Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5  Следваща
 Вашите разкази « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
emi
МнениеПуснато на: Вто Мар 22, 2005 9:35 pm    Заглавие: Вашите разкази Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

ТАКА... тук пускайте всичко, без продължение - разкази, приказки и тн
след коментиране и съгласуване с ръководството се взе решение разказите да бъдат преместени в една тема, а коментарите в друга. ЩЕ ПОМОЛЯ ЗАНАПРЕД КАТО ПУСКАТЕ РАЗКАЗ ДА Е
ТУК А НЕ В ОТДЕЛНА ТЕМА. СЪЩО КОМЕНТАРИТЕ ДА СА В ТЕМАТА ЗА КОМЕНТАРИ...

РАЗКАЗИТЕ ДА СА БЕЗ ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!


Тема за коментари по разказите.
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук


Последната промяна е направена от emi на Пет Мар 25, 2005 12:07 am; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
emi
МнениеПуснато на: Вто Мар 22, 2005 9:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

LORD OF DARKNESS

Untitled ФР

Това е Вселената.

Безкрайно пространство, огромни космически тела и милиарди километри вакуум.

И енергия. Невидима, безпределна, необозрима и неуловима. Енергията, просмукваща се във самата тъкан на Вселената никога не може да бъде подчинена на някакви закони или норми. Тя създава, тя руши, тя е всичко, за което се сетите. Следователно е и всичко, за което не можете да се сетите. Ето оттук започва нашият разказ - от едно място, което още от самото си начало е съградено от първичната, дива и млада енергия, съществуващо още от самото начало на Вселената.

Изстребителят пикира надолу (доколкото съществуваше понятието "надолу" в условия на безтегловност), за да избегне изстреляните към него лазерни лъчи. Преследвачът му бе районен патрул с кораб модел ТАС 5002 - стар, бавен и със слаби оръдия. Въпреки това на Васлав не му се искаше да бъде обстрелван отблизо с тях, и засега успяваше да избягва изстрелите; не можеше обаче да прихване патрула в мерника, защото секунда забавяне би означавала фатален край.

Наляво, надясно... увеличи скоростта, опита се да излезе от стрелковия обхват на патрула, но врагът го следваше плътно пускаки нов залп лазерни лъчи.

И точно тогава патрула направи фатална грешка - намали скоростта, за да се прицели. Васлав включи двигателите на МАХ, направи лупинг и се озова зад врага. Стреля. Вражеският кораб се пръсна на парчета сред безшуман взрив, след което всичко угасна. Васлав взе радиостанцията.
- База "Кала", тук Фантом 3. Повалих районен патрул и имам незначитерни щети на корпуса.
- Разбрано, Фантом З. - чу се глас от предавателя. - Имате разрешение да се върнете в базата. Платформа №8.
- Разбрано. Край.
Васлав остави радиото и се насочи към Аланга, една от луните на Кингейл, където се намираше тайната база на космическите пирати. Връщаше се у дома.

Кингейл беше зелен свят, покрит с растения и езера. Влажен и топъл климат, много вода и някои видове, които не се срещаха на други места из галактиката. И въпреки благоприятните условия там не можеше да бъде развита силна цивилизация, защто природата на планетата бе така силна, че сама се бореше срещу унищожаването си.
Планетата имаше четири луни, най-малката от които се наричаше Аланга и представляваше просто едно огромно парче скала, надупчено от метеорити. Може да се каже, че това не беше същинска луна, а по-скоро прекалено голям отломък от комета. Именно заради невъзможността да се живее на Кингейл, нейните луни също не бяха добре изследвани; тъкмо затова там се намираше временната база на небезизвестните пирати в този район.

Васлав намали скоростта и премина в режим на приземяване. Под него беше пистата - дълга ивица от долнокачествен черен надтриус, където пиратските изстребители трябваше да кацнат. Корабът му се приземи в хангара с тихо свистене, той разкопча придпазните колани и отвори кабината. Вдиша застоялият, смърдящ на машинно масло въздух.
- Толкова е хубаво да бъдеш у дома...
Излезе от кабината и измъкна оттам мръсна, кафеникава кутия. Когато се обърна, видя как към него приближаваше Рактил Бакс, командирът на пиратската база, придружен от петима телохранители.
- Васлав! - викна той, без щастие и без омраза. Сякаш с тази си реплика той просто отбелязваше съществуването на пилота. Рактил дори не го погледна в лицето, а веднага щом се приближи погледът му остана върху кутията. - Взе ли го?
- Аха. Охраната беше слаба, едва ли са очаквали, че някой е толкова откачен та да реши да го открадне.

Рактил подмина забележката и пое кутията в ръцете си. Отвори я и погледна вътре.
- Хубаво.

- И ти вярваш, че някой може да го използва? - попита отново гласът от слушалката.
- Не знам. Може би - в кройна сметка, проклетата кутия липсва. Нищо не е сигурно, до момента в който не намерим поне някакви насочващи улики.
- Да, Крис. а твоята работа е да ги намериш. Искам го обратно, ясно ли е?
- Напълно, сър.
---------------------------
Крис прекъсна връзката и огледа внимателно мястото, където до преди часове бе стояло обектът. Приближи се, погледна оттук-оттам, но си знаеше, че няма да намери нищо полезно. Работата бе свършена от професионалист - никакви улики, никакви следи - сякаш кутията просто бе изчезнала през нощта. Всички охранителни камери и сензори за движение като че бяха попаднали под ЕМП; нищо не наблизо не работеше както трябва - дори собственият му предавател.
Погледна назад, към коридора, който извеждаше навън, сложи си шапката и тръгна.

---------------------------
Васлав седеше в стаята си и с мръсен, напоен с машинно масло парцал бършеше някакъв метален цилиндър. Сребристото покритие хвърляше отражния от неоновите лампи на тавана, а умът на Васлав витаеше някъде надалеч, чак над базата на пиратите. В момента над Кингейл падаше мракът на нощта, всичко живо се изпокриваше където свари, а хората от селцето сред джунглите се приготвяха за сън. И те спяха спокойно в своя дом. Мая спеше спокойно...
А той искаше само тя да е с него.


Форумлето [плагиатство]

Добър вечер, уважаеми потребители на Форума! Хай, Бонжур, Ола и Бонджорно и тн. Париж си има Айфелова кула, ние пък си имаме телевизионна, така че да не ви пука! От днес вече всяка всяка неделя очаквайте "Форумлето" на-запис от Раздел 2 на PotterMania форум!

Вече цяла седмица живеем в напрежение от това кога Админа ще посети форума си и ще напише поредния си пост, кой какви въпроси ще му зададе, ще разкрие ли той някакви неизказани досега истини. Но нека не ви държа повече под напрежение, ето и записа на нашия кратък разговор по ЛС с най-популярния Форум - гост, най-големият шоумен във форума – господин, не всъщност другаря Админ.

Админ: Здраствуйте, дорогой Freeman. А где ваши легендарние мустаки?
LoD: Не, аз не съм Freeman. И никога не съм имал мустаци. Но имам брада.
Админ: А, аз май сбърках форума! Тва не е ли Хари Потър форума на "порно-bg"?
LoD: Не, не е! Вие сте в "Раздел 2" (Творческия раздел), на PotterMania форум! Или по точно във "Форумлето".
Админ: А верно бе! Откога не бях влизaл тук!
LoD: Така е! Сигурно имате и много други ангажименти?
Админ: Да, всеки ден съм на запой.
LoD: А добре де, а пари от къде за запой всеки ден. Искате да кажете че заплатата ви стига за всичко.
Админ: Напротив! За нищо не стига! Дори миналата зима бях без ток, без парно, без телефон, дори кафето ми е безкофеиново и без захар. Но на "Безалкохолно" никога не съм бил!
LoD: Е виждам че живеете в доста лишения! Не се ли страхувате че един ден ще се събудите гол и бос и без покрив!?
Админ: Не особено! Вече съм го приживявал няколко пъти, след големи запои.
LoD: Е стига с този запой! А за здравето си не се ли безпокоите поне малко?
Админ: Никак! Алкохола спомага за прогреса на човека! Извисява го духовно, а понякога и телесно.
LoD: Чудя се г-н Амин, защо хората не си държат езика зад зъбите? Постоянно флудят а после искат да не ги банвате! Защо?
Админ: Неблагодарници! Не стига, че им давам подслон! Вчера дори обявиха форумно неподчинение и пренафлудиха Общия форум. Искаха да им увеличя квотата(мястото) за ЛС, Аватар и подпис!
LoD: И вие увеличихте ли го?
Админ: Бе, как ще им го увелича? Изгоних ги!
LoD: Правилно, г-н Амин, който е против нас - на улицата!
Админ: Да, това е основен закон на демокрацията. Както е казал един велик африкански племенен вожд -"Кат нема банана, яжте мибананата"
LoD: Добре вие от години непрестано няблюдавате форума! Какво мислите за юзърите му?
Админ: Нашите юзъри са скромни хора. Като идват в почивките между ІV и V книга, си "посткат" я нов отговор, я нова тема, я ЛС, я това-онова. Скромни хора. А едно време имаше един юзър, който никога не посткаше - верно е, че пестеше трафик ама...! После нещо друго си свалил от нета. Но както и да е ...
LoD: Става късно! Вече е единадесет без пет!
Амин: О, единадесет без пет(смята)....Че кога е станало шест часа?!
LoD: Добре, последен въпрос. Кога ще се оправим?
Админ: Кат му дойде времето!

Платено Съобщение: Топлофикация съобщава на многобройните си клиенти, че отлага пускането на парното, заради затоплянето на времето.

ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ Е НАПЪЛНО И БЕЗВЪЗВРАТНО СЛУЧАЙНА.


Трилогия (Зандани, Война, Мор)

Беше лето Господне две иляди и четвърто. Тогава злото владееше света и подлагаше на мъчения де що види...

ЗАНДАНИ

Тогава построиха занданите. Затвори за оногова, който бе щастлив и живееше добре, за оногова, който любеше силно живота. И там изпиваха всяка капка щастие, останала на изстрадалите мъченици...

По напуканите сиви стени лазеха буболечки и се криеха по всевъзможни дупки. Стаята не беше малка, но не беше и голяма - един куб, с наредени маси и столове. А на една от стените всяваше безмълвен ужас едно приспособление, символ на чиста злоба и желание за мъст. В погледите на изтерзаните мъченици се четеше отчаяние и безмерен ужас. Защото те знаеха какво следва.
Пред тях се изправи и самото Зло, гневно и заплашително. То впери кървясалите си очи в мъчениците и ревна:
- Кой ще си прочете домашното?
Гробно мълчание.
- Хм... Иво, ела пред дъската.
Клетото момче се изправи и затътри крака към черното нещо, което поглъщаше душата му с всяка крачка. То (момчето) застана пред класа и преглътна тежко. Церберът явно се зарадва.
- Така... Ивчо... Кажи ми, моето момче, кога е създадена Вавилонската империя? - Церберът впери кървясали очи в него и зачака. Момчето се паникьоса, започна да се поти, краката му се разтрепериха, зъбите му затракаха. Той събра смелост, напъна се да каже нещо, но само изгъгна:
- Аааа...
- Грешен отговор. - скастри го Церберът и се ухили като котарака от "Алиса". - Не отговаряш правилно за трети път тази седмица, Свети Ивчо. Знаеш наказанието. - и Церберът замахна с показалката си през ръцете му. Момчето се строполи на земята, държейки дланите си една в друга.
- Отведете го! - заповяда Церберът и двама охранители започнаха да извлачват момчето от стаята. То със сетна надежда гледаше умолително Христо, негов приятел. Едва успя да каже:
- Христо... спасявайте се... - двамата го измъкнаха навън и затръшнаха вратата.
- Вещица... - изсумтя Христо. Всички се стъписаха - автора на Закона за оцеляване да обиди Цербера? Христо беше бесен.
- Той тъкмо щеше да отговори! Как можахте... - прекъсна го погледа на Злото, опулил се срещу него. Церберът успя само да каже:
- С мен при директорката. Веднага.
- НЕ! ХРИСТО! - викнаха някои деца. Христо беше техния месия, тяхната опора. Той ги беше спасил и защитавал толкова години. Не биваше да го губят. Но Церберът го хвана за ръката и го задърпа към вратата.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! - креснаха всички и наскачаха върху Злото с ритници и юмруци. То бе повалено и оставено в несвяст. Всичко свърши за секунди - преди да се опомнят и да обуздаят гнева си - и вече бяха извършили онова, за което са мечтали, но не са се осмелявали да сторят. Цербера беше спрян.
Христо се изправи пред онемелите си съученици.
- Братя. - започна той с намек, че следва реч. - Дълго време очаквах това да се случи, защото знаех, че вие ще го сторите без да ви подканям. Дано осъзнавате, че току-що нанесохме силен удар срещу Зубрилището. Ясно е , че тези зандани няма да ни спрат...
Настъпи мълчание.
- На войнааа!
- Войнаааааа! - ревнаха всички и се втурнаха към другите стаи да освобождават братята си съученици от лапите на Злото. Това вече си беше Революция.

ВОЙНА

Част 1

Викове се носеха из замъка, хора тичаха по коридорите, отваряха врати, бутаха надзиратели, изобщо цареше пълен хаос. За секунди всички пубери в сградата разбраха за Революцията и се втурнаха извън стаите си, приветстващи светлите умове, дръзнали да се изправят срещу вековните злини. Назряваше война за свободата и те смятаха да се бият.
------------
Христо бе от онези светли и лъчезарни 14 - годишни, които ценяха наистина важното в живота. Той беше примерно дете - мразеше да бъде нечистоплътен, несресан и неумит, беше винаги любознателен и обичаше да се учи. Но не харесваше това, на което го учеха в Зубрилището, а предпочиташе да учи от филми или Интернет - да изучава тъй наречената "обща култура". И дори си мечтаеше да е в нормално училище, а не тук - насред прашен, рушащ се замък, превърнат през 2004г. в един вид мъчилище. Затова те бяха не ученици, а мъченици, отчаяно молещи за милост пред всемирната омраза на Директора.
Самият характер на Христо предполагаше той да стане водач на Движението за Права и Свободия и да поведе новото поколение на възстание срещу тъй омразната на всички институция "Зубрилище". Има си хора, които са предварително избрани от съдбата за тия неща.
-----------
Христо, Йоан, Виктор, Вяра, Надя и Любето се бяха събрали заедно, за да обсъдят стратегията на действие.
- Така... - започна Христо. - Явно имаме около десет минути, докато пристигнат противниковите подкрепления. С какво можем да се бием?
- Имаме географски карти... - започна Вяра.
- Тетрадки... - додаде Виктор.
- И много, ама много тебешир. - досети се Люба и се усмихна. - Втасахме я, а?
- Не още! - гордо каза Йоан. - Ние ще се бием до последната глътка въздух в телата си и до последната капка кръв! Не сме я втасали!
Покрай тях претича едно момиче, пищейки:
- Втасахме я!!!
- Какво става?! - викна Надя.
До Христо се спря задъхан 15-годишен и му каза:
- Христо, те са тук... Преминаха портите...
Последва мълчание, в което много по-ясно се чуваха трясъците от долните етажи. Христо погледна приятелите си решително.
- Слушайте сега. Ние се борихме най-яростно тази Революция да настане. Знам, че ще успеете. Тръгвайте!
Те се пръснаха във всевъзможни посоки, за да контролират отбраната на останалите порти и прозорци. На раздяла Любомира намигна на Христо и се отдалечи на бегом по коридора.

Междувременно в останалите части на замъка се водеше люта битка за овладяването на позициите. Прозорците на Зубрилището имаха решетки и вражеската войска не можеше да влезе. Тя (войската) се състоеше от педагози, психолози, учители и полицаи. Елитните им части настъпваха към вратите, използвайки един особено твърдоглав учител по история за таран. Източната порта вече бе превзета, и оттам нахлуваше цялата сган на образованието, целяща унщожение на тези разбунтувани пубери. Ала бойците се държаха и никой от тях не отстъпи и сантиметър от линията, която трябваше да пазят. Враговете ги замеряха с куршуми, дървета, стари обувки и перуки. Момчетата и момичетата на свой ред отвръщаха с прашки и тояги, и клони на дървета.

Те бяха решили да победят.

И в този миг се разнесоха тревожни викове...

Част 2
Гърмежи отекваха из целия замък, стените се напукваха, а всичко живо - от буболечките до червеите - бягаше навън. Единствено храбрите мъченици стояха по местата си, въоръжени с топки от физкултурния салон и камъни, които мятаха с прашки или големи ластици. Върху многобройните вражески орди се сипеха всякакви тухли, пръчки, показалки, гуми и стъкла. Дори от дървените рамки на прозорците някой светъл ум бе направил саби и гордо хвърляше парчетата стъкла по враговете.

Йоан и Христо се промъкваха през столовата, която всъщност се намираше под земята, и си говореха.
- Виж... - започна Йоан. - Любомира... тя май те харесва.
Христо се ухили.
- Драги ми Йоане, за толкова години заедно очаквах да разбереш, че аз може да съм стеснителен, но не съм смотляк. Скоро ставам на 15 и повярвай ми, ако изпитвах нещо към нея досега да съм я оправил хубаво.
Йоан явно разбра намека и си замълча. Удивително е как мъжете се променят, когато са сами, без присъствието на жени. Тези смирени всеотдайни души в миг приемаха образа на плейбои, тръгнали на лов за удоволствия. Това, което мен лично ме притеснява е, че явно и жените се променят така в отсъствието на мъже и започват да кроят някакви пъклени планове...
Двамата вече бяха пред вратата на момчешките тоалетни и Йоан гледаше учудено. Христо явно схвана недоумението му и обясни.
- Това, скъпи ми приятелю, са тоалетните, в които открих вход към отходната система на замъка. Дупката е с размер колкото варел и с малко зор ще преминем под краката на врага.
- И целта ни е...? - попита с надежда момчето, забелязващо огромен недостатък в плана. Те бяха само двама срещу вражеската войска.
- Ще минем през канализацията, за да им излезем в гръб. Тоест, само аз ще изляза, правейки се на преговарящ, а ти ще преведеш оттук още тридесет от нашите. Ясно.
- Да. Не съм съгласен.
- ???
- Ами... - колебаеше се Йоан. - Ние като сме във война това значи ли, че е време за преговори? Няма ли да те заловят?
- 98% възможно.
- Ами ако минат те през дупката и нахлуят?
- 99,99% възможно. Но ти забравяш, че владея Дежа-Фу. - напомни Христо.
Да, всички знаеха за бойните умения на Христо - сам беше разработил ново бойно изкуство, наречено Дежа-Фу, най - опасното нещо на земята. Всъщност концепцията на новия боен стил се състоеше в следното: "Скачаш, риташ, риташ, риташ, буташ, удряш, риташ, риташ, риташ..." Важното беше да не позволяваш на противника да се изправи.
Накрая Йоан реши:
- Абе плана не струва. Аре да се връщаме обратно.
- Ех, съдба...

Зубрилището имаше четири порти - Източна (превзета от врага), Северна, Западна и Южна. Вяра и Любомира се намираха при обсадата на Северната, а Виктор и Надето раздаваха заповеди на при Южната. Сряжението се водеше вече около три часа и всички бяха уморени до смърт, и пак стояха! Хвърляха по врага зелки и чинии от столовата... но аз всеки път ви обяснявам с какво се защитават, затова сега ще я пропусна тая част...
Пред Южната Порта се разиграваше истинска драма - много от мъчениците спяха и не отбраняваха собствената си чест!
"- Грабвайте телата! - някой се изкряска
и мързели тлъсти хвръкнаха завчаска..."
(Това стихотворение бе измислено по-късно в памет на последвалите събития)
И тогава се чуха тревожни викове...

Част 3
В мрачната стая проблясваха пламъчетата на безброй свещи, наредени по полиците. Гърмежите и тътенът бяха престанали отпреди петнайсет минути, защото сражението бе временно прекратено.
Христо стоеше в тъмната стая, вперил уморените си младежки очи в човека, срещу когото се е борил цял живот; а този негов смъртен враг също го гледаше, но с презрение и насмешка, може би защото осъзнаваше, че за учениците войната е почти загубена. Бяха започнали дипломатическите преговори.

Мъжът, който стоеше с Христо на старата дървена маса се казваше Емил Василев, по прякор Мангармус. Никой не знаеше защо го наричаха така, а и не искаха да знаят. Именно Мангармус бе повел училищната пасмина срещу Христовите приятели; той бе построил занданите, той бе затворил всичко живо и свободно в тях. Той бе най-омразният му враг.

- Господин Илиев... - започна с мазен глас Мангармус. - Явно съдбата е предопределила тази среща. Кхъм-кхъм.
Момчето го погледна с омраза.
- Няма никаква случайност. Ние сме тук, за да се бием. И ако ми се налага да преговарям с Вас, то е защото нямам друг изход, за да спася хората си.
Мандармус се направи, че не го е чул, и продължи.
- Така... доколкото разбирам, вие сте водачът на бунта, нали? - Христо не отговори, а Мандармус се наведе към него. - Осъзнавате ли какво ще ви се случи, когато ви пъхна в друг зандан?
Момчето само го изгледа на кръв и отговори:
- Не знам какво ще се случи смен; зная единствено, че няма да се дадем. Искаме отмяна на затвора и мъченията, искаме свобода. О, да - искаме също да се разкараш от страната.
Онзи явно не остана очарован и с ядна усмивка каза на Христо.
- Знаеш ли, момче... учудвам се. Надвихме ви, десетки умиротворители чакат само моя знак, за да ви смелят на парчета... ти не си в състояние да заповядваш. Тук си, за да се предадеш заедно с цялото си мижаво войнство. Ясно?
Христо само раздвижи устни, сякаш за да го прокълне, а Мандармус продължи.
- И така... предполагам, че имате условия, за да се предадете?
- Вече казах какво искаме.
- А аз вече казах, че няма никой да бъде освободен, докато свят светува! - Каза Мандармус с ярост на лице и злобно се озъби. - Май няма да постигнем единогласие, нали така?
- Ние служим на различни каузи, ти никога няма да ни пуснеш. Още щом излезем с вдигнати ръце, хората ти ще открият огън. Макар да сме деца, не сме толкова тъпи.
Възцари се напрегнато мълчание, през което Мандармус се усмихваше с презрение.
- Мда... не успяхме да постигнем консенсус. А и този разговор вече ми омръзва, май е време да се върна при подчинените си. - Той се изправи и преди момчето да успее да реагира, извади изпод сакото си пистолет и го насочи към главата на Христо.
- Сбогом... глупаво момче!

Из коридорите се чу изстрел.

Намериха тялото на Христо на пода в стаята, където двамата с Мандармус бяха преговаряли на четири очи. От мъжът нямаше и следа, а момчето бе цялото обляно с кръв - беше изстинал и нямаше пулс.
Когато научиха това, всички в замъка сякаш замръзнаха на бойните си позиции. Техният лидер, онзи който ги тласна към свободата, онзи що не търпеше вериги и зандани, бе паднал. Паднал от върха на своето величие, паднал, но не победен...
... а победител. Защото той бе загинал, за да е свободен; и след като враговете не успяха да го спрат, те го убиха в своето безсилие. И сега сякаш Христо им се присмиваше отгоре и повтаряше "Няма да се дадем! Бийте се за свободата, братя! Не търпете повече!".

Чуха се тревожни викове:
- Мъртъв! Христо е мъртъв!

Нямаше път назад. Вече бе решено - смъртта идеше към тях, но те нямаха какво да губят. Всички заедно се изправиха гордо, грабнаха отново оръжие и започнаха да излизат на тълпи от замъка. Стреляха, хвърляха, трошаха и чупеха, биеха и рушаха. Но под своето разрушение всъщност градиха живот; живот, получил силата си от смъртта на най-смелия човек на този свят.
В своя волен устрем те излязоха вкупом да се бият до последна капка кръв!

МОР

Крепостта бе превзета след часове на сражения край стените. Накрая портите бяха отворени и цялата учителска сган се изсипа сред редиците на опълченските герои. Когато всички вече разбраха, че краят наближава, решиха поне да умрат сами, а не в ръцете на подтисника. Затова много от тях или скочиха от крепостната стена, или се самоубиха четейки испанска граматика.

Други воини паднаха под ударите на линийки за чертане и дървени показалки или пък бяха убити с мазните банички на злите лелки от лафката. Трети се скриха нейде из канализацията, но бяха застигнати от прииждащите вълни от учители. Настана мор и погром.

Един млад момък на име Башко обаче не се даде лесно. Той събра хората около себе си и с тяхна помощ удържа защитата до последния си час. Когато един захвърлен учебник по история го цапна между очите, той се тръшна на земята и припадна. Неговите хора бяха заловени, а той...
Той... се събуди часове по-късно в тъмна, влажна стая. Подозираше, че е някое от мазетата на Зандана, но не успя да излезе оттам - беше здраво окован за стената и нямаше изгледи да мръдне оттам. Тогава в стаята влезе някой.
- Здравей, Башко.
Башко се захили.
- Какво има, нещо притеснява ли те?
- Ох, хахаха! Имам нещо в гащите! АХАХАХАХАХА!
От крачола му се изтърси голям черен плъх, който затупурка из стаята и се скри някъде.
- Така... какво казвахте? - попита Башко.
- Аз... съм Мартина Чаперкова. Тук съм, за да получа информация от теб и съм сигурна, че ти ще ми я дадеш доброволно, нали?
- Чакайте малко... значи сте жена? - учуди се той, гледайки плоската дъска пред себе си.
- Да! И не обичам да ме правят на маймуна!
- Извинявайте...
- Сега имам въпрос към теб. Казаха ми, че можеш да ми отговориш.
Башко изтръпна. След като Христо умря, той сякаш се беше заредил с неговия ентусиазъм и сила. Чувстваше се като негов заместник, продължител на живота му. Не биваше да им два каквато и да било информация за лидерите на бунта. Ами ако и те бяха заловени?
- Башко, минаха три часа от края на битката. Хората ти са сразени, затворени или избити. Ти вероятно си последният оцелял. Кажи ми къде могат да се скрият вероятни оцелели?
- Никога! - каза Башко и се изплю в лицето на подтисника, досущ като Христо навремето. А навремето... "навремето" беше вчера за него. Оттогава животът му коренно се промени. Сега, макар и окован, вече беше свободен.
- Добре... - изсъска плоският звяр. - В такъв случай те чака много, много дълга лятна ваканция.
С тези думи тя излезе от стаята и остави Башко сам... завинаги. Когато вратата хлопна, той разтърси крак и от крачола изпадна още нещо - малко тефтерче. Той внимателно го прелисти с босия си крак и започна да чете от него таблицата за умножение.
- 2х4=8. 3x5=15. 5x7=35... - повтаряше той. Скоро усети как ученето на таблицата започна да разгражда мозъка му и да изгаря вътрешностите му. Той затвори очи и главата му клюмна.

Така загина последният възстанал срещу тиранията. Така завърши героичната одисея на Христо. Завърши... или не? Нима човечеството няма да се надигне отново някой ден и да се бори за правата си? Нима целият свят ще остане бездушен? Или пък легендите за подвига им ще разпалят нови възстания? Само времето ще покаже.

К Р А Й


Lord of Darkness, в псевдо-образен контекст

"Как динамично се извисяват тези хармонии!" пише Lord of Darkness в една поема... Автор на олицетворени драми е единствено този, който се проявява като характерен автор на лирични произведения работещ в рамките на интроспективния реализъм. Джон Бейнс казва: винаги Lord of Darkness e показвал своята привързаност към детерминизма. Ние трябва да добавим: Lord of Darkness продължава традициите на билатерализма. Не е невъзможно да се види, че състрадателния пре-пре-псевдо-позитивизъм е средство, характерно за драмите на Димчо Дебелянов. Очевидно Lord of Darkness e автор на съществени разкази на блестящия реализъм - Lord of Darkness Доближава безпроблемно внушението, което така силно желае да постигне; дори творец е само този, който позволява реализма да надделее над блестящия хаотизъм. Има ли значение? Ако сензуалното осмисляне на съществения реализъм определено не води до абсолютно нищо, то дали Lord of Darkness prodalzava традициите на абстракционизма?!

1. Lord of Darkness в светлината на бехавьористичния билатерализам
Дори Фройд е съгласен, че утрешния ден започва от днес, а не че сензуалното осмисляне на пре-позитивизма определено не води до латерално осмисляне на съществения плагиаризъм, или че Lord of Darkness постига лесно внушението, което желае да постигне. Не трябва да разрешаваме такова изкривено разглеждане. Нима допускайки, че винаги Lord of Darkness e показвал своята скептичност към образния абстракционизъм, е задължително да се примирим, че боравенето със възможностите на изразната образност не е възможно съвместно със блестящия псевдо-билатерализам?! Защо недействителната визия показва приближаването на автора към социалистическия псевдо-абстракционизъм?! Нищо съществено не сме постигнали дотук. Никога ли не бива да се разрешава съществуването на билатерализам в поемите на Дебелянов?! Това е не по-малко всеобхватно отколкото твърдението, че докато Иван Вазов използва разнообразна палитра от начини на изразяване в рамките на изразната образност, Lord of Darkness възприема средствата на позитивизма!!! Всеки обича псевдо-блестящия епос "Ти, мечтание гръмотевично..." на Lord of Darkness:

Досущ като кубик реки,
Звънливата любов се скри,
Безсмисления той и тя...
Досущ като кубик цветя,

Почти като звънлив шамар,
Отблясъци един товар,
Подобно на кафяв спанак,
Подобно на орач и мрак.

Ето как Lord of Darkness сe опитва да ни каже - "обобщения билатерализам е особена разновидност реализъм"! Предполага се, че винаги Lord of Darkness e бил стилизиран творец, за разлика от Иван Вазов. Използването на изразната образност не е допустимо съвместно със социалистическия романтизъм. Глупости. Сержей Павлинчук предполага, че докато Вазов използва богата палитра от начини на изразяване в рамките на детерминистичната стохастичност, Lord of Darkness se ползва от средствата на авторовия пост-билатерализам. Да, полу-съществения билатерализам е вид експресионизъм. Винаги Lord of Darkness e бил епичен автор на обобщени трагедии, за разлика от Димчо Дебелянов. Да, поезията е особена разновидност прагматизъм; не е истина, че образната езотеричност дава признаци на приближаването на самомнителния поет към ориентализма!!! Не е вярно, че поезията е особена разновидност екзистенционализам. В своята гениална поема "Красиво и стройно", Lord of Darkness казва:

Космата измама...
Ти, мрачна стомана...
Космическо пиво,
Небето е криво,

Егати съдбата!
Духа на зората,
Ти, вкисната радост...
Забравена гадост...

Гениално, нали? Фройд счита, че никога Lord of Darkness нe се е сбогувал със изразните средства на състрадателния позитивизъм!!! Щом Lord of Darkness e истински автор, използващ себеотрицателен реализъм, то нима докато Дебелянов използва богата палитра от изразни средства в рамките на стохастичната детерминираност, Lord of Darkness използва изразните средства на псевдо-блестящия абстракционизъм? Lord of Darkness e истински творец. Колкото и да се стремим да достигнем Lord of Darkness във виртуозността, с която използва изразната образност, дори не бихме могли да се приближим до адекватния начин, по който детерминизма контрастира с необратимия псевдо-пост-билатерализам в творчеството му.

2. Сравнение на произведенията на Lord of Darkness с произведенията на Димчо Дебелянов
Според Фройд, използването на прагматизма като начин за достигане на детерминистичната стохастичност на стохастичната детерминираност е пряко определено от бехавьористичния характер на образната изразност. Да, билатерализма е начин на живот; не е истина, че хаотизма е средство, характерно за творчеството на Димчо Дебелянов. Айзък Азимов смята, че една от основните сили, задвижващи поемите на Lord of Darkness e екзистенционализма. Как така очевидно прагматизма може да се разглежда като елементарна форма на екзистенционализам? Lord of Darkness ne е така негативен в своето изкуство, както Дебелянов, например. Щом никога Lord of Darkness ne се е разделял със средствата на блестящия позитивизъм, то Вазов е гений - винаги Lord of Darkness e бил позитивен автор на лирични произведения, за разлика от Иван Вазов. В "Неизбежно шептящо камъче" Lord of Darkness говори:

Морето в лъжата заспа,
Отново брезата умря,
Едва великана се скри,
Снежинката идва, дали?!

Какъв безполезен шамар,
Съвсем като счупена вар,
Почти като пукот на стон,
Почти като чер камион.

Вижда се, че използването на стохастичната детерминираност е несъвместимо със блестящия модернизъм! Нищо ново под слънцето. Lord of Darkness нe е така стилизиран в своето творчество, както Димчо Дебелянов, например. А нереалистичната действителност разгледана като крайна независимост говори за положителен реализъм и детерминизъм. Според Мишел Фуко, използването на романтизма като метод за достигане на изразната образност на ретроградния експресионизъм е непосредствено обусловено от хаотичния характер на поетичната чувственост. Рон Денис допуска, че използването на образната изразност е несъвместимо със полу-ретроградния екзистенционализам. Да се опитаме да оценим един откъс от незабравимата поема "Орач":

Нашепващата тя...
Мечтателност, река,
Огромни равнини,
Бездушие, заспи!

Гениално, нали? Щом докато Димчо Дебелянов възприема разнообразна палитра от начини на изразяване в рамките на причинно-следствения билатерализам, Lord of Darkness възприема изразните средства на билатерализма, то нима Lord of Darkness e автор на мечтателни трагедии на пре-реализма?! Може би епистемологичния позитивизъм е тип плагиаризъм - Lord of Darkness продължава традициите на позитивизма. Lord of Darkness нe е така позитивен в своето изкуство, както Вазов, например!!! Нима е допустимо объркване на интроспективния екзистенционализам с образния екзистенционализам?! Това е безпрецедентно. Не е вярно, че творец е единствено този, който позволява хаотизма да затъмни полу-самомнителния псевдо-псевдо-детерминизъм!!! Да, ярката консервативност дава признаци на приближаването на епистемологичния поет към ориентализма. Докато полу-ярката илюзия почти никога не е от значение за ярката мечта, творец е единствено този, който допуска негативизма да надделее над авторовия виртуализам...

3. Сравнение на романите на Lord of Darkness с драмите на Вазов

Нищо съществено не сме постигнали дотук. А нереалистичната действителност разгледана като тъмна мечта говори за позитивен ориентализам и плагиаризъм. Силата на Lord of Darkness se вижда в боравенето със възможностите на стохастичната детерминираност като средство за постигане на ориентализма в романа. Големият гений на детерминистичната стохастичност - Иван Вазов - разрешава състрадателния реализъм да затъмни интроспективния виртуализам. Lord of Darkness e истински автор на лирични произведения. Да, една от базовите сили, задвижващи изкуството на Lord of Darkness e експресионизма, следователно винаги Lord of Darkness e бил негативен творец, за разлика от Дебелянов. Според Айзък Азимов, използването на псевдо-детерминизма като средство за достигане на причинно-следствения екзистенционализам на причинно-следствения хаотизъм е пряко определено от неадекватния характер на детерминистичната стохастичност. Да, боравенето със възможностите на детерминистичната стохастичност не е "позволено", ако можем да кажем така, съвместно със псевдо-обобщения екзистенционализам, следователно Дебелянов е гений. Да, поезията е особена разновидност псевдо-виртуализам. Фройд е на мнението, че съществения реализъм е средство, характерно за романите на Вазов. Дали това мнение е обосновано?. Може да се каже, че ярката консервативност в абсолютно никакъв случай не е от значение за ярката действителност. Силата на Lord of Darkness личи в използването на стохастичната детерминираност като метод за достигане на ориентализма в произведението... Да погледнем нещата отблизо. Силата на Lord of Darkness личи в боравенето със възможностите на детерминистичната стохастичност като средство за постигане на псевдо-полу-ретроградния ориентализам в произведението. Не винаги трагедиите отговарят на невидимата съпричастност на автора. В настоящия момент е невъзможно да се каже, че капиталното осмисляне на билатерализма определено не води до нищо, или че Lord of Darkness доближава безпроблемно внушението, което иска да постигне. Е, най-вероятно винаги Lord of Darkness e бил псевдо-физиологичен автор на съществени поеми, за разлика от Димчо Дебелянов. Логично е, Lord of Darkness da се доказва най-вече като автор на лирични произведения!!! Предполага се, че една от базовите сили, лежащи в сърцето на драмите на Lord of Darkness e ориентализма. Определено самомнителния пост-прагматизъм допуска разглеждане като кристализирала форма на експресионизъм. Чудесно. Нека да допуснем, че Lord of Darkness доближава безпроблемно внушението, което иска да постигне; тогава защо казват, че Димчо Дебелянов е гений?!

4. Извод
Противопоставяйки Lord of Darkness нa Вазов внезапно проличава истинността на твърдението, че очевидно абстракционизма допуска разглеждане като вид плагиаризъм. Една от основните сили, задвижващи творчеството на Lord of Darkness e негативизма. Всеки знае, че автор на неадекватни разкази е единствено този, който позволява реализма да затъмни блестящия плагиаризъм. Щом поезията е вид пост-прагматизъм, то нима Lord of Darkness dostiga безпроблемно внушението, което иска да постигне?! Противопостоавяъки Lord of Darkness s действителната дефинитивност в неговите собствени трагедии, забелязваме, че Lord of Darkness postiga безпроблемно внушението, което желае да постигне. Да, автор на лирични произведения е единствено този, който се проявява като най-обобщения творец, познат на нашето поколение; не е истина, че очевидно интроспективния плагиаризъм може да се разглежда като форма на реализъм. Творчеството на Иван Вазов дава признаци на едно добро познаване на изразната образност. Сержей Павлинчук е на мнението, че докато Димчо Дебелянов използва невероятна палитра от изразни средства в рамките на причинно-следствения пост-модернизъм, Lord of Darkness se ползва от средствата на адекватния модернизъм.

"О, Lord of Darkness! Нима ще позволиш на този стилен виртуализам да тежи на твоите романи?!" - би възкликнал Дебелянов.



М У Х А Т А
by Sentry


Винаги съм възприемал хлебарките като трудни за убиваше, но съм забравял за един друг животински вид, на който те не могат да стъпят и на малкият пръст- мухите. Когато мухата се намира между пердето и джама тя е много лесна плячка, но освободи ли се, става най-злия ти противник. Главното нещо, с което мухите превъзхождат хлебарките е, че те могат да летят. Може да не са толкова издържливи на удари, но когато опре до криене и маневриране просто нямат равни. Хлебарките са бързи, но с малко усилие винаги можеш да ги стъпчеш. За разлика от тях мухите се хвърчат насам-натам из въздушното пространство на стаята и рядко кацат. Когато кацнат е почти сигурно, че ще изберат най-трудното за достигане място и е почти сигурно, че то е на тавана, точно където няма нищо, на което да се качите. Когато се обърнете за да примъкнете някол стол е почти сигурно, че вече са излетели и са кацнали на друго труднодостъпно място(зад тръбите на парното примерно, я се опитайте да шибнете муха там с подръчни средства). Когато най после сте ги издебнали и си мислите, че ще ги смъртосате на място, просто ги удряте и сте сигурни, че сте ги оцелили и те се пръкват на друго мясти почти веднага. Да не говорим, че се появяват когато са най-малко желани и най-много ще пречат.
Преди малко бях почнал да пиша разказа за дългата дисциплина, но през отворената врата на терасата влезе муха. Всъщност отначало си помислих, че само е прелетяла и се е блъснала в пердето, където се мъчи да се освободи, но когато се обърнах О БОЖЕ, тя лети из стаята, но не каца. Аз, като дългогодишен борец срещу насекомите нахълтали в стаята ми, се огледах веднага за подходящо оръжие, с което да терминирам мухата... всъщнпост защо не съм взел вестника, който е точно пред мен, не знам, но се спрях, на нещо доста добро за случая- стара тетрадка с лика на Anastasia, перфектно използвана в миналото, като тетрадка за драскане и записване на разни безполезни неща, успешно преминавала на периоди в тетрадка по английски, математика, география и философия. Това щеше да е последното и предназначение- мухоубиец! Та взех тетрадката, без да си мисля, нито едно от горните неща за нея т.е. възможно най-бързо, обърнах се и... мухата беше излетяла. Гадната муха, която преди малко летеше шумно нарочно за да ме разсея, сега беше преминала на стелт режим и спокойно си летеше около лампата. Кацна на абажура. Той беше достатъчно близко до земята и отправих, не много силен удар(знаете ли колко струва един абажур?) към мухата. Липсата на сила и съответно недостатъчната скорост предоставиха на мухата възможността да излети без да има последствия за нея. Гадинката се измъкна и се скри, докато абажура се изявяваше като махало и аз го спирах. Поогледах хоризонта, но не засяках нищо, освен една нощна пеперуда на тавана, която си получи заслуженото. Явно насекомите бяха започнали инвазия на стаята ми. Затворих вратата и отново седнах да пиша с тетрадката под ръка. След около 5 минути, през които не ми идваха никакви идеи и точно когато ми дойде вдъхновението, отново чух шумния полет на мухата. Грабнах тетрадката и започнах да я следя. Тя се завъртя няколко пъти и кацна на тавана над леглото ми. «Сега те пипнах» мислех си аз. Качих се на леглото много внимателно за да не я подплаша, замахнах и хибнах гадината с центъра на тетрадката. Мухата се зашемети и започна да пада. Усмихнах се, но в точно този момент видях как тя направи два лупинга във въздуха, въстанови чуството си за равновесие и излетя право нагоре. Щях да пукна от яд, но за късмет кацна над другото легло почти моментално. Прескочих бързо, доближих се до врага и го цапнах. Заклевам се че улучих 100%, но мухата седеше на тавана. Имах чуството че ме погледна презрително, каза ми «кво искаш бе?», отново наведе глава и продължи да си върши нейните мухешки неща. Аз постоях като гръмнат, а тя излетя отново и кацна над секцията. Бързо скочих от леглото и това беше голяма грешка- хакнах си крака на стола малко пред леглото. Вече бях направо бесен. Хванах стола преместих го малко и се качих на него. Познатият сценарий удряш мухата и нея след това я няма се повтори. Дори не я видях да пада, като махнах тетрадката насекомото просто беше изчезнало. Поогледах се пак, но както предния път не я забелязах. Пак седнах да пиша. Този път само след минута мухата беше готова за следващата схватка. Чух отново жуженето и тя беше над секцията отново, но този път нямах нужда от стол, защото беше по-навътре. Качих се на бюрото с тетрадката. Мухата излетя и казна точно зад кабелите на климатика от хола, които минават през моята стая за да стигнат до външното тяло. Мухата знаеше, че не мога да няправя силен удар там. Все пак се опитах да я убия, но мухата лесно се измъкна. Обърнах се и видях къде е нейното скривалище. Между дръжката на абажура(а бе това на което виси) и тавана винаги има една по-широка част която скрива кабелаците, преди да влязат се свържат с дръжката. Там имаше малко отворче и видях как хитрата муха се пъха в него. Не можех да направя каквото и да е, затова слязох и зачаках. Не след дълго мухата излезе от скривалището си и кацна на тавана. Преместих стола на удобно място и се качих. Мухата беше близо до лампата, затова реших да съм възможно най-близо при удара. Замахнах и стоварих тетрадката върху мухата. При удара мисля, че мухата предаде богу дух. Основните ми аргументи в полза на това твърдение са, че тя започна да пада като камък, но малко след това я изгубих от поглед щото не ми се гледаше директно в лампата. Знаех къде трябва да падне мухата и я потърсих, но тялото на жертвата не бе открито от следствието. Смъртта е почти сигурна, но непотвърдена. Врагът се счита за победен и територията чиста от нашественици.

Край на доклада от битката.
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук


Последната промяна е направена от emi на Чет Мар 24, 2005 11:51 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
emi
МнениеПуснато на: Пет Мар 25, 2005 1:02 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

m_cool

Плачещата девойка

Имало едно време една принцеса, която плачела по цял ден, защото
баща й - кралят й бил забранил да се омъжва. Тя била известна като
Плачещата девойка.
На рождения си ден, тя както винаги седяла на прозореца и плачела.
През това време под прозореца минал красив принц и като я видял- мигом
се влюбил в нея. Тя също го харесала от пръв поглед. Той я попитал защо плаче и тя му разказала историята си. Принцът й предложил да избяга заедно с него в двореца му. Плачещата девойка се съгласила. Те си уговорили среща за вечерта и принцът си тръгнал.
Но вечерта се оказало, че ще има празненство по случай рождения й
ден и принцесата не могла да дойде на срещата. Принцът си помислил,
че девойката нарочно не е дошла и му се е подиграла. Затова не дошъл на следващия ден. Принцесата го чакала много дълго време, но той не се появил. Девойката също се почувствала обидена и подиграна.
Така минали два месеца. Тогава тя се замислила за принца и си казала, че било глупаво от нейна страна да се сърди за такова нещо. По същото време принцът си помислил същото. Всеки тръгнал към двореца на другия. По пътя се срещнали и всеки започнал да се извинява на другия, за това, че му се е разсърдил.
След това момъка и девойката си уговорили да се срещнат вечерта.
В това време царят изпратил дойката на принцесата, която не я обичала много, да я проследи. Тя ги чула и решила да каже на царя, но когато тръгвала, мръднала едно клонче, защото се криела в храстите. Принцът веднага забелязал това. Като махнал клоните, принцесата я познала и двамата разбрали какво е станало.
Отишли при бащата на девойката. Там тя го запознала с принца. Помолила го да й разреши да се омъжи. След много молби царят изпълнил желанието й.
Ден по – късно вдигнали сватба, а след една година им се родила малка
дъщеря. И така заживели щастливо, а Плачещата девойка станала известна като Щастливата принцеса.
След години дъщеричката им заболяла от тежка болест, която можела да се излекува, само ако тя изпие кръвта на двуглав змей. Кръвта трябвало да се вземе единствено от майка й.
Щастливата принцеса веднага тръгнала на път. Когато стигнала видяла, че змея спи. Опитала се да се промъкне скришом зад него, но той се събудил. Започнали да се бият и в битката принцесата успяла да го рани близо до врата с острия си меч. Шурнала кръвта му и девойката успяла да я събере преди змея да я хване.
Когато се върнала тя дала кръвта на дъщеря си и тя оздравяла на часа. Заживели весело и щастливо до края на живота си.
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
emi
МнениеПуснато на: Пет Мар 25, 2005 1:24 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Princess of the Universe

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 88
Местожителство: on the street of dreams

Stranger_Nosferato

Каин

В б л и з к а т а дъбова г о р а живееше стар отшелник. Името му беше Каин, но дали се казваше така, защото в Библията пише за Каин и Авел или защото на елфически думата кайн значи “старо дърво”, това ние не знаем и не можем да знаем, защото родителите му бяха умрели преди много години. Каин беше същински о т ш е л н и к - беше стар, грозен, дългобрад и нисък. Рядко ходеше в града и нямаше много добри приятели,ако не се брой младият кентавър Пресиан, който го посещаваше всеки ден.
Но в стареца имаше н е щ о необикновенно. Той произхождаше от рода на Семеридите, стари племена чародейци и магове, които се учили на вълшебство от Лаксоните, най-древните и силни магьосници. (Те обаче са измрели преди много векове)
Ето защо Каин б е ш е магьосник. Той говореше езика на животните и птиците, беше приятел с ъ с змиите, което не е толкова велико, защото бе такъв с елфите и кентаврите. Общуваше с джуджетата, но не понасяше гномите, може би защото преди шестнайсетина години нарочно бяха счупили единственото му огледало, а той нямаше пари пък и не искаше да си купи ново. Затова си стоеше със спукано огледало.
И не само в лингвистичните му знания се състояха способностите му. Той умееше да се преобразява в бобър, да пали огън само с насочване на пръста си, да вдига тежки предмети от разстояние чрез старата си тояга, да поправя разни неща и какво ли не още. Огледалото си обаче на успя да поправи, защото гномите г о б я х а урочасали и з а т о в а т о й ги ненавиждаше още повече.
Но нека пристъпим к ъ м същността на нашият разказ. Една сутрин Каин тъкмо се канеше да запали огън за да си сготви поредната порция варени корени и извара, когато до него дойде един гном. Аз вече писах за отношението му към тях, така че Каин се подразни.
-Какво искаш?-изръмжа старецът с дрезгавия си глас-Да не искаш да откраднеш нещо, а? Я се пръждосвай от тука!
Гномът обаче не помръдна.
-Изпраща ме Негово Кралско Величество крал Октавиан Втори, владетел и монарх на Западна Лакедония - изрече на един дъх гномът с пискливия си глас -Трябва да се явиш пред него утре по обед.
-Защо? - рече Каин и възнегодува при мисълта да няма да може да дочете ”Релативус да фо сапиенс”(“Нумерология и гадаене”).
-Защото неговата дъщеря Елена е затворена в огледалото си и никой от придворните магьосници не може да я освободи,та той свиква всички такива от цялата страна. В това число влизаш и ти.
“Омагьосана е,а?”-помисли си Каин - “Сега някой трябва да оправя бъркотията, но защо точно аз? Е, все пак съм принуден да се подчиня. Дали пък да не излъжа гнома? Не, не, не става,той вече ме видя,че съм в добро здраве, а пък всеки знае,че нямам някакви неотложни работи, така че ако не отида ме чакат неприятности…”
Гномът вече се подхилкваше; явно се бе досети какво се върти в главата на Каин и ясно осъзнаваше, че той няма избор, затова сега злорадстваше.
-Добре - изхриптя Каин накрая - кажи м… кажи му, че ще дойда, но няма да се застоя много.
-Чудесно! - отвърна му гнома с лукава усмивка и изчезна от погледа на стареца.
Кайн продължи деня си нормално, но когато по пладне дойде Пресиан, веднага му разказа за случилото се, без да крие възмущението си.
-Мисля - рече Пресиан - че трябва да удържиш на думата си. Пък и ще ти се отрази добре,откога не си излизал в “цивилизацията” , ехеее! Отиди. Няма да сгрешиш.
-Е, добре. Обещанието си е обещание. Но нямам намерение да превивам старите си кокали до там, ще ме носиш ли на гърба си?
-Разбира се! Значи утре по пладне, нали? Ще те взема към 10 часа. Ако е само това аз ще си тръгвам вече, че Балтериус иска да ми покаже луноскопа си. Хайде, ще се видим утре!
Речено-сторено. На следния ден по обед Каин беше в царския двор. Той се сбогува с кентавъра и едно джудже го поведе към тронната зала. Там имаше 4 огромни маси (за поне за по 200 човека всяка), а на висок подиум пред всички имаше два богато украсени трона, на които се бяха разположили краля и кралицата. След известно време залата се напълни и тогава кралят стана:
-Поданици мой,извиках ви тук от близо и далече, защото моята щерка Елена Прекрасна бе омагьосана от коварната вещица Муркус. Муркус обаче беше убита и отнесе тайната за освобождението й в гроба. Затова дъщеря ми още е затворена в капан.
С тези думи той махна с ръка и в залата бе внесено изящно изработено о г л е д а л о от чисто злато и инкрустирано с рубини. Но от отразяващата му повърхност гледаше нещо още по-красиво.Това бе самата Елена. Тя беше приказна девойка на не повече от 16 години. С право бе наречена Прекрасна. Очите й бяха като кристални планински езера, устните й напомняха кървавочервена роза, кожата-кадифе, а косата и бе като сноп слънчеви лъчи, огряващи земята.
-Никой придворен магьосник не можа да развали проклятието. Затова който “отключи“ капана на Елена ще получи замъка Ландос и земите Гронда коки в Елия. Освен това негова ще бъде и другата ми дъщеря - Елронда.
Елронда влезе, треперейи като лист. Тя също бе чудно хубава, но красотата й бледнееше на фона на сестра й к а к т о майска роза п р е д карамфил. Но повечето от присъстващите бяха вече прекалено стари за да се интересуват от нея.
Всички магьосници се впуснаха да разглежадат огледалото.Накрая до един б я х а н а едно мнение: огледалото трябваше да се счупи.
-Това се сетихме и ние, но никой не успя да го стори - намеси и кралицата- Стъклото е твърде здраво, затова опитайте и вие.
Всички се изредиха да опитват да разбият стъклото, но без успех. Щом дойде реда на Каин той обяви, че още м и с л и и помоли да бъде последен. Удовлетвориха желанието му.Накрая обаче дойде и неговият ред.
-Ваше Величество, - започна Кайн-стигнах до извода, че огледалото трябва да се счупи с много мощен по магиеска сила предмет, при това не отпред, а отзад. Затова ще опитам с моята тояга.
Той се засили с ръка и хвърли тоягата си. Тя уцели огледалото отзад, право в центъра.То се пропука и пръсна на хиляди парченца. Принцесата “излезе”от него, изтича при родителите си и се разплака.
Но какво всъщност се бе случило с Кайн. В мига, в който огледалото с е пръсна, нещо го пресече п р е з кръста и той се строполи н а земята. Беше мъртъв. Без дса знае, той бе хвърлил точно нещото, в което бе заложена нишката на живота му. Той бе дал живота си, за да спаси нечий друг, макар и неумишлено.

* * *

Месец след това царския двор още беше тъжен. В средата на п л о щ а д а бе издигнат огромен слънчев часовник, на чийто обелиск пишеше със златни букви с много заврънкулки:

На най-достойния човек в това кралство,
дал живота си,за да спаси друг.
Нека паметта му светлее
во веки веков.

Отдолу беше цялото му житие, с най-малките подробности. Пишеше още, че е бил известен като велик маг и прочут чародеец.
От смъртта на Каин Пресиан всеки ден ходеше на гроба на този, иначе безизвестен ч о в е к и шепнеше:
”Почивай в мир, приятелю! Те така и не разбраха, че ти не го направи по собствена воля, но славата ти ще бъде вечна.”
_________________
It's a story of a man
Who works as hard as he can
Just to be a man who stands on his own
But the book always burns
As the story takes its turn
An leaves a broken man



за да помогнеш не е нужно много - кликни тук
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
aladar_64
МнениеПуснато на: Съб Апр 02, 2005 4:41 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Тъмен магьосник

Регистриран на: 05 Яну 2005
Мнения: 115

Вещицата на Черната гора

Имало едно време едно малко селце, което се намирало на една делечна планина. Там всички хора били работливи и неуморни, всички се познавали и всички живяли сплотено. Нямало човек в селцето, който да не знаел за любовта на Стоян и Яна.
Те двамата се обичали много и никога не се разделяли. Заедно работили, заедно се веселили и споделяли мъките си. Но един ден ужасна болест налегнала Яна. Два месеца лежала болната на легло и накрая предала Богу дух. Стоян останал напълно сам. Идвали селяните при него, но той не пускал никого и с нигоко не говорел. Една вечер, както седял сам пред камината на врата се почукало. Момъкът не станал да отвори, но гостенинът продължил да тропа. Накрая Стоян открючил и видял пред прага една старица. Тя се подпирала на бастунче, а косите й били вече побелели.
- Пусни ме, млади човече, да вляза, отдалече идвам.- примолила се старата жена.
Момъкът се смилил над нея и я пуснал в къщата. Седнала тя при него до камината да се позгрее от дългия път, а той я попитал:
- Какво те води, бабо, в нашето селце.
- На път съм тръгнала, синко.-казала старицата.- Децата ми и внуците живеят през няколко села и аз, клетата, трябва да прекосявам планините за да ги видя. Нямаше къде да пренощувам и почуках на врата. А ти защо си сам? Защо не си вземеш невяста?
-Имах си аз невяста, бабо, но черна болест я застигна и си умря млада.- въздъхна Стоян.
Старата жена помълча малко и рече:
- Има един лек за твоята болка, момко. Чувала съм аз, че далеч от тук, в една далечна планина, има една тъмна-тъмна гора, която хората наричат Черната гора. Там живее една добра магьосница, която помага на хората. Иди при нея, пък може и на теб да помотне.
Късно станало и Стоян предложил на старицата да остане да пренощува. Цяла нощ той не заспал, мислил само за думите на гостенката. На сутринта станал рано, приготвил си малко хляб за изпът, насочил старицата накъде да тръгне и потеглил към Черната гора. Девет дена се скитал, накрая се изгубил в една тъмна, тъмна гора. Тъкмо щял да заспи, когато чул женски глас да му говори:
-Какво правиш в тази гора, човече?- гласът звучал нежно и спокойно, но Стоян не можел да разбере откъде идва.
- Дойдох да търся Вещицата на Черната гора. Само тя може да ми помогне.
- Това е Черната гора, а аз съм тази, която търсиш.- отвърнал гласът.
Тогава момъкът видял на крачки от себе си една жена. Тя имала дълги кестеняви пуснати коси и била облечена в тъмно-виолетова, почти черна, дълга рокля. Но кожата и била светла, а лицето й много красиво.
- Знам защо си дошъл, момко. Знам всичко, което се е случило, което се случва и което ще се случи в тази гора. Знам, че мога да ти помогна, но трябва да мине още много много време преди да бъдеш напълно щастлив. Но знам че помагайки на теб, мога да помогна и на своята гора. Готов ли си да чакаш толкова дълго?-попита Вещицата.
- Готов съм на всичко, за да върна Яна. Какво трябва на направя?-отвърнал й Стоян.
-Преди много, много години тази гора не изглеждаше така. Тук имаше животни, пееха птици, танцуваха самодиви, а аз бях пазителка на гората. Получих от слънцето красива огърлица с която можех да правя силни и могъщи магии. Но тук бе извършен голям грях- три самодиви решиха да измъчват хората. Първата се казваше в Болест, втората -Завист, а третата- Мъка. Те се промъкнаха сред хората и до ден днешен им причиняват беди. Слънцето реши да ме накаже, че не съм ги спряла навреме, затова накара птиците и животните да напуснат тази гора. После взе огърлицата и я хвърли някъде из гората. Тогава тук настъпи вечен мрак. Много, много години търсех огърлицата, за да донеса отново светлината и радостта в моята гора, но така и не я намерих. И тъй като тя е някъде тук, моите магии действат само тук. Мога да съживя твоята любима, но трябва да живеете тук, защото ако напуснете гората, тя ще умре и повече няма да мога да я върна. Ще се съгласиш ли да живееш на такова тъмно и самотно място?
-На всичко съм готов, за да съм с моята Яна. Щом трябва да живеем тук- тук ще живеем. Колкото и да е мрачно и пусто- за мен тя е най-светлото слънце. И когато тя е до мен не ми трябват други хора.
Едва изрекъл това момъкът и чул зад себе си звук. Обрънал се и видял, че там, подпряна на едно дърво, стояла Яна. Затичал се Стоян към нея, прегърнал я и я целунал. Усмхнала се край тях Вещицата и им казала:
- По средата на гората, на една поляна ще намерите къщичка, където можете да живеете. Масата ви винаги ще е отрупана с вкусни храни, никога няма да сте гладни. Сега можете да вървите там.
- Но, Вещице, винаги ли ще живеем тук?- попитала Яна.
- Докато огърлицата не бъде намерена, трябва да останете тук, в мрака. Само така мога да ви помогна.
И Стоян и Яна отишли в своята къщичка и заживели там. Сред мрака не се различавали деня и ноща, всичко било еднакво. Кръстосвали влюбените гората, търсели огърлицата, но така и не я намерили. Минало се време, и Яна родила син. Щастливи били родителите, че дето им било здаво и силно. Един ден обаче Яна продумала на Стоян:
-Толкова е тъмно тук! Не мога вече да живея в този мрак. Поне да можех да посрещам сутрин слънцето и да го изпращам вечер. Поне за малко да можеха лъчите да погалят лицето ми.
Натъжил се мъжът от думите на жена си, излязъл на поляната и повикъл Вещицата на Черната гора.
Появила се измежду дърветата тя, облечена в дългата си тъмна рокля и попитала:
- Знаех, че все някога ще ме повикаш, човече. Кажи, какво има.
Стоян въздъхнал и рекъл:
- Яна не се чувства щастлива тук. Иска да вижада как слънцето изгрява и залязва. Не може да живее вече в този мрак.
- Без огрълицата съм безсилна.- отвърнала Вещицата.- но ти можеш да отидеш при Слънцето и да го помолиш отново да озарява с лъчите си нашата гора. Дълъг е пътят до Слънчовия дом, но само там можеш да търсиш помощ.
Благодарил Стоян на Вещицата и тя изчезнала. Върнал се той при Яна, обяснил й какво му казала пазителката на гората, сбогувал се с нея и потеглил на път. Тръгнал той, а дори не знаел ден ли е, нощ ли е- всичко било еднакво. Едва когато излязъл от гората, видял, че тъкоа се съмвало. Видял той светлината и си казъл:
- Колко е хубаво тук, на светло. Да можеше Яна да види светлината...
Вървял той към Слънчовия дом, девет планини обходил докато стигне до там. Влязъл най-сетне в Слънчовите палати, но заварил там само Луната.
- За какво си дошъл чак тук, страннико?- попитала го тя.
- Търся Слънцето. – отвърнал Стоян.
- Моят брат го няма още. Но точно когато аз излязя той ще се върне и тогава ще поговорите. Изчакай го тук.
Зачакъл Стоян. Минали няколко часа и Луната излязла. Тъкмо в този момент влязло Слънцето. Огледало то мъжа и го попитало:
- Кой си ти и защо си тук?
- Стоян се казвам.- отвърал той.- Аз и жена ми живеем в Черната гора. Затова съм дошъл до теб да те помоля да осветяваш денем нашия дом.
- Над онази гора тегне проклятие.- въздъхнало Слънцето.- Аз всеки ден минавам и над нея, но дори така тя е вечно тъмна. Може да се освети единствено ако Вещицата намери своята изгубена огърлица и разавли магията. Дори аз не мога да сторя това.
-Но нали ти си хвърлил огърлицата някъде в гората.
-Хвърлих я много отдавна в тази гъста гора и дори аз не знам къде е.- казало Слънцето.
Благодарил Стоян и тръгнал към дома. Дълго вървял докато стигнал до Черната гора. Там го посрещнала Вещицата:
-Какво каза Слънцето?-попитала тя.
-И то не може да освети гората. Трябва да намерим огърлицата.- отвърнал мъжът и се прибрал в къщичката.
Минала се една година. Веднъж Яна пак казала на Стоян:
-Много е тъмно тук! Не мога и миг да живея в този мрак. Нека да си тръгнем вече от тази гора.
Нещо не можел мъжът да направи за жена си. Минало се време, разболяла се Яна и пак легнала на легло.
Отишъл Стоян при Вещицата на Черната гора и й казал:
-Яна не може да живее вече в този мрак. Разболя се и на легло легна. Няма ли начин да напуснем вече гората.
- Моите магии действат само в гората, защото тук някъде е огърлицата. Ако тя я напусне магията ще се развали и тя ще умре. Само един е начинът да се спаси. Докато част от нея е тук, тя ще живее, където и да е. Ако нейният син остане тук, дори Яна да излезе от гората, тя няма да умре.
Тръгнал Стоян към вкъщи с наведена глава. Върнал се и разказал на Яна онуй, що казала Вешицата. Въдъхнала тя и рекла:
-Няма какво да се прави. Тук ще живеем, няма друг начин.
Минало се още време, силите почти напуснали Яна. Почти не можела да стане от леглото. Дожаляло му не Стоян и отишъл пак при Вещицата и й казал:
- Много е болна Яна. Ще напусем двамата гората, защото иначе тук ще си умре тя. Ще оставим детето тук, да живее при теб.
- Така да бъде.- отвърнала тя.- Но Яна винаги трябва да помни своя син, защото ако го забрави той няма да бъде част от нея и тя ще умре. Недейте да имате друго дете, защото ако това стане вие ще забравите сина си, който е далеч в гората. И ако го сторите тя ще умре.
Напуснали Стоян и Яна Черната гора. Веднага щом светлината докоснала лицето на жената, нейната руменина се върнала и тя оздравяла. Прибрали се двамата в своето село и заживяли там. Но не били щастливи, защото синът им не бил до тях да ги радва. Вещицата се грижела за него- разказвала му приказки, правела магии.
Станало момчето на седем години. Веднъж както си играло детето в мрака се уболо на нещо на земята.
- Ох, боли!- извикало момчето.
Дошла пре него Вещицата и погледнала нещото, на което се било уболо. Вдигнала го от земята и що да види- огърлицата. Сложила Вещицата украшението на шията си и протегнала ръце към небето. Изведнъж изгряло ярко слънце и осветило цялата гора.
- Какво е това?- попитало детето присвикайки очи.
- Това е слънце.- отвърнала Вещицата. – А сега в мен се върнаха всички мои магически сили. Сега можеш да отидеш при майка си и баща си и да живееш с тях.
Посочила тя на момчето пътя към бащиния дом. Погреднало детето за последен път към гората. Различна изглеждала тя, не била такава, каквато я помнело то. Сега тя било светла и хубава. По поляните тичали животни, във във въздуха летели птици. А Вещицата на Светлата гора стояла там засмяна с пуснати коси, облечена в дълга бяла рокля.
-Върви, момче, и блогдари на баща си от мен.- казала му тя.
Тръгнало то на път. Девет дни се скитало само, докато намерило бащиния дом. Почукало на прага и му отворил Стоян. Веднага познал той сина си и повикал и Яна. Дошла и тя, прегърнала и целунала рожбата си. И тримата се засмели, след дългите години мъка. И заживяли щастливи и честити.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
Bizkitka
МнениеПуснато на: Вто Апр 05, 2005 7:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Possessed

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 143

Зубро Зубрев(LoD)

Гандалф в близки срещи от третия вид

Беше сравнително спокоен ден. Птици пееха, хора се шляеха напред-назад по улиците. Всеки се беше запътил нанякъде. Всеки ли? Изглежда не. Един човек цял ден седеше на пейка в парка и хранеше гълъбите. Той бе старец, явно пенсионер, и затова си нямаше и друга работа освен да гледа как гълъбите цвъкат върху обувките му. А името му беше Гандалф Белия.

Да, едно време беше известен. Мечтаеше да обезглави някой дракон и да спечели съкровища... а то какво спчели? Некво златно пръстенче. При това самво няколко карата - от евтините.
И сега, одъртял и въшлясал, си седеше в парка всеки ден...
Веднъж покрай него мина младо момче, с гола глава и ланци на врата. Поспря се пред дядката, погледна го и каза:
- Йо, мен, тва ти ли бе!
Гандалф уморено вдигна поглед.
- Аз съм бе! - каза младежът. - Аз съм Фродо!
- Фродо? - в очите на стареца нещо просветна, сякаш младостта за миг се върна. Той се изправи, извиси се над момчето и каза: - Какво те води насам, пигмей грозен?!
- Хей, хоу, пич, по-спокойно! Що се палиш?
- Ти ми стопи ланеца!
- Кво?
- Моя пръстен! - ревна Гандалф. - Ти го изгори!
- Е, нали се разбрахме! Всички доказателства се унищожават. Нали не искаш полицията да ни пипне с дрогата? - попита Фродо.
- Дрогата е лошо нещо!
- Ама като пафкахме на тавана говореше друго, а?
Гандалф замлъкна.
- Хехе. - каза Фродо. - Виждаш ли какво прави старостта с хората? - Гандалф кимна. - А искаш ли да върнеш старите дни?
Гандалф кимна.
- Добре. - каза Фродо. - Скътал съм си малко трева ако срещна стар приятел като теб. Ела у нас, ще го отпразнуваме.


Така двамата се отправиха към апартамента на Фродо, където се напушиха като... абе и аз не знам като какво.

Но нека оставим тези две заблудени души и да хвърлим поглед към един друг персонаж, който е може би най-важният в тази история. Той всъщност е и най-важният на целия свят, защото сам го е създал. Да, това е Господ. Същата вечер той беше решил да слезе на земята, за да види как живеят чадата му. И познайте пред коя къща попадна! Точно така, пред дома на Фродо!

Почука на вратата. Отвори му леко залитащ младеж. Беше много симпатичен, затова Бог реши да му разкрие самоличността си:
- Аз съм Гос...
- Да, да.- прекъсна го Фродо. - Искаш пиене.
- Не, не. Аз...
- Искаш жени?
- Не. Аз съм Господ!
Фродо замълча, помисли малко и затвори вратата. Отвътре се чу глас: "Тоя здравата се е напушил, горкият".

Когато Фродо се върна на тавана при Гандалф, го попита:
- Ей, дърто, ти откога не си забивал някоя?
- От много време. - призна си Гандалф.
- А какво ще кажеш за това маце?



Както се беше напушил, на Гандалф мацето му хареса.
- Хайде да ходим при нея да я видим. - предложи той.

Светлини проблясваха на дансинга, тела се кършеха в нещо средно между танц и пиянско олюляване, а музиката кънтеше в ушите с досадния си, натрапвящ се ритъм и стандартно тъпия текст. Двама души си пробиваха път през дрогираните рокясали младежи. Това бяха не кой да е, ами Фродо и Гандалф (да де, това се очакваше).
Те вървяха напред и се оглеждаха наляво-надясно в търсене на Ам-Гъл, бившото гадже на Фродо. Той все още пазеше гадни спомени от последната им среща; по време на една оргия Ам-гъл му захапа пръста (неволно беше, друго нещо искаше да налапа) и оттогава на Фродо очевидно му липсваха някои части на ръката.

След краткото лутане (по време на което Фродо беше наповръщан от едно наркоманче), двамата откриха Ам-Гъл. Беше се излегнал в един фотьойл с кръстосани очи и замислено гледаше тавана.
Двамата се приближиха до него и когато ги видя, той викна:
- Ам-ам!
Фродо инстинктивно си дръпна ръката, да не би този път да загуби и някой палец. А-Гъл се изправи и каза:
- О, Ганди. Много време мина...
Ам гъл изглеждаше някак угрижен, разтревожен от нещо. Фродо не долови веднага какво е, но натрапчивото усещане за скрита тъга все още оставаше изписано на съществото.
- Ам-Гъл... - започна Фродо, който май успя да разбере какво не е наред. Приближи се до него и му прошепна: - ...Ти да не си импотентен?
Ам-Гъл трепна от изненада, но след секунда кимна и очите му се насълзиха.
- Работата е ясна. - въздъхна Гандалф. - Спокойно, момче, ей сега ще ти оправим проблема. Знам един чудесен лекар, той ще се погрижи за теб.

Ам-Гъл се усмихна и заподскача след тях.

Колкото и да е странно, тримата обиколиха всички лекари в града, но никъде не успяха да намерят някой, който да се осмели да се изправи пред проблема на Ам-Гъл. Основната пречка беше, че щом си свалеше гащите за преглед, малкият олигофрен налиташе на хората, за да... хъм, за да си упражни животинския порив върху тях. Накрая се прибраха на тавана на Фродо и се замислиха...
- Абе, малък перверзник такъв. - каза Гандалф с мъдро изражение. - Защо ти трябваше да яздиш медицинската сестра бе?
Ам-гъл погледна с виновно изражение и си замълча.
- Знаете ли...- каза Фродо. - Може би от тревата ще му стане. Сигурно това е лекарството!
Ганди и Ам-гъл го зяпнаха учудено.
- Ами това е! - викна гордо Ам-гъл и погледна между краката си. - Да се напушим, безценно, да се напушим и ти ще се съживиш! О, да, безценно!

Петнайсет минути по-късно от тавана вече се носеха странни звуци, а Фродо и Ам-гъл се наливаха обилно с водка. По някое време на Гандалф му прилоша и той каза на двамата:
- Ауе аз отивам да драйфам уе...
И се заклатушка по стълбите към кенефа. Влезе в малката стаичка, наведе се над тоалетната и започна да си повръща червата. Когато усети, че вече се чувства не толкова зле, реши да пусне и една вода - ей така, нали кенефа все пак си е за това.

Но когато започна да пикае, си нямаше и представа че ще чуе странен тенекиен глас:
- Абе гледай къде се облекчаваш бе!
Той сведе поглед надолу и видя лако извънземно, със злени антенки и три очи, да го гледа от тоалетната чиния.
- О... бъф. - каза Гандалф в неуспешен опит да си раздвижи езика и да каже нещо горе-долу смислено.
- Ама айде стига бе!
- Ъ?
- Стига си ме препикавал бе!
- А... ясно.
Магьосникът закопча ципа на панталоните си и пак зяпна извънземното.
- Ама ти какво животно си?
- Аз съм представител на марсианския спасителен отряд, дошъл тук да дири нашия изгубен предводител. Мисията е от първостепенна важност и затоваааааа.......

Извънземният потъна нейде в канализацията когато Гандалф пусна водата.

Гандалф се отправи залитайки към таванската стая с мъгливата мисъл да сподели с другарите си по чашка необичайната среща. Блъсна вратата, влетя в помещението и се помъчи да фокусира образа пред себе си. Не успя, но в съзнанието му остана странно натрапчивото усещане, че Фродо и Ам-гъл правеха нещо, което не би трябвало да правят двама разумни хетеросексуални индивиди. Разбира се, Гандалф не формулира мисълта си така - той просто си помисли "Абе Фродо наистина ли му ****?"
Веднага се чу звукът от бързо закопчан цип на нечий панталон, Ам-гъл и Фродо се изправиха на крака (доколкото можеха) и Гандалф ги успокои с фъфлещо произношение:
- Не знам какво сте правили тука, момчета, ама пък и не искам да знам.
Фродо тъкмо мислеше да обясни, че на Ам-гъл внезпно му се е припикало, отворил си е ципа, после Фродо е залитнал и е паднал върху него. За нещастие обаче Фродо беше мъртво пиян, което практически го лишаваше от възможността да свърже няколко думи в смислено изречение.

Тъкмо в този момент обаче вратата зад Гандалф се пръсна на трески, последвана от синкавобял лазерен лъч. На празното място застанаха трийсетина десетсантимертови зелени човечета, насочили малките си атрибутчета (за лазерчета става въпрос) към тримата пияни.
- Този! - каза един марсианец, който между другото беше мокър до кости, и посочи към Гандалф. - Този ме опика!
- Баси... - измрънка Гандалф под мустак. - Много неочаквани обрати се появиха в тоя сценарий...

След половин час Гандалф, Фродо и Ам-гъл бяха на покрива на сградата, всеки завързан за някой гръмоотвод. Марсианците се суетяха напред-назад и си подвикваха един на друг. В крайна сметка не правеха нищо, защото бяха докопали "тайните запаси" на Фродо и в момента бяха доста некоординирани.
- Ейш! -викаше един от тях. - Нема'д'пипш!
- Ама таз бутилка аз си я намерих бе!
- Ей, вие четиримата, спрете да се карате!
- Бръх...
- Мали, мали... а това нещо какво прави?
- Мня.
- Не пип' там!!!
А героите седяха вързани за гръмоотводите, ситен дъждец капеше над тях, а нейде в далечината проблясна мълния.
- Ганди...
- Да, Фродо?
- Ам Гъл почна да се възбужда май...
- Как разбра?
- Ми... - посочи с глава Фродо, тъй като ръцете му бяха вързани. - Нещо в панталоните му очертава смътния образ на дръжка от метла.
- Аха....

Заваля силен дъжд. Порой се заизсипва над участниците в нелепата сценка. Пияни марсианци търчаха и трошаха бутилки в малките си зелени глави, от някъде се дочу песен: "Ветровееее, носят ме през нощните кладииии...."
Отвсякъде хаос, бъркотия, крясъци, врява, анархия, Лили Иванова, разруха, безмислие....
- Стига! - викна Фродо. Всички го зяпнаха (доколкото можаха). - Не издржам вече! Вие, нескопосана сган! Десет години кръстосвам космоса с хаймани като вас! Писна ми!

Марсианците се спогледаха.
- Ъъъ... моля?
- Аз съм, въшльовци! Аз съм Бакруд'н'фарагот'скипитрул Маркестриевенскичкорменевски! Аз съм вашият предводител!!!
При тези думи той разкъса чорапогащника, с който беше завързан, разкъса кожата си и отдолу се показа дребно марсианско същество. Той викна:
- А вие сте едни нищожества! Мразя ви! Пукнете всичките!
Трясна светкавица и бившият Фродо падна на земята с пламтящи антенки.

- Зугруб! - викна един марсианец и целия отряд понесе водача си към миниатюрния им кораб.
- Не! - крещеше водачът. - Нееее! Помощ! Спасете ме! Неееееееееееееееееееееее...

Летящата чиния се стопи в далечината. Гандалф погледна Ам-гъл и каза:
- Ам-гъл, това да ни е за урок.
- Да.
- Следващия път ще сме по-внимателни.
- Аха.
- И няма да пием толкоз, че цяла вечер виждам разни зелени човечета.
- Тъй, тъй.
- Айде да си ходим.

Двамата се развързаха и отидоха в таванската стаичка, където се наспаха хубаво и Ам-Гъл най-после успя да задоволи жаждата си за... бананови кексчета.

А сега, дори в този момент, някъде из космоса се носи един кораб, пълен с глупаци.
- ААААА! Пукнете, нещастници!



К Р А Й
_________________
Long for the rapture again
Crave for the pristine light
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Bizkitka
МнениеПуснато на: Вто Апр 05, 2005 7:45 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Possessed

Регистриран на: 17 Сеп 2004
Мнения: 143

Зубро Зубрев(LoD)

Леголас в спасителна акция

Мигът бе дошъл.
След дълго обмисляне на планове и стратегии времето за разплата беше настанало. Сега той, Леголас, стоеше очи в очи със своя противник, Господаря на Мрака, Черната Сянка, самият Саурон.
Нито едно мускулче на лицето на елфа не трепна, докато се взираше в очите на врага. Сега най-после щеше да се разбере кой е по-добрият.

Леголас изкриви лицето си в подла усмивка, изгледа Саурон злобно и каза простичко:
- Асо спатия.
Саурон нададе вой и хварли картите си на масата.
- По дяволите, Леголасе, играеш нечестно! - ревеше той, докато Леголас прибираше залозите.
- Аа, пич, без тия. Ти лично раздаде картите.
- Мама ти зеленогорска... - кълнеше Саурон и се изправи в цял ръст. - Помни ми думите, някой ден аз ще победя!...
- Мда, а дотогава можеш да приготвиш обяда.

Саурон се оттегли в кухнята мърморейки, а Леголас качи краката си на масата, излегна се във фотьойла и се отдаде на спомени...
Помнеше всичките си приключения със Задругата, когато трябваше да унищожат самия Саурон. Разбира се, те победиха. Фродо си купи малка спретната вила във Флорида, а останалите хобити си народиха хобитчета и заживяха щастливо до края на дните си. Арагорн пък не се оказа обратен, за какъвто го мислеше, и реши да се чифтосва с лейди Арвен през свободното си време. Затова сега той, Леголас, най-важният член на задругата бе останал... безработен.

Саурон се показа на вратата на кухнята и смръщен заяви:
- Свършили сме питките лембас...
Ала точно в този миг през отворения прозорец влетя стрела с увит пергамент около нея, и цапна Господаря на Мрака точно между очите.

... Саурон се гътна на пода с тихо гъргорене. Не му се случваше за първи път да го цапват така силно - преди години едно копеле бе решило да му клъцне пръстите и оттогава Черния Лорд беше по-внимателен с хората с мечове.

Леголас погледна приятеля си, който се гърчеше в агония, и повдигна замислено едната си вежда. Стана, отиде до Саурон и извади стрелата от шлема му. Тя беше доста тежка, явно бронебойна, и както казахме около нея бе увит пергамент. Леголас го разгъна и засрича:
- "Помощ Леголасе точка аз съм затворена в замъка на злия лорд Зафейрус против волята си точка моля те запетайка помогни точка от лейди Арвен точка"... И таз добра. - въздъхна той. - Какво мислиш за това, Сауроне?

Саурон изпусна измъчен стон. Леголас не можеше да разчита на помощта му през следващия час. Затова реши сам да си сформира задруга, да спаси Арвен и да я отмъкне под носа на лигавия подлизурко Арагорн. Стара вражда, какво да се прави...

--------------------

Минути по-късно Леголас вече си беше стегнал багажа и взе експресен полет до Мордор. За да победи Зафейрус щяха да му трябват един-двама Назгули, а пък той нямаше нито секунда за губене.
Когато пристигна при кулата на Барад-дур там вече беше следобед, слънцето грееше а птичките пееха жизнерадостно.
Влезе в крепостта, полута се насам-натам, но така и не откри Назгули. Тъкмо започваше да се отчайва, когато сред коридорите на крепостта се натъкна на огромен открит басейн, където деветима черни духове по шорти се плацикаха кротко във водата.
- Ей, цигани! - ревна Леголас. Назгулите го зяпнаха недоумяващо.
- `Ко искаш бе, бате, не видиш ли тука че са кефимъ? - попита спокойно един, който беше по-черен от останалите и явно се пишеше като главатар на бандата.
- Кой е шефа тука?
- Аз бе, бате. - отговори същият Назгул. - Седефчо ми викат. А ти за что си дошел?

Леголас отсега предчувстваше, че работата не върви добре.

Леголас гледаше Седефчо с леко недоверие.
- Скивай ся пич, трябва ми транспорт. Те за туй съм дошел. - каза той.
- Аа, немаш проблем батка, туй ш`ти го уредиме.
Леголас се зарадва. От доста отдавна си мечтаеше да поязди една от ония назгулски птици, всяващи страх с крясъците си.
Седефчо махна с ръце и каза на другите:
- Братя мангасари, на тоз блондин му требе нещо да стигне некъде. Ш`му помогнем ли?
- Дааа! - ревнаха останалите и, къкто си бяха по шорти, наскачаха от водата и се отправиха нанякъде. Леголас и Седефчо ги последваха.
- Ей сега ша видиш батка едно чудо на природата.
Точно в този момент влязоха в обширна зала, покрита цялата със сребро, злато, изумруди и изключително остра миризма на лайна. А в средата на залата стоеше най-странното и тъпо изглеждащо същество, което беше виждал. Нещо подобно на змей... но явно имаше хемороиди.
- Аа... това ли ще яздя? - неуверено попита Леголас. - Ама очаквах да пищи и да всява страх...
- А, бате, за писъци немаш проблем. - при тези думи Седефчо заби коляното си в ташаците на змея, който нададе зверски рев.

С мисълта, че е обречен, Леголас възсезна змея, среса удивително красивата си руса коса (той си я обичаше, нищо че му викаха блондин) и отпраши надалеч, към замъка на Зафейрус.
Тогава Назгулите останаха сами в крепостта и един каза:
- Абе, требеше ли на тоъ да му дааме змейо?
- Нема значение. - каза Седефчо. - Той сам ше се оправи.
След това деветимата се отправиха обратно към басейна, за да продължат следобедната си баня.

Дий! Дий! - пищеше Леголас, докато змеят, подкаран на трета охлювска, едва креташе из небето. - Дий, мам ти стара, дий!

А змеят, уригвайки се, залиташе напред-назад и беше на косъм да се стовари на земята. Пътуването беше дълго и мъчително, но най - накрая, след целия ад от противните газове на змея, Леголас се добра до замъка на Зафейрус.
Това беше възможно-най-красивият замък, който Леголас бе виждал. Огромни черни кули, окичени с табели:

"Лорд Зафи - салон за разкрасяване". Леголас пристъпи напред, бутна тежките порти на замъка и се заизкачва по дълга каменна стълба. Накрая стигна до върха на кулата. Бутна вратата на една стая, и, развявайки буйните си коси, влетя в огромна зала. Там седеше лейди Арвен, а Зафейрус се беше надвесил над нея.
- Какво искаш? - попита Зафи, щом го видя.
- Педикюр. - отговори Леголас. - Ъъъ, искам да кажа, пусни лейди Арвен!
- Така ли? И защо? - ухили се Зафи.
- Защото.. защото... абе я давай мацето!
При тези думи Леголас грабна Арвен и остави Зафи сам и втрещен.

Да... това беше краят на змея. Той служеше на своя господар Леголас дълго и вярно, но накрая съдбата накара горкото старо животно да се примири с участта си. Когат овидя мъртвия змей, Леголас бе потресен.
- Мамка ти, баш ся ли намери да заспиш ма!
Арвен само седеше отстрани и мълчеше, докато огорченият Леголас тегли една майна на змея и тръгна да си ходи.

- Не бързай толкова, блондин! - чу се глас зад него. Той се обърна бавно и погледна злобно. Срещу него стоеше лорд Зафейрус - злият маг, притежаващ силата да контролира цели светове! - Значи реши да си тръгнеш с куклата, а?
- Теб какво те бърка, Зафи? - заяде се Леголас.
- Какво ме бърка ли? Та това е най-скъпата кукла в кварталния Sex-Shop!
Леголас погледна Арвен смутен и видя, че е направена от гума.
- Мамка му... Ами аз по-добре да си хода...
- А, без тия. - озъби се Зафи. - Ти нахлу в салона ми и открадна куклата! Сега ще пи платиш за стореното!
- А, чекай ся...
- Стига! Дойде време за разплата! - очите му светнаха в червено. - 50 долара!

Леголас замръзна. Нямаше дори пукната пара, а пък и 50 долара си бяха множко за него. Оставаше му само да бяга. Или... да се бие!
- Няма да платя! - заяви твърдо той. - Аз съм Избрания! Аз съм силен! Аз мога! Аз владея кунг-фу!
- Ще ти се. - каза Зафейрус, след като го отупа набързо. После нарами куклата на рамо и се отправи към замъка си...

-----------------------------

ЕПИЛОГ (няма нищо общо с "епилация"):

Леголас се завърна в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне.
И тихо него Саурон прегръща
да приласкае скръбни педераси...



КРАЙ
_________________
Long for the rapture again
Crave for the pristine light
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Light_Lord
МнениеПуснато на: Съб Май 21, 2005 5:29 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Светъл философ

Регистриран на: 18 Сеп 2004
Мнения: 59
Местожителство: Where Light will be found

Light_Lord

Откритията на лирическия субект в един изгубен в мъглата и мрака свят

Отново настъпи нощта. Христо за пореден път умуваше над нещата ,случващите се край него. Момчето се намираше в стаята си – единственото място ,в което пребиваваше през своето не учебно време. Помещението нямаше лош вид – бе просто една обикновена стая на едно шестнадесетгодишно дете. В центъра и лежеше легло ,покрито с одеало. По лавицата срещу него бяха наредени тридесетина книги ,а около тях се поместваха различни снимки. Нощната лампа на бюрото осветяваше някакво малко тефтерче и химикалка. Тишината бе нарушена от въздишката на момчето ,седящо на близкия стол. Христо се наведе напред и светлината освети лицето му. Под очите му падаха тъмни сенки ,а черните му очи едва ,едва стояха отворени. Той винаги прекарваше свободното си врем сам ,мислейки ,питайки се: “ На къде отива този свят? Какъв ще е утрешния ден? “. Младежът отпусна глава на лакътя си и започна да почуква леко с химикалката по лампата. Случките от изминалия ден нахлуха за пореден път в ума му ,но той се опита да ги игнорира. Христо не искаше да има нищо общо със света около себе си – докосваше се до него колкото да задоволи човешките си нужди. Действителността не му харесваше ,плашеше го. Всеки ден бе борба ,всеки ден се сблъскваше със сивия и тежък живот ,с този изгубен в мъглата и мрака свят. “ Защо не мога да съм нормален? Защо не съм като другите? “ – такива мисли минаваха през главата му ,защото той наистина не бе като останалите ,беше различен. Това обаче само му вредеше – почти никой от училище не го харесваше – не заради лошо държание или характер ,а защото бе особняк. Докато другите прекарваха времето си навън по кафенета и дискотеки – Христо си оставаше в къщи и това до някъде го правеше щастлив. Всичко щеше да бъде идеално ,ако го разбираха ,ако не го дразнеха и обиждаха.Нима не можеха да го приемат такъв ,какъвто е? Явно не можеха ,а може би не искаха. Изглеждаше ,че за хора като него място на този свят няма ,хора с мислене ,различно от стандартното ,чийто кръгозор е по – голям ,с обширни планове и воля за тяхното изпълнение.
И въпреки това животът го отхвърляше. Христо не съдеше хората ,а се съгласяваше с техните постъпки и виждания ,защото те просто си бяха такива. Вината бе във времето и средата на живот ,в които се намираха. Всички се поддаваха на “ вятъра ” – просто вървяха по инерция без много ,много да се замислят. Този безчестен и суров свят ,изпълнен с пороци и неправди – той правеше хората коравосърдечни ,нагли и мразещи околните. Но не е и Христо – той знаеше ,че е различен ,че му е определено да направи нещо голямо ,нещо ,което ще отвори очите на другите. Момчето бе едва на шестнадесет ,а умът му се занимаваше с неща непонятни на повечето на тази възраст. Никога нямаше да каже на останалите какво мисли ,никога нямаше да сподели вижданията си със света. Щяха да го сметнат за луд и животът му щеше да се влоши още повече …
“ Само да можех да се махна … “ – помисли си Христо. Ако само имаше възможността да заживее на друго място ,с други хора. Да – за това той си мечтаеше – за един по-добър свят. Но не е ли това ,за което мечтаят всички? И ако е това е така с какво е различен той? Може би трябваше да стане като другите – така проблемите щяха да намалеят ,щеше да има много приятели ,да живее по – добре – да изпълни мечтата си.
Ала не. Не това бе начина. Баща му веднъж му беше казал: “ Само защото някои хора не те харесват не значи ,че трябва да се променяш. Винаги ще има и такива ,които ще оценят теб и това ,което правиш. “
Христо стисна зъби. Нямаше да се отказва ,нямаше да се поддава на течението. Сам щеше да намери своя път през мъглата и мрака ,щеше да открие своята светлина ,която да го отведе на вълшебната пътечка със златни плочки. Проблемите винаги съществуваха ,човек винаги можеше да падне. Важното бе да намери сили да стане и да продължи напред.

_________________

You should follow God's teachings ...
Do not Interfere with me. I AM JUSTICE.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Yahoo Messenger MSN Messenger
Kal4o
МнениеПуснато на: Пет Юни 10, 2005 6:49 am    Заглавие: Разказ:Моята История Отговорете с цитат

Гад Мръсна

Регистриран на: 23 Сеп 2004
Мнения: 56
Местожителство: София

Сега ще ви разкажа моята история ... историята на дете на разведни родители.Ами гадно е ... наште се разведоха преди 4 години а още живота не ми се е стабилизирал от това ... С баща ми се виджам два пъти в месеца , а през другото време със с майка ми ... Чувствам се неудобно да говоря така открито ... никой не би иска да си признае че е живял в мизерия ... и ми трябваше немалко време да се реша да говоря ...ето историята на една раздяла:
Година 2000.Лято.Майка ми и баща ми се карат за пореден път ... викат си ... опитвам се да не ги слушам ... не мога ... майка ми влиза разплакана в детската стая за пореден път ... и така много пъти ... и един ден майка ми каза на мен и на брат ми:
-Подадох молба за развод ... не мога повече така ... казвам ви за да се подготвите да знаете ... с баща ви ще се развеждаме ...
Не знам защо , но тогава тази мисъл не ме разтрои ... казвах си че може да си промени решението ... мислех си че няма как да стане .. но стана след 1 месец дойде писмо до баща ми ... призовка за разводно дело ... баща ми се замисли нещо ... и след това ни извика всички в хола . И каза:
-Майка ви явно иска да се развеждаме ... нека си тръгва ... вие оставате с мен.
на другия ден баща ми отиде на работа и каза на майка ми:
-само да си ги взела ще ти разгона фамилията ...
Какво направихме ли?Изнесохме се ... взехме по една чанта с дрехи ... майка ми извика една нейна приятелка и натоварихме багажа си в колата й.Отидохме при майката на майка ми (баба ми).Тя живееше в центъра на ул.леге 1 ... винаги обичах да ходя при нея ... но този път не се радвах докато искачвах 100-те стъпала до последния етаж ... този път мислех ... Какво ще става сега?
Нанесохме се фа живеем при баба ми ... Тя държеше стая и кухня в общинско жилище със съквартитанти една миризлива бабичка и сина й ... нямаше баня ... само тоалетна ... при това обща ... ..В последствие сложихме душ в тоалетната ... грозна гледка ... все едно.Струва ви се странно?ужасно?нищо още не сте прочели ...
В една стая живяхме и спахме трима души ... аз,брат ми(с две години по-голям от мен) и майка ми ... при това на две легла ... майка ми и брат ми спаха на по-голямото ... Стаята поне беше сравнително голяма ... за това пък студена , постоянно на последния етаж с изглед към ламарините на Бонжур.Жилището нямаше асансьор и всеки ден изкачвах няколко пъти по 100 стълби.И така искарах 4,5 и 6-ти клас ... всеки завършен с пълно 6 ,ходих и на Алианс,едвам смогвах да пиша домашни , за сметка на което получавах по 1 лев на ден за училище ... а лятото стоях в софия защото нямаше кой да ме заведе на море ... майка ми едвам смогваше да издържа и мен и брат ми .... въпреки това ни взе компютър за да се почувстваме по-добре ... баща ми си взе нов апартамент за да скъса с миналато в стария квартал ида се пренесе по-близо до новата си работа ... беше взел заем и всичките му пари отиваха за погасяването му ... Почна да дава издръжка от 100 лева за мен и за брат ми(които отиваха само за курса ми по английски език ...)Казваше че живеел с по 100 лева на месец ... не му вярвах ... общи приятели на с-вото казваха че са го виждали по ресторанти и заведния всяка вечер ... все едно ... Брат ми си взе изпитите след 7-ми клас в онова жилище ... нямаше много добри условия за живот но ноеговото не беше нищо в сравнение със 2004 година ... Пролет 2004.Дъждове ... таванската стаичка пак е студена ... аз тъкмо съм си легнал ,а тавана тече от 5 места ... нямам против ... даже ме унася по -лесно ... 2 часа посред нощ ... чу се някакъв тътен ... тавана падаше ... аз се усетих какво става и едва успях да покрия глава ... нещо ме удари по ръката чу се звук от чупене нещо ме посипа по главата ... когато всичко спря ... светнах лампата ... 1/3 от тавана беше паднал едва миналия ден бяхме преместили едното легло от там защото течеше вода по стената ... късмет а?едно парче бешя ударил компютъра ... слава богу само кутията се нарани ... цялата стая обаче беше в парчета мазилка и прах а през гредите се виждаше нощното небе ... вятъра свистеше вътре в стаята ... нямаше къде да ходим ... спахме в стаята ... Майка ми отиде до общината следващия ден и им каза какво е станало ... те пък отговориха че ще пратят комисия за оглед ... през това време пренесохме по един дюшек в една празна стая на съседката от долния етаж ... имаше мокет ... и дюшек ... ставаше само за спане ... за това и го ползвахме ... постоянно се местехме ту горе ту долу по стълбите ... чувствах се като в мезонет ... в стаята имаше хлебарки и за това и сега ги ненавиждам ... както си лазят и се качат на дюшека ... че и по тебе ... една нощ се събудих и видях хлебарка върху себе си ... искарах си акъла ... махнах я и я смачках 1000 пъти ... тази нощ не можах да заспа ... постепенно се пренесохме в долната стаичка ... разглобихме мебелите и ги сглобихме наново ... заживяхме на два етажа ... Комисията от общината обяви стаята за "неубитаема" но въпреки това не ни даде нова ... нито ново жилище ... и живях сред кашони ... писах домашни на една ниска масичка в ъгъла на стаята(която пък имаше излгед към улицата и се чуваше как всеки ходи и говори по нея ... всяка сутрин се събуждах от шума на ремонти ... от тогава и не мога да спа до по-късно от 7-8 часа ... )Целия 7-ми клас го карах така ... пак искарах пълно 6 ... взех си изпитите и си влязох в същото 127-мо училище ... поне него си го харесвам ... то и едно компютърно клубче ми бяха 2-рия дом ... там си прекарвах времето за да не обръщам внимание на това как живея ... Майка ми си взе висшето като учеше на пода и посред нощите ... цялата стая беше в учебници ... в лятото на 2005 ни дадоха новото жилище ... най-накрая ... оказа се апартаменче в Надежда ... и в момента съм в него ... и седя в стаята и пиша на новия компютър който майка ми взе пред 2 месеца ... той поне е хубав ... за разлика от всичко друго в живота ми ... Тук е малко по-просторно ... има стая с балкон и кухня ... пак сме на последния етаж , но поне има асансьор .. има и баня ... няма съквартиранти ... доволен съм ... преди 3 дни и тук протече покрива от бурята ... поне е в коридора ... Очертава се и тази година да я завърша с пълно 6 ... поне отдогодина ще взимам стипендия ... майка ми продължава едва да смогва като работи на 3 места ... а аз и брат ми й помагаме когато можем ... Не съм ходил на море от 5 години ... не съм имал и приятелка просто защото нямаше какво да предложа ... нито можех да я заведа на кино ... нито да я покана у нас ... от храненето с боклуци напълнях ... сега се опитвам да си оправя живота ... може и приятелка да си намеря ... и все пак ... Струваше ли си всичко това?ДА!защото сега съм по-самостоятелен , по-издръжлив и по-добре подготвен за живота ... Нищо от горе споменатото не се е случило умишлено ... това е животът ми ... съкратена версия ... спестил съм ви няколко мизерии ... Но мисля че моята история доказва защо човек никога не трябва да се отказва ...
/тази история беше по истинкси случай ... дано най-накрая да съм й намерил място/
_________________


http://kal4o.deviantart.com/


I can see you pass, I can hear you speak.
I can feel your heart, beating so weak.
Are you anxious or merely scared?
I shouldn't trouble myself cuz you wouldn't care...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
фея на зъбчетата
МнениеПуснато на: Вто Юни 21, 2005 10:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 23 Яну 2005
Мнения: 328

Бягство (разказ)

Тя тичаше. Тичаше по непознати улици, покрай все едни и същи къщи. Луташе се без посока в някога до болка познатия й квартал, сега превърнал се в бездушен затвор. Звукът от стъпките й отекваше глухо в почти празната улица, а стъпалата й оставяха следи по затрупания със сняг тротроар.
Тя тичаше. Безуморно. Безспир. Краката й бяха вкочанени от студ, отдавна не усещаше изстиналите си пръсти. Почувства как нещо солено капна върху безкръвните й устни. Сълза. Не помнеше да е плакала.
Тя тичаше по тротроари с изпочупени плочки, заобикаляше затрупаните от сняг коли. Подхлъзна се. Падна. Стана. И продължи да тича без цел, без посока. С единствената мисъл да избяга колкото се може по-далече.
Тя тичаше. Под снега. Снежинките покриваха с искрящо бял воал прекрасната й коса, порцеланово бялата й кожа сякаш се сливаше с белотата наоколо. Безмълвната картина заплашваше да я погълне. Да я обезличи. Да я претопи и да я промени завинаги. Защо не можеше да бъде като останалите? Защо трябваше да се чувства различна? Защо въпреки снежнобелия простор наоколо се чувстваше притисната от обграждащия я свят? Защо въпреки ледено студения въздух, нахлуващ със свистене в дробовете й, усещаше, че се задушава? Защо се чувстваше толкова застрашена и от неколцината безлики минувачи, с които се разминаваше? Защо...?
Тя беше сама. Както винаги. И продължаваше да тича.
Металната телена ограда се изпречи насреща й, спирайки устрема й. Не можеше да продължи. Да се върне обратно? Немислимо. Тя никога не поглеждаше в миналото, каквото и да се случи. Отчаяно вкопчи пръсти между пролуките и разтърси мрежата, така че целият сняг се посипа отгоре й. От устните й се изтръгна сподавен стон, а изпод притворените й клепачи се изтърколи още една сълза. Изведнъж й стана студено и самотата й се стовари с цялата си тежест върху нея.
Защо бягаше? От какво? Нима не можеше да стане част от това общество, без да губи себе си? Нима не можеше да има приятели и без да престане да бъде различна? Нима не можеше да се прибере вкъщи, при семейството си, и да се опита да скъси разтоянието между него и себе си? Трябваше. Трябваше да се освободи, да разруши грижливо градената с години невидима стена, отделяща я от околните. Защото се нуждаеше от тях. Болезнено се стремеше към сигурност, любов и приятелство. Трябваше да намери някой, на когото да може да се довери, някой, който можеше да й ги даде. Трябваше.
Бавно, много бавно, тя се обърна с гръб към омразната ограда и вдигна поглед към улицата, от която беше дошла. В края й съзря светлина, която за момент я заслепи. Слънчевите лъчи затрептяха по капчиците разтопил се скреж върху миглите й. Внезапна руменина обагри страните й, а очите й възвърнаха блясъка си.
И тя завървя. Бавно, първоначално несигурно, а после все по-уверено, тя тръгна по улицата, от която бе дошла. Към светлината.

___________________________________________________
Мисля, че полудявам... Този разказ станах да го пиша един час след като вече си бях легнала и не можах да заспя... така че бъдете снизходителни... Rolling Eyes
_________________
Crash.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
As7raL^Pr0j3c7
МнениеПуснато на: Вто Юли 05, 2005 10:23 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Be Psychedelic...

Регистриран на: 16 Апр 2005
Мнения: 100
Местожителство: In My Dreams !

Трип

ASTRAL
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя MSN Messenger
MARRY-KATE
МнениеПуснато на: Чет Юли 14, 2005 9:21 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 23 Сеп 2004
Мнения: 127
Местожителство: alone in my pain...alone in this world...like I always `ve been

Две усмихнати очи
Скърцане. Отваряне на врати. Отново пътувах в автобуса, за да стигна навреме за училище. Таях надеждата, че ще ми се случи нещо странно, магическо...Но явно пак нямах късмет! Същите хора, същите улици, които вече нямах сили да гледам. В очакване на онова приказно вълшебство уморено притворих очи и заспах. Пренесох се някъде далеч от всекидневието, в една приказна страна, където всичко беше съвършено. Но въпреки това усещах как собственото ми отегчение от света стои и ме наблюдава, присмива се и се радва на новата си жертва. Събуди ме познатото скърцане. Този път, противно на всеки друг, не си обърнах, а продължих замаяно да гледам през прозореца, мислейки за съня си. Изведнъж чух смях - шумен, но не натрапващ се, а молещ за внимание. Както всички хора в автобуса, и аз се вторачих във виновника за тази врява. Това беше един старец, около 70-80 години, с побелели коси, извехтели дрехи и снага, пречупена под бремето на съдбата. Единствено очите му бяха запазили огъня на живота. Те ветнаха с необикновен пламък, който като че не загасваше, дори и в най-тежките моменти. Този весел, но и проницателен поглед обходи превозното средство и накара любопитните смутено да склонят глава. Мъжът се приближи към мен и седна на седалката среща моята, така че за миг се спогледахме. С огромен интерес вдигнах глава и видях усмивката му, така красива и очарователна. Неволно се засмях, а очите му продължаваха да ме гледат. Разказваха ми за приказни хоризонти, разкриваха ми една друга реалност, където нямаше болка, мъка и завист. Пътувах известно време, изпълнена с щастието, с което ме дари непознатия. Не усетих каго стигнахме до последната спирка. Вратата отново се отвори. Той стана, взе своята стара торба и продължи по своя път заедно със своите грижи, но и с онзи пленяваща и подкупваща сърцата усмивка. Беше се преборил със старостта, беше победил съдбата и преодолял изпитанията й. Слезе бавно по стъпалата и куцукайки се, тдалечи. Един изнервен и ядосан глас извика близо до мен: “Ей ти! Я, слизай веднага! Няма цял ден да те чакам!”. Беше си отишъл старецът, а заедно с него и онзи приказен свят. Изплашена да не би да остана завинаги в този, който познавах, или по-скоро да не стана и аз като другите в него, се затичах с надеждата. Тя ме беше хванала за ръка и ми нашепваше нещо...усокояваше ме, а аз й вярвах. Исках да последвам мистериозния пътник и да отдиа на онова място, което ми беше показал. Но вече беше късно. Всичко беше изчезнало. Аз пак вървях по същата улица, със същети хора, но вече променена-за толкова кратко време се бях научила да ценя това, което притежавам, дори то да не е изключителното и вълшебното, обзело мечтите ми. Сломеният тялом, но не и духом от живота старец ми показа колко важно е да се радвам и на малките неща!
_________________
Is everybody going crazy?
Is anybody gonna save me?
Can anybody tell me what’s going on?
Tell me what’s going on

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
MARRY-KATE
МнениеПуснато на: Вто Авг 02, 2005 2:44 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 23 Сеп 2004
Мнения: 127
Местожителство: alone in my pain...alone in this world...like I always `ve been

Аз толкова време те чаках, любов. Виждах те понякога оттук, от балкона. Ти беше по-хубава от мен, толкова по-хубава. Тичаше по улицата и се смееше, а хората се обръщаха. После аз исках да изглеждам като теб. Сресвах косите си като теб, усмихвах се като теб и дълго търсех да открия в огледалото най-безплътните очи-твоите очи.
Толкова те разбирах, любов. Аз те откривах и тук, на бакона. Аз те обичах в толкова много неща. Харесвах увяхналото цвете във вазата, сините дръжки на листата, харесвах всички неща, които бяха в един и същи цвят с тебе.
Бях с тебе и все пак самичка, любов. Тук, от балкона, хората изглеждат малки и глупави ходещи точки. Завиждах им, че те виждат, любов, че откъсват парченца от роклята ти и алчно ги скриват в пазарските мрежи. А ти не забелязваше, не се сърдеше. Тичаше по улицата и се смееше. Аз те гледах отгоре и толкова те чаках, любов.
Вместо теб, един ден дойде той. Хареса или може би нещо друго, не знам. Бутна вратата на балкона и застана до мен. Целуна ме и беше хубаво, любов. Поисках да пея като тебе, защото беше пролет и до нас кацна птиче. Ти беше застанала отдолу и ме гледаше-ослепително хубава. Бях щастлива и ти махнах с ръка. Той се учуди. После поиска да слезем и да вървим по улицата, хванати за ръце.
Сега съм долу, с него. Вървим по улицата. Бързо и бавно. Носим хляб и имаме къща с балкон. Слещаме те понякога, дръпваме те за роклята, а ти се смееш, любов. Аз гледам понякога нагоре, към моя балкон. Много е високо, почти не се вижда. Като малка черна точка е кацнало горе едно оперено птичеи кълве последните зърна есенно грозде.
_________________
Is everybody going crazy?
Is anybody gonna save me?
Can anybody tell me what’s going on?
Tell me what’s going on

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Famous Monster
МнениеПуснато на: Пон Окт 03, 2005 6:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Help To Underline

Регистриран на: 04 Авг 2005
Мнения: 988
Местожителство: Over and Over I fall for You

* * *

- Не! Недей! Не плачи! Моля те! Не трябва!
Но тя не го послуша… Не можеше да се контролира. Сълзите се спускаха, както малките капчици сутринна роса се спускат по листенцата на полските цветя… Нежното й лице изглеждаше още по-красиво и неприкосновено.. Толкова бе беззащитна.
- Искам , но не мога – каза тя – знаеш, че плача от сърце.. а сърцето не може да бъде контролирано.. – тя се захласваше.
- Точно затова знаеш, че не можем да сме заедно!Аз те обичам, но не колкото ти заслужаваш.
*мълчание*
- Но аз няма да те забравя – промълви тихо тя – Ти ще вземеш голяма част от моето сърце със себе си.. – тя го целуна по бузата.
- Не се натъжавай! Ти ще срещнеш друг! Който ще те обича! Не глупак като мен.
- Не говори така! Аз те обичам! Какъвто и да си! Не го ли разбра по дяволите!
*пак мълчание*
- Не мога да живея така.. Надеждата вече я няма.
- Само не прави глупости.. Аз съм виновен за всичко.. *тъга*
- Не.. не си ти виновен! Аз сама съм си виновна.. Не трябваше да си давам напразни надежди.. Както и да е.. вече всичко свърши.. няма какво да кажа..
- Не ми се сърди.. моля те
- Не се сърдя – тя пак го целуна – .. *кратко мълчание* - Пожелавам ти да срещнеш любовта на живота си.. Да си щастлив! Обичам те !
…….. И тя си тръгна………
* * *
Същата нощ той не можеше да спи.. Само за нея мислеше.
„ Боже.. Защо ме наказваш.?!. Защо не ми даваш да я обичам истински.. Или аз си мисля, че не я обичам .. Защо е толкова сложно, дявол да го вземе! *той избърса първата сълза. Не бе плакал от много време..* Много съм объркан.. Не знам вече.. На себе си не вярвам.. Наистина не знам дали я обичам истински, но.. никой до сега не се е грижил за мен както тя.. не ме е обичам както тя.. Защо да не е тя истинската.. Афффф! Защо ме караш да си задавам тези въпроси! *втората сълза* не знам… ще рискувам… „
* * *
По същото време на площадката на една сграда..
„ Простете ми! Аз просто не принадлежа на този свят! *много сълзи.. лек ветрец повейваше дългите й черни коси.. просто.. изящество..* Не желая да съм част от общност, която няма за цел да е щастлива.. Ежедневието й да се върти само в работата. Няма смисъл! Любовта ми обърна гръб..
* * *
….Тя летеше…. Секунди се видяха в часове… Цял един живот премина на лента за секунди… Ето… Тя е горе… Не е тук… Няма я… И няма да я има…


* При последните проучвания, учените установиха, че на всеки осемнадесет минути един човек се самоубива.. Защо? Бих искала всеки един от нас да се замисли над този въпрос. По-горе написаният текст е семпъл пример за едно такова „самоубийство”. Той по-един или друг начин показва, че една част от младото поколение намира днешният живот за напълно изопачен и деформиран. Моля ви да се замислите.. Защо е така.. Защо се самоубиват толкова много хора (особено млади).. Каква е причината за страданията и терзанията… *
_________________
Няма звук без твоя глас,
тихо става навън.


Няма звук без твоя глас,
а тъжна тишина.
Бъди до мен сега


Сънувам само теб в съня.
"Обичай ме" ми каза тя.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Yahoo Messenger
фея на зъбчетата
МнениеПуснато на: Сря Окт 12, 2005 1:23 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 23 Яну 2005
Мнения: 328

Човек

Вълните се блъскаха с неукротим грохот в скалите; морската пяна я обливаше в сребристо-бели пръски... Тя отчаяно вкопчи нежните си пръсти в ръбестата скала, опитвайки се безуспешно да се качи върху нея. Дори на лунната светлина можеше да види, че стъпалата й са потънали в кръв, макар че не усещаше болка. Така и не се почувства сигурна на краката си, а сега, когато знаеше, че й остава още един ден живот, те нямаше да й потрябват...
Мълчанието бе удавило любовта й, а времето й се изплъзваше като пясък от разтворени шепи. Русалката не беше успяла да спечели любимия си, но и не събра сили да приеме помощта на сестрите си – знаеше, че единственият начин да се освободи от оковите на вълшебството, превърнало я в човек, бе да погуби любимия си и неговата избранница. Но Ариел знаеше и че никога няма да стори това, дори и да се наложи да пожертва живота си...
Русалката стоеше върху обляната от лунна светлина скала и се къпеше в солените сълзи на морето. Тя съзнаваше, че само една крачка я дели от вечния покой в неговите обятия, и беше готова да прекара последните си часове в съзерцание. Дори и сега тя не съжаляваше за избора си – все още искаше да живее на повърхността, а не в дълбините на океана, да ходи и тича, да се смее и говори, да яде, да спи... да бъде човек. Но Ариел не разбираше, че отдавна вече не беше русалка, че не преодолените физически изпитания щяха да я направят човешко същество.
...Слънцето надникна иззад хоризонта и обля в розова светлина света. Скоро настъпи ден, а морето се обагри в синьо, докато небесното светило втъкаваше златисти нишки в него... Около русалката закръжаха гларуси и чайки, които огласиха безмълвните скали с крясъците си.
...Денят преваляше. Слънцето залязваше, а скоро и тя щеше да го последва. Русалката знаеше, че всеки миг то щеше да се потопи в морето... Тогава щеше да е твърде късно и тя щеше да се превърне в морска пяна.
А не искаше.
Русалката пристъпи към ръба на скалата и вдъхна за последен път соления аромат на море.
Стъпалата й напуснаха като въздишка скалния ръб и тя полетя надолу към гинещите вълни.
Кръвта й обагри в алено морската пяна.
И тя умря.

(По приказката “Малката русалка” от Ханс Кристиан Андерсен)
_________________
Crash.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5  Следваща Страница 1 от 5

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker