Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Тази тема е заключена - не можеш да отговаряте или да променяте мнения Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща
 Хари Потър и Смъртносните светии. Достоверно, глава по глава « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
TonKsS_
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2007 6:08 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 22 Окт 2006
Мнения: 55
Местожителство: eiii tam :)

Глава 26 - Гринготс


Главата започва с това как приготовленията за влизането в Гринготс са към техния край.След случката в имението на Малфой
триото има кичур коса от Белатрикс Лестранж , също и пръчката и взета от Хари преди да престигнат в Ръковиновата вила .
Хърмаяни ще се преобрази в Белатрикс , благодарение на Многоликовата отвара , която им е останала . Тя се страхува от мисълта да използва пръчката подлудила родителите на Невил и убила Сириус.
"Липсва ми пръчката ми" каза мизерно Хърмаяни "Иска ми се г-н Оливандър да беше направил още една пръчка"
Оливандър пратил нова пръчка на Луна същата сутрин.На следващия ден те ще тръгнат.Предупредили са Бил и Флиор да не ги
изпращат.Хърмаяни трябва да се преобрази в Белатрикс и те не бива да я виждат.Бил им е приготвил палатка , понеже загубиха тяхната ,
когато смъртожадните ги хванаха.
Хари се опитва да се отърве от Грипхук.Таласъма постоянното е на щрек да не би триото да са го измамили.
Хари не спа добре нощта преди заминаването им.Той се чувства по същия начин, като нощта преди да отидат в Министерството на
магията.Не може да се оттърси от страх от мисълта , че планът им може да се провали . Хари постоянно си повтаряше , че всичко
ще мине както трябва и че техния план е перфектен.Рон и Хари излизат в градината , Хърмаяни и Гипхук вече били там и ги чакат.Хърмаяни приема образа на Белатрикс и след това променя външния вид на Рон чрез магия. Следва описание на Рон.Хари и Грипхук се покриват с Мантията невидимка(като Грипхук се е качил на гърба на Хари) и се магипортирват в 'Продънения котел' и отиват на 'Диагон-али'.
Следва описание на улицата.Някакъв мъж спира Хърмаяни , мислейки я за Бела , за да я пита какво е направил Волдемор с децата му.
Рон го зашеметява.След това при тях идва смъртожадния Траверс,който беше в имението на Малфой.Той е изненадан да види Белатрикс.Хърмаяни и Травърс сеотправят към Гринготс следвани от Рон,Хари и Грипхук.След като влизат в банката,отиват при един от талъсъмите.Той иска пръчката на Хърмаяни , за да бъде индетифицирана.Тогава Хари му прилага проклятието Империус ,а също и на Травърс.Всичко минава добре.След това те се отправят към трзора на Лестранж.
По време на пътуването през лабиринтите те минават през някакъв водопад , който отмива(така да се каже)всички магии които са били направени преди това.Хърмаяни и Рон се връщат към нормалния си облик.Хърмаяни чува хора да идват към тях и прави заклинание на водопада.След като продължават , те срещат огромен дракон.Хари се справя с него и те влизат в трезора.Следва описание на трезора (пълен е със злато,сребро,гоблини и т.н.)Всичко до което се докосват експлодира , затова не пипат нищо.Всички се оглеждат за чашата на Хафълпаф , когато Хари я намира.Тя е поставена на един много висок рафт.Хърмаяни повдига Хари със заклинанието 'Левикорпус',той я достига с меча на Грифиндор ,но тогава нещо се обърква.Разни неща почват да избухват и Хари пада на земята.Той изпуска меча и Грипхук го взима.Таласъма никога не е вярвал, че те ще удържат на думата си.Уверявайки се ,че Хари не е паднал на горящото злато ( нз как гори златото ама така пиши..) и се скрива от погледа на момчето.Хари поставя чашата в джоба си и започва да търси Грипхук , но той вече си е заминал.Чува как таласъмът крещи 'Крадци!Крадци!Помогнете!Крадци!'и изчезва сред тълпата от таласъми отправящи се към трезора.Хари,Рон и Хърмаяни използват заклинания , за да се измъкнат.Хари вижда няколко магьосника,но дракона ги прогонва.Тогава триото се качва на гърба му,освобождава го и отлитат.Измъкват се от Гринготс и отлитат високо в небето.


м..превода може да не е точенр но според мен горе долу се разбира..но незнам..вие ще прецените Confused Confused Confused
_________________
HuKora He e KbcHo Da HanpaBu6 Ha MpbcHuKa MpbcHo,KoJLkoTo no-kbcHo ToJLkoBa no-mpbcHo!!! [@p@] :pPpPp
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
medeia
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2007 11:11 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 25 Мар 2007
Мнения: 133

Само да добавя, че Бела (Хърмаяни) представя Рон като посетител от Трансилвания, дошъл да поднесе почитта си на Лорда.
А златото в трезора на Лестранж е омагьосано - каквото и да докоснеш, започва да те гори и да пари и избухва и се появяват още 20 такива предмета, но без стойност. Таласъма казва, че ако пипат много, ще загинат затрупани от горящото, размножаващо се злато.
_________________
And all the things you fight for and the things you hold for true,
won't change the fact we walk towards the end and so do you.
The steps you take so carefully, may be big or small,
but lead you to the edge and then eventually you fall.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ggeerryyy
МнениеПуснато на: Вто Юли 31, 2007 11:42 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Мъгъл
Мъгъл

Регистриран на: 24 Юли 2007
Мнения: 3

Глава 27-Последното скривалище
Нямаше нужда да управлява, драконът не виждаше къде отива и Хари знаеше, че ако завие рязко или се преобyрне те няма да могат да се прилепят към широкият му гръб. Въпреки това те се катереха все по високо, а Лондон се простираше под тях като сиво-зелена карта, изумителното чувство на Хари беше благодарност за бягство, което изглеждаше невъзможно. Залягайки ниско на врата на животното той се прилепи стегнато за скалите и хладният бриз утешаваше изгорената му и изприщена ръка. След това Хари се чуди колко ли време ще отнеме на Волдемор да разбере че те са унищожили хоркруските. Те пътуват на гърба на дракона и изведнъж Рон казва че почват да губят височина. Решават да скочат когато животното се сниши минимално . Те скачат, а драконът пада от другата страна на езерото. Говорят си нещо след което Хари влиза в съзнанието на Волдемор- той си говори с духче (или може би таласъм) , който му казва че са се опитали да ги спрат, но не са успели. Казва му че са взели малка купа. Той се разгневява и убива таласъма. Волдемор се чуди от къде може те да знаят. Мисли си кой да провери първо и се сеща за пръстена- Дъмбълдор е знаел неговото презиме. Езерото- със сигурност невъзможно да знаят. И Хогуортс, но той знаеше, че този негов хоркрукс е в безопасност- ще е невъзможно за Потър да влезе в Хогсмийд без да бъде забелязан, да влезе сам в училището. Решава първо да посети къчата на Гонт и ще вземе Наджини със себе си . Хари отваря очите си и казва:
“ Той знае.” Собственият му глас му звучеше странно и тихо след виковете на Волдемор. “ Той знае и ще отиде да ги провери и последния” Хари вече стоеше на краката си ” е в Хогуортс. Знаех си . Знаех си”
“Какво?”- Рон го зяпаше а Хърмаяни беше коленичила и изглеждаше разтревожена.
“ Но какво видя? Как разбра?”
Хари казва че е бил в главата му и, че той е бил много ядосан, но също и изплашен. Казва им, че Волдемор мисли че Хогуортс е най-сигурното място и той ще го провери накрая, но може да е там в рамките на няколко часа. Рон пита дали знае къде точно е хоркрукса в училището . Хари казва че не знае. Хърмаяни ги спира и казва, че не могат просто така да тръгнат- нямат никакъв план. Хари и отговаря ,че трябва да да тръгнат защото той може го да премести , ако реши че не е достатъчно защитен. Казва им, че ще отидат в Хогсмийд. Те възразяват-мантията невидимка не им става, но Хари казва, че е тъмно и никой няма да забележи краката им.
Не знам дали е много точно и достатъчно подробно ама...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
medeia
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2007 12:50 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 25 Мар 2007
Мнения: 133

Тази глава е почти буквален превод, защото ми се стори много важна. Има някой спестени подробности, но диалозите са горе-долу дусловни.

Глава 28

Стъпалата на Хари докоснаха пътя. Той вижда познатата улица на Хогсмийт, както и малките тъмни магазинчета, Трите метли,. Спомня си как преди около година е бил тук и е придържал едва ходещия Дъмбълдор.
Въздухът беше пронизън от писък на гняв, наподобяваш този на Волдемор когато разбра, че купата е била открадната. Този писък премина по всеки нерв в тялото на Хари и той знаеше, че тяхното пристигане го е причинил. В този момента вратата на Трите метли се отваря и дузина Смъртожадни излязоха на улицата. Един от тях вдига пръчката си и писъците престават.
"Акцио мантия! – изкрещява друг от тях"
Хари обаче се сеща, че никакви заклинания не действат на тази мантия.
"Значи си без халата си, а Потър? (според мен това "халат" е използвано иронично в случая) Разделете се! Той е някъде тук!"
Шестима се запътват в тяхна посока. Тримата се опитват да бягат до колкото това е възможно и се измъкват на косъм.
"Нека просто си тръгнем – прошепва Хърмаяни – Нека се магипортираме сега"
"Страхотна идея – казва и Рон"
"Знае, че си някъде тук Потър и ще те намерим. Няма измъкване."
"Те бяха подготвени за нас – казва Хари – направили са онова заклинание, за да ги информира когато присегнем. Смятам, че са направили и нещо, за да ни задържат тук като в капан."
"Какво ще кажете за Дименторите? Те със сигурност ще го открият."
"Черния Лорд иска Потър мъртъв единствено от неговата ръка."
"Те няма да го убият. Лорда го иска жив, но не и душата му. Дори ще му е по-лесно да го убие, ако е получил Целувката преди това."
Хари изтръпна Ако дойдат диментори, ще трябва да омагьосат Покровител, а той веднага ще ги издаде. Хърмаяни настоява веднага да се магипортират. Хваща ги здраво и опитва. Въздухът обаче изглежда все едно се е втвърдил. Не могат да се магипортират. Смъртожадните са си направили добре заклинанията. Студ навлиза в плътта на Хари. Тримата започват да се движат възможно най-безшумно по улицата. Около 10 Диментора приближават. Хари е сигурен, че съществата могат да усетят страха им. Движат се все по-бързо към тримата приятели. Хари мисли, че няма да понесе целувката каквото и да става. Вади пръчката и призовава Покровител. В този момент се чува триумфален вик от някъде.
"Това е той. Видях Покровителя му – елен!"
Чуват се стъпки все по-близко и все по-силно. Но преди Хари да реши какво да прави някаква врата до тях се отваря и глас го вика да влезе. Хари се подчинява без да се замисли. Гласа му казва да се качва горе и да не сваля мантията.
Хари осъзнава, че са в Свинската глава. Качват се по още някакви стълби и се озовават в някаква всекидневна. Чуват се викове от улицата. Все още под мантията тримата отиват до прозореца. Техният спасител, който Хари разпозна като собственика на кръчмата, е единствения, който не носи качулка.
"Какво от това? Ти пращаш Диментори на моята улица, аз им отвръщам с покровител! Не ги искам край себе си! Казах ти го вече!"
"Това не беше твоя покровител. Беше елен – този на Потър!"
"Елен?? Идиот такъв! Експекто Патронум! – изкрещява бармана"
От пръчката излиза нещо голямо и рогато.
"Но някои наруши вечерния час! Някой е по улиците без разрешение!"
"И какво, ако искам да си изведа навън котката през нощта, ще наруша вашия час?!"
"Ти ли активира Кряскащото заклинание?"
"И какво, ако съм бил аз, а? ще ме изпратиш в Азкабан ли?? Ще ме убиеш задето съм си подал носа навън от собствения си дом? Направи го тогава, щом искаш. Но се надявам за твое добро да не си натиснал малкия си черен знак и да си го призовал. Той няма да хареса да го викаш тук заради мен и старата ми котка!" (леле този колко е нагъл не е човешко. Много ме радва)
"Не се притеснявай за нас, а за себе си!"
"И къде ще си въртите търговийката с отвари и отрови когато заведението ми затвори, а?? какво ще стане със страничните ви занимания тогава?" (направо му се възхищавам за смелостта!)
"Ти заплашваш ли ни?"
"Държа си устата затворена и затова вие идвате тук, нали?"
"Но аз видях елен!"
"Елен?? Това е коза идиот!"
"добре сбъркахме. Но нарушиш ли още веднъж вечерния час ням ада сме толкова снизходителни!"
Тримата махат мантията с облекчение. Чуват как бармана се качва по стълбите. Тогава вниманието на Хари е привлечено от нещо на полицата на камината – малко четириъгълно огледало. В този момент бармана влиза.
"Вие ненормалници такива! Какво си мислите, че правите?"
"Благодаря ви – казва Хари – вие ни спасихте живота."
Момчето се заглежда в лицето на бармана, в очите.
"Вашето око видях в огледалото. Вия пратихте Доби."
Бармана потвърждава. Пита къде е духчето. Хари казва, че Белатрикс го е убила.
"Съжалявам да го чуя. Аз харесвах духчето."
След малко Хари казва
"Вие сте Абърфорт, нали? Как взехте това – и посочва огледалото"
"Купих го от Дунг. Албус ми обясни какво прави. Опитвах се да те наглеждам."
"Сребърната кошута? Вие ли бяхте – пита Рон"
Но мъжът няма и представа за какво говори Рон. Той казва, че неговия покровител е коза.
Тогава Рон казва, че е гладен. Давам им някаква храна. После заговаря.
"Трябва да измислим как да ви измъкнем от тук. Не може да е през нощта. Видяхте какво стана. А и моята коза едва ли ще мине втори път за елен. На сутринта се вмъкнете пак под мантията и излезте от Хогсмийт към полите на планината. Там ще можете да се магипортирате. Може да видите Хагрид. Той се кри в пещера там заедно с Гроп откакто опитаха да го арестуват."
"Няма да си ходим. Трябва да влезем в Хогуортс!"
"Не ставай глупав, момче!"
"Вие не разбирате. Трябва да влезем там преди да е станало прекалено късно. Дъмбълдор...искам да кажа брат ви искаше да..."
"Брат ми Албус искаше много неща. И обикновено хората пострадваха заради неговите велики планове. По-добре забравете за училището и се махнете от тук и дори от страната, ако можете. Забравете брат ми и умните му схеми. Той отиде на място където нищо не може да го нарани. А вие не му дължите каквото и да било."
"Но вие не разбирате!"
"Аз ли не разбирам? Не мислиш, че разбирам собствения си брат? Мислиш си, че познаваш Албус по-добре от мен?"
"Нямах това предвид. Той ми остави нещо да свърша."
"Така ли? Надявам се нещо приятно и лесно? Нещо, което може и дори един неквалифициран магьосник да свърши?"
"Не е лесно. Но аз трябва да го свърша!"
"Трябва? Той е мъртъв нали? По-добре се откажи момче преди да си го последвал."
"Не мога!"
"Защо?"
Хари се чуди какво да му каже
"Вие също се борите нали? И вие сте в Ордена!"
"Бях. С ордена е свършено. Ти-знаеш-кой спечели и този който го отрича просто се заблуждава. Тук никога няма да е сигурно за теб, той те иска прекалено силно. По- добре отиди в чужбина, скрий се някъде. И вземи и тези двамата със себе си. И те са в опасност, защото всеки знае, че ти помагат."
"Не мога да си тръгна. Имам работа."
"Дай я на някой друг."
"Не мога. Дъмбълдор обясни всичко..."
"О, нима? А всичко ли ти каза, беше ли честен с теб?"
Хари искаше да каже "Да", но не можеше. Аберфорт като че ли разбра колебанието му.
"Познавам брат си. Той от малък имаше тайни. Лъжи и тайни – така израснахме ние!"
Тогава Хари поглежда към портрета над камината – Ариана.
Отново се прокрадва съмнение в съзнанието му. Когато погребваше Доби той бе решил да не се съмнява и да продължи делото, колкото и трудно и опасно да е. И не искаше сега да започне отново да се съмнява. Не иска да слуша каквото и да било, което може да го отдели от целта му.
Хърмаяни казва, че Дъмбълдор го е било грижа а Хари. Аберфорт казва, че е много странно за колко много хора го е било грижа и как те в крайна сметка свършват по-зле отколкото ако ги бе оставил сами. Момичето пита дали става въпрос за Ариана.
"Когато сестра ми беше на 6 годинки, беше нападната от три момчета мъгъли. Видели са я да прави магии докато са шпионирали от плета на задния двор. Тя беше дете, не можеше да контролира магията си. Никой магьосник не може на тази възраст. Това, което са видели предполагам ги е изплашило. Проправили си път през плета и когато тя не е могла да им покаже трика, те са се поувлекли в опита си да спрат малката особнячка да прави такива неща."
Мъжът се изправя и изведнъж се усеща гнева и болката в гласа му.
"Това, което направиха, я съсипа. Тя никога вече не беше наред. Не можеше да използва магията си, но и не можеше да се отърве от нея. Тя се обърна вътре в нея и я подлуди, експлодираше от нея, когато тя не можеше да я контролира и в тези момента тя беше странна и опасна. Но в по-голямата част от времето тя бе сладка, уплашена и безобидна. Баща ми тръгна след копеленцата, които й причиниха това. Нападна ги. После го пратиха в Азкабан заради това. Той никога не каза защо го е направил, защото, ако министерството разбереше в какво се е превърнала Ариана, щяха да я затворят в Св. Мънго. Те я намираха за сериозна заплаха за сигурността – нестабилна, с магия, която всеки момент може да избухне от нея когато не може да я държи повече в себе си. Но ние трябваше да я предпазим. Преместихме се, казахме, че е болна, а майка ми се грижеше за нея и се опитваше да я прави щастлива и спокойна. Аз й бях любимец. А Албус все седеше в стаята си, четеше книгите си, броеше наградите си и си кореспондираше с "най-забележителните магьосници на деня". Той не искаше да й бъде брат. Тя харесваше най-много мен. Само аз можех да я накарам да яде когато тя не го правеше дори и заради майка ми. Аз я успокоявах, когато изпадаше в ярост. А когато беше спокойна ми помагаше да храним козите. И тогава, когато тя беше на 14...аз не бях вкъщи, защото ако бях, щях да го предотвратя, да я успокоя. Тя изпадна отново в ярост, а майка ми вече не беше толкова млада...и стана злополука. Ариана не можеше да се контролира. Майка ми беше убита. Това коства на Албус околосветското му пътешествие с Додж. Дойдоха за погребението. После Додж си замина, а Албус остана като глава на семейството. Ха! Аз исках да се грижа за нея. Не ме интересуваше училището. Щях да остана вкъщи и да се грижа. Но той ми каза,че трябва да си завърша образованието, а той ще се грижи за нея вместо мама. Но за господин Брилянтен нямаше награди в това да се грижиш за полулудата си сестра, да я спираш всеки ден да не запали къщата. Но все пак Албус се справяше добре за няколко седмици докато не дойде той – Гринделуолд. Най-сетне брат ми имаше някой равен с когото да говори, също толкова интелигентен като него самия. И грижите за Ариана отидоха на второ място докато те двамата крояха планове за нов магьоснически ред, търсеха Светини и каквото друго ги интересуваше. Грандиозни планове за доброто на целия магьоснически свят. И ако едно младо момиче беше пренебрегнато, това не беше толкова важно щом Албус работеше за общото благо. След няколко седмици наближаваше време да се върна в Хогуортс. Не издържах и им казах и на двамата в лицето както сега стоя тук с вас. Казах му, че не може да я мести, че тя не е свикнала. Не може да я взима със себе си където и да отива той. Но Гринделуолд не хареса това. Разгневи се. Каза ми, че съм глупаво момче, което се опитва да застане на пътя му и на този на гениалния си брат. Не съм ли разбирал, че нямало да има повече нужда сестра ми да се крие, когато те се покажат пред мъгълите и не се крият повече от тях. Аз извадих пръчката си, а той извади своята. Изпитах Круцио от най-добрия приятел на брат си. Той опита да го спре. Започнахме да се дуелираме. Едно от проклятията се удари в нея и тя не можа да го понесе. Мисля, че тя се опитваше да помогне, но не осъзнаваше какво точно прави. А аз не знам кой от нас го направи – може да е бил абсолютно всеки. А тя беше мъртва."
Мъжът се строполяава на близкия стол, Хърмаяни плаче, а Рон е пребледнял. Продължава разказа.
"Гринделуолд изчезна. Не искаше смъртта й да му бъде преписана. А брат ми най-сетне беше свободен от бремето на сестра ми...свободен да стане най-великия магьосник на... "
"Той никога не беше свободен – прекъсва го Хари – в нощта, в която брат ви умря, той пи отрова, която го побърка. Започна да крещи, да умолява някого. "Моля те, не ги наранявай..нарани мен вместо тях." Той смяташе, че се е върнал там при теб и Гринделуолд. Мислеше, че гледа как той наранява теб и Ариана...това беше мъчение и за него. Ако беше там в онази нощ, никога нямаше да кажеш, че е бил свободен."
"Как може да си толкова сигурен, че ти не си бил второстепенен също както сестра ми?"
"Дъмбълдор обичаше Хари – казва Хърмаяни"
"А тогава защо не ти каза да се криеш на сигурно?"
"Защото има неща по-важни от това. Води се война и аз няма да се предам! Брат ви знаеше как да унищожим Вие-знаете-кой и ми предаде тази информация. И аз ще продължа това докато не успея...или не умра! Не си мислете, че не знам как може всичко това да завърши. Знам го от години. Ще идем в Хогуортс. Ако не можеш да ни помогнеш, ще останем тук до сутринта, ще те оставим на мира и ще намерим начин сами. Но ако можеш да ни помогнеш, сега е най-добрия момент да го кажеш."
Тогава зад портрета на Ариана се появява някакъв коридор и тя изчезва в него.
"Има само един начин сега. Всички изходи се пазят. Дименторите са навсякъде. Има и патрул вътре в училището. То никога не е било охранявано така, както сега. Как очаквате да направите каквото и да било вътре щом Снейп е там...е това си е ваша грижа. Вие казахте, че сте готови да умрете."
Ариана отново се появява от коридора, но не е сама – Невил е с нея.
"Знаех си, че ще дойдеш! Знаех си, Хари!"
_________________
And all the things you fight for and the things you hold for true,
won't change the fact we walk towards the end and so do you.
The steps you take so carefully, may be big or small,
but lead you to the edge and then eventually you fall.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Hameleon
МнениеПуснато на: Сря Авг 01, 2007 12:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 27 Юли 2007
Мнения: 14
Местожителство: София

Chapter Twenty-Nine
The Lost Diadem
Глава 29 Изгубената диадема

Невил изглежда ужасно-едното му око е подуто и насинено, лицето му е покрито с рани. Въпреки плачевното си състояние, Невил с радост в гласа казва, че е знаел, че ще дойдат да ги спасят и че това е само въпрос на време. Разговарят и Хари разбира, че Шeймъс е по-зле. Невил казва на Абъртфорд(брата на Дъмби), че ще дойдат още няколко души да ги пусне вътре, а той се страхува, защото из цялото село се разхождат смъртожадни и има полицейски час. Невил го успокоява, че те ще се магипортират вътре в бара за да не ги види никой. После се пъхат в някакъв тунел зад портрета на Ариана, Хари благодари на Абъртфорд, че им е спасил живота 2 пъти, а той отвръща, че ще бъде доволен ако Хари се грижи за тях и не ги излага на смъртна опасност трети път.
Мястото, където са се скрили не е отбелязано на Хитроумната карта, а Невил казва, че всичките седем изхода от училището са под охраната на Смъртожадни и диментори. През цялото време докато говорят вървят в един неосветен коридор. Невил пита дали са влизали в банката и дали са избягали с дракон. Те отговарят “Да, всичко е истина.” Пита какво са направили с дракона. Рон отговаря, че Хърми е искала да го задържи като домашен любимец, а тя казва да не преувеличава. Връщат се на темата за Хогуортс. Невил им съобщава, че това вече не е предишното им у-ще. Двамата Кароу-новите учители, отговарят за дисциплината и са много по-лоши от Ъмбридж. Другите учители се опитват да ги прикриват, когато сгафят нещо и мразят Кароу почти колкото учениците. Амикус, учителят по ЗСЧИ(сега предмета е само Черни изкуства) ги кара да прилагат “Круцио” на учениците, които са получили наказание. Голямата рана на брадата на Невил е от Амикус, защото е отказал да измъчва хората. Невил казва, че това е любимият предмет на Краб и Гойл и че те имат само отлични бележки(най-сетне и те да се отличат с нещо). Сестрата на Амикус- Алекто преподава по Мъгълознание, което е задължително за всички. Тя преподава, че мъгълите са като животни-мръсни и глупави и магьосниците трябва да се отнасят жестоко с тях, за да не им се качват на главата. Невил показва още една рана на лицето си, получена след като е попитал Алекто дали тя и брат и са чистокръвни. Рон му се кара, че не си е затварял устата, но Невил смята, че по този начин дава кураж и надежда на другите, както е правел Хари. Невил не се притеснява за себе си(между другото станал е страшно смел), защото е чистокръвен, а тях само ги измъчват без да ги убиват. Хари се чуди кое е по-лошо- нещата, които се случват в Хогуортс или нормалният, спокоен тон на Невил докато разказва. Невил казва, че в голяма опасност са само тези, чиито роднини и приятели създават проблеми извън у-щето. Казва, че са отвлекли Луна от влака след края на Коледната ваканция. Те го успокояват, че тя е добре, а той отвръща, че вече знае това. Тогава вади от джоба си един от фалшивите златни галеони, с които Армията на Дъмби си изпращаше съобщения. Казва на Хърми, че се е справила много добре и че Кароу така и не са разбрали как са общували помежду си. ВОДА често излизали нощем и пишели по стените неща от рода на Армията на Дъмби е още тук, което влудявало Снейп. Хари пита Невил защо говори в минало време. Той казва, че е ставало все по-трудно- Луна изчезва след Коледа, Джини не се връща след Великден, а те тримата са били всъщност ръководителите. Кароу разбират, че Невил стои зад всичко това и започват да го измъчват по-често, а Майкъл Корнър(ходеше с Джини) бил измъчван изключително жестоко и това стреснало доста хора. Накрая Кароу решили, че единственият начин да се справят с Невил е да отидат при баба му. Тук Хари, Рон и Хърми в един глас казват”Какво!?” Но Смъртожадните очаквали някаква грохнала старица и затова изпратили Долиш(Dawlish). Но баба му така го подредила, че сега бил в болницата. Бабата на Невил му изпратила писмо, в което му казва, че се гордее с него и че е истински син на родителите си. Лошото от цялата работа било, че Кароу разбрали, че единственият начин да се отърват от Невил е да го убият или да го пратят в Азкабан затова и избягал. Тогава Рон осъзнава, че те всъщност се връщат обратно в Хогуортс. Стигат края на коридора и пред тях се появява отвор, в който влизат, а отвътре се чуват викове “Хари! Това е Потър, това е Потър! Рон! Хърмаяни!” И много ръце(на повече от 20 човека) прегръщат Хари, Рон и Хърми и Хари се чувства все едно току що е спечелили Световното по куидич.
Невил успокоява тълпата и тя се отдръпва. Хари вижда, че стаята е разделена на три, като всяка част е оцветена в цветовете и символите на Грифиндор, Хафълпаф и Рейвънклоу. Само цветовете на Слидерин липсват(чудно защо ли Very Happy ). В стаята има много шкафове с книги, хамаци и радио. Тримата питат къде са. “В нужната стая, разбира се”, казва Невил. Криел се е от Кароу, когато за 1 път влиза в стаята, тогава тя била оцветена само в златно и червено и вътре имало само 1 хамак. Но постепенно се променяла с влизането на членовете на ВОДА. Стаята няма врата и Кароу не могат да влязат вътре, защото Невил си е пожелал точно това. Никой не може да влезе вътре, ако е останал дори и един член на ВОДА. Това обяснява Шеймъс, когото Хари не може да разпознае в първия момент, защото лицето му е синьо и подуто. Когато огладнял изключително много, Невил си пожелал да хапне нещо и тогава се отворил процепа към Свинската глава. Оттогава Абъртфорд ги снабдявал с храна. Рон обяснява, че храната е едно от петте изключения на законите на елементарната трансфигурация и затова стаята не маже да осигурява храна. Крият се в стаята от близо 2 седмици и тя дори е направила баня за момичетата.
В Нужната стая са и много други познати лица-Лавендър Браун, близначките Патил, Тери Бут, Ърни Макмилън, Антъни Голдстайн(префект на Рейвънклоу) и Майкъл Корнуел. Започват да ги разпитват за историята с банката и дракона и внезапно Хари изпитва силна болка в белега, Нужната стая изчезва от съзнанието му и той се озовава пред туко-що изровена златна кутия, отворена и празна. Чува гневният вик на Волдемор и с огромни усилия се връща пак в Нужната стая. Точно в този момент Волдемор е разбрал за загубата на хоркукса. Трябва да продължат търсенето и то бързо, защото Волдемор може да се появи в Хогуортс всеки момент.
“Трябва да продължим,” каза Хари, гледайки Рон и Хърми.
“Какво ще правим, Хари?” попита Шеймъс. “Какъв е планът?”
“План?” повтори Хари. “Ами, има нещо, което ние-аз, Рон и Хърми трябва да направим и вие трябва да стоите настрана.
Никой не се смееше и шегуваше вече. Невил изглеждаше объркан.
“Какво искаш да кажеш с това да стоим настрана?”
“Ние не дойдохме, за да останем,” каза Хари, търкайки горящия белег. “Има нещо важно, което трябва да направим. Аз… аз не мога да ви кажа какво.”
Чу се негодувание..
“Защо не можеш да ни кажеш? Свързано е с Ти-знаеш-кого, нали?”, попита Невил.
“Ами… да…“
“Тогава ще ти помогнем.”
Другите членове на ВОДА кимаха тържествено и с ентусиазъм. Някой от тях бяха станали от столовете си, за да покажат нетърпението си да действат незабавно.
“Вие не разбирате,” каза Хари внимателно. “Ние не можем да ви кажем. Ние трябва да го направим сами.Дъмби ни остави задача и ние не трябва да казваме, по-точно той искаше ние да го направим, само тримата.”
“Ние сме неговата армия,” каза Невил. “Армията на Дъмби. Всички сме тук, заедно. Не разбирам защо не можете да ни се доверите. Всеки един от нас се е борил и затова Кароу ни преследват. Всеки един в тази стая е доказал, че е лоялен на Дъмби, лоялен на теб, Хари.”
Преведох целият разговор, защото смятам, че е важен за отношението на другите към Хари, приятелите му и мисията им.
През дупката влиза Луна. А Невил казва, че за всички тях връщането на Хари означава революция и че те са готови да се бият. Чува се нов шум и процепа пак се отваря. Сърцето на Хари пада в петите, защото влиза Джини, следвана плътно от Фред, Джордж и Лий Джордан. Тя му се усмихва лъчезарно и той има чувството, че е забравил или никога не е оценявал достатъчно колко е красива, но никога не е имало по-неподходящ момент да се появи. След тях влизат Дийн и Чо Чан и Хари е толкова изненадан да види бившата си приятелка, че остава с отворена уста Laughing . Всички са дошли, защото са получили съобщението на Невил по галеоните, че Хари се е върнал и с нетърпение чакат да чуят какъв е планът и да помогнат
Хари продължава да е против намесата на други хора, но Рон и Хърми го убеждават, че те могат да помогнат и без да знаят за какво точно става дума, а и имат много малко време. Хари си мисли за доверието и до къде докара наивността Дъмби-до смърт, но все пак се съгласява с Рон и Хърми. Казват, че търсят нещо скрито в Хогуорст, вероятно принадлежи на Рейвънклоу. Луна казва, че е чувала за изгубената диадема на Роуина Рейвънклоу. Чо казва(и сърцето на Хари подскача-стреснал ли се е или…), че проф. Флитуик им е казал, че диадемата е изчезнала след смъртта на Роуина. Рон пита какво е диадема, а Тери Бут обяснява, че е вид царска корона, диадемата на Рейвънклоу би трябвало да носи мъдрост на този, който я притежава. Чо предлага да отидат в общата стая на Рейвънклоу, за да видят как изглежда диадемата (там има статуя на Роуина и тя я носи). Белегът на Хари отново го изгаря и за момент той вижда Волдемор да лети нанякъде, но не знае дали е към Хогуортс. Чо предлага да го заведе, но Джини казва с почти свиреп глас(май ревнува), че Луна ще го заведе. Хари и Луна излизат от Нужната стая и тръгват из мрачните, тъмни и зловещи коридори на замъка. Страхуват се изключително много, защото постоянно има патрули, а и Пийвс се навърта наблизо.
Стигат до спираловидни стълби, изкачват ги и се озовават пред врата без ключалка и без брава, само с гравиран бронзов орел. Луна почуква по вратата, човката на орела се отваря и мелодичен, нежен глас пита: “Кое е първо-фениксът или пламъкът?” За да влезеш трябва да отговориш на този въпрос. Хари няма представа какъв е правилният отговор, но Луна казва, че “Кръгът няма начало.” Вратата се отваря и те виждат общата стая на Рейвънклоу. Тя е огромна, обла и от прозорците се виждат заобикалящите ги планини. Стените са покрити от синя и бронзова коприна. Таванът е покрит със звезди, които се отразяват в тъмносиният килим. В ниша срещу вратата е статуята на Роуина от бял мрамор. Статуята сякаш се усмихва красиво на Хари полу присмехулно, полу заплашително. На главата и стои деликатна диадема, която прилича на тиарата, която Фльор носи на сватбата си. Хари сваля мантията и се доближава до статуята, за да прочетемалките буквички, гравирани на диадемата.
“’Умът без граници е най-голямото човешко съкровище.’”
“Което те прави доста повърхностен(не можах да намеря по-подходящо значение на skint), глупако,” изкодкодяка Very Happy някой.
Хари се обърна, спъна се и падна на пода. Алекто Кароу стои пред него и докато Хари насочва пръчката си, тя вече е докоснала горящия черен знак на китката си.
_________________
"Обичам здравословният вятър да полъхва интимните ми части... "-"Хари Потър и Огненият бокал"


Последната промяна е направена от Hameleon на Сря Авг 01, 2007 5:31 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
sanndra
МнениеПуснато на: Пет Авг 03, 2007 8:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 19 Юли 2007
Мнения: 475

Chapter Thirty – The Sacking of Severus Snape

30-та глава – Напускането на Сивиръс Снейп (буквално трябва да е уволнението, но все пак никой не го уволнява...)



“Момента когато нейния пръст докосна Знака, белегът на Хари го опари жестоко, ярката стая изчезна внезапно от зрението му, и той седеше на един появен внезапно камък под една скала, и морето миеше бреговете около него и имаше триумф в сърцето му – Те хванаха момчето.
Силен удар върна Хари там където седеше. Объркан, той вдигна пръчката си, но вещицата вече беше паднала; тя удари земята толкова силно, че стъклото в библиотеките издрънча.
“Никога не съм зешеметявала някой идвън нашите уроци на ВОДА” каза Луна. “ (това е началото на главата, но превода не е дусловен – съкратих някои неща и добавих мои думи…)
Заклинанието на Луна събужда спящите горе и те тъгват да слизат. Хари търси Луна за да се пъхнат под мантията невидимка. Тя се появява и те се покриват, когато вратата се отваря и поток от рейвънклоуци, всички в нощни облекла (така де – пижами, нощници… ), наводняват общата стая. Има ахвания и писъци от изненада, когато децата виждат Алекто на земята. Хари си затваря очите и се опитва да проникне в съзнанието на Волдемор. Чува се почукване на вратата на общата стая и всички замръзват. От другата страна Амик(аз мислех, че е Амикус, но в шестата книга го превеждат Амик, затова така) вика: “Алекто? Там ли си? Хвана ли го? Отвори вратата!” После идва жена с много познат глас и пита какво се опитва да направи професора. Оня вика, че се опитва да мине през проклетата врата и й заповядва да отиде да намери Флитуик и да го доведе за да отвори вратата. Но Макгонъгол (това е жената до него)казва: “Не е ли сестра ви вътре?” И пита защо не му отвори тя. Казва, че така е по-добре отколкото да будят половината замък. Тъпакът я псува и я кара тя да отвори вратата. Когато влиза вътре и вижда сестра си се разбеснява. Пита кой го е направил и казва, че ще ги изтезава (с Круцио) докато не му кажат кой го е направил. Макгонъгол казва, че още е зашеметена, но после ще бъде съвършено добре. Амик говори за хващането на Потър и Макгонъгол учудено пита какво има предвид под “залавянето на Потър”. Мъжът казва, че Волдемор им е казал, че той ще се опита да влезе в кулата на Рейвънклоу и е казал да му го изпратят ако го хаванат. Макгонъгол пита защо му е на Потър да влиза в кулата на Рейвънклоу, след като той принадлежи на нейния дом. Оня й казва, че не знае защо. Хари забелязва, че нейните малки кръгли светещи очи два пъти поглеждат към мястото където седят той и Луна. Амик казва, че ще кажат, че сестра му е нападната от хлапетата и, че те са я принудили да си натисне Знака и това е станало защото са им дали фалшива тревога… С две думи казва, че ще накаже децата. “Две три деца, повече или по–малко, каква е разликата?” Макгонъгол казва: “Само разликата между истината и лъжата, смелостта и страха.” С две думи тя казва, че няма да му позволи да го направи. Оня и казва, че нещата вече не стоят така, че нейното време е свършило и те не може да каже “Не разрешавам!”. Наплюва я. Хари моментално излиза от мантията, казва едно “Ти не можеш да правиш това!”, насочва си пръчката към него и извиква “Круцио!”. Мякгонъгол е изненадана:
“Потър! Потър – ти си тук! Какво…? Как…? Потър, това беше глупаво!”
“Той ви наплю” каза Хари.
“Потър, аз… това беше много…красиво от твоя страна… но осъзнаваш ли…?”
“Да. Професор Макгонъгол, Волдемор е на път!”
О, можем ли вече да казваме името (нали имаше забрана и ако го кажеха се появяваха смъртожадни…)?”
Хари казва, че така или иначе Волдемор знае къде е той и няма значение. Той вижда как Волдемор плава бързо над тъмното езеро с призрачна зелена лодка. Макгонъгол му казва, че трябва да бяга. Хари казва, че не може и пита Макгонъгол дали знае къде е диадемата на Рейвънклоу. Тя не знае, Хари иска да говори с Флитуик. Но се чува движение, Амик си идва на себе си. Макгонъгол насочва пръчката си към него и казва “Империо.” Мъжът взема пръчката на сестра си, провлачва се покорно при Макгонъгол и й връчва пръчките. След това отива и ляга на земята до сестра си. После Макгонъгол пак замахва с пръчката си и блещукащо сребърно въже се извива около двамата Кароу, привързвайки ги плътно прилепнали заедно. След това се обръща към Хари и му казва, че ако Онзи-който-не-бива-да-се-назовава наистина знае къде е… Но не успява да си довърши изречението, защото на Хари му стана нещо. Той вижда, че златния медалъон с капаче не лежи под повърхността на отварата в дълбокия съд.Гласът на Макгонъгол го кара да се върне на мястото си. Тя пита дали е добре. После говорят малко и професор Макгонъгол се съгласява да вдигнат училището на бунт. Той и Луна си слагат мантията невидимка и тръгват с Макгонъгол към кабинета на директора (Снейп).По пътя се натъкват на Снейп. Той пита къде са Кароу. Тя казва, че предполага, че са там, където той им е казал да бъдат. После говорят – Снейп казва, че не знаел, че тази вечер е ред на Макгонъгол да патролира по коридорите, тя пита дали има възражения и т.н. После Снейп пита дали е виждала Хари Потър (той си седи там до нея, но под мантията…). Следват заклинания. Появяват се Флитуик, Спраут, Слъгхорн – останалите ръководители на домовете. Снейп избягва. Слъгхорн много се изненадва като вижда Хари. Хари пита Флитуик къде е тиарата на Рейвънклоу. Пита дали той я е виждал някога, но Флитуик казва, че никой те я е виждал. После се бият и така нататък(Макгонъгъл дори казва на Филч да намери Пийвс). Подготвят бягството на по-малките ученици до Свинската Глава и започват приготволения по защитата на училището. После идват членове на Ордена – Кингзли и Лупин, а също и Оливър Ууд, Анджелина Джонсън, Алиша Спинет, Бил, Фльор, гсподин и госпожа Уизли, Фред и Джордж и т.н. Мисля че почти всички от ВОДА, ако не и всички. Хари им казва за Волдемор. После разговарят. Джини не иска да се прибира у дома. Иска да се бие и тя, но майка й не позволява, защото е “само” на 16, не била достатъчно голяма (как не, след няколко месеца ще стане пънолетна!) Но изведнъж се появява Пърси, който пита дали е твърде закъснял… Настъпва момент на учудване, но Фльор прекъсва тишината като пита Лупин как е Теди (детето му). Лупин заеква, казва, че е добре и, че е с майка си и с баба си. Но Уизли още са шокирани. Лупин вади снимка на детето и я показва на Фльор и Хари. Пърси казва, че е бил глупак, идиот, надут и т.н. Фред казва, че той(Пърси) обича министерството, отрича се от семейството и е гладен (май на БГ би трябвало да е жаден, но на GB е гладен) за власт слабоумник. Пърси потвърждава, че е бил. Казва на баща си, че съжалява. Абе едни драми… После Лупин предлага Джини да остане в замъка, за да знае какво става, но няма да се бие. Господин Уизли е съгласен. Казва на Джини да стои в стаята (Нужната). На Джини това не й се харесва много… После Хари пита къде са Рон и Хърмаяни. Господин Уизли казва, че сигурно вече са в Голямата зала, но Джини казва, че са споменали нещо за банята…Хари поглежда, но банята е празна. Пита Джини дали е сигурна че са в баня… Но прекъсва защото белега му пак гори и Нужната стая изчезва. Той пак получава видение за Волдемор…
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
TonKsS_
МнениеПуснато на: Нед Авг 05, 2007 9:41 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 22 Окт 2006
Мнения: 55
Местожителство: eiii tam :)

Глава 31


Главата започва с описанието на Голямата зала.Всички ученици от четирите домове са насядали по масите и слушат професор Макгонагъл,която обяснява как ще бъдат евакуирани.Хари се опитва да намери Рон и Хърмаяни на масата на Грифиндор ,но не успява.Някои от учениците не доволстват и питат за професор Снейп.
Хари продължава да търси Рон и Хърмаяни.Учителите са поставили защити около замъка.
Изведнъж шума в голямата зала заглъхва и се чува студения глас на Волденор "Знам,че се подготвяте за битка.Вашите усилия са безполезни.Не можете да се борите с мен.Не искам да ви убивам.Аз изпитвам огромна почит към учителите в Хогуортс.Не искам да проливам магиьосническа кръв."имаше тишина,която изглеждаше огромна,за да бъде удържана от стените."Дайте ми Хари Потър-каза гласа на Волдемор,-дайте ми Хари Потър и ще остава училището непокътнато.Дайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени.Имате време до полунощ."
Всичко започнаха да търсят Хари с очи докато някой не изкрещя : "Но той е там ! Потър е там ! Някой да го хване !" Хари разпозна момичето от Слидерин ,което го сочеше с ръка.Беше Панси Паркинсон.
Преди Хари да успее да каже нещо имаше масово движение.Грифиндорци се струпаха пред Хари ,за да го предпазят от Слидеринци.Същото направиха и Хафълпафци , и Рейвънклоуци.
"Благодарим Ви г-це Панкинсон'-каза професор Макгонагъл.'Вие първи ще напуснете залата с г-н Филч,ако останалите от дома Ви ви последват.
Бавно четиритте маси се опразниха.Масата на Слидерин беше напълно празна , но по масите на Рейвънклоу и Хафълпаф бяха останали известен брой по-големи ученици.Хари отиде при семейство Уизли,всички стоящи на масата на Грифиндор ( без Рон).
"Виждали ли сте Рон и Хърмаяни ?
"Още ли не си ги намерил..?"започна г-н Уизли притеснено,но той беше прекъснат от Кингзли,който обясняваше плана на тези,които останаха.
"Ние имаме само половин час до полунощ,затова трябва да действаме бързо.Плана за битката беше направен от учителите на Хогуортс и Ордена на феникса.Професорите Флитуик,Спраут и Макгонагъл ще направят групи за трите най-високи кули-Рейвънклоу,астрономическата и Грифиндор от където те ще имат страхотна гледка и отлична позиция да прават заклинания.Междувременно Ремус,Артър-посочи той Лупин и г-н Уизли - и аз ще направим групи по етажите.Нуждаем се от някой да организира защитите на входовете.."
Фред и Джордж изявяват желание и Кингзли ги одобрява.Професор Макгонагъл подканва Хари да тръгва.Той излиза от Голямата зала.Страха му и паниката му му пречат да се концентрира да намери хоркрукса.Хари занеше,че Волдемор си мисли,че той ще отиде в кулата на Рейвънклоу.Затова беше изпратил Алеко в общата стая на Рейвънклоу.Тогава Хари среща почти безглавия Ник,духа бродник на Грифиндор.Хари го пита за духа бродник на Рейвънклоу.Ник го опътва и му показва дух на млада жена рееща се из въздуха.
Хари я настига и я спира.Разпитва я за диадемата ,но тя отказва да говори."Това не е опит да получа по-добри оценки!-изкрещя и Хари.-Става въпрос за Волдемор...за унищожаването на Волдемор.Не се ли интересувате от това?" Тогава духът-бродник му разкрива , че Руина Рейвънклоу е нейна майка ,и че е откраднала диадемата от нея.
"Майка ми,казват,никога не е споменавала,че диадемата я няма,но е претендирала ,че още я има.Тя прикрила нейната загуба,моята измама,дори и то другите основатели на Хогуортс.Тогава майка ми се разболя много сериозно.Тя беше отчаяна да ме види още веднъж.Изпрати мъж,който дълго ме обичаше,мислейки си ,че ще послушам съветите му,за да ме намери.Тя знаеше,че той няма да се откаже докато не го направи.Когато му отказах да се върна с него ,той стана яростен.Барона винаги е бил сприхав.Разярен от моите откази,ревнуващ от моята свобода,той ме намушка.(става въпрос за Кървария Барон ,духа бродник на Слидерин)"
Тя му разказа как е скрила диадемата в някакво дърво,когато чула Барона да се приближава към нея.
"Гора в Албания.Прекрасно място,което мислех че е достатъчно далеко от майка ми ,отвъд нейната власт."
Тогава Хари разбра всичко.Волдемор е скрил диадемата в замъка ,когато е идвал да моли Дъмбълдор за работа.
Хари беше на път да разбере какъв е бил последния хоркрукс и каде е скрит.След като зави по нов коридор,оставяйки Сивата Лейди да се рее сама във въздуха,Хари не беше изминал и няколко крачки,когато нещо влетя през прозореца.Огромна фигура се изправи и се провикна:"Добро момче,Гропи".Хагрид стоеше пред момчето и му разказваше как е дошъл да се бие заедно с Хогуортс срещу Волдемор и неговите смърожадни.Двамата тръгнаха по продължението на коридора .Хари си спомни за статоята в кулата на Рейвънклоу и за диадемата.Тогава се сети за тайрата в нужната стая,на която се намира същата диадема като тази на паметника.Най-накрая той знаеше каде го чакаше хоркрукса...
Докъто вървеше към Стаята Хари срещна професор Спраут последвана от Невил и още няколко ученика.Невил се провикна на Хари и му обясни как ще изненадат смъртожадните.Фанг (кучето на Хагрид) тръгна да бяга и Хагрид го последва оставяйки Хари сам.Той зави по друг коридор и срещна Фред ,Лий Джордан и Хана Абът и още няколко ученика ,които причакваха до един от тайните проходи.По нататък Хари срещна Абърдорф Дънбъкдор.Той и Хари тръгнаха в противоположни посоки и Хари най-сетне срещна Рон и Хърмаяни.Пита ги каде са били и те му разказаха как са ходили в Стаята на тайните и как са взели зъб от базилиска.(Отровата на базилиска е едно от нещата ,които могат да унищожават хоркрукс)Хари им разказа за диадемата и те се отправиха към Нужната стая.Вътре в нея те срещнаха Тонкс,Джини и бабата на Невил.Една по една те се изнизаха от стаята ,за да помогнат на близките си в битката.
Тогава Рон и Хърмаяни се прегръщат и се целуват.Хари ги прекъсва и те излизат от Нужната стая.Целия замък се тресе от битката.Триото наблюдава през прозореца полубратът на Хагрид ,Гроп,борещ се със смъртожадните.
"Да се надяваме ,че ще настъпи някой от тях!"Тогава се появяват Тонкс и Джини,и двете с пръчки в ръка.Към тях се присъединява Абърдорф и казва на Тонкс,че Лупин се дуелира с Долохов и тя тръгва да го търси.Хари моли Джини да охранява отвън докато те са вътре.
Триото влиза в Стаята.Следва описание на помощението.Те се разделят и започват да търсят диадемата."Някаде тук - мърмореше си Хари - Някаде...някаде.. " Най-накрая Хари я намери и посегна да я вземе ,когато някой зад него му каза да спре.Когато обърна Хари видя Краб и Гойл с насочени към него пръчки,а зад тях Драко Малфой.Драко си иска пръчката ,но тя вече не е негова.Те казват на Хари ,че възнамеряват да го предадът на Волдемор.Изведнъж се появява Рон.Краб прави заклинание и стенатаот книги и други предмети пада към него,но той се измъква.Чува се писъкът на Хърмаяни и Краб отправя към него друго заклинание.
Малфой се кара на Краб,че ще разруши стаята.Чува се гласа на Рон и привлича вниманието на Драко и другите.Хари се възползва и се опитва да вземе диадемата,но проклятието на Краб я улучва и я праща някаде из Стаята.Малфой и Краб започват да се карат.Краб иска да убие Хари ,но Малфой не му позволява.Появява се Хърмаяни и изпраща заклинание към Краб,но Драко го избутва от пътя му.Хари също праща заклинание към Краб,но не го улучва .На всякаде летят заклинания и едно от тях улучва Гойл.На края Краб подпалва стаята със много силна магия.
Малфой грабва Гойл и заедно с него и Краб се скриха от погледа на триото.Хари,Рон и Хърмаяни бяха обградени от пламави.Тогава Хари вижда няколко стари метли и те отлитат с тях в замдимения въздух.Той не вижда никаква следа от Драко и другите докато не вижда Малфой и Гойл на кула от стари изпочупени чинове.Триото ги спасява и Хари прелита над мястото където е диадемата и я грабва.Най сетне излизат от горещата стая.(Краб се е загубил някаде из стаята и умира от собствената си гълвотияяя Very Happy ) Хари изважда диадемата.Изведнъж тя започва да вибрира , Хари я изпуска на земята и тя се счупва.Хърмаяни им обяснява , че магията на Краб е най-силната магия за огън и с нея може да се унищожи хоркрукс.Тогава се появяват Фред и Пърси,дуелирайки се със смъртижадните.Хари,Рон и Хърмаяни отиват да им помогнат..
"Здравейте,министъре!-изкрещя Пърсу,изпращайки заклинание по Фикнес,който изпусна пръчката си и падна напълно безпомощен.- Споменах ли ,че напускам ?"
"Ти се шегуваш,Пърси!"изкрещя Фред."Ти наистина се шегуваш...Не съм те виждал да го правиш от както беше.."
Двамата смъртожадни са в краката им..Всичко изглежда спокойно,но нещо става.Хари отхвърча назад и чува писък.Вижда Хърмаяни ридаейки до трима червенокоси мъже на земята.
"Не..не..не..!"някой викаше.."Не!Фред!Не!" И Пърси разтресе брат си,и Рон беше колиничил до него,а очите на Фред блестяха без да виждат,призрака на неговия последен смях все още изписан на лицето му.



може да има малко правописни грешки,ноо писах бързо и не мислех най най.. Confused ако мислите че има неточности ми пишете ЛС да ги поправя Smile Wink
_________________
HuKora He e KbcHo Da HanpaBu6 Ha MpbcHuKa MpbcHo,KoJLkoTo no-kbcHo ToJLkoBa no-mpbcHo!!! [@p@] :pPpPp
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Hameleon
МнениеПуснато на: Сря Авг 08, 2007 9:18 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 27 Юли 2007
Мнения: 14
Местожителство: София

Съжалявам за закъснението, но дано си е струвало чакането Very Happy
Глава 32
Старшата пръчка

Хари си мисли, че в замъка всичко е толкова ужасно, че все едно настъпва края на света. Мозъкът му е изтощен и единствената му мисъл е че Фред не може да бъде мъртъв. Навсякъде летят проклятия е засега остават само на сантиметри от главите им. Пърси още стои до тялото на Фред и не помръдва. От една дупка до тях излиза огромен паяк, потомък на Арагог. Рон и Хари успяват да го повалят с общи усилия, но след него от дупката излизат още огромни паяци. Прелетяват още проклятия, Хари отправя няколко зашеметяващи, ноне магат да се справят и решават да бягат, като първо скриват тялото на Фред. Навсякаде бягат смъртожадни, ученици, учители, изобщо голям хаос. Пърси хуква да преследва Ръкууд(Rookwood). Рон иска да го последва, да отмъсти, но Хърми успява да го спре-тяхната цел е змията, само те могат да я убият и да спрат тази касапница. Хърми казва на Хари да погледне в мислите на Волдемор, за да види къде е, защото змията ще е с него. Белегът на Хари не е преставал да го боли и той само затваря очи. Изведнъж всички викове, всички писъци изчезват все едно той е далеч от битката. Волдемор е в Къщата на крясъците, чуди се как Потър е открил диадемата и говори с Луциас, чието око е насинено и подуто. Малфой е избягъл и баща му е получил наказание. Гласът на Луциас трепери, смята че е ”по-благоразумно” Волдемор сам да намери Потър, иначе той може да загине от нечия друга ръка. Лорда е сигурен, че Хари сам ще отиде при него и не е нужно да спира битката. Волдемор праща Луциас да доведе Снейп. Хари си отваря очите и пак се озовава при Рон и Хърми. Разказва им какво е видял. Рон смята, че Хари не може да отиде да убие змията, защото тя е постоянно с Волдемор, затова взема мантията невидимка и казва те двамата да го чакат тук. Хърми му казва, че тя е най-подготвена да се справи и докато се карат точно кой да отиде, пред тях се появяват двама маскирани смъртожадни. Докато се дуелират и бягат минават покрай проф. Макконъгъл, която е измагьосала масите да стрелят и само чуват командата и: “Презареди!”. Виждат Дийн, който си е взел пръчка да се дуелира с Долохов, а Паврати с Травърс. Пийвс замеря смъртожадните с Snargaluff pods(ако някой се сети какво е да ми каже да го поправя), уцелва обаче и Рон и тогава смъртожадните виждат, че има някои невидим(и тримата са под мантията и разбира се им се виждат краката). Дийн зашеметява Долохов, а Паврати му прилага Body Bind Curse(предполагам, че го връзва). Продължават да вървят към изхода и виждат Драко, който се опитва да обясни на един маскиран смъртожаден, че е от тях. Хари зашеметява смъртожадния, а Рон дръпва Драко под мантията и казва, че това е вторият път тази вечер, когато му спасяват живота. Навсякъде в залата, по стълбите има смъртожадни. Проф. Флитуик се дуелира с Яксли(Yaxley), а Кинсли с някакъв маскиран смъртожаден. Ученици бягат без посока, някой носят ранени приятели. Невил замеря смъртожадните с Venomous Tentacula(знам, че е растение, но ако някой ми каже кое точно, ще го поправя). Грейбек напада Лавендър, която е паднала от втория етаж, Хари го отблъсква, а проф. Трелони започва да хвърля по върколака кристални топки с думите:”Имам още! Имам още за всеки който иска! На ви…!” В същият момент голямата врата се отваря и нахълтват още гигантски паяци. Те стряскат и смъртожадните и Защитниците на Хогуортс и всички заедно им отправят заклинания. Хагрид влиза, размахвайки розовия си чадър, крещи: “Не ги наранявайте!”. Но паяците го полозват целия и той изчезва под тях. Гроуп също влиза в залата да търси Хагрид и като не го вижда започва да чупи и удря всичко наред. Тримата бягат навън и там ги посрещат дименторите. Рон и Хърми разчитат на Хари да измагьоса покровител, но той е прекалено разстроен-Фред е умрял, Хагрид сигурно умира под паяците, всичко му се вижда безнадежно… Рон(териер) и Хърми(видра) успяват да измагьосат покровители, но те са твърде слаби. Тогава се появявят Луна, Ърни и Шеймъс с техните покровители(заек, глиган и лисица). Луна окуражава Хари и той най-после успява и сребърният елен се появява.
Хари, Рон и Хърми отварят тунела към Къщата на крясъците и тръгват към Волдемър и змията му.
Слагат си мантията, но остават в тунела, а Хари вижда през очите на Волдемор. Снейп моли Волдемор да му разриши да доведе Хари, но Лорда иска да убие Снейп за да може да бъде истинският господар на Старшата пръчка. Волдемор заповядва на Наджини да убие Снейп, чува се ужасен вик и змията забива зъби във врата му. Волдемор излиза от стаята, Хари отново е със своя ум и влиза при Снейп.
Превеждам дослвно края на главата специално за всички фенове на Снейп Very Happy
Хари не знаеше какво правеше, защо приближи умиращият мъж: не знаеше какво почувства, виждайки бледото лице на Снейп и пръстите, опитвайки да затворят кървящата рана на врата му. Хари свали мантията невидимка и погледна надолу към човека, когото мразеше, чиито дълбоки черни очи намериха Хари и искаха да му проговорят. Хари се наведе над него, Снейп сграбчи предницата на мантията му и го дръпна по-близо. Ужасен, стържещ звук излезе от гърлото на Снейп.
"Вземи го… Вземи го..." Още нещо освен кръв изтичаше от Снейп. Сребърно синьо, нито газ, нито течност, то бликаше от устата му, от ушите, от очите и Хари знаеше какво беше това, но не знаеше какво да го прави… Бутилка, направена от тънка нишка, беше мушната в треперещата му ръка от Хърмаяни. Хари преля сребърното вещество в нея с помощта на пръчката си. Когато бутилката се напълни догоре и Снейп изглеждаше сякаш не е останала нито капка кръв в него, захвата на мантията на Хари започна да отслабва.
"Погледни…ме…" прошепна той. Зелените очи срещнаха черните, но след секунда, нещо в дълбините на тъмните зеници изчезна, оставяйки ги съсредоточени, бели и празни.Ръката, държаща Хари тупна на земята и Снейп не мръдна повече.
_________________
"Обичам здравословният вятър да полъхва интимните ми части... "-"Хари Потър и Огненият бокал"
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
medeia
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2007 12:02 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 25 Мар 2007
Мнения: 133

Както и Хамелеон каза - за всички, които обичат Сивиръс Снейп.
Понеже това ми е една от любимите глави в цялата поредица, тук е почти изцяло превод и по-малко преразказ. Има малко липсващи подробности, но диалозите са общо взето пълни.

Глава 33 - Историята на Принца

Хари продължи да коленичи до тялото на Снейп, взираше се в него когато изведнъж висок студен глас заприказва толкова близо до тях, че Хари подскочи на крака, мислейки, че Волдемор се е върнал в стаята.
Гласът на Волдемор се чуваше от стените, от пода и таваните, така че всеки в Хогуортс и Хогсмийт да го чуе така ясно сякаш Черния Лорд е застанал точно зад него.
"Бихте се смело. Лорд Волдемор знае как да награждава храбростта. Но също така претърпяхте и големи загуби. Ако продължавате да се съпротивлявате, всички ще умрете един по един. Не желая това да се случва. Всяка пролята капра магьосническа кръв е голяма загуба и е напразна. Лорд Волдемор е милосърден. Наредих на силите си да се оттеглят незабавно. Имате един час. Погребете мъртвите с достойнство. Погрижете се за ранените. А сега говоря конкретно на теб Хари Потър. Предпочете да позволиш на приятелите си да умрат заради теб отколкото да се срешеш с мен лице в лице. Ще те чакам до един час в забранената гора. И когато този един час изтече, ако ти не дойдеш при мен и не се предадеш, тогава битката ще започне на ново. Но този път и аз ще вляза в битката и ще те намеря и ще накажа всеки един мъж, жена и дете, които се опитат да те скрият от мен. Един час" (леле това е много зловещо. Дано го направят добре в 7 филм.)
Хърмаяни предлага да се върнат в замъка. Щом той е в гората, те ще имат нужда от нов план. Хари си слага мантията и поглежда към тялото на Снейп. Не знае как да реагире. Шокиран е от начина, по който беше убит и най-вече от причината.
Връщат се по тунела в замъка. Той е неестествено тих. Няма светлини, няма писъци и викове. Хърмаяни се учудва къде са всички. Тримата влизат в Голямата зала. Всички са се събрали там и помагат един на друг. Има много ранени. А мъртвите лежат на едно място по средата на Залата. Хари на може да види тялото на Фред, защото семейството му се е погрижило да го отдели от останалите. Джордж е коленичил до главата му, госпожа Уизли лежи напреко над ковчега, а тялото й трепери, господин Уизли гали косата й докато сълзите се стичат по бузите му.
Хърмаяни отива при Джини и я прегръща. Рон отива при Бил, Фльор и Пърси. Джини и Хърмаяни се преместват и тогава Хари успява да види телата, лежащи до това на Фред – Лупин и Тонкс. (много разтърсващ момент )
Сякаш залата сега е станала по-малка. Хари не смее да погледне другите тела – страх го е да разбере кой още е мъртъв. Не смее да се присъедини и към семейство Уизли...ако се предал първия път, Фред може би нямаше да е мъртъв.
Обръща се и хуква по мраморно стълбище Лупин, Тонкс...иска му се да не чувства, иска да изтръгне сърцето си, вътрешностите си, всичко, което крещи вътре в него.
Замъкът беше напълно празен. Хари продължаваше да тича, държейки стъкленицата със спомените на Снейп. И не спря докато не стигне кабината на дректора.
Хари влиза вътре, но кабинета е променен. Нито един портрет не е останал по стените. Хари намира мислоема. Да избяга в нечии други мисли и спомени би било облекчение за него. Нищо, дори спомените на Снейп, не могат да го накарат да се чувства по-зле от неговите собствени мисли. Изсипва сребърното съдържание в съда. Хари се завърта вътре и после усеща как стъпва на твърда земя.

Две момиченца се люлеят, а слабичко момче ги наблюдава то близките храсти. Неговата черна коса беше прекалено дълга, а дрехите му изглеждаха толкова зле съчетани, сякаш беше нарочно: прекалено къси дънки, смачкано и мръсно въз голямо палто, което по всяка вероятност е принадлежало на възрастен мъж и една тъмна тениска.
Хари се доближи до момчето. Снейп изглеждаше на не повече от 9 или 10 години, блед, дребничък, кокалест. Имаше нескрито желание в това дребно лице докато гледаше как по-малкото от двете момичета се люлееше все по-високо и по-високо от сестра си.
"Лили, не го прави – изкрещя по-голямото момиче"
Но в този момент момиче се хвърли от люлката, когато тя бе стигнала най-високата си позиция, полетя в небето, избухнала в смях и вместо да се размаже на асфалтовата площадка, тя се извиси като цирков артист във въздуха и остана там твърде дълго и се приземи съвсем леко.
"Мама ти каза да не го правиш!"
Петуния прекъсна полета й като я задърпа за глезените към земята.
"Мама каза, че не ти е позволено това, Лили!"

"Но аз съм добре – каза Лили все още кикотейки се – Туни, погледни това. Виж какво мога да правя."
Петуния се огледа. Мислеше, че на площадката няма никой друг освен тях двете. Тогава сестра й прави нещо странно с някакво цвете.
"Престани с това!"
"Но това не те наранява – казва Лили. После хвърля цветчето на земята."
"Но не е правилно – казва Петуния, но очите й още следят цветчето – как го направи?"
"Не е ли очевидно – Снейп не може повече да се сдържи и се показва. Петуния изшищява и се връща при люлките. Но Лили остава на мястото си."
"Какво е толкова очевидно?"
Снейп изглеждаше притеснен. Увери се, че Петуния е вече при люлките и заговори тихо.
"Знам какво си ти."
"Какво имаш в предвид?"
"Ти си...ти си вещица – прошепна Снейп"
Тя изглеждаше обидена
"Това не е нещо мило, което можеш да кажеш на някого."
Тя се обърна, вирна носле и се запъти към сестра си.
"Не – каза Снейп. Сега той беше силно изчервен. А Хари започва да се чуди защо не се отърве от това огромно палто, освен ако не е искал да показва тениската отдолу – Ти си вещица. Наблюдавам те от известно време. Но няма нищо лошо в това. Майка ми също е вещица, а аз съм магьосник."
Смехът на Петуния беше леден.
"Магьосник? Знам кой си ти. Ти си момчето на Снейп. Живееш надолу край реката. Защо ни шпионираше?"
"Не съм ви шпионирал. Никога не бих...вие сте мъгъли!"
"Хайде Лили, тръгваме си!"
Момичето се подчини на сестра си и хвърли на Снейп свиреп поглед. Когато си тръгнаха, Хари осъзна, че Снейп отдавна е планирал този момент, но всичко се е объркало.

Сцената избледнява и се сменя. Сега Хари беше в нещо като малка горичка. Вижда се тешаща на близо река. Двете лица стояха с лице един до друг, с кръстосани крака. Снейп вече не беше с палтото си.
"...а Министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училище. Тогава получаваш писмо."
"Но аз съм правила магии извън училище."
"Всичко е наред. Ние още нямаме пръчки. Те не те закачат когато си дете. Но щом станеш на 11 и те започнат да те обучават трябва да си внимателна."
Лили взима паднала на земята клонка и я завърта във въздуха. Хари знае, че в момента тя си представя как от нея излизат искри. Тогава тя се накланя към момчето и му казва:
"Истина е нали? Не е шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че няма Хогуортс. Но той е истински, нали?"
"Той е истински за нас. Не за нея. Но ние ще си получим писмата – ти и аз."
"Наистина ли – прошепва Лили."
"Определено – казва с вяра в съдбата си"
"Наистина ли ще дойде със сова?"
"Обикновено. Но ти си мъгълокръвна така че може някой от училището да дойде и да обясни на родителите ти."
"Има ли разлика в това да си мъгълокръвен?"
Снейп се поколеба. Неговите черни очи се преместиха върху бледото лице, върху тъмно червената коса.
"Не. Няма никаква разлика."
"Добре – каза Лили с облекчение." Личеше си, че се е притеснила.
"Ти имаш много магия в себе си. Видях го. През цялото време те гледах."
Гласът му се отдалечи. Тя не го слушаше, а се опъна върху шумата по земята, загледа се нагоре в балдахина от листа. Той я гледаше така изпълнен с желание както я гледаше и на площадката.
"Как са нещата вкъщи – попита Лили"
"Добре"
"Не се ли карат повече?"
"Не, те продължават да се карат. Но няма да е за дълго...скоро ще си замина."
"Баща ти не харесва ли магии?"
"Той нищо не харесва."
"Сивиръс?"
Лека усмивка се прокрадна по устните на Снейп когато тя каза името му.
"Да?"
"Кажи ми пак за дименторите."
"Какво искаш да знаеш за тях"
"Ако ползвам магия извън училище"
"Няма да те дадат на дименторите за това. Те са за хора, които правят наистина лоши неща. Те пазят магьосническия затвор Азкабан. Ти няма да свършиш в Азкабан, прекалено си..."
Той се изчерви и накъса няколко листа. Тогава се чува някакъв шум зад тях – Петуния.
"Туний?"
Снейп скача на краката си.
"Кой шпионира сега? Какво искаш?"
Хари усеща как тя търси думи, с които да го нарани.
"Какво е това, което си облякъл? Блузите на майка си?"
Тогава се чува звук и клон пада на главата на Петуния. Тя избухва в сълзи и побягва.
"Ти ли го направи?"
"Не – отвръща Снейп едновременно предизвикателно и уплашено"
"Ти беше – тя се отдръпна от него – ти го направи! Ти я нарани!"
"Не, не съм!
Но тази лъжа на убеди Лили. След един изпепеляващ поглед тя тръгна след сестра си. Снейп изглеждаше нещастен и смутен.

Сцената отново се сменя. Хари е на перон 9 и 3/4. вижда Снейп и майка му. После Лили и сестра й.
"Съжалявам Туний, съжалявам. Чуй ме. Може би щом като отида там, че мога да говоря с професор Дъмбълдор и да го убедя да си промени мнението."
"Аз не искам да ходя там. Мислиш ли, че искам да ида в някакъв глупав замък и да се уча как да стана...Мислиш ли че искам да стана особнячка?"
Очите на Лили се напълниха със сълзи.
"Аз не съм особнячка. Това, което казваш е ужасно."
"Ти там отиваш – специално училище за особняци. Ти и този Снейп – това сте вие – чалнати. Добре е, че те отделят от нормалните хора – за наша сигурност е."
"Но не мислеше, че е училища за откачалки когато писа на директора и го умоляваше да те приеме."
Петуния се изчерви.
"Молила? Не съм се молила?"
"Видях отговора. Беше много мил всъщност."
"Не трябваше да го четеш. Беше лично. Как можа?"
Лили се издаде като погледна към Снейп
"Това момче го е намерило. Тършували сте из стаята ми."
"Не, не сме тършували. Снейп видя плика и не можа да повярва, че мъгъл е успял да се свърже с Хогуортс. Това е всичко. Той каза, че трябва да има магьосници, работещи под прикритие в пощите. "
"Изглежда, че магьосниците си пъхат носа навсякъде. Изроди!"

Сцената отново се разми и смени.
Снейп беше в коридора на Хогуортс Експрес. Вече беше облякъл училищната мантия. Спря се пред купето, в което имаше група момчета. До прозореца седеше Лили. Снейп отвори врата и седна срещу нея. Тя плачеше.
"Не искам да говоря с теб."
"Защо?"
"Туний ме мрази, защото видяхме писмото от Дъмбълдор."
"И какво от това?"
"Тя ми е сестра!"
"Тя е просто... – но се усеща преди да е продължил. А Лили, прекалено заета да бърше сълзите си, не го чу."
"Но ние отиваме там! Отиваме в Хогуортс – той не успява да подтисне радостта в гласа си."
Тя леко се усмихна.
"Най-добре ще е да си в слидерин"
"Слидерин?"
Едно от момчетата, които до този момент не им обръщаха внимание се бе намесило в разговора им. Хари, който пък не бе обърнал внимание на момчетата, видя баща си – слаб, с черна коса като на Снейп, но и също с този необясним вид на момче, което е добре гледано, дори обожавано, което при Снейп очевидно липсваше.
"Кой иска да е в Слидерин? Мисля, че бих напуснал, а ти Сириус?"
"Цялото ми семейство е било в Слидерин."
"По дяволите. А аз си мислих, че ти изглеждаш наред."
Сириус се изхили.
"Може би ще наруша традицията. Ти къде би отишъл, ако имаше избор."
"В Грифиндор където да тези със смели сърца, като баща ми."
Снейп издаде някакъв звук на пренебрежение.
"Проблем ли имаш с това?"
"Не. Ако предпочиташ да си по-скоро мускулест отколкото умен." (тук има една игра на думи -If you’d rather be brawny than brainy)
"А ти къде би искал да отидеш щом като както виждам не си нито едното от двете? – скастря го Сириус."
Джеймс избухва в смях. Лили ги поглежда и двамата с отвращение.
"Хайде Сивиръс, да си намерим друго купе"
"Оооооо"
Джеймс и Сириус имитират гласа й. Джеймс се опитва да спъне Снейп докато минава покрай него.
"До скоро Свиниръс."

Сцената отново се сменя.
Хари стоеше точно зад Снейп в голямата зала. Макгонагъл вика името на Лили. Гледаше как майка му отива към столчето, слага шапката и..."Грифиндор!"
Хари чув как Снейп издава тих стон. Лили свали шапката и се запъти към масата на своя дом. По пътя погледна към Снейп и тъжна усмивка се прокрадна по устните й.
След това Лупин, Петигрю и баща му се присъединиха към Лили и Сириус (който е разпределен преди нея в Грифиндор). Най-накрая Макгонагъл извиква и Снейп. Шапката изкрещява "Слидерин". И Сивиръс Снейп се запъти към масата в другия край на залата, далеч от Лили, където бе посрещнат от Лусиус Малфой.

Сцената пак се смени.
Лили и Снейп вървяха из замъка, очевидно пораснали.
"...мислех си, че ние сме приятели? – казва Снеип – най-добри приятели?"
"Ние сме Сев (или Сив). Но не ми допадат някои от хората, с които се движиш. Съжалявам, но мразя Авъри и Мълцибър. Мълцибър! Какво толкова намираш в него, Сев, той е тайнствен, зловещ. Знаеш ли какво се опита да стори на Мари Макдоналд онзи ден?"
"Нищо особено. Просто смешка, това е!"
"Това беше тъмна магия. И ако ти мислиш това за смешно..."
"Ами Потър и неговите дружки?"
"Какво пък общо има Потър?"
"Те се промъкват през нощта. Има нещо странно с този Лупин. Къде продължава да ходи?"
"Той е болен. Казват, че е болен!"
"Всеки месец по пълнолуние?"
"Да знам теорията ти – гласът й звучеше студено – защо си толкова обсебен от тях всъщност? Защо се интересуваш какво правят през нощта?"
"Просто искам да ти покажа, че те не са толкова прекрасни колкото всички мислят."
Начинът, по който той се втренчи в нея, я накара да се изчерви.
"И все пак те не използват тъмни магии. А и ти си много неблагодарен. Чух какво е станало онази нощ. Отишъл си да ги шпионираш при тунела на върбата и Джеймс Потър те е спасил от онова, което е било долу."
"Спасил? Мислиш си, че си е играл на герой? Той спасяваше собствената си кожа и тази на приятелите си. Ти няма да...аз няма да ти позволя..."
"Да ми позволиш? Да ми позволиш?"
"Нямах това в предвид. Просто не искам да те видя измамена от този Потър. Той е увлечен по теб, Джеймс Потър си пада по теб – думите му се изплъзнаха против волята. – А той не е това, което всички си мислят...големия Куидич герой."
"Знам, че Джеймс Потър е арогантен глупак. И няма нужда ти да ми го казваш. Но чувството за хумор на Мълцибър и Авъри е зловещо...чисти зло. Зло, Сев. Не мога да разбера как можеш да дружиш с тях."
Хари се съмняваше, че Снейп бе чул и думичка от това. В момента, в който тя обиди Потър, цялото му тяло се отпусна и той сякаш беше щастлив.

Сцената отново се сменя
Сцената отново се сменя
Хари вижда как Снейп излиза от голямата зала след като е свършил изпита за СОВА по защита срещу черни изкуства. Излиза и се приближава към дървото на Джеймс, Сириус и Лупин. Но Хари знае каква сцена следва и затова стои на страна. Знае какво е направено и какво е казано и не желае да ставс видетел отново. Вижда как Лили се приближава, за да защити Снейп. Чува и как той в своято унижение и гняв изкрещява непростимите думи "Мътнород"

Сцената пак се сменя.
"Съжалявам"
"Не ме интересува."
"Съжалявам!'
"Спести си думите!"
Беше посред нощ и Лили стоеше със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама.
"Дойдох само, защото Мари ми каза,че възнамеряваш да спиш тук"
"Да така е. И бих го направил. Никога не съм искал да те наричам мътнород. Аз просто..."
"Ти се изплъзна – гласа на Лили беше безмилостен – Твърде късно е. От години правя компромиси с теб. Никой от приятелите ми не може да разбере защо дори говоря с теб. Ти и твоите безценни смъртожадни приятелчета – виждаш ли, ти дори не отричаш! Дори не отричаш, че това е, което ти целиш да бъдеш. Нямаш търпение да се присъединиш към Ти-знае-кой, нали? "
Той отвори уста, но я затвори без да каже нищо.
"Не мога да се преструвам повече. Ти избра своя път, а аз избрах моя."
"Не! Чуй, аз не исках..."
"Да ме наречеш мътнород? Но ти казваш на всеки като мен Мътнород, Сивиръс! Защо аз да съм различна?"
Той се опита да каже нещо, мо тя с презрителен поглед се обърна и се прибра.

Този път сцената се промени по-бавно. Хари се пренася на върха на някакъв хълм. Тъмно е и има студен вятър. Вече възрастния Снейп чака някого или нещо с пръчка в ръка. Вижда се бяла светлин, която хари мисли за светкавица. Снейп обаче се свлича на колене и пръчката пада от ръката му.
"Не ме убивай!"
"Дори и не възнамерявам"
Дъмбълдор стои изправен пред Снейп.
"Е, Сивиръс? Какво е посланието на Лорд Волдемор към мен?"
"Не, няма съобщение. Тук съм по свое желание. Идвам с предупреждение – не – с молба...моля те..."
"Каква молба може д аима един смъртожаден към мен?"
"Пророчеството...предсказанието...Трелони!"
"А, да. И колко от него каза на Лорд Волдемор?"
"Всичко. Всичко, кеото чух. Ето защо...заради това...той мисли, че е за Лили Еванс."
"Пророчеството не е за жена. То е за момче, родено в края на юли."
"Знаеш какво имам впредвид. Той смята, че се отнася за сина й. Ще я преследва, ще ги избие всичките!"
"Ако тя значи толкова много за теб, със сигурност Лорд Волдемор ще я пощади. Защо не поискаш милост за майката в замяна на сина?"
"Направих го – помолих го!"
"Отвращаваш ме. Значи не те интересува смъртта на съпруга й и сина им. Те могат да умрат, щом като ти ще имаш това, което искаш."
"Тогава ги скрий всичките. Пази нея...тях...на безопасно. Моля те."
"А ти какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?"
"В замяна? – Снейп го поглесна и Хари очакваше да изпротестира, но той каза – Всичко!"

Картината пак се смени и от върха на хълма Хари се озова в кабинета на Дъмбълдор. Нещо издаваше ужасяващи звуци като на ранено животно. Снейп се бе строполил рязко на стола, а Дъмбълдор стоеше над него и го ледаше сурово. След малко Снейп вдигна лицето си и изглеждаше като човек, преживял стотици години нещастите откакто бе напуснал върха на хълма.
"Мислех, че ти ще я предпазиш!"
"Тя и Джеймс се довериха на неправилния човек. Също като теб, Сивиръс. Не се ли надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?"
Снейп едва дишаше.
"Нейното момченце оцеля – каза Дъмбълдор – нейният син е жив. Той има нейните очи. Помниш формата и цвета на очите на Лили Еванс, прав ли съм?"
"Не смей – изрева Снейп – отишла си е...мъртва."
"Това разкаяние ли е, Сивиръс?"
"Иска ми се...иска ми се аз да бях мъртъв!"
"И каква полза от това – казва Дъмбълдор студено – Ако си обичал Лили Еванс...ако си я обичал истински, то твоя път напред е чист."
Снейп изпитва огромна болка и не може веднага да разбере думите на Дъмбълдор.
"Какво имаш в превид?"
"Знаеш как и защо тя умря. Погрижи се да не е напразно. Помогно ми да предпазя сина на Лили."
"Той няма нужда от защита. Чрнияр Лорд е мъртъв."
"Черният Лорд ще се върне и Хари Потър ще е в огромна опасност когато това стане."
"Добре тогава. Добре. Но никога, никога не казвай Дъмбълдор. Това трябва да е между нас двамата. Закълни се. Не бих могъл да го понеса...особено сина на Потър...искам думата ти."
"Моята дума, Сивиръс, че никога няма да разркия най-хубавото в теб? Щом настояваш..."

Кабинетът се размива, ноотново се появява.
"...посредствен, арогантен като баща си, непоколебим нарушител на правилата, възхитен от това, че е известен, постоянно търсещ внимание, безочлив..."
"Виждаш това, което очакваш да видиш, Сивиръс. Другите учители казват, че момчето е скромно, приятно и таланливо. Лично аз мисля, че е очарователно дете."
После директора прелиства страницата и допълва:
"Дръж Куиръл под око, става ли?"

Сцената пак се сменя
"Е? – пита Дъмбълдор"
"Знакът на Каркароф също става по-тъмен. Той е паникьосан. Страхува се от отмъщението – знаеш колко много помогна той на министерството. Каркароф мисли да избяга, ако знака започне да гори"
"Така ли? А ти възнамеряваш да се присъедниш към него?"
"Не! Аз не съм такъв страхливец!"
"Не. Ти си много по-смел мъж от този Игор Каркароф."

Сега Хари отново е в кабинета на директора. Нощ е. Вижда се обгорялата ръка на Дъмбълдор. Снейп се опитва да му помогне с някаква отвара и заклинания.
"Защо сложи този пръстен? Той носи проклятие и ти със сигурност го знаеш. Защо въобще си го пипал?"
Пръстенът на Марволо стоеше счупен на бюрото.
"Бях прекалено глупав...силно изкушен"
"Изкушен от какво?"
Дъмбълдор не отговори
"Цяло чудо е, че си успял да се върнеш. Този пръстен носи проклятие с необиковена сила. Прехвърлих го само в дната ръка."
"Много добре се справи, Сивиръс. Колко време мислиш, че ми остава?"
"Не мога да кажа...може би година. Евентуално ще се разпространи. Това е от тези заклинания, които се засилват с времето."
"Аз съм щастлив...изключително щастлив, че те имам, Сивиръс."
"Ако ме бяхте извикали малко по-рано, можех да направя повече, можех да ви спечеля още време – казва Снейп разгневен. После поглежда към счупения пръстен. – Мислите ли, че като счупите пръстена, ще разрушите и проклятието?"
"Нещо такова...аз не бях на себе си без съмнеие. Е, това прави нещата много по ясни."
Снейп е объркан
"Говоря за плана на Лорд Волдемор да накара горкото момче на Малфой да ме убие."
"Черният Лорд не очаква Драко да успее. Това е наказание за провала на Луциус. Бавно измъчване на родителите му докато гледат как той се проваля и плаща цената"
"Е, значи момчето има смъртна присъда както и аз самия. Мога ли да мисля, че този, който ще осъществи плана, ако Драко се провали, си ти?"
"Това е плана на Черния Лорд."
"Значи според него наближава моманта когато той вече няма да има нужда от шпионин в училището."
"Той смята, че ското то ще бъде в ръцете му."
"И ако това стане, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си, за да предпазиш учениците на Хогуортс?"
Снейп кима непоколебимо.
"Добре. Първата ти задача е да разбереш какво възнамерява Драко. Един уплашен тийнейджър е опасен колкото за останалите толкова и за себе си. Предложи му помощ, трябва да приеме. Той те харесва..."
"...много по-малко откакто баща му изгуби благоразположение. Драко ме обвинява и мисли, че аз съм заел мястото на Луциус."
"Все пак опитай. Страх ме е повече за случайни жертви отколкото за мен самия. В крайна сметка има още едно нещо, което трябва да направим, ако ще го спасяване от гнева на Лорд Волдемор."
"Да не би да възнамеряваш да му позволиш да те убие?"
"Определено не. Ти трябва да ме убуеш."
"Сега ли да го направя – пита Снейп с ирония – или имаш нужда от малко време, за да си съчиниш епитаф?"
"О, не още – усмихва се Дъмбълдор – мисля, че момента сам ще дойде. И имайки в предвид какво се случи тази вечер, можем да сме сигурне, че ще стане през тази година."
"Щом нямаш нищо прочив да умреш, защо не позволиш на Драко да го направи?"
"Душата на това момче не е още толкова увредена. Не искам да се разкъса на парчета заради мен."
"А моята душа, Дъмбълдор? Моята?"
"Ти сам знаеш дали душата ти ще бъде наранена, ако помогнеш на един старец да избегне болката и унижението. Искам от теб тази голяма услуга, Сивиръс, защото смъртта със сигурност ще ме застигне. Признавам си искам бърз и безболезнен край отколкото продължителен и гаден, ако Грейбек се намеси или пък скъпата ни Белатрикс, която обича да си играе с храната преди да я изяде."
Снейп отново кима
"Благодаря ти, Сивиръс"

Сцената отново се сменя
"Какво правите с Потър всички тези вечери, когато се затваряте заедно."
"Защо? Нали не се опитваш да му наложиш още някое наказание, Сивиръс? Скоро той ще е прекарал повече време в наказания, отколкото навън."
"Той отново е като баща си."
"На външен вид може би. Но вътре в себе си той е по-скоро като майка си. Прекарвам толкова време с Хари, защото има още неща, които трябва да обсъдим, още информация, която трябва да му дам преди да е станало твърде късно."
"Информация? Вярваш на него...а на мен не!"
"Това не е въпрос на доверие. И двамата знаем, че времето ми е ограничено. Изключително важно е да дам на момчето достатъчно информация, за да може то да свърши това, което трябва."
"И защо не мога аз да имам същата информация?"
"Предпочитам да не казвам всичките си тайни на един човек и особено на този, който прекарва толкова време с Лорд Волдемор..."
"Което правя по твое нареждане."
"И го правиш изключително добре. Не мисли, че подценявам опасността, в която се намираш, Сивиръс. Да даваш на Волдемор това, което изглежда като ценна информация, а междувременно да запазваш наистина важната е работа, която бих поверил единствено на теб."
"И все пак ти имаш по-голямо доверие на момче, което е неспособно по оклумантика, има повърхностни познания и което има директна връзка със съзнанието на Лорд Волдемор!"
"Лорд Волдемор се страхува от тази връзка. Не отдавна той опита една малак част от това, което означава да споделя съзнанието на Хари. И изпита болка, която никога преди не бе изпитвал. Той няма да опита да владее Хари отново, сигурен съм в това. Не и по този начин."
"Не разбирам."
"Душата на Лорд Волдемор, осакатена така както е в момента, не може да понесе близък контакт с душа като на Хари. Като език по заледена стомана, като плът в пламъци."
"Душе? Ние говорим за съзнанията им!"
"В случая с Хари и Лорд Волдемор да говорим за едното, значи говорим и за другото."
Дъмбълдор се огледа, за да се увери, че са сами.
"След като ме убиеш, Сивиръс..."
"Отказваш да ми кажеш всичко и все още очакваш тази услуга от мен? Може и да съм си променил мнението."
"Ти ми даде думата си, Сивиръс. Ела в кабинета ми довечера в 11. и не се оплаквай, че ти нямам доверие."

Отново се озовава в кабинета.
"Хари не трябва да знае. Не и до последно, не и преди да е станало необходимо, иначе как би имал сила да направи това, което трябва да бъде направено?"
"Но какво трябва той да направи?"
"Това е между Хари и мен. Сега слушай внимателно, Сивиръс. Ще дойде момент, в който Лорд Волдемор че започне да се страхува за живота на своята змия. Когато дойде момента, когато Волдемор вече няма да праща Наджини, за да му върши делата, а я пази на сигурно място под магическ защита, тогава ще е и моментът когато можеш да кажеш на Хари. "
"Какво да му кажа?"
"Да му кажеш, че в нощта когато Волдемор се опита да го убие, когато Лили жертва живота си, за да направи щит между тях, проклятието рикушира и се върна към Лорд Волдемор. Тогава част от душата на Волдемор се откъсна от цялата и се всели в еинствената останала жива душа в онази разрушена къща. Част от Лорд Волдемор живее в момчето и тя му дава способността да говори със змии и тази връзка със съзнанието му. И докато тази част от душата е пазена и живее в Хари, Лорд Волдемор не може да умре."
"Значи момчето...момчето трябва да умре?"
"И Волдемор трябва да го направи лично, Сивиръс. Това е изключително важно."
"Аз си мислех, че през всичките тези години ние го пазихме и защитавахме заради нея. За Лили."
"Пазихме го, защото беше изключително важно да го обучим, да го възпитаме и да му дадем възможност да си опита силите. Междувременно връзката между тях става все по-силна, вредно силна. Понякога си мисля, че той също го подозира. До колкото го познавам, той ще уреди така нещата, че когато се изправи, за да срещне смъртта си, това наистина ще е края на Черния Лорд."
Снейп изглежда ужасен (ударението е на е-то)
"Значи го запази жив, за да може да умре в точния момент?"
"Не бъди толкова стреснат, Сивиръс. Колко мъже и жени си виждал да умират?"
"Напоследък само тези, които не можах да спася. Ти ме използва!"
"В смисъл?"
"Шпионирах за теб, лъгах за теб, излагах се на смъртна опасност за теб. Всичко това, трябваше да бъде, за да предпазим сина на Лили. А сега ми казваш, че си го отглеждал като прасе за колене."
"Това е трогателно, Сивиръс. Значи все пак те е грижа за момчето?" (Може да се преведе и нещо като "Да не би да си обикнал момчето все пак?")
"Правя го за него. Експекто Патронум!"
И от пръчката му излезе сребърен покровител във формата на кошута. Тя обиколи кабинета, а Дъмбълдор я следеше с поглед и когато пак се върна при Снейп в очите му имаше сълзи. (тук на английски ми е малко двъсмислено и не съм сигурна в чии очи има сълзи – на Сивиръс или на Дъмбълдор)
"След всичките тези години?"
"Винаги!"

Сцената се сменя и Хари вижда как Снейп говори с портрета на Дъмбълдор.
"Трябва да дадеш на Волдемор точната дата на заминаването. Ще бъде подозрително, ако не го направиш. Но трябва да има и примамка, така ще подсигуриш безопасността на Хари. И Сивиръс, ако Волдемор иска да вземеш участие, постарай се да е убедително. Разчитам на теб да останеш в "добрия списък" на Волдемор колкото е възможно по-дълго."
Сега Снейп стоеше лице в лице с Мъндъгус в някаква таверна.
"Ще предложиш на Ордена – шепнеше Снейп – да използват примамки. Многоликова отвара. Еднакви Потър. Това е единственото, което ще подейства. Ще забравиш, че аз съм ти го казал и ще го представиш като своя идея. Разбра ли ме?"
"Разбрах" (май Снейп го хипнотизира или нещо подобно)

Сега Хари летеше на една метла със Снейп. Имаше и други смъртожадни, а по-напред бяха Лупин и Хари който всъщност беше Фред. Един от смъртожадните отива напред и насочва пръчката си към гърба на Лупин.
"Сектумсемпра – изкрещява Снейп"
Така проклятието, което бе предвидено за Лупин се отклонява и удря Джордж.

После вижда Снейп в старата спалня на Сириус. Сълзи се стичат по лицето му докато чете старо писмо на Лили. На втората страница имаше само няколко думи.
...как може някога да са били приятели с Гелерт Гринделуолд. Мисля, че разсъдъка й си отива
С много любов,
Лили

(Мисля, че това е липсващата втора страница от писмото на Лили до Сириус...когато разказва за първия рожден ден на Хари. Ако го съедините с другото ще се върже. Така че това писмо май не е адресирано до Снейп.)
Снейп взе писмото, съдържащо подписа на Лили както и нейната любов, и го прибра в мантията си. После разкъса на две снимката, която държеше, и запази частта, на която Лили се смееше, а изхвърли тази с Джеймс и Хари.

А сега Снейп отново седеше в кабината на директора когато се появи Финиъс Блек и се настани бързо в портрета си.
"Те са в гората на Дийн! Мътнорода..."
"Не използвай тази дума!"
"...Грейнджър каза мястото когато отваряше чантата и аз го чух."
"Много добре – каза портрета на Дъмбълдор. А сега, Сивиръс, меча! И запомни, че той трябва да бъде взет в условия на нужда и проявена храброст. И той не трябва да знае, че ти му го даваш. Ако Волдемор прочете мислите на Хари и види, че ти му помагаш...
"Знам. И ти все още не искаш да ми кажеш защо е толкова важно да дам на Потър меча?"
"Не, не мисля! Той ще знае какво да прави с него. И Сивиръс, внимавай. Може да не приемат много мило присъствието ти след злополуката с Джордж Уизли."
"Не се притеснявай. Имам план."
И Снейп напусна стаята.
_________________
And all the things you fight for and the things you hold for true,
won't change the fact we walk towards the end and so do you.
The steps you take so carefully, may be big or small,
but lead you to the edge and then eventually you fall.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
sanndra
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2007 10:37 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 19 Юли 2007
Мнения: 475

Chapter Thirty - Four – The Forest Again

Трийсет и четвърта глава – Гората отново


Най- сетне истината. Хари най-накрая разбра, че не би трябвало да оцелее. Неговата задача е спокойно да върви към отворените обятия на смъртта. и сега когато се срещне с Волдемор, той няма да се защити и задачата му ще бъде изпълнена. Нито единия няма да живее, нито единия може да оцелее.
Той усети кака сърцето биеше силно в гърдите му. Колко странно, че в страха си да не умре, то изпомпваше все по-силно като така го пазеше жив. Но скоро то трябваше да спре. Неговите удари бяха преброени.
Ужас мина през него докато лежеше на пода. Дали ще го боли когато умира? Всичките тази пъти когато той си мислеше, че това ще стане, но се спасяваше...волята му да живее бе по-силна от страха му от смъртта. но всичко свърши...остава му само да умре.
Само ако това бе станало през онази нощ когато напусна завинаги Привит Драйв 4. Той щеше да умре толкова бързо, също като Хедуиг, че дори нямаше да разбере какво точно се случва. Или пък, ако се бе хвърлил пред някого когото обича, за да го спаси. Сега завиждаше дори на смъртта на родителите си. Това смразяващо кръвта отиване към собствената му гибел изискваше различен вид смелост. Хари полага усилия да контролира треперещите си пръсти, въпреки че никой не го вижда, защото всички портрети са празни.
Той се изправи бавно и тогава се почувства по-жив от когато и да било. Защо до сега не бе оценил какво чудо са разумът, нервите и тупкащото сърце? А сега всичко ще си отиде. Дишането му стана бавно и дълбоко, устата и гърлото му бяха сухи, но също и очите му.
Предателството на Дъмбълдор бе почти нищо. Разбира се, че имаше по-голям план, а Хари бе прекалено глупав, за да го види. Сага той разбираше, че продължителността на живота му винаги се е предопределяла от времето, необходимо за унищожаване на хоркруксите. А Дъмбълдор му прехвърли тази задача на него. Колко уместно да не губи друг живот, а да даде тази опасна задача на момчето, което така и така трябва да умре и чиято смърт няма да е трагедия, а поредния удар срещу Волдемор.
И Дъмбълдор знаеше, че Хари ще продължи до край, дори това да е собствения му край, защото все пак директора си бе направил усилието да го опознае. Дъмбълдор знаеше, че Хари няма да остави още някой да умре заради него, особено когато е във възможностите му да го предотврати. Мъртвите Джордж, Лупин и Тонкс се появяват в съзнанието му и за момент той едва диша. Смъртта беше нетърпелива...
Но Дъмбълдор го надцени. Той се бе провалил...змията оцеля. Един хоркрукс ще крепи Волдемор на земята, дори след като Хари бъде убит. Вярно е, че така работата ще бъде по-лесна за някого. Той се чудеше кой ли ще я свърши...Рон и Хърмаяни ще знаят какво трябва да е се направи разбира се...ето защо Дъмбълдор е искал той да се довери на някого...за да може ако той последва съдбата си малко по-рано, те да продължат.
Като дъжда по студен прозорец, тези мисли минаваха по повърхността на неоспоримата истина, която бе, че той трябва да умре.
Рон и Хърмаяни му изглеждаха толкова далеч сега. Нямаше да има сбогуване, нямаше да има обяснения – така бе решил той. Това бе пътуване, което те не можеха да предприемат заедно, а опитите му да го спрат щяха да изгубят ценно време. Той погледна часовника, който бе получил за рождения си ден. Почти половината от времето бе изтекло.
Той стана. Сърцето му удряше в ребрата като обезумяла птица. Може би то знаеше, че му остава малко време. Хари затвори кабинета без да поглежда назад.
Замъкът бе празен. Портретите бяха празни. Всички бяха в Голямата зала.
Хари сложи мантията и заслиза по стълбите – едно последно пътуване надолу по мраморното стълбище към Голямата зала. Някаква малак част от него искаше да бъде усетен, да бъде видян и спрян. Но мантията както винаги бе непроницаема, перфектна и той лесно стигна до входа.
Тогава Невил едва не го събори. Той бе единия от двама, които носеха труп – Колин Крийви.
"Знаеш ли Невил? Мога да се справя и сам – каза Оливър Уд. Взе трупа и го занесе към залата."
Хари хвърли последен поглед към Залата. Хората се движеха наоколо, опитваха се да се ободрят един друг, коленичеха до мъртвите, но Хари не можеше да види нито един от хората, които обичаше – нито следа от Хърмаяни, Рон, Джини или някой друг от семейство Уизли, нито пък Луна. Мислише, че бил дал всичкото време, което му остава само, за да ги зърне за последен път...но тогава щеше ли да има силата да спре да ги гледа? Така беше по-добре.
Той излезе в мрака. Беше почти 4 сутринта.

Всичко дотук е дело на medeia. Специални благодарности на нея =)!

Хари се премества до Невил, който се е надвесил над някакво друго тяло. Моли го да убие Наджни (змията на Волдемор) Невил се съгласява. Хари премята мантията невидимка на гърба си и тръгва. Вижда Джини, която се е навела над някакво момиче. Джини й казва, че всичко е наред. Момичето шепти, казва, че не иска да се бори повече, че иска у дома… Джини се опитва да я успокои като й казва, че всичко ще бъде наред. Хари ги вижда и изведнъж му се иска да изкрещи, иска Джини да разбере, че той е там (той нали е с мантията невидимка, но не може да се покаже току така), иска тя да разбере къде отива той. Иска да спре, да се върне вкъщи… Но осъзнава, че той си е вкъщи. Че именно “Хогуортс” е неговият дом. Тук той се е чувствал най-добре, както Волдемор, какно Снейп, изоставените деца, намерили дома си тук… Джини коленичи до момичето и държи ръката й. С голямо усилие, Хари се въздържа да проговори, да отиде при нея… Хари вижда колибата на Хагрид, където няма светлина и не се чува лаят на Фанг. Припомня си как там Рон е повръщал охлюви и как Хърмаяни е помагала на Хагрид за да спаси Норбърт…Хари стига до края на гората и спира. Припомня си множеството диментори промъквайки се между дърветата и изобщо спомени от случката. Той не може повече да владее треперенето си. След всичко това, той просто ще умре. Дългата игра приключи, сничът е хванат… Сничът! Изведнъж Хари се сеща за сничът.Изважда го. “Отварям се в края.” Хари се взира в него. Той осънава, че това е края. Неговият край. Това е момента. Той притиска златният метал до устините си и прошепва “Аз съм за да умра.” Металната обвивка се отваря. Хари вдига треперещата си ръка с пръчката на Драко изпод Мантията (с главно “м” защото става въпрос за мантията невидимка) и прошепва “Лумос.” Сничът се отваря и Хари взема от вътре Съживяващия камък (не знам дали е точно така, но вие разбирате – става въпрос за камъка дето съживява мъртвите). Затваря си очите и завърта камъка над ръката си три пъти. Усеща около него слаби движения. Отваря ги и ги вижда. Те не са нито привидения, нито са плътни. На всяко от лицата им има еднаква нежна усмивка. Джеймс е високо точно колкото Хари. Облечен е с дрехите с които е умрял, косата му е неспретната и разрошена, училата му са като на господин Уизли. Сириус е висок и красив – по-млад отколкото Хари го беше виждал. Лупин също е по-млад и много по-малко опърпан, косата му е гъста и тъмна. Усмивката на Лили е най-широка от всички. Тя е с дълга червена коса и със зелени очи, точно като на Хари. Казва му, че е храбър. Хари не може да говори. Джеймс му казва, че са много горди с него.
“Причинява ли болка това?”
Детинският въпрос се изтръгна от устните на Хари преди той да можеше да ги спре.
“Умирането? Не във всичко” каза Сириус. “Бързо и просто като заспиването.”
Хари казва, че не е искал те да умрат. Никой от тях. Казва, че съжалява за Лупин, заради сина му, че той е останал сирак. Лупин също съжалява. После Хари пита баща си дали ще стои с него. “До самият край” са думите на Джеймс. Сириус казва, че те са част от него и че никой друг не може да ги види. Хари им казва да стоят близо до него. После тръгва навътре в гората. Върви навъртре, като си няма и идея къде точно е Волдемор, но е сигурен, че той ще го намери. До него вървят Джеймс, Сириус, Лупин и Лили.Смъртта, която върви до него през гората, е много по-реална за него сега отколкото змъка зад него.
Чува се тъп звук и шепот: някое друго живо същество има наблизо. Хари спира и се оглежда и ослушва. Родителите му, Лупин и Сирус също спират. Чува се шепот, някой казва, че той (за Хари става въпрос) има мантия невидимка. Появяват се две фигури и Хари ги разпознава като Яксли и Долохов. Яксли казва, че определено е чул нещо. Поглежда си часовника. Долохов казва, че Потър си е имал неговият час, но не е дошъл. Яксли казва, че е по-добре да се връщат, за да разберат какъв е планът сега. Хари ги следва и когато те отиват при Волдемор, той вижда други смъртожадни. Някои ги разпознава – Фенрир Грейбек, Луциус и Нарциса Малфой, Белатрикс Лестранж. Всички гледат Волдемор, който държи Старшата пръчка срещу него. Долохов му казва, че няма знак от Хари. Изражението на Волдемор не се променя. Казва, че е мислел, че ще дойде, че е очаквал да дойде (става въпрос за Хари).
“Аз, както изглежда… сгреших” каза Волдемор.
“Не си.”
Хари каза това по-високо отколкото можеше, с всичката енергия, която можеше да събере. Той не искаше да звучи уплашен. Съживяващият камък се хлъзгаше между вцепенените му пръсти, с ъгълчето на очите си виждаше родителите си, Сириус и Лупин, изчезващи когато той пристъпваше към огнената светлина. “
Волдемор стои замръзнал на мястото си и гледа вторачено как Хари се приближава към него. Тогава някакъв глас изкрещява “ХАРИ! НЕ!” Хари се обръще и вижда Хагрид, който е заловен от смъртожадните. Роул (не съм сигурна дали Rowle се чете така на БГ), един от смъртожадните, му казва да мълчи. Хари и Волдемор се гледат взаимно. “Хари Потър. Момчето Което Оживя – каза Волдемор тихо.” Никой от смъртожадните не мърда. Всички са в очакване. Хагрид се бори, Белатрикс дижа тежко, Хари си мисли за Джини, за чувството когято нейните устни са на неговите… “Волдемор вдига пръчката си. Неговата глава беше леко наклонена на една страна, като любопитно дете. Хари поглежда червените му очи, искайки да се случи сега, бързо, докато можеше да седи спокойно прав, преди да загуби контрол, преди да покаже страх…
Той видя устата да се мести (на Волдемор) и блясък от зелена светлина, и всичко беше изгубено.”


Още веднъж благодарности на medeia за началото на главата! Very Happy
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
b_e_n_y
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2007 7:27 pm    Заглавие: Искам малко да поясня момента в които Хари завърта камъка. Отговорете с цитат

Мъгъл
Мъгъл

Регистриран на: 09 Авг 2007
Мнения: 1

Джеимс беше точно толкожа висок колкото Хари.Той носеше същите дрехи с които беше умрял,косата му беше неподредена и несресана,и очилата му бяха леко няклонени на едната страна, както бяха и на господин Уизли.
Сириус беше висок и красив, много по млад от колкото Хари някога го бе виждал.Тои подскочи с лека грация и се ухили.
Лупин също беше много млад и доста по упърпан,коста му беше по гъста и тъмна.
Тои изглейдаше штастлив да се върне натова познато място, на много младежки странствания.
Усмивката на Лили беше най широка от всички.Коста и беше по обичаиния и начин.Тя го погледна със зелените си очи така сякаш никога няма да може да му се нагледа.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
medeia
МнениеПуснато на: Чет Авг 09, 2007 8:01 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 25 Мар 2007
Мнения: 133

Глава 35

Той лежеше на земята. Беше сам. Нямаше никого до него. И дори не беше сигурен, че самия той е там.
После след размисъл реши, че той все пак съществува, защото определено лежеше на земята. В момента, в който стигна до този извод, той разбра, че е гол (ихааа...това трябва да се види във филма Embarassed Извинявам се за отклонението) Когато осъзна, че може да чувства, той се запита дали може да вижда. Отвори очи и установи, че има очи.
Мислеше, че лежи на нещо като мъгла и все пак това не беше точно мъгла. Лежеше на бял под, който бе нито студен, нито топъл. Просто беше там, за да има на какво да лежи.
Стана и опипа лицето си. Не носеше очила.
Чува някакъв шум и му се приисква да имаше някаква дреха. В този момент се появява мантия и той я облича. После разглежда обстановката...намира се в някаква огромна зала.разбира какво причинява ужасния шум – някакво дете. Хари се страхува да го докосне.
Тогава се появява Дъмбълдор. Директорът му казва колко е храбър и предлага да се разходят. Хари е шокиран. Сядат на две седалки, които до този момент момчето не беше забелязало.
"Но ти си мъртъв – казва Хари"
"О, да"
"Значи и аз съм мъртъв?"
"Това е въпросът, нали? Все пак мило мое момче, аз мисля, че не си."
"Не съм ли? Но аз трябваше да умра! Не се защитих. Оставих се да ме убие!"
"И точно в това е разликата."
"Обясни ми"
"Но ти вече знаеш"
"Оставих го да ме убие. Значи частта от неговата душа, която е била в мен мъртва ли е?"
"О, да. Той я разруши. Твоята душа е цяла и единствено твоя, Хари."
Хари пак вижда детето и пита какво е това. Директора казва, че е нещо, на което и двамата не могат да помогнат.
"Но щом Волдемор е използвал проклятието за убийство и този път никой не умря заради мен как може аз да съм жив?"
"Мисля, че знаеш. Върни се и помисли какво направи той в своето невежество, лакомия и жестокост."
Хари мисли. Оглежда и обстановката...нещо като стар дворец или поне така мисля. Наоколо няма никого освен тях двамата и онова създание.
"Той взе кръвта ми!"
"Именно! Той взе от кръвта ти и си направи ново тяло. Твоята кръв в неговите вени, Хари. Защитата на Лили е и в двама ви. Сега и ти живееш докато той е жив."
"Аз живея...докато той е жив? Но аз си мислех, че е обратното. Мислех, че и двамата трябва да умрем. Или е едно и също?"
Хари се разсейва заради пищящото създание и отново пита дали не могат да направят нещо. Директорът отговоря, че е невъзможно да помогнат. Хари иска още обяснения за ситуацията.
"Ти беше седмия хоркрукс, Хари, хоркруксът, който той никога не е имал намерение да прави. Той направи душата си толкова крехка, че тя се разруши когато той извърши онзи акт на неописуемо насилие, когато уби родителите ти и се опита да убие дете. Но той остави повече от тялото си в онази стая. Той остави част от себе си затворена вътре в теб. А познанията му останаха печално непълни, Хари. Това, което Волдемор не цени, не си и прави труда да го разбере. От духчета и детски приказки, от любов, лоялност и невинност, Волдемор не разбира нищо. Нищо! Той никога не схвана, че те имат сила отвъд неговата, мощ, която той не познава. Той взе твоето тяло, защото вярваше, че ще го направи по-силно. И така той вля в тялото си частица от заклинанието, направено от майка ти когато тя умря за теб. Неговото тяло пази саможертвата й жива. И докато заклинанието й оцелява, така и ти ще оцеляваш, така и той."
"Имам още въпроси. Защо моята пръчка счупи (или победи) тази, която той бе взел от друг?"
"Не мога да бъде сигурен. Но трябва да знаеш, че ти и Лорд Волдемор заедно пътувахте в царството на магии, непознати и неизпробвани досега. Но това, което стана е невиждано и никой майстор на пръчки не би могъл да го предвиди или обясни на Волдемор. Без да иска той удвои връзката помежду ви когато се завърна. Част от неговата душа беше все още прикрепена към твоята, а в желанието си да стане по силен, той взе част от саможертвата на майка ти вътре в себе си. Ако той разбираше точната и огромна сила на тази саможертва, той никога не би посмял да докосва кръвта ти. И все пак, ако беше способен да разбере това, едва ли щеше да се превърне в Лорд Волдемор и никога нямаше да убива. Той подсили връзката ви и вплете съдбите ви по-сигурно отколкото някой някога да е правил. А после се опита да те нападне с пръчка, която е с еднаква сърцевина като твоята. (мисля, че става въпрос за нощта на гробищата когато се завръща) И тогава нещо много странно се случи както знаем. Сърцевината реагира по начин, който Волдемор, не знаещ, че пръчките ви са близнаци, не беше очаквал. Той беше по-уплашен от теб самия в онази нощ. Ти бе приел, макар и смутен, възможността, че може да умреш – нещо, което той никога не бе способен да направи. Твоят кураж победи, пръчката ти надви неговата. И когато го направи, нещо се лучи между тези две пръчки. Вярвам, че твоята пръчка погълна част от мощта и качествата на тази на Волдемор, което ще рече, че част от него самия се прехвърли в твоята пръчка. Така твоята пръчка го разпозна когато той те преследваше. Тя го разпозна и като роднина и като смъртен враг и хвърли част от магията си по него – магия много по-могъща от която и да било, направена с пръчката на Луциус Малфой. В този момента пръчката ти съдържаше част от куража ти и част от смъртоносните умения на Лорда. Какъв шанс имаше пръчката на Малфой срещу твоята?"
"Но щом пръчката ми е била толкова мощна как тогава Хърмаяни я счупи?"
"Скъпо момче, нейните забележителни способности бяха насочени единствено към Волдемор. Само срещу него тя беше необичайно мощна. Иначе си беше пръчка като всички останали."
"Той ме уби с твоята пръчка."
"Той се провали в опита си да те убие с моята пръчка."
"Къде точно сме?"
"Е, и аз исках да те попитам същото. Къде мислиш, че сме?"
"Изглежда като Кингс Крос. Само дето няма влакове."
После Хари сменя темата и пита за Реликвите на Смъртта
"Ще ми простиш ли задето не ти се доверих, че не ти казах? Страхувах се, че можеш да се провалиш като мен. Боях се, че може да направиш моите грешки. Моля за извинение. Вече знам, че ти си по-добър човек от мен."
"За какво говорите?"
"За реликвите. За мечтата на един отчаян човек."
"Но те са истински"
"Истински и опасни и примамка за глупаците. А аз бях толкова глупав. Но ти знаеш, нали? Аз нямам вече тайни от теб. Ти знаеш."
"Господар на смъртта. Бях ли в крайна сметка по-добър от Волдемор?"
"Разбира се, че бяхте. Никога не сте убивали, щом може да се избегне."
"Така е. И все пак аз също търсех начин да преборя смъртта."
"Но не по начина, по който той го правеше – каза Хари – Все пак бяха реликви а не хоркрукси. Гринделуолд също ги е търсил , нали?"
"Това беше нещото, което ни обединяваше. Две умни, дръзки момчета със споделена мания. Той искаше да дойде в Годрикс Холоу заради гроба на Игнотиус Певърил. Той искаше да изследва мястото където е починал третия брат."
"Значи е истина...историята за тримата братя?"
"О, да. Дали са срещнали наистина Смъртта...аз по скоро си мисля, че са били надарени, но опасни магьосници, които да създали тези три предмета. Мантията, както ти знаеш, е предавана през вековете от баща на син, от майка на дъщеря до последния жив наследник, който също е бил роден в Годрикс Холоу."
Дъмдълдор се усмихна на Хари.
"Аз?"
"Ти. Знам, че вече имаш предположение защо мантията бе в мен в нощта на смъртта на родителите ти. Джеймс ми я бе показал няколко дена преди това. Това обясняваше множеството нарушения на правилата в училище. Трудно повярвах на очите си. Помолих да ми я заеме, за да я изследвам. Беше минало много време откакто се отказах да търся Реликвите, но все пак не можах да устоя на изкушението да я разгледам по-отблизо. Това бе мантия като никоя друга – ужасно стара и все пак в перфектно състояние. Тогава баща ти умря и аз вече имах две от Реликвите само за себе си."
Гласът на директора бе много горчив.
"И все пак мантията нямаше да им помогне да оцелеят – каза Хари – Волдемор знаеше къде са майка ми и баща ми. Мантията нямаше да ги предпази от заклинанията."
"Така е."
"Значи вече се бяхте отказал да търсите Реликвите, когато видяхте мантията?"
"Да. Знаеш какво се бе случило. Не можеш да ме презираш повече отколкото аз самия се презирам."
"Но аз не ви презирам"
"А трябва. Знаеш тайната за болестта на сестра ми, знаеш какво й причиниха онези мъгъли, знаеш в какво се превърна тя. Знаеш как бедния ми баща търсеше възмездие, плати цената и умря в Азкабан. Знаеш как майка ми се отказа от собствения си живот, за да се грижи за Ариана. Аз се възмущавах от това. Бях надарен, бях брилянтен. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно. Обичах родителите си, обичах брат ми и сестра ми. Но бях егоист, Хари, по-голям егоист от теб, който си забележително безкористен. Когато майка ми почина и на мен остана отговорността за пострадалата ми сестра и за своенравния ми брат, аз се завърнах в родното си място гневен и огорчен. Чувствах се като в капан и изгубен. И тогава се появи той – Гриндеуолд. Не можеш да си представиш как ме заплени идеята му. Мъгълите подчинени, а магьосниците триумфиращи. Аз Гринделуолд – двамата славни млади лидери на революцията. Имаш известни скрупули. Успокоявах съвестта си с празни думи – че всичко е за общото благо, а вредите щяха да бъдат оправдани стократно заради благото на магьосниците. Дали съм знаел дълбоко в сърцето си какъв е Гринделуолд? Мисля, че знаех, но си затварях очите. Ако плановете ни се осъществяха, всичките ми мечти щяха да се сбъднат. А в сърцето на плановете ни бяха Реликвите на Смъртта. как го пленяваха те, как пленявах а и двама ни. Непобедимата пръчка, оръжието, което щеше да ни донесе сила! Камъкът на възкресението –за него, макар аз да се правех, че не знам, това значеше армии от инферии. А за мен признавам означаваше да върна родителите си и да сваля всички отговорности от плещите си. А мантията...някак си ние никога не я обсъждахме. И двамата умеехме умело да се крием и без мантията, чието предназначение бе да те пази като щит не само собственика, но и другите. Мислех, че ако някога я намерим, би била полезна, за да скрием Ариана. И все пак интереса ни към мантията бе колкото да имаме и трите предмета – легендата твърдеше, че който ги притежава и обедини става истински господар на смъртта, което за нас значеше "непобедим". Непобедимите господари на смъртта – Гринделуолд и Дъмбълдор. Два месеца на лудост и жестоки мечти, а пренебрегнах единствените двама от моето семейство, останали живи. А след това...ти знаеш какво се случи. Реалността ме връхлетя заради моя груб, необразован, но далеч по-достоен за уважение брат. Не исках да чуя истината, която той ми изкрещя. Не исках да слушам, че няма да мога да продължа, няма да мога да търся реликвите с деликатната ми и неуравновесена сестра. Аргументите с превърнаха в спор. Гринделуолд загуби контрол. И Ариана, след всичките грижи и внимание на брат ми, лежеше мъртва на пода."
Дъмбълдор започва да плаче и Хари хваща ръката му.
"Е, Гринделуолд избяга. Той се изпари заедно с плановете си за завземането на властта и схемите за измъчване на мъгъли, и с мечтите си за Реликвите - мечти, в които го окуражавах и му помагах. Той избяга, докато аз останах да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си, с ужасните си скръб, цената за моя срам. Годините минаваха. Носеха се слухове за него. Казваха, че се е сдобил с пръчка с необятна сила. А на мен междувременно няколко пъти ми бе предложен поста министър на магията. Аз разбира се отказвах. Не можеше да ми се има доверие когато става въпрос за власт. Като млад бях доказал, че именно властта бе слабото ми място и моето изкушение. Интересно е, Хари, че може би най-подходящите да имат власт, са тези, които никога не са я пожелавали. Бях добре в Хогуортс. Мисля, че бях добър учител. Но докато аз се занимавах с обучението на млади магьосници, Гринделуолд събираше армия. Казват обаче, че той се страхувал от мен, но мисля, че аз се страхувах от него повече. Не от смъртта и от това, което можеше да ми причини. Знаех, че съм дори може би по-способен от него. Беше ме страх от истината. Аз така и не разбрах кой от нас уби Ариана в онзи ужасяващ спор. Боях се, че ще се окаже, че аз съм този, който причини смъртта й – не преносно с арогантността си и глупостта си, а че буквално моето заклинание я бе убило. Мисля, че той знаеше какво ме ужасява. Отлагах срещата с него докато накрая стана твърде позорно да отлагам повече. Хората умираха, а той изглеждаше неуморе. Трябваше да направя каквото е по силите ми. Знаеш какво се случи после. Спечелих дуела. Спечелих и пръчката."
Настава кратко мълчание. Хари не иска да пита кой в крайна сметка е убил Ариана, но вече знае какво вижда Дъмбълдор в огледалото Еиналеж. После Хари казва.
"Грихделуолд се опита да предотврати Волдемор да тръгне след пръчката. Лъжеше, че никога не я е притежавал."
"Говори се, че в последствие се е разкаял самотен в килията си. Надявам се да е така. Може би тази лъжа е неговата компенсация...да предотврати попадането на Реликвата в ръцете на Волдемор."
След кратка пауза Хари казва.
"Вие сте опитвали да използвате Камъка."
Директора потвърждава.
"Когато го намерих си изгубих ума. Реликвата, която желаех най-много. И забрави, че със сигурност над нея тегне проклятие. Вдигнах го и си го сложих. За момент вярвах, че отново ще вида Ариана, майка си баща си, и да им кажа клко много съжалявам. Бях такъв глупак, Хари. След всичките тези години не бях научил нищо. Бях недостоен да обединя реликвите – бях го доказал навремето, а това бе поредното доказателство."
"Защо? Било е нормално да искаш да ги видиш. Какво лошо има в това?"
"Може би един на милион може да обедини трите предмета. Аз бях подходящ единствено да притежавам най-обикновения – пръчката. Бях подходящ да я притежавам, но не и да се хваля с това, не и да убивам с нея. Беше ми позволено да я подчиня и да я използвам, защото я взех, но не за да печеля, а за да предпазя другите от нея. Но мантията взех от любопитство, но при мен тя никога няма да действа както при теб – нейния истински притежател. Камъкът бих използвал по-скоро в опит да върна тези, които в момента почиват в мир отколкото да позволя саможертвата си както направи ти. Ти си достойният притежател на Реликвите."
Хари поглежда Дъмбълдор и се чуди как може да му е бил толкова ядосан.
"А защо трябваше да го правите толкова сложно?"
"Боя се, че разчитах на госпожица Грейнджър да те забави. Боях се, че ако ти представя всичките факти за тези така привлекателни предмети, можеш да сграбчиш Реликвите както аз го направих в лош момент и за грешни причини. Ти си истинския господар на смъртта Хари, защото той не бяга от нея. Той приема, че трябва да умре и разбира, че има къде по-лоши неща в живота от това да умреш."
"А Волдемор знаеше ли за Реликвите?"
"Не мисля, защото той не разпозна камъка и го превърна в хоркрукс. Но дори и да е знаел, съмнява ме да е искал друга реликва освен първата. Той не би мислил, че се нуждае от мантията, а колко то до камъка – кого би искал той да върне от смъртта? Той се страхува от смъртта. И никога не е обичал."
"Но вие сте очаквал той да тръгне след пръчката."
"Бях сигурен, че ще опита след като твоята победи неговата на гробището. В началото той се страхуваше, че притежаваш по-големи способности от неговите. Но когато хвана Оливандер, той разбра истината за вашите пръчки. Тогава той помисли, че това обяснява всичко. И все пак пръчката назаем не беше по-добра срещу теб. Тогава той реши да намери пръчката, която никой не може да победи. Той вярваше, че ако наистина притежава тази пръчка, ще стане непобедим. Горкия Сивиръс..."
"Щом сте планирали смъртта си със Снейп, то вие сте искали тож да приключи с пръчката, нали?"
"Да, това бяха намеренията ми. Но не се получи."
"Не, не се получи"
И двамата мълчат. Създанието стене.
"Трябва май да се връщам?"
"Това зависи от теб"
"Значи имам избор?"
"О, да. Ние сме на Кингс Крос. Мисля, че ако решиш да не се връщаш, ще можеш да...нека го кажем...да хванеш влака."
"Волдемор има Пръчката."
"Така е, той има Пръчката."
"Но ти искаш да се върна?"
"Мисля, че ако избереш да се върнеш може би ще свърши добре. Не ти обещавам. Но знам, че ти трябва да се страхуваш по-малко от завръщане тук отколко той. Недей да съжаляваш за мъртвите, Хари. Съжалявай живите и най-вече тези, които живеят без любов. Ако се върнеш, можеш да предпазиш почеше души от осакатяване, повече семейства от разрушаване."
"Кажете ми само още едно нещо. Това истина ли е? Или се случва само в главата ми?"
"Разбира се, че се случва в главата ти, но това не пречи да е истина"
_________________
And all the things you fight for and the things you hold for true,
won't change the fact we walk towards the end and so do you.
The steps you take so carefully, may be big or small,
but lead you to the edge and then eventually you fall.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ЛОРД-ВОЛДЕМОР
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2007 10:22 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ученик
Ученик

Регистриран на: 28 Юли 2007
Мнения: 46

Глава 36.

Слабото място в плана


Той отново лежеше на земята с лицето надолу. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Можеше да почувства студената твърда земя под бузата си и пантите на очилата, които бяха избити встрани при падането, прорязвайки слепоочието му. Всеки сантиметър от тялото му го болеше, а мястото, където смъртоносното проклятие го бе ударило, усещаше като след травма от удар със закалена стомана. Не понечи да се размърда, а остана точно, където бе паднал, с лява ръка, извита под неестествен ъгъл и със зяпнала уста. Беше очаквал да чуе ликуващи възгласи на триумф при своята смърт, но вместо това бързи стъпки, шепот и загрижен ропот изпълниха въздуха.
- Господарю мой... господарю мой...
Беше гласът на Белатрикс, която произнасяше думите все едно към любовник. Хари не посмя да отвори очи, но позволи на другите си сетива да изследват положението. Знаеше, че пръчката му все още е пъхната под дрехите, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. Лек омекотяващ ефект в областта на стомаха му подсказа, че мантията невидимка също беше там, прибрана на сигурно.
- Господарю мой...
- Това е достатъчно - каза гласът на Волдемор.
Още стъпки. Няколко човека се оттеглиха назад от едно и също място. Нетърпелив да види какво се беше случило и защо, Хари отвори очите си на милиметър.
Волдемор изглежда се вдигаше на крака. Няколко смъртожадни бързаха далеч от него, връщайки се към тълпата, очертаваща пространството наоколо. Белатрикс единствена остана назад, коленичила до Волдемор. Хари затвори очи отново и анализира видяното. Смъртожадните се бяха скупчили около Волдемор, който изглежда бе паднал на земята. Нещо се бе случило, когато той бе ударил Хари със смъртоносното проклятие. Дали Волдемор също се бе сринал повален? Така изглеждаше. За малко и двамата бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата се бяха завърнали...
- Господарю мой, позволете ми...
- Не се нуждая от помощ - каза Волдемор студено, и макар да не можеше да я види, Хари си представи как Белатрикс отдръпва предложената си ръка. - Момчето... мъртво ли е?
Наоколо се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, но той почувства техния съсредоточен поглед; сякаш го притисна още по-силно към земята и той се изплаши, че някой негов пръст или мигла може да потрепнат.
- Ти - каза Волдемор, чу се удар и лек писък от болка. - Провери го. Кажи ми дали е мъртъв.
Хари не знаеше кой бе изпратен да установи. Той можеше само да лежи там със сърце, бумтящо издайнически, и да очаква да бъде проверен. Но в същото време отбеляза, макар това да бе слаба утеха, че Волдемор бе неуверен дали да го приближи, че Волдемор се съмняваше дали всичко е минало по план...
Ръце, по-меки, отколкото бе очаквал, докоснаха лицето на Хари, обърнаха един клепач и се прокраднаха под дрехата и надолу по гърдите му, за да почувстват неговото сърце. Можеше да чуе учестеното дишане на жената, а дългата й коса гъделичкаше лицето му. Знаеше, че тя може да усети стабилното туптене на живот изпод ребрата му.
- Жив ли е Драко? В замъка ли е?
Шепотът бе едва доловим, устните й бяха на два-три сантиметра от белега му, главата й - наведена толкова ниско, че дългата й коса предпазваше лицето му от наблюдатели.
- Да - издиша той в отговор.
Почувства ръката на гърдите си да се свива: ноктите й го прободоха. После беше отдръпната. Тя се изправи.
- Мъртъв е! - извика Нарциса Малфой към гледащите отстрани.
И сега те изкрещяха, сега те завиха, тържествувайки, и затропаха с крака, и през миглите си Хари видя взривове от червена и сребърна светлина да се стрелват празнично из въздуха.
Преструвайки се все още на умрял на земята, той разбра. Нарциса знаеше, че единственият начин да бъде допусната в "Хогуортс" и да намери сина си беше като част от армията-победител. Вече не я беше грижа дали Волдемор ще спечели.
- Виждате ли? - изкряска Волдемор над врявата. - Хари Потър е мъртъв от моята ръка и никой жив човек не може да ме застраши сега! Гледайте! Круцио!
Хари го очакваше, знаеше си, че тялото му няма да бъде оставено неопетнено върху горската земя; то трябваше да стане обект на унижение като доказателство за победата на Волдемор. Той бе повдигнат във въздуха и му бе нужно пълно самообладание, за да остане отпуснат, и все пак болката, за която се готвеше, не дойде. Беше подхвърлен веднъж, два, три пъти във въздуха. Очилата му полетяха настрани и усети пръчката да се хлъзва малко изпод дрехите му, но се удържа увиснал и безжизнен. И когато падна на земята за последен път, наоколо отекнаха подигравки и кресливи смехове.
- Сега - каза Волдемор, - отиваме в замъка и им показваме в какво се е превърнал техният герой. Кой ще влачи тялото? Не... чакайте...
Последва нов изблик на смях и след няколко мига Хари почувства земята да се разтреперва под него.
- Ти ще го носиш - каза Волдемор. - Момчето ще се вижда добре в твоите ръце, нали? Вдигни своя малък приятел, Хагрид. И очилата - сложи му очилата - трябва да се познава, че е той...
Някой стовари очилата на Хари обратно върху лицето му с нарочна сила, но огромните ръце, които го повдигнаха във въздуха бяха извънредно нежни. Хари почувства как ръцете на Хагрид треперят от усилващите се ридания; гигантски сълзи се плисваха върху него, докато Хагрид носеше Хари в ръцете си и Хари не посмя с движение или дума да даде знак на Хагрид, че всичко не беше, все още, загубено.
- Движи се - подкани Волдемор, и Хагрид се запрепъва напред, пробивайки си път през близко-растящите дървета, обратно през гората.
Клони се заплитаха в косата на Хари и дрехите му, но той остана да лежи спокоен, устата му изплезена, очите му затворени. И в мрака, докато смъртожадните кряскаха около тях, и докато Хагрид хълцаше, примигвайки, никой не погледна да види дали не биеше пулс в открилата се шия на Хари Потър...
Двамата великани рушаха наоколо си зад смъртожадните; Хари чуваше дърветата да скърцат и да падат, докато минаваха; произвеждаха толкова много врява, че птиците излитаха с писъци в небето и дори подигравките на смъртожадните бяха заглушени. Победоносното шествие маршируваше напред към откритите площи и след известно време Хари различи по изсветляването на тъмнината през затворените си клепачи, че дърветата се разреждаха.
- БЕЙН!
Неочакваният рев на Хагрид за малко да принуди Хари да отвори очи.
- Щастливи сте сега, нал' тъй, че не се бихте, страхливи кончета такива? Радвате ли се, че Хари Потър е... м-мъртъв... ?
Хагрид не можа да продължи и избухна в нов пристъп на плач. Хари се зачуди колко ли кентаври наблюдаваха отминаването на тази процесия, но не посмя да надзърне. Някои от смъртожадните насочиха обиди към кентаврите, докато ги подминаваха. Малко по-късно, Хари усети, от освежаването на въздуха, че бяха достигнали края на гората.
- Спрете.
Хари помисли, че Хагрид трябва да е бил насилен да последва заповедта на Волдемор, защото залитна малко напред. И сега над тях се спусна мраз и Хари чу стържещия дъх на дименторите, които охраняваха най-външните дървета. Те не можеха да му повлияят вече. Фактът на собственото му оцеляване го изгаряше отвътре като талисман срещу тях, все едно еленът на баща му пазеше постоянна стража в сърцето му. Някой премина наблизо до Хари и той разбра, че това бе самият Волдемор, защото проговори само след миг с магически усилен глас, който отекна над равнината, разбивайки се в тъпанчетата на Хари.
- Хари Потър е мъртъв. Беше убит, докато се опитваше да избяга и да спаси себе си, докато вие давахте живота си за него. Носим ви тялото му като доказателство, че героят ви го няма вече.
Битката е спечелена. Загубихте половината от бойците си. Моите смъртожадни числено ви превъзхождат и с момчето, което оживя, е свършено. Не трябва да има повече война. Който продължи съпротивата, мъж, жена или дете, ще бъде заколен, както и всеки член на семейството му. Излезте от замъка сега, коленичете пред мен и ще бъдете пощадени. Вашите родители и деца, вашите братя и сестри ще живеят и ще бъдат простени и ще се присъедините към мен в новия свят, който ще построим заедно.
Последва тишина сред поляните и в замъка. Волдемор беше толкова близо до него, че Хари не смееше да отвори очи отново.
- Елате - каза Волдемор, и Хари го чу да се придвижва напред, а Хагрид беше принуден да го следва. Сега Хари надзърна за малко и видя Волдемор да крачи пред тях, носейки огромната змия Наджини около раменете си, вече освободена от омагьосаната си клетка. Но Хари нямаше никаква възможност да извади пръчката, скрита под дрехите му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които маршируваха от двете им страни през бавно изсветляващия мрак...
- Хари - ридаеше Хагрид. - О, Хари... Хари...
Хари пак затвори плътно очи. Знаеше, че приближават замъка, и напрегна слух да различи, над радостните гласове на смъртожадните и техните тежки стъпки, някакви признаци на живот от хората вътре.
- Спрете.
Смъртожадните спряха. Хари ги чу да се разстилат в линия срещу отворените врати на училището. Можеше да различи, дори през спуснати клепачи, червеникавото зарево, което означаваше, че светлината идва от входната зала. Той зачака. Всеки момент хората, за които се бе опитал да загине, щяха да го видят, лежащ, наглед умрял, в ръцете на Хагрид.
- НЕ!
Писъкът беше възможно най-ужасяващ, защото никога не бе очаквал или сънувал, че професор Макгонъгол би могла да произведе подобен звук. Той чу друга жена да се смее наблизо и бе сигурен, че Белатрикс сияеше при вида на отчаяанието, обзело Макгонъгол. Погледна косо отново за една секунда и видя отворения вход да се изпълва с хора, докато оцелелите от битката излизаха отвън на предните стъпала, за да посрещнат лице в лице своите покорители и да се убедят сами в смъртта на Хари. Той видя Волдемор мъничко пред него да гали главата на Наджини с единствен белезникав пръст. Затвори очи отново.
- Не!
- Не!
- Хари! ХАРИ!
Гласовете на Рон, Хърмаяни и Джини бяха дори по-зле от този на Макгонъгол; Хари не искаше нищо повече от това да отвърне и все пак се насили да продължи да лежи в тишина, а техните викове подействаха като спусък: тълпата оцелели продължи в същия дух, пищейки и крещейки обиди по посока на смъртожадните, докато...
- ТИШИНА! - извика Волдемор и последва бумтеж и светкавица от ярка светлина, и над всички тях се спусна принудителна тишина. - Свърши се! Остави го долу, Хагрид, в краката ми, където му е мястото!
Хари почувства как го снишават върху тревата.
- Виждате ли? - каза Волдемор и Хари усети, че се разхожда напред-назад точно до мястото, където лежеше. - Хари Потър е мъртъв! Разбирате ли сега колко сте заблудени? Той не беше нищо, никога, освен момче, което разчиташе на други да се жертват за него!
- Той те победи! - изкрещя Рон и заклинанието се разпадна и защитниците на "Хогуортс" отново завикаха и запищяха, докато след секунда още по-могъщ трясък потуши гласовете им за втори път.
- Той беше убит, докато се опитваше да се промъкне навън от поляните на замъка - каза Волдемор, и имаше наслада в гласа му заради лъжата. - Убит, докато се опитваше да се спаси...
Но Волдемор прекъсна думите си: Хари чу боричкане и вик, после още един трясък, проблясване на светкавица и възглас от болка; отвори съвсем минимално очи. Някой се бе откъснал от тълпата и бе атакувал Волдемор: Хари видя фигурата да пада на земята, обезоръжена, а Волдемор хвърли пръчката на противника настрани и се разсмя.
- И кой е това? - каза той с мекото си змийско просъскване. - Кой дръзна да демонстрира какво се случва с тези, които продължават да се бият, когато битката е загубена?
Белатрикс се изхили със задоволство.
- Това е Невил Лонгботъм, милорд! Момчето, което създаде толкова неприятности на двамата Кароу! Синът на аврорите, помните ли?
- А, да, помня - каза Волдемор, гледайки Невил, който се опитваше да се изправи, обезоръжен и незащитен, застанал в ничията земя между оцелелите и смъртожадните. - Но ти си чистокръвен, нали, мое смело момче?
Волдемор запита Невил, който застана срещу него с празни ръце, свити в юмруци.
- И какво ако съм? - изрече Невил силно.
- Показваш дух и смелост и имаш благородно потекло. От теб ще излезе много ценен смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.
- Ще се присъединя към теб, когато адът замръзне - каза Невил. - "Армията на Дъмбълдор"! - провикна се той и предизвика такъв одобрителен рев откъм тълпата, че заглушаващото заклинание на Волдемор не успя да издържи.
- Много добре - рече Волдемор, и Хари долови повече опасност в мекотата на гласа му, отколкото в най-могъщото проклятие. - Ако това е твоят избор, Лонгботъм, се връщаме към първоначалния план. На главата ти - тихо добави той, - да бъде.
Все още гледайки през миглите си, Хари видя Волдемор да махва с пръчка. Секунди по-късно от един от разбитите прозорци на замъка нещо подобно на уродлива птица прелетя до полуосветеното пространство и кацна в ръката на Волдемор. Той разклати плесенясалия предмет за островърхия му край, което го накара да се провеси, празен и оръфан: това бе Разпределителната шапка.
- Вече няма да има разпределяне в училище "Хогуортс" - каза Волдемор. - Няма да има домове. Емблемата, щита и цветовете на моя благороден предшественик, Салазар Слидерин, ще бъдат достатъчни за всички. Нали така, Невил Лонгботъм?
Той насочи пръчката си към Невил, който стана неподвижен и вцепенен, после наложи шапката върху главата на Невил, така че тя се плъзна под очите му. Имаше раздвижвания от наблюдаващата тълпа пред замъка и като един смъртожадните вдигнаха пръчките си, задържайки бойците от "Хогуортс" на място.
- Невил ей сега ще ви демонстрира какво се случва с този, който е достатъчно глупав да продължава да се опълчва срещу мен - каза Волдемор и с едно махване на пръчката накара Разпределителната шапка да избухне в пламъци.
Крясъци раздраха зората и Невил беше обгърнат от пламък, прикован на място, неспособен да помръдне, а Хари не можа да понесе тази гледка: трябваше да действа! И тогава много неща се случиха едновременно.
Те чух див рев от далечната граница на училището, откъдето ако се съди по звука, стотици хора дойдоха на тълпи през външните стени, които бяха извън видимост, и се стекоха към замъка, надавайки мощни бойни викове. В същия момент Гроп дойде с тежки стъпки покрай едната страна на замъка и изкрещя "ХАГЪР!" Крясъкът му получи в отговор ревове от великаните на Волдемор: Те подгониха Гроп, подобно на слонове срещу бик, карайки земята да потръпне. После се чуха копита и опъване на лъкове, и внезапно стрели падаха между смъртожадните, които разкъсаха редиците си, крещейки от изненада. Хари издърпа мантията невидимка изпод дрехите си, наметна я върху себе си и скочи на крака, Невил също се раздвижи.
С едно бързо плавно движение Невил се освободи от своето приковаващо заклинание; горящата шапка падна от него и той измъкна от вътрешността й нещо сребърно с пробляскваща рубинена дръжка...
Ударът на сребърното острие не можа да се чуе през рева на прииждащата тълпа, звуците от сблъсъците на великаните и нахлуването на кентаврите, и все пак изглежда привлече всички погледи. С един-единствен замах Невил бе отрязал главата на гигантската змия, която се превъртя високо из въздуха, блещукаща на светлината откъм входната зала и устата на Волдемор се отвори във вик на ярост, който никой не можа да чуе, а тялото на змията тупна на земята в краката му...
Скрит под мантията невидимка, Хари произведе едно вълшебство за защита между Невил и Волдемор преди последния да успее да вдигне пръчката си. Тогава през писъците, и ревовете, и гръмовните трусове на биещите се великани, викът на Хагрид се извиси над всичко.
- ХАРИ! - крещеше Хагрид. - ХАРИ... 'ДЕ Е ХАРИ!
Възцари се хаос. Атакуващите кентаври разпръскваха смъртожадните, всички усещаха тътнещите великански стъпала и все по-близо и по-близо бучаха подкрепленията, които бяха дошли кой знае откъде. Хари видя огромни крилати създания да кръжат над главите на великаните на Волдемор - тестролите заедно с хипогрифът Бъкбийк издираха очите им, докато Гроп ги удряше с юмруци непрестанно, и сега магьосниците, защитници на "Хогуортс", също както и смъртожадните, бяха избутани обратно в замъка. Хари запращаше заклинания и проклятия по смъртожадните, които видеше, и те се превиваха, без да знаят какво или кой ги е ударил, а телата им биваха прегазвани от отстъпващата тълпа. Все още под мантията невидимка, Хари беше изтикан във входната зала. Той търсеше Волдемор и го видя насреща в помещението как изстрелва заклинания от пръчката си, докато отстъпваше към Голямата зала, все още крещейки наставления на своите последователи, мятайки летящи проклятия наляво и надясно; Хари правеше още защитни вълшебства и така, на косъм да станат жертви на Волдемор, Шеймъс Финигън и Хана Абът хукнаха покрай него в Голямата зала, за да се присъединят към вече разразилата се битка там.
И сега имаше повече, още повече хора, щурмуващи входните стъпала, и Хари видя Чарли Уизли да връхлита Хорас Слъгхорн, който още носеше смарагдената си пижама. Изглежда се бяха върнали при първите редици на, както изглеждаше, семействата и приятелите на всеки ученик от "Хогуортс", които бяха останали да се бият, заедно със собствениците на магазини и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахлуха в залата с грандиозен тропот от копита, докато зад Хари вратата, водеща към кухните, беше избита от пантите си.
Домашните духчета на "Хогуортс" се изсипаха във входната зала, пищящи и размахващи назъбени ножове и сатъри, а над главите им, заедно с медальона на Регулус Блек, подскачащ на гърдите му, беше Крийчър, квакащо-подобния му глас се чуваше дори през цялата тази врява: "Бийте се! Бийте се! Бийте се за моя господар, защитника на домашните духчета! Бийте се с Черния Лорд в името на смелия Регулус! Бийте се!"
Те разсичаха и пробождаха глезените и пищялите на смъртожадните, малките им личица озверели от злоба, и където и да погледнеше Хари виждаше смъртожадните да се прегъват под чистата тежест на числения превес, обезсилени с магии, вадещи стрели от рани, прободени в краката от елфчета или просто опитвайки се да избягат, но претопени от прииждащите орди.
Но все още не бе свършило: Хари забърза между дуелиращите се, покрай борещите се затворници, чак до Голямата зала.
Волдемор беше в центъра на една битка и поразяваше и поваляше всичко наоколо. Хари не можа получи ясна видимост, за да се прицели, но си проправи път по-наблизо, все още невидим, а Голямата зала ставаше все по- и по-препълнена, тъй като всички, способни да ходят, също си пробиваха път навътре.
Хари видя Яксли да пада повален от Джордж и Лий Джордан, видя Долохов да се срутва с писък в ръцете на Флитуик, видя Уолдън Макнеър захвърлен през помещението от Хагрид, как се удря в каменната стена насреща и се свлича на земята в безсъзнание. Видя Рон и Невил да повалят Фенрир Грейбек, Абърфорд да вцепенява Рукууд, Артър и Пърси да приземяват Тикнес, а Луциус и Нарциса Малфой тичаха през тълпата, без дори да се опитват да се бият, крещейки за сина си.
Волдемор сега се дуелираше с Макгонъгол, Слъгхорн и Кингсли, тримата едновременно, и по лицето му имаше студена омраза, докато те се извиваха и гмуркаха около него, без да могат да го довършат...
Белатрикс също се биеше на около петдесет метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж: Хърмаяни, Джини и Луна, всички воюващи на предела си, но Белатрикс им беше равна. И вниманието на Хари беше отклонено при едно смъртоносно проклятие, ударило толкова близко до Джини, че тя се размина на косъм със смъртта...
Той смени посоката си, побягвайки към Белатрикс, вместо към Волдемор, но преди да беше направил и няколко крачки, беше съборен настрани.
- НЕ И МОЯТА ДЪЩЕРЯ, КУЧКО!
Мисис Уизли захвърли мантията си, докато тичаше, за да освободи ръцете си, Белатрикс се завъртя на място, заливаща се от смях при вида на новия си нападател.
- МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! - изкрещя Мисис Уизли на трите момичета и с простичък замах на пръчката си започна да се дуелира. Хари наблюдаваше с ужас и възхита как пръчката на Моли Уизли разсичаше въздуха и се усукваше, а усмивката на Белатрикс Лестранж се разколеба и премина в озъбване. Струи от светлина полетяха и от двете пръчки, подът около краката на двете вещици стана горещ и напукан; и двете жени се биеха, за да убият.
- Не! - извика Мисис Уизли, когато няколко ученици изтичаха напред, опитвайки се да й помогнат. - Отстъпете! Отстъпете! Тя е моя!
Стотици хора сега се бяха наредили покрай стените, наблюдавайки двете битки, Волдемор и неговите трима противници, Белатрикс и Моли, и Хари стоеше, невидим, разкъсван между двете, с желание да атакува, но също и да защити, без да може да е сигурно при това, че няма да уцели неправилния човек.
- Какво ще стане с дечицата ти, когато те убия? - подигра се Белатрикс, освирепяла като господаря си, подскачаща, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. - Когато мама я няма точно като Фреди?
- Ти - няма - да - докоснеш - нашите - деца - никога - отново! - изкрещя Мисис Уизли.
Белатрикс се разсмя със същия бодър смях, който братовчед й Сириус бе издал, докато се катурваше назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво щеше да се случи, преди то да стане.
Проклятието на Моли полетя под протегнатата ръка на Белатрикс и я удари право в гърдите, точно над сърцето.
Злорадата усмивка на Белатрикс замръзна, очите й като че ли се подуха: За един съвсем мъничък момент от време тя знаеше какво е станало и тогава се прекатури, наблюдаващата тълпа избухна, а Волдемор изпищя.
Хари се почувства все едно е превключил на забавен кадър: видя Макгонъгол, Кингсли и Слъгхорн отблъснати назад, гърчещи се и махащи из въздуха, докато яростта на Волдемор от падането на последната му и най-добра лейтинантка експлодира с мощта на бомба. Той вдигна пръчката си и я насочи към Моли Уизли.
- Протего! - изрева Хари и защитното вълшебство се разстла по средата на залата, Волдемор втренчено се огледа за източника, а Хари най-сетне свали мантията невидимка.
Шокираният вик, поздравите и писъците от всички страни: "Хари!" , "ТОЙ Е ЖИВ!" бяха мигом потушени. Тълпата се страхуваше, и тишина се спусна внезапно и напълно, докато Волдемор и Хари се гледаха един-друг, и започнаха, в същия момент, да обикалят един около друг.
- Не желая помощта на никого - силно изрече Хари и в абсолютната тишина гласът му се разнесе като призив на тромпет. - Трябва да стане по този начин. Трябва да бъда аз.
Волдемор просъска.
- Потър не го мисли наистина - каза той с разширени червени очи. - Той не действа по този начин, нали? Кого смяташ да използваш като защита днес, Потър?
- Никого - каза простичко Хари. - Няма повече хоркрукси. Само ти и аз сме. Нито един от двамата не може да живее, докато другият оцелява, и един от нас е на път да си тръгне завинаги...
- Един от нас? - присмя се Волдемор, и цялото му тяло се стегна и червените му очи се вторачиха като змия преди удар. - Мислиш, че ще си ти, нали, момчето, което оживя по случайност, а и защото Дъмбълдор дърпаше всички струни?
- Случайност ли беше, когато майка ми умря, за да ме спаси? - попита Хари. Все още се преместваха странично, и двамата, в този идеален кръг, поддържайки същата дистанция помежду си, и за Хари не съществуваше друго лице освен това на Волдемор. - Случайност, когато реших да се бия в онова гробище? Случайност, че не се защитих тази нощ, и все пак оцелях, и се завърнах да се бия отново?
- Случайности! - изкрещя Волдемор, но все пак не удари и наблюдаващата тълпа беше замръзнала като вцепенена, и от стотиците в залата, никой не смееше да си поеме дъх, освен тях двамата. - Случайност и шанс, и факта, че пълзеше и хленчеше зад полите на по-велики мъже и жени, и ми позволи да ги убия заради теб!
- Ти няма да убиеш никого повече тази нощ - каза Хари, докато се обикаляха и се взираха взаимно в очите си, зелено в червено. - Няма да бъдеш способен да убиеш никой от тях никога отново. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези хора...
- Но не умря!
- Това имах предвид, и това е, което го направи. Направих това, което моята майка е направила. Те са защитени от теб. Не си ли забелязал как никое от заклинанията, които насочваш към тях, не ги обзема? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш. Не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?
- Ти смееш...
- Да, смея - каза Хари. - Знам неща, което ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни неща, които ти не знаеш. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си огромна грешка?
Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг, и Хари знаеше, че го държи временно хипнотизиран в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би могъл наистина да знае някаква последна тайна...
- За любовта ли става въпрос отново? - каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице. - Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта, макар че любовта не го спря да не падне от кулата и да се разбие като стара восъчна фигурка? Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като хлебарка, Потър - и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще те спре да не загинеш сега, когато те нападна?
- Само едно нещо - каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от друг, разделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.
- Ако не е любовта това, което ще те спаси този път - каза Волдемор, - трябва да вярваш, че притежаваш магия, която аз нямам или пък оръжие по-могъщо от моите?
- Мисля, че и двете - каза Хари, и видя шок да прелита по змиеподобното лице, макар да бе моментално разсеян; Волдемор започна да се смее, и звука беше по-заплашителен от неговите писъци; безжизнен и откачен, той проехтя наоколо в утихналата зала.
- Мислиш, че владееш повече магия от мен? - каза той. - От мен, от Лорд Волдемор, който е изпълнявал магия, която самият Дъмбълдор никога не е и мечтал?
- О, той е мечтал за нея - каза Хари, - но е разбрал повече от теб, разбрал е достатъчно, за да не извърши това, което ти направи.
- Имаш предвид, че беше слаб! - изкрещя Волдемор. - Прекалено слаб, за да посмее, прекалено слаб, за да вземе това, което можеше да бъде негово и което ще бъде мое!
- Не, той беше по-умен от теб - каза Хари, - по-добър магьосник и по-добър човек.
- Аз осъществих смъртта на Албус Дъмбълдор!
- Така си си мислел - каза Хари, - но си грешал.
За първи път наблюдаващата тълпа се размърда, докато стотици хора около стените си поеха дъх като един.
- Дъмбълдор е мъртъв! - запрати Волдемор думите към Хари все едно това ще му причини непоносима болка. - Неговото тяло гние в мраморната гробница сред полята в замъка, видях го, Потър, и той няма да се завърне!
- Да, Дъмбълдор е мъртъв - каза Хари спокойно, - но не си ти в дъното на убийството му. Той избра свой собствен начин да умре, избра го месеци, преди да умре, организира цялото събитие с човека, който ти мислеше за свой слуга.
- Що за детински брътвежи? - каза Волдемор, но все пак не нападна, и червените му очи не трепваха встрани от Хари.
- Сивиръс Снейп не беше с теб - каза Хари. - Снейп беше с Дъмбълдор. Беше верен на Дъмбълдор от момента, когато си започнал да преследваш майка ми. А ти никога не си го осъзнал, заради нещата, които не умееш да разбираш. Ти никога не си виждал Снейп да произвежда Покровител, нали Риддъл?
Волдемор не отговори. Те продължиха да се въртят в кръг един около друг като вълци на път да се разкъсат взаимно.
- Покровителят на Снейп беше кошута - каза Хари, - същият като този на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, от времето, когато са били деца. Трябвало е да го осъзнаеш - каза той като видя ноздрите на Волдемор да лумват, - той те е помолил да пощадиш живота й, нали?
- Той я желаеше, това бе всичко - презрително рече Волдемор, - но когато с нея бе свършено, той се съгласи, че има и други жени, и то с по-чиста кръв, по-достойни за него...
- Разбира се, че ти е казал така - каза Хари, - но е бил шпионин на Дъмбълдор от момента, когато си я застрашил, и е работил против теб оттогава-досега! Дъмбълдор вече умираше, когато Снейп го довърши!
- Значение няма! - изпищя Волдемор, който бе проследил всяка дума с пълно внимание, но сега нададе крякане от лудешки смях. - Значение няма дали Снейп е бил с мен или с Дъмбълдор, нито какви незначителни препятствия се е опитвал да поставя на пътя ми! Аз ги смазах, както смазах твоята майка, предполагаемата голяма любов на Снейп! О, но наистина всичко намира своя смисъл сега, Потър, и то по начини, които ти не разбираш!
Дъмбълдор се е опитвал да държи Старшата пръчка далеч от мен! Замислял е Снейп да бъде истинският господар на пръчката! Но аз стигнах там преди теб, момченце... Аз достигнах пръчката, преди да можеш да сложиш ръце върху нея, аз разбрах истината, преди да наваксаш. И убих Сивиръс Снейп преди три часа и сега Старшата пръчка, Смъртостикът, Пръчката на Съдбата е истински моя! Последният план на Дъмбълдор се провали, Хари Потър!
- Да, наистина - рече Хари. - Прав си. Но преди да се опиташ да ме убиеш, те съветвам да помислиш какво си извършил... Помисли, и опитай известно разкаяние, Риддъл...
- Какво е това?
От всички неща, които Хари му бе казвал, отвъд всяко откровение или насмешка, нищо не бе удряло Волдемор по този начин. Хари видя зениците му да се свиват до тънки прорези, видя кожата около очите му да побелява.
- Това е последният ти шанс - каза Хари, - той е всичко, което ти е останало... Вече видях какво ще представляваш в противен случай... Бъди човек... опитай... Опитай мъничко разкаяние...
- Ти смееш...? - каза Волдемор отново.
- Да, смея - каза Хари, - защото последният план на Дъмбълдор изобщо не се обърна срещу мен. Той се обърна срещу теб, Риддъл.
Ръката на Волдемор трепереше със Старшата пръчка , а Хари стисна много здраво тази на Драко. Моментът, той разбра, щеше да дойде само след секунди.
- Тази пръчка все още не работи правилно за теб, защото си убил погрешния човек. Сивиръс Снейп никога не е бил истинският господар на Старшата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.
- Той го уб...
- Не слушаш ли? Снейп никога не е победил Дъмбълдор! Смъртта на Дъмбълдор беше планирана помежду им! Дъмбълдор възнамеряваше да умре, непобеден, като последния истински господар на пръчката! Ако всичко беше минало по план, могъществото на пръчката щеше да е умряло с него, защото то никога не е било спечелвано от него!
- Но тогава, Потър, Дъмбълдор все едно ми е дал пръчката! - гласът на Волдемор потръпна със злостна наслада. - Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар! Отстраних я против желанието на последния й господар! Нейната сила е моя!
- Все още не го схващаш, нали Риддъл? Да притежаваш пръчката не е достатъчно! Да я държиш, да я използваш, това не я прави истински твоя. Не се ли вслуша в думите на Оливандър? Пръчката избира магьосника... Старшата пръчка разпозна нов господар преди Дъмбълдор да умре, някого, който никога дори не е полагал ръката си върху нея. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор против волята му, без никога да осъзнае точно какво е направил или че най-опасната пръчка в света му е засвидетелствала своята вярност...
Гръдният кош на Волдемор се повдигаше и спускаше учестено и Хари можеше да долови задаващото се проклятие, да усети как то се натрупва в пръчката, насочена към лицето му.
- Истинският господар на Старшата пръчка е Драко Малфой.
Чист шок се изписа на лицето на Волдемор за миг, но после изчезна.
- Но какво значение има това? - каза той меко. - Дори и ако си прав, Потър, това не променя нищо за теб и мен. Ти вече не притежаваш пръчката със сърцевина от феникс: Дуелираме се само според уменията си... а след като те убия, мога да посетя Драко Малфой...
- Само че си закъснял - рече Хари. - Пропусна си шанса. Аз бях там първи. Аз надвих Драко преди седмици. Аз отнех пръчката му.
Хари помръдна пръчката със сърцевина от глог и почувства очите на всички в залата насочени към нея.
- Така че всичко се свежда до това, нали? - прошепна Хари. - Дали пръчката в твоята ръка знае, че последният й господар е бил обезоръжен? Защото ако знае... аз съм истинският господар на Старшата пръчка.
Червено зарево бликна изведнъж под омагьосаното небе над тях - ръбът на ослепителното слънце се подаде над прага на най-близкия прозорец. Светлината улучи и двете им лица едновременно, така че Волдемор внезапно се превърна в пламтящо петно. Хари чу високият глас да надава писък, докато той също изпрати последната си надежда към небесата, насочвайки пръчката на Драко:
"Авада Кедавра!"
"Експелиармус!"
Взривът беше като изстрел от оръдие и златните пламъци, които изригнаха между тях по средата на кръга, който бяха очертали, отбелязаха мястото, където заклинанията се бяха сблъскали. Хари видя зелената струя на Волдемор да се среща с неговото собствено заклинание, видя Старшата пръчка да лети високо, тъмна на фона на изгрева, въртяща се насред омагьосания таван като главата на Наджини, въртяща се през пространството към господаря, когото не би могла да убие, който беше дошъл да я вземе в пълното си владение най-накрая. И Хари, с безпогрешното умение на търсач, улови пръчката в свободната си ръка, докато Волдемор падна назад, с изкривени ръце, зениците му, като цепнатини в яркочервените очи, въртящи се нагоре. Том Риддъл падна на пода със съвсем обикновен завършек, тялото му отслабнало и съсухрено, белите ръце празни, змиеподобното лице безизразно и несъзнаващо. Волдемор беше мъртъв, убит от своето собствено отразено заклинание, а Хари стоеше с две пръчки в ръка, взирайки се в черупката на своя враг.
Една трептяща секунда в тишина и моментният шок отмина: и тогава безредицата избухна около Хари, а писъците и възклицанията, и ревовете на наблюдателите разцепиха въздуха. Яростното ново слънце грейна ослепително в прозорците, докато те гръмко го връхлитаха, и първи успяха да го достигнат Рон и Хърмаяни, и техните ръце първи го обгърнаха, неразбираемите им викове го оглушиха. После Джини, Невил и Луна бяха там, и после всички от семейство Уизли, и Хагрид, и Кингсли, и Макгонъгол, и Флитуик, и Спраут, и Хари не можеше да чуе и дума от това, което някой от тях крещеше, да определи чии ръце го сграбчваха, дърпаха, опитвайки се да прегърнат някоя част от него, стотици от тях напиращи към него, всички решени да докоснат Момчето, което оживя, причината да се свърши най-сетне...
Слънцето се издигна стабилно над "Хогуортс", и Голямата зала пламна с живот и светлина. Хари беше неразривна част от смесените излияния на тържествуване и траур, на скръб и празненство. Те го искаха там при себе си с тях, техният водач и символ, техният спасител и пътеводител, и това, че не беше спал, че жадуваше компанията на съвсем малко от тях, изглежда на никого не му хрумваше. Той трябваше да говори с опечалените, да им стиска ръцете, да бъде свидетел на сълзите им, да получава благодарностите им, да изслуша новините, сега прокрадващи се от всеки ъгъл, докато сутринта напредваше; да чуе, че омагьосаните с "Империус" надлъж и нашир из страната идваха на себе си, че смъртожадните бягаха или биваха залавяни, че невинните от Азкабан бяха освободени веднага, щом Кингсли Шакълболт беше обявен за временно изпълняващ длъжността Министър на Магията.
Преместиха тялото на Волдемор и го положиха в стая встрани от залата, далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви, и петдесет други, които бяха загинали в бой с него. Макгонъгол беше заменила масите на домовете, вече никой не седеше според дома си: Всички се бяха размесили заедно, учители и ученици, призраци и родители, кентаври и домашни духчета, а Фирензи лежеше, възстановявайки се в един ъгъл, докато Гроп се показа през един строшен прозорец, и хората хвърляха храна в неговата смееща се уста. След известно време, изтощен и изцеден, Хари се намери, седнал на една пейка, редом с Луна.
- Щях да предпочета малко покой и тишина, ако бях на твое място - каза тя.
- С удоволствие бих желал това - отвърна той.
- Ще разсея вниманието на всички - каза тя. - Използвай мантията си.
И преди той да изрече и дума, тя бе изкрещяла: "Ооо вижте, един Блибъринг Хъмдингър!" и сочеше през прозореца. Всички, които чуха, се огледаха, и Хари приплъзна мантията върху себе си, и стана на крака.
Сега можеше да се движи през залата без външни намеси. Забеляза Джини на две маси от него; тя седеше с глава на рамото на майка си: Щеше да има време да говорят по-късно, часове и дни и може би години, в които да говорят. Видя Невил, мечът на Грифиндор лежеше до чинията му, докато ядеше, обграден от група ревностни поклонници. По-нататък, докато крачеше покрай масите, забеляза тримата Малфой, сгушени един до друг, като че несигурни дали би трябвало или не би трябвало да са там, но никой не им обръщаше никакво внимание. Където и да погледнеше, виждаше семейства, обединени отново, и накрая, видя двамата, чиято компания жадуваше най-много.
- Аз съм - промърмори той, навеждайки се помежду им. - Ще дойдете ли с мен?
Те се изправиха моментално, и заедно той, Рон и Хърмаяни напуснаха Голямата Зала. Големи парчета липсваха от мраморното стълбище, част от парапетите ги нямаше, и отломки и петна от кръв се появяваха на всеки две стъпки, докато се качваха.
Някъде в далечината те можеха да чуят Пийвс да вдига шум, летейки по коридорите, пеейки победна песен, композирана от самия него:

Направихме го, халосахме ги, уиии Потър е избраният,
А Волди го няма молди, така че нека се позабавляваме!

- Наистина предава усещане за размерите и трагичността на събитието, нали? - каза Рон, отваряйки една врата, за да минат Хари и Хърмаяни.
Щастието щеше дойде, мислеше си Хари, но за момента то беше заглушено от изтощението, и болката от загубата на Фред, и Лупин, и Тонкс, го пробождаше като физическа рана на всеки няколко крачки. Преди всичко, той почувства най-изумителното облекчение и копнеж да поспи. Но първо дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които бяха останали с него през толкова много, и които заслужаваха истината. Старателно той изброи какво беше видял в мислоема и какво се беше случило в гората, и те още дори не бяха започнали да изразяват своя шок и изумление, когато най-накрая пристигнаха на мястото, към което бяха крачили, макар никой от тях да не беше споменавал посоката.
От последния път, когато го бе виждал, каменният водоливник, охраняващ входа към кабинета на директора, беше съборен настрани; стоеше изкривен, видимо поочукан и Хари се зачуди дали ще е в състояние да различава пароли все още.
- Може ли да се качим? - попита той водоливника.
- Чувствайте се свободни - изпъшка статуята.
Те се покатериха през него и по извитото каменно стълбище, което се движеше бавно нагоре като ескалатор. Хари отвори вратата на върха.
Той хвърли един бегъл поглед на каменния мислоем на бюрото, където го беше оставил, и тогава пронизителен звук го накара да извика, мислейки за заклинания, завръщащи се смъртожадни и за възраждането на Волдемор...
Но това бяха ръкопляскания. Навсякъде по стените наоколо, директорите и директорките на "Хогуортс" го даряваха с овации, на крака, те размахваха шапките си и в някои случаи своите перуки, протягаха се между рамките да се здрависват помежду си; танцуваха нагоре-надолу върху креслата си, с които бяха нарисувани: Дилис Дъруънт плачеше без срам; Декстър Фортескю размахваше ушния си тромпет; и Финиъс Нигелус извика със своя висок, напевен глас: "И нека бъде отбелязано, че домът "Слидерин" изигра своята роля! Нека нашият принос да не бъде забравен!"
Но Хари имаше очи само за човека, който стоеше в най-големия портрет точно зад стола на директора. Сълзи се стичаха надолу зад стъклата с форма на полумесец чак до дългата сребърна брада, и гордостта, и благодарността, излъчвани от него, изпълниха Хари със същата утеха като песента на феникса.
Най-накрая, Хари вдигна ръце, и портретите запазиха уважително мълчание, лъчезарно усмихнати или попивайки очите си и очаквайки го нетърпеливо да заговори. Но той насочи думите си към Дъмбълдор и ги подбра с огромно внимание. Макар да бе изтощен и с подпухнали очи, трябваше да направи едно последно усилие, търсейки един последен съвет.
- Нещото, което беше скрито в снича - започна той, - изпуснах го в гората. Не помня точно къде, но няма да се опитвам да го търся отново. Съгласен ли сте?
- Мое мило момче, съгласен съм - каза Дъмбълдор, докато неговите колеги-портрети изглеждаха объркани и любопитни. - Мъдро и смело решение, но нищо по-малко от това, което очаквах от теб. Някой друг знае ли къде е паднало?
- Никой - рече Хари, и Дъмбълдор отбеляза удовлетворението си с кимане.
- Обаче смятам да задържа подаръка на Игнотус - каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.
- Разбира се, Хари, той е твой завинаги, докато не го предадеш на някой друг!
- И после е ето това.
Хари вдигна Старшата пръчка, и Рон и Хърмаяни погледнаха към нея със страхопочитание, което дори в своето замаяно и лишено от сън състояние, Хари не искаше да види.
- Не я искам - каза Хари.
- Какво? - силно рече Рон. - Да не си се побъркал?
- Знам, че е могъща - каза Хари уморено. - Но се чувствах по-щастлив с моята собствена. Така че...
Той порови в кесията, закачена на врата му, и издърпа оттам двете части от бодлива зеленика все още едва свързани от най-фината нишка от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че частите не могат да се възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо нямаше да проработи.
Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я със самия връх на Старшата пръчка и каза: "Репаро".
Щом пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.
- Смятам да върна Старшата пръчка - каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна привързаност и възхищение, - обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнотус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. Това ще бъде краят й.
Дъмбълдор кимна. Те се усмихнаха един на друг.
- Сигурен ли си? - попита Рон. Имаше едва доловима следа от копнеж в гласа му, докато поглеждаше към Старшата пръчка.
- Мисля, че Хари е прав - каза Хърмаяни тихо.
- Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи - рече Хари. - А ако трябва да съм откровен - той се завъртя с гръб към нарисуваните портрети, мислейки сега единствено за леглото с четири балдахинени завеси, което го очакваше в кулата на "Грифиндор", и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, - преживял съм достатъчно беди за цял един живот.

towa e ot mene Smile za oplakwaniq LC
_________________
http://s5.bg.bitefight.org/c.php?uid=19395


sled kato vleznete v toq sait se regnete i na mqstoto na priqtel napishete skinheaddd
togawa shte vi prehvyrli kam stranicata na otgovora dali v 7 kniga shte u4astva olivandar kato neshto pove4e ot tova 4ovek koito e zaloven ot voldemor
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
grime reaper
МнениеПуснато на: Нед Авг 12, 2007 8:52 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Префект
Префект

Регистриран на: 28 Юли 2006
Мнения: 57
Местожителство: София Бояна BG

Ох не ви ли писна да правите темата на нищо ? Вие хора имате ли изобщо разом или мозачето ви стега да натискате клавишите халотично и да пишете кадето сварите ? Аиде стига с тва толериране на новите потребители то излиза че ако си направя нова регистрация ще мога да си пиша квото си искам без да получа никво наказание. Разбирам да е веднъж дваж но в тази тема нон стоп пишат само индивиди с по 5-10 мнения . Те явно го правят целенасочено за да бомбардират темата с своята проявена глупост ! Как ли не беше писано че тук не се пишат такива работи . Даже има тема за коментари която е направена спецялно за това ! Добре че остана само още една глава и темата най-веоятно ще се локне и преработи ! Ако до довечера или утре рано сутринта няма липсващите глави аз ще ги полстна но не като вас по лесната процедура да копнеш и да пеистнеш превода защото имено заради това че не е позволено да се побликува книгата така е създадена тази тема !
П.С.
Да преработвам ли и главите които са полстнати като директен превод ( Плс. помощ от модернатор или някой друг там горе )?

_________________

I'am Grime Reaper ... Soon everyone will know me and my scythe . Death is natural end of your life . I will come for you ...
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
medeia
МнениеПуснато на: Пет Авг 17, 2007 4:32 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 25 Мар 2007
Мнения: 133

Ето и епилога. Съжалявам, че се забавих така, но имах нечовешки много работа напоследък.
Много е тъжно, че всичко приключи Sad

Епилог

Действието се развива на първи септември. Има хора с кафези и едно момиченце с червена коса, стиснало здраво баща си за ръката.
"Не след дълго и ти ще идеш – каза бащата"
"Две години! Искам да ида сега!"
Миновачите се обръщат след странното семейство със совите. Всички се бяха запътили към бариерата между перон 9 и перон 10. Тогава се чува гласът на Албус, който спори с по-големия си брат още от колата.
"Няма да съм в Слидерин!"
"Джеймс, престани – каза Джини"
"Само му казвам, че може и да е там. Няма нищо лошо в това."
Петимата Потър приближаха вече бариерата. Джеймс погледна родителите си, засили се и след секунда вече беше изчезнал.
"Ще ми пишете нали? – попита Албус родителите си, възползвайки се от моментното отсъствие на брат си"
"Всеки ден, ако искаш – каза му Джини"
"Не всеки ден. Джеймс каза, че другите получават сови от дома си един път в месеца."
"Ние му писахме три пъти в седмицата миналата година – отвърна Джини"
"Не вярвай на всичко, което брат ти казва за Хогуортс – допълва Хари – той обича да се шегува."
Те също минават през бариерата и се озовават на перон 9¾, който е целия в парата, която излиза от червения локомотив. В началото нищо не се вижда и не знаят къде са останалите. После Джини ги намира – Рон, Хърмаяни и децата им. Албус поздравява Роуз, а тя му се усмихва в отговор. Рон май се хвали, че е минал мъгълски шофьорски курс и има книжка.
Лили и Хуго (или Хюго) водят спор кой в кой дом ще бъде когато дойде времето и двамата да идат в Хогуортс. Рон се шегува със сина си, че ако не е в Грифиндор, ще го лиши от наследство. Двете деца започват да се смеят.
После Рон казва на Хари да погледне кой е дошъл. Това е Малфой заедно с жена си и сина им. Детето прилича толкова много на баща си, колкото Албус прилича на Хари. Семейство Малфой забелязва, че ги гледат и Драко им кимва рязко, а после се обръща на другата страна.
"Значи това е малкия Скорпиус – казва Рон – постарай се да го побеждаваш на всеки тест Роузи. Добре че си наследила ума на майка си."
"За бога, Рон, не ги настройвай един срещу друг още преди да са започнали училище"
"Права си, извинявай. И все пак не се сприятелявай с него, Роузи. Дядо Уизли няма да ти прости, ако се омъжиш за чистокръвен."
Изведнъж Джеймс казва:
"Хей, вижте кой е тук? Теди! И знаете ли какво прави? Разменя си целувчици с Виртоар!"
Никой обаче не му обръща внимание.
"Нашия Теди! Теди Лупин! Се целува с Виктоар! Нашата братовчедка! И аз го попитах какво прави...."
"Прекъснал си ги? – пита Джини – толкова приличаш на Рон"
"...и той каза, че е дошъл да я изпрати. И после каза да се махам. Той се натиска с нея!"
"О, би било прекрасно, ако се ожени за нея – казва Лили – тогава той наистина ще е част от семейството."
"Той така и така идва четири пъти седмично да вечеря с нас. Защо не го поканим да живее с нас и всичко ще е решено – казва Хари"
"Да – казва Джеймс ентусиазирано – аз нямам против да деля стая с Ал. Теди може да вземе моята."
"Не – отвръща Хари – вие двамата ще делите стая само когато искам къщата да бъде срутена!"
Хари поглежда часовника си.
"Почти единадесет е. Време е да се качвате"
"И не забравяй да предадеш най-сърдечни поздрави на Невил от нас – казва Джини на Джеймс"
"Мамо, не мога да предавам поздрави на професор!"
"Но ти познаваш Невил!"
"Навън да. Но в училище той е професор Лонгботъм. Не мога да вляза в час по билкология и да му предам сърдечните ви поздрави."
Сбогуват се, целуват се за последно, прегръщат се и тн.
"Ще се видим на Коледа! – казва Джини"
"Чао, Ал – кзава Хари и прегръща сина си – и не забравяй, че Хагрид те покани на чай следващия петък. Не се забърквай с Пийвс. Не се дуелирай докато не се научиш как. И не давай на Джеймс да те баламосва."
"А какво ще стане, ако съм в Слидерин?"
Това бе предназначено единствено за баща му и Джини се направи, че не чула нищо.
"Албус Сивиръс, кръстен си на двама директори на Хогуортс. Единият бе от Слидерин и бе може би най-храбрия мъж, който някога съм познавал. А това означава, че и там учениците са страхотни. За нас няма значение, Ал. Но ако за теб има, ще можеш да избереш между Слидерин и Грифиндор. Шапката взима предвид твоят избор."
"Наистина ли?"
"Направи го за мен"
Разменят последни целувки и Ал се качва на влака в последния момент. Всички зяпат от прозорците към Хари и Рон.
"Защо всички са зяпнали така – пита Албус"
"Да не те притеснява – казва Рон – заради мен е. Аз съм изключително известен"
Всички се смеят. Хари продължава да маха към влака.
"Всичко ще бъде наред – прошепва му Джини"
Хари несъзнателно докосва белега си.
"Знам"
Белегът не го беше болял от 19 години. Всичко беше наред.
_________________
And all the things you fight for and the things you hold for true,
won't change the fact we walk towards the end and so do you.
The steps you take so carefully, may be big or small,
but lead you to the edge and then eventually you fall.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Тази тема е заключена - не можеш да отговаряте или да променяте мнения Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5  Следваща Страница 4 от 5

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker