Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща
 Вашите разкази « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Bamfi
МнениеПуснато на: Нед Яну 27, 2008 1:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 05 Авг 2006
Мнения: 545
Местожителство: Arrakis

Просто разказ за една любов,победила преградите на смъртта

by puh40

Тъмнина.Мрак.В ранните часове на утринта светът вече се разбуждаше,за да започне живота си отново.Първите слънчеви лъчи правеха опити да си пробият път през облаците,но в гъстата гора бе още много тъмно.Дърветата простираха короните си високо над земята,за да могат да поемат животворната светлина на Слънцето.Игличките,които застилаха корените на дърветата бяха кафеви,полу изгнили,покриващи миналогодишните.Те бяха като килим,мек и прекрасен – красив по свой си начин.
Едно момиче стоеше облегнато на кухо дърво,обвито почти изцяло от бръшлян и мъх.Тя не можеше да се наслади на природната красота,сърцето и мслите му бях много,много далеч от това мястото,където бе телом.Взорът му,който издаваше безразличието към всичко заобикалящо го,правеха да изглежда,сякаш то се сливаше с дърветата,тревата и дори килима от иглички.Сякаш то беше част от тази гора,сякаш винаги е било там,както дърветата са там и не могат да се изкоренят без да се забележи промяна.
Момичето бе леко мургаво,с дълги,с цвят на узрели жита,коси.Очите й бяха сини,като най-чистото планинско езеро,в което Слънцето се оглежда сутринсега бяха като разфокусирани.Устните,сякаш създадени в най-разкошната розова пъпка,сега бяха свити и показваха абсолютно безразличие.Цялото му същество показваше пълна незаинтересованост от нищо,Тя сякаш водеше мисловна борба със себе си.
‘’Защо на мен,Господи – мислеше си тя – защо на мен??Защо трябва точно аз да страдам,защо??’’
Тя се свлече до дървото,като прокарваше пръсти по кората и оставяше малки съчки и иглички да се забиват болезнено под ноктите й.
‘’Защо трябваше точно той да умре? – задаваше наум въпросите си тя. – Да ме остави,как можа да ми причиниш това,Господи??Та аз не мога и не искам да живея без него!Искам да умра!...’’
Легна по корем на земята и затвори очи.Остави прекрасните й коси да се разрошат и да се покрият с пръст.Не й пукаше за нищо в момента.Сърцето й се свиваше,като звезда,преди да умре.Душата й плачеше с кървави сълзи.Болката беше толкова силна,че тя дори не можеше да я покаже в плач,да се отеши със няколко солени сълзи,виждаше й се безмислено и невъзможно.Почна да диша бавно,сякаш оосизнаваше,че поема последните си глътки кислород животворен...Но това не й причиняваше нито мъка,нито страх от неизвестността.Защото знаеше,че където й да отиде,щеше бъде с него,любовта на жиовта си.Беше готова да се изправи пред всичко,да преживее и най-голямата болка,стига да беше сигурна,че щеше да е с него до край.Сърцата им биеха заедно,в едно,и не можеха да бъдат разделяни.Бяха като едно цяло.
Тя се усмихна,сякаш виждаше вече образа на своя любим,който й се усмихваше и сякаш я приканваше по-бързо да дойде при него,за да бъдат заедно във Вечността.Пое последната си глътка въздух,вече бе напълно готова за това,което я очакваше от другата страна на живота..Един палав слънчев лъч се прокрадна между клоните на дърветата й освети за миг лицето й на която беше застиналата предсмъртна усмивка.Духът й вече бе отлетял от тялото под формата на невидима за смъртните,пеперуда,преминал границата на този свят...

------------------------------------------------
След време на същото място,където това момиче изпусна последния си дъх,поникна туфа теменужки.Синьо-зеленият им цвят напомняше за очите й,които сякаш,при лекия повей на вятъра,още играеха върху усмихнатото й лице...
_________________
трябва да научиш всички нюанси на сивото, за да започнеш да сънуваш цветно.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Mishochi
МнениеПуснато на: Пет Фев 01, 2008 4:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 10 Ное 2007
Мнения: 33
Местожителство: Там някъде в небетието

След като пътя свърши идва ли друг?

Живота не е това, което си представяш! Не е начина, по който си мислиш, че живееш. Живота е един безкраен път, който се опитваш да преминеш. Движиш се право по линията, а отклониш ли се загиваш. Биваш премазан от днешният свят. Политикът те поглежда и ти се изсмива в лицето. Напомня ти всичките онези правила: "Не си прави илюзии, ти си като всички други! Спазвай дистанция! Не лъжи! Не кради! Не убивай! Темпото е еднакво за всички!" И с тези хиляди правила се предвижваме всеки ден - от спирка на спирка. Живота е скучен, безкраен коловоз от идиоти. Пресичат те, казват ти "Добър ден!" или просто ти командват живота! Дали има нещо, което да ни развесели. Чисто да ни успокои, да спазваме правилата и в същото време да ги нарушаваме! Марихуаната е начин, но е забранен! Алкохолът е спасение, но той ни кара да правим глупости. Нервиш се напразно и после те боли глава. Остават единствено цигарите! Да! те са начин! Наистина убиват те бавно, но имаше човек, който беше казал:
Пушенето е смърт.
Смъртта е сън.
Сънят е здраве. Здравето е живот.
Пушете за здраве.
Извод:
Като живееш умираш!
Или съвсем по-сложно казано:
Хората не умират, защото пушат!
Хората умират, защото спират да пушат!
А може би като умрем е по-лесно. Не спазваме вече тези закони. Намираме своето място във вселената или просто си правим кефа. А може би след този ад следва друг?
Въпросът ми е само един и е прост: След този път следва ли друг?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
He-Who-Must-Not-Be-Named
МнениеПуснато на: Съб Май 10, 2008 12:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

I do believe in Nargles

Регистриран на: 22 Дек 2005
Мнения: 3784
Местожителство: Царство Таратория

Сънят на Мишо

На всички онези,
Които чувстват същото,
Към “Хари Потър”
Или към която и да е друга книга...

“- Това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
- Разбира се, че се случва вътре в главата ти, но защо,
да му се не види, това да означава, че не е истинско?”


- Мишо – повика ме някой. Стреснах се, защото си бях сам вкъщи. Реших, че ми се е сторило и точно тогава тихото гласче ме повика отново:
- Мишо... – Сега вече наистина се изплаших. Започнах да се оглеждам, но не видях никого.
- Мишо – за трети път ме повика гласа и тогава видях от къде идва, но това не намали страха ми. Гласът идваше от книгите за Хари Потър поставени на една етажерка до вратата. Там имаше и други книги, но аз бях сигурен, че ме викат именно книгите за Хари Потър.
Приближих се и зачаках да ме повикат отново, но това не се случи. Тогава взех една от тях, отворих напосоки и зачетох. Бях попаднал на първото изпитание в тримагическия турнир. Реших да прочета началото.
На следващия ден отворих първата книга и сякаш невидима сила прикова вниманието ми към текста. Отново бях въвлечен в един магически свят, изпълнен с приключения и опасности. Отново се изправих срещу триглавото куче Пухчо, срещу чудовищният базилиск, срещу частицата зло в дневника на Риддъл. Отново призовавах покровител и обяздвах хипогриф. Отново се изправих срещу възродения Волдемор, срещу смъртножадните в министерството и тайнствената арка. Плаках за Сириус, за Дъмбълдор, за Ремус и Нимфадора. И така, почти без да искам, прочетох и седемте книги, а две седмици неусетно бяха отлетели. Кога съм живял през това време, дори не си спомням.
Беше късно през нощта и ми се спеше. Легнах и сънувах:

Стоях сред една голяма поляна. Какво правех там не помня, но вършех нещо. Тогава покрай мен пробяга малко гномче, което се смееше. Аз реших да го хвана и се затичах след него. Почти го бях настигнал, когато гномчето скочи в една дупка и изчезна от поглед. Аз изобщо не се замислих и също скочих в дупката. Започнах да падам и малко се изплаших, все пак не знаех дали сънувам или не. Обаче се приземих на меко. Станах и тръгнах по осветеният с факли тунел.
Скоро след това стигнах до края на тунела. Пред мен се изпречи стена, а над мен имаше дупка високо в тавана. Тъкмо се чудех какво да правя, тъй като не можех нито да изляза нито да продължа, когато над мен полетя красива червена птица. Веднага познах феникса Фоукс, защото беше същият, какъвто си го представях. Вдигнах ръка и се хванах за опашката му. Птицата ме понесе нагоре сякаш бях едно от перата и.
Когато излязохме, дупката се запълни и изчезна. Аз се пуснах и се озовах в малка кръгла стая с една единствена врата и без прозорци. Пред вратата стоеше ниска жена, приличаща на жаба. Долорес Ъмбридж.
- Господин Костов, добре дошъл отново. – Каза тя с ужасния си писклив глас – Изчакайте само да отбележа в списъка с поканените че сте дошъл. О, вие сте последен, всички други са вътре.
Последните думи тя каза след като отметна името ми в дълъг списък с гости. След това отвори вратата и ме покани да вляза.
И аз влязох.
Намирах се в Голямата зала в Хогуортс. Там беше пълно с хора, който пълнеха куфарите си с багаж. Явно заминаваха нанякъде.
- Здравей Мишо! – викна някой. Аз се изненадах не толкова, че той ме позна, колкото че аз веднага се сетих кой е. Беше Сириус Блек.
- Здравей Сириус. – Той се обърна и продължи разговора си с близнаците Уизли, единият напълно жив, а другият напълно двоух.
Колкото повече хора виждах, толкова повече хора познавах. Всъщност не видях никой непознат. Всеки, който ме виждаше също ме разпознаваше. “Здрасти Мишо” звучеше отвсякъде. Някой само ми махаха или ми се усмихваха. Драко Малфой, Краб и Гоил кимнаха хладно. Не видях всички герои от книгите за Хари Потър, но всички, които видях, бяха герой от тези книги. И всички изглеждаха така, както си ги представях. Гласовете им бяха същите, каквито звучаха в главата ми.
Видях две момичета, които спореха – Хърмаяни и Луна. Реших да чуя за какво си говорят.
- Казвам ти, Луна, няма невидими летящи носовирци.
- Ти някога виждала ли си видим носовирец? – спокойно попита Луна, докато се опитваше да мушне странна шапка с нещо като морков отгоре в препълнения си куфар.
- Не съм виждала носовирци, защото, както вече ти казах, те не съществуват.
- Напротив, съществуват, а това, че не си виждала само доказва, че всички са невидими.
Хърмаяни поклати глава и се отдалече без да ме види. Бях малко разочарован, исках да разбера дали и тя ме познава.
- Здрасти Мишо, радвам се, че най-сетне дойде.
- Здравей Луна. Тръгвате ли някъде?
- Да – усмихна се тя – отиваме си. Искаш ли да видиш някой за последно?
- Може. Хари Потър тук ли е?
- Ще дойде скоро. Отиде да уточни подробности за заминаването с машиниста. Искаш ли да видиш някой друг?
Аз се замислих малко и казах името на любимия си герой от книгата:
- Сивиръс Снейп.
- Той е тук – зарадва се луна и заподскача нанякъде, аз предположих, че трябва да я последвам. След кратко провиране през тълпата, се изправих срещу мрачната фигура на Нечистокръвния Принц.
- Добър вечер, Михаил Костов. – хладно ме поздрави той и продължи да гледа някъде над мен към шумната тълпа. В ръката си държеше съвсем малък куфар. Явно нямаше толкова багаж, колкото тайни се криеха под мазната му коса.
- Здравейте, професор Снейп.
Забелязах, че на Снейп не му пука много за мен и се обърнах към Луна:
- Къде сме?
- В голямата зала – каза тя и показа посипаният със звезди таван.
- Това в главата ми ли се случва?
- Не, разбира се. – възмути се Луна – случва се в сърцето ти. Затова всички те познаваме, през цялото време бяхме тук. И ти беше с нас. Но сега трябва да си тръгнем.
- Защо?
- Защото вие твърде много пораснахте, господин Костов. – Каза иронично Снейп, без да ме поглежда.
- Аз не мисля така. – сериозно каза Луна – ти си си същия, но май-сърцето ти се смали.
Снейп се изсмя. Дали на Луна или на мен, не знам, но ме заболя.
- Но аз не искам... – Започнах аз, но в този момент вратата на залата се отвори, влезе Хари Потър и заяви:
- Пригответе се, време е да заминаваме.
- Чао Мишо. – каза Луна и заподскача за да вземе куфара си. Снейп дори не ме погледна.
Видях как любимите ми герой, с които бях прекарал толкова много време, започнаха да се вълнуват и суетят около багажа си. Тогава цялата зала започна да се отдалечава, а аз останах да вися в небитието. Останах сам в празнината на сърцето си. И колкото повече те се отдалечаваха, толкова по-силно ги обичах и желаех да бъдем отново заедно.
- Здравей Мишо, защо си тъжен? – Друг познат глас. Обърнах се и видях, че към мен се приближава Стивън Кинг със смешна шапка с крилца на главата си.
- Отиват си, сай Кинг, отиват си от мен... завинаги.
- Те ли си отиват? – попита Стивън Кинг – Или ти ги напускаш?
- Ами ето, те се отдалечават от мен.
- Знаеш ли, – подхвана Стивън Кинг – понякога си отива не този, който се движи, а този, който стои на едно място.
След тези мъдри слова, крилцата на шапката запърхаха и Стивън Кинг отлетя, оставяйки ме отново сам.
И тогава прозрях. За героите от “Хари Потър” има отредено място в сърцето ми и с каквото и да се опитвам да запълня дупката, тя никога няма да зарасне и никога няма да спре да кърви.
Тогава се затичах след отдалечаващата се зала и никак не се изненадах, когато открих, че тичам покрай релсите на влак, който се отдалечаваше от мен. Дори познах влака – “Хогуортс Експрес”, разбира се.
- Спрете! Спрете влака! – колкото и да виках, влакът набираше скорост. Силите започнаха да ме напускат. “Хогуортс Експрес” беше просто малка точица в далечината. И тъкмо се бях отказал, когато нещо прелетя над мен. Хипогрифът Бъкбийк кацна на два метра от мястото където стоях. Затичах се и се хвърлих на гърба му. По принцип има процедура за обяздване на хипогрифи, но аз нямах време, а Бъкбийк явно не беше по протоколите. Разпери крилете си и се понесе като вятъра, а аз за малко да падна назад.
Ето го влака. Разстоянието бързо се стопяваше. Започнах да се питам как ще се кача. През това време пътниците ме бяха забелязали и се бяха показали на прозорците за да ме насърчават. Показа се и Хагрид, който викна:
- Мишо, приближи се и аз ще те хвана.
Бъкбийк явно разбра, защото се изравни с прозореца му. Полувеликанът протегна огромните си ръце, обгърна здраво раменете и колената ми и ме внесе като дете през прозореца.
Вътре всички викаха и се радваха. Забелязах, че влакът е променен. Нямаше купета и седалки. Просто дълги вагони, натъпкани с хора. Малко като във филм на Спилбърг.
- Мишо, бях сигурррна, че няма да ни оставиш. – Щастлива извика Фльор Делакор.
Видях много щастливи лица. Невил подскачаше или може би танцуваше. Джини се беше облегнала на стената на вагона и май плачеше от щастие. Щастлива изглеждаше, колкото и да е невероятно, дори Белатрикс Лестранж, която заедно с Волдемор и още няколко смъртножадни стоеше в края на вагона.
- Трябва да спреш влака. – каза Чо Чан.
- Иди при машиниста. – посъветва ме Хари.
Аз тръгнах през вагоните и където и да минавах ме посрещаха радостни възгласи.
Когато влязох при машиниста се вцепених. Никой друг не би ме стреснал така, както ме стресна човекът зад кормилото (защото в съня ми това беше влак с кормило). Машинистът бях аз.
- Мишо, - казах аз сънуващият – трябва да спреш влака.
- Защо? – попитах аз машинистът.
- Защото тези хора трябва да останат в сърцето ми.
- Но те не са истински хора, Те са герои от книга. От детска книга.
- За мен те не са просто герои, те са личности. Всеки един от тях живя в сърцето ми. Аз обичах “Хари Потър” и живях с героите от книгата цели седем години. Това не може да свърши просто така. Не може да си отидат, защото още ги обичам и има още какво да науча от тях.
Тогава аз машинистът погледнах аз сънуващият и казах:
- Тогава спри влака.
- Как – ядосах се аз сънуващият – ти си машинистът.
Обаче тогава осъзнах, че всъщност аз съм машинистът. Дръпнах спирачката и се събудих.

Днес книгите за Хари Потър са на видно място в стаята ми. Радвам се за това свръхестествено преживяване, което имах. Благодаря на Стивън Кинг за помощта му, той винаги знае какво да каже.
Аз ще продължавам да пораствам. Сърцето ми ще се пълни с най-различни неща, с времето може би ще се смалява, но едно е сигурно, както сигурно е че наргълите не могат да плуват – за героите от Хари Потър ВИНАГИ ще се намери място в сърцето ми...
_________________
Мишо
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
puh4o
МнениеПуснато на: Сря Авг 06, 2008 10:57 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 17 Окт 2007
Мнения: 63
Местожителство: In blue silent...

Смърт и черешово сладко
Минават дните,нижат се неусетно един след друг.Времето тече,иска ми се да го спра за малко,да почина,но часовникът тиктака безпощадно.Годините тихо си отиват,отиват си безвъзвратно.Стоя на брега на морето.Тихо е.Само неуморните вълни се блъскат о брега,мият последните слънчеви лъчи със своята белоснежна пяна.Въздишам.Опитвам се да избягам поне за миг от проблемите и реалността си.
Сякаш насън виждам четиригодишно момиченце да ми се усмихва,ровейки във влажния,морски пясък.Откъсвам очи от него с мъка.Една дребна,солена сълзица се откъсва от миглите ми.Толкова много болка и сълзи,нмам сили за повече.Иска ми се умра,а незнайно защо,продължавам да живея.Заобикалят ме само призраци,живея само с тях...
Връщам се вкъщи,уморена от работа,и очаквам да чуя оживеното бърборене на млката ми дъщеричка и веселият смях на мъжа ми.Да влезна в кухнята,още с костюм,и да видя Матю,вдигнал на ръце Джени,двамата изпоцапани с черешово сладко,да ми се усмихват виновно при,уж ядосаното ми изражение.Въпреки него,те знаят,че след две минути,и аз ще съм там,хванала бурканче със сладко,игнорирала опасността да изцапам скъпия си костюм и обсъждайки причините,поради които Джени не трябва да яд от черешовото сладкопредо вечеря.
Но вместо това,влизам вкъщи и чувам само тишината.Седя сама в пустия и мрачен апартамент.Отварям хладилника и сърцето ми се свива.Там,отстрани седи наполовина изпразнено бурканче с черешово сладко.Затварям хладилника с трясък.Не мога повече.В сърцето ми се надига глух,нечут от никого гняв.Защо сладкото от череши седи кротко в хладилника,а вие,светлината на живота ми,радост за сърцето ми,ви няма вече??Защо ме изоставихте така внезапно?Защо,защо??...Сядам на кухненския плот,притварям очи...Мъката е преголяма за една проста човешка душа...
_________________

So,you see,hell's not so bad if you get to keep an angel with you...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Летящ_мързел
МнениеПуснато на: Пон Авг 18, 2008 8:29 pm    Заглавие: Верблюд Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 17 Дек 2007
Мнения: 458

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд. Благодарение на верблюдаселяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърве не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави. Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две Голготи и два Божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.


ЙОРДАН РАДИЧКОВ
реших че трябва да споделя Smile
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
G1zmo
МнениеПуснато на: Пет Сеп 12, 2008 12:18 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Porphyrogénnētos

Регистриран на: 22 Авг 2005
Мнения: 657

Мостът - среща на времето и неговото изчадие


***

Тази история не е нито обвинение, нито изповед, тази история не е приключение,защото смъртта не беше приключение за онези, които се изправиха лице в лице с нея.
Тази история е просто опит да се разкаже за едно поколение, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната.

Стоя на моста и гледам изгрева. Вдишвам хладен и свеж въздух. Вали! Дъждът сякаш ме преражда. Капчиците падат в реката и образуват малки кръгчета, които се губят в множеството други, като тях и остава само спомена. Спомени. Спомням си за изгубената младост, изгубена някъде по окопите. Всъщност не беше толкова отдавна, беше преди не повече от два дни. Преди два дни бях на седемндесет и те бяха на седемнадесет. Те. Призраци бродещи в сумрака на войната, както и аз. Те, двамата..останалата част от моя клас, два дни преди преди прекратяване на военните действия единия с откъснати крака от граната и изтичаща кръв, а другия тичащ да му помогне. Те. Единия умрял от кръвозагуба, другия, от попадение в главата..вероятно снайперист, този ден беше тихо. В този ден двама загинаха, хора, войни...както и другите двадесет и седем, при които отидоха, биеха се....биеха се за тези, които, когато умряха за тях биещите се, не го сметнаха за толкова важно, за да го включат във военното комюнике. Задоволиха се с лаконичното : „В Центъра нищо ново.09.11.18”

Излишни мисли. Излишно е, излишно се натъжавам. Грабвам пушката и започвам да удрям с всички сили където ми падне, викам, плача...първична ярост.

Чувам стъпки, и отделни думи, още не мога да се осъзная...опитвам се да дойда на себе си. Някакъв видимо доста възрастен мъж ме хваща и ме разтърсва, крещи ми нещо, не го чувам, виждам го, но сякаш в мъгла.

Водата се стича на вадички по лицето ми, слива се в едно със съзлите ми, сякаш светът от който вече съм толкова отчужден се опитва отново да се слее с мен, но аз не мога...вече съм отчужден, вече съм друг. Усещам как капчиците падат по мен, сякаш опитвайки се да отмият всяка прашинка от войната. Да, но войната остави петно, кратер.

Човекът продължава да се опитва да установи контакт с мен, вече изглежда доста загрижен.
- Момче, осъзнай се, момче, чуваш ли ме?! – крещи старецът.
Поглеждам го.
- Да..аз..аз....добре съм. –казвам и се подпирам на парапета, едва ли не нищо не е станало, не съм крещял и удрял до сега, а съм гледал гледал пълнотворното спокойствие около мен, мислейки.
- От Батареята „Есен” ли си, разпуснаха ли ви?
Натискам спусъка. Право в гърдите.Поглежда ме втренчено и издъхва, още недоумяващ какво се случва.


Много пъти са ми казвали, че съм от новото поколение, гнилото, което война няма да види, нито ще бъде омачкано от живота, както ‘те’ – великите родители, баби и дядовци, които ни докараха това, са били ‘мачкани’...говеда.Мръсни, гнусни, долни говеда! Видях войната, видях смъртта, даже и се гледахме в очите... бях мачкан...и какво от това? Живях ли? Не, бях прекалено зает за да си пазя живота, за да го живея... някога. Да, на седемнайсет съм..и какво от това? Младостта ми е загубена, живота също. Цял живот ще живея със спомени, твърде неприятни за да мога живея с тях. Цял живот ще слушам, че съм от поколението, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната. Няма смисъл.Аз съм такъв, каквото и времето, в което ‘живях’, аз съм машина за убиване, нямам бъдеще, няма цели..имах идеали..да,преди..сега съм моралнопропаднало животно, което само може да убива и да мисли..да мисли и да убива..е, на това ме научиха, а аз научих, че ние сме такива, каквото е времето, в което живеем.

Имам още един патрон.

Последен изстрел, последна горчива усмивка, последено вдишване, последен удар на сърцето, последна мисъл, последен изстрел.


Nil desperandum?


10-02-2008, Chopin

Абе не е кой знае к'во, но ме набуши носталгия от времето, когато го писах. :/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Djini_Harmaqni
МнениеПуснато на: Нед Дек 14, 2008 2:00 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 17 Авг 2006
Мнения: 403
Местожителство: Somewhere out of the clouds...

Вълшебстното на Коледа-Песента на Зимата
Коледа е...това личи от всичко наоколо.Бели снежинки устремено летят към земята и я покриват с плътно одеало.Реките са заледени,а по леда са се образували красиви фигури с майсторство,неспособно да бъде постигнато от човешка ръка.Дърветата са оголени-по тях вече няма листа,и макар и празни,те са всетъй красиви...птиците по тях вече не пеят радостни песни..сега те са замлъкнали...сега те слушат песента на Зимата..а нейната песен е красива..тя е жестока,студена,но има нещо приказно в песента и,нещо,което те кара да я слушаш винаги.тя звучи навсякъде-в силния студен вятър,в скърцащия сняг...
Буен огън гори в камината на една къща и двама млади влюбени са седнали около него...кои са те?Къде живеят?Каква е събдата им?...нима има значение?...те просто слушат...слушат песента на зимата и и се възхищават...за тях тя е нежна,мила...и те са щастливи,могат да я слушат вечно...
А вън,в близост до къщата им,лежи едно дете..сираче..само..изоставено...студено му е,но то няма къде да иде...то също слуша песента на Зимата..но за него тя е жестока..тя е студена и няма милост към бедното същество...
В далечна пещера в една затънтена гора лежи мечка...Зимата с всичка сила пее своята песен,но тя не я чува..за животното тя е приспивна,омайваща,песен,която я кара да сънува ....
За всеки песента на Зимата е различна....нежна за щастливите,зловеща за нещастните,приспивна за спящите....
А е Коледа.....на този ден всеки има едно желание-песента на Зимата да е нежна към него,да не го ранява..а нея не я интересува..дали ще е празник,или делник,тя винаги е колкото нежна,толкова и жестока......
Неочаквано Зимата се разгневява...двама бивши влюбени се карат...вън..в студа...изведнъж за тях топлата песен на Зимата е станала леденостудена..студът се прокрадва в сърцата им,и досегашното „Обичам те” се превръща в „Мразя те”...а дали това не са същите до преди малко влюбени топли сърца,които с радост стояха до буйния огън?
След малко тя се успокоява и в същото време семейство е осиновило едно бедно,примръзнало сираче и сега то стои край горещата камина...неочаквана песента на Зимата сега му се струва нежна,топла,красива...то вече е забравило нейните студени нотки,които е изпитвало преди...
В голямата пещера ледено късче се счупва и пада върху мечката.Тя се събужда с яростен рев...до скоро приспивната песен на Зимата сега и се струва разбуждаща,неприятна...мечката се свива на кълбо и се опитва да не я слуша,но тя вече не звучи нежно в ушите и,а се набива със страшна сила...
Песента на Зимата мени предпочитанията си..тя е непостоянна като малко дете...може да е благосклонна към едни,а после да им забие нож в гърба..тя е коварна...понякога от жестока става изкушаващо нежна...защото понякога е и милостива....
Никой не може да знае каква песен ще изпее Зимата за него..а може само да се надява тя да е в добро настроение...
А е Коледа...и всичко е въшебно,приказно..а най-вълшебна е Песента на Зимата.....
Край
Smile
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
rali
МнениеПуснато на: Нед Дек 21, 2008 1:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 23 Яну 2005
Мнения: 51

Здравейте,искам да ви покажа едно мое есе.Преди няколко дни ходих в дом за деца лишени от родителска грижа и просто неможах да се сдържа.Надявам се,че след като прочетете това ще може да усетите поне една малка част,от това което аз почувствах при срещата с тези деца.



И това е реалност

Искам да ви разкажа една история...живота от другата страна.Но, не си мислете,че ви очакват поредните лекции,не.Искма да ви разкажа за Тях,за децата,които не получават топла ласка,които нямат родителска подкрепа и никога няма да почувстват онази сугурност, която имаме ние.
Ако се замислим ще осъзнаем колко голям всъщност е проблема,но в момента няма какво друго да направя освен да ви опиша за какво става въпрос.
Там някъде,закътана между многото блокове и градинки,се намира сградата на дома ,,Вяра,Надежда и Любов’’.Ако някой мине покрай нея изобщо няма да му хрумне,че под покрива и’ живеят деца лишни от една нормална човешка ласка,от една проста усмивка.
17 човека от 2AЕГ се събрахме и заедно с част от ръководството решихме да отидем и да зарадваме тези прекрасни същества.
Още с взлизането в сградата можех да усетя атмосверата на детския дух и неприкритата искренност на децата.Щом малките им личица съзряха Дядо Коледа и Снежанка,очите им светнаха.За момент тъгата се замени с радост,пустотата с топлина.
Тези дечица са...може би точната дума е Съкровища.Техните истински слова докоснаха всеки един от нас.Малките незначителни неща в обикновенното ежедневие,на които ние не обръщаме внимание,за тях бяха едно вълшебно преживяване.
Веднага с влизането на Дядо Коледа мъниците наскачаха и започнаха да се трупат около него с надеждата и те да получат подарък.Малките ръчички се протягака желаейки да докоснат бялата брада или да прегърнат нашата лъчезарна Снежанка.
Знаете ли,тези деца са истиски,те знаят какво е да си сам,почувствали са празнотата и може би никога няма да имат пълноценния живот,който водим ние. Защо ли? Защото това е жестоко...да видиш как едно две годишно момиченце протяга малките си ръчички към теб,желаещо да го гушнеш или да му изпееш песничка.
За тези няколко часа живота се променя коренно.Осъзнаваш истините,проумяваш,че има много повече злини и неправди на този свят.Очите ти виждат,душата ти чувства,а сърцето бие заедно с мисълта за това,че след като ти си тръгнеш от тази стая,от тази сграда-те отново остават сами.Сами с техните детски мечти,неизпълнени желания и убити копнежи.И знаете ли,аз ще се върна.Ще се върна там и ще се опитам да им подаря още малко топлота,да ги накарам пак да се усмихнат,да се почувстват приятели на някой.
Независимо от възрастта си,иамше дребосъчета на по 3-4 годинки или вече пораснали в 2-3клас,та дори и по-големи,на нашата възрас,всички те бяха подтиснати.Всеки със своите проблеми,опитващ се да се справи по един или друг начин.Момиче или момче,просто желаещо да поиграеш с него,да му обърнеш малко внимание,да го погалиш и да му кажеш ,,Браво,точно така!’’
И онези мигове обърнаха моя живот.И онези моменти ме накараха да потърся вътре в себе си,малката частичка,която толкова дълго се бе таила страхувайки се да признае,че не всичко е идеално. Гушвайки всяко едно детенце за довиждане,изпитах тъгата,просто усетих една малка частица от това,с което може би те живеят постоянно.
Да,това бе само едно чао,защото определено не беше Сбогом.!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Kras_i
МнениеПуснато на: Съб Апр 18, 2009 5:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 04 Сеп 2008
Мнения: 114

Една загуба в гората

Бе нощ.Но не бе нощ като всички останали.В една обикновена вечер всяко семейство е по своите работи.Майката бърза да приготви вечерята,бащата довършва и последните записки относно работата си,сина и дъщерята спорят разгорещено коя е тяхната чиния,а малкото дете се старае да подреди масата на вкус.Това прави едно семейство в една обикновена нощ.И все пак не бе така.
Из малка улица,близо до Тъмната гора в Лондон се бяха строили цяла дузина полицейски коли,а хората,минаващи покрай тях се чудеха какво става.
-Откри ли нещо?-попита един полицай,обръщайки се към колежката си,която само поклати глава.
-Беанадеждно е,Ерик,няма да я открием.-каза тя тихо,за да не я чуе някой.
-Не губи надежда,Мейлин,все още не!-извика полицаят Ерик.
Към полицаят и полицайката се приближи едно високо и слабо момче,което имаше черна коса и сини очи,проблясващи на тъмнината.
-Е!-каза той в очакване.-Открихте ли я.
Към него се приближи момиче,чиято черна дълга коса се развяваше от вятъра.От очите и се стичаха сълзи и затова не можеше да се определи цветът им.Озадачени,полицаите обясниха ясно на брата и сестрата какква е ситуацията.Момичето,което се казваше Беки и която бе на четиринадесет години се разплака още повече,чувайки думите на полицая.Брат и,чернокосият Джонатан я прегърна през раменете и каза:
-Успокой се,Беки,всичко ще бъде наред.
-Аз съм виновна!-извика Беки.Очите и се зачервиха,а сълзите се застиаха по лицето и,вледенявайки се от студа.-Ако я бях наблюдавала това нямаше да се случи!Не биваше да излизам да хвърля боклука и да я оставя сама!
-Вината не е само твоя.И на мен ми бе кзано да я гледам,а аз не го направих.-взе да я успокоява Джонатан.
Гледайки ги,полицайката на име Мейлин въздъхна.За да наруши мълчанието,полицаят Ерик попита:
-Съобщихте ли на родителите си?Кога ще дойдат?
-Не...не сме им казали.-каза след кратко колебание Джонатан.
-Тогава ще им се обадим още се!-каза полицаят и вдигна телефона си,търсейки номер.
-Не!-извика Беки.-Не може ли...не може ли да почакаме малко!
-Нямаме нито миг за губене на разположение.-поклати глава полицаят и натисна зелената слушалка,долепяйки мобилния телефон до ухото си.След секунди се чу първият звън.Беки си припомни ужасяващия спомен и раменете и се разтресоха от плач.
********
Всекидневната на сем.Стивънсън бе затоплена от камината.В стаята се чуваше само пукота на пръчките,догарящи в нея.Едно чернокосо момиченце наблюдаваше как снегът навън вали,долепило носле до леденото стъкло на прозореца,по което имаше малки снежинки в различни форми,сякаш намазани с мармалад и залепени за него.
-Крис,излизам да изхвърля боклука!-обади се някой зад гърба на момиченцето.Малката отлепи носле от стъклото с нежелание и впери пъстрите си очички в по-голямата си сестра Беки.
-Добре.-отговори и.-Но нсе се бави.Не обичам да оставам сама.
-Няма,спокойно.-усмихна и се сестра и.-Пък и батко ти Джонатан е тук.
Крис се усмихна.Тя предпочете да спести на сестра си подробността,че брат и спи дълбоко в стаята си и не му пука дали Крис ще остане сама или не.
Беки излезе от къщата,затваряйки входната врата след себе си.
(от тук нататък Беки хвърла боклука и не знае за действията на сестра си)
Крис засия.Най-после щеше да изпълни плана си.Тя бързо облече пуловера,якето и дъждобрана си и обу непромокаемите си ботушки.Слагайки ръка на бравата на входната врата,тя се поколеба.Все пак това,което извършваше в момента бе нещо като бягство,а Крис бе получила на добро възпитание.И все пак та сви рамене.Не тя,а батко и и кака и щяха да го отнесат,задето бяха имали некадърността да я оставят така.Отвори вратата и илезе навън.Снежинките веднага се заиграха с нея и след малко малката вече не приличашв на детето Кристин Стивънсън,а снежен човек.Погледът и се насочи към гората.Гората,кояот бе наречеба Тъмната гора,и в която разтяха само дъбови и букво и дървета на по векове.Внезапно и хрумна енда налудничава идея.Отново се разколеба,но все пак пристъпи няколко стъпки и са решителни крачки влезе в гората.
**********
Силен писък огласи къщата на семейство Стивънсън.Писък на ууплаха...отчаяние...
Джонатан Томпсън подскочи в леглото си и се изтърси на пода,повличайки след себс си възглавницата,чаршафа и одеялото си.
-По дяволите!-намръши се той и понечи да стане.Попречи му нощната лампа,която падна с тъп трясък върху главата му.Плюейки кабела и,Джонатан я остави на мястото и и затърси из кочината върху нощното му шкафче.След дълго търсене,той се намъщи и извади от второто шкафче очилата си с кръгли рамки.Той облече пуловера си и обу чехлуте си,след което заслиза по стлбите по възможно най-бързият начин.Долу,на входната врата стоеше пребледнялата Беки,която обхождаше с поглед холът.Диваните в него бяха побелели отснежинките,влетели вътре.
-Какво да му се не види стават тук,Беки?!Защшо крещиш?!Къде е...
Но Дожнатан млъкна,разбрал причината за писъка на сестра му.Това,което трябваше да бъде вътре,всъщност не бе вътре.Тук всичко бе на мястото си.Липсвваше само едно малко осемгодишно момиченце с черна коса и пъстри очи.Също така лиспвха и ботушките и якето и,както и пуловера,който малката бе захвърлила,тъй камината я топлеше достатъчно.
-...Крис?-довърши изречението си чернокосото момче.
Брата и сестрата бързо се разбързаха.Джонатан погледна под и зад диваните,а Беки в тъмните ъгълчета и изобщо двамата тийнейджъра проверяваха нявсякъде,където имаше достатъчно място за скривалище на едно дете.Те се оглеждаха за черни космъчета,или за проблясък на пъстри детски очички,изпълнение с насмешка.
Половин час по-късно Джонатан и Беки бяха принудени да признаят,че Крис сигурно е излязла навън.
-Трябва да се обадим на поли...
За втори път днес Беки изпищя ужасено,сочейки навън.Джонатан погледна и усети как стомахът му се преобръща-на двора на семейство Стивънсън имаше сняг,а в него ясно се виждаха малки стъпки на дете,които водеха към...
-Гората!-извика стреснат Джонатан!-Крис е отишла...в гората?!Това е незъзможно,нея е страх да ходи там,още по-малко сама.Дори я нарича тъмната гора и...
-И все пак и беше интересно!-напомни Беки през сълзи.Джонатан бързо грабна телефона,обаждайки се на полицията.След малко Беки чу треперщият му глас,нон не го слушаше.Замисли се как ли биха реагирали родителите и,ако разберат,че малкото им,палаво момиченце,което никой не можеше да мрази е безследно изчезнало в гората и то през ннощта.
*********
Пристиганнето на нова,съсвем позната,ярко-червена кола-джип откъсна Беки от мислите и карайки я със страх да се пита наум как ли ще реаират родителите и и какво наказание ще и лепнат.
-Беки!-ивика г-жа Томпсън и прегърна голямата си дъщеря.Прегръдка,кояот според Беки бе незаслужена.-Какво стана?Какво правихте?Знаете ли къде е?Колко часа бе,когато тя...-г-жа Стивънсън се поколеба,не искаше да изрича думата "избягала" ,понеже не искаше да повярва,че такова малко ангелче би могло да извърши нещо толкова ужасно и то напълно съзнателно-...изчезна?-не спираше с въпросите си майка и,но Беки не каза нищо.
-Аз съм виновна.Единственото,което знам е,че тя изчезна към 5 часа следобед,но ви телефонирахме чак сега,защото се страхувах как ще реагирате.Тя е в гората.
-Тя е...в гората?-уплаши се г-жа Стивънсън.-Но как...защо?
-Никой не знае нито как,нито защо.-отвърна Джонатан,който се бе приближил незабележимо до майка си,баща си и сестра си.-Само Крис може да отгвори на тези въпроси.
-Тогава да започваме търсенето!-възйкикна г-н САтивънсън и се запъти с решителна крачка към гората с фенер в ръка,последван от съпругата си,сина си и голямата си дъщеря.
*****************
Крис вървеше през гората и гледаше насам-натам.Започваше дасе стъмнява,а родителите и все още не бяха дошли.Шегата и вече не и се струваше толкова забавна.
-Ехо...-извика тя.-Мамо,тате?
Крис се затича,но спря.Не знаеше в коя посока да върви.Гората бе по-голяма отколкото бе очаквала.Сълзи се застичаха по лицето и,а задуха силен вятър,който я стресна още повече.
-Шегувах се,не исках да ви уплаша!-извика Крис.-Не се крийте,моля ви!Страх ме е!
Малкото момиченце затрепера от студ.Бе в гората...и то сама.В небето блесна първата светкавица,последвана от гърмът.Крис изпищя и падна на пода.
-Мамо...мамичко...къде си?-извика Крис.-Помогни ми,не искам да съм сама!
Нямаше кой да и помогне...бе сама...
Силен вой накара Крис да замръзне на място и да се обърне.Огромен сиво-черен вълк и се зъбеше,а очите му бяха присвити...и гладни...
Крис изпищя отново.Напълно забравила какво баща и и бе казвал за вълците,тя се затича през гората.Вълкът тръгна подире и.Малкото момиченце тичаше през храсти и клони на дървета...тичаше,докато шалът и не се заплете в тънък клон,а тя не се спъна в голям клон.Вълкът я достигна и я погледна злорадо.Той вдигна глава и зави страховито.След това се наведе към Крис и оголи зъби.
-Не!-извика Крис и закри ръцете си с ръце.-Остави ме,моля те...не ме наранявай!
Но кой ли слушаше?Кога изобщо вълк бе послушал своята жертва?Иззад вълкът надойде цяла тълпа негови събратя.Крис плачеше с глас.Вече нямаше кой да я спаси...и тя съжаляваше,че бе влязла в гората,пренебрегвайки заръките на родителите си,Джонатан и Беки...
Вълкът захапа врата и...застичаха се струйки кръв...а Крис изпадна в безсъзнание...
Вълкът изрева недоволно и изостави жертвата си.Той сезатича и се скри в хралупи,защото се задаваше буря.А телцето на Крис остана там...малкото момиченце гъбеше кръв...
Крис може би щеше а оживее,ако я бяха открили навреме...но дървто сложи край на всичко...
Силна светкавица порази дървото,отраснало точно до главата на Крис.
Самото дърво се расзцепи,заклати се и най-безпощадно се срути върху Крис.Малкото и сърчице спря да бие...тялото и стана ледено,а очите и се отвориха,неспособни да видят множествто светкавици...
Валеше и гърмеше сякаш с часове и най-накрая всичко приключи и на небето се появиха множеството звезди и луната,които огряха нежното,прекършено телце на Крис Стивънсън...
********
-КРИС!КРИС,КЪДЕ СИ!-крещеше г-ца Стивънсън,готова да се разплаче.
Малко по-надалеч от нея стоеше полицай Джордж Уошигтън и проверяваше с фенерчето си.Погледът му попадна на нещо интересно...детско пъстро шалче.Заинтересован,полицай Уошингтън заогледа пътя пред шалчето.Усмихваше се-скоро щяха да открият детето.
Усмивката му замръзна,когато забеляза огромното покушено дърво и подобието на малко телце изпод него.Той извади радио-станцията от джоба си и каза:
-Шериф Хоуп,открих детето...била е убита от дървото...какво да кажа на родителите?
-Покажи им тялото...постарайте се да измъкнете тялото и...не можем да направим повече...след това се върни в полицията!
-Да,г-жо!-каза полицаят Джордж.
Той е обърна и замръзна на място.Никога не бе виждал нещо толкова тъжно и същесвременно красиво лице като това на Беки Стивънсън.Очите и бяха изпълнени със сълзи.Бе чула разговорът между полицаят и шериф Хоуп.БЕ видяла и тялото на сестричката си.Но я бе страх да каже на родителите си...толкова толкова много вина относо смъртта на малкото момиченце...
-Мамо!-каза тя с разтреперан глас.-Мамо,ела..Крис...
-Открихте ли я?Къде...
Г-а Стивънсън изпищя и закри устата и с ръце.ОЧите и се испълниха със сълзи и тя падна на калната земя.
-Момиченцето ми...малкото ми съкровище!-викаше тя.
Г-н Стивънсън,забелязал жена си,бе отишъл да види какво става,но просто замръзна на мястото си,щом достигна мятсото,където бе г-ца Стивънсън.
-Защо...защо стана така...защо не мен!-плачеше г-ца Стивънсън.
Току-що дошлият Джонатан и г-н Стивънсън също плачеха,забелязали дървото.
-Защо ми я отне?-крещеше г-ца Стивънсън в мъката си,обърнал се към небето.-Защо ми я отне?
Г-ца Стивънсън отново падна на земята и се разпрепера.Г_н Стивъсън я вдигна на ръце и се запъти към къщата си..не можеше да гледа повече...Беки и Джонатан го последваха.
А на небето току що се появи малка звездичка,сияща по-силно от всички останали...бляскайки,тя сякаш отправи поглед към тъжното семейство...тази звездагря цяла нощ...и до днес,тя грее всяка нощ...най-ярко...изгрява най-рано и си отива най-късно...малката звезда,кръстена Зорница,в памет на малката Крис Стивънсън,която бе винаги засмяна,до края на нейният къс живот...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Kras_i
МнениеПуснато на: Съб Апр 18, 2009 5:51 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 04 Сеп 2008
Мнения: 114

Един кратък миг на болка

Ето ме...тук...отнесена в спомени...стоя и те гледам...и си мисля колко близо си до мен и съощевременно колко далеч...тялото ти е тук,при мен...а душата е там,в небето...
...очите ти са затворени,но аз още ги помня...сини,изпълнени с блясък...жажда за живот...доказване...тези очи показваха толкова планове,които ти не изпълни...
...помня как постоянно говореше,че ще станеш капитан на кораб,щом завършиш университет...помня,как казваше,че тогава ще купиш голям кораб...помня,как каза,че ще ме вземеш със себе си,а вятърът ще вее косите ни и няма да има нищо по-приятно от нашата целувка...помня как каза,че там щяхме да прекараме "златние мигове" в живота си...помня...толкова много желания...а толкова малко време...и то не ти стигна...ти не изпълни нито едно от тези желания...
...ти предпочете да заминеш на почивка...на мотор...остави ме...не ме взе...искаше да отидеш сам...помолих те да останеш...но ти не пожела...не ме послуша...и сгреши...
помня колко щастлив беше там...колко много ми липсваше...колко много се тревожех...и имаше защо...
...ти не се завърна...не те целунах отново...не те прегърнах отново...глупавият ти мотор...той се развали...помня...не ми трябваше вестник,или нещо подобно...аз видях сама...
...видях усмивката ти...усмихнах се...но само след секунди изкрещях ужасено...видях как моторът загуби скорост...видях как ти,изгубил контрол над мотора и се блъсна в близките скали...нямаше каска,уви...тогава се бях затичала,молейки се да се случи чудо...но бе твърде късно...
...помня как сама бършех кръвта от лицето ти...помня как те целунах,страхувайки се да узная истината...помня как крещях и проклинах...помня колко много ме болеше...но най-много помня...онзи шум...шум вътре в мен...сърцето ми...то се пречупи на две...душата ти отлетя,отнасяйки едната половина...другата остана,но не задълго...
...ти бе мъртъв...знаех го...но болеше да го чуя от докторът...
...ето ме...тук...на гробището...около всички твои роднини...страхуваща се да плача,страхуваща се да говоря...всички знаят истината...знаят,че видях как умря...те мислят,че съм луда...но не затова се промених...
...промених се от ужаса,който изпитах,когато видях как ти се блъсна в скалите...полудях от страха,който изпитах,когато докоснах кръвта,течаща по тялото ти....и най-вече...промених се,заради половината частица сърце,която твоята душа отнесе там,в небето...
...още нещо,което ме отличава от останалите...всички са облечени в черно...в памет...но азне съм...
...помня колко обичаше онова бяло потниче над кръста с преплетени връзки...облякох...за теб...в памет...
...помня колко много обичаше лилавата поличка над коленете,която твърдеше,че ме правеше да изглеждам неустоима в твоите очи...облякох я...за теб...в памет...
...всички ме гледат учудено...облеклото ми е още една причина да не ме харесват...мислят,че само един смахнат ще се облече така...
...и сега е мой ред...пристъпих напред...носех рози..тези,които и двамата обичахме...розово-бели...поставям ги на гроба ти...сълзите не текат от очите ми...наплаках се достатъчно,когато ти умря пред очите ми...и сега се вглеждам в лицето ти..изглеждаш толкова красив,дори и мъртъв...кафевникаво-русата ти коса сякаш се вее...костюмът не ти отива...черният никога не ти бе отивал...а ръцете ти са скръстени...
...помня,че когато бях малка се страхувах най-вече от тези скръстени ръце...мъртвите скръстени ръце...страхувах се,че те ще ме грабнат и ще ме завлекат заедно със себе си към смъртта...
...твоето тяло не ме плаши...ковчегът ти е отворен...лицето ти е чисто...но аз все още я виждам...все още виждам кръвта,стичаща се по лицето ти...докосвам ръката ти...студена е...всичко в теб е студено...дори сърцето ти,вероятно нехаещо какво или коя съм аз...само душата ти ме помни...само тя все още пази спомена за мен...
...поставям шестте рози до останалите букети с цветя...те се смесват с останалите...но моят букет е най-важният за теб...никой не поднесе розово-бели рози...няма дори каквито и да било рози...никой не донесе...всички забравиха какво обичаш...освен мен...
...аз докосвам гърдите си с юмрук така,сякаш откъсвма сърцето си...и е така...аз давам половината сърце,която остана в мен на тялото ти...така то не само ще си спомни за мен...ще си спомни за целувките ми...за допира ми...за прегръдките ми...за външният вид...всичко...
...докосвам ръката ти...не усещам трепването,когато те докоснех...и така трябва да е...
...погалвам косата ти...за последно...отстъпвам назад...ковчегът вече е затворен...аз бях последната,казала си "Сбогом" с теб...
...но не е "Сбогом"...аз тичам...тичам до моста...свалям обувките си...качвам се на мостът...можех да почувствам с краката ми откакво бе направен...мрамор...студен е...кракатами бързо измъзват...но е все тази...вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...поглеждам надолу към синьо-зелената вода...тя е на поне 40 метра разстояние от мен...потрепвам...сигурно е студена...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...и скачам...мога да плувам добре...и скачам добре...знам как да отблъсна с краката си ида насоча ръцете си над главата ми надоу така,че да отида възможно най-дъблко в реката...дочувам викове зад себе си и някакви блъскания...колите се сблъкаха,от това,която видяха,а роднините ми крещят...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...усещам водата...както и очаквах...студена е...ледено-студена...усещам,че губя нормалната температура на тялото си...нуждая се от въздух...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...летя...детската ми мечта се сбъдна...летя към небето...и към него...летя право към топлата му прегръдка...

П.П:Фразата "но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб..." е повторена няколко пъти нарочно,такива бяха плановетеми.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Kras_i
МнениеПуснато на: Съб Апр 18, 2009 5:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 04 Сеп 2008
Мнения: 114

Душа в кутията

Едно болно момченце лежеше в леглото,нетърпеливо да чуе приказката за лека нощ.
-Хайде дядо!-провикна се детето.-Нямам търпение да чуя една от твоите вълшебни приказки.
Дядо Васил погледна замислено малкият Иван,който бе толкова развълнуван.Усмихна се-неговият внук бе единственият,който не смяташе,че историите му са глупости и вярваше в тях.
-За коя история би искал да чуеш,момчето ми?За приключенията на малкият ?Или за мишлето от дупката в стената?А защо не и за странникът,който направил дворец от шоколад?
-Не дядо!-извика момченцето рзвълнувано.-Искам нова приказка,приказка без вълшебства,която е истинска!
-Нима някога съм ти разказвал приказка,която не е истинска?-попита дядото със закачлив тон.
-Разказвал си ми разбира се,но този път искам да е по-специална приказка!
-По-специална приказка!-възкликна дядо Васил.-По какъв случай.
-Никакъв,просто така.-отвърна Иван.
Дясо Васил седна на леглото на момчето си и зави с деялото,карайки го да легне в очакване.След няколко кратки мига,тойзапочна:
-Ти,мило мое момче занеш,че във всеки човек съществува душа-душа,без която не можем да живеем.Душа,която ни помага да чувстваме едно то най-прекрасните неща-любовта!Душата не може да се измери в килограми.Тя е вътре в нас.
-И аз ли имам душа,дядо?-попита малкото момченце въодошевено.
-Разбира е.-отвърна дядо Васил.-Както ти казах,всеки човек има.Тя е скрита ето тук.-И дядото докосна със старат си,сбръчкана ръка мястото,където тоуптеше сърчицето на неговият любим внук.
-А кога тази душа си отива от тялото?!-попита отново момченцето.
Усмивката и погледа на дядо Васил помръкнаха.Той въздъхна и отвърна на Иван:
-Когато човек умре,Иване,когато чвек умре...
След кратко колебание той продължи:
-Когато и последните пламъчета в очите на човека го напуснат завинги,когато сърцето ти спре да тупти.
-Страх ме е да умра!-прошепна Иван.
-Не се тревожи,миличък.Ние не трябва да се страхуваме от смъртта.Животът е нещо много по-скъпо отколкото смъртта,и когато тя дойде да ни прибере,ние ще реябва да я последваме,без да се съпроитвляваме.
-Как изглежда смъртта,дядо?
Дядо Васил се поколеба.
-Смъртта...тя е нещо,което всеки очаква,било то със страх или с очакване,Но смъртта си няма тяло,няма и душа.Тя не може да чувства нищо-нито омраза,нито състрадание,нито дори любов.
-Тогава как разбираш кога смъртта е дошла,за да те прибере,щом не я виждаш дядо?
Дядо Васил се позамисли.Той знаеше,че предава ценен урок на внука си и трябваше да подбира думите си внимателно.
-Тя сама идва при нас.-каза най-накрая той.
-А сега искам приказка дядо.
Дядото въздъхна и продължи разказа си:
-Както знаеш,тук,в тази стая се намира една голя кутия,кутия,в която не слагам нищо.Там е работата,че колкото и да искам,не мога да изхвърля тази кутия.Погледни я Иване,виж колко е стара и пркъсана,но въпреки всичко аз я обичам,защото тя е част от детството ми.Когато бях малък си измислих малка историйка,която впоследествиесе превърна в една невиннна,детинска измишльотина за всички,освен за мен.Единствено майка ми и баща ми знаят за това,както и твоята починала баба и майка ти.Но те смятата това,както вече ти обясних за измишльотина,И това ме нарани,затова не съм казал на никой друг на тази тайна,но мисля,че ти би ми повярвал.Според моята история в кутията се крие душа,която иска да излезе на свобода,но не може.Години наред се опитвах да я пусна на свобода,но страахът,че вътре няма да има нищо,и че фантазията ми ще бъде разбита ме подтикваше да оставям кутията затворена.Затова ти разказвам всичко това,за да ми помогнеш да преодолея детинският си и по-скоро смешен за моята възраст страх,който в последствие се превърна в любопитство и прерасна в птайна-добре прикрита мечта.
старецът млъкна.Момченцето се загледа в кафевите му очи.
-Аз не мисля,че лъжеш,дядо,нито пък,че си измисляш.Аз вярвам,че в кутияата наистина има душа.Дори може да кръстим тази твоя измислица "Душа в кутията".
Дядото засия.Значи все пак все се бе намерил някой,който да му повярва.Старецът се запита дали след няколко години момчето му,който тогава щеше да бъде тийнейджър,все още ще му вярва.Малкото момченце гледа дълго прз прозореца.След малко добави:
-Знаеш ли дядо,аз вече не се страхувам от смъртта.Не и след тази история,която ми разказа.И мисля,че знам чия е тази "Душа в кутията".
Детето легна на възглавницата,пое си дълбоко дъх и затвори очи.По едно време дядото се поразтревожи и проешапна:
-Иване?!
Иван не отговори.Дядото се пресена и хвана ръката му.Беше леденостудена.Осъзнал истината,дядото се разплака.той отиде до ъгъла,където беше кутията с душата,или по-точно нарерчена от внучето му-"Душа в кутията".старецът хвана капака и рязко го отвори с насълзени очи с думите:
-Това бе за теб,моето момченце-за да превърнем "Душа в кутията" в "Душа на свобода"!
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Darkest star
МнениеПуснато на: Чет Апр 23, 2009 4:36 pm    Заглавие: Затвори очи Отговорете с цитат

Мъгъл
Мъгъл

Регистриран на: 21 Апр 2009
Мнения: 1

Кръвта бликаше от раните на китките и и се стичаше по дланите и.Тя отпусна ръцете си и бръснача падна на земята.Звукът,който се разнесе от тупването, отекна в главата и.Тя впи поглед в червените струйки, обагрящи дланите и.Те се увиваха около дългите и пръсти като алени змии, покриваха нокитете и като лаковете на сестра и. Не желаеше да мисли за сестра си нитоза когото и да е било. Откакто днес беше купила бръснача,времето беше спряло и всички бяха изчезнали. Останаха само тя и болката (и бръснача естествено). Междувременно кръвта се беше плъзнала още няколко милиметра по пръстите и и сега се делеше на капчици, които бавно падаха на земята. Съвсем тихо. Тя обичаше тишината, винаги я бе обичала, но тези капчици сякаш крещяха. Съхраняваха в себе си частица от болката и, а болка има6е в изобилие. Не желаеше да мисли, искаше всичко наи-накрая да свърши.
Погледът и се премрежи и тя падна на земята върху листите изпъстрени с нейните рисунки. Обичаше да рисужа и хората я смятаха за талантлива, но никой не разбираше болката, която тя изпитваше докато рисува.Откъсваше се от действителността поне за малко, а после когато листа беше запълнен, реалността я зариваше отново.Беше и писнало да живее в тези излюзии и да се залъгва с мечти за по-добър живот.Добре знаеше, че няма да го получи.Не и на нея, тя не беше от приказните принцеси, но и никога не бе желала. Сега беше краят, доказваше думите на баща си, че всичко е тленно. И тя беше тленна и сега се разпада6е. Клепачите и потрпериха и тя затвори очи... ЗАВИНАГИ.
Отвори очите и устата си почти едновременно, а после ги затвори светкавично.Ръцете и разпориха повърхността на водата и се вкопчиха умалели и отпуснати в двете странични перила на ваната.НЕ ог напражи умишлено, дори не осъзнаваше какво става. Напрегна всичките си сили и надигна главата си рязко. Чу се плясък. Косата и беше натежала от водата,още не смееше да отвори очите си, но устата си не можеше да задържи затворена. Изхриптя и изплю водата, която беше нагълтала при събуждането си. Обхвана я уйас и тя не можеше да отпусне ръцете си, които още стискаха перилата на ваната. Насили се да отвори очи. Огледа се,но сякаш пред очите и нямаше нищо. една мисъл я измъчваше ( изненадващ като цяло бе факта, че можеше да мисли ), тя не помнеше нищо. Всъщност това не беше съвсем вярно.Помнеше,че клепачите и бяха потреперили и очите и се бяха затворили. Нищо друго. В ума и трескаво работеха всички механизми, но паметта и отказваше да си влезе в ролята си и да хвърли светлина по въпроса. Важно ли беше изобщо? Очевидно беше заспала във ваната. Пое си дълбоко дъх и се постара да отклони мисълта си от факта, че за малко нелепо не се бе удавила. Погледна ръцете с, пръстите и все още стискаха перилата на ваната. успя да ги раздвижи и да ги прекара през мократа си коса. После разтърка очи и едва тогава забеляза колко бледи бяха пръстите и. Може би това се бе получило, защото беше прекара дълго време във водата или пък просто и се струваше различен, понеже до преди броени минути бе спала. Въпреки това отново я обхвана ужас. Искаше да излезе от ваната, но нещо я спираше. Помъчи се да стане, но краката не я държаха. Тя гу сгъна и претисна колена към гърдите си. Постоя така ,с наведена надоло глава, няколко минути, после реши, че няма повече време за губене и трябва да излезе. Осъзна, че вече не краката и са по добре, но пък този път я спираше друго. Тя не беше много наясно какво е то. Реши, че няма да може да излезе докато ваната е пълна, за това дръпна запушалката на сифона на ваната и изчака търпеливо водата да се изтече. С намаляване нивото на водата, намаляваше и безпокоиството и. Стана и изстиска с ръце косата си, след това прекрачи ваната и стъпи боса на ледения под, направи няколко крачки и видя хавлията си на пода, подмина я. Приближи се до вратата на банята и я отвори, попадна в спалнята. Очите и не осъзнаваха до краи това, което виждаха. Тя мина покрай огледалото и се погледна за миг в него. Момичето от отражението се усмихваше. един рус кичур се беше залепил на челото и. РУС КИЧУР?!? Та тя бе червенокоса, обожаваще косата си, това бе единственото, което много харесваше в себе си. Как така руса?КАК?!? Втренчи се объркано в огледалото, направи крачка към него и го докосна. Хладното стъкло я привлече и тя почти долепи нос в огледалото. Момичето от отръжението я гледаше с безкраино любопитство. Руса, синеока, красива като ангел...Ако беше виждала това момиче на улицата със сигурност щеше да го запомни (а и най-вероятно да му завиди за външността). Но в тази красота имаше нещо странно ,нещо мъртво. Лицето, то беше снежнобяло, почти синьо , устните и бяха заскрежени.
Тогава изведнъж споменът я връхлетя и тя рязко се отдръпна назад. От внезапното и преместване, огледалото на стената потрепери и почти се откачи. Тя помнеше,наистина помнеше...
Крачеше ужерено през магазина, стигна до щанда, на който щеше да открие това,което търсеше,прекара пръсте по кутийките, избра една и прочете марката, забрави я още в мига в който отлепи поглед от етикета.Запъти се към касата, извади парите, плати и излезе от магазина. Тръгна по улицата, влезе във входа, качи се по стълбите, отключи вратата на апартамента, влезе в стаята си , извади папката от шкафа, разпиля листите по пода, отвори кутийката и извади бръснача от нея. Гледа го омагьосана около минута, после се усмихна с една от онези свои палави усмивки. Нави ръкавите си и се загледа в изпъкналите си вени. Пое си дълбоко дъх и преката острието на бръснача успоредно на вените си, знаеше че ако го направи така, почти няма шанс да я спасят. Първоначално имаше само драскотина като следа от одраскано, а след малко драскотината се оцвети в алено червено. Минути по късно кървавите струйки вече пъплеха по дланите и и капеха върху рисунките на пода. Клепачите, очите... Очите които се отвориха, ваната в която се давеше, русото момиче от огледалото.
Нещо много се беше объркало. Тя трябваше да умре, а не да се преселва в чуждо тяло. Никаде не пишеше за такова нещо. Дори не и беше хрумвало,че след съдбовната среща на вените с бръснача, ще има време за нови запознанства. Това и идваше в повече. Това момиче не просто беше нахален пешеходец, спрял я на улицата, за да я пита колко е часът, а същинки регулировчик, който я беше отконил от пътя и. Чакай малко, та това си беше невъзможно. Как така ще се пресели в чуждо тяло, та нали и русото момиче си имаше душа? Какво подяволите се беше случило? Отново ПРОЗРЕНИЕ - ваната! Когато успя да се измъке от ваната, тя усещаше парещата болка в гърлото си, като след задушаване или по скоро... удавяне. Някаше нужда от повече мислене, мъртвешкият и тен потвърждаваше теорията. тя беше мъртва! По точно мъртва само тялом, а духом се бе заселила в един удавен труп. Беше сложно.Картината бавно се нареждаше в главата и. Русото момиче се бе удавило, дали при самоубийство или злополучен инцидент, нямаше значение, важното беше, че душата и бе решила да се възползва от удобната ситуация да се всели в тялото на русокоска. Кръвта можеше да изтече, но очевидно душата имаше последната дума. Трябваше тази каша да бъде оправена, при това бързо. Огледа се и взе светкавично решение. Изпревари се и подмина огледалото, но този път без да се поглежда в него. Беше я страх, а и мислеше, че после съвсем няма да има смелост. Стигна до прозореца и го отвори широко, стъпи на пержаза и се огледа в двете посоки, сякаш щеше да пресича улица без светофар.После погледна право надолу и не изпита изпита страх, а успокоение. Усмихна се и напражи кра1ка напред. Полетя и затвори очи. Този път завинаги.
Отвори очи и размаха крака безпомощно, мъчейки се да се задържи на ръба на табуретката. Прибра ръце към тялото си и отпусна главата си назад. Постоя така около минута, след което предпазливо опипа шията си. Пръстите и усетиха въжето. Тя знаеше, че то ще е там. Имъкна главата от примката и остави въжето да виси свободно. Слезе от табуретката и я изрита настрани. Тръгна към огледалото,знаеше какво ще види , знаеше какво ще направи... не и беше за пръв път (нито за последен). От случая с вените бяха изминали две години. От тогава тя все уж затваряше очи за последен път, а после ги отваряше, за да открие, че се е заселила в изстиналото тяло на някое самоубило се момиче. Вече дори не и правеше впечатление. Възприемаше нещата като доста прости : заспиваше за малко, събуждаше се, бореше се за живота си (иронично,че тя тъкмо него не искаше), после се съвземаше от шока и отиваше до огледалото, за да види как изглежда този път. Понякога беше красива, друг път грозна, понякога разбираше момичетата са се самоубили, а друг път- не, но това нямаше значение. Веднъж се събуди в тялото на проститутка, хвърлила се от мост, друг път беше отчаяна съпруга, пръснала мозакът си, заради изневярата на мъжа си. Все неприятни истории, все болка. В началото си мислеше, че един ден може да попадне на собственото си тяло и беше твърдо решена, че ще остане в него, но така и не и се предоставяше възможност. Вече беше станала безчувствена към всичко. Самоубиваше се със завидно хладнокръвие. Имаше много време за мисленеи го използваше пълноценно. Мислеше за себе си, понякога и за мъртвото си аз. Беше и хрумвало, че и в нейното тяло се е настанил някой. Беше убедена в това. От там насетне имаше два варианта: да е съживена от духа на някое мило,отчаяно момиче като нея, което би предпочело да умре повторно от колкото да живее чужд живот.А втората възможност бе тялоъо и да е попаднало на хладнокръвна кучка, която би приела предизвикателството и би задънвала дробовете и с цигарен дим. Надяваше се на първото и беше сигурна,че то е по-вероятното от двете. Беше приела мисълта,че e мъртва. Сега разбираше, защо в повечето случаи самоубийците успяват в начинанията си. Просто, защото след като умираха, телата им се превръщаше в спирка за други отчаяни души на други самоубили се. Ако веднъж си решил да умреш, няма да се разколебаеш, ако отвориш очи и видиш, че въпреки желанието ци не си мъртав, а си станал русокосо момиченце.
Беше трудно и някак... безкрайно. Да това беше точната дума- безкрайно.Никога нямаше да спре. Лошото беше, че тя понякога се чувстваше като убиец. Телата, които унищожаваше бяха чужди, тя беше само пълнежът. Това безкрайно местене я изтущаваше и тя никога не спеше, нямаше време за сън. Само мислеше за вените. Как се случи всичко това, как изобщо бе стигнала до там? Струваше ли си заради моментното си нещастие сега да търпи това. Да върви по тънката нишка между живота и смъртта, уверена че няма да залитне в нито една от двете посоки.
Нямаше повече време за мислене, защото тя отново летеше през прозореца.Затвори очи с мисълта, че след миг отново ще ги отвори.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
He-Who-Must-Not-Be-Named
МнениеПуснато на: Съб Юли 18, 2009 1:04 am    Заглавие: Отговорете с цитат

I do believe in Nargles

Регистриран на: 22 Дек 2005
Мнения: 3784
Местожителство: Царство Таратория

С този разказ спечелих първо място в конкурса за разказ/есе на НХПФС 5

Ето и едно от най-интересните преживявания, които съм имал.

Това се случи преди няколко зими. Навън светът беше побелял. Сополиви хора с мокри крака отиваха на работа или на училище, а аз седях на топло пред компютъра и играех куидич.

Никак не съм фен на компютърните игри, но съм играл всички, свързани с поредицата на Джоан Роулинг и сега с нетърпение очаквам най-новата.

През онази зима се бях запалил по Harry Potter: Quidditch World Cup и прекарвах дните си, отбелязвайки голове и ловейки снича. Играех на най-лесното, разбира се, какво е забавлението от играта, ако не можеш да победиш? Също така, не обичам да губя и компютърът ми изяде много бой на по-трудните нива в игрите.

Изведнъж на прозореца се почука. Стреснат погледнах към него и още по-стреснат паднах от стола. Навън, сред снежинките, възседнал метла, се носеше Хари Потър. Хари се усмихна и ми помаха. Аз се изправих от земята, съжалих набързо кòлата, която бях разлял при падането, и се доближих до прозореца.

Хари си стоеше отвън и се усмихваше. После ми направи знак да отворя прозореца. Аз се подчиних и Хари влетя в стаята, посипвайки пода със сняг.

- Здрасти – каза той и ми подаде ръка – Аз съм Хари Потър, председател на МЗПМ – Мъгълозащитна партия на магьосниците. Разбира се, не бива да се бърка с отцепниците от Магьосническата Мъгълозащитна Партия на Рон и Хърмаяни, тези гадни предатели.

- Ти си Хари Потър! – казах аз и дъвката ми падна на земята.

- Да – засмя се Хари и разроши мократа си коса – Това съм аз. А твоето име е?

- Хари Потър – недоумявах аз – Ти си Хари Потър!!!

- Да, а ти си? – Хари продължаваше да се усмихва.

- Имаш и белегът, летиш на метла. Ти си Хари Потър!!! – признавам, поведението ми беше, меко казано, неадекватно, но ми се иска да видя как бихте реагирали вие, ако Хари Потър, от плът, кръв и очила, влезе в стаята ви през прозореца.

Хари огледа стаята и погледът му се спря на книгите, посветени на него.

- Аха, ето ги и книгите – той взе една от тях – Нарисували са ме много грозно.

След това се приближи до компютъра и въздъхна.

- За това съм дошъл да говорим – каза той и посочи компютъра.

- Куидич – мъдро отбелязах аз.

- Точно така – засмя се Хари – вие, мъгълите, сте много интересни.

- Мъгъл – повторих думата аз. Произнесена от магьосник, звучеше различно.

- Да, ти си мъгъл, аз съм магьосник. Но, предполагам, вече знаеш това от книгите на професор Роулинг.

- Професор Роулинг? – В началото не свързах името с авторката, опитвах се да се сетя за персонаж от книгата.

- Да – Хари посочи името на Роулинг на корицата на книгата, която беше взел – Професор Роулинг преподава мъгълознание в Хогуортс. Тя се зае да напише книга, която да подготви мъгълите за евентуално... сблъскване с магическия свят. А този сблъсък става все по-реален. Радикалната Партия на Чистокръвните почти спечели тазгодишните избори. Този ненормалник – Волдемор, е готов още утре да ви обяви война.

- Волдемор? – Май не бях кой знае колко пълноценен партньор в разговора.

- Да, той е лидер на РПЧ. Тази година неговата и моята партия стигнаха балотаж. От теб зависи кой ще е новият министър на магията и как ще се развият мъгъло-магьосническите отношения.

- От мен?

- Да, от теб и от уменията ти в компютърния куидич. Но Дъмбълдор ще ти обясни по-подробно, когато стигнем в централата.

- Метлата?

- Да, затова се облечи по-добре. Навън е студено.

- Така съм добре.

- Далеч е, облечи се.

- Не искам. Не мога да повярвам. Ти си Хари Потър!!!

- Обуй си поне обувки.

Това направих. Седнах на метлата зад Хари и полетяхме.

Когато стигнахме до централата, не мога да издам къде е, защото подписах клетвена декларация, че никога няма да го издам (всъщност обещах никога да не разказвам случката, но едва ли ще ме гонят за това - Роулинг е разкрила много повече от мен), та когато пристигнахме там (за втори път го повтарям в това изречение, защото стана твърде дълго и може да сте забравили как започваше)... а бе, ще го почна отначало.

Когато стигнахме до централата, ушите ми бяха замръзнали, а от носа ми висеше ледена висулка във формата на замразена цивка. Прав беше Хари, че трябва да се облека, но аз предполагах, че изненадата от срещата ще ме топли. Вече ще знам.

Влязохме в топлото помещение и цивката веднага се размрази и ми капна във врата.

В стаята имаше двама души, седнали около една маса. Единият се беше навел над дебела книга. Имаше дълга бяла брада и коса. Другият беше дебел, оплешивяващ (като мен, ах, отиде ми красивата коса) и се беше облегнал назад в стола, дълбоко заспал.

Дъмбълдор вдигна поглед от книгата и каза:

- А, Хари, намерил си мъгъла!

Хари Потър обаче гледаше към дебелия.

- Лонгботъм – викна той и го разтърси. Невил отвори очи, които бяха странно замъглени, погледна към мен и възкликна:

- Хърмаяни, обичам те!

- Дъмбълдор – Хари се беше разгневил, от усмивката му не беше останала и следа – Защо си позволил на Лонгботъм пак да употребява летежна пудра?

- Можех ли да го спра? – безгрижно вдигна рамене Дъмбълдор.

- Разбира се, че можеше – беснееше Хари – Но не си го направил, за да слушаш какво ще говори и после да му се присмивате с Филч и професор Норис.

- Харесвам циците на Хари Потър – извика Невил. Дъмбълдор се преви от смях.

Хари Потър се обърна към мен, наложи си да се усмихне и заяви:

- Всички сме много напрегнати заради това, което предстои.

- Дъмбълдор не може да плува – осведоми ги Невил и информацията разсмя още повече Дъмбълдор.

- Дъмбълдор, обясни на мъгъла какво трябва да прави.

С усилие Дъмбълдор стана сериозен и заговори:

- На всеки 7 години в магьосническия свят се провеждат избори. Печели партията, която има над 40% от гласовете. Ако има 2 такива партии, както е в случая, се провежда балотаж. Правилата са прости, лидерите на двете партии застават един срещу друг, дуелират се и който умре отпада, заедно с партията си. Обаче, този път, лидерите на партиите са много популярни и влиятелни личности в магьосническия свят. Затова Волдемор предложи състезанието да се проводе по различен начин.

- Волдемор има мъгълски баща – каза Невил. Хари и Дъмбълдор се засмяха.

Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе много красива жена, която с нежния си, мелодичен глас каза:

- Състезанието трябва да започне. Смъртожадните огладняха и искат да си ходят.

След това жената ме погледна и ми се усмихна. Усетих как сърцето ми се разтуптя.

- Благодаря, професор Ъмбридж – каза Дъмбълдор и жената излезе.

- Това Ъмбридж ли беше? – попитах аз.

- Да – отвърна Хари Потър.

- Долорес Ъмбридж?

- Същата – каза Дъмбълдор.

- В книгата е описана... различно – обясних им аз.

Хари се засмя и каза:

- Професор Ъмбридж и професор Роулинг не се разбират много. Затова майка ми е решила да я опише такава.

- Джоан Роулинг ти е майка? – много нова информация ми дойде за един разказ.

- Ами да – Хари се засмя, но изглеждаше леко смутен. – Това обаче не е много известно, затова, моля те, не го разпространявай много. Става ли?

- Добре – казах аз, а Невил се провикна:

- Хари Потър е син на Джоан Роулинг!

Дъмбълдор отново прихна, а Хари измагьоса едно одеяло и покри Невил.

- Звукоизолиращо – обясни той.

В този момент вратата се отвори и се чу божественият глас на Ъмбридж, която казваше:

- Не можете да влизате там!

Но човекът вече беше влязъл. Изглеждаше огромен. Прекрасна коса, каквато имах и аз преди, се спускаше почти до земята. Лицето му излъчваше сила и достойнство. Беше идеално, сякаш изваяно от скулптор. Дъмбълдор и Хари Потър скочиха на крака:

- Волдемор, нямаш право да влизаш тук!

- Млъквай, Дъмбълдор, вземайте си мъгъла и идвайте в залата. Всички се уморихме да чакаме. Ако ви няма до пет минути, ще обявя служебна победа и войната срещу мъгълите ще започне.

Волдемор напусна стаята. Боже, беше огромен!!!

Хари каза:

- Нека тръгваме, Дъмбълдор ще говори в движение.

Когато излизахме от стаята, се чу гласът на Невил:

- Хари Потър е баща на детето на Хърмаяни.

Одеялото му се беше свлякло.

Когато Дъмбълдор овладя поредният пристъп на смях, започна да ми обяснява:

- Волдемор предложи състезанието да се преведе не с магически, а с мъгълски средства. За да покаже надмощието си над вас. По някакъв начин той е станал специалист по компютърни игри и интернет. Никой от нас не знае как се играе на компютър, затова решихме да потърсим мъгъл-специалист. И от всички, които наблюдавахме, ти отбеляза най-много голове и най-много пъти хвана снича. Затова избрахме теб, за да играеш срещу Волдемор.

- Ама аз... – понечих да се оправдая, но вече бяхме стигнали до залата.

Вътре имаше стотици магьосници, тези от ляво носеха плакати с лицето на Хари, а тези от дясно имаха знамена с череп и змия – черният знак.

По средата на залата имаше една маса, на която един до друг бяха поставени два компютъра. Пред масата имаше две малки, метални столчета. На едното от тях седеше гигантският Волдемор, изглеждаше нелепо и едновременно с това достойно. Щях да изпитвам възхищение от него, ако не искаше да пороби мъгълите.

- Най-после – провикна се Волдемор.

Аз седнах на свободното столче и хвърлих един поглед нагоре, към лицето на Волдемор. Той дори не ме погледна.

Един слаб мъж с черна, мазна коса се изправи зад нас, обърнат към публиката и обяви на висок глас:

- Ще се проведе състезание, между Мъгълозащитната Партия на Магьосниците и Радикалната Партия на Чистокръвните. Страната на Чистокръвните ще бъде защитавана от Лорд Волдемор, а страната на Мъгълозащитниците от...

Човекът не можа да продължи, защото не ми знаеше името. Погледна към Хари Потър, но и Хари не го знаеше.

- ... от един мъгъл – завърши мъжът. – Съдия ще бъда аз, Сивиръс Снейп, председател на магьосническия трибунал и отговорник по почистването на кухнята тази седмица.

Нека състезанието да започне сега!

И играта започна. Жалко, че не успях да обясня на Дъмбълдор и Хари, че винаги играех на най-лесния режим. Затова бях толкова добър. Ако го бях направил, вероятно щяха да разберат защо Волдемор отбелязваше гол след гол, а аз бях безсилен да го спра. Когато отбеляза 140 точки, той спря и само отбиваше жалките ми атаки.

Дойде време и за снича.

- Още имаш шанс, мъгъл – каза той и се засмя гръмогласно.

Вбесих се. Мразя да губя.

Грабнах безжичната си клавиатура, завъртях се и я разбих в лицето на Волдемор. Тя стана на парчета, а от изненада той падна от столчето. Аз станах и изритах Волдемор в корема, от което май ме заболя повече мен. Той извади магическата си пръчка, но аз моментално я изритах от ръцете му. След това се наведох, взех металното столче и започнах да го налагам по красивата му физиономия. Когато лицето му заприлича на описаното от Джоан Роулинг, захвърлих окървавеното столче и тежко седнах на своето.

В залата цареше гробна тишина. Изведнъж се чу веселият глас на Дъмбълдор, който каза:

- Никога няма да ги разбера тия мъгълски игри.



Край
_________________
Мишо
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Chaos`ArchAngel
МнениеПуснато на: Сря Юли 22, 2009 11:44 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 08 Авг 2007
Мнения: 38

Let not the past be our future.

Поредната граната , поредният предсмъртен вик.Той виждаше враговете си близо , чуваше стъпките им .Изведнъж ярък взрив озари всичко.Погледна натам мислейки си "Поредната атомна бомбардировка" Знаеше че наблизо има бункер друг беше въпроса дали вече не беше окупиран.Насочи се натам за да избегне ударната вълна от взрива.Когато след една дълга мъчителна минута стигна до бункера с изненада забеляза един от ислямистките войници вътре.Беше ранен и определено обездвижен беше чудо че се беше добрал до тук.Когато Джендо влезе в бункера той отвори очите си с мъка и го погледна със злоба предполагайки какво предстои.Джендо обаче забеляза че той беше млад , по-млад и от самият него.Докато се чудеше какво да прави запечата бункера за да се предпази от ядрената вълна.Реши да го заговори на английски , надявайки се че той ще го разбере
-Здравей
-Майната ти-каза ислямиста със злобен поглед
-Е не особено добро начало , за неовъоръжен човек
-Пука ми , войници избиха цялото ми семейство невъоръжено,готов съм да споделя съдбата им.Д
жендо започна да го съжалява,едва ли беше повече от 18 годишен
-Откъде си?
-Все едно ти пука за мен , просто ме застреляй,Аллах ще приеме душата ми
-Не съм хладнокръвен убиец,а и не представляваш опастност в момента
-Всички казват че не са убиици , но убиват накрая.Видях всичките ми близки , приятели избити.
-Което по никакъв начин не отговаря откъде си.
-Това което преди беше Египет.Странен си за християнски войник, друг би ме убил на място
-Да речем че сме имали еднаква съдба .Аз не бях в България но...атомните бомбадировки са стигнали и дотам , докато бях в Западна Европа .И ето ме сега някъде в Мароко биеки се за отмъщение
-Много от войниците сме тук за отмъщение.
-Но никой няма да го получи.-ислямиста започваше да диша на пресекулки.
-Скоро можело да има мир.Ядрените разрушения са стигнали прекалено голям мащаб.
-И да има мир ? Джендо се изсмя.
-Половината планета е ядрена пустош, другите ги чака още години ядрени зими,човечествето се обрече само.
-Не вярваш ли в новото начало?
-Вече не вярвам в нищо и никой.Животът ми отне единственото нещо за което си струваше да живея.Тя беше в България по време на бомбадировките....нямаше шанс...щяхме да се оженим като завърша след 2 години във Франция...Бяхме заедно 4 години ...Ще ми липсват разходките ни , смеха и...
-Не само ти загубил , и все пак мира е един реален изход , и късметлии като теб ще видят края на войната
-Само мъртвите са видели края , ще има още години омраза , разрушенията остават , ние ще видим още една студена война, но и края на тази
-Може и да си прав , но може и да не .Но мен живота май ще ме напусне скоро и ще отида при Аллах.Сбогом християнино.
Тези бяха последните думи на арабина
-Почивай в мир.
Джендо усети яда в себе си , яда от една безмислена война.Той си спомни детството си, и си спомни мечтите си , погубени от един жесток и мачкащ слабите свят.Знаеше че не може да излезне поне още ден-два.Погледна навън.Слънцето отново не се виждаше, скрито зад поредният облак от прах и пепел.Погледна към трупа на арабина."Боже трябва ли децата да водят тази война на нашият умиращ свят".Обеща си да го погребе.Стига разбира се и той да оживееше , съмняваше че има левкимия , но нямаше как да стигне до болница за пълни изследвания и лечение."Майната му"-помисли си той-"Всички ще умрем от тази радиация".Извади малкото си останали цигари и запали една взирайки се във едва виждащото се слънце , мислейки си за живота който никога нямаше да има.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
He-Who-Must-Not-Be-Named
МнениеПуснато на: Чет Авг 06, 2009 10:39 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

I do believe in Nargles

Регистриран на: 22 Дек 2005
Мнения: 3784
Местожителство: Царство Таратория

История на Обеля

"Не е важно да е истина, важно е някой да го е записал.”
Михаил Костов, обелски историк и философ


Независима Република Обеля се намира северно от Южния Полюс и източно от която и да е точка в западна посока от нея.
Републиката е мястото, където всички сили на доброто и злото се събират. По тази причина в Обеля съжителстват дейци за човешкото благо, като Мишо, и непоправими лъжци и злодеи, като Лютмил Тъпански.
Това е историята на Обеля. Може и да не е съвсем вярна, но поне аз си вярвам:

Историята започва преди много хиляди години, когато Бог за пръв път опитал Coca-Cola. Това го заредило с толкова творческа енергия, че цяла седмица не спрял да създава разни щуротии. Когато обаче отминал ефектът на колата, Бог усетил умора и решил да си почине. Но не се намерило подходящо място за него на земята. Затова той донесъл малка част от рая. Така се появила Обеля, което в превод означава: “където Бог живее, спи, храни се, ходи до тоалетната, чете книга (в тоалетната) и си пуска водата”.
Така Бог станал основател и първи владетел на Обеля. Заживял в една колиба на брега на реката.

С времето обелците се размножили. Един ден се вдигнали на бунт и повикали Бог.
- Какво искате? Защо сте се развикали така в Неделя? - попитал ги Той, докато се бършел с хавлията си, защото до преди малко се къпал в обелската река, докато слушал любимата си песен – “Доматът Иван”.
- Искаме цар!!! – извикали обелците.
- Защо ви е цар, нали си имате Бог? – ядосал се Той.
- Искаме царят ни да е човек. – обяснил водачът на обелските бунтовници - Ако ни разочарова, искаме да го обезглавим. Теб не можем да обезглавим, защото си Бог.
- Аз няма да ви разочаровам. – казал Бог.
Тълпата се разшумяла и бунтовникът казал:
- Знаем. Още един минус за теб. Искаме да обезглавим някого.
- Тогава измислете закони, направете съд, намерете някого за виновен и го обезглавете. Не е толкова сложно.
И така бил свикан Великият Обелски Съд. Набързо измислили закони, наложили санкция “Обезглавяване” и ги разпространили сред обелците. Няколко минути след това съдът се напълнил с хора, които крещели и се обвинявали един друг във всевъзможни престъпления. Изглежда нямало невинен обелец, всеки бил обвинен от поне петима свидетели и всеки обвинявал поне още десетима от съгражданите си.
- Тя ми открадна кокошката!
- Той ми изнасили коня.
- То ми подпали къщата!
- Те ме убиха!
Дори двама от съдиите (те били общо трима) се скарали жестоко и се сбили. Третият не бил прочел законите, но когато го направил, бързо си намерил кого да обвини.
Настанала суматоха. Започнали масови боеве. Изведнъж небето се смрачило и се чул могъщ глас:
- Какво правите бе, ненормалници? Защо се сбихте? – Бог викал от балкона на колибата си. – Неделя е, пречите ми да си почивам.
Една жена посочила човека до себе си и казала:
- Тоя тук уби мъжа ми!
- Аз съм мъжът ти. – казал набеденият убиец.
- Да де – поправила се жената и посочила друг – този беше.
Скоро всички обелци започнали да викат и да се сочат един друг. Тогава един, който още не си бил намерил кого да обвини, посочил към колибата на Бог и извикал:
- Бог е виновен за всичко! Той ни подлъга да се избием!
- Така е!!! – ревнали обелците.
- Виновен!!! – отсъдили съдиите.
Всеки грабнал тояга, камък или кравешко лайно и тръгнали да бият Бог. А Той смирено въздъхнал, събрал багажа и семейството си и се върнал в рая.
Обелците възтържествували.
- Хайде да си изберем цар!!!
- Предлагам Димитър!
- Предлагам Йордан!
Половината обелци подкрепили кандидатурата на Димитър, другата половина на Йордан. И тъй като не могли да се разберат, пак се сбили. Скоро станало ясно, че в Обеля няма нито Димитър, нито Йордан. Тогава за цар бил обявен Иван, защото такъв поне имали.
Иван оправдал очакванията и се доказал като изключително слаб владетел. Първият обелски цар бил обезглавен една неделна утрин на брега на обелската река. Обелците празнували три дни, а след това отново се сбили, за да си изберат нов цар.
Така, сред много кръв и отрязани глави, на картата на света се появило Първото Обелско Царство (ПОЦ).

Минали много години, през които се сменили много обелски царе. Повечето от тях карали само по един мандат. Но предстояло да се случи нещо, което щяло да се окаже краят на ПОЦ.
Новината за Обеля, и най-вече за лековитата вода на обелската река, стигнала и до Люлинския император. Един ден императорът решил да се изкъпе в реката. Заедно със съветниците си, той дошъл в Обелското Царство. Обелците обаче не били много гостоприемни и всеки хванал тояга, камък или кравешко лайно и започнали да замерят високопоставените посетители. Императорът избягал унизен и ядосан.
Той започнал да събира най-великите воини от всички краища на неизбродната Люлинска империя. Въоръжени до зъби, мургави и бесни, те тръгнали на унищожителен поход срещу обелци. За тяхна изненада, никой не ги посрещнал в ПОЦ. До един обелците били изчезнали. Когато видял, че битка няма да има, императорът извикал:
- От днес нататък това е Люлинска земя! Обелците са победени!
- Урааааааааааааа!!! – викали и войниците, но нещо им липсвало.
- И сега какво? – попитали императора.
- Ще чакаме. Обелците не могат вечно да се крият.
Но обелците не се показали, дори когато на пътя, водещ до Обеля, била поставена табела с надпис “Люлин”. Императорът населил обелската земя с люлинци. Изградил пътища и жилищни блокове. Издигнал мостове над реката, защото до тогава нямало, а за да я пресичат, обелците я преплували, което, особено през зимата, не било много практично.
- Започнахме война с варварите от Надежда. – докладвали на императора – Нужно ли е най-добрите ни воини да стоят тук и нищо да не правят? Нека дойдат срещу надежденците, а в Обеля ще изпратим други.
- Не! – отсякъл императорът – Не бива да дадем никакъв шанс на Обелците да си възвърнат територията.
Но обелците така и не се появили. Скоро императорът, съсипан от мъка, умрял. Наследникът му повикал воините в отчаяна битка с Надежда. Люлинците се срамували да живеят в Обеля, защото другите народи им се подигравали, заради лудостта на последния им император, когото нарекли Император обелски.
Скоро Обеля опустяла отново. Малко след като люлинците напуснали обелските територии, обелците се върнали, пеейки си припева на “Доматът Иван”. Къде били през това време - никой не знае. Те се заселили в люлинските жилища, махнали табелата и на нейно място закачили друга, на която пишело “Убеля”. Така се появило Второто Обелско Царство (ВОЦ)
Останал само един луд люлинец, който всеки ден отивал при новата табела и я биел с пръчка. Битката завършила на равно, защото люлинецът успял да събори табелата, но тя паднала върху него и го смачкала.
От този ден не е имало нито един конфликт между Царство Обеля и Люлинската империя. Люлинските историци не споменават за случилото се и никой не говори за това. Голям срам.

Та това е историята на Обеля от основаването й, до началото на ВОЦ. После се случили още много исторически глупости, които ще разкажа друг път.
Благодаря ви, че отделихте от времето си, за да прочетете историческия ми труд, рожба на дълги години проучване.
Историците бяха много щастливи, когато обявих намерението си да проуча и опиша правдоподобно великата история на Обеля. Най-доволни обаче останаха издателите на учебници по история на Обеля, които казаха: “Най-сетне ще има какво да напишем в тия учебници.”.

Толкова от мен.
С уважение,
Профес. Михаил Костов

_________________
Мишо
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща Страница 4 от 5

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker