Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща
 Вашите разкази « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
ReStLeSs sPiRit
МнениеПуснато на: Съб Авг 12, 2006 8:51 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Велик Маг
Велик Маг

Регистриран на: 07 Авг 2006
Мнения: 905

Ходейки по претъпканата улица ,ти не ме виждаш макар и да се откроявам...Но знам че някой ден ще ме намериш...
Под розите обляни от прясна руса ,аз седя и те чакам.
Нежни капки свежест се свличат по лицето ми
Душата ми не се предава,а надеждата ми се увеличава...
Красотата бликаща от червените рози е закичена в разрошената ми от вятъра коса...
Красиви листа падат върху мен и около мен...
Обляна от зелена красота,аз седя и те чакам,под лунната светлина...
Отражението ми в езерото е размазано,както и съзнанието ми...
Стъпките ми тихи ти не можеш да чуеш...
Не можеш да проследиш нежния пеещ глас...
Гарвана ти показва пътя,но мъглата ти попречва да го следваш...
Месеци минават...докато ме търсиш...
Розите в косата ми увехнаха вече,а надеждата ми не отслабва.
Красотата намалява с времето...,музиката се увеличава...,аз не знам дали продължаваш да ме търсиш,но няма да се откажа...
Аз ще чакам ти да дойдеш,да спасиш самотната ми душа...да се огледаш с мен в езерото...,да почувстваш полъха на вятъра с мен...,да посрещнеш изгрева до мен...
Аз не се предавам
Малкото надежда съществува
Събуди се!
Намери ме!
Спаси ме!
Следи гаргите,те ще те отведат...там където аз те чакам...там където надеждата ми не ме изоставя...
Щастлив ще е момента когато забодеш с нежните си ръце нова роза,когато ми подадеш ръка...
Ръката която ми дава сила...целувката която ще ме направи безсмъртна.....
Сънищата ще станат реалност....!
_________________
Shout
Let it all out
Shout
They gave you life
And in return you gave them hell
As cold as ice
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ReStLeSs sPiRit
МнениеПуснато на: Вто Сеп 05, 2006 7:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Велик Маг
Велик Маг

Регистриран на: 07 Авг 2006
Мнения: 905

Самотно?за някой да ,за други не...
Срещнах те веднъж и повече не те видях...
Ти ме спаси...
Полъха на вятъра отнесе аромата от личността ти,който исках да запазя за себе си...отне ми се единствения спомен който исках да ми остане от теб...
Каквото и да бях направила ти нямаше да останеш...
Погледа ти ме накара да се разтопя...а нежния ти чувствителен глас да заплача...
Въпреки нереално върховния миг който изпитах с теб да беше кратък, аз ще те запомня ,надявайки се да те видя...пак
Как така лесно загрижеността ти ме очарова...от къде се взе този кавалер...от къде се взе ти точно когато се бях отчаяла...
Как искам вече размътения ти образ в главата ми да не изчезва никога...
Съдбовен ще е мигът в който аз отново ще те видя и няма да те пусна да си тръгнеш... но кой знае вече не помня така добре случката,че не се сещам дали не тръгнах аз първа.
Разкайвам се че беше толкова на бързо всичко...че те видях за толкова кратко...че може да не те видя повече...че може някой да те отнеме от моите мисли
Но знам че аз никога няма да те забравя...ще чакам колкото дълго и да е момента в който ще те видя отново...
Ооо... ти притежател на моето сърце...

_________________
Shout
Let it all out
Shout
They gave you life
And in return you gave them hell
As cold as ice
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Philip
МнениеПуснато на: Пон Окт 16, 2006 1:25 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Потър Мания фен №1
Потър Мания фен №1

Регистриран на: 15 Окт 2006
Мнения: 11837

Лош късмет

Има някои дни, в които на хората просто не им върви, случват им се куп беди и препоръчвам ако разберете, че денят ви започва лошо по-добре да си седите в къщи и да чакате до утрешния ден. Шоги си вървеше безцелно по улицата, щото умираше от скука и видя на земята стара изпомачкана книга със заглавие "Лош късмет", вдигна я, седна на близката пейка и почна да чете:
Тази история ще ви накара да разберете, че ако денят ви според вас е бил гаден то той не може да заеме и 1/10 от моя. Ето и как почна историята. Както знаете историите почват от началото и поради това аз ще разкажа моята история от началото на деня, а именно моето събуждане. Часът беше 4:30 и аз бях събуден от тежък предмет, който ми се стовари върху главата, не можах да се "нарадвам" на болката, защото ударът причини моя припадък, а през това време крадците, възползвайки се от моята липса са ми взели по-голямата част от ценните ми вещи и пари, което разбрах, когато беше 12:00 и като отворих очите си слънцето започна да "обстрелва" с лъчите си очите ми и аз бях принуден да ги затворя и да извърна глава. Причината заради, която слънцето се беше промъкнало в моя дом беше, че щорите бяха иззети от крадците. Отидох до банята където ваната я нямаше, мивката, и тоалетната, а от една тръба, която би трябвало да се свързва с липсващата мивка течеше вода в която се усетих, че бях нагазил и също така разбрах, че съм направил наводнение и на на вратата ми тропаха ядосани съседи, придружени от полицаи. Отворих им, а полицията ме накара да платя за щетите, които съм нанесъл при наводнението Извадих всичките ми спестявания, които се равняваха на 1000 лева и от тях платих 990 на съседите си и останах без никакви пари, а днес щях да ходя да си търся работа, но костюма, който бях запазил специално за случая беше откраднат. Избръснах се и намерих старите си дънки придружени от тениска. Навлякох ги и мислейки си, че лошата част от деня ми е свършила натиснах копчето за асансьора, такъв не дойде. И аз разбрах, че единствения начин по, който да стигна до първия етаж е да слизам надолу 25 етажа по стълбите. Нищо не се случи през първите 20, но точно стъпвайки на едно от стъпалата осъзнах, че не съм стъпил както трябва и се понесох надолу като не пропуснах да се ударя в нито едно друго стъпало и след това търкаляне аз паднах точно в една локва, която се оказа кучешка пикня. Лежах отчаян от живота и цялото тяло ме болеше, не можех да се изправя а миризмата, която се носеше от мен беше по миризлива и от обществена тоалетна край централна гара. Все пак успях да се изправя и да стигна до първия етаж, но се сетих, че така не мога да се покажа на бъдещият ми работодател. Затова се качих с асансьора обратно, който по чудо се беше оправил. Изкъпах се и си намерих други дрехи и след 5 минути вече бях на вън. Показах си главата от входа и върху мен се стовари една ваза, а отгоре някакво дете се криеше, вече свикнал с неприятностите леко си очистих косата и продължих. Невероятно, но аз вече бях пред офиса и точно когато се канех да влизам вътре до мен застреляха човек и аз докато усетя какво става вече бях прострелян в крака,а а върху мен се беше нахвърлило цялото районно от чегета. Изядох малко бой от палките им за забавление и бях натикан в полицейската кола. След около 5 часа разпит установиха, че аз не съм убиеца и ме пуснаха да си ходя. Единственото за, което мечтаех беше да се прибера, изкъпя и легна на леглото, но понеже денят ми беше започнал гадно, гадно трябваше и да свърши. Точно като бях пред входа ми на разстояние 5 метра видях огромен джип, който се задаваше към мен, нищо не можех да направя и се страхувах, че ще умра. И тогава джипа... Изведнъж се събудих и погледнах на към тавана уплашен, погледнах часовника, беше 4:30. Много се зарадвах от факта, че вещите ми си бяха на място и нищо не се беше случило. Тогава видях в тъмнината да се прокрадва един крадец, който ми изнасяше телевизора, а другият му приятел точно в това време ме удари по главата с един тиган, единственото, което можеше да направя е да изпадна в безсъзнание точно като в съня ми. Събудих се в 12:00 и видях, че ми липсваше само телевизора и още някои неща, реших да остана цял ден в къщи, защото се опасявах, че сънят ми може да се повтори. После написах разказа, който държиш в ръцете си и го изхвърлих на улицата.
Шоги прочиташе последните редове когато разбра, че е станало късно и се прибва в къщи като си запази книгата и я показваше на всеки, който смята, че има лош късмет.

~~~~~~~~

Как да станете режисьор в Холивуд и след това да направите екшън?

Като начало първо трябва да отидете в Холивуд. Можете да пътувате на стоп, да пътувате със самолет, кола или колело. Има и други превозни средства, които могат да ви свършат работа, но тях трябва сами да си ги откриете. Има и възможност да си седите в къщи и да не ходите към холивуд, но в този случай няма да станете режисьор там, което значи, че няма да направите и един филм. Да приемем, че сте избрали някое от превозните средства посочени по-горе. Например колелото. След около 3 месеца прекарани във въртене на педали вие пристигате в Холивуд. Сърцето ви бие лудо и вие вече се виждате на премиерата на вашия филм гордо хванал оскара в едната ръка, а в другата някоя от главните актриси. Но вашите мечти изведнъж се разбиват когато се осъзнавате на 10 метра от колелото, което вече е нагънато като хармоника а зад вас лети последен модел Мерцедес и се чува пиянски смях. Така лишени от превозното си средство, както и от повечето си кости вие се отправяте към най-близкия хотел и след 30 час сте вече дълбоко заспал в удобното легло, издавайки звуци, на които тиранозавър Рекс само може да завижда. Часът е 10:20 и ти се събуждаш от огромната тълпа въоражена с пушки, брадви, бухалки, саби, чукове и други подобни неща, които могат да те накарат да забравиш всичко и да се пренесеш в света на неживите начинаещи режисьори или в най-добрия случай можеш да забравиш как да си мърдаш краката и да прекараш остатъка от живота си в една инвалидна количка, която ти осигурява безплатен превоз за сметка на други неудобства. Ти избираш да скочиш от прозореца върху един боклукчийски камион, който се е отправил към сметището. И всичко е чудесно ти скачаш и се приземяваш.... само дето не върху камиона ами точно върху един от асвалтовите пътища, което те кара да се сетиш поне за 10 причини поради, които не трябва да живееш. Но след един ден се събуждаш в болницата където едно създание наречено доктор е извадило един нож и те кълца с него. Не оставаш много доволен от това, което си видял и тръгваш да се съпротивляваш, но осъзнаваш, че си упоен, за да може доктора спокойно да си те накълца без да му пречиш. След около един час прекарани в кълцане докторът си сваля маската и излиза от стаята. Със себе си взима и една торба в която е напъхал някакви органи, които е извадил от теб в резултат на кълцането. След 7 дена прекарани в болницата ти вече си свободен и можеш да продължиш към кариерата си на режисьор. Първо трябва да си намерите екип от актьори, които поне малко могат да се правят на престъпници, полицаи, жертви на престъпници, жертви на полицаи, както и жертви на други жертви. Но най важното е да има актьори, които могат да изимитират чудесно това явление, което се случва най-често при пробиване на човека с остър предмет, падане от висооко, челен сблъсък с кола и е познато като смърт, death в нашата прекрасна държава България. Първо трябва да си намерим добрия полицай, който ще играе ролята на ченгето, което избива няколкостотин хиляди лоши престъпници и при това използва само един пълнител. Ченгето след като натупа някой трябва да произнася реплики като "един по-малко", "трябваше да ми съдействаш", "натупах те здравата", "Пръснах ли ти черепа" или "Уаааааа", както и "Бия се в името на Америка". След като е премахнал лошия и е казал някоя от горните реплики нашия Рамбо дори да види на земята базука пак няма да я вземе, защото той цени своя пистолет, който всякаш е залепен за ръката му и важното е патроните никога да не свършват. По време на стрелба трябва да се чуват звуци като "ТА-ТА-ТА-ТА-ТА", "Буум-буум" и тн. След като е стрелял той трябва да си подухне пищова за да се разнесе дима, който се разнася оат пистолета в резултат от изтрелването на около 1000 патрона с един пълнител. Добрия полицай трябва да може да се бие когато няма оръжие, с ръкопашен бой, в който винаги успява да спечели въпреки, че противника му е с нож. Действието на филма се подсилва ако лошият преди това е избил семейството на ченгето и той е тръгнал да си отмъсти. След като сме намерили човека отговарящ на горните характеристики трябва да си намериме лошия. Лошия обикновенно е някой руснак, арабин, българин, таджикистанец и тн. Ако е руснак той непременно трябва да изпие поне 10-15 водки от по литър и половина, след което да се чувства бодър като човек изпил 120 редбула. Добрият герой в филма може да направи същото нещо, но вместо водка той трябва да пие уиски. Лошият терорист описан досега трябва да има банда от главорези въоръжени с калашници или други руски средства за убиване. Но ако не са руски се губи ефекта. Трябва да се намери и някоя жена, която да е в плен на лошия за да може добрия да я освободи. Тя трябва да вика и плаче през цялото време за да може да се разбере, че е в плен. След развитието на екшъна след като добрия е избил 1000-2000 от лошите с вълшебния си пълнител се срещат с лошия. И добрия казва нещо от сорта на: "най-накрая ще отмъстя за моето семейство", "ще си платиш" и тн. След което почват да се стрелят но точно когато се срещат очи в очи вече пълнителите са им празни. Тогава някой от тях трбва да каже " да решим спора като мъже" Хвърля оръжието и другия го последва. След дълъг ръкопашен бой лошият трябва падне от високо точно върху някакви стъкла, на които да се набучи и от устата му да започне да излиза кръв. След като е видяла героичната постъпка на добрия "жертвата'' трябва да се хвърли на врата на добрия който е целия в рани и е с бял потник, който не си личи, че е бял от мръсотията. Потника трябва да е раздран и да има кръв по него. След това идват многото ченгета, но вече е твърде късно, добрия бива повишен и получава медал, а жената се нанася в къщата му, след което му ражда 2,3,4 или пет деца. Часът е 8.10 сутринта. Ти изведнъж се събуждаш, което означава, че ти свършва кариерата на ресиьор.

~~~~~~~~~~~~~~~~

Начало на началото
ТакаамSmile Днес нещо интернета спря и аз умрях от скука и затова реших да напиша книга. Книга, ама за какво? Мии и аз не знам за какво. Просто реших да напиша книга, която вие ако сте достатъчно търпеливи ще прочетете до края, но аз ви давам най много 5-6 реда. Мисля, че е време да започна книгата. Какво трябва да има в книгата? Сигурно нещо оригинално. Да, ама нищо не ми идва на акъла затова ще продължа да си ви говоря глупости за да може да ви задържа пред пред нея. След още една две страници може и да ми хрумне нещо и да почна да пиша книгата, на която дори не съм измислил име. За какво според вас трябва да се разказва? Е, и аз не знам. Но поне се опитвам. Ама вие още ли четете?! Значи или сте някакви мазохисти или наистина ви харесва. Признайте сииWink Ама сигурно много скоро ще изтриете този файл и най вероятно ще сънувате кошмари след това. Сетих се! Какво ще кажете за една хубава книжка, в която се разправя за военни мисии. Моят гениален мозък това измисли. В момента се чувствам толкова велик. Ето я и нея:


НАЧАЛО
Тайните приключения на таен командир Трайчо

Трайчо вървеше изнервен в кабинета си в главния щаб на ВТК (великите тайни командириWink) и чакаше да му бъде възложена следващата тайна мисия която той ще изпълни много тайно. И изведнъж се почука на вратата. Трайчо, който вече беше изгубил търпение извъднъж стана друг човек- на лицето му изпод мустачките се появи една грейнала тайна командирска усмивка и така можеха да се видят иначе тайните му зъби, които не бяха много за гледане, ноо както и да е. И така трайчо с походка на супер герой отиде и отвори с надеждата там да седи неговия началник, който би трябвало да му възложи супер тайната мисия, която той така силно чакаше. И даа, велик момент. Пред вратата стоеше охиленият му началник, който също приличаше на супер герой, но с 200 кг повечеWink -Трайчо- каза той с гласа на терминатор, искам да проникнеш в строго охраняваната тайна база на ВТП(великите тайни професори) и да откраднеш от там три килограма пилешки бутчета, защото съм гладен. Мисията, която ти възлагам е изключително тайна и от теб се очаква да я изпълниш, защото иначе секретарката ти ще бъде изядена. И така, великият таен командир Трайчо влезе в своя ултра таен Трайчомобил и потегли съвсем тайно към тайната база на ВТП. Но по пътя видя един лош човек да тормози една жена, която повече приличаше на прасе, ноо както и да еWink Трайчо излезе от Трайчомобила си и с супергеройски глас каза: Хеей мацо, позволи ме да те освободя от лапите на този злодей. И тогава Трайчо си облече мантията за специални случаи, скочи и нанесе таен удар на злия злодей споменат по горе. И така Трайчо с чувство за изпълнен дълг хвана жената(прасето) и си я изпече, след което я изяде. В армията не им дават много храна. И после надут като преял таен командир се домъкна до хипер модерния си Трайчомобил и тръгна съвсем незабелязано към ВТП и след около 5 години той стигна до там, но беше толкова уморен, че заспа в колата. На следващата сутрин всичките тайни професори бяха събудени от невероятно силен пръдлив таен звук, който издаваше невероятно тайният командир Трайчо, който май беше прекалил с боба, ноо както и да еWink Звука беше толкова ужасяващ, че всички тайни професори побягнаха към близката лаборатория и там се заключиха с всички възможни средства. Трайчо попръдна още един-два пъти и с тайно командирски крачки тръгна към пилетата на професорите, които си живееха спокойно в една малка стаичка за пиленца и въобще не подозираха какво ужасно нещо ги чака, а именно да ги изяде свинята известна още и като тайният началник на тайния командир. Трайчо измъкна две пилета от стаичката и си ги сложи под мишниците за по сигурно. Там миришеше на миризлив изпотен таен командир и на пилетата не им останаха сили за да се съпротивляват. След като се оригна два-три пъти командира запали своя Трайчомобил и те потеглиха с изумителната скорост от 56км/ч. След около 5 години прекаране в бясно препускане из пътя към тайната база на тайните командири Трайчо най-накрая пристигна и с озъбена усмивка на доволно прасенце потропа на кабинета на началника си, но като влезе успя да види как той изяжда и последната хапка от секретарката му и разбра, че вече е късно, че се е провалил. Великият таен командир се провали и загуби секретарката си, която беше безмилостно изядена от началника му, който не е могъл да остане толкова много време гладен. Поне Трайчо имаше с какво да се утеши- пилетата, които беше отмъкнал от великите тайни професори още седяха изпод радиоактивните мишници на командира. Такава миризма излизаше от там, че всички живи същества в радиус от пет километра вече бяха легнали безжизнени на земята. И тайният командир отиде в кабинета си и чакаше да дойде началникът му за да му възложи още една тайна мисия, ядейки пилетата.
Началото на края
Свърши, какво гледате? Няма вечее. Аз направо ви се чудя как издържахте дотук на тази простотияWink Айде, чао от мен. Очаквайте скоро и други такива велики творения родени от гениалната ми глава.

КРАЙ
Това беше краят на края. Не ми се пише трети край за това наистина повече няма да пиша. (е, както виждате леко поизлъгах за последнотоWink)

Трети КРАЙ
Минаха шест часа и тези идиоти от интернет доставчика още не са го оправили, така че смятам да ви поизтормозя още малкоWink Искате ли да знаете кой съм аз? Да? Е, и аз също. Аз съм този, който ви накара да прочетете горните редове. А какво ще кажете за още една приказка? Не? Ооок. Щом не искате....Sad Ама щеше да е много интересна. Ама вие не искате и това си е. А може би в момента ми пускат интернета? Нее. Ще продължа да си ви мъча. Е, щом виждате този текст, който аз съм написал значи все пак ми е дошъл интернетаSmile Но може би след като съм се скарал на доставчика. Ама аз не мога да му се скарам, щото той е леееко грамаденSmile И поради тази причина можете да се досетите, че най прилежно съм си чакал да ми пуснат интернета. Да ти го спрът точно по празниците! Ужас! Поне няма да се чувствам толкова нещастен, защото знам, че съм ви измъчил с да прочетете книжката. А пък вие си седите и седиите пред компютъра си, гледайки моето творение и този ужасен текст, който сигурно вече сте намразили.Като гледам май третият край стана доста дълъг затова минавам на четвърти.

Четвърти КРАЙ
То в четвъртия край не се случват особено интересни неща като изключим това, че вие продължавате да четете книгата, но все пак аз си продължавам с глупоститеWink Я, колко минути минаха. Времето летиии, а пък вие го пропилявате, гледайки Notepad-a. Вече ми писна да пиша. Направо умрях от скука. Незнам как сте издържали дотук, а и не искам да знам. Пък и да знам едва ли ще ви повярвам. То това си беше цяло мъчение. Даа. Хайде чао от мен. Този път наистина спирам. Пожелавам ви приятен/а ден/нощ и също така ви пожелавам ако пак ви дам някоя моя книга да не я четете, щото може да е още по-дългаWink Аз сега отивам да гледам телевизия и да си чакам нета, който би трябвало да дойде скоро.

-Истинският КРААААЙ-
(нещо като края на краят, както и на мъченията виWink) (Искам и да добавя още нещо - повтарянето на "таен", "тайни" и тн. в книгата не е случайно)

~~~~~~~~~~~~~~

Приключения по празниците



Какво точно представяват празниците около нова година (коледа, бъдни вечер...) Това са празниците, в които се чувстваш длъжен да кажеш весела коледа, сякаш тези две заучени думи излизат от устата ти без да си го искал. Винаги коледа при децата е свързана с подаръци, има ли коледа значи има и подаръци. При по-големите от децата коледата е също свързана с подаръците, но по различен начин. Те трябва да купят подаръка, за който децата точно са си мечтали и са ги врънкали през цялата година. Така, че всеки си има някакво задължение. Коледата е идеалното време, в което някое дете да разбере, че го няма дядо му Коледа. Тази идея с подаръците винаги ми се е струвала леко измислена, а дядо Коледа е човекът, не който разнася подаръците, той има друга функция - да кара децата да вярват в нещо, чиято цел е била да разсее факта, че традицията с подаръците е измислена. Лошото е, че хората не знаят кога да спрат с "Весела коледа". Те самите толкова много лъжат за това, че накрая и те като децата започват да вярват в "магията", "коледен дух" и тн. Ако ви стане скучно да "весело коледосвате" вие си пускате например телевизора, след което веднага попадате на някоя холивудска продукция за коледата. Там нещата са наистина много зле... Филма свършва, тогава вие решавате да си пуснете радиото, попадате на JingleBells, но го махате понеже вече не можете да го траете(във филма се е повтарял поне 10-15 пъти) превключвате на друго и първата дума, която чувате е "весела коледа", "Фирма Блабла ви ви пожелава весела Коледа и честита нова година" Не издържате и започвате да четете вестник. Там попадате на червена страница върху, която е изобразен дядо Коледа заедно с елените, джуджетата, елфите и други такива създания. Под него пише с бели букви "Фирма Блабла ви ви пожелава весела Коледа и честита нова година" край! Разбирате, че вестника също не става за четене. Решавате да си проверите пощата за да отговорите на хилядите "весека коледа". Отваряте сайта и там най-отгоре с големи букви пише "весела коледа" След което отговаряте на писмата от "доброжелатели" и приключвате. Просто няма какво да се прави без да попаднете в "коледния дух". Най-доброто решение е да поспите. Тъкмо лягате когато навън се изгърмява цял арсенал от вздривни устройства, калашници и тн. Не смеете да си покажете главата навън, а гърмежите продължават всякаш е дошла третата световна. Разбирате, че нищо не можете да направите, грабвате стария прашасал пистолет от гардероба и почвате да стреляте заедно с други полудели жители на вашия град. Но след известно време спирате след като след ваш изтрел чувате едно "аааа". Веднага се прибирате в къщи и седите там гузен поне две седмици. Има и друг вариант, ако нямате пистолет- взимате си пиратки, тези чудесни средства за създаване на шум и отнемане на части от човека като очи, нос, уши, пръсти...има и други ама това зависи от какъв пол е щастливецът уцелен с пиратка. Все някак издържате до следващият ден. Решавате да излезете навън за да подишате чист новогодишен въздух изпълнен с коледният мирис на барут. Първата ви мисъл след като си показвате носа от вратата и поглеждате навън е, че всички страни от света са се обединили срещу България и миналата нощ са я бомбардирали. Навън има голямо разнообразие от предмети: счупени бутилки, хора, кучета, пилета, изядени пилета, автомобили и тн. Вашето приключение навън приключва когато изведнъж виждате някоя снежна топка да лети към вас, а вие седите безучастно, гледайки я как бавно се приближава към вашия нос. След тези три секундки прекарани в гледане на топката вие решавате да се предпазите, но топката през това време вече е започнала да каца на носа ви. Усещате как миналите притежатели на топката бягат и се смеят, но вие сте далеч от мисълта да ги гоните, изведнъж всичко спира, топката не е била от сняг ами от лед(замразена вода), вие падате назад, точно върху една локва и заспивате... Отваряте очи, поглеждате надолу и там вместо да се развява вашият нос виждате една превръзка, виждате и табелата "Болница Счупен нос ви пожелава много здраве" Оглеждате останалата част от помещението, в което се намирате. Там могат да се забележат жертвите от миналата нощ, и разбирате, че вие сте бил голям щастливец, че сте си счупили само носа. Идва един доктор и ви закарва в една стая да си починете, там има легло. Вие лягате и първото нещо, което правите е да се унесете в сладък сън. След около пет часа "съносване" отваряте очи и виждате провесило се над вас цялото ви семейство. Един от тях при вида на отворените ти очи възкликва - "Той се събуди" След което всички започват да те питат дали си добре. Сякаш не могат да се сетят колко добре си гледайки мястото където трябваше да се развява носът ти като знаме на Америка в филмите. Прибирайки се, разбираш, че празниците са свършили и всичко си минава по старому. Трябват само няколко дни, в които жителите на града да се отърсят от "коледния дух".

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Нощни откаченяци

Пронизващите звуци разбиваха един след друг безнадеждните ми опити да заспя.
Тази вечер е необикновенн, но не, защото за първи път ще практикувам безсънието.
Необикновенно беще смъртоносното за моя сън съчетание от шумни инструменти и моя побъркан съсед. А може би забравих да спомена, че Пепеляшка се върна от бала преди цели 3 часа. Е, щом няма да се отчета с някаква полезна за борбата със скукатадейност. Но не ми останаха оръжия, с които да сразя поне 1-2 часа от многобройната й армия. Реших да се моля за спасение, но как би могъл Господ да ме чуе на фона на съседската шумотевица. Този човек така и не разбра за нищо не става. Тъп бе той, но упорит. А дори и да бъда чут, кой ангел би си развалил дрямката само за да помогне на някакъв отчаян нещастник като мен? Сетих се, че би трябвало скоро да оглушея, това поне ще сложи край на нощните ми мъкии най-после ще мога да се наспя като хората. Но някаква тайна сила мъчително запазваше тъпанчетата ми все още здрави. Тогава О, чудом той спря! Това навярно бе най-великото събитие след създаването на пицата. Но сякаш усетил, че се радвам той пусна в действие най-ужасяващото за мен оръжие - чалгата и за да ме довърши тий усили тези безмозъчни творение, сътворени от още по-безмозъчни създания. Тогава аз, побеснял реших да му покажа какво е истинска музика, пуснах AC/DC и увеличих докрай. Точно тогава радиото избухна в пламъци и заедно с него леглото ми изгоря. Нколко кофи вода бяха достатъчни за да спрат пожара. А чалгата на съседа продължи да се лее на големи, опустошителни вълни. След малко дори му хрумна, че ще е добра идея да слуша музика докато работи. Така към ревът на ужасните чалга чудовища се присъединиха и също толкова дразнещите безбройни тракания. И от тези две сили се породи трус, който срина тавана (живея на последния етаж) Тогава разбрах, че навън вали дъжд, а малко след това разбрах, че съм сънувал. Станах и се уверих, че акъла на съседа ми си е на мястото, както и безценните ми вещи, пострадали по време на съня. А още малко след това отново чух тракането...

_________________
too low to find my way, too high to wonder why
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Kiara
МнениеПуснато на: Съб Яну 13, 2007 2:48 pm    Заглавие: че не Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 08 Сеп 2005
Мнения: 180
Местожителство: там...до онзи казан.

Не знам тва ся разказ ли ще стане,простотия ли ,нямам си и на представа кво животно ще се навъди,ама карай.


Съзнание

Тя мисли.Тя разсъждава.Тя си прави просто илюзии.Тя живее в свой собствен свят.Тя не допуска никой до него.Това е тя.Защо искаха да я променят?Злобата,ненавистта...изгаряха душите им.Бяха неспособни да я променят...бяха неспособни да я променят по свой собствен вкус и предпочитания.Те не знаеха...Не знаеха,че знае всичко за тях.Не знаеха,че тя ги контролираше.
Сутрин.Вятърът брулеше душата й и разпиляваше спомените й...Черните облаци се осветяваха от изгряващото слънце.Слънцето,което тя винаги ще помни.Слънцето,което стопяваше жаждата й за мощ.Жажда за недосегаемост.Жажда за...величие.Жажда,която опушваше нежната й,красива същност.Забулваше я в прегръдките си от гняв.Това слънце...Единственото красиво нещо,което тя виждаше сутрин.И го запомняше...и чакаше с нетърпение следваща утрин,за да го зърне отново.
Те продължаваха да се опитват да я променят.Защо икаха да я предизвикават да показва това,което не е ?Те просто си играеха с нея.Те не искаха да я променят.На тях не им пукаше.Тя просто искаха да задоволят любопитството си.Тяхното съзнание се нуждаеше от сила...тази сила те щяха да вземат от нея.Те изсмукваха знанията й...съзнанието,душата...всичко.
Изгревът отново дойде.Тя отново се наслаждаваше на слънцето.Тя знаеше ,че те я използват.Знаеше всичко.Те бяха тези ,които не знаеха,че един ден тя ще им покаже,че колкото и да грабят от душата й,никога няма да намерят дъното.Душата й беше безкрайна.Душата й беше особена.Единствена...и неповторима.Тя бяха жалки.Жалки неразбиращи и незнаещи същества.Защо не се намери и един,който да я победи?Поне един,който да й покаже,че е на нейното ниво.Който да й покаже,че може да продължи с него...да слеят душите си.Да сеслеят и да създадат една непоколебима и неразушима личност.Личност,която е силна.Която успява.Която може.
Засега нямаше такъв...или такава.Тя беше сама.Засега.Но тя знаеше ,че ще я намери...ще намери тази личност,която й трябва.Която й трябва ,за да постигне целите си.И да покаже на тях,че не са по-силни от нея.Че не могат да я победят.Те си мислят,че са перфектни.Защо тогава не я победиха?Защото не са.Тя е тук.Тя е тук и гледа изгряващото слънце.Душата й е жива.Душата й копнее за облака прах и ненавист ,която ще хвърли към тях.
Дълго време тя чакаше...тя чакше търпеливо..търпеливо изучаваше,за да намери,това което търси.Тя търпеше всичко...Защо тогава и те не търпяха всичко?Защото не са перфектни.Както те си мислеха.Те не са перфектни...тя ще им го покаже...те ще престанат да я използват.Ще престанат да дълбаят в съзнанието й.Защото ще ги е страх.Ще ги е страх от нея.
Красотата на изгряващото слънце...Толкова впечатляващо.Само тогава те бяха способни да я надвият.Когато беше запленена от изгряващото слънце.НО те не знаеха това.Те никога нямаше да научат за тази нейна слабост.Слабостта й към красотата.Самата тя беше красива.Красива беше и същността й,въпреки жаждата й за величие.КРасиво беше всичко ,което тя правеше.Действията й...изпълнени с финес.Изпълнени с оригинално мислене и разсъждаване.Изпълнени лично от красивата й душа.Тази красива душа,която те никога нямаше да зърнат.Нямаше да разберат за нея.Никога.Защото те бяха незнаещи.А тя беше знаеща.
Мъдрост.Мъдростта я водеше към правилния път.Пътят ,водещ към величие.Слънцето.Слънцето,което я водеше към собствената й красота.Красотата.Красотата ,която я водеше към съзнанието й ,изпълнено с идеи и планове.Изпълнено с мъдрост.Омагьосан кръг.Това беше тя.Тя беше като железопътна линия.Една скъсана връзка,една загубена красота,една загубена мъдрост и тя умираше.Тя се загубваше.Заедно с нея умираше и жаждата й за величие.Но тя няма да загуби нищо.Тя нямаше да умре.Защото знаеше.А тя не знаеха.
_________________

"Angels with silver wings..."
There's no sin in the silence.
Destroy everything you touch.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
[[tOuGh^eNoUgH]]
МнениеПуснато на: Пон Яну 29, 2007 8:25 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 02 Яну 2007
Мнения: 18
Местожителство: Lake Bodom, Corpselandia

Eдин мой не особено дълъг разказ... Написах го, когато ми беше станало тъжно и самотно... Не е кой-знае-какво, но...

~~~~~~~~~~

САМА

Вали. Едри капки се стичат по прозорците, градът е мрачен, обвит в мъгла. Облаците са неприятносиви, навяват печал, ронят сълзи.
Тя седи сама на стълбите. Сърцето й бие бавно, пулсът се чува глухо, далечно. Душата й е пуста, покрусена, скърбяща. Очите й са празни, без блясък. Животът я е напуснал, съдбата я е отхвърлила. Мястото до нея е празно.

Сама. Трудно потиска мисълта, че е сама. Дълбоко в себе си тя знае, че е обречена на самота. Сякаш спира да чувства. Осезание, зрение, слух - сетивата й са замъглени, всичко е вледенено, нямо, тихо, тя не чува дъжда, не вижда капките, не усеща студеното, жестоко, брулещо докосване на вятъра, изгубила е представата си за време и място, седи някъде, незнайно къде... И мястото до нея е празно.

Сълзи се стичат по бледото й лице, , дишането й е неравномерно, тя потрепва и се сгърчва. Студено й е. В последен опит да запази топлината у себе си, тя се свива на кълбо и след това се отпуска отчаяно на студения, мокър камък. Пулсът й се забавя, дишането й секва за момент, тя припада. Лежи безжизнено на каменните стълби, дъждът я мокри, мястото до нея е празно.

...

Слънце. Топли, галещи лъчи, пъстра дъга. Локви. Птиците пеят весело, жизнерадостно. Дъждовната нощ е свършила, идва златното, приказно утро.

Тя все още лежи на стълбите, камъкът все още е студен. Но сега тя не диша, сърцето й не бие. Очите й са затворени, но тя не спи. Мъртва е. Животът окончателно, безвъзвратно я е напуснал.
А мястото до нея още е празно....

~~~~~~~~~~
_________________
There's no risk that you're not taking,
Not a mountain that's too high,
Spread your wings, you're gonna make it
To the best time of your life.

Don't stop at the top
Touch the sky before you drop...


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Polaris
МнениеПуснато на: Вто Фев 06, 2007 7:23 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 01 Фев 2007
Мнения: 10

Ето го и последното ми творение... Ще пусна линк, защото му мързи да го копирам цялото, а вече го публикувах в блога си.
Не е най-доброто, което съм правил, но просто така стана - бях много ентусиазиран и исках да го напиша, написах го до някъде, после изведнъж ми се стопи настроението и след няколко дена го завърих набързо...

Та, ето го и него: http://inabottlemessage.blogspot.com/2007/02/blog-post_9578.html
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
AGENTA
МнениеПуснато на: Чет Фев 15, 2007 7:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Наказан!

Регистриран на: 01 Фев 2007
Мнения: 26
Местожителство: 4ти километър

Във времена на война,когато честа и състраданието били забравени живяли 3 самураи-Деър,
който бил известен със спокойствието и мъдроста си,Дзен,който се характеризирал със своята
сила и бързина и Шенг със своята смелост.Те били останали единствени от клановете си,след
избиването им от тъмната ложа.Тя поробила голяма част от хората,а на чело на тъмната ложа
стоял лорд Вортеп,който притежавал свещения меч "Катана гири".
Тримата се срещнали във централната кръчма в селцето Хюрул.
-Събрали сме се да обсъдим атаката ни над тъмната ложа.От близките местности се е събрала
армия от бунтовници и ние трябва да им помогнем в борбата срещу тиранията Вортеп!-каза Деър
като в същото време наблюдаваше съмнително лице с качулка,седнало на съседната маса.
-Това е смешно.Да се бием рамо до рамо със прости селяни,които не са хващали меч
през живота си.-каза Дзен.
-Ще се научат в последствие,никой не се ражда научен Дзен-каза Деър
-Защо ли имам лошо предчувствие затова-каза Дзен.
-Знам ли,но тези там не изглеждат в добро настроение-каза Шенг,като сочеше към вратата
на кръчмата,където бяха петима войници.Всички посетители побягнаха в ужас
-Пратеници на Вортеп-каза Деър
-Време е да се омитаме-каза Шенг и извади меча си,когато човека с качулката извади своя
и съсече петимата войни.
В кръчмата бяха останали само четиримата и подплашения кръчмар,който се беше скрил зад бара.
-Умееш да си служиш добре с меча страннико.Малко мъже могат да се бият така.Свали качулката
си за да видя лицето ти-каза Деър
Тайнственият войн,свали качулката си и за изненадана всички,той се оказа тя.
-Жена самурай,това е нечувано.Първо да се бия рамо до рамо със прости селяни,а сега и това!-каза Дзен.
-Как е името ти?-попита Шенг без да обръща внимание на Дзен.;
-Казвам се Миу и идвам от клана Бушидо-каза тя
-Бушидо?!Този клан не съществува от години.-каза Деър.
-След убийството на баща ми,клана продължи дейноста си в изгнание.-отвърна Миу
-Искаш да кажеш,че ти си дъщерята на Бушидо?-попита Дзен.
-Именно-отвърна Миу
-Ще се радвам ако се присъединиш в борбата ни срещу Вортеп.-каза Деър
-Ще направя всичко за да отмъстя за баща си.-отвърна Миу
-Предлагам да тръгваме към Герудо,преди да са дошли още-каза Шенг.
Четиримата бяха пристигнали в град Геруду,където се бяха събрали бунтовниците.Там ги посрещна
лидера им.
-Идвате навреме.Битката ще започне всеки момент...-каза лидера на бунтоениците,когато земята се
разтърси-Те са тук!!!
Към града се беше насочила многостотната черни доспехи.Четиримата самураи извадиха
мечовете си и се приготвиха за сблъсъка с многостотната армия.Битката беше опустишетелна.
Докато ругите се биеха,Миу търсеше Вортеп в битката.докато не го видя как разсича цели групи
от хора,със един замах на меча си.
-Ти уби баща ми и ще си платиш!-каза Миу.
-Надявам се да си по-добра с меча от баща си-каза иронично Вортеп.
Миу замахна с меча си,но Вортеп се измъкна и я съсече.Неосъзнаваща какво се случва,
Миу се свлече безжизнена на земята.Тримата и другари видяха случката се затичаха към
Вортеп.
-Ще си платиш за всичко-каза ядосан Деър треперейки.
Вортеп се усмихна и замахна към Деър,който обаче контрира атаката.Шенг не се стърпя и
се включи в битката.След няколко замаха Вортеп уби Шенг.Деър се възползва от ситуацията
и уби Вортеп,Всичко беше свършило.когато усети болка в гърба си.Беше промушен,погледна
надолу и позна меча на Дзен.Свлече се на Земята,заедно до двамата си приятели и най-големия
му враг.По устните му се четеше едно "Защо?",което така и не намери отговор.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Iceman
МнениеПуснато на: Сря Май 30, 2007 9:59 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Мъгъл
Мъгъл

Регистриран на: 30 Май 2007
Мнения: 2

Любовно ежедневие
Любовта – дълбока рана около собственото ти сърце.Тъжно е да
гледаш как толкова много хора са наранени от любовта от разстоянието от
теб. Може би за някои ще е смешно, но това ще са хора които никога не са
усетили любовен трепет, не са усетили болката на кървящото от любов сърце на любим човек...
Утро е. Събуждате се в чуждо легло и се чувствате
странно. Сякаш човека до вас вече го няма. Отваряте очи и се оглеждате. Изведнъж
отново сте в познатото сиво и прозрачно ежедневие. Чувствате се отегчен от повтаряшото се във самотния ви живот. Любовта не се задържа при вас! Или вия я отхвърляте?
Излизате на улицата и мислите че ще срещнете любим човек. С голямо огорчение вие не
виждате никoй познат.Виждате някакви хора лутащи се без посока, всеки самостоятелно и
никoй не поглежда към друг.И всеки гледа да притежава и да иска раздялата с
някого друг... Защо е нужно това? Те могат просто да потърсят своята половинка ...
Продължавате напред и стигате до работното си място. Пред вас изскача нова любовна мъка. Вие
сте напълно готов да поемете следващия удар в сърцето. Тя е млада, красива,
интелигента, и ви харесва, но не както и вие нея. Какво ли изпитва тя към вас? Любов състрадание, омраза, каквото и да е, нека си остане за нея и вие никога да не разберете за любовта и ...
Денят е към края си. Слънцето бавно залязва и идва нощта. Вие не можете да продължите
така. Отивате в някои треторазряден бар за да полеете мъката си с надеждата че
раната в сърцето ви ще заздравее. Уви... Виждате още някои. На бара стои момиче. Можете да
отидете при нея! Можете и да си тръгнете! Дали това не е момичето което е за вас? А вие харесахте ли си я?
Прибирате се в 3 през ноща отново сам, пиян от мъка, с разбито сърце и мисъл за
безнадеждност, безполезност и с чувството че любовта ви е изолирала и вие сте просто наблюдател и не можете да промените нищо. Полагате глава до незнаен тъмен
силует. Мислите че това е любимата ви. Прегръщате я, целувате я, галите я, заспивате. На
сутринта се събуждате като в чуждо легло. Чувствате се странно. Сякаш човека до
вас го няма. Оваряте очи и отново се озовавате във онова сиво ежедневие. Чувствате се жалък.Сякаш любовта е стоварила най-тежкото си наказание точно на вас – самотата. Не се притеснявайте. Любовта
ще пробие дупка в сърцето ви и ще изтрие сълзите преливащи се със вашата
кръв. А във вашия живот ще си остане магията любов и болката до смърт.
_________________
Любовта - дълбока рана около собственото ти сърце

Атанас Атанасов (аз)
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Laddy_Angel
МнениеПуснато на: Пет Окт 19, 2007 8:24 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 04 Окт 2007
Мнения: 131
Местожителство: Some where that you can`t see me...

Изповед




Чудя се дали бихте искали да чуете моята история...тя представлява само тъга...и горчива истина.
Казвам се Джесика...Джесика де Петер.Родена съм в някакво забутано село близо до Сибир...в една мразовита ноемврийска нощ...Майка ми бе мила и добра жена,но винаги и справедлива.Казвам беше...тя отдавна почина...бях едва на тринадесет години...с нея умряха и всички красиви моменти от скапаното ме детсво.
Както и да е след смъртта на майка ми баща ми се измени адски много...той наистина я обичаше...или поне така мисля.Но и да е лъжа аз искама да вярвам в нея...само тя ми е останала като хубав спомен свързн с прекрасното ми татенце.След смъртта й започнаха всички кавги...караници и тем подобни.Имах чувството,че докато мама е била жива тя е уравновесявала семейните ни отношения.Но след смъртта й просто нямаше кой...Незнам какво ме обсеби...лош дух или нещо друго...аз просто се затворих вътре в себе си...държах се заключена в себе си,а ключа го хвърлих на дъното на океана,за да не може никой да го открие...никога.Приятелите ми ме посещаваха всеки ден след учелище...Опитваха се да ме извадят от това ми състояние...но не се получаваше...аз не исках да излизам...да ходя някъде...просто си стоях така затворена по цял дан в стаята.Не плачех...просто стоях и размишлявах над смисъла на живота...стигнах до един извод-смисъл нямаше.На четиринадесет години започнах да пия...По-дяволите колко глупава съм била само...мислех,че алкохолът ще ме накара да забравя,но не се получи.Единственото нещо,което успях да си навлеча бяха проблеми...проблеми,които се увиличаваха с всеки изминал ден...Представяти ли си от отличничка на випуска...перфектното момиче...и изведнъж едно пълно нищо...Спрях да ходя и на училище...не исках да виждам съжалението в погледите на съучениците си.Не вместо това всяка вечер бях в различна дискотека...по-хубава от предходната...по-известна...Така с дискотеките се запознах с много хора...движех в компанията на две момчета и едно момиче.Едното момче се казваше Владислав...на 17...пуснат от поправителното преди няколко дни.Долколкото помня беше изнасилил едно момиче...собствената си братовчедка...Сега като се сетя се чудя как съм могла да движа с такъв човек,но тогава не ми пукаше в каква компания се намирам...Другото момче се казваше Петер...Пьотер...нещо такова беше...Той беше на 16...трафикант...какво ли не нямаше в джобовите му.Кока...джойнт...марихуана...Каквото си пожелаеш...когато си го пожелаеш...той винаги го имаше...Последният член от компанията беше Дуся...Странно беше т`ва девойче...още от начало разбрах що за стока е.Не мога да отрека,че беше красавица...с дълга руса коса и тъмни сини очи.Когато влизахме в някоя дискотека...клуб,не всъщност където и да влизахме момчета се обръщаха да ни зяпат с Дуся...Тогава аз не търсех любов...мислех,че любовта е просто една...илюзия...красива интригантка...Тогава се интересувах как да завъртя главата на дадено момче,но никога не съм лягала с тях...Дуся го правеше,но аз...никога.Исках просто да го накарам да ме гледа през цялата вечер...да си изкреви врата от обръщане по моя посока...казвам исках го но трябва да се поправя...правех го...Понякога ако някое момче ми налетеше Владислав се оправяше с него...така,че дръзналото момче да се опита да ме насили да направя нещо с него доста съжеляваше след този си свой опит.Една вечер,влязохме в една как да се изразя по-детска дискотека...където ходеха хлапета на моите години...За моя голяма изненада срешнах няколко души от класа си...винаги съм се чудела дали съм им липсвала...поне малко...
"-О,Джес...От кога на сме се виждали?Къде се губиш?Защо не идваш на учелище?-Затрупвахаме с такива въпроси...Защо никой не ме разбираше по-дяволите?Не виждаха ли,че това е болна за мен тема?
-Ами...ъъъ-Започнах да заеквам това не беше добър знак...Тогава една от по-умните ми съучинички без да иска ме спаси от ситуацията.
-Джес...Това е Алексий...нов е в учелище...
-Приятно ми е...-Пред мен застана едно прекрасно момче...май беше горе-долу с една година по-голямо от нас...С бадемово-кафяви очи...кафявата му коса беше сплетена в масури ...Усетих сърцето си,което забумтя като обезумяло...не знаех какво му става...усещах,че главата ми е празна...всички мисли изчезнаха ей така изведнъж и не искаха да се връщат отново.Краката ми се подкосиха...главата ми се завъртя имах чувството,че съм пияна...но не бях пияна...бях опиянена...Той ми се усмихна...през живота си не бях виждала подобна усмивка...Беше толкова сладка...толкова прекрасна...Той ми подаде ръката си...След около две секунди си осъзнх,че стоя със зинала уста пред цялата ми компания,няколко бивши съученички...и пред едно момче.Аз да бъда впечатлена толкова много от едно момче,което виждам за пръв път през живота си...Май си узгубвах ума...
-Джесика-Учтиво му стиснах ръката ,но през лицето ми не премина очакваната усмивка,не аз придобех финзоономия,която бе трябвало да свали усмивката си,но не той не го направи...Бадемовите му очи също заблестяха.Видях пламъчето,което весело играеше в тях...
-Джес...тука ми е скучно...Хайде в друга дискотека.-Благодарях от цялото си сърце на Дуся.Боже изглежда обичах това момиче.Но на Дуся всъщност не й беше скучно...просто искаше да легне с някой,а тук имаше някакви хлапета...и просто не си заслужаваше да си губи ценното време с тях."
Така ние се отправихме в друга дискотека...а в предишната оставих спомени от учелище...старите си съученички...и онова момче.След няколко дни когато си прибрах в къщи се срещнах със същото момче от дискотеката Алексий.Незнам откъде...хм по-точно от кой бе разбрал къде живея,но си беше факт,че имеено той стоеше там пред къщата ми.Погледнах го и той последва примера ми.Усмихна ми се.По-дяволите защо го направи...защо искаше да припадна в ръцето му...
-Хей...ами аз такова...Чудех се дали би искала да се поразходим в парка...
Аз глупачката...какво според вас направих аз.Ами да приех...Знаете ли какво си позволи...да позволи си да ме хване за ръката.Странно,но аз нямах нищо напротев...беше толкова приятно.През целият път никой не продума...когато погледите случайно ни се срещнеха той просто ми се усмихваше с онази негова си усмивка...Караше ме да изтръпвам и същевременно да усещам пърхащите пеперудки в корема ми.Когто стигнахме парка седнахме на една пейка...Все още я помня...Той ме погледна е започна да говори:
-Виж знам,че се познаваме само от няколко дни...всъщност дори не се познаваме много добре,но искам да ти кажа нещо.Веж сега откакто се запознахме мисля само и единствено за теб...не мога да спя...на всякъде виждам твоето лице...накъдето и да се обърна виждам името ти изписано на стената...във въздуха...в необятното пространство...с две думи обсебен съм от теб.На никоя преди не съм го казвал...не съм й казвал...по простата причина,че никога не съм го изпитвал...но сега знам...знам,че аз също съм болен.
Аз си стоях така като цапната с нещо така по-тежко.Чудех се "Ама той за мен ли...на мен ли".Стоях като магаре в аптека или теле на пътя.Последните му думи ме озадачиха..."...знам,че съм болен".Болен,но от какво?
-Съжелявам...но не те разбирам.Болен?
-Да поболях се...по теб...И нещото,което не съм го казвал на друга е...Обичам те.
Той се приближаваше все повече и повече към мен...Вече усещах как топлия му дъх гали лицето ми...Отново виждах онзи блясък в очите му...онзи пламък на решителност.И той го направи затвори красивите си очи и ма целуна...целуна ме.През живота си се бях целувала много пъти,но този целувка беше необикновенна...представляваше смесица от чувства непознати до този момент за мен...Аз се отскубнах...боже какво ли изражение съм имала...Помня само,че се чувствах като малко изплашено създание...Сърцето ми бумтеше като обезомяло.Хукнах да бягам,не го оставих да ми кажи нито дума не исках да слушам...Започна да вали...едри капки дъжд се ръсеха от небето и падаха бавно но земята.Изглежда,че не искаха да се откъсват от майките си...Както не исках да ми отнемат моята майка...Но нима тогава някой ме чуваше?Нима някой чуваше молбите ми?
-Джесика...спри...почакай...
Алексий викаше след мен...беше толкова близо догонваше ме,но аз доброволно нямаше да бъда спряна.Изглежда досетил се за моето решение той ме събори на земята...иначе нямаше да успее да ме спре.
-Защо избяга така?Нима ти не ме обичаш?Ти за идиот ли ме взе?Нима мислиш,че не видях реакцията ти когато се запознахме?
-Какво искаш да чуеш от мен?ОБИЧАМ ТЕ!Обичам те с цялото си същество!Обичам те,макар и разумът ми да те мрази!Обичам те дяволите те взели!Обичам те...
Това,което казах си беше чистата истина...Усещах как сълзите напират ве мен.Рядко плача,но понякога емоциите просто взимат връх над мен.Почуствах топлината на сълзите,които се разляха по бузите ми.Алексий се наведи и отново ме целуна,но този път аз му отвърнах.Усещах как дъжда пада върху нас двамата макар,че той ме закриваше със своето тяло.Предполагам,че сме били странна гледка за преминаващите...Една двойка целуваща се под дъжда.И изведнъж разумът ми проговори.
-Аз трябва...трябва да се прибирам.
-Ако искаш ще те изпратя до...
-Не не благодаря.Знам пътя ще се оправя и сама.
Така аз станах от мократа земя...изтупах се...погледнах го...Той наистина ме обичаше.Не се сдържах наведох се и започнах да го целувам отново.Той ме обичаше и аз също.
*******
Когато си прибрах пред къщата ни имаше линейка и една полицейска кола.Сърцето ми замръзна...съзнанието ми също.Всяка мисъл в главата ми се изпари...беше изместена от тази "Какво се е случело тук?"Приближих се до полицая,който ми обясне,че татко се бе самоубил.Представяте ли си как се почуствах...едва-ли.Само едно ми дойде на ум.Вече съм сираче...съвсем самичко...без родители...без роднини.Без никой на този свят.Сама-сама.Исках да си излея гнева върху някого...нещо...Просто не бях на себе си от гняв и болка.Исках да разруша нещо...живота ми не беше добра идея... но той отдавна беше разрушен.Не не разрушен...разбит на милионни пърченца...Тези пърченца презставляваха спомени...от живота ми преди мама да почине.Да живота тогава беше прекрасен.Мога да го свържа и с думата вълшебен,перфектен...както искате го наречете,но много ми липсваше...сега също ми липсва.Отворих вратата на спалнята си...тъмнина това цареше в стаята...тъмнина това цареше и в сърцето ми.Мразех се...ненавиждах се...Бях отвратена от това което представлявах,а именно едно жалко подобие на човек...човек,който не е бил никога такъв...така затворен в себе си.Имах чувството,че се задушавам в собственото си тяло.Нямах пространство исках да дишам...но не се получаваше.Тъмнина...непрогледин мрак...усещах студения под.Исках да се изправя...не само на крака,а и срещу света...Исках да се върна отнова в миналото...да се върна аз самата...Исках си обратно моето предишно аз...исках го.Исках си обратно живота...просто исках семейството си.
******
След няколко минути...часове или както се оказа дни аз се събудих в една красива бяла стая.
Около мен едно момче...Опитах се да си отворя очите...премигах два-три пъти и успях.До мен седеше заспалият Алексий...стоя е цяла нощ...тук до мен.Гледах го колко сладко спи...как масурите му падат нежно по лицето.Тогава осъзнах едно нещо.Истинската любов съществуваше...просто трябваше да бъде открита и осъзнана навреме.
_________________
_________________

P.S. I Love you ! =]
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Yahoo Messenger
[unknown]
МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2007 12:00 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Потър Мания фен №1
Потър Мания фен №1

Регистриран на: 03 Фев 2006
Мнения: 4777
Местожителство: That one guy that gets all the chicks and only has 1 leg.

Той се събуди.
Стана,отиде до стола и седна,откривайки, че в това няма никакъв смисъл.
Подскочи и си остана така.Без особен опит в левитиращо отношение той започна да обува панталона си
изпадайки в най причудливи форми на тялото,каквито не би предположил, че е способен да прави.
С голяма мъка нахлузи първия крачол,на втория вече беше хванал цаката на този чудесен начин на обличане,а фанелката облече безпроблемно.
Закуси със сурово яйце и половина,другата половина запази за обяд.
Не отиде на работа.
Сметна за по интересно да се гледа с котката си, която се беше излегнала възглавница от мишки.
Личеше си,че той проявява към нея по голям интерес отколкото тя към него,тя го наблюдаваше само делово-защитаваше докторантура за БАН.
Той скочи през прозореца,уверен,че ще полети.
Размаза се на тротоара- не всички сънища завършват добре.


П.П. Котката успя да стане доктор на науките.
_________________

there's always lots of fun stuff to do like relax and design brand new tatoos
playin' with my crossword puzzle book
im even learning
how
to
cook...

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
PianoLady
МнениеПуснато на: Нед Дек 23, 2007 12:33 am    Заглавие: Отговорете с цитат

It's never lupus

Регистриран на: 05 Юни 2006
Мнения: 1434
Местожителство: Деветата Луна на Атлон

Знам, че не струва, но писането никак не е най-силната ми страна, просто трябваше някак да изрязя неразбирането си към определен тип държание на определени хора в определени ситуации... Нз дали се разбира, но както и да е. Все пак реших да го споделя. Не знам как да го кръстя, така че ще мине и без име.


Тъмна стая с остри ъгли – невъзможно, но факт. Толкова остри, че, дори обвити в обръч от ръцете ми, коленете ми потръпват.
И тези бутилки по стените... Само ако можех... Ами да, трябва да подменя съдържанието им! Така той ще... Не, не, няма смисъл. Нищо, което опитвам, няма смисъл... Отново само ще влоша всичко и ще я боли, заради мен...
Две сенки, две толкова познати сенки - колко приличат на хищник и дребен консумент от първи порядък. Но... всъщност не - горкото тревопасно би умряло бързо, докато тук...
О, не, тъмното очертание на звяра се размърда и тръгна към това на жертвата си... Дано всичко да е добре, доколкото е възможно да бъде...
А, ето, че нещо отново запари в очите ми и ги заслепи, изведнъж. Хубаво е... хубаво е когато не виждам. Но паренето бързо напусна очите и, ето, че пак прогледнах. Отправи се по бузите ми, надолу, докато не изчезна и от тях. А сега отново в очите – пак не виждам... После пак по бузите – отново проглеждам... В очите – не виждам, по бузите... Защо ме разиграва така?! Омръзна ми! Защо вместо да ги пари, просто не ги изгори?! Да, това би бил единствения начин! Да ги изгори! Така сенките най-сетне ще изчезнат завинаги! Но... Не, почакай! Ушите... проклетите уши ще продължават да чуват и, дори да не виждам, проклетото ми съзнание ще продължава да облича всеки писък в цвят... тъмен и грозен цвят – точно като на тези ужасни остри ъгли.
Защо... защо продължавам да търся измъкване, като такова няма? Кръвта ми... вече свикнах с този вкус на желязо... а всъщност той и по начало ми харесва. Болката... и с нея се свиква... пък и, като се замислиш, тя не е толкова лоша и страшна, колкото всички я описват – онази течност в бутилките по стените ме плаши повече, много повече... Кой би създал такова чудовище? Кой и защо?! Ако не знаех, че вече е мъртъв, щях да го намеря и нямаше да дам на никого другиго да го докосне! Лично щях да... Но, не, той няма вина.
Въпросът е кой би допуснал създаденият звяр да се смеси с кръвта му и да командва в света му... Да! Само този е виновен! Виновен е, че е слаб...! Но защо трябва тя да страда от това?! Може би просто и тя е слаба...
Ето, че една от бутилките отново изчезна от мястото си... Няма смисъл да се оглеждам за нея. Вече зная къде е. И зная, че още утре ще бъде заместена с друга... Сега хищника ще се запъти насам - нищо ново. Просто затвори очи. Все пак по-добре аз, отколкото тя, нали...

Тихо е. Двете сенки са далеч една от друга, далеч и от мен – точно това очаквах да видя като отворя очи. Чувам звук като от грухтене – обичам този звук! Значи той отново спи на масата и сянката му няма да мърда поне до утре сутрин, когато ефектът на погълнатата течност ще спре. Е, тогава той ще откачи друга бутилка, но това сега не...
О, тялото на пода се раздвижи! Но и този път не е по-различно... Отново не ме поглежда... Защо го прави?
Изправя се едва-едва и... Още нови рисунки по бедрата й! Толкова грозни и безформени! Кой би оценил такава ужасна картина и кой художник би избрал такова неподходящо платно? И това съчетание на синьо и червено... Толкова обичам лилавото, а толкова го мразя в момента! О, и моите крака са наситени с любимия ми цвят. Не усещам нищо, но щом очите го казват....
И тези размъкнати коси – толкова са бели, а е толкова рано... Преди беше толкова красива! Преди... когато стените бяха украсени с цветя и нежни картини, а не тези отвратителни клатушкащи се... Да, тогава и ъглите на стаята още бяха прави... и светли... Ето! Ето затова не бива да се отказвам! Мисли... Мисли! Все нещо...
Тя идва насам... Отново до болка познатия въпрос „добре ли си?”. А прегръдка, целувка по челото, ръка на рамото ми – кое ли ще е този път?
Косите освободиха лицето й и мога да видя очите й. От толкова време ги крие! Толкова празни... Като бездънна черна яма, в която се губиш все по-навътре, докато не изчезнеш... А може би точно това е изходът – да изчезнеш...
Сведе поглед толкова рязко... Да не би моите очи да я уплашиха? Виждал съм ги само в отражението на носещите се към мен във въздуха бутилки, но... на техния мрачен фон всичко изглежда страшно, така че...
Но, защо тя поне веднъж не ми каже дори една-единствена дума?! А само мълчи... примирено...

Чудя се... дали ме обича достатъчно?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Halinor
МнениеПуснато на: Съб Яну 26, 2008 6:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 01 Яну 2005
Мнения: 2497
Местожителство: №4 Privet Drive

"...Нарекоха го Залез; а беше тя Зората;
И идваше с Деня, а той - със Тъмнината..."


...И кафяви срещнаха кафяви; и проникнаха за миг едни в други, в безкрайна борба за надмощие,
за доказване, за твърдост. Там видяха миналото - и не можаха да забравят; защото виждаха и
настоящето, но не по-напред;
И по-тъмните видяха че другите са потъмнели, а по-светлите видяха, че отсрещните искрят.
И там където нявга се простираше сянка, сега видяха увереност, светлина и спокойствие; а по-младите
съзряха че гдето имаше борбеност, сега тегнеше само мрак и тишина. Сякаш нещо сиво и прозрачно се бе
оттеглило по-навътре... навътре, навътре в мрака, където бе неговият дом. И бе останало там без никой да го
безпокои; защото там беше мястото му...
A зрелите видяха мъдрост и уравновесеност;защото сълзи бяха изчистили детските очи и отразяваха
те душата зад тях - душа на жена;

***
А съзря тя мъжа в него; и сила имаше в ръцете му, а опит в мълчанието му; защото мрак беше успокоил
раните и време ги беше излекувало; и сега той стоеше в цялата си величественост като на крал - един зрял мъж.

***
Не се стопи бариерата м/у тях; нова израстна; защото с усмивка се гледаха те и една дума светеше в мислите
им:
П р и я т е л и . . .
_________________
power to the local dreamer.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
jein_black
МнениеПуснато на: Нед Яну 27, 2008 11:09 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 21 Авг 2007
Мнения: 52

Една мечта на Коледа


Там някъде сред зелените треви и величествените гъсти гори, скрит между два хълма се намираше един стар замък. Преди стотици години този замък е служил за крепост, предпазвал хората от набезите на враговете им. Още се вижда дълбокия ров около крепостта, но сега той е пресъхнал и по дъното му през пролетта и лятото цъфтят прекрасни, ароматни, планински цветя, а през зимата той се пълни почти до горе със сняг. Този величествен замък, по средата на зимата представляваше очарователна гледка. Високо в планината, винаги през този сезон има дебела снежна покривка. Всяка една кула имаше похлупак от сняг.
Сега през двадесет и първи век замъкът е модернизиран. Отпред пред входа има широка алея и дълъг асфалтиран път, провиращ се между гъстите гори. Имаше електричество, парно и куп още улесняващи живото ни приспособления. Но всички тези неща са използвани с мярка, съчетано е минало с настояще. Все още се е запазил средновековния облик на замъка. По стените има множество картини и факли, но те не горят разбира се. По пода има дебели килими и много стълбища, тайни коридори и стаи. Всичко тук навява за класа и за много пари. И как иначе. Този замък е едно от най-елитните частни училища в цяла Англия. Тук се приемат само,така да се каже, богаташки деца. В частно училище “Тристан” се пращаха само децата на най-богатите и влиятелни хора в цяла Англия.
Аз съм Джейн Блек, живея и уча в “Тристан”. Този замък е превърнат преди столетие в училище. То се гордее със своята богата история, добро обучение и добри резултати. Богатите се надпреварват да пратят дето си тук, защото ще покажат, че са много богати щом са в състояние да внедрят детето си в едно от най-реномираните училища. Тук децата се записват от самото им раждане. Но какво правя аз тук? Никога родителите ми на са били богати. Живеели сме скромно и щастливо. Преди девет години, когато бях на осем, майка ми и баща ми загинаха в автомобилна катастрофа. Това преобърна целия ми свят. Тъй като нямах други роднини, аз бях поверена на моя кръстник, който не бях виждала никога до тогава. Той ме взе и се грижеше за мен или по-скоро плащаше на да се грижат за мен. Едуард Стефанович, наполовина англичанин, наполовина руснак. Той е много, много богат. Притежава петролна компания в Русия. Не знам много за бизнеса му и не знам от къде се познава с родителите ми. Това отдавна няма значение за мен. Важното е, че аз много го обичам и той мен също. Но не мога да кажа това и за сина му. Майкъл Стефанович един от най-дразнещите хора на планетата. Прекалено арогантен, разглезен и студен. Никога не съм се разбирала с него. Винаги когато сме в една стая се караме, като куче и котка сме. Чичо Еди отдавна е престанал с опитите да ни помири, просто това е противоестествено. Майкъл, или както той настоява да му казват Майк, е висок близо метър и осемдесет, с черна късо подстригана коса и изключителни сини очи, стройно мускулесто тяло. Двамата учим в едно и също училище, “Тристан”, естествено. Аз пък съм висока метър и седемдесет някъде и имам черна права коса и кехлибарени очи. Обичам да съм сама и да чета книги. Не претендирам, че съм красавица, но не ми липсват обожатели. Досега никой не е успял да докосне сърцето ми. И аз и Майкъл сме на осемнадесет, в един клас сме и се движим в една и съща компания, но това не ни пречи да се караме. Не харесвам никой от приятелите си, ако може да се нарекат така, защото само търсят изгода от теб, използват те. Такива са моите “приятели” използвачи и интриганти. Но аз не общувам много с тях. Даже почти с никого. Аз се различавам много, не твърдя,че не съм арогантна и суетна, разглезена съм, но за разлика от тях не съм повърхностна. С нетърпение очаквам Коледа, разочаровах се като разбрах, че чичо Еди няма е на Коледа в страната и реших да прекарам празниците в училище. Повечето мои съученици взеха решение да заминат някъде по на топло, по на юг. Не ги виня, но аз винаги съм харесвала повече снега пред горещината.
Очаквах с нетърпение Коледа, най-сетне сама, отървах се от тези лицемери. Но за мое щастие или нещастие Майк и един негов приятел щяха да останат тук.

Седях си аз в стаята, която делях с единственото момиче, което що годе можех да понасям . Джеси е дъщеря на една много богата вдовица, говори се че е известна сред мафиотските среди. Та аз и Джеси си седяхме и водихме приятен, непринуден разговор. Смеехме се и си говорихме. Обожавам Коледа и всички приготовления за нея, зелените елхи, многото най-различни играчки и най –вече обичам настроението, което носи този празник. Но и винаги се натъжавам по това време на годината, защото преди десет години точно на коледа загубих родителите си. Натъжавах се и за друго, нямам сродна душа, приятел, с който да споделя радостта си от този празник. Имала съм много връзки, но никое момче не се добра до сърцето ми. Чувствам се самотна и тъжна, но ще преглътна и тази Коледа.
Стаята ни с Джеси беше с бледо розов цвят, много просторна и в двата противоположни края се намираха две огромни спални. Моето легло беше застлано с черни копринени завивки, а на Джеси- с тъмно зелени. Обичах старинната обстановка в стаята, големите бюра и столове. Имаше огромен гардероб, в който държахме дрехите си. На едната му врата имаше голямо огледало, където можеш да се видиш целия. На външната стена имаше три прозореца с бели завеси. Врата за банята се намираше до гардероба. Ние се намирахме на третия етаж в западното крило на замъка, това беше крилото на момичетата, а момчетата се намира в източното крило. Не ни беше позволено да ходим при момчетата, а те- при нас, но никой не спазваше това правило. Имаше няколко общи стаи, където можеш да поседнеш и да си напишеш домашното и огромна библиотека, но в днешно време интернетът имаше предимство и вършеше чудеса.
Наближава време за вечеря. След няколко дни е Коледа, вече бях разпратила подаръците си. Двете с Джеси се отправихме към трапезарията, тук в точно определен час се вечеря. Както винаги малко закъсняхме и няколко души ни погледнаха накриво, само се подсмихнах леко и седнахме да две места на края на маста. В тази трапезария вечеряха само учениците в последните две години от обучението си. Всичко в “Тристан ”е отдадено на традицията и дисциплината. В друга трапезария, не по-малко разкошна от тази ядяха останалите ученици. Училището няма много възпитаници, но тава не се дължи на липсата на желаещи, просто това беше още една традиция.
Сложих в чинията си по малко то всичко и започнах да се храня. Не след дълго от някъде си срещу нас седнаха Майк и неговия приятел Роб, Робърт Карл V. Аз се навъсих. Майк се ухили и ни заговори.
- Какво става, дами.- засмях се при това обръщение.- Джейн, миличка, не трябва да ядеш толкова много. Ще надебелееш и без това си доста закръглена. –ядосах се. По дявалите, винаги е знаел ахилесовата ми пета. Не бях дебела, напротив бях много слаба, но той умираше да ме дразни.
- Някой да е говорил с теб,Майкъл?-нарочно акцентирах върху името му. Ужасно много мрази да го наричат с правилното му име. Всички го наричат Майк, но аз от дете го наричам Майкъл и знам колко се дразни на това.- И ще ям колкото си искам.
- Добре де, но внимавай, защото нищо не се знае. Може един ден да се събудиш и приличаш на слон. Така че пази страхотната си фигура, защото ще ми е мъчно да не мога да виждам стегнатите ти задни части. –господи, това момче ме изкарва извън нерви. Но нещо трепна в мен, той ме харесва, харесва тялото ми. Аз се усмихнах превзето и му казах.
- Заради теб ще отида и на край света, Майки и ако трябва няма да ям, за да ми харесваш не само задника, но и …юмрука, който ще погали лицето ти.- чух как Роб и Джеси се засмяха. Майкъл ме гледаше също развеселен.
- Ха, много мило, но мисля да пропусна. Не си моя тип момиче. Прекалено много ти знае устата, но пък си и прекалено потайна. Все си сама. Съжалявам, но това е положението.
- Разби ми сърцето, Майкъл, това признание уби всички ми мечти за нас двамата. –аз говорех с неприкрит сарказъм. –Сега ще се прибера в стаята и ще плача, плача докато остана без очи. –отново всички се засмяха. – И ти не си мой тип, Майкъл, прекалено си женствен и арогантен. –това, че е женствен не беше вярно, той е най-секси момчето в цялото училище. Може да се каже, че изнежен от удобствата и лукса.
- Не лъжи! Знам какво ти се иска. Толкова много го желаеш. Искаш да полудуваш с мен, знам аз.-той се смееше.- Но както казах ти не си мой тип.
- О-о-о, умирам по теб. Знам какъв е твоя тип момиче, без грам мозък в главата си, нали?- той кимна.
- Точно така. Правилно си разбрала, а сега ме извини, но има по-приятни неща от това да си бъбря с теб.- двамата с Роб станаха от масата и отидоха на някъде.
Предстоеше по-приятно нещо от караниците ни с Майкъл…
За малкото останали ученици ще се организира Коледно парти в навечерието на празника. С изненада щях да открия колко много ученици са решили да останат. Тече трескава подготовка в замъка. Аз бях избрана да отговарям за партито, да организирам всичко, храна, музика, осветление и куп други работи. Но това е предимството на парите, щом ги имаш достатъчно, можеш да направиш всичко за много кратко време. Тази сутрин бяха докарали специални ордьоври, напитки и коледни звезди. Това нямаше да е обикновена вечеря. Ще е бал с маски, всеки ще се маскира като своя любим герой. Всички знаеха и очакваха с нетърпение празненството.
Най-накрая дългоочакваното парти дойде. Аз давах последни наставления на персонала и човека отговарящ за музиката. Лично посрещах всички пристигащи. Повечето ме гледаха с презрение и студенина, но аз отдавна бях свикнала с порядките на висшето общество. Усмихвах се мило и поздравявах всеки. Завъртях се около себе си, за да огледам залата с хората. Доволна съм от направено. Осветлението беше дискретно, не много силна музика звучеше, но скоро това щеше да се промени, ще се пуснат най-новите хитове. Погледнах се критично в най-близкото огледало. Залата беше отрупа с тях, защото знаех, че хората обичат да се гледат в огледалата и да се наслаждават на външността си, особено беше засилен този навик в кокетните богаташи, да, такива като мен. Аз не съм изключение, естествено, и затова се огледах. Светлорозовата ми рокля покриваше обувките ми. Носех черен корсет с розови връзки. Косата ми беше дигната на елегантен кок. На ушите ми висяха дълги сребърни обици, не носех колие. Но най-загадъчно ми се стори доминото ми. Беше от черно кадифе, покриваше половина ми лице и в краищата имаше сребърни точки подредени в много сложна, но същевременно много красива фигура.
Време беше да отида в залата и да се присъединя към празненството. Нямах истински приятели, нямах си никои, ако не броим чичо Еди. Странно момиче да няма своя довереница, някои на когото да споделя терзанията си, мечтите си, любовните си пориви…. Прекалено съм ….не знам… Може би неспособна да имам приятели… Спомням си веднъж имах една приятелка. Мислех, че мога да и имам доверие, че ме разбира и ме обича. Не исках нищо от нея, споделяхме си и там другите неща, които правят момичетата, но тя ме предаде. Колко изтъркано нали? Но мога да кажа, че много ме заболя. Не само ми отне любимото момче, но и нарани гордостта ми, това е единственото, което няма да и простя. Момчета има под път и над път, но заради едно от тях ме предаде, изостави ме, нарани ме. Загубих приятелка, много близка при това. Вече не се доверявам на никого. Имам познати, хора с които движа и водя безсмислени разговори. Те са част от ежедневието ми, никой не знае какво става в душата ми. Отчаяно се нуждая от приятел, човек, който ме обича, който няма да ме използва.
След малко се добрах до масата на хората, с които дружа. Майк и Роб вече седяха и пиеха шампанско. Очите ми се срещнаха с тези на Майк, облечен беше като чаровния принц. Засмях се леко, какво клише. Роб,може да се каже, че бе по-оригинален. Носеше костюм на калбой. Не бях казала и здравей, когато иззад гърба ми дойде Джеси. Беше ослепителна в своята, светло синя рокля, от коприна предполагам. Носеше много елегантно домино, с цвета на роклята й. Седна на маса и аз я последвах.
- Добър вечер, как сте!-баналните поздрави. Джеси се подиграваше с нас. Смееше се….
- О, добър вечер, как се чувства вашата особа в тази изключително представителна компания.- Джеси се захили по-силно.
- Чувства се прекрасно. Страхотно си се справила, Джейн, наистина.- аз й се усмихнах, а Майкъл изсумтя.
- Какво има, Майкъл? Нещо да не ти изнася. Ако не ти харесва какво съм направила, можеш да си ходиш. Никой не те е карал да идваш.- сопнах му се аз. Той само ме погледна безразлично и нищо не каза. – А сега ме извинете имам да наглеждам нещата тук. –те само свиха рамене.
- Добре, Джейн, но се върни по-скоро. –каза Джеси.
Станах от масата и започнах да обикалям. Минах през огромния дансинг по средата на стаята. Отнеми повече от половин час до обиколя навсякъде. Вече имаше понапили се хора, а даже нямаше девет. След малко почва официално партито. Не ми се иска да присъствам. Не мога да слушам мърморенето на директора. Побързах да се скрия в тоалетната, когато я видях да се изкачва на специално направения подиум. Започна да говори на микрофона. Радвала се не знам си какво. Да, знам, че ще се избират крал и кралица на бала. Още едно клише или пък да го наречем традиция. Повечето ми познати момичета умираха за да станат кралица на бала, да придобият по-голяма популярност. Всичко се свежда до това нали, да си популярен, да те харесват, а аз какво щях да получа, приз Черната овца. Единствената между тях, която не е потомствена богаташка или пък аристократка. Не ме интересува. Мисля че директор Карол спряла да говори. Можех спокойно да изляза, музиката беше много висока вече. Видях как дансингът беше пълен с танцуващи двойки. Отправих се към масата си. Тримата още седяха там и очите им светеха, личеше си, че са се почерпили със шампанско доста добре. Единствено Майкъл изглеждаше добре. Аз седнах при тях и си взех ордьовър. От минаващия наблизо сервитьор си взех чаша шампанско.
- Нещо ново?! Липсвах ли ви?-попитах аз. Джеси и Роб се засмяха на нещо и се спогледаха. Какво става тук?
- О-о-о, много-о-о.- каза Роб ухилен до уши.
- Да, прав е. –тя също бе ухилена до уши. Само Майкъл им се мръщеше. –Хей, Роб, искаш ли да танцуваме?-попита Джеси. Роб без да му мисли стана, леко се залюля, но се задържа прави и я хвана за ръката. Изчезнаха много бързо в тълпата.
Останах ме само аз и Майк. Никой от нас не говореше. Взирахме се един в друг и се изучавахме, за кой ли път. Не носеше домино, гледах го право в очите и чаках да каже нещо, но той само мълчеше. Изглежда много секси с този костюм. Подхожда ме си, аз принцеса, а той чаровния принц. Не издържам вече на това мълчание.
- Хей, Майкъл, няма ли да кажеш нещо? Не си много общителен нещо.
- Така ли?
- Не е ли очевидно.-казах аз.
- Не!
- Господи, май си станал с краката на горе.
- Не съм, просто ми е скучно.-странно, мислех, че обича такива мероприятия.
- Значи, трябва да те развеселим. –май шампанското ми действаше вече. Да поканя Майкъл на танц.- Хайде да танцуваме…..О, тази ми е любимата песен.-изправих се, хванах го за ръката и го задърпах.
Той се изправи и обви ръка през кръста ми. Тръпки полазиха цялото ми тяло. Погледна ме в очите и ме поведе към дансинга. Какъв късмет… Да пуснат точно сега балада. Господи, придърпа ме по близо до себе си. Аз обвих ръце около врата му и се задвижихме бавно в такт с музиката. Чувствах тялото му до моето, усещах сърцето ми как бие по-бързо. Гледахме се в очите, потъвах в тези сини очи. Забравих за всичко наоколо. Не мога да мисля трезво…. Придърпа ме още по-близо, вече и бедрата ни се търкаха. Не чувах музика, чувах само биенето на сърцето си. Какво ми става? Странни мисли започват да се прокарват в съзнанието ми, започвам да осъзнавам нещо…
- Не си толкова непоносим, когато не се заяждаш.-прошепнах аз в ухото му. Бузите ни се допряха и аз усетих как се стягам. Докосването беше като слаб електрически шок. Вгледахме се по-внимателно един в друг. Той прокара пръст по бузата ми и после по брадичката. Наведе се леко и ме целуна.
- Хайде, да излезем от тук. Да се махнем. Задушавам се.- На свой ред ми прошепна в ухото. После ме хвана за ръка и ме поведе на някъде.
Следвах го безропотно и мълчаливо. Вървяхме по коридори и минавахме през различни тайни врати. Не знам след колко време, но излязохме отвън в задния двор. Студения въздух погали лицето ми и се почувствах по-жива, избистри момъка ми, но и потреперих. Тогава Майкъл свали сакото си и ме загърна. После застана до мен с ръка през кръста ми. Гледах елхата в двора, беше украсена направо върху снега. На върха й грееше звезда, множество лампички я осветяваха. Такива елхи имаше само в задния двор, защото тук прекарваха свободното си време учениците. Имаше големи дървета, а под тях пейки. Едно не много голямо езеро, което сега беше замръзнало. Вчера се пързалях на него. И естествено вековната гора, далеч, до където стигат очите.
Стояхме така известно време, загледани на пред, загледани в звездите и луната. Изненада …Пълнолуние….Романтично…. До мен Майкъл потрепери. Аз загърнах и него със сакото му. Изведнъж той ме обърна с лице към него и заговори тихо.
- Джейн, аз… Искам да ти кажа нещо. Не знам как ще го приемеш, но вече не мога да си мълча, не издържам.- бях озадачена, а той притеснен. Какво се опитва да каже?
- Какво има? Кажи!-прошепнах, гледайки го в очите. Изненадах се, там видях себе си. Това ли е…, което си мисля… О,боже..
- Влюбен съм в теб. Прекалено много и прекалено отдавна.- да, това е… О, ами сега? Какво да правя? Не лъже, виждам го в очите му. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че не се шегува. Винаги е искал да е на ясно с чувствата си, още от самото начало на връзките си.- Защо мълчиш?-защото няма…. не знам какво да кажа. Корема ми се преобърна, сърцето ми заби още по-лудо, ако бе възможно. Не можех да кажа нищо. – Е, няма ли да подметнеш някоя саркастична забележка?
- Не! Аз… какво да …не знам какво да кажа.- за първи път нямах думи. Но затворих очи поех си дълбоко въздух и издишах, отваряйки очи. Така събрах смелост.- И аз съм влюбена в теб, дори понякога да ме изкарваш извън релси. Мисля че обикнах в мига, в който те видях, когато бяхме деца-ето казах го. Той се усмихна и се наведе. Докосна леко устните ми с неговите и после каза.
- Да, из си те спомням сякаш беше вчера. Беше едно непоносимо малко момиче. –аз се засмях и захапах долната му устна. – Още от първия път започнахме да се препираме и дори се е стигало да се бием. Татко се опитваше да ни помирява, но все не успяваше- той също се усмихваше.- Ден след ден, година подир година, не осъзнавах какво изпитвам, но в последно време разбрах, че съм влюбен. Не понасях да се виждаш с други …. Ревнувах.
- И аз не съм осъзнавала, но още ми се струва невероятно и че ми се подиграваш.
- Не, повярвай, не е така.-придърпа ме към себе си, защото аз се бях отдръпнала малко назад. Сакото беше паднало, не знам кога. –Погледни ме в очите, приличам ли ти на лъжец. Моля те, повярвай ми. Обичам те.- да виждах го. Душата ми се преизпълни със щастие. Прегърнах го силно, усмихвах се, радвах се. Не усещах студ, не усещах нищо, само него. Мушна ръце под коленете ми и ме повдигна. Понесе ме навътре. Никой нямаше по коридорите. Вървяхме мълчаливо, а усмивката не слизаше от лицето ми. Майкъл беше мой, сега и завинаги.

Дълго време след това осъзнах, че на тази Коледа се сбъдна най-голямата ми мечта…. Имах приятел… Имах сродна душа… обича ме и аз го обичам повече от всичко. Открих топлината, радостта, добротата …. Най-вече открих любовта.

КРАЙ
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Bamfi
МнениеПуснато на: Нед Яну 27, 2008 1:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 05 Авг 2006
Мнения: 545
Местожителство: Arrakis

Историята на една книга

by bibS

Книгата... самата книга е завързана здраво за историите. Няма история, която да не е комплект с книгата. Историите на милиони души, описани в една книга. Всеки освен ангела пазител, може да чете само своята собствена история. А книгата, свърза историите с душите. А историята – душите на умрелите с земята. Когато някой бъде забравен от живите, потъва в забрава и сред мъртвите. А в цялата тази работа най-важна е книгата. И от всички души и от всички истории и от всички забравени има една открояваща се. Историята за едно момиче погълнато от ада още от рождението си. Закриляна от дявола от първата си глътка въздух. Позволете ми да Ви разкажа нейната кратка история. Не цялата, а само тази част – записана в книгата с неизтриващо се мастило. Думите избледняват, но не се изтриват. А щом някой се сети за тях – за нея, за историята й. Те светват отново. И така отново и отново книгата разказва тази история. Малко страна – да. Но незабравима. Нека заедно видим спомените, които я съсипаха. Нека заедно да отгърнем книгата. И да надникнем в миналото, да видим жовота й...

Младо момиче вървеше бавно. Обикаляше. И чувстваше, и чуваше, усещаше, правеше това което не бе правила толкова много години, това което до сега не бе изпитвала. Картината пред очите й се размаза бавно, съзнанието й фокусира милиардите цветове и картината започна да изплува пред очите. И навлезе в света на сенките и спомените...

Четиринадесет годишно момиче седеше пред врата. Тя бутна врата и влезе в голямата, масивна каменна къща.Студена къща. Като че ли пропита с болката на хората, няколко факли бяха наредени по грубите и стени и хвърляха светлина напред откъдето можеш да видиш едвам-едвам студените, всяващи ужас стаи. Точно срещу врата имаше стълбище, стълбите му бяха също направени от груб тежък студен камък като останалата къща. Освен мрачно наоколо беше изключително студени имайки се предвид красивата топла нощ навън. Потръпна леко, огледа внимателно. После направи крачка, чу се звук и тя внимателно като котка се отправи към стъпалата. Качи се бавно и внимателно по стълбите, внимавайки някой да не я забележи.На втория етаж не беше кой знае колко различно. Само, че имаше врати по целия коридор, всяка водеща към някоя стая. Имението беше старо, изоставено, всичко на около беше потънало в прах. Но така беше на пръв поглед. Ако се вгледаш внимателно ще разбереш,че от няколко дена къщата е обитавана. Влезе в втората стая, в ляво точно както й бяха казали. На легълце спокойно спеше пет годишно момченце.То бе загърнато с одеал и спеше спокойно гушнало своето малко плюшено мече, нищо не подозиращо, наслаждавайки се на съня. Насочи ножа си към него и го заби в малкото му топло телце. По ръцете си усети обилната му лепкава алено червена кръв. Крайчеците на устните й се извиха в лукава усмивк . Първото й убийство бе извършено и без грам емоция. Чисто белите й очи се насочиха към вратата. Никой не я беше видял. Напусна бързо къщата. Щом излeзе пусна червената си коса да се стича надолу по гърба и като водопад и си тръгна местириозно така както беше дошла.

Тръсна глава. Да, беше го направила – и какво от това. Нови спомени за убийствата в които бе учавала се спуснаха през очите й...

Кап, кап, кап... кръвта на млада жена се стичаше по лицето й и падаше в локвата от кръв по земята. Беше мъртва... кап,кап,кап...

Усмивката й се разшири при спомена. Да едно от най-важните решения в живота й. Да остави мащехата си жива или мъртва. Е, избра смърта и без това само лоши неща беше видяла от нея...
И тогава болезненара рана се отвори отново пускайки спомена да я нараняват...

Беше само на десет. Плачаше над мъртвите трупове на семейството си.Те бяха проснати на земята , целите в рани и охлузвания. Пода бе изцапан с кръвта им така както и ръцете на момиченцето. Тя знаеше че са мъртви и не можеше да направи абсолютноп нищо. Затова плачеше ужасено над безжизнените им трупове. Добра се до сестра си и се усмихна като напипа макар и лекия и пулс. Замъкна едва дишащата си сесра към болницата. А през цялото време и през цялото напрежение тя виждаше само труповете им. Окървавените тела на най-скъпото й - родителите...

Всички бяха умряли. Всички по дяволите, всички до един. Когато беше на десет родителите й а днес сестра й. Всички... Нямаше желание да живее беше изживяла живота си. Седемнадесет години й бяха стигнали... И тогава започна да вижда и другите. И другите спомени. Добрите, които я нараняваха повече от лошите. Стана и се запъи към езерото...

...малко сладко момиченце, с усмивка на уста духаше свещичките на тортата за шестия си рожден ден. Щом видя баща си се разсмя от сърце. Той си беше сложил костюм на клоун. Имаше голям червен нос, вместо стария. На главата си бе сложил шарена перука. Бе облякъл костюм, който му бе твърде голям и го правеше смешен. А обувките му с два размера по големи, позволяващи м,у да шляпа с тях.Този ден бе изключително важен за двамата родители – тогава бе рождения ден на дъщеря им...

Не, не, не... вървеше. Спомена изчезна бавно.Света й отново бе изпълнен с болка и ужас, нараняващ я колкото тя бе наранила другите. Искаше да им плати за болката си отново, но вече това не й помягаше.Затича се. Отиде до езерото и се взря в красивия небосвод.Звездите бяха насипани по небето. Малки облачета играеха своята пиеса. Закриваха луната, после пак я показваха. Небесния кръг светеше красиво и величествено и я наблюдаваше отгоре. И тогава тя изведнъж влезе в ледената вода. В опита си да се удави напшрави фаталното рязко движение с ръката в която държеше ножа си.
Глатката повърхност на езерото се раздвижи. Спокойните чисти води, позволващи ти да надникнеш в морския свят започнаха да се оцветяват в кърваво червено. Мехури от кръв започнаха да излизат на повърхноста. Една черна гарга долетя в късния час край езерото. Кацна на сух клон до близкото дърво и изграчи веднъж, после продължи. Граченето продължи с часове. Некрасивото й напръв поглед „гра – гра” се превърна в тъжно, красиво и жално. Щом го чуеш ще усетиш тъжните навяващи спомени нотките в гласа й. И ще знаеш, че няма друг по-подходящ певец, който да изпее тъжната смъртна песен...
_________________
трябва да научиш всички нюанси на сивото, за да започнеш да сънуваш цветно.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Bamfi
МнениеПуснато на: Нед Яну 27, 2008 1:09 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 05 Авг 2006
Мнения: 545
Местожителство: Arrakis

Да мразиш значи и да обичаш

by andi_11

Спомените за предишния ден ни настигат.... срещат ни в тъмното, карат ни да страдаме.... Миг сила, миг спокойствие.... а после.... после следват последствията, резултатът от нашите действия....
-Разби ми сърцето....
-Добре....
Нима това е отговора на толкова трудно признание.... нима това е утеха за трудно изречените думи.... нима това е награда за куража, който прояви.... и сега ... сега какво следва...
Слънце и звезди?
Брилянти и диамант....
-Лигня....?
Повеят на вятъра донася до твоите уши и дочуваш... дочуваш неговите думи.... Нима се пита... нима не знае... че тук, там където лежат чувствата на твоето сърце ти не се лигавиш.... сериозна си.... а той не може да го разбере... не иска да повярва в теб, във вас .... в любовта ,която изпитваше....
За какво е всичко... за какво е това отношение... това презрение...
Удар след удар... сълза след сълза....и пак се отварят старите рани... Острата болка те пробожда... ножовете се забиват в сърцето ти, а ти стоиш там... стоиш и не можеш нищо да направиш... понасяш ударите на съдбата, приемаш ги и продължава наранена.... продължаваш напред с надеждата, надеждата, че някой ден ще си по-добре... някой ден ще си спокойна и щастлива, а той няма да е там, за да разруши щастието ти....
-Мразя те....
Нима е вярно, нима можеш да мразиш него, този, когото си обичала, този за когото си давала всичко.... Нима можеш да го ненавиждаш....
Да!
Любов и омраза се сливат , сливат се и правят болката неописуема, по-силна, по-страшна... В един миг искаш да го презреш... да изтриеш от сърцето си, от живота си, а после... после искаш да остане там... да остане завинаги вътре... непокътнат, недокоснат от силната буря....
Разбираш... разбираш, че страдаш... страдаш заради него... заради онова чувство.... И искаш... искаш да го спреш... да го изтриеш да го отстраниш, но не можеш... не можеш да се разделиш с него... вече не! Твърде дълго е стояло там... твърде силно си го пазила скрито.... твърде много.... то вече е част от теб и ти не можеш да живееш без него, не можеш да дишаш, да чувстваш , да виждаш....
Не можеш да се примириш и да поемеш по пътя, който е свободен... не можеш да тръгнеш по онзи, който води към щастие...не можеш... Твоето място вече е тук и ти не можеш да си отидеш.... Не можеш да се откъснеш, колкото и силно да го искаш.... Оставаш и продължаваш да търпиш грубото отношение, нищетата, но си толкова свикнала с него, че не можеш да се откъснеш, не можеш да продължиш без него....
И пак оставаш на онзи кръстопът... там, където е той... там, където може да си близо до него.... там, където продължаваш да страдаш....
_________________
трябва да научиш всички нюанси на сивото, за да започнеш да сънуваш цветно.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща Страница 3 от 5

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker