрти, нито палатки, по скоро колибки, като всяка от тях имаше по няколко кули, макар и те да изглеждаха комично тънки, ниски и криви. Всички се оглеждаха плахо и враждебно, но и с огромно любопитство. Тяхната пътеводителка бързаше напред и от време на време се обръщаше, за да ги подкани да побързат. Беше нервна и често се оглеждаше. Улиците бяха странно пусти. „Ами то вали, нормално е.”-каза си Тара. Обаче дълбоко се усъмни, защото „нормално” тук по нейната логика нямаше. Колкото повече се заглеждаше в къщите, тя откриваше все по-странни неща. Те до една нямаха врати, само огромни прозорци на разстояние около 50 см от земята. Изведнъж тя видя усети, че е спряла и се вглежда твърде дълго в един от прозорците. Нещо несъзнателно я бе привлякло. За чясти от секундата тя осъзна, че различава силует зад стъклото.. Доста нисък ии... рус... и имаше плитки, които бе омотал(о/а) около ръцете си. Беше момиченце с огромни очила ( стъклата бяха кръгли и големи горе-долу колкото нормално CD ). Изведнъж хлапето отвори прозореца, посочи с пръст към Тара, извърна глава назад и започна да крещи с писклив гласец.
- Вещица! Вещицааааааа! Магьосницааа! Пред нея има още прокълнатииии!! Браткоо!
Това никак не беше на добре, ама никак. Тя се обърна и видя, че групичката пред нея си вървеше от спокойно по-спокойно, сякаш не бяха чули и думичка.
- Какво посрещане, някаква писклива глезла мрънка на шантав език.- викна злобно Виан.
- Бягайте!! – викнаха Балкота, която задъхано се връщаше за пореден път назад, за да нахока бавните странници.
-Какво става?!-обади се глас от тълпата, но Тара не можа да различи кой, защото смутени и объкани всички започнаха да говорят на куп и тя имаше чувството, че не ги разбира.
- Това момиченце викаше нещо, нарече ни „прокълнати”, на мен пък ми викна „вещица”, „магьосница” и после извика брат си.
- Нищо подобно не съм чула!-излезе две крачки напред Виан.
- Ако толкова държиш да се увериш, бягай и я питай! Ако не те убият с камъни и пръти преди това. Явно не сме желани тук.
- Определено. Нещо да предложиш, Балкота? – съвсем спокойно, даже и с усмивка, Лиско се обърна към жената, която направо се тресеше.
- Бързо! Ще се скриете в подзечията на Дома на Писарите!
Никой не попита къде и какво е това, нито пък откъде разбраха за опасността. Имаше време за въпроси, но първо трябваше да се скрият. А въпросите станаха толкова много.
Тичаха с огромни усилия, защото не само умората, мокрите дрехи, дъжда и багажът им тежаха, а защото бяха уплашени ( освен, разбира се, Лиско, който определено не си даваше много зор дори да се направи на уплашен, поне от любезност ).
Краката им потъваха в дълбоката кал, прозорците наоколо един по един се запалваха, препъваха се в разни странни предмени, криеха се зад бурета, коли, в разни дупки, щом усетеха движение наоколо или пък някой прозорец, който се намираше твърде наблизо – светнеше. Скоро стигнаха до един огромен Фонтан на нещо като площад. Тук сградите бяха доста по-внушителни и определено не бяха толкова комични. Една от тях привлече вниманието на всички, не само защото именно към нея се бяха отправили, а и защото изглеждаше доста странно. Кулите й завършваха с кубета, които са типични за Тадж Махал и разни турски и тюркски постройки, колоните бяха мраморни, прозорците пък със странни витражи, а формата им в готически стил. Освен мраморните колони, цялата сграда бе направена от масивен камък, който изглеждаше доста страшно и неприветливо, но пък витрашите и светлите прозорци отхвърляха страха. Портата бе желязна с доста извивки, а от двете й страни на каменни пиедестали имаше –лъв от дясно и грифон от ляво, които гледаха свирепо, но и мъдро. Съвсем скоро Тара и другите щяха да разберат, че нито лъвът беше лъв, нито грифонът грифон, но сега трябваше да се скрият. За огромно съжаление на Тара не минаха през портите а тръгнаха да заобикалят. Отзад имаше широк двор, който изглеждаше леко мрачен, претъпкан с масивни мраморни фигури, които съвсем без ред бяха наблъскани в някакви криви редове. Напомняше гробище на ексцентрични аристократи – от тези, които в името на пищността биха потъпкали паметта на погребания. Един по един запрескачаха оградата, която беше направена от камък като основа, от който се издигаха като копия, сребърни или железни шипове. Не един и двама от дружината имаха проблеми и се одраха на оградата. Като се прехвърлиха всички в двора се почувстваха малко по-спокойно, защото тук вече не се чуваше никакъв шум и наоколо нямаше прозорци. Тара забеляза, че тук земята бе напълно суха и почвата бе доста.. пепелява. Въпреки, че бяха близо до скривалището си, Балкота все още се тресеше като обезумяла. Тя задърпа Майк и Орлин със себе си, вървяха няколко метра и Балкота спря, опипа стената срещу себе си и посочи на двете момчета земята. Те се спогледаха с недоумение. Те ли не виждаха нищо или наистина на земята нямаше нищо. Яна изведнъж се втурна напред към тях, клекна и с ръка разрови позоченото място. След няколко секунди, мръсната й прашна ръка държеше халка. Тя я пусна, стана и отиде две крачки в дясно. След малко бе изровила още 2 такива халки, които се оказаха „ключалки” на капак към мазе или подземие. Групичката се събра и всички дружно задърпаха капака. С доста усилия повдигнаха масивната дъска и един по един всички наскачаха вътре. Щом всички слязоха останаха доста изненадани, защото това определено не беше обикновено подземие. Бе голямо колкото малък парк и смътно напомняше лабиринт от лавици с книги. По земята бяха разхвърляни хиляди рула пергамент, мастилници, а в един ъгъл – 7-8 чувала с пера. Имаше и много възглавници, натрупани около една мноооого дълга ниска масичка, по средата на която по дължината бяха наредени 3 дузини свещи, половината откоито-наполовина изгорели. По стените, където нямаше лавици имаше запалени факли ( пламъците бяха зелени и сини ). Подът бе покрит с меки килими с разни фигури, които не можеха да се лазличат, заради прахта и мръсотията, натрупали се отгоре. Първа проговори Алис.
-Яко местенце.-каза тя и се просна на една възглавница.
-Няма да е зле да се преоблечем, с тия дрехи ще се разболеем много лесно.-поде Орлин и за първи път свали странната си качулка.
-И откъде да си вземем дрехи, бе, умник?-процеди Виан през зъби.
-Ами аз си нося в раницата.. Пък и купих от Балкота... Като гледам повечето момичета са моя ръст, ще ви станат дрехите ми, обаче момчета.. за вас не знам. Освен ако не искате да се стегнете в корсет и фуста, пък и перелина имам.- рече Тара с пресипнал глас.
- Можем да използваме платът, който покрива възглавниците.-предложи Мидори.
Алис разпози с камата си възглавницата, на която седеше и се усмихна на другите.
-Тези възглавници са натъпкани с парцали, все ще намерим нещо, дето да става за обличане...
-...поне докато дрехите ни се изсушат, не ми се ходи облечена като възглавница.-отбеляза Тайя.
След известно време, скиринякъде измежду лавиците всички се преоблякоха. 4 Възглавници си отидоха и всички пуловери и тениски от чантата на Тара, както и двата й чифта дънки влязоха в употреба.
- Нося си и чорапи, обаче кецките са си за мен!-каза Тара и подхвърли на всеки по един чифт черни, лилави, бели или червени чорапи.
- Какво още носиш в тая чанта?- попита Яна.
-Много неща.. Достатъчно, от първа необходимост.. Даже имам четка за зъби, паста, конци за зъби и ментова вода. Ако сте гладни имам и дъвки..-след като раздаде последните си запаси от дъвки орбит, Тара подхвана по същество.- Балкота имаме доста неща на изясняваме...

_________________
and she showed up all the errors and mistakes,
and said I've lost control again.
but she expressed herself in many different ways,
until she lost control again.
and walked upon the edge of no escape,
and laughed I've lost control.
she's lost control again
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла MSN Messenger
Avash'aelia
МнениеПуснато на: Пон Май 09, 2005 9:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Bone Queen

Регистриран на: 24 Сеп 2004
Мнения: 399
Местожителство: I'm in a bad movie with a predictable end

Ино внимателно разглеждаше редиците книги. Отказа предложените й сухи дрехи освен пуловера - за нищо на света не се разделяше с панталоните си, в джобчетата и в подплатата се криеха твърде полезни неща и французойката бе твърдо решена да не позволи да й ги отмъкнат.
Открай време признаваше единствено своето право да краде.
Слушаше с половин ухо докато погледа и шареше по рафтовете от фосфоресциращо сиво...вещество. Сигурно имаше нещо, което си струваше.Може би беше по-навътре, Ино не бързаше.
- Например имало ли е преди "вещици" тук - обади се ненадейно Виан. - Кога са идвали и какво разбирате тук под "вещица". Какъв е езика, на който оня пикла - веждите на Ино отхвръкнаха рязко нагоре и в очите й ясно си пролича какво би направила на момичето с плитките, стига да й падне - вряскаше и как така ние те разбираме? Може би ти разбираш нас? Или и двете? А вероятно нямаш отговорите на всички въпроси - момичето се усмихна доста приятно, стига да не беше усмивка тип"апокалипсис". - Ще чуем на които имаш. А останалото ще изцедим от него- Ино някак си успя да посочи само с рамо към Лиско, който кокетно си чоплеше ноктите.
- Сега не това е най-важното - обади се Мидори и този път само едната вежда на Ино се повдигна леко - "О,нима,госпожице татко-ме-научи-да-въртя-меча. И откога ти решаваш кое е важно?", но французойката си замълча, поради по-належащата задача да претърсва нехайно рафтовете с поглед. - Колко често ви нападат тези твари и по колко са обикновено?
- Не ни нападат, освен ако не излизаме през деня. Често придружават хората на Лорда, които събират данъци - Балкота успя да произнесе "Лорда" по такъв начин, че на Виан й се стори, че младоликата търговка ей сега ще разпери пръсти срещу нещастие. -Най-често са по 5-6, но сега след като убихте един от водачите им със сигурност ще пратят много повече - търговката спря обезпокоена, а Алис се зачуди откъде тя знае, че са убили егревите.
Виан, която имаше набито око и добра зрителна памет изведнъж забеляза, че търговката всъщност е доста висока, но се прегърбва и въпреки младото си лице се държеше като старица. Затова другите я третираха като такава. Всъщност беше млада жена в разцвета на силите си."И вероятно знае как да си служи с оръжие ако се наложи. Защо ли се прави на беззащитна старица и как го постига?" - Ино се усмихна при мисълта, че Балкота може би притежава интересна разновидност на дарбата, с която французойката се бе сдобила. Само че при търговката способността не беше магическа, въпреки че имаше магическо въздействие.
- Time to sleep - почти пропя прозявайки се Майк и придърпа една възглавница.
Виан не бе усетила, че разговорът бе приключил, докато се вглеждаше ту в Балкота, ту в рафтовете и мислеше.
- Трябва да оставим стража - обади се Кида, която вече бе започнала да се вживява и сестра й и благодари на ум за чудесната възможност.
- Права е - съгласиха се в един глас Тара и Мидори, Лиско изхъмка презрително, а Ино кимна.
- Щом ще си играем на войници, поне да е както трябва. Доброволка съм - Виан се усмихна и разпери ръце.
Мидори я изгледа с физиономия "Аз знам как се прави по-добре".
- Някаква си крадла да ни пази - обади се присмехулно Кида, а Виан й изсъска, като се постара да удължи и изтъни езика си.
- Аз също ще пазя - обади се Тара без да поглежда французойката.
- Вие нямате военен опит - каза учудващо кротко и явно обезоръжаващо Мидори.
- Не виждам огледала наоколо - обади се дружелюбно Яна, с което веднага си спечели червена точка при Ино, която тъкмо се канеше да отбележи, че е забивала нож в китката на човек от 8 метра, което си беше постижение, при положение, че човека мърдаше.
- А ти внимавай какво сънуваш - подхвърли шеговито Ино на Орлин, който се усмихна и тръгна да си ляга.
- Аз ще застана при вратата - каза Тара и си извлече възглавница пред така наречената врата.
Ино кимна и тръгна между рафтовете. Спря и без да се обръща.
- Ако има нещо ме извикай или събуди някого. Ще се отбивам да видя дали не си заспала.
Тара явно не възрази на проявата на недоверие от страна на Виан и се загледа в пространството, виждайки в себе си.

Вървейки тихо между спящите и заспиващите Виан се замисли какво носи във всичките джобове, с който беше осеян панталонът й и подплатата му, както и джобовете на ризата й, сега склита под пуловер. Изведнъж се сепна. Картината! Къде я остави? "В големия джоб на панталона ти е,прикрепи я с верижка към халките на колана си". Французойката погледна пред себе си и малко напред видя Яна с разцъфнала широка усмивка и явно незнаеща какво да очаква . Ино й се усмихна почти благодарно и продължи, питайки се какво време е нужно за спомен. "Дори спомена за изминалата секунда е спомен, дарбата й е двойна!".
Отмина зоната, до която се бяха разпрострели с възглавници и постелки спътниците и продължи нататък между рафтовете с книги.
След известно време забеляза, че материалът, от който бяха направени рафтовете стана червен и прозрачен, на моменти по повърхностите пробягваха синкави вълнички,а книгите значително оредяваха.
Докосна леко една вълничка. Сякаш предизвика цунами, от двата края на рафта се надигнаха яркочерни ("Ако е възможно да съществува такъв цвят", помисли си момичето) вълни. Ино отдръпна ръка и тъкмо навреме. Където докосна странния рафт сякаш от вълните материя се събра куб. Без да се замисля родената крадла протегна ръка точно над куба. Преди да свие пръсти нечия ръка със сребристи ноти сграбчи китката й. Мозъкът на Виан заработи на бързи обороти. Ами да, Балкота, беше забравила за нея, търговката беше изчезнала малко преди да се разпределят да пазят. Започна много бавно да обръща глава дотъкмявайки най-ужасяващия си поглед. Търговката изненадващо пусна ръката й, а куба сякаш потъна в рафта.
Забравила за погледа Ино се обърна.
- Защо? - попита с най-приятния и невинен глас, който успя да изцеди от гласните си струни.
В същия миг в който го изрече някак и й стана ясно, че пред Балкота преструвките не са нужни. Търговката я изгледа и направи знак - "Ела".
Виан тихо вървеше зад Балкота, нащрек и готова за всичко. Нищо не се случи. Няколко пъти рафтовете смениха цветовете си, докато книгите съвсем изчезнаха. Сега вече имаше дори фонтанчета и малки водовъртежи по повърхностите. Търговката най-сетне вървеше изправена и без да се старае да прилича на старица. "Леле, колко е висока!". Изведнъж порстранството пред Ино й се стори празно, но някак внезапно празно, сякаш допреди миг там е имало нещо, а вече го няма. "Точно както аз обичам да процедирам с вещите".
- Да поговорим,а? - предложи първо момичето. - Но една от спътничките ми може да чете спомени.
Жената кимна, сякаш това нямаше значение и заговори.

След неизвестно колко време Ино отново се връщаше към "Зоната на постелките", съвършено сама и безшумна. Разсеяно се упражняваше да издължава зъбите си - кой знае, може да й помогне.
Спря рязко усетила дишането на буден човек. Далече беше от Тара.
Огледа се внимателно и видя Алис, седнала на пода и облегнала се на възглавница. Усмихваше се в стил "Знам аз твойта мръсна тайна" и явно предвкусваше забавление от реакцията на Ино.
Французойката бързичко прецени докъде максимум би могла да я последва Алис, имайки предвид някои от действията на Балкота,помисли за куба, прецени, че през цялото време го закриваше и поклати глава на ум."Не днес, госпожице".
Усмихна се на Алис хищно разкривайки удължените си от опити зъби и отиде при Тара.
Рускинята не спеше, както и Виан очакваше. Не беше някоя мелодраматична лигла, но Ино не я харесваше по някаква причина.
Кимна й, взе си възглавница и седна близо до последния човек от групата - Орлин. "Оттеглил си се настрана, да не би някой да открадне сънищата ти,а?". Ино поклати глава и се зае да упражнява дарбата си.
_________________
Silly games in a book of pleasure
We're a bad cliché in a cheap short story
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Нокс
МнениеПуснато на: Нед Май 22, 2005 11:48 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 09 Апр 2005
Мнения: 6
Местожителство: Поживей достатъчно и може и да го видиш

Нищо че шепота беше едва доловим Ино пак подскочи леко.
-Играеш си игрички с търговката а?-Орлин говореше със затворени очи излегнал се по гръб-За какво си говорихте?
-Директно към въпроса а?-опита се тя да се измъкне без да каже и дума но проточилото се мълчание я застави да отговори от любезност-Нищо особено...Нищо което да те интересува или да ти влиза в сметките!
-Вероятно...Просто не забравяй че всички тук сме екип и на никого няма да му се хареса да играеш игрички зад гърба му...
-Защо просто...-думите и бяха прекъснати от страшен тътен отвън който накара ушите им да пищят.В подземието ехото остана да кънти още няколко мига и възглавниците не помогнаха много за заглушаването.
-Какво по дяволите?!-каза Яна първа след като оглушаващата тишина ги обгърна.
-Казвай дърто!-думите на Майк останаха да си кънтят без отговор.Балкота дори не му обърна внимание.Тя изглеждаше така сякаш и се е явил ангел хранител...
-Няма време да се маем!Да се махаме оттук!Балкота,хайде!-Мидори беше стъпила с един крак на първото стъпало към изхода и виковете й се смесваха с ехото -Побързайте!Не мога да избутам сама капака!!
Още един трясък накара всички да се опомнят и да забутат заедно капака.По главите им се посипа дребен пясък докато го отваряха."Мамка му какво става отвън!Когато влязохме тук по вратата нямаше пръст!"

Навън навсякъде се стелеха облаци прах и освен един невероятно дълбок вибриращ звук не се чуваше почти нищо друго.Невероятно но нито един от селяните не се беше паникьосал.Всички те бяха паднали на колене и се кланяха до земята.Балкота само хвърли един поглед в небето и тя също падна на колене.Молитвения й шепот се смеси с този на останалите...
Единствените прави бяха децата.
-П-п-погледнете нагоре...-каза бавно Тайя.
Орлин вдигна глава и гледката която му се разкри щеше да остане в съзнанието му за цял живот!От един облак бавно излизаше нещо(това е точната дума)ама наистина огромно!!!Сменяше цветовете си невероятно бързо - като сепия...Всъщност много приличаше на нещо такова - имаше няколко пипала които кръстосваха въздуха около нея и създаваха невероятни течения около които облаците се завихряха.
В едно от пипалата се образува светеща топка и нещото я захвърли със светлинна скорост към земята която изригна като локва в която са хвърлили камъче.Още един гръм помете всеки друг звук, а след това започна да пада пръст.Никой не помръдна въпреки всичко...Всички стояха и гледаха вцепенено как огромното нещо излиза от облака и размахва пипала с които улавя цели ята подплашени птици и ги изгълтва.
-Невероятно!-първа промълви Яна.
-Това е Левиатан...-Лиско сякаш гледаше най-изумено от всички и сериозно се замисляше дали да не падне и да се моли и той.Което впрочем важеше за всички-Онова там е окото му...-каза той и посочи едно петно което сякаш менеше цвета си в малко по различни нюанси-Цял град в небето...
-Да бягаме по бързо!Да се махаме оттук!Какво ви е прихванало?!Защо сте го зяпнали като идиоти!?-гласа на Виан както обикновенно дразнеше слуха...-Майната ви тогава!Аз се спасявам!-едва направила една крачка и ново кълбо падна доста по надалеч от другото и земята отново се разтресе.Виан загуби равновесие и падна назад.
-Тя е права!-Мидори също се беше опомнила-Това там едва ли ни желае доброто!Да се махаме!
-Не...Точно обартното-Яна гледаше нагоре отнесено-То всъщност има доста малко интелект...Управляват го...
-Какво ни пука!-прекъсна я Виан и се изправи-Само глупак би останал!
-Но тези които го управляват не ни мислят злото...искат да ни помогнат.
-ДА БЕ!Аз да ти приличам на овца!?
-Оскъдните спомени на онова нещо там...
-Левиатана-поправи я Лиско,който още гледаше изумено.
-Да,същото.Те искат да ни помогнат!
-Ти си луда!Аз се махам!-тя направи няколко крачки и пътьом каза-Кои те?
-Ние-беше едновременния отговор на една доста солидна група която ги беше обградила в кръг.
-Те-само доволно каза Яна с усмивка тип "ХА!Затапих те!"
Един от тях бе направил няколко крачки напред към Виан.Без да мисли тя хвърли злокобния си шурикен по човека който изглеждаше съвсем беззащитен.Но единственото което се случи беше че той се отби от нещо на метър от него.
-Ние идваме като приятели.Искаме само да поговорим...Моля те престани да се опитваш да ме накараш да се спъна-обърна се той към Алис-Все още нямаш достатъчно Сила.
-Ама как така...-погледна го тя учудено.
-Елате с мен и ще ви разкажа всичко...Можете да ми се доверите.Казвам се Хоренхейм и съм ученик на Пазителя на медальона.
-Малко объркано стана...-Лиско беше последния човек от когото някой очакваше да каже подобно нещо.
-Съгласни ли сте да ни последвате?Вярвам че можем да се разберем и без излишно пропиляване на Енергия.
"Яна казва че ни мислят доброто ама нещо не ми се вярва много...Но те изглеждат...обучени.Дали да не...."
Няколко сенки като призраци се отделиха от Орлин и сякаш минаха през хората срещу тях правейки какви ли не въображеми поразии,но изчезнаха почти на мига.
-И това ли го сънува а?-Виан беше супер изнервена."Вероятно защото се е уплашила..."
-Не,само си го представих.
-Ще дойдете ли с нас?-попита отново Хоренхейм.
Момчето кимна и направи крачка напред.Другите го последваха и също се съгласиха.
-Отлично!-и света пред тях се разми а цветовете се стопиха и остана само тъмнината.Всички изгубиха съзнание и паднаха."Измамиха ни!" Беше последната му мисъл....

Събуди се на меко легло в кръгла стая.Изправи се бързо и с удивление установи че другите спят блаженно,а дрехите му са изчистени и изгладени.Странния вибриращ звук беше намалял но присъстваше на ръба на възприятието.
Те също започнаха да се събуждат един по един и това премахна неприятното задължение да ги събуди той.
Щом и последния човек стана вратата на стаята се отвори и всички застанаха нащрек.Мидори посегна към меча си който сега беше изчезнал.Пред тях се изправи обикновен прислужник който ги приветства и ги подкани да го последват след това тръгна по коридора.След време дори нямаше да помнят този момент.
Всички го последваха колебливо до нещо което много приличаше на алхимически кръг издълбан в пода насред коридора.
-Просто стъпете посредата-каза той,стъпи в средата,кръга блесна в зелено и прислужника изчезна.

Доста време мина преди да се наканят кой да е първи и да преминат всички през кръга.Но щом всички се бяха пренесли на новото място прислужника ги настани на удобни столове и им каза че "Господаря му щял да говори с тях след малко."
"Достатъчно време да огледам къде сме..."Наоколо имаше завеси,възглавници,още столове,една малка маса с ядки и плодове..."Нищо кой знае какво.Не е тъмница определено...Повече прилича на хол."Той погледна през един от широките прозорци като арки и дъха му секна когато видя едно полу прозрачно пипало да преминава някъде в далечината и да изчезва напълно.
-Ама ние сме на....
-Левиатана-в стаята беше влязъл един доста висок и слаб човек който никой не беше забелязал защото всички бяха погледнали Орлин.Носеше червена роба и наметало.Богато украсени но все пак червени-Чуствайте се като удома си.Аз съм Пазителя и съм отговорен за пристигането ви тук...
Сега ще ви разкажа всичко.Но преди това ме последвайте...Сигурно сте гладни-каза той с блага усмивка сякаш сме му деца.

-Проклетия дъртак ми е пратил тъпата картина!-Виан крачеше нервно из кръглата стая а другите бяха седнали на леглата си и я гледаха.
-Успокой се.Той също ми е пратил и тази сфера.Мога да се поставя на твое място.
-Пфу!Голямата работа!Никога не съм искала да помагам на някого.Човек да не пожелае да си свие нещо.Бил ни довел тук защото знаел че сме щели да развием невероятни сили за кратко време и ще можем да освободим народа му от робство.АМА НИКОЙ НЕ МЕ ПИТА ПРЕДИ ТОВА!!!
-Все пак те са последните които могат да се опълчат и са избрали нас.Това не е ли нещо?Защо да не им помогнем...-Таря нямаше нищо против.
-И какво остава за мен?Да му се не знае...
-Той каза че ако му помогнем ще ни каже как да се върнем.
-Хм!Притрябвало ми е да се връщам!Тук си ми харесва...-каза Яна.
-Тук?!
-Проблемация?
-Успокойте се всички!-Мидори отново накара всички да замлъкнат.
-И все пак защо трябваше да демонстрират така брутално силата си?-попита Майк.
-Не видя ли полето отгоре?Беше покрито цялото с брони,освен че беше цялото в кратери.
-Ездачи на сенки...Той ги е пратил след като сме убили хрътките му.А магьосниците от ордена ни защитиха защото имат определени планове за нас...-Лиско както обикновенно беше добре осведомен.
-Казах ли ви че не ни мислят злото?
-Нека утре да обсъдим нещата на спокойствие-предложението на Мидори беше последвано от единодушно съгласие.Всички бяха уморени и точно сега не им се развиваха теории за бъдещето.
-Не ми харесва тая работа-каза Алис преди да си легне.

_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Невидимата
МнениеПуснато на: Нед Май 29, 2005 11:44 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

kÿuubi

Регистриран на: 13 Сеп 2004
Мнения: 621
Местожителство: Konoha

Всеки мисли нещо свое си. Разделят ли се, всеки се оттегля в своя кът. Всеки се рови в своя череп, оглеждайки внимателно какво се крие между гънките на мозъка му. Всеки се шегува за липсата на сиво вещество в кратуната му и всеки в крайна сметка прибягва до упойката на мислите си. Всеки лежи буден и всеки се прави, че спи. Всеки знае, че и другите мислят. Чува се. Перфектно смазаните части на мозъците им се въртят, плъзгат, падат и изкачват, като не могат да заглушат безплътните си движения. Всеки е в своята вселена, изпаднал в нещо като транс. Толкова събития, толкова неща, за които да се мисли, толкова неизвестни в уравненията, объркани формули, забравени пресмятания. Не, нищо тук всъщност няма общо с математиката. И все пак там лежат девет... Какво? Деца? Подрастващи? Тийнейджъри? Някои се питат какво са в този свят. Други се опитват да се правят на смели... непукисти... пълни с идеи... Някои се мъчат да заспят, други не искат. Някои се страхуват от сънищата си, други ги чакат с нетърпение. Представете си, че времето е спряло. Че имате цяла вечност да обмисляте, измисляте и премисляте нещата. Че сте само вие, само сега. И се питате как може да е тъмно, а пред очите ви да играят светлини. Как може да е топло, а да ви побиват тръпки. Как може да е тихо, а в ушите ви да трещят топовни изстрели. Как може всичко да изглежда сигурно, а да чувствате, че се разпада.


- Ясно ме е,че не спите.
Тонът на Ино беше някак сопнат, а шепотът подчертаваше усещането, че й е пределно ясно какви ги мътят останалите.
- Може би ако млъкнеш, ще заспим – понесе се гласът на Мидори от другия край на помещението.
Думите си увиснаха във въздуха. Всеки чувстваше, че е редно да каже нещо, но никой не отвори уста.
- Добре де – поде Кида и се отказа насред изречението. – Хубаво...
Нещо в тишината не беше наред. Нещо сред приятелите не беше наред.
„А кой е казвал, че се приятели?”
„Да се оправят, както могат, на мен не ми пука.”
„Все пак трябва да има начин да се върнем.”
„Какво ли им се върти в главите?”
„Умници, няма що...”
„Срещу какво ли ще се бием следващия път?”
„Какво ли още може да се научи тук? Дали има път назад?”
„Ами ако сънувам...”
„Ама че каша...”
- Ще говорим утре, нали така се разбрахме?
Всички се разхъмкаха в съгласие, нагласиха си възглавниците и се престориха, че този път наистина заспиват.
„Странно как тече времето. Може да е заради този свят. Може и да е само усещане...”
„Сякаш пишеш, и пишеш, и пишеш, и изписваш страници и листове, а накрая се оказва, че си писал за едно и също нещо през цялото време.”
„Сякаш всичко препуска, но и си стои на едно място.”
„Сякаш си там, а всъщност си тук.”
„Сякаш сънуваш, а всъщност това е реалността.”
„Сякаш просто няма реалност...”
Сякаш има стая на странно място, в странен свят със странни обитатели. Стая, в която девет същества от друг свят се опитват и да мислят, и да спят.
„Както е изразът, нищо вече няма да е същото.”
„Но все пак ние сме си същите.”
„И все пак сме се променили.”
Чудно как искаш да кажеш едно нещо, а произнасяш друго. Или увърташ. Или мънкаш. Или... лъжеш?
„Да, сигурно вече се лъжем.”
„Крием по нещо.”
„Малки тайни – всеки си ги има...”
„... дори и в този свят.”
В крайна сметка, всеки се замисля за любопитството, случайността, съдбата, преплитания и разминавания, срещи и...
„Раздяла, това е.”
„Май ще трявба.. Сигуро е най-добре всеки да прави, каквото си иска.”
„Цепим се, а?”
„Е, няма как. Едни искат да останат...”
„... други искат да се връщат.”
„Два лагера... сто на сто.”
„Да си тръгват, които щат. Аз си оставам.”
„Да останат, които щат. Аз си тръгвам.”
Чудно как девет същества в една стая стигат до едно заключение. Или не е чудно. Много пътища водят към едно място. И все пак рано или късно...
„... пътищата се разделят.”
_________________
one after another comrades prepare to battle... are you ready?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
emi
МнениеПуснато на: Пон Май 30, 2005 12:46 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

Тишината беше непоносима. Отвреме на време се чуваше някакво изсумтяване от някой тъмен край на помещението. Най-накрая всички се бяха унесли. Почти всички.
Мидори отметна завивките, загърна се в кимоното си (все пак беше отказала ужасната рокля, която я стягаше точно през кръста и й пречише да се движи) и кръстоса крака. За пореден път се опита да медитира. За пореден път не се получи. Но поне позата я успокояваше, та реши да мисли така. Изведнъж някой си промъкна зад гърба й. Тя чу тихите стъпки и позна, че е Кида - в походката и имаше нещо специфично. Във всяка походка имаше, и все пак нейната беше различна. Мидори се усмихна и отвори очи.
- И ти ли не спиш? - прошепна тя. Кида се сепна, но седна тихо до нея.
- Напоследък не спя добре. Прекалено много неща ми се насъбраха, а аз съм спокоен човек - приключенията не са ми по вкуса.
- Напълно познато. - засмя се японката - нека излезем, да не събудим другите.
- Но аз те прекъснах - ти медитираше...
- А не, медитацията не ми се отдава - просто стойката отпуска тялото.
Двете момичета излязоха тихо в съседното помещение.
- Нощна закуска? - посочи Кида плодовете - жалко, че не е пиленце...

Някакъв шум стресна Мидори. Кида си беше легнала по някое време, но тя бе останала и неусето беше заспала. Оказа се друг слуга, който носеше закуска.
- Дабр`тро - смънка тя- да има сл`чаааааааааааайно кафе - продължи протягайки се. - Така си и мислех, благодаря.
Очуденият прислужнник си излезе.
Тя се помота малко и реши да събуди останалите - губеха време.
Нахълта с гръм и трясък.
- `Айде пиленца ставайте! Надявам се да сте спали добре и да не сте сънували много много - тя се ухили на Орлин.
- О, Боже, какво те е прихванало!! - разкрещя й се Алис, докато се протягаше. - Защо ни събуди?
- За да не ми е скучно! Има кроасани в съседната стая - топли...
Всички наскачаха като ужилени. За нула време се събраха около закуската, а Алис беше домъкнала и мишката си.
- Не мисля, че е удачно да я носиш на масата докато ядем - вметна Тара.
- Теб никой не те е питал!
-Добре момичета - прекъсна ги Орлин. - Мисля че е време да поговорим за целите си оттук нататък.
- Точно така - за първи път се съгласи Ино. - Какво ще правим оттук насетне. Аз лично харесвам това място и имам няколко предложения...
- Да, и мен ме радва - вметна Майк. - Тук съм по-различен, по-бърз, па-добър, по-силен...
- И искам да остана - заключи Яна.
- Не! - кресна Орлин. - Не бива. Имаме се домове, семейства, свят към който принадлежим.
- И какво от това - все накога трябва да помислим и за себе си! Тук ни се предоставя възможност, особено с новите си сили...
- Да, Алис, но имаш малък проблем - каза Тайя - този свят е поробен.
- Помислила съм за това - прекъсна я злобно Виан. - Така и така искат от нас да ги освободим. Ок - нека го направим. Ще ни научат как да използваме силите си и ще ги освободим. А после ще останем тук - с тези способности ще ни почитат като богове. Ще имаме каквото си поискаме!
- И ще се превърнем в нови поробители така ли? - разкрещя се отново Орлин. - Ще ги избавим от едните и ще ги поробим наново?
- Не, ти не разбираш, ние ще сме Освободителите. Народът ще ни обича, почита, боготвори...
- Не, това не е нашата цел...
- Нашата цел ли многознайко - обърна се към нго Яна. - И кой реши коя е Нашата цел? Кой? Ти ли?
- Трябва да се върнем у дома.
- Тогава вървете!
- СПРЕТЕ!!! - намеси се и Мидори. Досега беше наблюдавала отстрани и гледката не й хареса. Дружинката се беше разделила от двата края на масата. Майк беше прегърнал Алисън, до нея Яна беше скръстила ръце със самодоволна усмивка, а Ино се беше изправила и ръкомахаше ужесточено срущу Орлин. От другата страна седяха Тара, Орлин, Тайя и Лиско, който сякаш не се интересуваше от ситуацията. А къде беше тя? Къде беше нейното място? До сега седеше на земята, сега се изправи и се доближи до масата.
- Спрете - повтори бавно и отчетливо. - Обмислете внимателно това което искате и това което казвате. Понякога това, което мислите, че желаете и това, което получавате не винаги се препокреват. Мислете добре какво искате!
- А те самурайке, ти какво искаш - да си отидеш при татенцето?
- Млъкни Виан - ти не знаеш нищо за семейството ми, че да си позволяваш да говориш така, с този тон. Ти не знаеш нищо! Но иначе си права. Да, аз копнея да прибера у дома.
- Тогава седни при страхливците, които не смеят да използват способностите си, защото са прекалено наплашени. Глезльовци.
Мидори я прониза с поглед. Да я нарече страхлива - това беше повече от обида! Тара я хвана за ръкава.
- Успокой се, ще намерим начин да си приберем у дома.
- Но без нас! Оттук насетне пътищата ни се разделят. Който не е с нас е против нас.
- О, Виан, да беше измислила нещо малко по-банално!
- Млъкни принцеске, и си намери меча, ще ти трябва за следващата ни среща.
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Avash'aelia
МнениеПуснато на: Чет Юли 07, 2005 8:24 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Bone Queen

Регистриран на: 24 Сеп 2004
Мнения: 399
Местожителство: I'm in a bad movie with a predictable end

Виан усети леденото мълчание, което се разстилаше бавно и неумолимо в помещението. Между спътниците, около тях... „Като картинка, която се получава като свържеш точките”. Само че ги свързваше напрежение. Ледено напрежение, примесено със страх, като друг цвят молив.
Ино се успокои доколкото това беше по силите й, изгледа Мидори и седна.
- Все пак айде първо да закусим, щото ако продължавате така ще ми приседне – обади се Алис и гальовно сложи мишката си на масата.
Следващият четвърт час премина в усилено предъвкване сподирено с кодирано сумтене и - разбира се, - напрегнато мислене.
Ино огледа масата като стратег оглеждащ бойното поле по време на решаваща битка, видя това, което търсеше, с победоносна физиономия грабна 4 еклера и се зае да ги „обработва”.
Докато опитваше на вкус вражеските редици(впрочем стигна до извода, че са достойни врагове - бяха пухкави пресни, малки, кръгли и с много крем, което, общо взето изчерпваше представите на Виан за Перфектния Еклер) си мислеше ожесточено, че на практика всички в „групата” й бяха никакви. Следователно нямаха право да й казват какво да прави. Абсолютно никакво право. „Ха, ама какво си въобразява тоя wishmaster Орлин! Като им се плаче за вкъщи да си вървят, що мисли че всички искат това, което той иска…и при това виж ти ТРЯБВАЛО моля ти се едва ли не да си ходим…Аз съм в неофициален отпуск, да, но отпуск и няма да позволя никому да ми казва какво Трябва”. Ино с чиста съвест си сипа още кафе и даже се поусмихна.
От нейната страна на масата Майк лапаше с космическа скорост, явно радвайки се на новата си придобивка, която му позволяваше да унищожава доста по-бързо еклери(за огромно съжаление на Ино), кроасани и прочие.
Виан вдигна поглед и срещна ехидната усмивчица на Лиско, който се хранеше с котешки маниери. Ино се усмихна с усмивка точно толкова оскъдна, колкото облеклото на „пилонка” към края на номера, мигновено стигна до извода, че Лиско я дразни зверски и светкавично посегна към ножа на колана си, който за щастие си беше там.
Мълниеносното движение, с което смяташе да закове дланта на Лиско на масата беше прекъснато от нечия ръка.
Яна бе прочела мислите й и спря ръката на французойката. Виан направи недоволна гримаса и продължи да се храни.
След като всички се натъпкаха до пръсване и се пръснаха из стаята, за да упражняват способностите си(все още без да си говорят!) и тъкмо когато Алис накара мишката си да направи салто,а Кида накара ламперията да разцъфне с огромни морави цветове, влезе нисък шкембест човечец с приятна турскосиня широка и дълга риза с широки ръкави и ален покъртително широк панталон, в който нещо не беше съвсем наред.
Обувки не се виждаха, заради драматично провлачилите се крачоли, но за сметка на обувките „пришълецът” беше наблегнал на косата си – кобалтово синя, дълга и растяща право нагоре.
Всички гузно спряха и единственото, което се чу беше тихото възхитено „Като на Уейн Статик!” дошло от Майк и тихото църкане от страна на Тара, която се опитваше да наподоби питомецът на Алис.
Чичката(както мислено го нарече Виан) се ухили и им направи знак да го последват.
Излезе в коридора, извади малко тебеширче и начерта внимателно и с много любов кръг с разни руни и знаци. След това се плесна по челото и върна на Мидори меча й, а на Виан – шурикеноподобното.
Групичката си знаеше какво трябва да направи, всички прекрачиха в кръга и след миг се озоваха в средно голяма стая, чиито стени бяха от странна отровнозелена субстанция, която французойката определи като дърво.
Малки прозорчета високо горе създаваха чудесна светлина и течение.
С това общо-взето се изчерпваха приликите на помещението с нормална стая.
Нямаше мебели, само странни плитки вдлъбнатини и ниски издатини в земята, а пода си играеше лоши шеги с краката.
В една вдлъбнатина беше седнал Пазителя.
На Ино само дето не и излезе пяна на устата, но си замълча и се зае да издължава косата си – кой знае, може да й излезе късмета да го удуши тоя пазител с нея.
- Седнете във вдлъбнатините – кимна им той, забелязал явното им объркване.
Девет задни части се тръшнаха в ямките и установиха, че те се променят и заемат най-удобната за всеки форма. Виан с неприязън установи, че Лиско е от лявата й страна.
„Жалко, може и да пропусна”, помисли си момичето, но се зае и с ноктите на лявата си ръка, които постепенно станаха дълги и остри колкото острието на нож и тънки колкото игли за плетене.
Чичката седна встрани и се кротна.
- Премислихте ли добре ситуацията?
Седем глави кимнаха, Ино изхъмка презрително, а Лиско нищо на направи.
- Делим се – отсече Мидори.
Болезнен спазъм премина по лицето на Пазителя, но той успя да се овладее, въпреки че си личеше, че му коства немалко усилия.
- Но всички ще ви помогнем – додаде Кида.
- Чудесно – разведри се Пазителя. – Ще ви оставим близо до Цитаделата на Лорда…
- А оттам нататък се оправяйте сами – пропяха в хор Яна, Мидори и Алис.
- Някакви общи напътствия няма ли да има? – попита Кида, която кипеше от ентусиазъм.
- Да, кълцайте горния край и гледайте да не ви захапе – обади се иронично сестра й.
- Много смешно, направо хуморът ти е пробивен,ужасно забавен и духовит – озъби й се Кида.
- Можем да телепортираме петима от вас направо в Цитаделата, където се намира Лорда, защото тя е добре предпазена и запечатана, трудно е да се проникне през воалите. Другите ще трябва да си пробиват път отвън, но на тези вътре далеч няма да им е леко заради чудовищните пазачи. Залагаме надеждите си на вас, да знаете.
- А ако умрем? – попита Тара.
- Няма да го позволим. Ако видим, че губите, ще ви измъкнем, въпреки че това ще стане с цената на много усилия.
- Тъй че по-добре да бием – констатира Майк.
- Именно. А сега решете кои петима от вас ще телепортираме в Цитаделата.
Настъпи тишина. „Сега е жизнено важно кой ще се престраши”, мислеше си Орлин, „Иначе – на спечелилите честито, на останалите - късмет”.
Виан и Алис скочиха едновременно с Мидори и Кида.
- Вътре!– креснаха Алис и Виан.
- Вън!– провикнаха се в същия момент Мидори и Кида.
- Решено! – окопити се Мидори.
И така по взаимно съгласие Виан, Яна, Алис и Майк щяха да се бият в Цитаделата, а Лиско, Тара, Мидори, Кида и Орлин– отвън.
Чичката стана и начерта два портала един до друг на пода с вездесъщото си тебеширче.
Всички стана, включително и Пазителя, който отиде до портала и положи дланите си до единия от порталите – този за Цитаделата. Шкембестият го последва.
Пазителят не каза нищо, само се усмихна и разделените спътници приеха това като знак да тръгват и пожелание за успех.
Алис и Майк вече бяха изчезнали, когато от другата страна дойде ред на Лиско.
Ино светкавично заби ноктите си в дясната му ръка, така че те излязоха от другата страна. Французойката се усмихна, извади ги бързо и изчезна преди някой да реагира.
Дланта на Лиско беше на парцал, а той вече беше с единия крак в портала, затова и той изчезна. Останалите от неговия „отбор” се хвърлиха накуп в кръга и се телепортираха.
Същото стори и Яна, но по-бавно и в своя портал.
Артанис, както се казваше чичката и Пазителя останаха с пръст в уста и се надяваха „външната” група да не се провали заради Лиско.

А междувременно Виан се бе озовала при Майк и Алис и се смееше съвсем непринудено и учудващо – без злоба. Появилата се малко след нея Яна нищо не й каза по простата причина,че „си имаха компания”.
Бяха в коридор,широк, дълъг и с цвят на бебешки бузи. По физиономията на Майк си личеше, че не това е цветът, който очаква да завари в „Твърдината на Злото”. Стените бяха от камък, подът се менеше с тавана. Коридорът беше пуст,съвършено тих, студен, и светъл.
А две харпии набираха скорост точно срещу спътниците.
Бяха с красиви женски лица, които излъчваха жестока мрачна Хийтклийфска хубост.
Едната бе червенокоса и сякаш „на иглички”, а другата със синя дълга до кръста коса.
И двете имаха дълги крила, чиито пера бяха малки и отровнозелени с розова ивица по края и яркочервени очи. Ноктите на птичите им кукести крайници бяха дълги, остри и закривени.
„Слава богу, облечени са”, помисли си Алис, която не желаеше да си има за съперница изключително красива и…ъъъ…надарена жена-птица. Всъщност „облеклото” се състоеше нещо твърде прилично на бански с „половинки”, само че нагръдниците бяха метални.
„Това са гении на бързата смърт”, възхити се Яна.
„Но къде ли е третата?”, запита се Ино, която знаеше-едно друго от Балкота.
Отговорът дойде в крясък откъм гърба й.
Оттам нататък обикновено се използва баналното „Всичко стана в един миг”.
Ино хвана шурикеноподобното, и като използва обръщането си на 180 градуса за засилка го хвърли по налитащата харпия. Оръжието улучи жената-птица в слънчевия сплит и се заби там, а чудовищната хубавица падна с грак на пода.
Алис внуши на червенокосата харпия да се прасне в стената и я довърши с камата си, при което прокънтя възторженото й „Йеееееейййййййй!!!!!”,а Майк светкавично се засили срещу другата и преди тя да усети я сграбчи отзад за крилете и ги изви, при което се чу глухо хрущене от счупени кости.
- Я виж ти, докато аз се занимавах с Подарга или иначе казано Бързоногата вие сте се справили с Аело и Окипета – подсмихна се Ино и посегна да довърши живата харпия с ножа си.
Яна я спря и се съсредоточи – проникваше в главата на птицата и четеше спомените й.
Междувременно Алис и Ино се загледаха в третата харпия, която Виан бе нарекла Подарга. Тя беше по-едра от другите две, косата и беше черна, а лицето бледо и издължено, с високи заоблени скули, дълги мигли и правилни червени вежди.Крилата й бяха алени и с издължени пера. Очите й, останали отворени, бяха чисто черни с малък трепкащ син ирис в средата, на лявото си ухо имаше сребърна обица с формата на обърната запетайка. Ино посегна да извади оръжието си от тялото и взе обицата, а Алис го отдаде на професионалните й навици, които явно прерастваха в мародерство.
Но Ино махна обицата от лявото си ухо и сложи новата си придобивка на нейно място.
- Е, свърши ли? – французойката се обърна към Яна, която сащисано кимна.
Виан посегна да убие харпията.
- Може ли аз? – попита Алис и без да дочака отговор без всякакво стеснение извади камата си и я заби в сърцето на синьокосата хубавица.
- След като елиминира вече съперниците си – пошегува се Ино, -да чуем какво е научила Яна. Съжалявам ако си травмирана – обръна се към Яна, - но май нямаме особено много време за мотаене и сълзи – крадлата не се заяждаше и Майк, който бе пуснал харпията предположи, че не е на себе си.
- Добре. Но не тук, малко по-нататък – кимна Яна.
_________________
Silly games in a book of pleasure
We're a bad cliché in a cheap short story
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Този форум е заключен - не можете да пускате теми, да отговаряте или да променяте мнения  Тази тема е заключена - не можеш да отговаряте или да променяте мнения Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4  Следваща Страница 3 от 4

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker