Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Дженсън Потър /ФФ/ « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
-A.
МнениеПуснато на: Съб Авг 21, 2010 5:34 pm    Заглавие: Дженсън Потър /ФФ/ Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 09 Авг 2008
Мнения: 759
Местожителство: District 7

ГЛАВА ПЪРВА
~ 1 септември 1992г. ~


She was like April sky
Sun rise in her eyes
Child of light
Shining star
Fire in her heart
Brightest day
Melting snow
Breaking through the chill



-Потър, Дженсън!
Малкото червенокосо момиченце подскочи, когато чу името си. Огледа се притеснено, търсейки брат си, но нито Хари, нито Рон бяха в залата. Дженсън погледна приятелката си, Джини, а тя й се усмихна окуражително.
Потър направи няколко плахи крачки към столчето и когато седна, Макгонагъл постави огромната шапка на малката й главица. Докато се е опитваше да укроти бушаващите си чувства, Дженсън чу гласовете в залата. Всички шепнеха името й, всички се чудеха коя е.
Притеснението отново я завладя, тя стисна палци под столчето и зачака да чуе гласа на шапката в главата си.
Учениците утихнаха, напрежението растеше.
-Ти си умна и хитра, действаш спонтанно, но лудият ти нрав се крие някъде дълбоко в теб. Зад маската на срамежливо момиченце виждам готовност да се жертваш за приятелите си, виждам чертите, принадлежащи на представителите на точно определен дом...ГРИФИНДОР!
Дженсън най-сетне си пое дъх и се отправи гордо към грифиндорската маса. Седна до Хърмаяни Грейнджър, второкурсничка и много близка приятелка на брат й, която Потър беше срещала само веднъж. Хърмаяни я поздрави бодро, но после разтревожено се приближи до нея и я попита тихо:
-Виждала ли си Хари и Рон?
Червенокоската поклати отрицателно глава, изчака да види в кой дом ще разпределят Джини и потъна в мислите си.
....
Животът й беше толкова объркан, толкова нещастен. Отрастна, отгледана от леля си и вуйчо си. Живееше заедно с брат си и знаеше, че родителите им са загинали в автомобилна катастрофа. Можеше да излъже себе си, че Петуния и Върнън се грижеха добре за тях, но не виждаше смисъл да го прави. Те ги тормозеха и двамата с Хари нищо не можеха да направят.
Девет години* вярваха на историята на настойниците си, преструваха се, че не забелязват странните неща, които се случват, имаха за подкрепа само другия.
Докато не дойде писмото. Този ден промени целия им живот, предизвика поредица от събития и най-сетне те разбраха истината. Дженсън и Хари разбраха, че Волдемор е убил родителите им,че Хагрид ги е спасил от полу-разрушената къща, че и двамата са магьосници.
Щастието от тази новина бе кратко, те бяха объркани, разстроени, съкрушени. Истината болеше повече от лъжата,в онзи ден сираците Потър се убедиха в това.
И колкото и да се опитваха да го предотвратят, дойде моментът на раздялата. Хари заминаваше за "Хогуортс", а Дженсън за пръв път от тъжните си десет години щеше да остане сама с Дърсли. За тях това, че ще са разделени за толкова дълго време болеше повече от всичко друго на света.
Хари имаше само малката си сестричка.
Дженсън имаше само батко си.
Тогава се запознаха със семейство Уизли. Когато видя Джини за пръв път, Дженсън помисли, че се е видяла в огледалото. Същата червена коса, същото чипо носле, само очите им бяха различни.
Уизли се трогнаха от историята на Хари и сестричката му и се съгласиха да се грижат за нея, докато той е на училище. Това беше най-хубавата година в живота на Джени, тя се привърза към Джини и двете станаха като сестри.
Дженсън получаваше писма от брат си всяка седмица, броеше дните до лятото, за да се видят отново. И този момент дойде.
Времето отново течеше бавно, Дженсън с нетърпение очакваше първи септември и ето, стоеше в Голямата зала, на Грифиндорската маса, най-добрата й приятелка седеше до нея.
Всичко беше точно такова, каквото си го беше представяла стотици пъти. Само дето Хари го нямаше. Притеснението отново се настани вътре в нея и не я остави на мира...
...
-Хари!
В мига, в който той прекрачи дупката през портета, нещо червеникаво се хвърли на врата му, почти задушавайки го. Малката му сестричка!
-Честито, малката! Имаме си ново грифиндорче! - засмя се брат й и Дженсън на шега го удари по рамото, после пак го прегърна. Вече минаваше полунощ и тя почти се беше побъркала от тревога.
-Къде беше, глупчо? Умрях от притеснение!
-Значи вече разговаряме с дух бродник...-измърмори Рон, който мълчеше до сега. После каза едно сдъвкано "Лека нощ!" и се запъти към спалните, влачейки едва-едва краката си.
Хари разказа на Дженсън какво се беше случило - за бариерата на перона, за летящата кола, за Плашещата върба и за наказанието. Червенокоската търпеливо го изслуша и вместо да го смъмри, че не е изпратил писмо на Макгонагъл, както Хърмаяни, просто отпусна глава на рамото му и го притисна силно към себе си.
-Обичам те, Малчо. - прошепна Хари и я целуна по челото.
-И аз те обичам. - отвърна му тя.
....
Дженсън лежеше в леглото си, гледаше балдахина над себе си и си мислеше за изминалия ден и за предстоящите учебни дни. До сега не се беше чувствала толкова щастлива. За момент се замисли какъв би бил животът, ако родителите й бяха живи. Ако майка й я беше изпратила от гарата тази сутрин, ако баща й я наричаше "Малчо" и я учеше да играе куидич...
Преди да успее да спре, вече плачеше неудържимо. За първи път даде воля на чувствата си, защото за първи път усети отсъствието на родителите си толкова силно.
"За последен път." - обеща си преди да заспи. - "Плача за последен път. Трябва да съм силна. Плача за последен път!"

_________________

My blog: http://ivysrandomstuff.alle.bg/


Последната промяна е направена от -A. на Пет Авг 03, 2012 7:18 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
-A.
МнениеПуснато на: Пет Авг 03, 2012 12:44 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 09 Авг 2008
Мнения: 759
Местожителство: District 7

ГЛАВА ВТОРА

~ 1996г. ~

- Хари Джеймс Потър!
Гласът на Дженсън прозвуча толкова близо до ухото му, че все едно бе застанала до него и му крещеше. Момчето се завъртя на другата страна, отвори очи и се озова лице в лице със сестра си. Джен бе скръстила ръце и го гледаше изпитателно, повдигнала едната си вежда.
- Защо не си станал все още? – настоя да научи тя с тона на всяко четиринадесет годишно момиче, което се опитва да се кара на по – големия си брат.
Хари завъртя очи, изправи се до седнало положение и се прозина широко. Сестра му продължаваше да го наблюдава все така намръщена, игнорирайки кичур червена коса, който й падаше в очите. Слънчевите лъчи се прокрадваха през червените завеси на прозорците и наполовина осветяваха лицето й, покрито с лунички. Тя се наведе напред, при което дългата й до кръста коса се люшна напред и закри намръщената й физиономия.
- А трябва ли? Гащите на Мерлин, Джен, сигурно няма шест и половина сутринта...
Момичето завъртя очи и избута брат си навътре, тръшвайки се на леглото му.
- Да. – озъби му се тя, отмятайки косата си назад. – Защото е тринадесети – проклет – февруари.
Очите на Хари се разшириха и той бързо скочи от леглото, изритвайки чаршафите. Сложи си очилата, почти се препъна в захвърлената наблизо чехла на Невил, докато се опитваше да се добере до куфара си, най – накрая спря, обърна се към Дженсън и се намръщи, опитваки се да си спомни нещо. Прехпа долната си устна, докато мислеше, но все пак нищо не му идваше на ум.
- Никой няма рожден ден. – каза колебливо той. – Днес е събота, значи няма домашно, което трябва да предам. А годишнината ни с Джини беше през януари.
Хари отново се хвърли на леглото, загъвайки се през глава.
- Няма начин да стана в шест сутринта, при това в събота. – дочу се приглушеният му глас изпод завивките. – При това без повод!
Дженсън скочи на крака, издърпа чаршафа и се надвеси над Хари с такова изражение на лицето, че внезапно му напомни за госпожа Уизли.
- Да не би да има сбирка на ВОДА? – попита невинно той, дърпайки завивките си към себе си.
- Дори не си близо. – отвърна му сестра му остро и отново скръсти ръце, предавайки се. Невъзможно беше да отнеме чаршафа на Хари. – Утре е четиринадесети февруари.
Дженсън направи драматична пауза, но след като брат й не реагира, тя изсумтя и се намръщи дори още повече.
- Свети Валентин, глупчо. А ти все още нямаш подарък за приятелката си.
Грифиндорецът простена и се скри под възглавницата си. Съвсем бе изключил, макар че не беше непростимо. Покрай напрежението, на което бяха подложени петокурсниците заради С.О.В.А., сбирките на ВОДА, домашните, кошмарите, уроците по Оклумантика и наказанията при Ъмбридж, изобщо не му бе останало време да отиде до Хогсмийд и да вземе нещо на Джини.
Дженсън седна до него и изражението на лицето й омекна. Тя се пресегна и доразроши и без това рошавата коса на батко си.
- Извинявай, че те будя в събота, но наистина трябва да измислиш нещо. А Хърмаяни ще дойде след малко, за да те събуди така или иначе. Няма да е лошо дотогава да си измислил нещо. – Хари се нацупи. – Само казвам.
- А защо Хърмаяни ще ме буди?
Джен завъртя очи, едва потискайки въздишката си.
- Домашното по Трансфигурация, изпита по Вълшебство, съчиненията по Отвари и История на магията... О, и картите по Астрономия.
Момичето се ухили на брат си и с танцова стъпка се отправи към момичешките спални помещения.
- Ама ти накъде? – изтърси брат й, все така намусен.
- Да си доспя. – завъртя очи Джен и той едва сега осъзна, че сестра му все още бе облечена в импровизираната си пижама – тениска „Магийки шегобийки на братя Уизли”.
Хари въздъхна тежко, скривайки лицето си във възглавницата.

*

Джини скри лицето си във възглавницата, за да заглуши щастливия си писък. Все още не можеше да повярва, че това, което й се случва, е истина. Пнякога се страхуваше, че когато се събуди, ще разбере, че последната една година е била само сън, но никога не се случваше и тя всяка сутрин доволно се събуждаше като момичето на Хари.
Знаеше, че за всичко бе „виновна” Дженсън и никога нямаше да може да й се отблагодари.
Спомняше си сякаш беше вчера месеца преди Коледния бал.
Джини такмо беше седнала на масата до Невил и нервно си играеше с кичур от косата си. Все още си нямаше кавалер за бала, а Дженсън щеше да отиде с Шеймъс. Да си мечтае за Хари дори и не смееше, затова се бе престрашила до попита поне Невил. Дженсън внезапно се бе появила, ухилена до ушите.
- Съжалявам, Невил, но трябва да заема Джинс за момент. Надявам се, че нямаш нищо против.
Но дори и да бе имал нещо против, Джен не му бе дала шанс да отговори. Просто бе сграбчила Джини и я бе замъкнала до Общата стая на Грифиндор, буквално завирайки я в лицето на Хари.
- Ето ти я дамата. – беше му заявила тя и Джини се беше изчервила, но в крайна сметка бе отишла с него на бала. Останалото, разбира се, беше история.
Тя още веднъж изпищя във възглавницата, после се успокои, изрита чаршафите и без да отваря очи си протегна, прозина се и стана от леглото. Останалите момичета в стаята й все още спяха, включително и Дженсън, която се бе свила на кълбо под чаршафите.
Джини излезе на пръсти от спалното помещение, затвори внимателно вратата и слезе бързо по стълбите. Както и предполагаше, Хърмаяни, Рон и Хари се бяха настанили пред камината и бяха затрупали масичката пред себе си и пода с учебнии, парчета пергамент и книги от библиотеката.
- Добро утро! – поздрави ги тя и седна на облегалката на фотьойла, на който Хари се беше свил с учебника по Отвари в скута си. Джини се наведе към него и го целуна, обвивайки ръце около врата му.
Рон изсумтя, но Хари и Джини не му обърнаха никакво внимание.
- Вече е „Добър ден”. – натърти Хърмаяни, оставяйки внимателно учебника си по Вълшебство и се изкашля. – А не сме приключили дори наполовина.
Останалите трима завъртяха очи раздразнено. Рон захвърли настрани лунната си карта и се излегна мързеливо.
- Сериозно, Маяни? Целия ден ли планираш да прекараме тук? – червенокоското почти изплю последната дума и се протегна сънено. Завесите бяха дръпнати и се виждаше мрачното февруарско небе, от което се сипеха приказно бели снежинки. Дочуваха се приглушени смехове; останалите се замяраха със снежни топки, гонеха се и правеха снежни човеци, а Хърмаяни настояваше да учат?!
Джини се засмя и се сгуши в Хари, който вече дори не се преструваше, че чете. В такива моменти й се струваше, че може да забрави за целия останал свят; за Ъмбридж, която ги тормозеше; за Ордена, който все така упорито пазеше тайните си; за Волдемор, чиято сянка тегнеше над тях като сянката на орел, спускащ се над жертвата си; за изпитите С.О.В.А. на Хари; за злобните коментари относно връзката им. В такива моменти съществуваха само тя, Хари и няколкото приятели, на които можеха да разчитат.
В такива моменти можеше да си представи, че Хари не бе Избрания; можеше да си представи, че не е мразен от магьосническия свят и че не е наричан лъжец. Но не беше достатъчно само да си го представя.
Тези моменти бяха като сапунени мехури; колкото и да им се наслаждаваше, все някога щяха да се спукат и нищо нямаше да е останало от тях. А тя си нямаше ни най – малка представа колко скоро щеше да се случи това...
_________________

My blog: http://ivysrandomstuff.alle.bg/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
-A.
МнениеПуснато на: Пон Авг 27, 2012 10:32 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 09 Авг 2008
Мнения: 759
Местожителство: District 7

ГЛАВА ТРЕТА

~14 Февруари 1996г. ~

Усещаше студения мрамор под босите си крака. Сърцето й биеше толкова бързо, че Джени имаше чувството, че ще изскочи от гърдите й. Задъхваше се, докато тичаше по сякаш безкрания коридор, а стъпките й отекваха в мраморния лабиринт.
Ноктите й се забиха в дланите й. Дишай, каза си. Вдишвай и издишвай, Дженсън.
Ризата й бе полепнала по тялото й, Дженсън трепереше и бе плувнала в пот. Огромни червени петна покриваха бялата тъкан, но момичето сякаш не ги забелязваше.
Треперейки, тя продължи да се движи по коридора. Вътрешно знаеше, че не трябва да спира. Нещо я чакаше там, нещо... или някой.
Дългата й червена коса влизаше в очите й и гъделичкаше мокрото й от сълзите лице. Дженсън изхлипа и се озърна колебливо, но зад нея нямаше никого. Тя сви ръцете си в юмруци и с малко по – уверена крачка запристъпва по дългия коридор. Опита се да се убеди, че няма от какво да се страхува; беше сама, не я дебнеше опасност.
Вдигна ръце, за да прокара пръсти през косата си и тогава я забеляза. Кръвта. Бялата й кожа контрастираше с яркочервената кръв, покриваща треперещите й длани. Джени изпищя и облегна гръб на стената, тресейки се неконтролируемо.
Какво беше това място? Какво правеше тук? Къде беше Хари?
- Хари? – прошепна тя, притискайки се към мрамора. – ХАРИ? СИРИУС?
И още едно име. Изплъзна се от устните й и само с изричането му се почувства по – добре. Но къде бяха те? Защо я бяха изоставили?
- ХАРИ! – горещите сълзи се стичаха по лицето й и я задавяха. Дженсън заплака с глас, докато отново и отново викаше за помощ. Свлече се до стената и обви ръце около коленете си, затваряйки очи.
Спомените й се възвърнаха; всичко онова, което се бе опитала да забрави. Изкрещя; викът й бе изпълнен с болка. Защо нямаше кой да й помогне?!


С лице, мокро от сълзите, Дженсън внезапно се изправи в леглото си, поемайки си дълбоко въздух. Беше в безопасност, в леглото си. Не беше сама, останалите момичета спяха спокойно, а Натали Даймънд дори хъркаше.
Всичко е наред, момиче. Ти си си у дома, в Кулата на Грифиндор. Тук няма безкрайни мраморни коридори. Тук си в безопасност.
Джени се отпусна на възглавницата, дишайки учестено, сякаш бе тичала. Беше просто сън, просто глупав кошмар. Повтаряше си го постоянно, отново и отново, докато машинално си миеше зъбите, обличаше се и си решеше косата.
- Събуди ли се, пън такъв? – попита някой и Дженсън се завъртя на пети. Дългата й до кръста червена коса се завъртя заедно с нея и покри лицето й. Джени раздразнено отметна косата от очите си и се огледа. Джини се беше облегнала на рамката на вратата и се бе ухилила до уши.
Джени сънено се протегна и между две прозвки попита:
- Защо да съм пън?
- Защото – Джини скръсти ръце пред гърдите си и повдигна вежда, докато се приближаваше до Потър.. – Защото е вече почти обяд. А ти ставаш сега. А аз се опитах да те събудя. Три пъти.
Дженсън завъртя очи и описа полукръг с ръка, посочвайки останалите момичета от техния курс, които все още бяха в страната на сънищата.
- Ама и те спят!
- Ама не като пънове! – заяде се Джини, сръчквайки най – добрата си приятелка в ребрата. Потър се засмя и завъртя очи.
Двете се отправиха към Голямата зала за обяд, все така дразнейки се една друга, а Дженсън дори нямаше време да се замисли за съня си. Искаше да го забрави и повече да не си спомня за него, защото всяка мисъл за кошмара водеше до онзи ужасяващ, вцепеняващ ужас, който бе изпитала.
- Е, казвай! – обърна се тя към Уизли, докато слизаха по стълбите, за да се разсее. – Какво направи брат ми, за да е този ден специален?
Джини завъртя кичур коса около пръста си, прехапвайки долната си устна и сведе очи.
- Обещал ми е изненада... – каза тя, провлачкайки последната дума, след което се изчерви. Грифиндорките се изкикотиха и продължиха да слизат, прескачайки изчезващите стъпала по пътя им.
- Ще те заведе в Хогсмийд? – попита Дженсън, подпъхвайки ръцете си в джобовете си, докато разсеяно зяпаше портретите по стените.
- Да, но ще бъдем заедно само за малко.
Дженсън се намръщи въпросително, но след минута сама се досети. Хърмаяни, не безпроблемно, бе успяла да уговори интервю на Хари за списание „Дрънкало”. Разбира се, не бе особено въодушевена от факта, че трябва да си сътрудничи с Рита Скийтър. Самата Дженсън също не се радваше особено много. Въпросната журналистка бе забъркала прекалено големи каши през изминалата учебна година, включително бе забъркала Хари, Джини, Хърмаяни и Виктор Крум в любовен четириъгълник. А да не говорим за небивалиците, които бе изписала за самата Дженсън.
Момичето потръпна. Все още сънуваше кошмари заради онази грозна статия... По – добре бе да не мисли за нея. Ако това бе единственият начин хората да спрат да наричат брат й лъжец, тя щеше да се примири.
- Защо толкова много се интересуваш от нашата връзка? – уж небрежно зададе въпроса си Джини, но в очите й се четеше решителност, която казваше, че няма да се откаже без да получи отговор.
Джени хвърли разсеян поглед през прозореца. Пухкави снежинки се вихреха във въздуха и се трупаха по върховете на дърветата и по кулите на замъка, а куидичното игрище бе затрупано. Почти нищо не се виждаше от плътната снежна завеса.
След тежка въздишка най – накрая отговори.
- Виж, ти си единствения човек, който може да направи Хари толкова щастлив. Сред всички тези глупости в „Пророчески вести”, Волдемор, онези идиоти от Министерството, Ъмбридж и В.О.Д.А., само ти му помагаш да не се побърка напълно. Не знам какво ще се случи с него, ако те изгуби. И понеже и двамата сте такива твърдоглави идиоти, като нищо ще оплескате всичко. А аз не мога да ви позволя да страдате.
Дженсън се намръщи, но Джини сияеше. Тя се хвърли на врата на приятелката си, както си слизаха по стълбите, и я притисна към себе си.
- Знаеш ли, половината от това, което каза току-що, са пълни идиотщини, но ти прощавам.
Червенокоските се изкикотиха, но в следващия момент кикотът им премина в писък, когато стълбите рязко се преместиха.
- В името на гащите на Мерлин! – изръмжа Джен. – Забравих, че проклетите стълби се местят!
Двете се озоваха далеч от крайната си цел. Вместо до Голямата зала бяха стигнали до тесен коридор на третия етаж, който им се стори непознат. Преди да се усетят, стълбите отново се бяха преместили, и Джини и Джени тръгнаха по коридора, за да намерят друг път към закуската.
През това време Уизли подхвана друга тема, която напоследък тревожеше приятелката й.
- А какво ще правиш с Джордж?
Дженсън се намръщи и официално реши, че може да обяви този ден за най – ужасния през тази седмица. Съвсем наскоро бе осъзнала, че приятелско-братските й чувства към Джордж Уизли бяха прераснали в нешо повече. Пеперудките в стомаха й всеки път, когато го видеше, твърдяха така.
- Нищо няма да правя, Джиневра! – изсъска Дженсън, скръствайки ръце.
Беше й пределно ясно, че за Джордж тя бе все още дете. Беше на почти петнадесет, но близнакът Уизли със сигурност я възприемаше като по – малка сестра, като приятелка на Джини и сестричката на Хари. Със сигуронст не мислеше за нея по този начин и тя не възнамеряваше да се самозаблуждава, че нещо между тях би се получило. Беше реалистка, не искаше да си дава напразни и безсмислени надежди.
- Добре де, не ме нападай. Знаеш, че искам да ти помогна. Не е необходимо да ми се цупиш и да се държиш по този начин. Не съм ти виновна аз! – не й остана длъжна Джини. Двете си хвърлиха кръвнишки погледи и без да си проговорят продължиха към Голямата зала.
Не им беше присъщо да се карат и ако се сдърпаха, то цупенето не продължаваше дълго. И този път не беше изключение. Държаха прекалено много на приятелството си, за да позволят на дреболии да ги скарат сериозно, затова скоро отново си бъбреха весело, избягвайки темата „Джордж”.
Изведнъж Джини спря и сграбчи китката на Дженъсн.
- Това не е ли...?
- Не може да бъде...
- Той е...
- Но кога се е върнал?
- Не, не може да бъде той!
- Той е, Джиневра!
- Не ме наричай Джиневра! – Джини сръчка Дженсън, слагайки край на наглед безсмисления им разговор. Двете се скриха зад едни доспехи и отново се опитаха да се убедят, че са се припознали.
Но тази дълга пепеляворуса коса, тези електриковосини очи, тази усмивка и самоуверената походка... Не можеха да принадлежат на другиго. Това беше Алек Тъли.
Алек Тъли, по когото Дженсън бе луда. Алек Тъли, който бе луд по Дженсън. Алек Тъли, който бе мистериозно изчезнал след Коледната ваканция. Никой не вярваше, че отново ще го видят.
Но това бе той, нямаше второ мнение по въпроса.
Прекалено висок, за да бъде четвъртокурсник, с широки рамене, мускулест и ловък, но всъщност мил, добър и романтичен до полуда, Алек Тъли им помаха.
На Джени й се прииска да потъне в земята от срам, когато слидеринецът мина покрай доспехите, намигна й и продължи към Голямата зала за закуска.
Така ли трябваше да я види? Все още рошава, зачервена и скрита зад доспехи, за да го шпионира?!
Джини я задърпа надолу по стълбите, които най – сетне бяха открили.
- И ето ти начин да спреш да мислиш за брат ми и да ме оставиш аз да се погрижа за твоя. – мъдро заяви Джини, докато отваряше двойната врата на Залата. – О, надушвам препечени филийки!
_________________

My blog: http://ivysrandomstuff.alle.bg/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
-A.
МнениеПуснато на: Пет Сеп 21, 2012 11:27 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Министър на магията
Министър на магията

Регистриран на: 09 Авг 2008
Мнения: 759
Местожителство: District 7

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
посветена на daniil_95, защото си изчака чакалото и защото си заслужи посвещението

~ 1996 година ~

- Не мога да повярвам, че го направи отново! – възкликна Джини, навеждайки се през масата. – За кой път?
Дженсън, отмятайки коса, въздъхна раздразнено и се сипа Йоркширски пудинг. Както винаги, най – добрата й приятелка правеше от мухата слон. Днес беше ред да се възмущава на уменията на Джени по отвари и на държанието на професор Снейп към нея.
Рон и Хари, следвани по петите от Хърмаяни, която отново беше забила нос в „История на Хогуортс”, се настаниха на масата, мокри и посърнали. Дженсън погледна към омагьосания таван – сиви буреносни облаци бяха надвиснали над тях. В продължение на три седмици не беше спирало да вали. Времето беше в унисон с настроението на Джени, която напоследък не можеше да се съсредоточи върху нищо и все по – често изпадаше в мрачна летаргия, от която дори близнаците с предложение за някоя щуротия не можеха да я измъкнат.
Странните кошмари продължаваха да я измъчват, поради което не спеше добре, а положението с чувствата й към Джордж си оставаше все така безнадеждно.
Тя въздъхна отново и избута чинията си. Не беше хапнала почти нищо, но не се чувстваше особено гладна.
Хари се наведе да целуне Джини, след което попита разсеяно:
- Какво е направила отново любимата ми сестричка?
- О, нищо особено. – ухили се Джини, след което отпи от тиквения си сок, виновно отбяквайки раздразнения поглед на Дженсън. – Знаеш, обичайното... Като например да спечели десет точки на „Грифиндор” с отварата си и още пет, задето си почистила котела.
Рон слушаше с половин ухо, докато се тъпчеше (под намръщения поглед на Хърмаяни, която винаги му правеше забележки за маниерите му на хранене), но сега вдигна глава и изфъфли.
- Чу’о за’о, но и’ам чу’во’о, ‘e ‘нейп ‘и и’а лю’им у’eник.
Хърмаяни завъртя очи, затвори книгата си и се наведе напред.
- Рон искаше да каже, че Снейп си има любим ученик.
Червенокоското изсумтя и се намуси, но когато се озъби на Хърмаяни, нямаше нищо сърдито в тона му.
- Нямам нужда да превеждаш, Маяни, те и сами си разбраха.
Дженсън през цялото време мълчеше и слушаше раздразнено разговора им. Не виждаше нищо странно във факта, че беше добра по отвари; идваше й отръки, а и неведнъж бе чувала истории за това колко добра била майка й. И какво от това, че Снейп оценяваше таланта на Дженсън? Тя не беше виновна, че професорът не може да понася брат й и другите Грифиндорци. И те можеха да положат малко – или поне някакво – старание.
Имаха Билкология, а поради лошото време часът бе отменен, така че Дженсън си събра нещата и се изправи от масата. Все още беше необяснимо раздразнена и може би леко ядосана от държанието на приятелите си. Зачуди се защо неща, на които преди не бе обръщала внимание, сега й се струваха вбесяващи.
- Хей, къде отиваш? – подвикна Джини, която беше преплела пръстите на едната си ръка с тези на Хари, а с другата се хранеше.
- В библиотеката. – отговори й кратко и някак остро Дженсън и се отправи натам. Всъщност, изобщо не възнамеряваше да пише домашни. През последните няколко години, само един човек бе способен да я разбере, да я посъветва, да я изслуша, да я накара да се почувства по – добре.
Имаше му безрезервно доверие, както и той на нея и не би могла да си представи живота без него.
Дженсън влезе в библиотеката, все така унесена в мрачните си мисли. Нямаше никого, с изключение на мадам Пинс и Джени се настани на любимата си маса близо до прозореца. Откриваше се гледка към двора на училището. Дори и сега, през плътната дъждовна завеса, Дженсън можеше да различи дървото до езерото; онова, на което тя и Джини облягаха гърбове и учеха за изпити, когато времето беше хубаво.
Потър поклати глава, прогонвайки излишните мисли от главата си и извади от чантата си перо, мастило и пергамент.
Изрита обувките си и се сви на стола, настанявайки се удобно.
Протегна се няколко пъти, натопи перото в мастилницата и го остави да се движи по парчето пергамент.

Скъпи Смърки,

Животът в училище продължава да е все така весел и приятен, както твоя при любимата ти майчица.
Липсваш ми, понеже напоследък няма с кого да си поговоря. Нямам търпение за проклетата ваканция; най – сетне ще имаме възможност да прекараме малко време при теб. Не мога дори да си представя колко си самотен и съжалявам, че нямам много време, за да ти пиша по – често.
Би трябвало да предположа, че знаеш какво е да си затрупан с домашни, но всъщност не е така. Съмнява ме някога през живота си да си писал домашни.
Шегата настрана, наистина много ми липсваш.
Напоследък се чувствам ужасно; съвсем нормални и обикновени неща ме дразнят и съм постоянно ядосана. Знам, знам, ще кажеш, че са момичешки глупости.
Не са.
Аз не съм такава.
Нещо става с мен, Сириус.
Но не затова ти пиша. Тревожа се прекалено много за Хари. Кошмарите му не престават...


Дженсън спря да пише и се загледа в листа. Зачуди се дали да каже на Сириус за своите собствени кошмари; тези, които я измъчваха до такава степен, че трудно спеше и се будеше по няколко пъти на нощ, трепереща и обляна в сълзи.
Може би трябваше да каже „кошмар”; повтаряше се, все същият всяка нощ. Този коридор, по който вървеше и до чийто край никога не стигаше.
Джени зарови лице в ръцете си, въздишайки дълбоко. Не, не искаше да тревожи Сириус И с това. Стигаха му неговите собствени проблеми и тези на Хари.

Кошмарите му не престават, а уроците по Оклумантика, изглежда, нямат никакъв ефект.
Както и да е, недей да му пишеш за това, ще ме удуши, ако разбере, че съм ти писала за него.
Как си? Надявам се не те оставят съвсем сам в онази къща. Пиши ми ако има нещо, от което се нуждаеш и с което мога да ти помогна.

Джени

P.S. Изпращам ти броя на „Дрънкало” с така прословутото интервю на Хари, за което ти писах в предишното си писмо.


Потър се протегна, остави писмото настрана, за да изсъхне мастилото, и прибра мастилницата и перото в чантата си. Хвърли бегъл поглед през прозореца; все още беше облачно и сякаш никога нямаше да спре да вали. Проклетото време навяваше тъжни мисли за Джордж, а това беше нещо, за което не искаше да мисли.
- Хей, Джиндж.*
Дженсън вдигна глава, за да се окаже очи в очи с Алек Тъли.
Пепеляворуси кичури закриваха част от лицето му. Той се бе облегнал на една от лавиците с книги и се бе усмихнал самодоволно, електриковосините му очи святкаха закачливо.
Джени усети как й се завива свят. Ако не седеше на стола, сигурно щеше да се разтрепери. Напоследък Алек имаше такъв ефект върху нея.
- Не ме наричай Джиндж. – опита се да звучи заплашително тя, но издайническа усмивка изкриви устните й и тя не можа дори да се нацупи.
Алек завъртя очи и лениво се приближи към нея. Наведе се леко напред, така че косата му да я гъделичка по лицето и устните му се приближиха до ухото й.
- Ще те наричам както си искам. – прошепна Алек, завъртя се на пети и излезе от библиотеката.
Дженсън повдигна вежда, докато го гледаше как се отдалечава. Нямаше никакъв смисъл в това, което бе направил току-що. Странно, но не се чувстваше ядосана от постъпката му. Преди нещо подобно би я ядосало, но сега чувстваше, че не може да се ядосва на Тъли. Самото му присъствие я караше да се чувства спокойна, уравновесена. Имаше нещо в аромата му, в усещането за Алек, което й помагаше да контролира гнева си.
Тя въздъхна дълбоко, нави писмото на руло и се отправи към соварника, все така замислена за Алек Тъли. Беше написала нещо на Сириус, но не помнеше какво точно. Трябваше да свърши нещо след изпращането на писмото, но не можеше да се сети какво. Опита се да си припомни за какво бе мислила преди Алек да влезе в главата й, но й беше трудно да съсредоточи мислите си върху нещо различно от слидеринеца. Чувстваше се сякаш вървеше през много дълбок сняг в снежна буря; мисълта й течеше бавно и мудно и не можеше да подреди бъркотията в главата си.
Влезе в соварника и шумът на стотиците сови я извади от унеса й. Птиците пляскаха с криле и изглеждаха много развълнувани. Момичето им хвърли неодобрителен поглед и се приближи до прозореца, оставяйки ледения вятър да се заиграе с косата й. Почувства пръски дъжд върху лицето си и през полуотворените си очи се вгледа в синкаво-сивото небе.
Хедуиг кацна на рамото й; совата познаваше Дженъсн почти толкова добре, колкото и Хари, и й се доверяваше. Момичето се усмихна на Хедуиг и завърза писмото за крачето й. Извади „Дрънкало” от чантата си и едва тогава осъзна, че мисълта й сега течеше гладко, бързо и можеше да мисли за неща, различни от Алек Тъли.
Зачуди се какво ли значи това.
Вероятно нищо.
Дженсън погледна броя на „Дрънкало” в ръката си. Беше прочела статията няколко пъти, а тъй като не бе единствената, която бе препрочитала броя, списанието изглеждаше меко казано трагично.
Момичето поклати глава, докато навиваше „Дрънкало” на руло, за да го привърже за крачето на Хедуиг. Това беше един от малкото останали броеве, които бяха успели да спасят от Ъмбридж и Дженсън искаше да го изпрати на Сириус.
Интервюто бе предизвикало истински фурор сред учениците и дори сред учителите и всички говореха само за това. Червенокоската въздъхна доволно и в крайна сметка реши да прочете статията поне още веднъж.
Вярно, бе чувала нещата от устата на Хари стотина пъти, но да го види написано черно на бяло й носеше необяснимо удовлетворение.
След като, облегната на стената на соварника, препрочете интервюто, Дженсън най – сетне изпрати Хедиуг при Сириус.
Докато вървеше към кабинета по трансфигурация, се замисли за Смърки и за това колко много бе променил живота й.

~ Декември 1993 година ~

- Бил е техен приятел! Бил е техен приятел, Джени! И ги е предал! – изкрещя Хари, докато обикаляше неспокойно полу-празната Обща стая. Дженсън, свила крака под себе си, го погледна неразбиращо.
- Как знаеш, че ги е предал?
- Аз... просто знам. Макгонагъл го каза, Дженсън! – зелените очи на Хари изглеждаха готови да изпепелят сестра му на място. – Бил им е ПРИЯТЕЛ. И ги е предал. На ВОЛДЕМОР!
При тези негови думи Джини и Рон подскочиха, а Хърмаяни изписка тихичко, изтървайки учебника си по Аритмантика. Джени скръсти ръце.
Не можеше да повярва на това, което й казваше брат й. Чувстваше, че това не е цялата история.
- В това няма смисъл, Хари! Ако част от това, което ми казваш, е вярна, то Блек и татко са били като братя! Като... к-като теб и Рон, напимер.
Дженсън рязко се обърна към Рон.
- Ти би ли, ей така, без причина, предал Хари на Волдемор? – попита го тя със спокоен тон, все едно го питаше с колко лъжички захар пие чая си. Кафявите очи на момчето се разшириха от ужас и то поклати глава в отрицание.
- Така си и помислих. – обяви Джени и хвърли на брат си победоносен поглед. – Виждаш ли? Не мога да повярвам на тази история, че ги е предал ей така. Има нещо гнило, има нещо, което не разбираме в цялата случка.
Хари я зяпна сякаш му говореше на китайски. Не бе очаквал Дженсън, дванадесетгодишната му сестричка, да му говори по този начин. А още по – малко бе очаквал да осъзнае, че тя има право.
Отвори уста, за да й възрази, после я затвори. Сетне започна да обикаля в кръг из помещението, а накрая се настани пред камината.
- Не. Опитваш се да защитиш един предател и убиец, Дженсън. – заключи той накрая, скръствайки ръце пред гърдите си. – Не си права. Защо виждаш само доброто у хората?!
- Защото така. – отговори му остро малката Потър, скочи от фотьойла и, вбесена, се качи в момичешките спални. Хари беше толкова твърдоглав! А тя бе убедена, че Блек бе невинен. Този вариант на събитията – как Сириус бил предал приятелите си - й се струваше неприемлив. Хората не правеха такива неща. Не предаваха тези, които смятаха за семейство, просто ей така. Беше глупаво, безсмислено. Тя бе решена да открие истината, да докаже на всички, че приятелят на родителите й не ги е предал; отказваше дори да си помисли, че някой бе способен на нещо подобно.
Такива мисли я тормозеха преди да заспи и да засънува как се среща със Сириус Блек. И той имаше отговори на всичките й въпроси...

~ 6 Юни 1994 година ~

- Това тя ли е, Ремус? – попита Затворникът с тереперещ глас. Сълзи изпълниха очите му, докато гледаше кльощавото червенокосо момиче. Същият нос, същите скули, същите очи. Дори брадичката й беше брадичката на Лили. Естествено, че това бе малката Джени. – Не мога да повярвам, че е тя.
Дженсън, с полуотворена уста, зяпаше Блек. Восъчнобялата кожа. Дългата до лактите му спллъстена коса. Хлътналите очи.
Спомни си за снимката, която бе видяла в кабинета на професор Лупин; за красивото момче с лъскава черна коса и кожа, загоряла от слънцето. Онзи Сириус Блек и мъжът, който сега стоеше пред нея, нямаха нищо общо.
- Аз съм. – прошепна тя с треперещ глас, докато се приближаваше бавно, стъпка по стъпка към Затворника.
Някак несигурно, Сириус се протегна и я притисна в прегръдките си.
- Беше толкова мъничка – още бебе – когато те видях за последно... – и изведнъж той се разплака. Раменете му се разтърсваха от хлипове, а сълзите се стичаха по призначното му лице.
- Не го направих аз. – каза той тихо, с дрезгав глас. – Не аз предадох Лили и Джеймс, малка Джени. Не бях аз.
И въпреки че бе малко изплашена, Дженсън го прегърна успокоително.
- Знам, знам.
- Не съм ги предавал, никога не бих го направил... Лили и Джеймс... Хари никога няма да ми прости, нали?

Няколко часа по – късно професор Лупин, Дженсън и Сириус Блек седяха на прашния и мръсен под в Къщата на крясъците.
Още през декември, Дженсън се бе свързала с Ремус, за да говори с него за кръстника на брат си. Тогава професорът й бе казал, че вярва във вината на Блек, колкото и да го боли от това, но Джени не се отказа. Тя бе твърдо уверена, че ще успее да докаже невинността на Сириус. А сега бе на крачка от успеха.
Бе цяло чудо, че бе избрала точно този следобед, за посещение при професор Лупин. На Хитроумната карта бяха видели името на Блек и въпреки протестите на учителя по Защита срещу Черните Изкуства, Дженсън бе тръгнала с него, за да открият Затворника.
А сега той им бе разказал историята си. Как Потърови решили да посочат друг Пазител на тайната; как разбрал за предателството на Петигрю; за годините прекарани в „Азкабан”.
- А как така – попита Ремус. – допреди миналата година никой не знаеше за Дженсън, но ти си я виждал?
Джени, благодарна, че не й се налага сама да задава въпроса, вдигна глава. Знаеше, надявала се бе някой да има отговорите на въпросите, които си бе задавала от години.
- Лили... Лили не искаше да излага Джени на опасност. Само аз и Дъмбълдор, освен самите Джеймс и Лили, знаехме за нея.
Сириус замълча за малко, загледан в отсрещната стена.
- Значи... – прошепна Дженсън, прехапвайки долната си устна. – Значи затова не е знаел. Не е знаел, че и аз съм в къщата. Затова не е убил и мен.
Не можеше да определи какво точно чувства. Въпросите, които я бяха измъчвали през целия й живот; тези, на които никой не можеше да й отговори.
Сириус кимна.
- Как е могъл да знае, че в съседната стая има още един член на семейство Потър?

~ 1996 година ~

Докато чакаше професор Макгонагъл, през главата на Дженсън минаха последните думи, които Сириус й бе казал тогава, през лятото на деветдесет и четвърта, точно преди да се качи на гърба на Бъкбийк.
„Ти повярва в мен, когато никой друг не вярваше. Няма да го забравя, малка Джени.”





*джиднж - съкратено от англ. ginger, жарг. червенокос човек
_________________

My blog: http://ivysrandomstuff.alle.bg/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker