Потър Мания :: Преглед на тема

Луна Лъвгуд · Пуснато на: Чет Окт 18, 2012 6:40 am Заглавие:

Нощта беше глуха и хладна. Мъглата душеше в призрачния си дъх смутената гора. По пътеката се зададе карета - плаха като сянка и така тиха, сякаш копитата на конете се плъзгаха над листата и клонките. Единствено кръглото лице на студената луна издайнически хвърляще лъчи върху покрива на каретата. Въздухът бе тежък, наситен със страх. Изведнъж призрачните коне спряха внезапно, послушно приели командата на своя господар.
Мъжът, в чийто груби ръце, заедно със юздите спеше съдбата на Кралицата, слезе от мястото си на земята.
Няколко клонки изпукаха и гласът им се понесе като светлината из цялата околност. Прегърбен и изморен, кочияшът огледа наоколо, надявайки се Мъглата да се смили над старите му очи и да му позволи да се ориентира из гората. Като сребърна пара, магична, лека, но неземно опасна, мъглата върза със своите вледеняващи пипала превръзка на очите на уплашеният човек. Бръчките по измъченото лице сякаш станаха трижде по-дълбоки. Сиви пламъци заиграха в очите му... Пламъци на отчаянието. Той се приближи до дървената врата на каретата, въздъхна, прекръсти се и отмести черната завеса.
-Милейди, ще се наложи да пренощуваме тук.... Гората свърши, заедно с прикритието ни.. Ако излезем на полето рискуваме твърде много. Луната е пълна и няма да ни пощади, няма и следа от небесните клепачи, които да затворят очите й.
Гласът му пресипна, трепереше като крило на пеперуда. Дишаше учестено, а знаеше, че не трябва. Въздухът в тази гора бе отровен, опасен. Тук дори цветята, дори храстите бяха по-опасни и от драконите, които пазеха мистичните замъци от легендите.
Засвири щурче. Нежно, равномерно...успокояващо и така примамливо. Галеше ухото на старият Марк като пауново перо. Мъжът се обърна бавно, ръката му пусна завесата и тя кротко обгърна малкото прозорче. Пристъпи бавно, предпазливо напред, там, където луната осветяваше малък кръг от пътеката... Лъчите се плъзнаха по посребрялата коса, събирала през годините ароматите на различни градове, хора, войни та дори и редкият мирис на голямото южно море. Очите му жадно пиеха светлината, тя бе по-красива и от най-великолепните гледки, по-възхитителна и от красотата на най-изящната френска девойка от двора на Страия Крал...
Малко по малко мъглата, първоначално сребриста и лека, а сега черна и гъста, скри Марк в прегръдките си... И той я прегърна... И с двете си изнемощели, криви ръце... Тя изпи и последната му мисъл, и последната му глъдка въздух, последната чиста сълза на един нечист, нечестен човек.
_________________
and she showed up all the errors and mistakes,
and said I've lost control again.
but she expressed herself in many different ways,
until she lost control again.
and walked upon the edge of no escape,
and laughed I've lost control.
she's lost control again