Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 CONFESSION /ФФ/ « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Май 18, 2009 7:11 pm    Заглавие: CONFESSION /ФФ/ Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ПРОЛОГ
След Голямата битка за Хогуортс дните и седмиците се изнизваха бързо и ето че Коледа вече чукаше на вратата. На Диагон-али човек трудно можеше да се размине, защото улицата бе залята от хора, спокойно пазаруващи за празниците. Сякаш паметта на всички бе обработена и те напълно бяха забравили за Волдемор и Смъртожадните и ужасът, който бе ежедневие само преди по-малко от година. Бяха забравили всички, чиито семейства не бяха разрушени от Черния Лорд и неговите слуги. Но имаше толкова много разбити домове, разделени семейства и изгубена надежда, която дори Светлият празник не можеше да върне. Имаше родители останали без деца и деца, които никога повече нямаше да видят родителите си.
Едно от тези деца бе и Тед Ремус Лупин, синът на Ремус и Нимфадора Лупин, загинали трагично преди повече от половин година. Той никога нямаше да види лицата на майка си и баща си и нямаше да чуе гласовете им, но все пак имаше късмет, защото бе кръщелник на един необикновен човек. Теди Лупин бе кръщелник на Хари Потър – момчето, което оживя, Избраният.
На Бъдни вечер, в старата къща на семейство Блек се бяха събрали много хора и празнуваха, но за разлика от другите, те не забравяха близките си, дали живота си в името на свободата. Напротив. Спомняха си за тях и вдигаха наздравици в тяхна памет, разказваха весели случки и се надяваха, че ще могат да запазят свободата, която толкова трудно бяха извоювали. Хари и Джини бяха обявили годежа си на предния ден, а сватбата на Рон и Хърмаяни бе планирана за първия ден на новата година. Въпреки че двете двойки искаха да изчакат с празненствата, заради неотдавнашната загуба на Фред Уизли, Моли и Артър бяха категорични по въпроса и не искаха да карат децата си да се притесняват или смущават от щастието си. Бащата на Рон бе казал, че Фред не би желал близките му хора да скърбят за него, вместо да се радват на живота и да бъдат щастливи.
В дома на Блек бе и Андромеда Блек заедно с малкия си внук Теди. Сириус стоеше облегнат на вратата на всекидневната, с чаша бренди в ръка и гледаше как Хари и Джини се заливат от смях докато гушкат малкия, а той им гука нещо неразбираемо. Болеше го от загубата на Лун, но като гледаше как кръщелникът му се радва на детето, което пък бе негов кръщелник, го заля вълна на блаженство и спокойствие, която се плъзна по цялото му тяло и сгря душата му. Вече бе стар и можеше само да се радва на щастието на близките си хора, без да таи надежда за своето щастие. Винаги бе живял ден за ден, защо да променя принципите си точно сега
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Май 19, 2009 1:54 am    Заглавие: CONFESSION Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ПЪРВА ГЛАВА
НЕИЗЖИВЯНО ДЕТСТВО

Къщата бе тиха и спокойна, всички отдавна си бяха легнали. Навън валеше сняг на едри парцали, както подобаваше на всяка уважаваща себе си Коледа. Сириус седеше в кожено кресло в библиотеката на къщата. Някога тази стая бе кабинетът на баща му, но въпреки лошите спомени от детството мъжът обичаше да стои в нея. Четирите стени, от пода до високия триметров таван бяха опасани от изящно резбовани етажерки, пълни с книги за магия, някои от които на непознати за Сириус езици.
Седеше сам в мрака, на масичката до него имаше пълна гарафа с огнено уиски, но на него вече не му се пиеше. Още бе с дрехите от вечерята, но това нямаше особено значение в момента, защото единственото, което искаше бе да е сам и да се взира невиждащо в площада навън. Вечерта бе изпълнена с веселие, смях, надежда, но и много спомени. Някои от тях бяха скъпи и топлеха душата му, а други се промъкваха като неканени гости и го караха да изтръпва до мозъка на костите си.
Спокойствието му бе нарушено от тихо почукване на вратата. Не искаше да го безпокоят и тъкмо щеше да отпрати неканения посетител, когато чу гласа на кръщелника си.
-Добре ли си? – попита момчето. – Искаш ли компания?
-Всичко е наред, Хари. Просто не ми се спи, това е. – мъжът го погледна уморено и видя онова упорито изражение характерно за Джеймс Потър, което му даде да разбере, че няма да се отърве така лесно от присъствието му. Може би така бе по-добре. – Ти защо не си в леглото, а?
-По същите причини и затова, ако не възразяваш, ще ти правя малко компания.
-Ами ако възразявам? – попита мъжът и когато видя изненаданото изражение на момчето се ухили и каза. – Няма проблем, Хари. Остани колкото искаш, само не очаквай да съм особено разговорлив. Не съм в такова настроение, но ако на теб ти се говори за нещо, ще съм чудесен слушател.
-И аз не съм в настроение за разговори. Просто главата ми е пълна с мисли, които сякаш се блъскат една в друга и не ме оставят да заспя.
-Познато чувство. – промълви тихо Сириус. – разполагай се удобно и ако искаш си сипи. Понякога действа като приспивателно.
-При теб май не е така.
-Казах понякога. – Сириус проследи как момчето се приближи и седна в креслото до него, но не посегна към бутилката. – Е, какво те мъчи?
-Нищо конкретно, просто напоследък се случиха толкова много неща и така изведнъж, че не ми остана време да ги осмисля. С Джини обявихме годежа си, а Рон и Хърмаяни ще се женят след седмица...а Теди е порастнал толкова много само за половин година...
-Да, така е...и прилича на Лун. – мъжът въздъхна дълбоко, пресегна се и напълни чашата си с кехлибарена течност, а после наля и на Хари. – За Теди. Да ни е жив и здрав!
-За Теди. – допълни тихо момчето. – Сириус, не знам дали ще се справя...
-С кое? – попита го мъжът изумено.
-Със всичко. До сега се движех някак по инерция, все едно ме бяха пуснали от стръмен баир и нямаше начин да спра. А сега вече съм долу и не знам какво да правя...В смисъл, че хората имат прекалено големи очаквания и аз...просто...ох, дори не знам какво точно ме притеснява.
-Тогава защо се притесняваш? – попита го Сириус и на устните му се появи тънка усмивка.
-Обичам Джини и искам да прекарам живота си с нея, да създадем семейство, дом, деца, куче на двора.
-А, съжалявам, аз не съм домашен любимец! – изпротестира престорено мъжът.
-Нямах предвид... – почна момчето, но видя ухилената физиономия на кръстника си и се разсмя.
-Продължавай. Какво още знаеш? – насърчи го мъжът.
-Искам да стана аврор, винаги съм го искал. Куидичът е супер, но не става за постоянно, а и не знам дали да ловя черни магьосници няма да се окаже по-безопасно, от това да ме преследват блъджъри в опит да ме свалят от метлата.
-Виж какво ще ти кажа сега. – започна Сириус. – На твоята възраст аз не знаех и половината от това, което знаеш ти в момента. Не знаех какво искам. Тогава живеех с баща ти и двамата си развявахме байряка из Хогуортс. Е, Джеймс вече бе хлътнал по майка ти и бе по-наясно с желанията си, като теб сега, но аз...
-С теб не беше така. – допълни момчето разбиращо.
-Именно. Тогава сменях гаджетата като носни кърпички и Лили все ми разправяше, че един ден ще си намеря майстора. Че някоя ще ми завърти главата и ще ме накара да я й хода по гайдата. Това така и не се случи.
-Е, винаги има време...Все пак не е уточнявала кога ще стане, нали?
-Вече съм стар за тези работи, Хари...
-Какво? Ама ти сериозно ли...не искаш да – момчето се изчерви до мораво и млъкна.
-А, нямах предвид това. – Разхили се Сириус. – Говорех за нещо сериозно, с перспектива. Кой ще ме вземе? Скоро ще навърша четирсет, бивш затворник, а и може да се каже, че съм безработен. Не съм особено добра партия...
-Ти си невинен, Сириус. Вече всички го знаят...а и Джордж ти предложи да му помагаш в бизнеса. Ти се нуждаеш от занимание, а той от партньор, и от уменията и опита ти. Освен това не бива да се подценяваш...забелязах, как те гледат някои от аврорките в Министерството.
-Предложението на Джордж ще го приема, защото бих откачил да стоя в тази къща. Дори смятам да я напусна и да си намеря някакво друго жилище, някъде в провинцията.
-Това е добре. И без това не обичаш това място...а какво ще кажеш по въпроса с нежната половина от човечеството.
-Не знам как са ме гледали, но едва ли е било като кандидат за женитба. – мъжът се засмя тихо, но в гласа му нямаше веселост. – Може и да са ме оневинили, но предразсъдъците на хората не се изпаряват от днес за утре, Хари. Повярвай ми, това съм го научил още от люлката.
-За какво говориш? – Хари свъси чело неразбиращо.
-За това, че бях закърмен с предразсъдъци и от мен се очакваше да ги споделям...и понеже не го правех се превърнах в най-голямото разочарование за родителите си.
-Говори ли ти се за това? – попита момчето със стаено в гласа любопитство. Копнееше да опознае кръстника си, да започне да го разбира по-добре. Едва сега Хари си даваше сметка, че не знае почти нищо за миналото му, преди Азкабан.
-Не изгарям от желание, ако това имаш предвид...В миналото ми преди да се запозная с Джеймс, Лили и Лупин, няма много хубави моменти за разказване, но защо пък да не пробвам.
-Ако не искаш, аз няма да те карам да...
-Дори може би така е по-добре. – продължи мъжът, сякаш изобщо не го чу. – Не съм разказвал това на никого, освен на Джеймс, а и той не знаеше всичко...От както се помня родителите ми ме караха да мълча, да се държа прилично, да ходя или не ходя на определено място. За тях имаше два вида хора – чистокръвни и всички други, които са сган, боклук, който не заслужава дори да се изплюеш на него.
-Не ти е било лесно да следваш принципите им, ако мога да ги нарека така.
-Не беше и затова просто престанах да го правя. В началото не изказвах несъгласието си пред тях. Таях го в себе си и гневът се трупаше, а негодуванието растеше. За мен нямаше значение дали един човек е беден или не, или е магьосник, или мъгъл. И затова не разбирах как родителите ми могат да ги различават, по какъв критерий определят кой става и кой не. – Сириус въздъхна тежко и отпи от уискито, а после продължи. – когато постъпих в Хогуортс и ме приеха в Грифиндор, а не в Слидерин, както се очакваше, майка ми и баща ми ми пратиха по едно конско всеки.
-Не зависи само от теб в кой дом ще те пратят! Става въпрос за качества и ценности, а не за това в кой дом е бил прачичо ти! – възкликна момчето недоволно.
-Така е и точно заради това бяха бесни. Защото го знаеха. Знаеха, че съм различен, че не съм като тях. Мнението им по този въпрос се затвърди щом разбраха, че съм се сприятелил с баща ти и Ремус, които за тях бяха родоотстъпници и се числяха направо към мъгълите. Заплашваха, че ще ме вземат и няма да ми позволят да остана в училището, но така и не го направиха...
-Защо не са изпълнили заканата си? – учуди се Хари.
-Вероятно баща ми се е сетил, че ще е огромен позор първородният им син да не учи в Хогуортс, след като представител на семейството ни е бил директор на училището. – този път смехът на мъжа бе искрен и момчето долови познатите нотки на лай в него. – Щеше да се черви пред цялото чистокръвно родословие, как е забранил на сина си да учи в Хогуортс, само защото се е сприятелил с родоотстъпници. Това би означавало да го признае.
-Нищо ли не направи? – попита Хари.
-О, направи...веднага щом се прибрах за Коледа усетих колана му по гърба си. Но това не ме спря, даже напротив – засили желанието ми да се бунтувам срещу нравите и предразсъдъците и на двамата си родители.
-Набил те е?! – Хари бе шокиран.
-И още как. Тогава все още използваше колана си като средство за наказание. И не го считаше за мъгълско наказание.
-Двоен стандарт, а?
-И не само в това отношение...С течение на времето аз се превърнах в гнилото яйце, позорът на семейството, а брат ми Регулус бе Златното момче, пример, който би трябвало да следвам. Достоен Слидеринец и по-късно достоен Смъртожаден. – лицето на кръстникът му се изкриви в яростна гримаса и сърцето на Хари се сви – как можа да не му каже до сега, че брат му се бе поправил. Може би защото всеки път щом се опиташе да го заговори на тази тема, Сириус си намираше извинение и тръгваше на някъде. – Както и да е, аз така и не се поправих. Вероятно родителите ми са получили хиляди писма от училището информиращи ги за безконечните, иначе безобидни, пакости, които творяхме с баща ти и Ремус. Всеки път щом се върнех у дома ме чакаше наказание. Баща ми вече не помнеше за какво точно ме наказва, но това нямаше значение за него, защото бе сигурен, че все нещо съм оплескал. Поне според него.
-Как за Бога си издържал толкова дълго при тях? Та Дърсли са направо маргаритки, в сравнение с твоето семейство!
-Нямам представа, Хари. Може би тогава не ми е пукало и вместо като наказание съм го приемал като потвърждение за това, че съм на прав път. Щом вбесявах така баща си, който по принцип не избухваше лесно, значи дребните ми на пръв поглед пакости, имаха някакъв резултат. Не бях наясно какъв точно, но имаха. – мъжът отново отпи от чашата, помълча малко и после продължи. – Когато започнах да изказвам мнението си на глас и то на официалните приеми, които нашите даваха, станах неудобен и баща ми гледаше да ме натири някъде навън, когато се зададеше подобен прием. Предпочиташе да обясни отсъствието ми с някоя плоска лъжа, отколкото да рискува “да се изложи” пред роднините, като ми позволи да си отворя устата.
-Така не беше ли по-добре? Не са те занимавали с глупости и си можел да ходиш където искаш...
-Да, но тези случаи бяха редки, защото родителите ми нямаха особено богато въображение и гостите щяха да се усъмнят в честите ми отсъствия. Затова бях принуден да се обличам като пингвин и да се държа като глътнал бастун докато траеха тези сбирки.
-Отврат! Как въобще си могъл да ги издържаш? – попита момчето, а лицето му изразяваше явно отвращение от мисълта за подобен натруфен прием.
-Не можех и точно в това бе проблемът. За да се почувствам по-добре търсех утеха в чашката, а тя развързваше езика ми. С течение на времето се научих да контролирам този неприятен и вреден ефект, но на петнайсет години не му мислиш много-много точно какво дрънкаш. Тогава баща ми реши, че коланът му не е достатъчно наказание и премина към по-драстични мерки.
-Какви? – запита Хари подозрително и нещо го сви под лъжичката, предусещайки отговора.
-О, какви ли не тъмни заклинания, които причиняваха доста неприятни натъртвания, охлузвания, порязвания...Ако бях се разприказвал твърде много се стигаше до чупене на ръце, крака, ребра...последното е най-гадно, защото няма как да не крещиш, а викането изисква въздух, който не можеш да си поемеш заради изгарящата болка...Круциатус бе най-често използваното.
-Мили Боже! Защо не избяга по-рано?
-Нямаше къде да отида, а и се чудех доколко точно мога да разгневя родителите си и докъде можеха да стигнат в гнева си. Направо си играех на руска рулетка...Само дето не познах крайния резултат.
-В смисъл? – момчето го изгледа неразбиращо.
-Бях на шестнайсет, лятото преди последната ни година в Хогуортс. Смъртожадните вече бяха плъзнали навсякъде и Белатрикс бе една от първите. Малоумният ми брат я последва...Имаше прием, не помня по какъв повод. Присъствието ми бе абсолютно задължително и аз нямах особено голям избор. Доста успешно откривах подносите с алкохол и се отрязах много бързо. Езикът ми се развърза и стана тя една...преди да се усетя крещях на всеослушание, че тези, които следват Риддъл са безмозъчни отрепки, а родителите ми са надути, претенциозни лайна и разни такива смислени работи... – Сириус се разсмя от сърце.
-Доста дръзко, дори и за теб... – беше коментарът на момчето.
-Е, алкохолът доста ми помогна. Не бях глупак и знаех, че много ще си изпатя от тия думи, но поради изпитото количество, или може би защото ми бе дошло до гуша...
-Или и заради двете...
-Дам...или и заради двете ги наговорих тия красоти и въобще не ми пукаше какво ще се случи с мен. Баща ми ме заведе насила на тавана и ме заключи там докато не изтрезнея. Едва когато си тръгнаха гостите и аз дойдох на себе си, осъзнах колко здраво съм загазил тоя път, но пак не ми пукаше...
-Поне си бил постоянен... – изкикоти се Хари.
-О, да бях... – разсмя се и Сириус. – Естествено, последва най-жестокото и последното наказание, което баща ми ми наложи. Тогава наредиха на Крийчър да ми събере багажа за училище и ме изхвърлиха на улицата. Не бях в най-доброто си състояние...ако трябва да съм честен, всъщност бях полумъртъв. Не помня как съм успял да се свържа с баща ти, но Джеймс дойде и ме взе. Събудих се седмица по-късно в дома на баба ти и дядо ти, без ясни спомени за случилото се онази нощ. С течение на времето се избистриха до това, което ти разказах сега.
-Ауч! Доста зле са те подредили, май? Цяла седмица в безсъзнание?
-Така си беше. Още си имам белези от тогава. – мъжът изсумтя и се извърна към момчето. – Не че се оплаквам нещо, но ми отне доста време да се възстановя от нараняванията. Дори когато се върнах в Хогуортс не бях напълно здрав и майка ти настоя да отида при Мадам Помфри – тогава беше съвсем млада и аз на драго сърце послушах съвета на Лили. Е, Попи Помфри не успя да направи много за мен, но за това пък отнесох здрав шамар, заради опита си да я свалям.
-И сега искаш да се откажеш от това? – Хари поклати тъжно глава. – направо не го вярвам.
-Е, ти пък! Ще кажеш, че съм тръгнал да ставам монах. – Сириус се разсмя и след малко и момчето се присъедини.
-Само проверявам... Хубаво е, че ми каза...надявам се, че поне ти е олекнало.
-Определено се чувствам по-добре...Има още много за разказване, но няма да е сега. Някой друг път, в подходящо време, на подходящо място.
-Но сега е времето аз да ти кажа нещо, което се опитвам да направя от половин година насам и този път не искам да ме прекъсваш. Моя е грешката, че не бях по-настоятелен и всеки път щом сменяше темата не те накарах да ме изслушаш.
-Пак ли за Регулус? – Сириус се навъси, но щом видя решителността изписана на лицето на кръщелника си, въздъхна примирено. – Нека да чуем тогава. Какво толкова си разбрал?
-Нещо голямо и важно. Ще го кажа направо, защото и без това достатъчно дълго чаках. Да, той е станал Смъртожаден и в началото е вярвал, че това е правилно, но постепенно е осъзнал грешката си и е загинал в опита си да унищожи Волдемор. – момчето си пое дълбоко въздух и продължи. – Той е разкрил тайната му и е намерил златният медальон с капачето. Намерил е един от хоркруксите и се е опитал да го унищожи, но е разбрал, че не може да го направи. Затова е взел Крийчър със себе си, за да може да му даде медальона. И го е направил, след като е накарал духчето да му излее всичката течност от съда в гърлото. Само така е можел да стигне до хоркрукса – като изпие отварата, която го пази.
-Какво искаш да кажеш? – Сириус гледаше момчето изумен, невярващ.
-Искам да кажа, че брат ти е разбрал тайната на Волдемор и е откраднал истинският хоркрукс, дал го е на Крийчър заклевайки го да мълчи за всичко случило се и после е умрял. Брат ти е герой, а не страхливец за какъвто го мислиш.
-Как...как е разбрал за...
-Месеци преди Регулус да умре, Волдемор го е помолил да му заеме Крийчър и е отишъл до пещерата в скалите. Там Риддъл го е накарал да изпие отварата и като си свършил работата го оставил да умре, но за пореден път е проявил невежеството си. Домашните духчета притежават друга магия, различно от тази на магьосниците и Крийчър просто се е магипортирал у вас. Брат ти го е спасил и Крийчър му разказал какво се е случило в пещерата. Тогава е разбрал какво представлява Том Риддъл всъщност и е решил да го унищожи. Дълго време е мислел как да вземе медальона и накрая стигнал до заключението, че ще се наложи да умре, за да го направи и взел духчето със себе си. Крийчър се върнал тук веднага щом му било заповядано и, за да предпази семейството от гнева на Волдемор не обелил и дума за мистериозното изчезване на Регулус, макар отлично да е знаел какво му се е случило.
-Какво...той как? – Сириус не можеше да изрече повече, защото гърлото му се бе стегнало от ужас. Ужас от истината, която се откриваше пред него. И срам, заради това, което бе мислил за собствения си брат. Срам, заради това че половин година бе бягал от истината като страхливец – нещо, което никога не бе правил.
-Не мога да ти кажа, Сириус. Съжалявам, но няма да ти причиня това...по-добре е да не знаеш. Няма смисъл...това не би ти помогнало по някакъв начин, само ще ти причини болка...Регулус е осъзнал грешката си и се е върнал в правия път, само това е от значение.
-Как можах да съм толкова сляп?! – изкрещя мъжът извън себе си от гняв.
-Той не е искал да научите, за да сте в безопасност. Не се...
-Как можах да бягам от това, което се опита да ми кажеш, а аз просто отказах да слушам.
-Ти вече имаше мнение за брат си и смяташе, че си прав. Не си имал причина да се съмняваш. – Хари въздъхна и продължи. – Това е минало, Сириус. Не се измъчвай допълнително, чу ли?
Мъжът не отговори, но поклати глава утвърдително. Момчето разбираше, че ще му е нужно време, за да осмисли и приеме истината и този път щеше да е до него, дори Сириус да не го искаше. Нямаше да го остави д асе справя с това сам. Прекалено дълго е бил сам и сега бе време приятелитему да застанат зад него и да го подкрепят.
Хари се закле в паметта на родителите си, че няма да позволи истината за Регулус да съсипе живота на кръстника му.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Май 25, 2009 11:10 pm    Заглавие: CONFESSION /ФФ/ Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ВТОРА ГЛАВА
ЗАВИНАГИ ПРИЯТЕЛИ

Няколко дни след сватбата на Рон и Хърмаяни, Сириус лежеше в леглото си и се взираше с празен поглед в тавана. За няколко часа бе успял да забрави за болката и тъгата, които му причиняваше споменът за Регулус и собственото му несправедливо отношение към брат му. За няколко часа искрено се бе радвал на щастието и любовта отразени в очите на младоженците. И си бе спомнил за една друга сватба, на която бе присъствал. Сватба, която се бе провела в доста смутни времена, но все пак малкото гости, най-близките на младоженците, бяха празнували единението на любовта подобаващо.
Да...Сириус си спомни за сватбата на най-добрите му приятели – Джеймс и Лили Потър. Тогава бяха млади, както Хари и приятелите му сега. Беше скоро след завършването им и Лили вече бе приета да учи за лечител. На Джеймс му предстояха трудни изпити – бе успял да се вреди и учеше за аврор. Както винаги, Сириус се шляеше безцелно и се хващаше на работа тук и там, за да си изкарва прехраната. Вярно, че бе получил доста солидно наследство от вуйчо си Алфард и си бе осигурил покрив над главата, но не смяташе да пропилява златото на вятъра и предпочиташе да работи, за да си изкарва прехраната. Много пъти Джеймс и Ремус го бяха питали защо толкова способен човек като него не кандидатства за аврор. Да, за него изпитите щяха да са като разходка в парка, но в Министерството имаше прекалено много ограничения и правила, а Сириус не си падаше особено по правилата. В сравнение с двамата си приятели той си оставаше безгрижен хлапак. Естествено, когато Орденът бе сформиран, Сириус бе един от първите, които се присъединиха. Беше сам и, като изключи най-добрите си приятели, нямаше за кого да се притеснява. Затова пръв предлагаше себе си за опасните и сложни операции.
Когато Джеймс му съобщи, че с Лили ще се женят и го помоли да му стане кум, Сириус ни най-малко не бе изненадан и веднага прие да застане до мъжа, който с течение на годините се бе превърнал в негов брат. Спомняше си, сякаш се бе случило вчера, деня на сватбата им. Беше тиха и скромна сватба, защото се налагаше да се крият, но все пак всички присъстващи бяха съпричастни към вълнението и искрената любов, която излъчваха и двамата му приятели. През целия ден Джеймс бе нервен и малко раздразнителен и Сириус се занимаваше с това да лази по опънатите нерви на приятеля си. Всъщност се опитваше да го успокои и разведри, но закачките му действаха в обратната посока и Джеймс се изнервяше все повече и повече. Не знаеше как се е чувствала Лили през този ден, но предполагаше, че е била също толкова нервна колкото и приятелят му. Двамата просто си бяха лика прилика.
Датата беше шести декември 1978-ма година, гостите се бяха настанили в луксозната и просторна всекидневна на собственото му жилище. Сириус стоеше до Джеймс, който вече бе взел-дал и се бе препотил няколко пъти. Постоянно се питаше на глас дали булката няма да се откаже и да го зареже. Накрая Сириус се ядоса и най-сериозно му заяви, че ако той беше на мястото на Лили, никога не би се съгласил да се омъжи за нервен идиот като Джеймс. Последният го погледна на кръв, но думите на кума му оказаха нужния ефект и той престана да си разхлабва папионката през три минути. Когато Лили слезе по витите стълби, украсени с лилии и бели рози, Джеймс млъкна и я зяпна. Да, приятелката му приличаше на истински ангел в нежната рокля със семпъл силует и всеки би ахнал щом я видеше, но за Джеймс тя бе много повече от красива жена в бяла рокля.
Сириус никога не се бе влюбвал истински, както се бе случило с приятелят му и не знаеше какво точно изпитва той. Беше му се случвало да хлътва сериозно, но не и да се влюбва истински. Затова благородно завиждаше на двамата си приятели. Виждаше как се гледат и дискретните докосвания, които си разменяха на публично място. Виждаше как Джеймс изтръпваше при мисълта, че с любимата му може да се случи нещо лошо. Знаеше как очите на Лили сякаш светват като звезди щом видеше приятеля му и разбираше, че това е истинската, голямата любов, която той никога не бе имал щастието да изпита.
Когато служебното лице съобщи, че Джеймс и Лили са съпруг и съпруга, приятелят му така целуна булката, че направо й отне дъха и я накара да се изчерви толкова силно, че лицето й се сля с косата. Но Лили бързо си върна самообладанието и преди Джеймс да се усети го настъпа леко по крака, показвайки му кой ще командва у тях. Потър само се ухили още по-широко и тоново дари жена си със спираща дъха целувка. Празнуваха цяла нощ и всички бяха обхванати от невероятна еуфория. Сириус не помнеше колко наздравици бяха вдигнали за щастието на новото семейство, но бе сигурен че през следващите почти три години двамата бяха истински щастливи.
Знаеше го, защото бе виждал радостта им от появата на Хари и любовта, която сякаш обгръщаше и тримата и ги държеше сплотени, докато Волдемор не наруши този идеален свят. Той, със своето зловредно присъствие, ги караше да се боят за съдбата на сина им. И накрая все пак успя да разруши семейството им, убивайки най-добрите му приятели и превръщайки кръщелника му в съсъд за уродливата си душа. Не го бе направил по желание, но това нямаше особено значение, защото резултатът си оставаше същият.
Заради онзи мазен, гаден предател, дето им се пишеше за приятел, Лили и Джеймс бяха мъртви, Хари бе отгледан от леля си, която е един от най-големите мъгъли, които Сириус бе имал нещастието да среща, а самият той бе обвинен в убийство, което жадуваше да бе осъществил наистина. Дванайсет години гниеше в онази килия, без съд и присъда, жадувайки да обвие ръце около жалкия врат на Питър Петигрю.
Само чувството му за невинност запази разсъдъкът му здрав, нормален. Само желанието за отмъщение го тласкаше напред. Само спомените за щастливите мигове заедно с Джеймс , Лили и Ремус му помагаха да понася присъствието на онези противни създания, които пазеха килията му. Пред вратата му винаги имаше по двама диментора и тяхното присъствие би го подлудило още на първата седмица, ако Сириус наистина бе виновен. Угризенията на съвестта, които затворниците не изпитваха извън стените на Азкабан, тук се отприщваха и ги заливаха като потоп. Чувството за вина и осъзнаването, на това, което са вършили обикновено ги докарваха до бързо полудяване и скоропостижна смърт. Не със всички ставаше така, разбира се и братовчедка му Белатрикс Лестранж бе пример за личност, лишена от каквато и да е било съвест. Ако Сириус бе позволил на страха и отчаянието да го завладеят, щеше да свърши като онези нещастници, които крещяха и викаха нощем и вече не осъзнаваха кои са и къде се намират. Сириус успя да запази разсъдъка си здрав и една нощ, когато сякаш всичко бе загубено, Фъдж дойде на посещение и по негова молба му остави вестник. Не че му се четеше, но си бе направил удоволствието да подразни и притесни Министъра.
И тогава се случи. Видя го! Видя мръсната малка мижитурка да се мъдри на рамото на едно момче. Щом прочете статията и разбра, че този мръсен канален плъх ще се доближи отново до кръщелника му, гневът забълбука във вените му и изпълни цялото му същество. Разбуди дремещия звяр в него и няколко дни по-късно решението дойде само. Бе така очевидно, така съвършено просто, че Сириус бе потресен как не е могъл да се сети по-рано. Бе толкова изнемощял и слаб, че за него не бе проблем да се провре през решетките на килията, след като се бе трансформирал в куче. Голямото изпитание дойде, когато се наложи да преплува Северния океан и да стигне до острова. Не бе толкова лесно колкото си мислеше, че ще е. Като за начало водата бе пронизващо ледена и му спираше дъха, парализираше лапите му и Сириус едва не се удави докато го прекосяваше. Когато стигна до бреговете на Шотландия нямаше сили да се превърне отново в човек и остана да лежи на брега.
Едва се бе измъкнал от проклетия затвор и най-големият му страх бе отново да попадне там. Най-важното бе, че успя да се добере до Хари и той му повярва. А сега двамата живееха под един покрив и имаха цялото време на света да се опознаят. Хари толкова приличаше на родителите си и Сириус не знаеше дали момчето осъзнава този факт напълно. С кръщелника си можеше да говори така както го бе правил с Джеймс и тогава чувстваше присъствието на приятеля си в сина му. И това бе нормално, защото и двамата продължаваха да живеят чрез момчето.
На вратата се почука и Сириус чу гласа на Хари да го пита нещо.
-Хари, защо просто не влезеш? –попита мъжът.
-Не исках да те притеснявам. Закуската е готова...Гладен съм, а честно казано не ми се ще да се храня сам.
-Не съм особено гладен, но с удоволствие ще ти правя компания.
-Добре ли си? Изглеждаш малко...уморен. Успя ли да спиш изобщо? – попита го момчето, приковавайки погледа му в своя.
-Не особено. Всъщност никак...не ми се отдава напоследък.
-Говори ли ти се за това?
-Може би. Каква е закуската все пак?
-Яйца, наденички, препечени филийки и кафе.
-Е, може пък да ми дойде апетитът...а после ще си поговорим.
Закуската изглеждаше наистина добре и събуди апетита на мъжа. Двамата се хранеха и говореха за предстоящите огледи на къщи, които щяха да направят скоро. Бяха решили да си вземат две отделни къщи, защото на Хари му предстоеше да създаде семейство, а Сириус не искаше да му се бърка. Сириус смяташ да си намери някаква малка къщичка, близо до тази на момчето. Не му трябваше много, защото все пак щеше да живее сам.
Поне той така си мислеше...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Мар 16, 2010 6:14 pm    Заглавие: CONFESSION /ФФ/ Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРЕТА ГЛАВА
ЛЯТНА АВАНТЮРА

Беше тиха мартенска вечер и, както винаги, Сириус седеше сам в кабинета на дома Блек. Къщичката му в Редхил още не бе напълно готова и затова все още обитаваше така омразния дом на предците си.
С Хари бяха избрали малкото градче, намиращо се южно от Лондон, заради приятната обстановка и спокойствието, което вдъхваше. Искаше да е близо до кръщелника си, за да му бъде опора, а също и за да има и компания от време на време. Но все пак държеше да е самостоятелен. Беше свикнал със самотата в Азкабан, а и не искаше да досажда на новото семейство. Хари и Джини скоро щяха да се венчаят и да създадат свое собствено семейство и той не искаше да им е в тежест.
Сириус остави чашата бренди на масичката и притегли в скута си тежкото дървено сандъче, което бе намерил в стаята си по-рано същия ден. Отдавна не се бе сещал за него и се изненада, че майка му не го е изхвърлила. Вярно, че стаята му бе останала почти непокътната, но все пак някои вещи липсваха. Подозираше, че заслугата е на Крийчър.
Съдържанието на тази изненадваща находка бе непокътнато. Поне така му се стори. Не помнеше какво точно бе оставил вътре, но ключалката не бе докосвана, така че не вярваше нещо да липсва. Най-отгоре намери тесте снимки от ученическите си години. Образите все още се движеха, макар да бяха чувствително избелели. Джеймс, Лили, Ремус, самият Сириус и онази мижитурка Петигрю махаха весело на обектива. Сириус не можа да се сдържи, взе пръчката си и прогори омразния образ. Той не биваше, не заслужаваше да е на тази снимка. Нито на другите. Постъпи по същия начин със всички, снимки, на които го мерна. После захвърли тестето на масата. Понякога спомените му причиняваха повече болка отколкото радост.
Извади цялото съдържание на сандъчето – стари писма от Джеймс, Ремус и Петигрю. Последните изгори без да се замисли дори. Няколко снимки на негови бивши завоевания и няколко любовни обяснения, които бе получил. Беше ги запазил. От гордост? От себелюбие? Не точно. Беше сантиментална душа... дълбоко в себе си. Навремето не би си признал за нищо на света, че пази подобни неща, дори да му приложеха Круцио. Сега те се бяха превърнали в скъпи спомени от отминали времена. Времена, които никога нямаше да се върнат.
Откри също счупен джобен часовник – подарък от някогашно негово гадже. Нямаше никаква материална стойност, но мъжът се усмихна когато го взе в ръка. Беше топъл, или на него така му се стори. Механизмът вече не работеше, но от вътрешната страна на капачето бе гравиран надпис „С цялата ми любов. Елизабет.”
Елизабет. Сладката, малка, невинна Елизабет. Бяха минали толкова много години от онова лято, когато я срещна. Беше на шестнайсет и само преди два месеца бе избягал от родителите си. Белезите от последния побой на баща му още пареха гърба му, но поне вече нямаше синини по лицето. Бе отишъл на гости на чичо Алфард в Корнуол и смяташе да прекара два спокойни месеца преди да се върне в Хогуортс. Приятелите му липсваха, но Джеймс одобряваше заминаването му. Смяташе, че чистият морски въздух и спокойствието ще му помогнат да се възстанови по-бързо. Спокойствие? Къде ти!
Още на втория ден, докато обикаляше мъгълското градче се натъкна на най-красивото и чисто същество, което бе срещал до тогава. Елизабет бе дошла на почивка в морското градче заедно с родителите си. Бяха отседнали в пансиона на Мадам Дорис – най-елитният в града. Бе забелязал Елизабет на пазара, а после и в парка, където разхождаше малкото си кученце. Действа смело, както винаги, и заговори девойката.
В началото тя бе студена и високомерна и не желаеш да разговаря с непознат, но все пак чарът му стопи ледената й обвивка и седмица по-късно тя започна все по-често да излиза в парка и да намира най-различни други поводи, за да се измъкне от зоркия поглед на родителите си. Сириус бързо долови жаждата й за свобода и приключения. Прекалено дълго бе живяла в златна клетка, ревностно пазена от родителите й, които бяха истински пуритани. Цяло чудо бе, че я пускаха да се разхожда съвсем сама в непознат град, но явно разчитаха, че са я възпитали добре. Бяха забравили обаче, че когато държиш някого затворен прекалено дълго и накрая го пуснеш на свобода, той започва да разполага с нея както намери за добре и това работеше изцяло в полза на Сириус.
Той бързо грабна сърцето на невинното девойче и тя се влюби в него. Понякога се чувстваше виновен, защото за него това бе просто лятна авантюра, нищо ангажиращо, а виждаше как Елизабет се влюбва в него все повече и повече. И все пак това не го спря и в края на месеца той успя да я направи своя любовница. Отне невинността й и й показа какво е страст и наслада.
Сириус никога не се бе считал за коравосърдечен прелъстител, интересуващ се само от плътската наслада. Харесваше му да ухажва дамите, да им завърти главите и после да се отдръпне деликатно. Затова навсякъде в Хогуортс му се носеше славата на играч. И той бе точно такъв. Но когато бе с Елизабет, онова лято, се наслаждаваше на момента и не мислеше за идния ден и за последствията. А последствия имаше.
Наближаваше краят на лятото и Сириус обмисляше как да каже на Лизи, че заминава и едва ли ще се видят повече. Не искаше да е лошият във филма, но накрая май точно така щеше да излезе. Тя бе прекалено невинна и прекалено влюбен в него, за да разбере начина, по който Сириус възприемаше малкото им приключение. Бе готова да избяга с него и да го последва на края на света, но Сириус не бе готов да бъде неин водач и покровител. Не и тогава. Но нямаше просто да изчезне и да я изостави като някакъв страхливец, без обяснение. Само дето не се стигна до обяснение за каквото и да е било.
Чичо му Алфард бе прекалено зает с неговия бизнес в магьосническия свят и затова не се вясваше в дома си през деня. Сириус се възползва от неговото отсъствие и с Лизи се усамотяваха в стаята на момчето. Но градските клюкари си нямат друга работа и все пак мълвата, че дъщерята на господин Съливан всеки ден прави компания на младия племенник на ексцентричния старец Блек достигна до ушите на господин Съливан и благоверната му съпруга. В началото родителите не повярваха на злобните забележки, но когато те продължиха да се носят от уста на уста, господин Гордън Съливан се видя принуден да се прави на Шерлок Холмс. И така един ден, съвсем в края на онзи горещ Август, той нахлу в дома на Алфард Блек и вдигна огромен скандал, когато откри голата си дъщеря в леглото на младежа.
Сириус бе прекалено самоуверен, за да направи каквито и да е защити на дома в отсъствието на чичо си. Та нали той бе там! И като награда за своята арогантност получи куршум в рамото. Гордън Съливан не го уби, само защото бе прекалено зает, за да изведе дъщеря си от къщата. А Сириус не бе направил нищо, просто защото бе в безсъзнание. Когато куршумът го бе уцелил, ударната вълна го бе изтласкала назад и си бе ударил главата в перваза на прозореца. Наистина прозаично за магьосник завършил шести курс, който на практика бе способен да обезвреди противника си преди онзи да мигне. Стига да не бе хванат неподготвен и пръчката му да не бе на три метра разстояние от обсега му. Въобще нямаше да го интересува дали му е позволено да използва магия извън училище или не. Но го хванаха неподготвен и елементът на изненадата бе в полза на господин Съливан.
Когато Сириус дойде на себе си, видя угриженото лице на чичо си. Алфард Блек не бе ни най-малко ядосан, че племенникът му е използвал дома му за любовните си срещи. Бе притеснен, че момчето едва не бе убито от един мъгъл нахълтал в дома му. Не знаеше какво е станало с Елизабет, само че тя и родителите й веднага са напуснали градчето. А Сириус нямаше време да я търси, защото трябваше да се върне в Хогуортс след два дни. Тогава бе прекалено удобно просто да се възстанови от лошия удар в главата и лекото мозъчно сътресение, отколкото да търси Елизабет. За пръв и последен път в живота си бе проявил малодушие и не можеше да си го прости. Дори и сега.
Сириус затвори капачето на часовника, въздъхна тежко и го прибра в джоба си. Смяташе да го занесе на поправка в най-близко бъдеще. Натъпка останалите вещи обратно в сандъчето, заключи го и го отнесе със себе си в спалнята. Там го остави на една масичка и се просна на леглото, както бе с дрехите. Бе прекалено уморен, за да си прави труда да ги съблича. Заспа, както си бе с тях.

Кариса скочи в леглото, а писъкът напираше да изскочи от гърлото й, но тя го задържа там и го натика обратно. Цялата бе плувнала в ледена, лепкава пот и дишаше учестено, сякаш е пробягала километри. Отново тези кошмари! Бяха се върнали и бяха по-страшни от преди.
Момичето прекара пръсти през заплетените си, абаносово черни коси и погледна към светещия циферблат на часовника до леглото си. Четири сутринта. Разбира се! Трябваше да е в Министерството след три часа, а много добре знаеше, че няма да заспи отново. Беше толкова уморена напоследък. Войната бе свършила преди половин година и от тогава бе на редовна служба като аврор. Но не работата я уморяваше толкова, колкото тези кошмари. Вече трета нощ се будеше в четири сутринта, обляна в пот и задъхана. Това не можеше да продължава така! Щеше да се побърка!
Стана и се отправи към кухнята, за да си направи кафе. Докато чакаше кафеварката, седна и се замисли. Отново сънуваше покойната си майка, която излизаше от гроба и я следваше навсякъде. Сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше. Това направо съсипваше Кариса.
Елизабет Съливан бе починала от левкемия преди три години. Кариса тъкмо бе навършила осемнайсет, а войната тепърва започваше. Тогава професор Дъмбълдор я взе под крилото си и тя без капка колебание се включи в Ордена на Феникса. Искаше нещо да я разсейва от загубата, а нямаше нищо по-хубаво за тази цел от риска за собствения й живот. Но войната бе свършила и сега Кариса бе останала сама с болката.
Преди половин година адвокатът на майка й се обади и й съобщи, че вече има право да отвори трезора на майка си. Там нямаше пари, но имаше нещо много по-ценно – дневниците на майка й. Само че момичето все още не бе събрало кураж да ги прочете. Дали затова майка й се явяваше в съня й? Дали тя не искаше дъщеря й да отвори тези дневници и да прочете историята на живота й. В действителност Кариса знаеше толкова малко за миналото й. Елизабет никога не говореше за него.
Когато момичето бе на седем години, Елизабет я бе отвела от дома на родителите им и бяха дошли тук в Лондон. Тогава жената бе признала, че е нейна майка, а не голямата й сестра, както детето смяташе до онзи момент. Детайлите около тази мистерия се напасваха постепенно през годините, но Кариса така и не бе успяла да събере всички парчета на пъзела. Знаеше, че баба й и дядо й са се срамували от дъщеря си и извънбрачното й дете и затова предпочели да го представят за свое, отколкото да признаят позора си.
Затова Кариса бе живяла в лъжа седем години. По-късно бе разбрала, че Елизабет е обожавала баща й, но той така и не научил за съществуването на дъщеря си. Не могла да го открие, за да му каже. Майка й никога не говореше срещу него. Напротив – разказваше й колко грижовен е бил, мил и щедър. Бе направила всичко по силите си да дари единственото си дете с цялата си любов. Бе пожертвала толкова много за нея. Никога не се бе омъжила. Твърдеше, че не може да обича друг освен баща й.
Кариса отдавна бе спряла да се интересува кой е той. Не го винеше за нищо. Вярваше на твърденията на майка си, че той не знае за съществуването й, но така и така бе отраснала без него и не виждаше смисъл да го търси сега. Той можеше да има семейство и да не помни майка й. Не искаше да му пречи като разравя стари истории. А можеше и да е мъртъв. А това би я съкрушило – да го търси и накрая да се окаже, че отдавна не е между живите или пък е напуснал този свят малко преди тя да го открие.
Но майка й продължаваше да й се явява на сън и Кариса започваше да подозира, че причината е нежеланието й да се рови в старите истории и да отвори онези дневници. Боеше се, че това би й причинило само болка. Все пак майка й никога не бе говорила за миналото, защо Кариса да се рови в него сега. Елизабет бе успяла в този живот. Беше се борила, за да даде на дъщеря си истински дом и да я направи човек. Самата Елизабет се бе изучила и бе станала уважаван архитект. Когато пристигна онова писмо от Хогуортс, майка й бе толкова горда с детето си. Дъщеря й бе магьосница, бе специална. Всяко обичано дете е специално за родителите си, но писмото доказваше, че Кариса е още по-специална, по-необикновена... вълшебна.
Докато бе в Хогуортс, Кариса всеки ден мислеше за майка си, която й липсваше неимоверно много, но момичето знаеше, че ще бъдат разделени за кратко. Така бе до момента, в който Елизабет Съливан не се разболя от рак. Кариса толкова много се притесняваше за нея, докато беше в училището. За една година болестта изцеди жизнените сили на майка й и я превърна в бледо подобие на жизнената и засмяна жена, която момичето познаваше и помнеше. И най-накрая тя си отиде от този свят и остави Кариса сам сама. Е, вярно бе, че Орденът се бе превърнал в нейно семейство, но сега, когато бе разпуснат Кари усещаше самотата си още по-силно. Бе почувствала някои от членовете му наистина близки. Особено Сириус Блек и кръщелникът му – Хари Потър. Тя познаваше Хари от училище, но като по-голяма не бе имала много вземане -даване с по-малките ученици. Опозна момчето едва когато влезе в Ордена и особено през лятото на 95та, след загубата на майка си. Той, като сирак, я разбираше най-добре. А кръстникът му Сириус се бе превърнал в неин наставник и покровител.
Този мъж бе наистина удивителна личност. Бе прекарал дванайсет години в Азкабан, а не бе сторил нищо лошо. Бе невинен. И въпреки умората, която понякога можеше да се види в очите му, в него все още имаше живец. Бе пълен с интересни и поучителни истории и винаги бе готов да помогне на приятелите си. Някак естествено бе приел ролята на неин защитник. Тогава Кариса не бе имала нищо против, защото се чувстваше добре в компанията му и не мислеше постоянно за майка си. Сега, почти четири години по-късно, също се чувстваше добре в компанията му, само дето отдавна не се бяха чували и виждали.
Тя работеше доста и често си отспиваше в щаба, а той не беше голям фен на Министерството и това бе напълно разбираемо. И не само заради дванайсетте години несправедливо затворничество, ами и заради обидите по адрес на Хари. Едва ли някога щеше да им прости напълно. Дори и сега, когато министър бе Кингзли Шакълболт, който бе деен член на Ордена и отговаряше за “намирането” на Сириус, докато магьосникът все още бе в нелегалност. Естествено, веднага щом Кингзли стана министър на магията, Сириус официално бе признат за невинен, но след седемнайсет години, в които е бил заклеймяван като убиец и предател, на хората им е трудно да погледнат на него като на жертва. А Кариса не мислеше, че той би искал точно това.
Писукането на кафеварката я изтръгна от унеса й. След като си наля голяма чаша гъсто черно кафе и му сипа нездравословна доза захар, Кариса се настани пред кухненския плот и реши да прегледа вчерашния вестник, за който не бе имала време.
Не бе отгърнала и третата страница, когато тъничко гласче, дълбоко в съзнанието й нашепна, че има по-добро и наложително четиво от това, с което се занимаваше в момента. Отиде до стаята си и измъкна от гардероба малък кашон с дневници. Не знаеше от къде да започне, затова се поразрови в кашона и накрая си избра един. Отгърна го и видя, че е от 84та – годината, в която майка й я бе отвела от дома на родителите си. Освен че разбра коя е истинската й майка, Кариса нямаше много хубави спомени от тази година, затова върна дневника в кашона. Не му бе времето сега. Бръкна отново, за да извади друг, но по невнимание бутна кашона, който падна и дневниците се изсипаха на земята. Започна да ги прибира обратно и тъкмо щеше да върне последния, когато от него изпадна избеляла снимка. Кариса я вдигна и зяпна от изумление – лицето, което я гледаше от там, й бе съвършено познато, само че бе по-младо, самоуверено и щастливо. Отгърна на първата страница – годината бе 1976та. Годината, в която Елизабет бе срещнала баща й. Годината, в която бе зачената Кариса.
Момичето трескаво заразгръща страниците, докато не стигна Юли месец. Там майка й подробно бе описала как красив младеж я срещнал в парка и я заговорил. Колко настоятелен бил, как започнал да я ухажва и как тя се влюбила в него. Име не се споменаваше. Кариса седна на леглото и се зачете. Прескачаше по-безинтересните пасажи докато не стигна края на месеца, където за първи път бе споменато името на ухажора.
Отново зяпна от изумление. Наистина ли това бе възможно? Затова ли Елизабет й се явяваше на сън? Защото искаше дъщеря й да открие баща си и да не бъде повече сама? Прелисти нататък, към края на месец Август, където подробно бе описана печалната им раздяла. Как майка й е мислела, че любимият й е тежко ранен и дори може би мъртъв. Как после е писала на своя приятелка в градчето, за да разбере какво е станало с него и си е отдъхнала, когато е научила, че е жив и здрав. Колко щастлива е била, когато открила, че е бременна, въпреки че е знаела, че родителите й ще побеснеят, ако тя задържи детето.
Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Току що бе разбрала кой е баща й! О, но защо бе такава страхливка и не бе отворила дневниците веднага щом ги получи? Щеше да знае това преди повече от половин година! Бе открила баща си! И той бе жив! И нямаше семейство! Знаеше го със сигурност, защото познаваше баща си от три години. Какви игри само си играеше Съдбата с хората! Да бъде така близо до баща си, но същевременно така далеч! Вдигна снимката и нежно погали образа му. От очите й се отрониха две сълзи и се стекоха по пребледнелите й бузи.
Най-накрая бе открила баща си! Сега само трябваше да му се обади и да му съобщи този невероятен факт.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Мар 22, 2011 5:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТАЙНИ И КОШМАРИ


Хари се чудеше как можа да се съгласи да бъде въвлечен в тази лудница, наречена избор на декорация и покани за сватбата. Кухнята на Гримолд 12 бе пълна с жени, които се суетяха около каталози, мостри платове и различни видове цветна хартия, а момчето не знаеше какво изобщо прави там. Рон мъдро се бе измъкнал от това мироприятие и подло бе оставил приятеля си да се мъчи самичък. Беше ранна утрин, още не бе успял да изпие дори първото си кафе, а го караха да избира между златен сатен и небесно синя тафта, бели лалета и розови орхидеи. Хари имаше чувството, че главата му ще експлоадира всеки момент. Сириус сигурно още спеше, иначе до сега щеше да е измъкнал кръщелника си от този цирк. Вече започваше да става разноглед от толкова цветове, а шумът бе непоносим. Не разбираше как шест жени могат да вдигат такава врява в осем сутринта.

Кариса Съливан паркира колата си пред номер десет, свали предпазния колан, но не слезе. Пое си дълбоко въздух и се наведе над кормилото. Беше отлагала този разговор цяла седмица, опитвайки се да измисли подходящ начин да съобщи на Сириус, че има дете. Накрая реши, че просто няма подходящ начин да съобщиш такова нещо на когото и да е и няма смисъл да отлага повече. Все пак бе обмислила внимателно как ще подходи и от къде ще започне. През последните години със Сириус се бяха сближили доста и момичето знаеше, че с него може да говори за всичко...е, почти всичко, но все пак не всеки ден съобщаваш на някого, че си плод на негова лятна авантюра.
Кариса тръсна глава и се скара на себе си. Съмняваше се Сириус да е гледал на майка й само като лятна авантюра, но дори и да бе така, тя нямаше право да му се сърди. Било е отдавна, били са млади и влюбени. Момичето погали дневника, оставен на седалката до шофьора. Отвори го, извади снимката на младия Сириус и се вгледа в нея. Затворът бе отнел много от безгрижното и радостно излъчване на момчето от снимката, много от оптимизма и чистатата радост от живота, от красотатат на младостта, но не всичко. Сириус все още пазеше част от тези прекрасни качества и те личаха, когато бе щастлив и спокоен.
Момичето взе дневника и заключи колата добре – Лондон си оставаше опасно място и дори магьосниците не бяха защитени от автокрадците, преди да се отправи към невидимия за мъгълите вход на номер дванайсет. Почука на вратата и зачака търпеливо някой да й отвори. Можеше и да позвъни, но това би означавало да събуди портрета на госпожа Блек, а се съмняваше, че домакините ще останат очаровани. Нервно оправи блузката и сакото си и прибра непокорен кичур коса зад ухото си, преди вратата да се отвори.
„Кариса? Хайде влизай, не стой така. Леле, момиче, не те очаквахме! Помислихме, че си ни забравила. Получи ли поканата?” Нареждаше Хърмаяни, докато водеше момичето към кухнята, където се бе събрало цяло женско войнство. „Надявам се, че си я получила. Обикновено Пиги успява да достави пощата на точния човек, но...”
„Да, получих я. Благодаря. Какво става тук?” Успя да вмъкне момичето, когато младата жена млъкна за малко.
„Избираме покани и украса за сватбата. Нищо особено.” Вдигна рамене Хърмаяни.
„Тогава аз какво парвя тук?” възропта Хари. „За какво съм ви? Само преча. Здравей, Кари. Как си?”
„Бива. Аз няма да питам, защото виждам, че всеки момент главата ти ще гръмне. Чакай, нека да позная...станал си и си намерил цялата тази лудница тук, не си пил кафе, нито си закусил, Рон се е изнизал, оставяйки те да са оправяш сам тук, а ти изгаряш от желание да изчезнеш възможно най-скоро, защото и идея си нямаш какво става около теб?” Накрая на изречението Кариса вече се заливаше от смях, а Хари я гледаше намръщено.
„Как позна?” Изсумтя той.
„Е, не е нужно да си гений, за да се досетиш.” Кариса изтри избилите от смях сълзи и се опита да си възвърне сериозното изражение. „Трябва да говоря със Сириус, той къде е?”
„Тук е. Проблем ли има?” Разтревожи се момчето.
„Не. Защо да има?”Изненада се Кариса. „Просто искам да поговорим за нещо. Лично е.” Натърти тя на последните думи, щом забеляза любопитното изражение на Хари. „Та къде е Сириус?”
„Горе е. Още спи...мисля.” Рече Хари кисело и си седна, явно разбрал, че гостенката няма да го отръве от пленничеството му.
„Ок. Ще поправим това.” Изкикоти се момичето и тръгна да излиза от кухнята, но се сети нещо и се обърна към Хърмаяни. „По-добре дайте на момчето поне чаша кафе преди да е изперкал тотално. Или направо го пуснете. И без това няма да ви е от голяма полза, а аз обещавам да се върна и да помогна. Стига да искате, разбира се.”
„Ще си помисля.” Намеси се Джини.
Кари вдигна рамене и си излезе, а чревенокоската я изгледа с любопитство. После се обърна към майка си и Фльор и продължи да умува каква хартия за поканите да избере.

„Неподчинение! Оскърбление! Позор за рода Блек...Гняв. Омраза. Презрение. Болка. Толкова много болка...Този път Круциатус не бе достатъчен, за да задоволи извратените методи на баща му...Този път искаше да го усети лично...Да усети всеки един удар...да помирише кръвта избиваща по гърба му след всяко изплющаване на камшика...Този път Орион Блек бе извън себе си от гняв и прилагаше върху него – провиниля се в родоостпъничество първороден син, едно съвсем мъгълско наказание. Не можеше да не се разсмее на иронията, но смехът му докара само още болка. Не знаеше до кога ще издържи...не знаеше дали ще издържи изобщо...скоро щеше да загуби съзнание, усещаше го, но дали щеше да се събуди след това? Нямаше да достави удоволствие на баща си и да вика. Нямаше. Но без крясъци удоволствието не бе пълно. Скоро баща му се върна към черните си заклинания и те го пречупиха...не можеше да сдържа виковете повече. Чуваше се как стене, как крещи, докато не остана без глас, но нямаше да моли...Никога нямаше да моли...
Нощта бе черна, без луна, звездите блещукаха едва, едва.Моторът му кацна меко на алеята пред къщата на приятелите му. Но къща вече нямаше...Всичко бе превърнато в развалини,а насрлед развалините се извисяваше фигурата на великана Рубиъс Хагрид. Той държеше малък вързоп в огромните си ръце – кръщелникът му Хари. Детето плачеше пронизително, а сърцето на мъжа се късаше от мъка. Той трябваше да отведе Хари на безопасно място, да го скрие. Първо трябваше да го скрие, а после ще се погрижи за онази жалка твар Петигрю...Хагрид не му даде детето. Дъмбълдор му бе наредил да го отведе при сестрата на Лили. Сириус не разбираше...Та той щеше да се погрижи за момчето много по-добре от онези мъгъли...Но великанът бе неприклонен...Е, ще се разправя с Дъмбълдор по-късно. Първо ще се погрижи предателят да си получи заслуженото...Но не само Питър бе виновен. Самият Сириус бе много по-виновен за смъртта на приятелите си. Той ги бе убедил, че ще е много по-безопасно да направят Питър Пазител на тайната. Та кой би предположил, че Потърови ще изберат точно него за тази важна задача? Трябваше да се досети още тогава...А се бе усъмнил в Ремус...Защо, в името на Мерлин? Защо? ЗАЩО?!
Вина...разкаяние...гняв...омраза...Черни бездушни сенки се движат пред решетките. Подът е ледено студен, стените също...Но най-студено е в душата му...вина...не, не той уби онези невинни хора, не беше той...той бе невинен...но той уби Джеймс...уби Лили...неговата глупост...неговата арогантност...не вярваше, че може да бъде измамен по този начин...
Най-накрая покой...Повярва му! Хари му повярва! Не би могъл да понесе, ако не му бе повярвал. Всичко ще се нареди...всичко ще бъде наред...О, не! Ремус! Бягайте! Бягайте!
„Сириус, той избяга!”Не отново! Стига вече! Този път ще убие проклетия плъх! Само да го открие! Ккаво става? Не! Не! Махнете се от мен! Махайте се! Не! НЕ! НЕЕЕЕЕЕ...”


„СИРИУС! СИРИУС!” Кариса разтърсваше мъжа силно, но той не реагираше. „Хайде, събуди се! Моля те, събуди се! Това е само кошмар! СИРИУС!”
Беше тръгнала към дневната, но любопитството й надделя и се запъти към горните етажи, когато чу виковете. Викове изпълнени с ярост и отчаяние. Стонове пропити с болка и страх. Звуците я отведоха до стаята на Сириус. Беше се заковала на място пред вратата и не знаеше какво да прави. Да влезе или не? Да го остави да се събуди сам и да не го смущава с присъствието си? Или веднага да го изтръгне от кошмара, който ми причинява толкова много страдание? Той й бе баща! Не можеше да го остави да страда! А дори и да не беше, не би оставила приятел да страда така. А и имайки предвид преживяното от него...Нахлу в стаята и започна да разтърсва мъжа, опитвайки се да го изтръгне от грозните лапи на кошмара.
„Моля те, Сириус, събуди се! СИРИУС!” Продължаваше да вика момичето, докато мъжът не отвори очи.
Той чу нечий глас да го вика настоятелно. Гласът бе същевременно познат, но и далечен. Но този глас успя да го изтръгне от водовъртежа на ужаса и го върна обратно в реалността. Сърцето му препускаше сякаш е пробягал километри, а когато прокара пръсти през косите си, усети, че са влажни. Целият бе плувнал в ледена, лепкава пот и, за свой най-голям срам, установи, че трепери силно.
„Добре ли си?” Попита го Кариса, но нежният й глас го сепна и той я изгледа шокирано. „Съжалявам, че нахълтах така, но...чух те отдолу и...не можех да не те събудя...ти...ти явно сънуваше кошмар и...бих го направила за всеки приятел, Сириус. Не се чувствай неудобно, моля те.”
„Благодаря” Едвам изрече мъжът. Имаше чувството, че са изсипали кофа чакъл в гърлото му.
Ужасно го досрамя от момичето. Какво ли правеше тук? Отдавна не беше идвала и на Сириус, честно казано, му бе докривяло. По време на войната се бяха сближили. И двамата бяха един вид самотни и нещастни. Майката на Кариса тъкмо бе починала, а Сириус бе дълбоко потиснат, заради принудителното му заточение в тази къща. Тук имаше прекалено много черни спомени, за да се чувства добре. Хари бе на училище, Ремус бе прекалено зает, а останалите...на тях просто не им пукаше как се чувства. Да, беше им кофти, че са го обвинявали години наред и някои от Ордена още не смееха да го погледнат в очите, като Минерва Макгонъгол, например. Но не можеха да разберат какво чувства. Не разбираха, че затворен в тази къща ще се побърка по-бързо, отколкото в Азкабан. Никой. Освен Кариса. Тя разбра. Тя му бе утеха и опора. Бе негов приятел. А когато войната свърши, изчезна. Да, обаждаше се, пишеше писма, но нито веднъж не дойде лично. Сириус не разбираше защо толкова му пука, но наистина се бе засегнал.
„Какво ви води насам, госпожице Съливан?” Рече той с по-остър тон, отколкото бе възнамерявал и видя как момичето леко пребледня и извърна поглед.
„Въпрос от лично естество. Ще те изчакам във всекидневната. Трябва да поговорим.” Отсече твърдо и излезе от стаята без да погледне отново към мъжа. Започна да се псува наум. Какво бе очаквала? Да я посрещне с отворени обятия? Първо, бе дошла, без да се обади? Второ, ситуацията, в която се бяха озовали преди малко, бе повече от конфузна. И трето, тя не се бе вясвала, от както свърши войната. Беше се обаждала и писала писма, но не бе дошла. Той имаше право да се чувства обиден. По време на войната й бе предложил приятелско рамо, грижа и закрила. Той я разбираше, както и тя него. И, когато всичко се нареди, Кариса изчезна от хоризонта, сякаш се срамува от нещо. Беше постъпила като най-долна страхливка. Беше се уплашила, че след като войната свърши, тя няма да има повече място в дома на Блек. Нямаше да има какво да ги свързва. Тогава не бе и подозирала за дълбоката и наразрушима връзка, която съществуваше между двамата.
Влезе във всекидневната и започна да обикаля нервно из помещението. Сириус така и не бе успял да разкара гоблена с родословното дърво на Блек и сега пред него стоеше големият скрин с витринките, някога пълни с паяци колкото чаени чинийки. Момичето потръпна от погнуса при спомена за чистенето, което бяха провели в тази всекидневна. Вече почваше да се побърква от нерви. Чак й се догади малко. Затова седна на едно от креслата и се опита да се успокои. Пое си дълбоко въздух и отново прокара пръсти по меката кожена корица на дневника.
Сириус застана на прага на всекидневната и огледа гостенката си. Личеше, че нервите здраво я тресат. Чудеше се какво е толкова важно, защото не се съмняваше, че нещо тревожи момичето. Само че не възнамеряваше да я улесни. Първо щеше да му обясни защо не се вясна повече от шест месеца. Смяташе, че му дължи поне някакво обяснение. Приближи се и седна срещу Кари, разполагайки се удобно и я погледна очаквателно. Момичето преглътна и се зачуди от къде да започне. Вероятно извинението би било подходящо начало, но нямаше оправдание за постъпката й. Не и основателно. И той го знаеше.
„Сириус, аз...хм...дължа ти огромно извинение за постъпката си. Нямам оправдание...не и основателно. Мога да кажа, че работата ме е погълнала, но това не е причина да не се отбия поне за пет минути. Всъщност беше ме страх, че след като войната свърши, вече нищо нямада ме свързва с останалите от Ордена. Не, моля те, не ме прекъсвай! Знам, че е глупаво. Би трябвало много добре да знам, че нещата не стоят така, както съм си ги представяла, но тогава...”
„Тогава си го почуствала потози начин.” Довърши меко мъжът. „Добре, успокой се. Няма да те мъча повече. Сигурен съм, че рано или късно щеше да се осъзнаеш. Имам предвид, ако не се бе появило това спешно нещо, което явно искаш да обсъдим.” Усмихна й се и момичето се отпусна малко, но не и напълно. Все още не.
„Постъпих като страхливка. Но не само спрямо теб и останалите си приятели тук. Постъпих като страхливка и в друго отношение.” Кариса си пое дълбоко въздух и започна да разказва. „ След като свърши войната, успях да се свържа с адвоката на майка ми. Той ми бе пратил писмо още щом навърших двадесет и една години, но поради обстоятелствата...Е, в крайна сметка се свързах с него. Оказа се, че според завещанието на мама, щом навърша тази възраст получавам правото да отворя трезора й в една мъгълска банка. Там намерих дневници. Може би двайсетина на брой. Но така и не се реших да ги прочета. Смятах, че няма смисъл да ровя в миналото. И ги оставих в един кашон в гардероба си.”
„Дотук добре. Какво промени решението ти? Я стига, не съм сляп, виждам, че държиш дневник, а елементарната логика ми казва, че това е един от въпросните дневници.” Веждата над едно сиво око се бе повдигнала въпросително.
„Правилно, това е един от дневниците...Напоследък бях затрупана от работа и не си отспивах добре, затова реших, че кошмарите са плод на липсата ми на сън, но...сънувах мама...тези кошмари продължаваха със седмици и накрая реших, че не са просто от преумора, а са нещо като съобщение.”
„Добре...това никак не е зловещо...” Прекъсна я Сириус с лека ирония в гласа.
„Ама никак.” Включи се момичето и се подсмихна. „И преди седмица, реших да започна да чета тези дневници. Смятах да почна отначало и да карам подред, но понякога се проявявам като страшно непохватна и взех, че обърнах кашона с дневниците. Разпиляха се, естествено, а от един изпадна снимка.” Ето, наближаваше моментът да разкрие загадката.
„Логиката ми казва, че е дневникът, който държиш в ръцете си и който си стиснала като спасителен пояс”. Вълнението на Кариса се бе предало и на него.
„Правилно ти казва логиката. Е, снимката ме заинтригува достатъчно силно, за да отгърна дневника. Оказа се много интересно четиво. Разбрах кой е баща ми.” Край. Каза го. Най-накрая пусна димката. Следваше атомната бомба...
„Уау!” Бе единственото, което успя да каже Сириус.
„Майка ми винаги бе говорила за баща ми с добро, но така и не пожела да ми каже кой е. В началото се гневях и не разбирах защо го крие, смятах, че имма правото да знам кой е. Знаех, че човекът не подозира за съществуването ми и не го винях за нищо. Не можеш да се погрижиш за някого, ако не знаеш за съществуването му. Нямах право да му се сърдя. Накрая реших да не разпитвам майка ми, защото и без това не й беше лесно. Знаеш ли, че докато навърших седем, смятах, че тя ми е по-голяма сестра. Предразсъдъците на баба ми и дядо ми бяха принудили мама да представя детето си за своя сестра. Защото какво биха казали хората? Как така дъщерята на Гордън Съливан може да има извънбрачно дете? Какъв срам само! Та нали семейство Съливан са едва ли не аристократи, славещи се с перфектно родословие. Подобен скандал би сринал репутацията на семейството за поколения напред!” Кариса бе започнала да трепери. Сириус се изправи, застана зад нея и положи ръце на крехките й рамене. За момичето, това доксване бе по-ценно от цялото богатство на Гринготс.
„Повярвай ми, скъпа, тези предразсъдъци са ми до болка познати. Независимо дали си магьосник или не, винаги има хора, които си мислят, че...” Гласът на мъжа го предаде и той предпочете да замълчи и да я остави да довърши разказа.
Освен това му трябваше време да помисли. Името Гордън Съливан му бе доста познато, оставаше да се сети от къде...
„Но мама успя да си извоюва свободата и на седем години научих истината. Бях объркана и уплашена. С течение на времето го приех като нещо естествено. Като приключение в семейната история. Когато се отказах да питам за баща ми, майка ми бе до някъде облекчена, но предполагам, че се е чувствала виновна, че не ми казва всичко. А аз реших да не търся баща си. Предполагах, че има семейство и не исках да обърквам живота му. Страхувах се, че може да ме отблъсне. Страхувах се също, че може да се окаже, че вече не е сред живите. Не знаех дали бих могла да понеса подобна развръзка на събтията. Но се оказа, че баща ми е жив и няма семейство...не и в общоприетия смисъл...не е женен и няма други деца, освен мен...”
„Кога успя да научиш това? Минала е само седмица!” Сириус вече крачеше нервно из стята. Опитваше се усилено да си спомни от къде му е познато името Гордън Съливан.
„Оказа се, че аз познавам баща си, както и той мен, но и двамата не сме подозирали за тази си връзка...Бил е пред очите ми през последните няколко години...Толкова съжалявам, че не отворих тези дневници още когато ги получих. Щях да знам много по-рано...”
Изведнъж на Сириус му просветна, започна да свързва събитията от миналото с разказа на Кариса и в следващия момент истината го връхлетя като приливна вълна. Мъжът пребледня като платно и, ако не се бе хванал за ръба на стола, щеше да се срине на земята. Това не бе възможно...Но защо пък не? Гневното, зачервено лице на Гордън Съливан изплува пред очите му. Спномни си...чу изстрела скяш се случваше в момента. Сириус събра всичките си сили, за да успее да проговори отново.
„Би ли ми показала снимката?” Помоли я тихо.
Кариса се извъртя и го погледна. Беше мъртвешки блед и трепереше силно. Улови погледа му и, без да си кажат нито дума, потвърдиха това, което другия вече знаеше. Все пак момичето извади старата снимка и му я подаде. Сириус я взе и погледна старото си аз – младо, ухилено и безотговорно. „О, всемогъщи Горгони! Той имаше дете! Имаше дъщеря и тя стоеше тук, точно пред него и го гледаше кротко, с разбиране и нежност. С обич. Обич, която той не заслужаваше.”
Кариса стана и постави ръка на рамото му. Той сведе глава. Все още трепереше силно. По бузите му се застичаха сълзи, но момичето ги избърса с опакото на ръката си. Обгърна врата му с ръце и положи глава на рамото му, сетне прошепна:
„Сириус, ти...ти си моят баща. Но вече го знаеш. Виждам го в очите ти. Не се обвинявай, моля те! Миналото си е минало. Не можем да го променим...Сега знаем истината и единственото, което можем да сторим е да се опознаем...имаме цялото време на света...татко.”
Това простичко „татко” разби самоконтрола на Сириус на пух и прах. Мъжът се олюля, но Кариса го подхвана на време и го настани на фотьойла, на който бе седяла до преди малко. Той се наведе и подпря глава на коленете си. Имаше известни затруднения с поемането на въздух.
Момичето веднага измагьоса чаша с Огнено уиски и му я подаде. Коленичи пред него и хвана ръцете му. Нейните бяха малки, нежни и крехки в сравнение с неговите, но в този момент бяха извор на неизчерпаема сила. Сила, от която баща й се нуждаеше сега.
„Хей, ама вие тук ли сте били?” Хари влетя в стаята с ентусиазъм, но се закова на място, когато осъзна картината пред очите си. „Какво става тук?”
Сириус събра сили, изправи се на крака, внимателно постави чашата на масичката и хвана Кариса за ръката. Хари отдавна не го бе виждал толкова сериозен и същевреминно толкова щастлив. Цялата осанка на Сириус излъчваше гордост, когато кротко заяви:
„Хари, Кариса е моя дъщеря.”
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Мар 22, 2011 5:15 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ПЕТА ГЛАВА
ВЪЛНЕНИЯ


„Хари, Кариса е моя дъщеря.”
Момчето застина от изненада. Беше сигурен какво е чул, но не можеше да разбере как е възможно. Забеляза треперенето на кръстника си. Явно току що бе научил новината и още не можеше да повярва. Но щом го заявяваше така категорично, значи бе истина. Оставаше само да научи подробностите.
„Уау. На това му се казва новина. Само дето не знам какво се казва в такива случаи...хрумва ми само...Честито!” Успя най-накрая да свърже някакво смислено изречение.
„Благодаря.” Рече мъжът.
Кариса измагьоса още две чаши Огнено уиски и подаде едната на Хари. Мълчаливо вдигнаха тост и отпиха. Огнената течност сякаш прогори гърлото на Сириус, но той не обърна внимание. Все още не можеше да спре да трепери, макар вече да не се забелязваше.
Тримата се настаниха удобно, а Кариса и Сириус разаказаха своята част от историята обединявайки я в едно цяло. Накрая на своя разказ Сириус изглеждаше по-зле отколкото в началото. Кариса знаеше, че се обвинява, че не е бил по-отговорен, че не е потърсил майка й. Тогава Хари се намеси:
„Сириус, дори и с времеврът не можеш да промениш случилото се. Минало е твърде много време. По-добре е да се съсредоточиш върху настоящето и да се радваш, че откри дъщеря си.
„Така е. Не го мисли повече.” Подкрепи го и Кариса.
„Хей, Хари, къде се изгуби?” Джини нахлу в стаята ентусиазирана, но замръзна на място, като видя физиономиите им. „Какво пропускам?”
„Джини...” Започна Хари, но млъкна. Не знаеше дали е размуно да й разкаже точно сега. Самият той бе научил голямата новина току що. Но видя как кръстникът му кимна и продължи. „Джини, нека се разходим малко, а?”
„Хари, нямам време точно сега. Поканите, цветята, мама чака да...” Но момичето млъкна, когато забеляза настоятелния му поглед. „Ами...добре. Да, разбира се. Ще се разходим. Само да си взема якето. Ей сегичка идвам.” Усмихна му се сладко и се измъкна от стаята.
„Защо и ние не последваме примера им? И без това кисненето в тази къща не ти се отразява много добре.” Кариса тъкмо бе изрекла това, когато в средата на стаята се появи сребърна лисица и й съобщи, че незабавно трябва да се яви в Министерството.
„Или по-скоро ще остане за утре. Май се налага да отида на работа. А уж си взех отпуск!” Добави кисело тя.
„Явно се нуждаят от теб.” В гласа на Сириус се прокрадна нотка на гордост.
„По-вероятно се нуждаят от още една магическа пръка. Чудя се кой от онези мизерници са подгонили този път. Само се надявам да не се окаже фалшива тревога. Отново. Е, ами до скоро.” Рече Кари и се запъти към вратата, но изведнъж спря, върна се и прегърна баща си. Леко го целуна по бузата и му прошепна „Обръсни се” преди наистина да излезе от стаята.
Сириус отнесено докосна мястото, където дъщеря му току що го бе целунала. Хари малко се притесни, заради блуждащия поглед на кръстника си, но в този момент влезе Джини, напълно готова за разходка из мъгълския Лондон.
„Няма да се бавим много. Сириус, добре ли си?” Хари постави ръка на рамото на мъжа и леко го разтърси. Той се сепна и го погледна неразбиращо. „Добре ли си?” Повтори момчето.
„Да, да. Ще се оправя, спокойно. Вървете и се разходете.” Рече му Сириус със същото отнесено изражение.
Макар и загрижен за кръстника си, Хари последва годеницата си и го остави насаме с мислите му. А тези мисли не бяха никак леки. Сириус напусна дневната и се отправи към кабинета на долния етаж. Там спусна завесите и се настани в голямото кожено кресло зад масивното бюро, само с гарафа огнено уиски за компания. Освен спомените, които не му даваха мира, разбира се.
Отново се върна към онова лято, преди толкова години, обмисляйки дали ако бе постъпил друго яче, нещата щяха да се развият по-благоприятно. Накрая бе принуден да признае пред себе си, че нямаше да направи нищо по различен начин. Трябваше да признае, че бе постъпил като жалък страхливец и да го преглътне. Надяваше се, че поне уискито ще му помогне в процеса на преглъщането на вината и огорчението от собственото му малодушие.
Спомените го заливаха един след друг като приливни вълни. Сладката Елизабет му се усмихваше невинно...Беше толкова красива, толкова нежна и чиста. Толкова...добра. Прекалено добра за него. Тя бе забраненият плод, от който Сириус бе отхапал с наслада, а после бе захвърлил като ненужна вещ...е, не че я бе захвърлил, но избра да не я потърси отново. Ако беше имал смелостта...Тогава може би нещата нямаха да...
Сириус се отпусна на стола с тежка въздишка. Дясната му ръка се вдигна да разтрие слепоочията му, където се бе появила остра болка, пробиваща си път към мозъка му с настойчивостта на свредел. Лявата му ръка се отпусна вяло и изтърва празната чаша, която глухо тупна на дебелия, скъп килим.

„Нещастник! Проклет да си! Да позориш така рода Блек! Какво си позволяваш? Така да ме изложиш пред гостите! Ще си платиш за това, Сириус! Този път няма да оставя едно здраво място по теб! Кълна се в Мерлин!
„Все ми е тая! Прави каквото щеш! Не ми пука нито за теб, нито за оная коравосърдечна кучка, дето ми се води майка, нито за шибания род Блек! Проклети да сте всички с тъпата си мания за чистокръвие!”
Баща му замахна с пръчката си и той се намери залепен на една от стените на кабинета. Едва си поемаше въздух, защото невидима тежест притискаше гръдния му кош. След малко се строполи тежко на лакирания паркет, но баща му не спря до тук. Та той едва загряваше! Баща му го сграбчи за китката и се магипортира с него в кухнята. Домашният дух, тъкмо почистваше останалото от вечерята, но не пропусна да му хвърли изпълнен със злоба поглед.
Изведнъж Сириус се озова в тясното помещение на котелното отделение, проснат по корем – както го бе захвърлил скъпият му татко. От стените се изстреляха тежки окови и щракнаха зловещо около китките му. Много скоро усети по гърба си бащиния колан. Стисна зъби да не изкрещи. Болеше, но не бе чак толкова зле. По челото му изби лепкава пот и се зостича в очите му. Запримигва, за да проясни погледа си. Сякаш имаше някакво значение, след като единственото, което виждаше бе мръсния, каменен зид.
Много скоро коланът дотегна на баща му и той отново премина към любимия си камшик за езда. Орион Блек обичаше да язди и се отнасяше към конете си както се отнасяше към хората. Понякога се отнасяше към животните по-добре, отколкото третираше собствения си син...Камшикът причиняваше по-остра болка и се впиваше по-дълбоко в плътта, оставяйки дълги, кървави ивици по целия му гръб. Все още стискаше зъби, за да не закрещи. Не искаше да доставя удоволствие на баща си, като се разкрещи. Но така дяволски много болеше...От устната, която сам бе прехапал се застича кръв, която закапа по брадичкат му, а от там по мръсния каменен под.Усети металическия й вкус в устата си, но пак не закрещя. Сълзи избиха в ъгълчетата на очите му и се застичаха по бузите му, последвани от нови, когато болката започна да става нетърпима.
Изведнъж болката секна. Може би баща му се бе уморил. Или просто Сириус вече бе мъртъв. Не знаеше кое от двете би предпочел. Не, не беше мъртъв. Нито пък баща му се бе уморил да го „наказва”. Просто бе решил да премине към най-любимия си метод на истезаване – проклятието Круциатус. Този път Сириус не можа да сдържи виковете си. Искаше да се свие на кълбо, но не можеше, защото бе окован.миниатюрното помещение кънтеше от крясъците му. Въздухът не му достигаше. Преброи четири счупени ребра, а може да бяха и повече. Толкова много болеше ,че не можеше да сдържа виковете си, а те му пречеха да диша. Но пък липсата на въздух му причиняваше още по-голяма болка, която го караше да крещи още по-силно...докато не остана без глас, или без въздух...не знаеше кое по-напред...
Изведнъж се озова в спалнята си. Не помнеше как е стигнал до там. Баща му бе спазил обещанието си – не бе оставил и едно здраво място по тялото на сина си. Всичко го болеше...Поне можеше да върви...Не, по-скоро да пълзи...сякаш на сън успя да натъпче нещата си за училище в куфара. Къщата бе тиха като гробница...Много бавно и внимателно стигна до първия етаж, крепейки куфара с магия. Успя да се измъкне от къщата...Пое си жадно глътка въздух, но веднага съжали...Сякаш нажежени до бяло шишове се впиха в дробовете му и някой ги завъртя...Едва не припадна, но направи усилие и извади от джоба на джинсите си малко огледалце. С остатъците от гласа си прошепна срещу гладката повърхност „Джеймс! Джеймс, помогни ми....моля те! Джеймс!”



„Сириус! СИРИУС! Съвземи се! Какво ти е?” Хари разтърсваше кръстника си, а сърцето му препускаше като лудо.
С Джини се бяха бавили само четвърт час. Бяха отишли до един парк наблизо и Хари й бе разказал какво е научил. Момичето бе изумено, също като него, но и се радваше за кръстника му и Кариса. Можеха да останат още малко навън, както госпожа Уизли бе уверила дъщеря си, но Хари искаше да се прибере и да говори със Сириус. Тревожеше се за него.
Когато влезе в кабинета и го видя така отпуснат на стола, бълнуващ...мълвящ името на баща му, Хари едва не получи удар. Не знаеше дали Сириус сънува кошмар или е болен, но се досети, че е пил. От уискито не бе останало почти нищо, а празна чаша се търкаляше по пода. Хари я вдигна и я постави до гарафата, а после се зае да свестява мъжа. Сякаш нещо го стисна за гърлото, когато той отново промълви името на баща му.
„Сириус! Съвзе ми се, в името на Мерлин! Хайде! Недей така! Плашиш ме! СИРИУС?!” Хари вече крещеше.
„В името на гащите на Мерлин, какви са тези викове? Хари, какво става?” Кариса бе влетяла в кабинета, веднага, след като чу виковете. Тъкмо бе влязла в къщата и се чудеше на къде да се отправи първо, когато ги бе чула.
„Ти не беше ли на работа?” Изуми се момчето. „Това кръв ли е!” Посочи той ръката й, вече откровено ужасен.
„А, това ли? Нищо работа. Ще го оправим после. Какво му е на Сириус?”
„Нямам ни най-малка представа! Заварих го така. Постоянно повтаря името на татко.”
„Оу.” Бе еиднстевеното, което успя да каже слисаното момиче. „Пил ли е?” Попита сетне.
„Пресушил е гарафата, но не знам, колко пъти я е пълнил.” Отговори й Хари. „Не е добре и не мисля, че е само от пиенето.”
Кариса прекоси растоянието от вратата до бюрото изненадващо бързо и положи хладната си длан върху челото на баща си.
„Горещ е. Тресе го, Хари. Лоша работа...” Прошепна тя.
„На мен ли го казваш? Направо ми изкара акъла, като го видях в това състояние. Какво ще правим?”
„Искам да го взема при себе си. Докато се оправи, а после може да ходи, където иска.”
„Защо?” Попита момчето рязко.
„О, Хари, не е нужно да си гений, за да се досетиш, че тази къща му влияе зле. И без това не е нужно да остава повече тук. Стоя прекалено много, ако питаш мен.”
„Знам. И аз щях да му предложа да се премести у нас. Къщата ни в Редхил е готова, а по неговата има някои довършителни работи, но предполагам, че нещата могат да се ускорят.”
„В Редхил ли?” Кариса бе искрено озадачена. „Какво има там?”
„Казах ти. Сириус има къща до нашата с Джини в Редхил.” Отговори й Хари. „Новият му дом.”
„Аха. Така е като не съм се вясвала половин година. Изоставам с новините.” Поясни тя, когато забеляза въпросителния му поглед. „Но на първо време, мисля, че моят апартамент ще му е достатъчен. Имам стая за гости, ще му е удобно. И най-важното – няма да е под влиянието на това злокобно място. Тук има прекалено много спомени. Болезнени спомени.”
„Знам.” Въздъхна момчето. „Ще може ли да остане при теб, докато се пренесе направо в новия си дом. С риск да ми се ядоса, ще му събера нещата. Може би нямаме право да взимаме това решение вместо него, но...просто не искам да му се налага да се връща отново тук. Дори и само за да си събере нещата.”
„Напълно съм съгласна.” Кимна Кариса и направи знак на Хари да му помогне да пренесат мъжа до вестибюла.
Бавно и полека двамата се справиха с нелеката задача и, щом Кариса прекрачи прага на Гримолд дванайсет, се магипортира в своя апартамент в Сохо.
Там настани мъжа в стаята, която някога бе принадлежала на майка й, а сега бе гостна. Дясната ръка я болеше, но в момента имаше по-належащи проблеми. Зае се да приготвя отвара за изтрезняване. Трябваше първо да го накара да дойде на себе си, преди да предприеме други мерки. Докато отварата тихо къкреше на огъня в камината, Кариса свали мантията си и я хвърли в коша за пране. После щеше да я изхвърли, защото бе лошо повредена, а момичето го мързеше да си играе да я поправя. Проми раната, която се оказа нищожна, но пък кървеше обилно. Намаза я с лековит мехлем с аромат на смола и й сложи лека превръзка.
Когато отварата бе готова, Кариса напълни една голяма чаша и я отнесе в спалнята. Изненада се, когато видя, че Сириус се е свестил и се оглежда стрестнато наоколо.
„Спокойно, татко. Доведох те в моя апартамент. По-късно Хари ще ти донесе нещата. Не се мръщи така. И двамата смятаме, че за теб не е добре да стъпваш повече в онази къща. Сега изпий това. Отвара за изтрезняване е.” Рече момичето и подаде чашата с димяща течност в ръцете на мъжа.
„Къде се намираме по-точно?” Попита Сириус и се намръщи на напитката, която имаше отвратителен вкус, но наистина бе ефективна. Усети как главата му се избистря. „Какво стана с мен всъщност?”
„Ами не съм сигурна, но е ясно, че си изпил значително количество уиски. И доколкото те познавам, алкохолът е бил съпроводен от кофти спомени и голямо количество вина и самобичуване. Познах ли до тук?” Изгледа го така както майка гледа провинилото се дете.
„Да, права си...” Въздъхна той. „Май ти ме позноваш по-добре, отколкото аз теб.”
„Не е вярно!” възропта Кариса. „Познаваш ме. Никога не съм те лъгала за чувствата си. И това, което ти споделях е вярно.”
„Знам, Кари. Просто...Не, кого заблуждавам...не е толкова различно нали? Просто сега знаем фактите, а преди не. Може ли да е толкова просто всъщност?”
„Може. Разбира се, че може.” Рече му кротко тя и, след като взе празната чаша от ръцете му, го прегърна силно. „Ето, виждаш ли, че ме познаваш? Разбираме се само с две думи.” Постави ръка на челото му, а той се намръщи въпросително. „Още имаш температура. Как се чувстваш? Студено ли ти е?”
„Не. Всъщност ми е адски горещо, но това може да е и заради помията, която току що изпих.” Отвърна й закачливо мъжът.
„Хм...Ще почакаме малко и после ще решим. Ако искаш, може да поспиш. Но, ако си гладен бих могла да приготвя нещо...зависи какво ще открия в хладилника...”
„Не ми отговори на въпроса какво е станало с мен. А също и къде точно се намираме, освен, че сме в апартамента ти.” Сириус я изгледа очаквателно.
„Добре...първо лесната част. Намираме се в квартал Сохо. Атмосферата допадаше на мама и затова купи този апартамент, когато бях на дванайсет. А относно това, какво се е случило с теб...ами моето предположение, изхождащо от това, което Хари ми каза е, че си се напил здраво и явно си се унесъл в спомени...съмнявам се да са били хубави, но са били свързани с бащата на Хари.”
„Защо реши така?” Той леко пребледня.
„Защото Хари те е чул да повтаряш „Джеймс” няколко пъти. Честно казано, си изкарал акъла на момчето. Доста се беше притеснил. Не разбираше какво се случва с теб. А аз мисля, че най-накрая къщата постигна целта си и те разболя. Искам да останеш тук, докато къщата ти в Редхил е готова. Хари ми каза. И не искам да чувам възражения. Можеш да избираш между моя апартамент и къщата на Хари, но и двамата сме единодушни, че кракът ти няма да прекрачи онзи праг отново.” Кариса бе абсолютно сериозна и категорична и Сириус разбра, че е победен. А и честно казано, не изгаряше от желание да се връща обратно на Гримолд плейс.
„Ами останалите? Те къде ще отидат?” Сети се той.
„О, до сватбата, ще са в Хралупата. Така или иначе, сватбага ще е там, та дори ще им е по-удобно.”
„И по-приятно. Знам, че Хари бе настоял да остане в онази къща, за да не съм сам. А Джини остана там заради него.” Рече той с жален тон.
„И много правилно.” Кимна Кари сериозно. „Аз също не трябваше да те изоставям. Ти си ми приятел.”
„Явно вменяването на вина се предава по наследство.” Опита се да се пошегува той и я погледна изненадано, когато тя се разсмя. Не бе очаквал шегата му да сполучи.
„Виж, не знам, кога ще дойде Хари с нещата ти, но през това време бих могла да измисля нещо за ядене. Какво ще кажеш?”
„Ще кажа, че звучи страхотно.” Отговори й ентусиазирано.
Кариса намери яйца и няколко домата в хладилника и успя да спретне два много прилични омлета. Направи пресен сок от портокали и със Сириус седнаха да обядват като истинско семейство. Смееха се и се закачаха и момичето бе щастливо, че успя да отвлече вниманието на баща си от мрачните мисли. Харесваше й да го вижда толкова щастлив и жизнерадостен. Обеща си, че ще направи всичко възможно, за да не го вижда отново нещастен и отчаян.
А Кариса Съливан...пардон...Блек, винаги изпълняваше обещанията си.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Вто Юни 14, 2011 10:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Така, ето я и новата глава. Три пъти съм я писала, докато ми хареса крайния резултат и после още веднъж, защото файлът се затри Laughing


ШЕСТА ГЛАВА
СВАТБАТА


Април дойде по-скоро отколкото Хари и Джини очакваха. С толкова вълнения около тях, двамата влюбени не усетиха колко бързо тече времето и ето, че сватбеният им ден чукаше на вратата..
Хари бе оставил Сириус и Кариса да прекарват повече време заедно, но поне Рон успяваше да го спаси от жените в Хралупата. Двамата мъже предпочитаха да прекарват времето си в Ред Хил, където се намираше новият дом на Потърови. Както и този на Сириус. Джини пък ставаше все по-нервна с наближването на големия ден и Хърмаяни се грижеше приятелката й да не изперка тотално преди събитието.
Взимайки си поука от ергенското парти на Рон, Хари бе решил да направи своето седмица преди сватбата. Рон, Джордж, Чарли, Бил и Сириус му устроиха голямо и шумно парти и тогава Хари забеляза, за първи път от доста време, че Сириус си възвръща младежкия, жизнерадостен вид. Все едно виждаше Сириус от сватбата на родителите си. Кръстникът му се смееше по-често и момчето отдавна не бе засичало онзи негов блуждаещ поглед, остнала от Азкабан. Хари бе благодарен на съдбата и Кариса за тази промяна.
Самата Кариса също сияеше. Хари помнеше колко нещастна и потисната беше само преди четири години, когато майка й почина. Сега все едно гледаше друг човек. Откритието, че Сириус й е баща, бе променил живота не само на тях двамата. Всичките им приятели се радваха за тях и тягосното настроение след края на Втората война започна да отстъпва пред неподправената радост и обич, които излъчваха двамата.
За моминското парти на Джини се погрижиха Хърмаяни, госпожа Уизли и Фльор, но нямаше да успеят навреме, ако Кариса не им бе помогнала и предоставила апартамента си в Лондон като терен за въпросното празненство. Дори бе украсила и се бе погрижила за сякаш неограниченото количество шампанско, изпито онази нощ.
Ето че дойде самият сватбен ден. В двора на Хралупата бе разпъната голяма бяла шатра, а около нея се суетяха хора от персонала, наети специално за събитието. Хари, Рон и и Сириус стояха пред входа на шатрата, украсен с венец от бели рози и синя панделка, и послещаха гостите. Рон бе кум, а Сириус щеше да застане до Хари в ролята на баща. И тримата бяха изтупани в нови парадни мантии, но докато Рон и Сириус бяха с тъмно сини, тази на Хари бе искрящо бяла, като първия сняг. Но на Хари му бе все едно как е облечен, защото единственоко, което имаше значение, бе че ще се ожени за своята любима. И точно заради това бе напълно спокоен.
Сириус се приближи и му прошепна:
„Знаеш ли, че ме изненадваш? Баща ти бе кълбо от нерви на сватбата си.”
„Трябва ли да съм нервен?”Учуди се момчето.
„Е, не знам. Никога не съм се женил. Просто се зачудих от къде го взимаш това спокойствие.”
„Не знам.” Отвърна му откровено Хари. „Всички наоколо се вълнуват достатъчно. А аз знам само,че след половин час ще се оженя за жената, която обичам повече от самия живот.”
„Ето това вече ми звучи познато.” Усмихна се кръстникът му и го потупа по рамото.

По същото време в стаята на Джини

„Не мога да повярвам, че си толкова спокойна, Джини!” възкликна Хърмаяни. „Вчера бе кълбо от нерви!”
„Това беше за вчера. Сега всичко е готово и аз няма за какво да се тревожа. И спри да обикаляш наоколо преди да си прокарала пътека в килима.” Отвърна й влудяващо спокойно булката.
Цяла сутрин Хърмаяни бе кълбо от нерви, докато Джини се събуди с усмивка. Това бе нейният ден. Денят, в който се омъжваше за мъжа на мечтите си. За човека, който бе обичала цял живот...е, или поне през проследните осем години. За човека, който щеше да обича до края на живота си. Джини се надяваше, че след бурното начало на връзката им, сега нещата щяха да потръгнат гладко. Затова намираше суетенето на най-добрата си приятелка, снаха и кума за изключително забавно.
„Не си ли поне малко развълнувана?” В тона на момичето се прокраднаха истерични нотки.
„Разбира се, че съм. Но в здравословни граници, за разлика от някои други...Чудя се къде отиде спокойната и сдържана Хърмаяни, която винаги знае какво да се направи?”Подкачи я Джини.
„Какво? Ох, добре де, ще опитам да...ама е супер странно, че дори мъничко не...” Започна пак кумата.
„Изглежда ти странно, защото ти се вълнуваш и за двете ни. Затова сега седни, Хърмаяни.”
Момичето я послуша и седна на края на леглото, но не след дълго отново стана и започна да кръстосва стаята. Като кума бе имала привилегията сама да избере модела на роклята си, но все пак цветът бе като на останалите шаферки – небесно синьо. Бе късметлийка, че този цвят й отива.
„Когато се омъжвах за Рон...” Започна отново Хърмаяни, но смехът на булката я прекъсна.
„О, Хърмаяни, това беше преди три месеца! Повярвай ми, когато ти казвам, че всички помним...” Добре че още не бяха стигнали до грима, защото на Джини буквално й потекоха сълзи от смях, когато видя нацупеното изражение на приятелката си.
Но ето че фризьорката най-накрая закрепи голямата бяла орхидея към елегантния кок, който бе прибрал непокорните огненочервени коси на момичето и бе готова да се заеме с грима. Джини изтри бликналите сълзи и остави жената да си върши работата. Нямаше смисъл да пита, кога ще е готова, защото знаеше, че се движат по график. Единственото, за което се поинтересува бе как е бъдещият й съпруг.
„Виж, Хърмаяни, вместо да нервничиш тук, защо не отидеш долу да провериш как я карат мъжете, а? Как е Хари, например?” Предложи на приятелката си.
„Ами...добре, ще отида. Ей сега се връщам.” Рече и се измъкна бързо от стаята.
„ Не е нужно да си чупиш краката, все пак...” Застигна я на вратата промърморването на булката.
„С теб се работи толкова лесно миличка. Не знам какво щях да правя, ако трябваше да приготвям приятелката ти. Толкова е нервна на твоята за сватба, че не искам да си представям какво е било на нейната. Как се справихте?” Кларис – така се казваше фризьорката, поде неангажиращ разговор.
„Хм, ами всъщност й дадохме отвара за успокоение. Като я изпи се превърна в най-спокойния и слънчев човек. Мисля, че пак трабвя да подходим по този начин и то преди да е започнала церемонията.” Въздъхна булката.
Хърмаяни се забави десет минути повече от необходимото и Джини започна да се притеснява за нея. Гримът й бе готов, а Кларис й помогна да закопчее финото златно колие с рубин, което Хари й бе подарил за годежа им. Връзваше се чудесно с годежния пръстен, а бе добавил и чифт златни обеци, също с рубини.
След много мислене и дискусии с майка си, Джини бе решила, че все пак роклята й ще е бяла, но моделът си го бе измислила сама. Снежно бялата коприна обвиваше дребничката й фигура, като подчертаваше женствените й форми деликатно и ненатрапчиво. Деколтето бе по-дълбоко, отколкото на Моли Уизли й харесваше, но все пак бе в рамките на приличието. Полите – от три пласта: коприна, фина дантела и тюл, се спускаха надолу плавно като водопад. Гърбът оставаше изцяло гол. Джини се чувстваше отлично и изглеждаше наистина прелестно. Сълзите на госпожа Уизли, когато видя малкото си момиченце, потвърдиха това. Жената не можа да се сдържи и се разхлипа. Фльор се появи навреме, за да отведе свекърва си в кухнята, където щяха да й дадат отвара за успокоение. Джини се възползва и попита:
„Фльор, да си виждала Хърмаяни?”
„Хъррмаяни ли? Ами видях я да излиза в гррадината, а после се въррна с Карриса и останаха в кухнята. Не съм я виждала от тогава. Бях навън, съжалявам.”
„Добре. А, ще я повикаш ли?” Помоли я момичето.
„О, ами разбирра се.” Фльор отвори вратата и се озова лице в лице с ухилената до уши Хърмаяни и Кариса, която изглеждаша адски доволна от нещо.
„Здравей отново! Забави се! Защо си толкова....”Започна да разпитва Джини, но Кариса се подсмихна леко и ситуацията веднага се изясни на момичето.
Отварата за спокойствие обаче бе по-силна от необходимото и сега Хърмаяни не само че не бе нервна, ами бе направо потресаващо спокойна.
„Беше по-зле преди кафето, което изпи. Тогава и с лъжичка не можеше да я събереш.” Прошепна й шаферката. „Съжалявам, малко се изсилх с валериана. Но е малко трудно да прецениш, когато е на прах и трябва да го сипеш, без да те видят.”
„Сложила си валериан на прах в отварата за спокойствние?!” Изуми се Джини. „Но той е много силен!”
„Не думай! Не бих предположила.” Ухили й се жената. „Спокойно, кумата ти си е напълно наред. Просто е по-спокойна и щастлива от обичайното за отварата действие. Ще се справи със задълженията си, не се тревожи.”
„Добре, щом казваш...Ох, остават седем минути.” Почти изпищя булката. Стомахът я сви от притеснение, но тя си нареди да се успокои. Когато посегна към букета си, Кариса я спря.
„Чакай, забравих да ти дам нещо.”
„Какво? Виж, не започвай с нещо ново, нещо старо и така нататък, защото това не е наша...”
„Знам, знам. Няма нищо общо с тези глупости. Това, което ще ти дам е от мен и Сириус. Хари сигурно вече е получил своята половина.”
„Своята...какво? За какво говориш?” Започна да нервничи Джини, защото щяха да закъснеят.
„За това.” Рече й Кариса и пъхна в дланта на момичето половинката от медальон, който цял би трябвало да е не по-голям от галеон, но само нейната половинка бе по-тежка отколкото изглеждаше. Бе от масивно злато, с издълбани символи, които Джини не разбираше.
„Красиво е, но не разбирам...Все пак благодаря.” Заекна тя.
„Както казах, Сириус сигурно вече е дал на Хари неговата половинка. Това е магически амулет. Сириус го намерил преди няколко години в къщата на Блек и щял да го изхвърли, но Крийчър го скатал. Когато ни предаде вещите, които бе взел, аз разпознах медальона. Чела съм много за тях и те наистина действат.”
„И как по-точно?”Джини наистина започна да се притеснява, че ще закъснеят.
„О, ами ако се случи ти да си на едно място, а Хари на друго, е достатъчно само да имаш своята половинка, да я стиснеш в ръка и да си помислиш, че искаш да отидеш пи Хари и медальонът ще те заведе там, където и да е това. Действа като летекод, но намира човек, а не място.” Джини погледна първо нея, а после и медальона и най-накрая я прегърна. Когато Кариса успя да се освободи, продължи с обяснението. „И действа само за двойки разбира се. И двамата ще вземете своите половинки сега, защото трябва да са с вас на церемонията. Магията на медальона трябва да ви разпознае като двойка – двете части на едно цяло, точно както е със самия медальон. Това е нещо като освещаване. А като се върнете от медения си месец ще поговорим и за другите сили на медальона.”
„Това е страхотно. Нямам думи! Не знам как да ти благодаря!” Заекваше булката.
Сириус и Кариса знаеха за злополучната склонност на младата двойка да бъде разделяна от обстоятелствата и този подарък бе наистина много ценен. Не само заради пазарната му стойност, която бе... Е, Кариса благоразумно бе премълчала колко ценен е всъщност този медальон, а Джини нямаше време да се замисля, защото й оставаха три минути да слезе до долу и да мине по прекалено дългия път към олтара.
Кариса подаде букета на младата жена и внимателно, но настойчиво избута ухилената като репичка Хърмаяни извън стаята. Госпожа Уизли бе предупредила, че може да има малко забавяне, заради твърде щастливата кума и им бе дала пет минути, за да се приготвят.
Господин Уизли чакаше дъщеря си пред входа на шатрата. Личеше, че и той си е поплакал, но сега бе спокоен и уверено хвана момичето си, за да я предаде на бъдещия й съпруг. Най-голямата му утеха бе, че макар и млада, Джини си бе избрала чудесен човек за съпруг. Дори да преобърнеше света наопаки, Артър Уизли нямаше да намери по-добър партньор за момиченцето си или някого, когото Джини да обича повече, отколкото вече обичаше Хари Потър. Момчето, което оживя...повече от веднъж. Беше се доказал много пъти и по различни начини и затова господин Уизли бе спокоен.
Кариса побутна Хърмаяни напред, когато музикантите засвириха сватбения марш и тръгна след нея. Шумът наоколо бе освестил малко момичето, но все пак се налагаше от време на време Кари да я подбутва и да й прошепва нещо в ухото.
Господин Уизли предаде сиящетата от щастие Джини на младоженецът, който бе заслепен от крастотата й. В момента, в който Хари видя Джини, кръчеща по пътеката към него, всичко наоколо изчезна и остана едиствено ТЯ – единствената му истинска любов. Усмихна й се и тя му отвърна със същото.
После двамата застанаха пред олтара, където стоеше не друг, а самият Кингзли Шакълболт – Министърът на магията. За него бе чест да използва тази част от правомощията си, за да венчае точно тази млада двойка. Познаваше ги от доста време. Бе се бил редом с младоженеца, а булката се бе доказала като не по-малко смела и силна. Кингзли се прокашля, а мелодичният му, топъл тембър веднага накара публиката да притихне напълно.
„Скъпи приятели и роднини, днес сме се събрали, за да отпразнуваме едно изключително радостно събитие – единението на тези двама влюбени. Бракът е не само любов, а също така и отговорност. Но смятам че Хари и Джини, макар и така млади, осъзнават това по-добре от повечето хора вднешно време. Освен отговорност, бракът е и партньорство, взаимопомощ, разбирателство, търпение, компромиси, прошка...И все пак, над всичко друго е точно любовта.” Кингзли погледна двамата влюбени и им се усмихна. Сетне продължи. „Професор Албус Дъмбълдор казваше, че любовта е най-великата и могъща сила на света и, както обикновено, бе напълно прав. Е, аз не съм нито толкова сладкодумен, нито толкова мъдър като него, за това ще си позволя да ви припомня една чужда мъдрост...Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло; не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада... *” Хари и Джини се изпиваха с очи, но все пак бяха чули всяка дума от казаното. И то ги бе докоснало. По бузата на булката се търкулна сълза. Кингзли продължи спокойно. „Хари, ще вземеш ли Джини за своя съпруга, ще я обичаш ли и уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?”
„Да.” Бе категоричният му отговор, докато поставяше халката на безименния пръст на лявата й ръка.
„Джини, ще вземеш ли Хари за свой съпруг, ще го обичаш ли и уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?” Обърна се Кингзли към леко треперещата булка.
„Да.”Отговори тя със същия категоричен тон, докато поставяше халката на мястото й.
„Тогава, с властта която ми е дадена, пред всички свидетели тук, ви обявявам за съпруг и съпруга завинаги. Е, Хари, вече можеш да целунеш булката...”
Хари не чака втора покана, пое треперещата си съпруга в обятията си и нежно сля устните си с нейните. Гостите станаха на крака и аплодисментите не закъсняха. Но младоженците не чуваха нищо, защото в момента съществуваха само един за друг и нищо друго не бе от значение.
Когато Хари най-сетне пусна задъханата Джини, Сириус и Кариса се приближиха към тях.
„Сега трябва да си размените половинките от медальона.” Рече Сириус.
„Да, забравих да ти кажа затова, защото бързахме. Така се прави. Жена дава едната част на булката, а мъж другата половинка на младоженеца, а след ритуала трябва да ги размените.” Довърши Кариса.
„Точно сега ли?” Попита Хари.
„Да. Защото трябва да ги положите на олтара и така да ги размените. Като халките.” Обясни момичето.
„Добре тогава.” Рече Джини и извади своята половинка от чантичката си, а Хари я измъкна от вътрешния джоб на мантията си. Поставиха двете половинки на олтара и после едновременно се пресегнаха и взеха тази, която щеше да им принадлежи от сега нататък.
„Надявам се да ви бъде полезен. Функцията, за която ви казахме, може да се ползва многократно, за еднократните ще поговорим като се върнете от медения си месец.” Добави Сириус.
„Да, а сега е време да се повеселим едно хубаво. Надявам се да има достатъчно кавалери за танци, защото наистина ми се танцува.” Възкликна Кариса.
„Ще може ли първия танц да е за мен? След като Хари и Джини открият танците, разбира се...” Той им смигна и хванал под ръка дъщеря си се запъти към една от масите. Кариса му прошепна нещо и Сириус се разсмя от сърце, с онзи характерен за него смях, напомнящ на кучешки лай.
„Вече ми е любопитно какво друго може да прави този медальон.”Рече замислено Хари.
„Е, така или иначе няма да разберем, докато не се върнем от малкото ни пътешествие. Но сега ще стане ясно колко си се старал в уроците по танци...” Джини го целуна нежно по бузата и му се усмихна.
„Обещавам да огранича настъпванията до минимум.” Успокои я той и двамата се качиха на подиума, за да открият тържеството.


Бел. авт.
*Библия, НЗ, Първо послание на Апостол Павел към Коринтяните, 13:4 – 13:8.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Юли 22, 2011 3:42 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

СЕДМА ГЛАВА
СЛАДКИ ЗА СЪСЕДА


Сириус и Кариса седяха в кухнята и пиеха студен тиквен сок. Тъкмо бяха привършили с нанасянето и дори и за магьосници, това бе уморителна работа. Очакваха гости, или по-точно Кариса очакваше гости. Искаше да изненада баща си, който от известно време насам пак бе изпаднал в меланхолия. Хари и Джини щяха да се върнат от медения си месец след две седмици, а Сириус усещаше липсата им още откакто бяха заминали. Кариса се радваше, че Потърови ще живеят наблизо. Щом баща й се вкисваше заради краткото им отсъствие, не искаше и да си помисля как би му се отразила самотата, ако трябваше да живее напълно изолиран някъде, без приятелите си, които и без това бяха малко след престоя му в Азкабан.
Тъкмо довършваха поредната чаша тиквен сок, когато пламъците в камината заблестяха в изумрудено зелено. Миг по-късно, с шеметно въртене, в тях се появи висока фигура в черно пътно наметало. Въртенето спря и човека с наметалото пристъпи в кухнята. Носеше нещо под наметалото си и това нещо не преставаше да шава. Сириус вече се бе изправил на крака и бе извадил пръчката си, когато гостът свали качулката на наметалото и мъжът първо зяпна от изненада, а после се ухили широко.
„Дромеда! Каква изненада само! Добре дошла!“ тръгна той към братовчедка си, но изведнъж се закова на място.
Изпод наметалото се показа детска главица с къдрици в крещящо цикламено. Детето му се усмихваше с най-сладката и невинна усмивка, каквато Сириус не бе виждал от много време насам.
„Доведох и Теди. Скучно ни е и решихме да видим как си се установил тук. Надявам се, че не сте изпили всичкия тиквен сок все още.“ Андромеда Тонкс се усмихна на стъписания си братовчед , отиде и го прегърна, а внукът й протегна ръчички към мъжа. „Май някой няма търпение да бъде гушнат от чичо си, а?“
Сириус се съвзе навреме и пое в ръце малчугана. Детето го гледаше с големите си кафеви очи, същите като на баща му, напомняйки му за загиналия му другар. Нещо стисна сърцето му в желязна хватка, но после я отпусна. Очите на детето в миг станаха кристално сини, а цикламените кичури - златни. Теди продължаваше да се усмихва на чичо си, мъжът не можа да устои и му се усмихна в отговор, а после го притисна до себе си. Топлината на мъничкото му телце, усмивката и веселият блясък в очите му, бяха като чудотворен балсам за изтерзаната душа на Сириус.
Отново седнаха край масата, а Кариса побърза да налее сок на гостенката им. Сириус просто си седеше мълчаливо, гушнал детето, а мислите му вече летяха назад във времето. Назад във времето, когато бе прегръщал друго дете, също толкова усмихнато и любвеобилно. Дете с катранено черна, стърчаща във всички посоки коса и очи зелени като хълмовете на Ирландия. Дете, което се бе заклел да защитава с цената на живота си. А се бе провалил с гръм и трясък, причинявайки смъртта на най-добрите си приятели – на мъжа, който му бе като брат и на най-милата и чистосърдечна жена, която някога бе срещал.
„Татко, добре ли си? Какво стана?“ Гласът на Кариса го изтръгна от мрачните дебри на миналото.
Усети влага по бузите си, но не можеше да си спомни кога е заплакал. И все пак, сълзите му продължаваха да се спускат по страните му. Отново усети онзи железен обръч около сърцето си, стягащ го непоносимо, пречещ му да си поеме дъх...Подаде Теди на изумената си дъщеря и след едно смутолевено „Ей сега се връщам“ изфуча от стаята.
„Сега виждам, че не си преувеличавала, Риса.“ Андромеда въздъхна тежко, наблюдавайки как детео си играе със златната верижка на младата жена. „Демоните на миналото са се вкопчили в душата му и не му дават мира. Не знам как можем да му помогнем, не знам дали изобщо можем...Ако сам не си прости. Смъртта на Джеймс и Лили разби сърцето му. А Ремус...мисля, че неговата загуба го съсипа напълно. Чувства се сам...“
„Но той не е сам, Дромеда! Има мен, Хари, теб и Теди. Има приятели.“ Сълзите напираха в очите на Кариса и тя с мъка ги възпираше да не прелеят.
„Това е истина, но проблемът е, че се чувства сам. Дванайсетте години в Азкабан си казват думата сега.“ Отвърна тъжно леля й.
„Но той е невинен!“ Извика жената и Теди, стреснат от рязката смяна на тона, захленчи и се опита да се откопчи то нея. „Съжалявам, миличко. Не се сърдя на теб. Съжалявам. Няма нищо, всичко е наред.“ Шепнеше му, докато го полюшваше нежно, за да го успокои.
„Невинен е за престъплението, в което бе обвинен и хвърлен да гние в онази дупка, наравно с побърканата ми сестра. Но на сърцето му тежи друга вина, Риса. Познавам братовчед си...двамата сме от една порода. Тежи му смъртта на Потърови. Тежи му, че не е разбрал по-рано за предателството на онзи канален плъх. Тежи му и това, че не можа да спаси Ремус. А подобна вина, повярвай ми, е чувство, което може да изцеди и последните ти жизнени сили...“
„Ти нямаш вина спрямо Ремус, Дромеда.“ Истинктът на Кариса й подсказа какво тежи на съвестта на леля й. Протегна ръка и я положи върху тази на възрастната дама. „Той бе умен и способен мъж, с голямо сърце, но Съдбата не му бе отредила лек живот. Никой не би искал детето му да се свърже с върколак, Дромеда. Не можеш да се виниш за това, че си искала по-добър живот за дъщеря си. Но и никой не може да заповядва на сърцето си...Помисли си, ако Тонкс те бе послушала и не се бе обвързала с Ремус...Дори тогава краят им можеше да се окаже същия, но Теди нямаше да го има. Нима би предпочела това? Ремус правеше Дора щастлива. Не проклятието му ги уби , а...“
„Знам, дете! Точно там е работата, не разбираш ли? Не дори Волдемор, а собствената ми кръв ги уби. Сестра ми отне единствената ми рожба, за да отмъсти за „омърсяването“ на кръвната линия. Ремус няма вина за това. Нито Дора. Аз съм виновна, че позволих предразсъдъците да влошат отношенията с дъщеря ми. Тя ми повери Теди, само защото нямаше на кого другиго да го остави. Дори не успях да й кажа че съжалявам и...и, че...“ Андромеда не издържа и се разхлипа.
„Сигурна съм, че тя знае, Дромеда. Ремус също. И ти е поверила единственото си дете, не защото няма на кого другиго да го остави, а защото ти си нейната майка и тя е знаела, че ще го защитаваш с цената на живота си. Също като Лили...“ Кариса целуна нежно Теди по челцето и го подаде на баба му, която го пое с треперещи ръце. „А сега се съвземи, преди и двете да сме се разциврили и да сме наводнили кухнята. Ще ни направя чай от маточина, а после ще отида и ще изкарам баща си от дупката, в която се е наврял. Проклета да бъда, ако му позволя, след всичко преживяно до тук, точно сега да се съсипе!“
Кариса стана, за да приготви обещания чай и докато го правеше, започна да обмисля предполагаемите скривалища на баща си. Момичето и представа нямаше, че изобщо няма да й се наложи да търси.
Сириус бе излетял шеметно от кухнята и бе имал доброто намерение да се скрие на тавана, когато си спомни, че къщата му е само на един етаж. Първо се затвори в банята, за да си възвърне самоконтрола, а после, когато стените на помещението, сякаш започнаха да се приближават една към друга, излезе на верандата, за да глътне малко въздух. Ако все още пушеше, сега би бил идеалният момент да запали една цигара, но уви, престоят в Азкабан сякаш бе излекувал лошия му навик. Това сигурно бе една от извратените шеги на живота – нещо, което те убива, да те избави от друго нещо, което те убива. Сириус се засмя, но това бе смях, изпълнен с жлъч и стаена омраза.
Мъжът седна на най-долното стъпало и за пръв път удостои заобикалящия го пейзаж с обстоен поглед. Забеляза китно подредените къщички, с окосени морави и напъпили храсти, сгушени една до друга. В ляво, през една къща, бе новият дом на кръщелникът му, но все още бе празен, защото оставаха още две седмици до завръщането на момчето. По-точно до завръщането на младия мъж и неговата любима. Хари много отдавна не бе малко момче, напомни си Сириус. Всъщност мъжът никога не го бе възприемал като дете. А сега Хари бе женен и с Джини бяха на път да създадат ново семейство. Новото поколение Потър...
Погледът на Сириус се плъзгаше по околността, но изведнъж се спря точно на отсрещната къща. Бе на два етажа, а табелата до вратата на долния, гласеше че в нея се помещава пекарна. Сириус се изуми, че не я е забелязал веднага. Пекарната носеше гръмкото мото „Наслади се на мига“, отпечатано със златни букви със заврънтулки, върху фон, изобразяващ апетитна шоколадова торта. Мъжът се подсмихна и реши да провери какъв е асортиментът на тази пекарна, но се усети навреме, че е късно. Вече беше паднал здрач.
Тъкмо се накани да влиза, когато пред пекарната спря малка червена кола, кабрио. Сириус не разбираше много от марки, ако не се отнасяха до мотори, но тази бе лесна за разпознаване – Фолксваген. Зачуди се от кога ли произвеждаха модели кабрио. Но темата за марките автомобили бе изместена от съзнанието му в мига, в който забеляза шофьора. Тя бе апетитна брюнетка, със светли очи или поне толкова успя да види на тази светлина, която изглежда бе доста ангажирана с пренасянето на пълните пакети с продукти до верандата на къщата.
Сириус тъкмо се възхити на умението й да балансира, а също и на дългите й, сякаш километри крака, когато телефонът на жената зазвъня, тя изгуби равновесие и пликът в лявата й ръка се наклони застрашително. Мъжът реагира незабавно, изтича и успя да хване пакета на време. Жената го погледна стреснато в първия момент, но после си спомни, че това е новият съсед и му се усмихна.
А Сириус сякаш си глътна граматиката, гледаше я в пронизително сините очи и мозъкът му не можеше да състави нищо смислено. Дланите му се изпотиха и се почуства все едно отново е третокурсник и тепърва се учи как да сваля момичета.
Най-накрая мозъкът му отново заработи като на възрастен и той успя да измънка едно „Добре ли сте?“ преди да усети, как се изчервява. Добре че бе тъмно и нямаше да се забележи. Но какво му ставаше, в името на гащите на Мерлин? Не бе тинейджър, а възрастен мъж! Даже някои биха го определили като застаряващ, а се държи като някое пъпчиво, хормонално разстроено хлапе! „Трябва да се вземеш в ръце, човече, преди да си станал за смях!“ скара си се на ум.
„Добре съм, благодаря.“ Отвърна му жената. Гласът й бе мек и топъл като кадифе.
В момента, в който Сириус погледна в очите й и чу гласът й, разбра, че тази жена ще го направи хем много щастлив, хем ще обърне живота му с главата надолу.
Нямаше нищо против и двете, защото вече нямаше нищо за губене...


***

Един час по-късно, Чарити Моргън, украсяваше току що изпечените джинджифилови сладки, а тъжните сиви очи на новия съсед не можеха да й излязат от главата. Очакваше я доста работа – две торти за детски рожден ден, пет крема и пет блата за дегустацията за сватбена торта на другия ден. Трябваше също да омеси три вида тесто и да го остави да втаса за сутрешния хляб. А една от детските торти, щеше да й отнеме повече от обичайното време, заради „фойерверките“ от захарен памук. Но все пак бе решила да направи джинджифилови сладки за новия съсед с тъжния поглед.
Не й помагаше особено и фактът, че сестра й звънеше на всеки десет минути. След четвъртото позвъняване, включи телефонния секретар и получи още четири съобщения – молещи, гневни и заплашителни. Игнорира ги. Така бе по-лесно. Комуникацията с Хоуп я натоварваше психически. Ако бе отговорила и на едно от тези обаждания, нямаше да успее да си свърши работата. Сестра й не се интересуваше от живота на другите, защото единственият човек, който бе важен за нея, бе самата тя. Чарити обичаше сестра си, но също така ценеше разума и нервната си система. Нямаше представа в какво се е забъркала Хоуп сега, но не се съмняваше, че щом сестра й я търси, значи родителите им са отказали да изпълнят прищявката й. Това бе рядко, но все пак се случваше. И тогава Хоуп й звънеше и молеше, просеше, изнудваше, а когато осъзнаваше, че няма да стане на нейното, проклинаше и заплашваше.
Чарити подреди сладките в красива порцеланова чиния и ги остави настрани. Смяташе да се заеме първо с месенето на блатовете, които трябваше да отлежат поне 12 часа в хладилника, преди да са готови за дегустацията. Предчувстваше, че тази нощ ще си легне късно. Извади брашното, захарта и яйцата и ги остави на старателно почистения плот. Но размисли и реши, че е по-добре да занесе сладките сега, защото после може да се окаже твърде късно, а сладките не биваше да чакат толкова време. Изми ръцете си, взе чинията със сладките и спря.
Погледна се в огледалото до вратата и се нацупи. По лицето й имаше брашно, бузите й бяха бледи, а от червилото й не бе останала и следа. Изми лицето си, бръкна в чантичката си и извади руж и червило. Когато приключи с освежаването, отново се огледа и реши да освободи косата си. Грабна четката от чантата си и я прекара няколко пъти през дългите абаносови коси, просто от благоприличие. Когато остана доволна от резултата, излезе, без да заключва. Все пак отиваше до отсрещната къща, а не до Лондон. Освен това, кварталът, както и цял Редхил, бе тихо и спокойно място и нямаше за какво да се тревожи.
Навън бе захладняло, но това не бе необичайно за месец Април. Вятърът се бе усилил и, щом Чарити излезе навън, за да прекоси краткото разстояние между двете къщи, той веднага се заигра с водопада непокорни кичури. Не й се наложи да позвъни, защото съседът й още стоеше на най-долното стъпало на верандата си и я наблюдаваше заинтригувано.
„Не Ви ли е студено?“ попита и се наруга на ум, че говори такива работи. Да не му е майка? „Нося Ви сладки... за добре дошъл в квартала. А и за благодарност, че днес спасихте голяма част от продуктите...“
„Моля, на вашите услуги.“ Кимна й той и стана да вземе чинията. „Можете да ме наричате Сириус. О, това джинджифилови сладки ли са? Любимите ми...ммм...невероятни са!“ Рече той след като преглътна. „ С такива сладки, определено се чувствам добре дошъл. А мога ли да науча името на майстора, сътворил това блаженство?“
„Майсторът е възхитен от оценката Ви и на драго сърце ще разкрие самоличността си. Чарити Моргън, приятно ми е, Сириус. Хм...доста необичайно име... да не би родителите Ви да са почитатели на астрономията?"
„ Нека минем на „ти“, все пак сме съседи, нали? А относно астрономията...Всъщност не...не точно....това е по-скоро нещо като семейна традиция.“
„Интересна традиция...но аз пък какво се обаждам като нашето семейство я кара на светци и добродетели. Майка ми е Фейт, а баща ми е Лукас...“
„Семейните традиции са хубаво нещо...поне повечето...“ Сириус щеше да каже и нещо друго, но предпочете да си замълчи и да смени темата. „ Е, от кога си в бизнеса?“ Попита и кимна към пекарната.
„От почти година, ако имаш предвид точно пекарната. Иначе се занимавам със сладкиши и торти от както съм на шест. Майка ми е невероятна домакиня и е царица на десертите и ...Ами отдавна.“
„Не ме отегчаваш, ако това те притеснява. А фактът, че майка ти е прекрасна домакиня, не би имал голямо значение, ако бях някой психопат, в случай, че се боиш от това...“
„Не ми приличаш на такъв...“Започна Чарити, но видя кривата му усмивка и се нацупи. „Какво?“
„Не си ли чувала, че обикновено психопатите не се разхождат с табелка, гласяща, че са такива?“ Този път Сириус искрено се разсмя на лекото й смущение и Чарити долови нотки на лай в смеха му. Това я очарова, макар сама да не знаеше защо.
Мъжът тъкмо се канеше да я попита дали ще изпие един чай с него, когато лъскаво червено Порше заби спирачки на милиметри от бордюра и Сириус инстинктивно дръпна Чарити към себе си, за да я защити. От шикозната кола слезе висока жена, с тъмна коса и доста неподходящо за тукашния климат облекло. Дори на беглата светлина от външната лампа, Сириус веднага установи, че двете жени със сигурност имат някаква роднинска връзка.
Новодошлата бе слаба, малко по- висока от Чарити, с остри черти на лицето, но същите сини очи, разбра мъжът, щом светлината от верандата освети неочакваната посетителка. Бе облечена в къси дънкови панталонки, които едва покриваха задните й части и впито виолетово бюстие, чиято единствена цел бе да разкрие повече от щедрия й бюст, обезсмисляйки наличието на въпросната дреха. „Тоалетът“ завършваше с черни сандали на висок и смъртоносно тънък ток. Черните й коси бяха подстригани до раменете и претенциозно накъдрени. На ляваото й рамо висеше миниатюрна черна чантичка. Жената изглеждаше ядосана и едновременно с това отегчена. На Сириус му мина неприличната мисъл, че ако я бе срещнал на някоя улица в Лондон, веднага би я взел за момиче от занаята...
Жената отвърна на преценяващия му поглед и той се почувства някак омърсен. „Евтина“ бе първото прилагателно, което му идваше на ум, ако трябваше да я опише. Тя му се ухили по начин, от който на Сириус му се доповръща. Не му се искаше да разбира какво общо има тази персона с Чарити. Застанала до тази жена, съседката му приличаше на златен пръстен на ръката на просяк.
„Хоуп, какво правиш тук?“ Изръмжа чарити на жената.
„Ти не отговаряше на обажданията ми, сестричке! Така че реших да се домъкна и да видя с какво толкова си заета. Е, дойдох и видях...Прощавам ти, защото този тук определено си заслужава...“ Измърка Хоуп.
Сириус се почувста като парче месо, което жената се кани да купи и иска да разбере дали се заслужава. „Хоуп? Сериозно ли?“ помисли си той. Още една от извратениет шеги на живота. В първия момент Сириус реши, че обръщението „сестричке“ не е задължително да обозначава непременно пряка роднинска връзка. Та Хоуп и Чарити бяха като деня и нощта. Не можеше да са сестри! Но веднага в паметта му изплува нещо, което Чарити му бе казала преди малко : „...но аз пък какво се обаждам като нашето семейство я кара на светци и добродетели. Майка ми е Фейт, а баща ми е Лукас...“ Явно Хоуп също бе част от семейните традиции. А и имайки предвид собственото му семейство и особено двата ярки примера – Андромеда и Белатрикс, Сириус не бе в позицията да съди когото и да е било.
Чарити вече се чудеше как да разкара сестра си от хоризонта, когато на вратата на къщата се позака млада жена с дете на ръце. Малкото не бе на повече от годинка. „Значи е женен.“ Помисли си Чарити с тъга, но в следващия момент, разочарованието й бе изместено от искрена изненада, когато младата жена се обърна към Сириус и попита :
„Татко, ще идваш ли за вечеря? С Дромеда те чакаме...“
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Юли 29, 2011 8:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ОСМА ГЛАВА
НАДЕЖДА И МИЛОСЪРДИЕ


„Татко, ще идваш ли за вечеря? С Дромеда те чакаме...“
Чарити не можеше да повярва на ушите си. Съседът й имаше дъщеря, която вероятно бе около десет години по-млада от самата Чарити. Жената бе останала без думи и не знаеше какво да очаква по-нататък. Младото момиче държеше дете – сигурно бе нейно...а и бе споменала, че някоя си Дромеда го чака за вечеря. Може би все пак бе женен... Изненада се и се ядоса на внезапното разочарование, което изпита при мисълта, че Сириус може би не е свободен мъж. В крайна сметка - какво я засягаше социалният му статус?
Хоуп, от своя страна, изгледа Кариса от горе до долу. Сестрата на Чарити от дълги години преценяваше хората по това как са облечени и какво положение заемат в обществото. Неща като интелект и морал нямаха никаква стойност за нея. Важни бяха само две неща – парите и властта, която идваше с тях.
За Хоуп нямаше значение дали мъжът пред нея е женен или не. Нямаше значение дали има едно или десет деца. Единственото, което я интересуваше бе, че сестра й е привлечена от него и това бе напълно достатъчно, за да вложи всичките си усилия и да го вкара в леглото си. Средствата бяха без значение, защото резултатът щеше да удвлетвори за пореден път смисъла на живота на Хоуп – да наранява съвършената си малка сестричка по всеки възможен начин. Да има всичко, което тя има, дори да е само за един миг...
„Татко, защо не поканиш приятелката си на вечеря с нас?“ добави Кариса, за да наруши неловкото мълчание.
„Всъщност точно това смятах да направя преди малко, но връхлитащата кола на госпожицата тук малко ме разсея.“ Каза Сириус приковал поглед в Хоуп и с привидно мил тон, който обаче можеше да те вледени. Жената не трепна и дори се подсмихна презрително.
„Е, виждам, че всички сте добре. С Дромеда ще почакаме още малко, докато се изясните, но все пак побързай, защото на Теди вече му се спи.“ Кариса се усмихна топло на баща си и Чарити и хвърли на Хоуп вледеняващ поглед преди да влезе в къщата. Усещаше, че тази жена ще им създаде неприятности.
„Доколкото разбирам тази госпожица е твоя сестра...“Започна Сириус, но Хоуп го прекъсна.
„К`во ти пука? Чарс, хайде да се прибираме, защото съм капнала. Не мога да разбера защо си се забутала в това селце, но щом така или иначе съм тук...“ Жената потропваше нетърпеливо с крак, нахълно игнорирайки мъжа.
Чарити побесня, заради нахалството на сестра си. Не стигаше, че за малко не я прегази тази вечер, ами сега очакваше да бъде нахранена и подслонена. Е, не и този път. Хоуп просто нямаше да получи каквото иска.
„Всъщност, Хоуп, ти предлагам да се качиш в лъскавата си кола и да напуснеш това „селце“, както го нарече. Вярвам, че в столицата ще откриеш достатъчно забавления и хора, готови да ти угаждат. Аз не съм от тях. Вече не.“ Отсече Чарити и се замоли на ум сестра й да не направи скандал. Молитвите й останаха нечути.
„Кучка! За каква се имаш, а? Не си по-добра от мен, нещастнице!“ Хоуп вдигна ръка, за да удари сестра си, но Сириус бе по-бърз и сграбчи ръката й, още преди да е замахнала.
„Ще Ви помоля, госпожице, да напуснете имота ми незабавно. Отношенията със сестра Ви не ме засягат, но няма да Ви позволя да проявате грубост, докато сте на моя територия. Имате точно една минута да напуснете по своя воля, в противен случай ще се видя принуден да прибегна до сила.“ Тонът на Сириус бе категоричен, а сивите му очи блестяха като късчета стомана. Бе напълно сериозен и Хоуп разбра, че бе в нейна полза да си тръгне без повече сцени.
„Добре, ще си тръгна.“ Рече тя и, въпреки хладното отношение на мъжа, му хвърли последен лъстив поглед. Докато минаваше покрай Чарити й прошепна.“ Не сме приключили. Ще си платиш за това...“ Сетне се качи в поршето си и форсира двигателя.
„Аз толкова съжалявам...Хоуп е....тя просто...“ Започна да заеква Чарити.
„Не ми дължиш извинение за каквото и да е. Вижда се, че отношенията ви не са цветущи, но както казах и на сестра ти – не ми влизат в работата. Не можех обаче да допусна да се отнася по такъв начин с теб, поне не в мое присъствие. Тя...“ Сириус млъкна внезапно. Не можеше да й сподели това, което му се въртеше в главата, защото би било наистина грубо от негова страна. Затова просто й се усмихна и поднови поканата си за вечеря. „Е, ще се присъединиш ли към мен и щурото ми семейство за вечеря?“
„С удоволствие.“ Чарити отвърна на усмивката му и пъхна ръка в неговата. „Обикновено бих отказала. Не те познавам, а и не обичам да се натрапвам, но тази вечер...се чувствам някак...“
„Бунтарски настроена?“ Подсказа й мъжът, докато затваряше входната врата. „Повярвай ми, че прекрасно разбирам това чувство...Надявам се да си подготвена за една много шумна и весела вечеря. Нямма представа какво е сътворила дъщеря ми тази вечер, но със сигурност ще е вкусно.“
„Я виж ти! Най-сетне се появи значи.“ Кариса стоеше облегната на рамката на вратата и гледаше гостенката преценяващо. „Сложихме Теди да спи в моята спалня, но за твое щастие с Дромеда сме по-издържливи. Радвам се, че доведе и госпожица Моргън.“
„Познавате ли се?“ Изненада се Сириус.
„Не точно. Тази сутрин купих хляб от пекарната на госпожицата. Много вкусен хляб, между другото... „ Поясни Риса. „Е, надявам се, че не сте изгубили апетит.“
„Никак даже.“ Мъжът предпочете да не прави коментар относно другото, затова поведе леко стреснатата Чарити към кухнята, където Андромеда се бе разположила край масата, с чаша студено кианти*.
„Чарити, това е братовчедка ми Андромеда...Е, нали ти казах, че това с имената е семейна традиция...“ Започна Сириус, но Кариса влетя в помещението, носейки гореща тавичка и прекъсна церемонията по запознаването.
„Ще стане по-лесно по моя начин.“ Рече тя. „ Аз съм Кариса и съм дъщеря на Сириус. Лельо Дромеда, това е госпожица Чарити Моргън – съседката ни от отсрещната къща, която прави превъзходен хляб със семена. А малкото момченце, което видяхте е нашият племенник и внук на леля Дромеда. Мога ли да те наричам Чарити?“
Кариса бе подредила масата, докато извършваше това доста неофициално и импровизирано представяне, но Чарити не можеше да си спомни да я е виждала да го прави. Реши, че е била твърде съсредоточена върху думите на момичето, за да обърне внимание на действията й.
„Да, разбира се, че може. Съседи сме, все пак, нали?“ Отвърна жената.
„Прекрасно. Ти може да ме наричаш Кариса, Кари или Риса. Какво ще пиеш, Чарити? Имаме превъзходно кианти, което ще върви отлично с лазанята, но ако не си любител на виното...“
„Риса, намали оборотите, ако може.“ Намеси се Сириус. „За никъде не бързаме, нали? Вярвам, че Дромеда с удоволствие ще се настани в една от гостните за вечерта и утре ще закусим тримата заедно.“
„Да...разбира се.“ Кариса изгледа баща си с любопитство.
Нещастният и самообвиняващ се мъж от този следобед бе изчезнал като с махване на пръчката и на негово място се бе появил жизненият и весел Сириус, който Кариса помнеше от разгара на войната. После щеше да помисли върху причината, а за сега просто щеше да се радва на блясъка в очите на баща си. Преди да седнат на масата, Риса погледна леля си недоумяващо, но Дромеда само се подсмихна и й намигна.


***

Когато Чарити се прибра у дома, късно същата вечер, седна пред старателно почистения работен плот и се замисли. Като се изключеше посещението на хоуп, това бе една от най-забавните вечери, които бе прекарвала от много време насам.
Тези хора й бяха напълно непознати, но я бяха поканили в дома си и се отнасяха с нея като с дългогодишен приятел. Шегуваха се един с друг и се смееха дори на най-пиперливите коментари и закачки. Чарити трябваше да си признае, че всъщност никога до сега не се бе забавлявала толкова много. Нейното семейство не бе същото...Не, определено не беше.
Жената се преоблече и изми и се приготви да започне работа. Щеше първо да замеси трите вида тесто за утрешния хляб, за да не го мисли после. Докато размесваше съставките в една купа, мислите й се върнаха към семейството й.
Лукас и Фейт Моргън бяха обикновени хора, искрено вярващи протестанти. Баща й бе завършил колеж и университет като отличник на випуска и бе станал гимназиален учител. Майка й се бе посветила на семейството си. Тя бе наистина великолепна домакиня и от нея Чарити се бе научила как да меси хляб, да пече пандишпанов блат и да прави боровинково сладко. Бе се научила, че е важно да приготвяш храната с любов. И бе превърнала това в свое призвание.
Час и половина след като се бе заела с месенето на тестото, Чарити приключи и с трите вида. Остави ги да втасват в тавички на един от помощните й плотове. Бе време да се заеме с тортите за детския рожден ден. Това щеше да й отнеме страшно много време...
В седем сутринта всичко предвидено в плана на Чарити бе готово. Тортите бяха престояли два часа в хладилник и сега, опаковани в красиви кутии, стояха до тезгяха в търговската част на пекарната. Блатовете и кремовете за дегустацията още почиваха в хладилника, а Чарити похъркваше, положила глава на почистения работен плот. В косите й, прибрани на стегнат кок на тила, както и по бузите и носа й, се белеше брашно. Жената още стискаше влажната кърпа, с която бе почиствала.
Алармата на часовника, нагласена за седем и петнайсет, изтръгна сладкарката от съня й. Не й се случваше за първи път да заспи в кухнята, след като си е свършила работата. Може би все пак трябваше да си наеме помощници...но не се доверяваше на никой, когато ставаше въпрос за италинският й крем, ваниловия блат, дантелата от фондан и така нататък. Не, не можеше да се довери на помощник да върши нейната работа, особено след като бе сигурна, че накрая щеше да се наложи пак да свърши същото, защото не е направено както трябва.
Стана и тръгна към втория етаж, за да се изкъпе и преоблече, но мигащият екран на телефонния й секретар я задържа. Имаше едно единствено съобщение от непознат номер. Сигурно бе от сестра й и Чарити посегна да го изтрие, но после се спря. Не биваше да се превръща в параноичка, защото ако трие съобщенията от всеки непознат номер, тогава имаше голяма вероятност да изпусне не една поръчка. Натисна бутончето за прослушване и на лицето й се разля блажена усмивка, докато слушаше топлият глас на мъжа:

„Здравей! Сигурно е късно и вече си легнала, но...ами сладките бяха много вкусни, а красивата чиния в която ги донесе остана при мен. Ще имаш ли нещо против да мина днес и да ти я донеса?“

Ето това бе едно чудесно начало на работния ден и Чарити се качи по стълбите, тананикайки си една от любимите италиански арии на майка си.


*Сорт бяло вино
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пон Ное 07, 2011 11:53 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДЕВЕТА ГЛАВА
СЕМЕЙНИ ЦЕННОСТИ


Сириус Блек се измъкна от леглото си още преди да е съмнало. Нямаше смисъл да се излежава, след като отлично знаеше, че няма да заспи отново. Никога не можеше да заспи, след като е сънувал кошмар и макар че опита да мисли за сексапилната си съседка, не постигна желания резултат. Затова стана и отиде да си направи кафе и може би някаква закуска.
Тъкмо посягаше към вратата на хладилника, когато ярко червена бележка привлече вниманието му.

„Татко, днес в десет пристигат Хари и Джини. Ще те чакаме в Хралупата в девет часа. Не забравяй да вземеш тортата, която поръчах от Чарити, преди да тръгнеш и бъди точен. Обичам те!“

О, Мерлин, как бе могъл да забрави, че днес се връща кръщелникът му? Та Сириус едва ли не броеше дните! Но не и през последните две седмици...не и откакто Чарити бе влязла в живота му. Ако бе сигурен, че не е вещица, би могъл да се закълне, че му е дала Амортенция, но знаеше, че не е така. На Чарити Моргън не й бе необходима магия, за да завърти главата на един мъж, особено на един самотен и объркан мъж.
Две седмици си бе намирал нелепи и не чак толкова нелепи оправдания, за да ходи до пекарната и да я вижда. Водеха кратки неангажиращи разговори, докато бяха в пекарната, а няколко пъти Чарити бе идвала на вечеря и бяха седяли на верандата да си говорят до много късно.
Сириус изпитваше смесени чувства относно Чарити. Бе силно привлечен от нея – не само от невероятната външност, но също от ума и чувството й за хумор. Но също така се боеше да предприеме следващата крачка и да направи отношенията им по-сериозни. Той бе магьосник, при това прекарал дванайсет години в затвор, и не можеше да се каже, че е добра партия за една млада, умна и красива жена, при това мъгълка. Жена, която няма представа за света, в който Сириус бе роден и израсъл. Но също така жена, която нямаше представа за „престъплението“, заради което бе гнил дванайсет години в затвор, нито за товара, който носеше в душата си.
Тази...“информационна слепота“ бе едновременно предимство и недостатък. Предимство, защото нямаше да го съди или да гледа на него по начина, по който го гледаха в магьосническия свят, дори когато се разбра, че е напълно невинен за убийството на Петигрю и онези мъгъли и недостатък, защото по някаква, не съвсем ясна за самия него причина, не искаше да я лъже.
Просто не можеше да си представи да започне връзка с Чарити и постоянно да крие какъв е и какво става около него. Е, би могъл да я запознае с Хари и Джини, защото двамата бяха доста адаптивни, а и Хари бе прекарал доста време в мъгълския свят, а пък с Кариса вече се познаваха...но все пак щеше да се наложи да крие и да я лъже за толкова много други неща.
Не, не би могъл да го направи...Имаше само два пътя – с Чарити да запазят приятелско-съседските си отношения и Сириус да престане да си я представя гола в леглото му или да я опознае още малко, да й каже истината и да види как ще реагира. Ако не реагираше добре, можеха да пренастроят паметта й, а ако приемеше истината, това щеше да означава, че е много, ама много смела жена...а също и малко откачена.

Чарити бе извадила готовите пандишпанови блатове от фризера и вече бе преполовила полагането на шоколадовата глазура върху втория, когато тлефонният й секретар извести, че има ново съобщение. Реши да го игнорира, защото трябваше да довърши тортата. Трябваше да потопи ягодите в шоколад, а също да направи и няколко шоколадови листа за украсата на горния блат, а времето напредваше.
Миналата вечер се бе почувствала страшно изтощена и след като изпече блатовете и ги сложи във фризера, за да стегнат, побърза да си легне. Но предвидливо бе навила будилника си за пет сутринта, защото тортата, трябваше да престои поне час в хладилника, преди да бъде предоставена на клиента, който в този случай щеше да е Сириус.
Работата й по този модел не бе много сложна, но не бе и елементарна. Пандишпановите блатове бяха слепени с крем ганаш и нарязани на филийки ягоди, страничната глазура бе от натурален шоколад, а отгоре също бяха намазани с крем ганаш. Когато привърши с поставянето на кантове от натурален шоколад и украсяването им с малки сладкарски перлички, Чарити се зае с потапянето на ягодите в натуралния шоколад. Трябваха й само три, затова избра най-едрите, сочни и червени. Постави ги в средата на горния блат и се зае с декоративните листа.
Те бяха по-сложни за оформяне, защото трябваше да разлее шоколадовата смес в плитка тавичка, покрита с готварско фолио, да я остави във фризера за двайсет минути, за да стегне достатъчно, за да може да изреже листата с предварително пригтовена метална формичка, но в същото време сместта не трябваше да е прекалено твърда, да може лисата да бъдат извити под желания ъгъл.
Когато привърши и с тях и ги постави върху тортата, а нея в хладилника, Чарити най-накрая седна, за да си отдъхне. Събу равните обувки, които слагаше за работа и се облегна на плота. Трябваше да го почисти, но просто нямаше сили в момента. Когато телефонният й секретар обяви поредното съобщение, Чарити простена отчаяно и събра сили да се дотътри до машинката.
Първото съобщение беше от Хоуп – нищо изненадващо, след като две седмици подред й изпращаше гадни съобщения, които Чарити триеше, веднага щом направеше грешката да ги прослуша. Този път реши, да изтрие соъбщението директно и пусна само второто, което бе от баща й.

„Чарити, нямам думи да ти опиша колко съм разочарован от теб. Как можа да постъпиш така със сестра си? Хоуп има своите недостатъци, разбира се, но постъпката ти е наистина грозна! Да изоставиш сестра си, когато има такава нужда от теб! Прекарала е три дни в полицейското управление, с Бог знае какави утрепки, защото ти не си вдигнала телефона! С майка ти не те възпитахме така! Сестра ти е при нас в момента, затова очаквам да дойдеш и да й се извиниш лично. С майка ти няма да ти проговорим, докато не го направиш. Това е последната ми дума!“

Това беше върхът! Хоуп бе минала всякакви граници! Да, вярно бе, че Чарити знаеше, че е задържана и не бе отишла да я освободи. Но не беше и длъжна! Не беше длъжна да оправя бъркотиите на Хоуп всеки път, когато сестра й се обади и започне да моли, хленчи и заплашва. Всъщност семейният дълг я отведе в полицейското управление в Лондон, но първо говори с полицаите, които я бяха задържали. Бе обвинена в шофиране с превишена скорост, при това в нетрезво състояние и притежание на наркотици и това накара Чарити да се прибере у дома без да плати гаранцията на сестра си.
Хоуп просто не го заслужаваше и трите дни в килията й бяха малко. Чарити осъзнаваше, че е жестока спрямо сестра си, но не можеше да направи нищо различно. Нямаше да й плати гаранцията, само заради криво разбрано чувство за семеен дълг и да потъпче морланите си принципи. Сестра й е карала пияна и, както обикновено, без да спазва ограниченията за скорост. Можело е да убие някого!
Семейството си е семейство, но всичко си има граници и Чарити бе решила в онзи ден, когато остави Хоуп зад решетките, че тя е до тук. Повече нямаше да търпи поведението на сестра си, нито да толерира отношението на родителите й към Хоуп. Сестра й винаги я бе обвинявала, че е глезена и перфектна. Да, Чарити Моргън бе перфекционист в работата си и до някъде в личния си живот, но не бе глезена.
Истината бе, че Хоуп винаги е била глезеното дете в семейството, и че нейните прегрешения винаги се омаловажаваха и толерираха. Родителите й дори бяха забравили, че сестра й изостави детето си, само защото Стефанос им водеше малката Анна София два пъти в годината. Казваха, че дъщеря им просто не е родена за майка и игнорираха факта, че Хоуп от девет години не се бе интересувала как е детето й, нито дори бе пожелала да погледне нейни снимки.
Тогава защо Чарити трябваше да се чувства задължена по някакъв начин на Хоуп? Само защото имат общи родители ли? Не, това не бе основателна причина, нито бе извинение за поведението на Хоуп. Затова набра номера на родителите си, за да им каже да не очакват да си зареже бизнеса и да дотърчи да се извинява на сестра си за нещо, за което не бе виновна. Включи се телефонен секретар, но Чарити си помисли, че така дори бе по-добре и остави съобщението си:

„Татко, майко, съжалявам, че съм ви разочаровала, но истината е, че за първи път не разочаровах себе си. Няма да дойда, за да се извиня на Хоуп, защото нямам причина да го правя. Тя е ваша дъщеря, обичате я и й прощавате всичко, дори явно факта, че е карала пияна с превишена скорост и с наркотици в чантата си, а също и че от девет години не се е поинтересувала дали дъщеря й е добре или дали изобщо е жива. Но от момента, в който отказах да й платя гаранцията, Хоуп Сара Моргън вече не е моя сестра и никога повече няма да бъде. Това е моята последна дума. С вас ще се видим в края на Август...ако желаете.“


Чарити постави слушалката на мястото й и изхлипа тихичко. Нямаше проблем с това, че бе скъсала връзката между себе си и Хоуп – крайно време беше, но не бе свикнала да е толкова остра с родителите си. Обичаше ги, независимо колко несправедливи можеха да бъдат. Те я бяха създали, бяха я отгледали и я бяха възпитали – очевидно по-добре от Хоуп, може да се каже, че бяха й дали хляба в ръцете и им бе благодарна за това, но не можеше и не биваше да се чувства задължена да изпитва същото към другата им дъщеря. Нито вечно да им прощава обидното и несправедливо отношение.
Чарити се върна в кухнята, почисти работния си плот, сложи съдовете в миялната машина и прибра продуктите преди да отвори хладилника и да си налее чаша студен лимонов чай. В следващия момент изля чая в мивката и си наля чаша бяло вино. Трябваше да отбележи по някакъв начин окончателното си решение да изключи Хоуп от живота си. Не го бе направила, когато се върна от участъка, защото още не се бе усетила свободна, но след това съобщение...О,да, сега вече чувстваше свободата и искаше да пее и танцува.
Направи няколко завъртания около кухненския плот и едва не падна, когато видя Сириус да стои на вратата и да я гледа с любопитство. Бе отворила кухненската врата, за да се проветри и я бе забравила.
„Извинявай, че те стреснах, но почуках няколко пъти преди да вляза. Добре ли си?“ Попита я той. В сивите му очи се четеше загриженост, но също и едно пламъче на развеселеност.
„Да..да, добре съм. Така мисля...“ Запелтечи тя и остави чашата вино на плота. „Дошъл си за тортата, нали?“
„Да, за нея...но винаги ми е приятно да те видя. Какъв е поводът?“ Попита я, кимайки към преполовената чаша вино. „Да не би да имаш рожден ден?“
„Какво? Не, нямам. Не днес поне...аз...Боже, мисля, че се напих. Трябва да отбележа, че това е голямо изключение, защото аз никога не пия алкохол толкова рано сутрин и определено не всеки ден! Аз просто...“ Чарити замълча, неспособна да обясни, защо пие, пее и танцува в осем сутринта в кухнята си.
„Разстроена си.“ Промълви той, докато се вглеждаше изпитателно в лицето й. „Сестра ти?“
„И да, и не. Да, защото е свързано с Хоуп и не, защото вече нямам сестра...“ Изхлипа жената и се отпусна на един от столовете.
„Да не й се е случило нещо?“ Сириус се приближи до Чарити и взе ръката й в своята, погали я по набрашнените кичури коса, обрамчващи пребледнялото й лице и после просто я прегърна, а тя се отпусна доверчиво в обятията му.
„Мъртва е.“ Изхлипа тя.
„Какво? О, съжалявам, Чарити. Знам колко е тежко да загубиш някой толкова близък, но...“ Започна да я успокоява той, но Чарити го прекъсна.
„Неее! Не физически мъртва. Мъртва е за мен. Хоуп Моргън повече не ми е сестра!“ Каза и сълзите й се застичаха по бузите.
„Ооо.“ Бе единственото, което успя да каже Сириус. „Толкова лошо ли се скарахте?“ Поинтересува се след малко.
„Не сме се карали. Не точно...Две седмици ми оставяше гадни съобщения на секретаря. Преди седмица едно от тях гласеше, че е арестувана и ми заповядваше да отида и да я измъкна. Е, отидох, но не я измъкнах. Полицаите ми обясниха, че са я хванали да шофира пияна, при това със сто в час. Гонили са я около пет километра и, когато най-сетне са я спряли, открили наркотици в чантата й. Не можех да я пусна при това положение! Можела е да убие някого! Цяло чудо е, че не го е направила!“
„Постъпила си правилно. Аз също не бих й платил гаранцията.“ Каза Сириус, но на ум се упрекна, че няма право да съди. В следващия момент обаче се усети, че жената си е била виновна, а съдейки по това, което бе видял преди две седмици, шансът обвиненията да са скалъпени бе нулев.
„Е, родителите ми са на друго мнение. Според тях съм длъжна да отида и да се извиня на Хоуп. Те са й платили гаранцията и в момента е у тях.“ Изхлипа отново Чарити.
„Да не си посмяла! Няма за какво да й се извиняваш!“ Викна той, но веднага смекчи тона си, когато видя, че я е изплашил.“Извинявай, просто не смятам, че е редно да...“
„Не е и точно заради това, няма да отида. Оставих едно доста грубо съобщение на родителите си, което гласеше, че няма да се извиня и че вече не считам Хоуп за своя сестра. Мислех, че ще го приема по-лесно. И за момент бе така – почувствах се истински свободна, за първи път от...ами откакто се помня, но всъщност не е така.“
„Направила си първата крачка към свободата. Щом родителите ти са способни да простят на Хоуп, вероятно ще разберат и теб. Може би ще им е нужно време, за да преосмислят нещата...Просто не бива да отстъпваш. Знам, че е трудно – повярвай ми, знам го от личен опит, но ако отстъпиш...“
„Ще загубя всичко. Ще загубя свободата и по-важното – себе си.“ Чарити избърса сълзите си и се отдръпна леко от мъжа. „Благодаря, че ме изслуша, макар че едва ли ти е било до мен и семейните ми катастрофи тази сутрин. А аз трябва да се засрамя двойно, защото нито пия алкохол сутрин, нито си изливам душата пред непознати.“
„О, това заболя.“ Сириус драматично опря длан над сърцето си, сякаш бе ранен и това предизвика желания ефект – Чарити се усмихна. „Все пак сме в началото на нашите съседско – приятелски отношения. Нали знаеш какво казват хората – съсед в нужда се познава.“ Перефразира старата поговорка и този път жената не просто се усмихна, а се разсмя.
Смехът й – топъл и звънлив като поток, го сгря и едно познато, но същевременно странно чувство се разля в него. Чувство на абсолютно спокойствие, душевен мир и още нещо, което не бе сигурен какво точно е. Вътрешният му глас му го прошепна, но прекалено тихо, за да го чуе, още по-малко да го осъзнае...

* * *

Сириус много добре знаеше, че е закъснял, когато се магипортира в двора на Хралупата, но поне бе дошъл преди десет. Сега проблемът щеше да е да измоли милост от Моли, която никак не толерираше закъснението.
„Закъсня.“ Рече Кариса, която седеше край кухненската маса и полираше прибори с магия.
„Знам и съжалявам, но имаше непревиднени обстоятелства около получаването на тортата.“ Рече той, докато оставяше кутията на масата.
„Платила съм я.“ Намръщи се дъщеря му.
„Не такива обстоятелства. Сложно е.“ Оправда се Сириус.
„Непредвидени обстоятелства със секапилната сладкарка?“ Веждата над едното сиво око се повдигна заинтригувано.
„Не ставай цинична.“ Скастри я баща й.
„Не съм цинична, само адски любопитна.“ Защити се Риса.
„Любопитството е убило котката, нали знаеш?“ Подкачи я Сириус.“Сега укроти това твое мръсно подсъзнание и кажи къде да сложа това чудо на сладкарството, преди шоколадът да е почнал да се топи.“
Кариса се засмя и му посочи един шкаф, на който бе направена магия за трайно замразяване. Рано или късно щеше да измъкне информацията, която й бе нужна, така че нямаше смисъл да притиска баща си с въпроси в момента.
Сириус влезе във всекиневната на семейство Уизли и остана временно заслепен, заради окенът от балони в аленочервено и златисто. Затвори очи, но когато ги отвори продължаваше да вижда размазани червени и златни петна. Примига няколко пъти и най-накрая успя да фокусира погледа си върху голям златист плакат, който се рееше свободно на около педя от тавана. На плаката, с алени букви бе изписано „Добре дошли Хари и Джини!“
Точно в десет часа Хари и Джини Потър се магипортираха в двора на Хралупата. Всъщност двамата младоженци предпочитаха да се усамотят в новия си дом, но знаеха, че е за тяхно добро първо да минат да видят семейство Уизли, а после щяха да се отбият и при Сириус.Определено не очакваха това, което последва, щом престъпиха прага на къщата.
В пръвия момент и двамата, точно както Сириус, бяха заслепени от ярките цветове, но бързо се окопитиха, щом се озоваха в прегръдката на Моли Уизли. Силата й сякаш се увеличаваше с годините. Първо прегърна и двамата, а после всеки по отделно. Хари също я прегърна сърдечно, защото Моли Уизли бе най-близкото до майка, което момчето бе имало през живота си. Обичаше я с цялото си сърце, дори когато любовта й понякога го задушаваше, защото знаеше, че тя мисли само доброто на своите деца. А той от много години бе едно от тях...
След като се освободи от здравата прегръдка на Моли, Хари поздрави господин Уизли, Джордж и Бил, които бяха тук специално за посрещането им. Чарли не бе успял да дойде защото бе затрупан с работа в Румъния, а Пърси в Министерството. Най-накрая Хари съзря кръстника си, който нехайно се бе облегнал на касата на вратата и му се усмихваше.
„Не исках да прережадм Моли – всеки знае, че е опасно за здравето.“ Пошегува се той, изправи се и стисна кръщелника си в здрава бащинско-братска мъжка прегръдка.
„Хей, здравейте, странници! Радвам се да ви видя!“ Поздрави ги Кариса, която тъкмо излизаше от кухнята.
„Здравейте на всички! На това му се вика посрещане!“ Засмя се Хари.“Ако знаех, че ще има такова парти, с Джини щяхме да удължим медения си месец с поне още две седмици.“
„Къде са Рон и Хърмаяни?“ Полюбопитства Джини.
„Закъсняват, както обикновено.“ Отбеляза господин Уизли.
„И, както обикновено, вината е на Рон.“ Възкликна Хърмаяни от прага, а после прегръна Джини и Хари.
„Виновен по всички обвинения.“ Рече Рон и прегърна Хари, а после и сестра си.
„Че какво друго ще кажеш?Поне ако ти е мил животът...“ Подкачи го приятелят му.
„О, значи вече почвате с майтапите за „тегобата“ на брачния живот?“ Засмя се Кариса.
„Че те спирали ли са?“ Усмихна се на свой ред Джини.
„Стига приказки вече. И за това ще има време, но съм сигурна, че вече сте гладни. Хайде всички на масата!“ Подкани ги госпожа Уизли.
„Ето това му е хубавото на нашето семейство, приятелю – може да те няма две седмици, година или десет, но като се върнеш, всичко си е по старому.“ Рече Рон на Хари и се запъти към кухнята.
Обядът бе великолепен, както винаги в семейство Уизли, но тортата на Чарити, сервирана по време на традиционният следобеден чай, обра овациите. Дори Моли призна, че е великолепна. Хари и Джини се канеха вече да тръгват, но Сириус и Кариса настояха да поговорят за медальона, който им бяха подарили на сватбата. В крайна сметка постигнаха консенсус – да говорят за това в дома на Сириус, след като младоженците се изкъпят и преоблекат.

Домът на Сириус в Редхил, 7:15 вечерта.

Хари и Джини, вече освежени и обилно нахранени от госпожа Уизли, седяха в кухнята на Сириус, с по чаша медовина от избата на мадам Розмерта пред себе си и чакаха да чуят какво имат да им казват Кариса и Сириус.
„Знам, че ви се иска да се усамотите и може би смятате, че това може да почака, но според мен е важно да го знаете още сега и няма смисъл да отлагаме.“ Започна Кариса.
„Мина ни през ума да отложим, но пък така ще се видим малко насаме. Искам да разбера как я карате вие двамата и особено Сириус.“ Рече Хари.
„Кажи ми, че не си се притеснявал за мен по време на медения си месец, защото иначе много ще ме ядосаш.“ Изсумтя кръстникът му.
„Имаше и такива моменти, но бих казала, че успешно го разсейвах.“ Ухили се Джини.
„За което съм ти много признателен.“ Ухили й се Сириус и смигна на Хари, който се изчерви много силно.
„Оооо...“Проточи Кари, когато забеляза смущението на Хари и се ухили на Джини, а лицето на Хари доби цвета на грифиндорското знаме.
„Смятам, че трябва да минем на въпроса.“ Намеси се Сириус, за да спаси кръщелника си от неловката за него тема. Момчето явно бе силно чувствително на тема личен живот и по-точно определени аспекти от този живот. Щеше да се наложи да си поговори за това с него по мъжки, но друг път. „Както ви казахме на сватбата, открих този медальон в къщата на родителите ми, но после беше изчезнал за известно време. Дело на Крийчър, естествено. Зарадвах се, когато го открихме отново, защото е наистина много ценен и рядък. Знам само за още шест като него в целия свят. Всъщност медальонът, като украшение е съвсем обикновен, но магията, с която е обгърнат го прави толкова специален.“
„Точно така. Магията му е древна, дошла е по нашите земи с викингите. Дори бих казала, че в известен смисъл е опасна.“ Продължи Кариса.
„Как така?“ Притесни се Хари.
„Както ви казах, двете половинки служат на принципа на летекода, но откриват човек, а не място и по-точно само и единствено притежателят на другата половина. Медальонът може да се използва по този начин многократно.“ Обясни им Риса.
„До тук добре.“ Въздъхна Джини облекчено.
„Също така медальонът или по точно и двете му половинки, могат да се използват и като обикновен летекод, но само три пъти всяка, после няма да можете да го използвате повече по този начин.“
„Защо ни е да го ползваме така, след като си има летекоди и магипортиране за тази цел?“ Изненада се Хари.
„Защото създаването на летекод се следи зорко от министерството, а никога не знаеш в каква ситуация ще попаднеш и може да ти се наложи.“ Обясни им Сириус.
„Точно така. Сега интересната част...Всяка от вашите половинки може да лекува тежки наранявания, независимо кой е наранен. Но само веднъж и щом едната половинка е използвана затова, другата губи лечебната си сила.“ Допълни Риса.
„До тук нищо страшно. Доста силен амулет, но все пак, като каза, че е опасен, очаквах нещо зловещо.“ Успокои се Хари.
„Както казах, има само още шест такива медальона и, ако трябва да съм по-конкретна, вече са само четири, защото двата вече са били използвани, за последното си предназначение и са се самоунищожили. Двете половинки могат да бъдат събрани в едно цяло само веднъж и това е, за да бъдат използвани за съживяване.“
„Какво?“ Възклихнаха в хор младоженците.
„Само един единствен път можете да съберете половинките в едно цяло и това е, за да върнете човек от смъртта. НО, единствените, които можете да върнете от смъртта с вашия медальон сте вие самите. Тоест, ако един от вас умре, другият може да съедини медальона и да го върне от смъртта, но след това медальонът ще се превърне в пепел.“
„Това наистина звучи доста страшно. Това означава ли, че този медальон не съдържа само бяла магия?“ попита Хари, макар да не му се щеше да узнава в действителност.
„Не искаш да знаеш, Хари.“ Отговори му кротко Сириус. „Знай само, че можете да я използвате само веднъж.“
„Но сигурно има някаква уловка. Толкова мощна сила...“ Усъмни се Джини.
„Питаш за цената? Да, има определена цена. Проучих въпроса и...Оцелелият, който се е върнал от отвъдното е развил определени способности. В първия случай за който знам това е била пророческа дарба. В неговия случай обаче е било проклятие, защото е получавал видения само за смъртта на хора – близки и напълно непознати, които са го подлудили и се е самоубил.“
„О, това е просто прекрасно!“ Възкликна Хари. „Защо ни го дадохте тогава?“
„Защото може никога да не ви се наложи да го използвате по този начин!“ Възкликна Кариса. „Също така трябва да знаете, че можете да го използвате за съживяване, дори когато една от половинките е била използвана за лекуване. Ако, в най-неблагоприятното стечение на обстоятелствата, загинете и двамата, ваш близък може да съедини медальона и да върне само един от двама ви. И аз изключително горещо ви съветвам да не изправяте близките си пред такъв избор. Когато един от медальоните е бил използван по този начин, роднините на загиналия са обявили война на семейството на оцелелия и са се избили един друг. А оцелелият е получил дарбата да чете мислите на хората, което също се е превърнало в негово проклятие, защото не е можел да си отдъхне. Постоянно е бил заобиколен от бодигардове, които са го пазили от родните на загиналия. Това е станало преди около триста години, но все още се говори за тази война. Е, не официално, но...“
„Роднините на загиналия, не са ли били роднините на съпругата му?“ Оздачи се Джини.
„Медальонът не се използва само за брачни двойки. Може да свърже двама братя, или две сестри, чрез кръвта им. А също и двама най-добри приятели – съответно приятелки. Може да свърже родител с дете също. Във втория случай са били свързани двама най-добри приятели. Загинали при нелеп инцидент, но любимата на единия знаела за медальона и го съживила и това не се приело добре от другата страна...“
„Леле...А първият случай – каква е била връзката им там?“ Полюбопитства Хари.
„Брат и сестра. Братът загива, сестрата го съживява, но той полудява, заради виденията. Лошото е, че никой не може да предскаже с какъв „подарък“ ще се върнеш от Отвъдното...“
Хари тъкмо щеше да възрази нещо, когато в тишината на нощта, отекнаха три последователни изстрела.
„Това дойде от от дома на Чарити!“ Възкликна Сириус и изхвърча от къщата преди другите да са успели да реагират.

Домът на Чарити, 7:15 вечерта.

Чарити тъкмо бе извадила кексчетата от фурната, когато чу вратата зад нея да се отваря. Трябваше да се научи да я заключва. Обърна се и се озова лице в лице с Хоуп.
„Какво правиш тук? Нямам време и, по-важното, желание да говоря с теб.“ Отряза я домакинята.
„И аз така разбрах от „милото“ ти съобщение. Какво сега? Вече не сме сестри, така ли? Не можеш да промениш факта, че сме родени от една и съща майка, сестричке.“ Подсмихна се другата.
„Вярно е, че не мога. Но пък мога да престана да те наричам моя сестра, защото освен кръвта, не ни свързва нищо друго. Ти си трън в задника, Хоуп. Не си полезна с нищо на никого. Не те е грижа дори за собственото ти дете, камо ли за мен или за родителите ни. Винаги си била водена от интерес – отиваш там, където можеш да изпросиш нещо за себе си. Не си способна да обичаш, дори не знаеш какво означава да уважаваш някого.“ Изсъска й Чарити.
„О, така ли госпожице Перфектна? Ти, която винаги си се имала за нещо повече от мен! Ти, която винаги получаваше одобрението на нашите без да си мръднеш и пръста...“ Занарежда сестра й.
„Аз СЪМ повече от теб! И получавах одобрението на нашите, защото никога не съм лягала с когото ми падне, долнопробна...уличнице! Защото учех и се трудех. Защото никога не поисках от тях да ми угаждат във всичко – те го правеха доброволно. Защото не аз родих дете, а после го изоставих. Няма да познаеш собствената си дъщеря, дори ако минеш покрай нея!“ Чарити вече бе настръхнала и готова за кавга.
„Аз съм уличница, така ли? Хубаво! Но поне не съм непорочна девственица като теб! Нима мислиш, че годеникът ти и мой хм...трети мисля, че беше, съпруг, не ми каза, че си го държала на сухо. Секс само след брака, както правят добрите протестантки, нали така?“ Заяде се Хоуп.
„О, моля те. Ако причината е била, че го държа на сухо, то тогава той е можел да се чифтоса с всяка проститутка. О, чакай малко...той го напарви – с ТЕБ. Което е същото.“ Върна й го сестра й.
„Ах ти, мръсна кучко! Имаш се за много възвишена,а? Дошла си тук - в това забутано село да отвориш пекарна, защото всъщност никой не би те взел да работиш в ресторанта му. Дори от най-мизерната дупка биха те изритали с шут!“ разкрещя се Хоуп.
„За теб ли говорим или за мен? Май се обърка. Да не би дори в долнопробните бордеи да не те искат вече? Или порно индустрията вече не храни? Сякаш не знам какви си ги вършила в Щатите!“
„Тогава защо не ме изпя на мама и тате, както правиш обикновено?“
„Защото не биха понесли срама, дъщеря им да е порно актриса, при това посредствена!“
„Ха, значи малката светица гледа порно, така ли?“
„Не, напуснах работа заради твоите изпълнения. Защото ме беше срам да погледна хората в очите, знаейки, че сестра ми се чука за пари, при това пред камера!“
„О, бедничката тя! Признай си, че са те изритали, защото за нищо не ставаш!“
„О, напротив. Ти си боклукът в семейството! Но вместо мама и татко да те изхвърлят, още те търпят. Търпят хората да те одумват, но те си затварят очите и вървят с наведена глава. Защото всички в града ни знаят, че си евтина курва, която всеки може да оправи и дори не трябва да се изръси много!“
„О, малката можела и да обижда! Как така? И какво знаеш ти за секса, след като единственият твърд предмет до който си се докосвала е точилката ти. Може би си лягаш с нея...за да не си самотна...“
Чарити не разбра кога бе вдигнала ръка, но се осъзна, чак когато звучната плесница повали Хоуп на задника й. Сестра й обаче не си губи времето и бръкна в чантичката си. Чарити успя да зърне металният блясък, секунди преди другата да извади малокалибрения си револвер и да стреля. Първият път не улучи, вторият куршум леко облиза дясното рамо на Чарити, но третият я уцели в гърдите и по чудо се размина със сърцето й.
Хоуп стоеше права, с оръжие все още насочено към сестра й и я гледаше с омраза. Прибра револвера в чантата си и избяга от къщата, оставяйки Чарити да лежи на пода в собствената й кухня, докато кръвта й бързо изтича.

Сириус влетя в кухнята минута след като видя червеното Порше на Хоуп да завива зад ъгъла на улицата. Картината, която завари, го разтърси из основи. Чарити лежеше безпомощна на белия кухненски под, а около нея локвата кръв се уголемяваше все повече.
„Не, не, не! Това не може да се случва!“ Повтаряше си наум, докато коленичеше до младата жена. Започна да търси от къде идваше кръвоизлива и не се затрудни много – раната в гърдите й зееше като черна бездна. Зави му се свят, но не защото му прилошаваше от кръв, а от идеята, че може да я изгуби. Не знаеше защо жена, която познава от толкова скоро, означава толкова много за него, но мисълта, че може никога повече да не види как очите й блестят, как устните й се разтягат в усмивка, да не чуе прекрасния й смях и да не опита от сладкишите й, стегна сърцето му в желязна хватка, която почна да го задушава.
„Татко! О, Мерлин, какво е станало? Къде е ранена? Татко, съвзе ми се! Къде е ранена?“ Изкрещя му Кариса и го разтърси за раменете, за да го накара да дойде на себе си.
„В гърдите, ранена е в гърдите. Мисля, че е до сърцето. Трябва да я заведем в болница, Кари!“
„Не, до тогава ще е мъртва. Аз ще се погрижа.“ Отсече момичето.
„Но...сигурна ли си?“ Попита я той обнадежден.
„Ако не бях, нямаше да ти кажа, че ще го направя, нали?“
„Сириус, какво стана? О, Мерлин, тя жива ли е?“ Хари влетя като фурия в къщата.
„Да, за сега. Хари, трябва да отклониш вниманието на мъгълите от тук. Направи магия като на стадиона за Световното.“ Разпореди се Кариса.
„Аз...добре. Чакай, защо не използваш медальона?“
„Защото мога да се справя и без него. Но много благородно от твоя страна, Хари. Наистина. Сега искам с Джини да отклоните вниманието на мъгълите, а после да дойдете и да ми помогнете.Ясно?“
„Кристално ясно.“ Рече мъжът и излезе.
„Татко, искам да налееш вода в една от тези купи и да я затоплиш. Трябва да е гореща. Аз ще спра квъроизлива, но не мога да затворя раната преди да извадя куршума. Ще ми трябват пинсети...“Промърмори си момичето и в следващия момент вече бе измагьосала комплект напълно стерилизирани хирургически инструменти.
Сириус се зае с поставената му задача, а с помощта на магията си, Риса почти спря кръвоизлива до тънка струйка. След това, с помощта на пинсети и увеличаващо стъкло, което също измагьоса, успя да извади куршума. Чарити бе изгубила съзнание, но поне бе жива. Кариса я бе вързала към себе си по някакъв начин и така поддържаше живота й. Когато Хари и Джини се върнаха, вече бе приключила със затварянето на раната и помоли Джини внимателно да отнесе жената в леглото й, но вместо това, Сириус я взе и я отнесе до спалнята й, където нежно я постави в леглото й и я зави. Остана да я съзерцава доста дълго. Лицето й бе пребледняло като восък и имаше тъмни кръгове около очите. Кари се бе погрижила и за раната на дясното й рамо, която бе нищожна в сравнение с другата.
Стресна се, когато Джини влезе в стаята, носеща някаква чаша в ръцете си.
„Това е кръводобавяща отвара. Риса отиде до апартамента си специално за нея. Сега си почива в стаята ти за гости, а ние с Хари почистихме безпорядъка долу.“ Рече момичето. „Трябваше да се сетя, че когато нещата са толкова добре, както днес, не е на добре. Нали знаеш, поне не и при нас. Когато нещата се подреждат прекалено добре, би трябвало да усетим, че няма да е за дълго.“
Сириус мълчеше и това притесни Джини.Тя бе наблюдателно момиче и забеляза издайническите признаци на любовта. Колкото и добър съсед да си, дори и да си магьосник, няма да страдаш така за непозната жена, освен ако не си влюбен в нея. Това определено усложняваше нещата не само за Сириус и Чарити, но и за всички останали. Тя бе мъгълка, а я бяха излекували с магия. Беше се наложило – не можеха да я оставят да умре, само заради проклетия Указ за секретност. Но щяха да възникнат много неудобни въпроси и Джини не знаеше дали истината бе най-добрата алтернатива.
Горе-долу в същия дух течаха и мислите на Сириус. Знаеше, че когато Чарити се събуди, щеше да има много въпроси и се чудеше дали, ако й каже истината, ще му бъде по-лесно да се доближи до нея после или това ще провали всичко и ще се наложи да пренастроят паметта й.
А не искаше да се стига до втория вариант, защото, докато бе гледал как кръвта й изтича на кухненския под и как дъщеря му се бори да спаси живота й, бе осъзнал, че обича Чарити. Беше се влюбил истински, дълбоко и искрено. Искаше общо бъдеще с тази жена. Искаше да изживее остатъка от дните си с нея. Искаше да се буди до нея всяка сутрин и да вижда усмивката й. Искаше дори деца от нея...
О, Мерлин, мислеше за деца! Как бе станало това? Кога точно се бе влюбил в Чарити Моргън не можеше да каже, но вече знаеше, че я обича с цялото си сърце. Тя бе единствената жена, която бе обичал така. Към майката на Кариса бе изпитвал нежност и желанието да я закриля, но никога не бе изпитвал подобни чувства към друга, освен към Чарити. Толкова силни, замайващи и...всепоглъщащи.
Единственото, което можеше да стори, което бе правилно да стори, бе да й каже истината и да се остави на милостта й. Имаше шанс, нали? Все пак името й означаваше милосърдие. И за разлика от сестра си, Чарити бе олицетворение на милосърдието...поне в неговите очи.

Дванайсет часа по-късно Чарити се събуди и пърата дума, която произнесе бе „Сириус.“ А той бе до нея, хванал ръката й в своята и й се усмихвашще. Кариса премахна свързващото заклинание, защото жената вече бе извън опасност и се запъти към кухнята, но се спря на вратата и се загледа в баща си и Чарити.
За първи път виждаше баща си наистина да сияе. Знаеше, че това няма да трае дълго, поне за момента, защото трябваше да се пребори с доста препятствия, преди да успее да вземе живота си в ръце и отново да бъде щастлив. Но усмивката му сега й даваше надежда за бъдещето.

Кариса Блек се отправи към първия етаж и, докато слизаше надолу, мислено благодари на всички богове, богини и висши сили, че пратиха Чарити Моргън в живота на баща й...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Мар 25, 2012 7:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДЕСЕТА ГЛАВА
THE MOMENT OF TRUTH


Чарити премига и отвори очи. Ярката слънчева светлина, нахлуваща през широко отворения прозорец, я заслепи за момент, но когато зранието й се проясни, успя да разпознае мъжа дремещ на канапето до леглото й. Сириус.
Спомените й бяха неясни, събитията и лицата се размиваха в съзнанието й, но все пак Чарити успя да изкара някои от тях на повърхността. Спомни си Хоуп – изкривеното й в ярост и омраза лице в мига, в който я простреля. Спомни си пронизващата, изгаряща болка в гърдите, увеличаващата се локва кръв – нейната собствена и невъзможността да си поеме дъх. Спомни си и НЕГО – Сириус, държащ я в обятията си и молещ се тя да оживее. Спомни си също как изведнъж болката бе започнала да се отдръпва и тя отново можеше да си поеме дъх. Това, което не разбираше бе как е възможно това да се случи? Как бе оживяла?И защо не бе настанена в болница, а се намираше в собствения си дом. Не че наистина й се искаше да се намира в някоя от онези малки провинциални болници, където всеки задава въпроси и си вре носа в чуждите работи, но все пак бе странно, че не са повикали дори линейка.
Някои моменти й се губеха, но все пак Чарити помнеше как дъщерята на Сириус бе поставила длан над раната й и тогава болката бе започнала да отстъпва, докато не я напусна напълно или по-точно – докато Чарити отново не изгуби съзнание. Чарити предпазливо се надигна на лакти, но не усети болка. Чувстваше добре, даже чудесно. Чувстваше се...жива. Изправи се до седнало положение и надникна под деколтето на нощницата, в която не помнеше как се е озовала – нямаше дори белег на мястото, където куршумът бе пробил плътта й. Между изящно извитите й вежди се появи бръчица изразяваща недоумение и леко притеснение. Все един и същи въпрос започна да се върти в главата й - как бе оцеляла?
Чарити Моргън се считаше за една рационална и трезво мислеща млада жена, която разчиташе на логиката и разума си, за да се справя в живота си. Но също така бе и вярваща. Не, не религиозна или фанатизирана като родителите си, а вярваща. Искрено вярваше, че там някъде, в безкрайната вселена съществува могъща енергия, която хората обикновено наричат Бог. Вярваше и в чудеса, макар да не бе ставала свидетел на нито едно...до сега. И, макар пълното й възстановяване от подобно нараняване, определено да бе чудодейно, инстинктът подсказваше на Чарити, че нещо странно ставаше около нея. И тя вече бе почти напълно убедена, че Сириус е източникът на тази мистерия. По принцип Чарити смяташе, че човек трябва да вярва в чудеса, когато те не се случват – все пак затова се нарича „вяра“, както и че не бива да се задават въпроси, когато все пак се случат, но този път нещата бяха различни. Вероятно защото самата тя бе засегната или пък защото от известно време усещаше около този невероятно привлекателен мъж едно особено излъчване – на мистерия и опасност, което я привличаше... както пеперудата е привлечена от смъртоносната светлина на пламъка. Този път Чарити Моргън се нуждаеше от отговори и щеше да ги изисква.
Отново погледна към спящия мъж. Сириус не бе бръснат сигурно от три или четири дни, под очите му се открояваха тъмни кръгове и като цяло имаше доста раздърпан вид. Истината, за която Чарити не би могла да се досети, бе че той не бе мигнал от три денонощия. Бе бдял неотлъчно до нея, готов да откликне на всяка нейна молба, трепваше при всяко нейно стенание. Но най-накрая, сънят го бе победил. Сърцето й се сви от жалост за него. Може би друга жена на нейно място - някоя глупава, капризна и неблагодарна, би го събудила и би се развикала, търсейки му сметка какво прави той в дома й, до леглото й, докато тя спи беззащитна и напълно уязвима. Но Чарити не бе нито капризна, нито неблагодарна, още по-малко глупава и затова съвсем тихичко стана от леглото и отиде да извади от гардероба си едно одеяло. С него зави спящия мъж и също толкова тихичко се измъкна от спалнята, за да слезе на първия етаж.
Когато влезе в кухнята, за момент замръзна на място, връхлетяна от ужасяващите спомени за случилото се, но бързо се съвзе и забеляза нещо, заради което по бузите й потекоха сълзи на благодарност, които тя нямаше сили да спре. Цялото помещение искреше от чистота – подът, плотовете, шкафовете...всичко. Нямаше нито капка кръв по безукорно лъснатите плочки, а Чарити се бе бояла, че ще й се наложи да чисти собствената си кръв с дни. Не знаеше кой, как и кога го е направил, но му бе безкрайно благодарна.
Отпусна се на един от столовете пред барплота и въздъхна. Ако оставеше на страна чудодейното си възстановяване и въпросите, които се трупаха в главата й, оставаше й още един проблем за разрешаване – какво щеше да прави с Хоуп? Нямаше представа къде е тя сега, а и честно казано не се интересуваше, стигаше й само тя да не я приближава отново до края на живота й. Не можеше да се обади в полицията сега – нямаше абсолютно никакви доказателства за извършеното престъпление. Осъзнаваше, че сестра й отдавна е прекрачила прага на лудостта и едва ли щеше да направи крачка назад...ако изобщо бе възможно.Трябваше да бъде държана далеч от обществото. Може би бе жестоко от нейна страна да мисли подобни неща за собствената си сестра, но...
ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Хоуп я бе простреляла в гърдите! Собствената й сестра искаше да я убие, а Чарити стоеше в кухнята, където бе извършен опитът за това убийство и се самобичуваше, защото си бе помислила, че сестра й заслужава наказание! Какво я прихващаше? Да не би родителите й и тяхното вечно желание да прощават на Хоуп за всичко, да бе вкоренено в нея по-дълбоко, отколкото го осъзнаваше? Това не можеше да продължава така! Не можеше да се чувства виновна заради грешките на голямата си сестра. Не можеше да обвинява себе си, че този път не може да прости. Не бе нужно. Е, може би, но не заради Хоуп, а заради самата себе си. Но определено не веднага. Чарити знаеше със сигурност, че някой ден ще прости на Хоуп за това, което бе сторила, но щеше да го направи единствено и само заради себе си – за да е в хармония с вътрешния си свят. Чарити винаги прощаваше, но този път нямаше да забрави. Не и този път. Едва сега осъзнаваше обаче един доста стряскащ факт за себе си. Никога не бе вярвала, че родителите й са й повлияли чак толкова, но истината бе, че всеки път, когато Хоуп я вбесяваше или нараняваше по някакъв начин, много скоро след това някой от родителите й се намесваше, за да оправи кашата и най-вече, за да накара Чарити да прости на сестра си. Точно защото на Хоуп винаги всичко бе простено, тя бе преминала всякакви граници – и морални и правни. Е, Чарити не бе съвсем невинна, защото всеки път бе отстъпвала и прощавала. Всеки път се бе надявала, че може би Хоуп ще се поучи и ще престане да се дъни и всеки път оставаше разочарована. Подсмихна се, когато се досети какво бе докарало сестра й при нея онази вечер – отказът да й прости. Хоуп не можеше да проумее как е възможно малката й сестричка да не й прости гафа този път. Та нали мама и тате го направиха! Този път обаче Чарити бе стигнала по-далеч и недвусмислено бе обявила, че вече не счита Хоуп за своя сестра. Ето това вече със сигурност я бе вбесило. За един кратък миг Чарити сякаш бе започнала да мисли като сестра си и да разбира какво става в главата й, но после тръсна глава и си забрани да го прави отново. Това нямаше да доведе до нищо добро. Отварянето на входната врата, намираща се точно зад гърба й, я стресна така, че чарити едва не падна от високия стол. Обърна се към новодошлия, притиснала длан към гърдите си и зяпна от изненада. Най-малко бе очаквала да види на прага си Стефанос Янис – първия съпруг на Хоуп и баща на племенницата й Анна.
„Здравей, Чарити.“ Поздравия той с характерния си, твърд акцент. „Радвам се да те видя отново.“
„Здравей и на теб.“Отвърна му тя, докато се опитваше да се съвземе от изненадата. „Не искам да съм нелюбезна, но най-малко теб очаквах да видя на прага си. Последния път...“ Чарити замълча преди да е казала нещо неуместно.
„Знам и съжалявам за това. Моля те да ми простиш, Чарити. Тогава не биваше да ти казвам онези неща или поне не по начина, по който го сторих. Бе грубо от моя страна, а и не ми влизаше в работата. Не е минал и ден, без да съжалявам за стореното. Вероятно ще ти се стори безочливо от моя страна, но съм дошъл, за да те помоля за помощ.“ Завърши той малката си реч, а Чарити бе останала напълно безмълвна.
Стефанос Янис бе един от най-гордите хора, които тя познаваше и никога не бе очаквала да чуе подобно нещо от него. Но ето че сега бившият й зет стоеше на прага й и я молеше за помощ, която тя не би могла да му откаже, дори и само заради племенницата си.Напоследък в животът й бе изпълнен с чудеса. В следващия момент обаче мисълта, че Стефанос има толкова голям проблем, че е склонен да преглътне гордостта си и да я помоли за помощ, разтърси Чарити из основи.
„Анна добре ли е?“ Бе първата й мисъл.
„Да, добре е. В момента е малко объркана и изплашена и вината за това е моя. Може ли да вляза, все пак?“
„Защо? О, имах предвид защо е объркана...“ Чарити се засмя нервно. „Иначе, моля заповядай, настани се удобно. Ще направя чай или предпочиташ кафе?“
„Кафе, моля. А също ще ми е по-удобно да разговаряме, ако облечеш още нещо...“ Смутолеви Стефанос, несмеейки да я погледне.
Чарити се погледна и установи, че който и да е сложил нощницата върху нея, е избрал една от най-фините и възможно най-изрязани, които имаше. Силна руменина изби по бледите й бузи и тя изтича до втория етаж, преди да е засрамила и двамата още повече.
Едва пред вратата на спалнята се сети, че Сириус вероятно още спи и тихичко се промъкна, за да грабне набързо халата и да се изниже също толкова тихо. Преди да напусне стаята бе хвърлила бегъл поглед на спящия мъж – бе все така раздърпан, но поне сенките под очите му бяха започнали да избледняват. Загърна се с белия копринен халат, докато слизаше по стълбите към кухнята. Там завари Стефанос да разглежда една от многото й готварски книги с нещо средно между благоговение и ужас. Напуши я смях, но успя да се въздържи и да не се разкикоти. Вместо това леко се прокашля, за да обяви присъствието си и Стефанос веднага върна книгата на мястото й с много смутен и леко виновен вид – като хлапе, което тъкмо са хванали да бърка в буркана с бисквитките.
„Ще направя кафе и за двама ни. Аз определено имам нужда, но като те гледам и на теб ще ти се отрази добре.“ Рече му тя кротко и отвори един от шкафовете, за да извади голям буркан с кафе на зърна.
„Не че искам да ти се бъркам, но останах с впечатлението, че си станала преди малко, а е три следобед.“
„Не се чувствах добре тези дни.“ Отвърна му уклончиво тя, докато отмерваше зърната в кафемелачката. „Не се бой, нищо заразно.“ Допълни, за да го успокои. „Е, с какво мога да помогна?“
„Хоуп ми създава неприятности.“ Отвърна той без увъртане.
„Хоуп създава неприятности на всички, Стефанос. Бъди малко по-конкретен, ако може.“ Намуси се Чарити, докато слагаше прясно смляното кафе в машината за еспресо. „Какво иска сега? Пари? Тя винаги иска пари...“ Присви презрително устни тя.
„Иска Ани. Каза, че иска да опознае Анна, да й бъде истинска майка...“ Прошепна мъжът.
„КАКВО?“ От изненада Чарити едва не изтърва подноса, който държеше. „Кажи ми, че не си повярвал на нито една дума, излизаща от лъжливата уста на тази кучка!“
„Уау! Май доста си и насъбрала. Не, не съм повярвал, разбира се. За идиот ли ме вземаш?“
„Извинявай, не исках да си го изкарвам на теб.“ Прошепна тя. „Та какъв е този внезапен прилив на майчински чувства в нея? Какво ти каза?“
„Каза, че имала право да познава дъщеря си и аз не съм можел да й забраня да я вижда.“ Стефанос на свой ред изкриви презрително устни. „Когато й казах, че това няма да го бъде, започна да плаче. Явно се мисли за много добра актриса...“
„В порното не се изискват кой знае какви актьорски умения...“ Промърмори Чарити.
„В пор...КАКВО?“ Зяпна на среща й мъжът.
„Не знаеше ли?“ Изсумтя подигравателно тя. „ Хоуп се изявяваше като порно актриса в Щатите. Дори последният й брак бе с режисьор от този бранш.“
„Ти пък от къде разбра?“ Изуми се Стефанос.
„Имам си източници. Лошото е, че не само аз знам. Родителите ни също разбраха. Тогава се надявах, че този път няма да й простят. Знам, звучи ужасно, но...надеждите ми отново бяха попарени. Цялото градче знае и нашите ходят с наведени глави, но й простиха и я прибраха. Всъщност ти как така не разбра, че Хоуп е при родителите ни?“
„Не съм си правил труда да проверя. Никога до сега не е била там, когато съм отивал. Вероятно, защото живееше в чужбина. А и всъщност, когато с Ани отидохме вчера, Хоуп я нямаше, така че изобщо не се притесних да я оставя. Тя обича баба си и дядо си.“ Тук гласът му секна и Чарити сложи ръка на рамото му.
„Съжалявам за загубата ти, Стефанос. Родителите ти бяха чудесни хора, на мен също ми липсват.“ Прошепна му.
„Да, хм...благодаря ти.“ Прокашля се той и се настани на един от столовете пред бар плота.
„Е, как разбра, че Хоуп е при нашите?“ Попита го тя, докато сервираше кафето, придружено с чиния бисквитки.
„Ани ми се обади вечерта. Беше изплашена до смърт и ме умоляваше да отида и да я прибера. Когато отидох, заварих Хоуп, имахме скандал. След сълзите премина в заплахи. Знаеш я каква е.“
„О, да...определено знам.“ Намръщи се Чарити. „Какво е сторила на детето?“
„Уплашила я е. Искала е от нея да я приеме като майка, а Ани не я помни и не я познава. За капак, майка ти й се разкрещяла, че била неблагодарница и щяла да гори в Ада, ако не приеме майка си и не й прости. Можеш ли да повярваш?“ Стефанос бе истински шокиран от случилото се.
„За мое огромно съжаление мога. Мога да повярвам, че майка ми е способна да каже това нещо на едно дете, както мога да повярвам, че Хоуп е способна да застреля собствената си сестра...“ Чарити прехапа устна. Не бе имала намерение да казва това. Просто й се изплъзна.
„Майко Божия, какво е сторила?“ Зяпна насреща й мъжът.
„Опита се да ме убие. Преди няколко дни дойде, беше бясна, заради съобщението, което бях оставила на нашите. А то казваше, че се отричам от Хоуп като сестра и не желая да я виждам повече. Тя не е свикнала с подобно отношение. Родителите ни я направиха такава, защото й прощаваха всичко и продължават да го правят. Тя също е много виновна, защото ги използва и прави каквото й скимне. Знае, че винаги ще й простят.“
„Но защо не подаде жалба срещу нея?“ Изуми се зет й още повече.
„Защото не се случи нищо.“ Чарити се наруга мислено заради лъжата, но в момента от истината нямаше полза. „Не успя да ме улучи и избяга. А след като нямах никакво нараняване, нямах и доказателства. В момента съм персона нон грата за семейството си, така че те ще застанат на страната на Хоуп, ще лъжат и ще мажат и ще изкарат мен виновна. Просто не ми се занимава с глупости. Но ако Хоуп си мисли, че може след десет години да се сети, че има дъщеря и просто така да си я поиска, много е сбъркала. Тя има километрично досие с провинения като шофиране в нетрезво състояние и притежание на наркотици, така че се съмнявам някой съдия с ум в главата да й позволи дори да припари до детето. Може да не съм адвокат, но съм убедена, че законът е на твоя страна. А аз ще застана до теб в съда и ще те подкрепя, ако изобщо се стигне до там. Ти си баща на Ани и си единственият родител, който тя има. Ти си целия й свят и аз няма да позволя на Хоуп да ви нарани.“ Зарече се тя.
„Кълна се, че не очаквах да реагираш така. Бях се подготвил да те убеждавам с часове.“
„Когато се разделихме последния път, аз не бях готова да чуя и приема нещата, които ми каза. Те бяха истина и сега го разбирам. Но тогава още не бях готова за тази истина.“ Рече му кротко тя.
Той й се усмихна леко, а в следващия момент се наведе и долепи устни до нейните. Инстинктивната й реакция бе да му удари шамар, но Чарити успя да се овладее. Отдръпна се от него и го погледна изненадано и леко обидено.
„Стефанос, недей, моля те. Грешно е поради много причини. Така няма да отмъстиш на Хоуп, а само ще нараниш и двама ни. Уважавам те и те харесвам, но за мен си бащата на племенницата ми и единствените отношения, които можем да имаме са приятелски. А и аз харесвам друг.“ Прошепна тя и Стефанос се почувства адски неловко.
„Съжалявам. Беше глупаво, импулсивно. Обещавам, че повече няма да се повтори.“ Той млъкна и се втренчи във върховете на обувките си. „Освен да те помоля за помощ, дойдох и с друга молба. Както знаеш, имам бизнес тук и обикновено, когато идвам с Анна, я оставям при родителите ти и си върша нещата. Но този път това е невъзможно. Затова се чудя, дали би могла да се грижиш за Ани, докато съм тук? Тя много ще се зарадва да те види, но не искам да преча на бизнеса ти. Знам колко е трудно и мога да си представя колко много значи това място за теб, както и това, което правиш.“
„Разбира се, че ще се грижа за нея! Да не си слънчасал на онова средиземноморско слънце? Що за въпрос ми задаваш? Но благодаря, че оценяваш труда ми. Ти си може би първият от цялото семейство, който го прави. Ани няма да ми пречи, така че няма защо да се безпокоиш за това. Всъщност къде е тя?“
„Благодаря ти. Оставих я в хотела с детегледачка. Имат чудесен детски кът, макар че тя като че ли вече е голяма за люлки и пързалки...“ Измърмори накрая той.
„О, я стига! Никой не е прекалено голям за люлки.“ Ухили му се Чарити в отговор.
Разбраха се Стефанос да доведе Ани същата вечер. Когато Чарити го изпращаше, той отново й благодари и този път я целуна леко по челото – както правят големите братя, преди да се отправи към колата си.
Чарити се обърна и, за втори път същия ден, сърцето й се опита да изскочи от гърдите. Сириус стоеше облегнат на барплота и й се усмихваше с онази негова особена усмивка, която караше сивите му очи да блестят. Сърцето на Чарити пропусна един удар и в следващия момент тя вече бе в обятията му, а устните му покориха нейните в настоятелна и все пак нежна целувка.
Това бе моментът на истината...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Апр 22, 2012 3:16 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ЕДИНАЙСТА ГЛАВА
WINE & ROSES


В една прекрасна августовска утрин, Хари Потър се измъкна тихо от леглото и слезе в кухнята, за да изпие първото си кафе за деня и да приготви изненадата, която бе намислил за рождения ден на съпругата си. Съпругата...още не можеше да повярва, че са минали едва четири месеца, откакто с Джини са женени. Връзката им бе толкова искрена, естествена, че за Хари се бе превърнала в нещо нормално като дишането. Не можеше да разбере хората, които се оплакваха от „хомота” на брачния живот. Да, не всичко бе вино и рози, но причината не бе в брака, а в самия живот – просто светът бе устроен така. А Хари и Джини, след всичко, което бяха преживели, разбираха това перфектно.
Хари успя да се довлачи до кухнята, като пътем разроши косата си за пореден път. Навик или генетичен код – нямаше значение, защото косата на Хари Потър винаги стърчеше във всякакви посоки и никоя магия на света не бе способна да поправи това. Той се залови с приготвянето на кафето и, докато отмерваше лъжичките, погледът му се отклони към прозореца, за да стане свидетел на една много трогателна картинка.
От кухнята си, семейство Потър имаше видимост към почти цялата улица, но най-вече към дома на Сириус и Чарити. Хари заряза кафето и се загледа във верандата на госпожица Моргън. Съзнаваше, че проявата му на воайорство е достойна за порицание, но просто не можеше да откъсне очи от тримата души на верандата. Чарити и Сириус пиеха сутрешното си кафе, отпуснати на люлката, а малката племеница на сладкарката си играеше на стъпалата с котето, което наскоро й бяха взели. Сириус и годеницата му се бяха прегърнали и си говореха нещо тихичко, усмихвайки се един на друг, а на безименния пръст на жената проблясваше пръстен със сапфир.
Сякаш вчера бе денят, в който сестрата на Чарити я бе простреляла и оставила да умре, а Кариса я бе спасила. Толкова много неща се бяха случили от тогава...Кингзли им влезе в положението и замаза нарушението на Устава за секретност, което Кариса бе извършила, спасявайки съседката с магия. Сириус бе рискувал и бе разкрил цялата истина пред Чарити, а тя я бе приела учудващо спокойно. Всъщност леко плашещо спокойно и за известно време всички бяха на тръни, че всъщност жената е в шок и истинската й реакция ще дойде по-късно, но това не се случи. Може би, ако собствената ти сестра те застреля и бъдеш спасен по чудо, да разбереш за същуствуването на цяло тайно общество не е кой знае какво. А може би просто Чарити бе специална. Вероятно способността й да приема всичко това толкова спокойно я правеше идеалната половинка за измъчения му кръстник.
Хари отново се зае с кафето, но мислите му се връщаха постоянно при щастливата двойка. Младият мъж не познаваше друг човек, който да заслужава повече щастие от Сириус. Полагаше му се след всичко, което бе изтърпял, а Хари бе убеден, че вътрешната борба на Сириус със самия себе си и чувството му за вина продължава. Надяваше се, че Чарити ще се справи и с това, че ще излекува и тази рана. Все пак Джини бе успяла с него, нали?
Докато приготвяше обилната закуска-изненада, мислите на Хари се изместиха от Сириус към Джини. Надяваше се, че тази част от подаръка му ще й хареса. Знаеше, че тя не е като другите момичета – нали точно затова се бе влюбил така лудо в нея, и не се впечатлява много от цветя и романтика, но според Хърмаяни никоя жена не е способна да устои на закуска в леглото, още повече ако е на рождения й ден. И понеже Хари не бе успял да открие нищо в „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“ и нямаше други идеи, се отказа да спори и послуша приятелката си.


По същото време, Чарити Моргън, сгушена в обятията на годеника си, се бе унесла в мисли. Нейните обаче не бяха така светли, като тези на Хари. Много грижи бяха легнали на раменете й, но тя бе благодарна, че в лицето на Сириус бе открила стабилност и опора. Иначе не знаеше как би се справила със всичко останало.
Първоначално, разкритието за това кой е и какъв е Сириус леко я шокира. Не бе шега работа да разбереш, че цял живот си живял в заблуда, че твоята реалонст е единствена и няма нищо друго освен нея. Беше странно да открие, че има още една цяла паралелна на нейната вселена – тази на магьосниците и, че както и обикновените хора, те имат своите проблеми, грижи и...войни. Но разбираше защо се крият – всеки би желал проблемите му да се решат с едно махване на пръчката, а при положение, че това не ставаше дори в магическия свят, бе напълно логично това общество да желае да остане скрито и внимателно да подбира кой от външния за тях свят ще разбере за съществуването им.
Сама се досети, че щом са толкова внимателни и стриктни в опазването на тайната си, то навярно Кариса бе нарушила доста правила спасявайки живота й. Сириус я увери, че дъщеря му няма да бъде наказана, което бе истинско облекчение за младата жена. Не искаше човекът, който я бе издърпал от прегръдките на Смъртта, да си навлече неприятности. Още повече щом този човек бе дъщерята на мъжа, в когото Чарити бе лудо и безусловно влюбена.
Не знаеше кога се бе случило това, нито как. Знаше само, че вечер заспива с мисълта за него, а сутрин Сириус е първото, за което се сеща щом отвори очи. Сърцето й преливаше от любов и понякога на Чарити й се струваше, че просто ще се пръсне. Тя никога не бе вярвала в любовта от пръв поглед – винаги бе смятала, че това е чисто и просто физическо привличане, силна химическа реакция. Не можеше да се отрече, че между нея и Сириус има химия, но връзката им не се изчерпваше с това. Между тях имаше разбиране, хармония. Говореха си за много неща от нейния свят, а той разказваше по малко за неговия.
Още в началото той и Хари й бяха разказали за Черният лорд и защо Сириус не е голям любимец на почти никой в магьосническото общество. Чарити не можеше да си представи колко много е страдал любимия й човек, затворен на онова ужасно място за нещо, което не е извършил, обвинявайки се за смъртта на приятелите си. Но можеше да разбере болката му, нуждата да му бъде простено, жаждата за изкупление. Сириус не говореше за Азкабан – затворът за магьосници, но понякога нощем се будеше с викове на ужас, облян в ледена, лепкава пот и тогава думите сами се изплъзваха от устните му. Не говореше за мястото, а за ужаса, за страха, за вината и гнева. Говореше и за прителите си и смазващата болка от загубата им. Тогава Чарити просто слушаше, без да издаде и звук. Не го притискаше с въпроси, не любопитстваше – не искаше да му причинява допълнително болка. Когато бе готов щеше, сам да сподели, независимо кога – сега, след пет месеца, пет години или повече. Тя бе неговата опора, а той нейната.
Сириус бе неизменно до нея във всеки един момент – радостен или тъжен. Тревожеше се заедно с нея за Стефанос, който явно се бе забъркал в големи проблеми, щом я бе помолил да се грижи за Ани, докато той се върне. Бившият й зет бе казал, че само на нея има доверие и бе тръгнал на бързо. Това се бе случило в края на май и от тогава се бе обадил само два пъти. За Чарити не представляваше проблем да се грижи за племеницата си, защото я обичаше от цялото си сърце, а пък й идваше и някак отвътре. Но бе силно разтревожена за Стефанос. Последният път, когато го видя, той не изглеждаше добре – бе блед като платно и се движеше някак сковано. Предположението на Сириус бе, че някой му хвърлил здрав бой и Чарити бе склонна да се съгласи. И от тогава не преставаше да се тревожи и да се пита каква каша е забъркал Стефанос.
От друга страна бяха родителите й. С тях положението бе още по-сложно и болезнено. Майка й я бе посетила в началото на Юни, за да разбере дали Чарити ще се извини за поведението си към Хоуп или не. Останала неприятно изненадана, когато видя внучката си и възмутена от решението на „онзи гръцки нехранимайко“, както го нарече, премина към същината на въпроса – извинението, което Чарити „дължи“ на сестра си. В онзи ден Чарити не бе настроена за спорове и затова реши да припомни на майка си, че за нея Хоуп вече не й е сестра и повече няма да я нарече така, както и, че по-скоро би си прехапала езика, отколкото да се извини на въпросната персона. Майка й се обиди много и реши да си тръгва, а Чарити я предупреди, че няма да допусне Хоуп да припари до Ани за нищо на света, защото няма никакво право.И тогава Сириус слезе от горния етаж, като закопчаваше копчетата на ризата си в движение, а влажните му коси издаваха, че преди малко е излязъл от душа, което едва не причини удар на Фейт Моргън. Тя се разкрещя, че Чарити била уличница и че не я било срам да кани разни мъже в спалнята си, докато в дома й имало дете.
Самата Чарити бе онемяла от шок и обида, но за сметка на това търпението на Сириус се бе изчерпало и той заяви на майка й, че не е кой да е мъж, а бъдещият й зет и няма да търпи тя да се отнася така с годеницата му, която не само й е дъщеря, ами и с нищо не е заслужила подобно отношение. Бе съпроводил Фейт до вратата, бе й заявил, че не иска да я вижда отново на същия праг, освен ако не е дошла да моли прошка на колене от Чарити . Сетне бе затръшнал вратата в лицето на майка й, а когато се бе обърнал към самата Чарити я бе изгледал с примес от задоволство и съвсем лек намек за вина, което я бе разсмяло от сърце.
Майка й не дойде повече, но Чарити получи много гневно съобщение от баща си, в което той казваше колко много е разочарован от нея и че тя ги е направила за срам в квартала. Тя просто изтри съобщението преди Сириус да го чуе, за да не го ядосва излишно. Не искаше да го разсейва, за да не се нарани –по това време той бе зает с преустройството на едно от складовите помещения на пекарната. Чарити бе пожелала да наеме хора, но той искаше да го направи сам и тя го бе оставила да работи. По-късно трябваше да признае, че резултатът бе три пъти по-добър отколкото ако бе наела хора за работата. Подозираше, че Сириус е прибегнал до някои магически трикове, но не възразяваше.
Ето че сега, два месеца след онова съобщение, Чарити Моргън седеше сгушена в обятията на любимия си мъж, докато отпиваше от първата си за деня чаша кафе и се наслаждаваше на топлите августовски лъчи. Ани си играеше с Джинджър – котето, което бяха взели от госпожа Ковалски. Възрастната дама им го бе подарила, защото и без това имала твърде много. Чарити знаеше, че скоро ще й се наложи да стане, за да довърши украсата на тортата за Джини Потър, да замеси тестото за блатовете на още три торти и да декорира двеста и петдесет шоколадови сърчица с монограм – поръчка за поредната сватба. А нейната собствена сватба щеше да е само след по-малко от месец. Ако зависеше само от Сириус, вече щяха да са съпрузи, но Чарити го бе помолила за малко време, за да организира всичко и той се бе съгласил – просто защото не можеше да й откаже.
Чарити осъзнаваше, макар да имаше нулев брачен стаж, че не всичко в живота им ще се нарежда винаги така добре. Ето че до този момент бяха преживели доста трудности – всеки от тях по отделно и заедно като двойка. Знаеше, че предстоят и други, просто защото такъв бе животът. „Моето момиче, в брака не може всичко да е вино и рози.“ казваше някога Анастасия Янис – майката на Стефанос, която Чарити винаги бе уважавала и дори обичала. И Анастасия бе права, както обикновено. Просто такъв бе животът! Младата жена погледна към проблясващия на слънчевите лъчи сапфир и се усмихна.
„Обичам те.“ Прошепна на мъжа и потърка буза в неговата.
„И аз те обичам, mo chroí * .“ Рече й той и я целуна нежно по челото.
Останаха още известно време така прегърнати, отдадени на спокойствието и любовта си един към друг, неподозиращи че Хари, приготвящ закуска за съпругата си им се радва, а друг чифт очи – ледено сини, се присвиват от злоба, а в сърцето на притежателя им клокочи котел с вряща омраза...

Хари занесе закуската на Джини тъкмо навреме. Младата жена се бе събудила и се канеше да става от леглото, но щом видя таблата носеща се към нея под умелото управление на съпруга си, засия в усмивка и остана в леглото. Нейната закуска в леглото се състоеше от белгийски гофрети с малиново сладко, кафе и портокалов сок, придружени от една единствена бяла орхидея, която Хари се бе сетил да измагьоса преди да влезе в стаята. Щом годините прекарани в робски труд над печката сутрин при Дърсли можеха да зарадват съпругата му със закуска в леглото на рождения й ден, то тогава си е заслужавало да търпи опяването на леля си Петуния.
„О, Хари! Прекрасно е!“ Рече Джини, докато опитваше от гофретите. Измърка от удоволствие, а сетне се усмихна на съпруга си с най-милата си и сияйна усмивка. „Много мило, че си се сетил, но какъв е поводът?“
„Хм...Ама, Джини, днес...“ Хари се умълча, притеснен, че е объркал датите и е пропуснал или е подранил за рождения й ден, но после погледна към календара над бюрото си и видя оградената в червено дата. Нима бе възможно човек да забрави собствения си рожден ден? „Джини, днес имаш рожден ден.“
„Така ли? Каква дата сме днес? Наистина ли е рожденият ми ден?“ Разсмя се младата жена.
„Единайсти август, мила. До сега не бях срещал човек, който да си забравя рождения ден.“ Захили се заедно с нея той.
„Размекнал ми се е мозъкът. Още не мога да свикна с мисълта, че след месец няма да се кача на Експрес Хогуортс. Не мога да повярвам, че завърших, Хари! А и онези проби за отбора на Харпиите...“ Занарежда притеснено тя.
„Да, и на мен ми е малко трудно да свикна, че вече няма да се върна в Хогуортс като ученик, но ти знаеш, че той завинаги ще остане наш дом.“ Хари погали съпругата си по рамото. „Относно пробите – ще влезеш в отбора от раз. Вярвам в теб, Джини! Ще го направиш! Сега нападай храната преди да е изстинала, а аз отивам да взема вестника – совата трябва вече да е пристигнала и се връщам веднага“. Рече Хари и се изниза от стаята, което даде възможност на Джини да избърше бликналите от ъгълчетата на очите й сълзи. Мразеше да плаче, а пред Хари не си позволяваше да го прави изобщо. Все пак тя не бе ревлата Чо!
В кухнята, младият мъж забеляза чухалчето, носещо пощата и пусна кнут в кожената му кесийка. Тъкмо когато птицата излетя, през прозореца влетя голяма улулица, която Хари разпозна като министерска. За потвърждение тя носеше малък свитък с печата на Министерството на магията. Мъжът въздъхна тежко и откачи пергамента от крачето й, а тя веднага излетя обратно по задачи. Хари разгърна съобщението със свито сърце, но щом го изчете се отпусна на един от столовете с облекчено изражение.
От Министерството просто го уведомяваха, че е приет за обучението си за аврор, което започваше на първи октомври и го молеха да даде потвърждение по сова, че все още желае да се обучава. Бе очаквал най-лошото, имайки предвид, че някои Смъртожадни все още се разхождаха на свобода. Вярно бе, че все още не бе минал обучението си за аврор, но Кингзли знаеше, че може напълно да разчита на Хари и момчето очакваше да бъде призовано при нужда. Разсмя се сам на себе си – от какво толкова се бе уплашил? Не бе от опасността определено, защото с нея бяха като стари приятели. Просто щеше да му е гадно, ако го бяха извикали точно на рождения ден на Джини. Така би й развалил празника, а той определено не искаше това.
Качи се при Джини и я завари да се взира през прозорците навън, наметната по тънък копринен халат, а от закуската не бе останала и трошичка. Явно се бе забавил повече, отколкото бе възнамерявал.
„Донесе ли вестника?“ Попита го тя, когато забеляза присъствието му.
„Какво? Не, оставих го долу. Получих писмо от Министерството. Не се шашкай!“ Добави той, когато видя ужасената й физиономия. „За обучението за аврор е – приели са ме и започвам през октомври.“
„О, Хари, това е прекрасно! Но аз не съм се съмнявала, че ще те приемат. И не, не защото си Хари Потър, а защото от теб ще излезе прекрасен аврор.“ Джини го прегърна и го целуна нежно по устните. „Толкова се радвам за теб! Както и за Сириус и Чарити!“
„Те пък как влязоха в разговора?“ Учуди се мъжът.
„О, ами аз...такова...Видях ги сгушени на верандата им, не се стърпях и останах да ги съзерцавам. Толкова прекрасна двойка са!“
„Ние двамата с теб сме ужасни воайори и ни липсва елементарно възпитание!“ Разхили се Хари. „Те никога не бива да разбират, че сме ги наблюдавали. Аз бих се почувствал ужасно засрамен, ако разбера, че някой ме наблюдава по този начин, дори и да е с най-добри намерения.“
„Прав си. Това ще си остане нашата малка срамна тайна. Няма да казваш дори и на Рон, защото е голямо дрънкало, когато не счита, че информацията е от жизнена важност. А аз няма да кажа на Хърмаяни, въпреки че тя е направо като свещеник в това отношение.“
„Дадено. Няма да искаш от мен Нерушимата клетва, нали?“ Попита той с лека насмешка.
„Предизвикваш ли ме?“ В очите на жената присветнаха лукави пламъчета.
„Ни най-малко. Разбрахме се.“ Рече той и двамата скрепиха разбирателството с целувка. „Е, колко време имаме, преди семейството ни да се изсипе у дома?“ Попита я Хари, а Джини се ухили и бързо се отърва от халата...

Малко по-късно същия ден, Чарити привършваше с украсяването на двеста и петдесетото шоколадово сърчице с монограм от розов захарен крем, когато на кухненската врата се почука.
„Влез.“ Промърмори тя, без да вдига глава от работата си. Едно трепване на ръката й би било фатално за деликатната работа, която вършеше.
Едва когато чу прещракването на метал в метал, застина на място, изумена от собствената си небрежност и глупост. „Хоуп“ бе първата й мисъл, но щом се обърна видя насреща си двуметров бабаит – истинска планина, с насочен пистолет към лицето й. Въпрос след въпрос се запрепъваха в мислите й, създавайки истински хаос, а от гърлото й не можеше да се отрони и звук. Сириус бе отишъл с Ани до магазина за някои продукти и поне те бяха в безопасност.
„Кой сте вие?“ Успя да продума най-накрая.
„Не те интересува кой съм, глупачке. Къде е детето?“ Изръмжа мъжът насреща й.
„Не е тук. При баща си е.“ Излъга моментално Чарити.
„Не ме лъжи, кучко! Баща й е при нас и не е много сговорчив. Затова се налага да му припомним кое цени повече в тоя живот – себе си или малката си лигла. Сега ми дай детето и, ако си послушна малка кучка, няма да те убия.“
„Не е тук, наистина. От къде разбрахте къде да я търсите. Стефанос никога не би ви кизал!“
„Вярно, но бившата му женичка ще продаде и майка си за малко кока. Няма никакви майчински чувства уличницата му с уличница.“ Изсмя се гърлено мъжът. „Тя лично ни посочи къщата ти. Наблюдавала ви е цяла сутрин и знае, че детето е при вас. Къде е оня дългокосия, с който се чукаш?“
„Не знам.“ Излъга отново Чарити, молейки се Сириус да не се върне скоро. Ако щеше да умира, поне детето да остане невредимо.
„И ти ли се правиш на корава, мършо? Ще те науча аз тебе!“ Преди тя да успее да направи каквото и да е, той я връхлетя и я събори на пода, стоварвайки цялата си тежест върху й.
От последвалото кратко боричкане победител излезе нападателят й, като първо й изкара въздуха с тежестта си, а после удари главата й в пода така, че всичко започна да се върти и й се догади. Но той съвсем не бе приключил с Чарити. Нанесе й няколко юмрука право в диафрагмата изкарвайки и последните глътки въздух, които й бяха останали, а сетне се изправи, преобърна я странично и започна да я рита в бъбреците.
Чарити вече потъваше в мастилената чернота на безсъзнанието, когато й се стори, че чува яростно кучешко ръмжене, последвано от ругатня и сблъсък на две тела. Насили се да проясни съзнанието си и едвам се обърна на другата страна, за да види как огромно черно куче, приличащо повече на вълк, е притиснало с четирите си лапи нападателят й. Онзи бе вдигнал ръце към лицето си, за да го предпази и жената видя, че единият му ръкав е съдран, а ръката му – обляна в кръв. Черното куче насочи пастта си към гръкляна на мъжа, решено да го разкъса.
„Недей!“ Успя едва да изрече Чарити, но то я чу и се отдръпна от мъжа, макар и не преди да щракне предупредително с челюсти.
Нападателят се омете веднага щом успя да се изправи на крака, а Сириус се преобрази в човешката си форма и понесе годеницата си на ръце към горния етаж. След минути при тях се качи Андромеда Блек, която се погрижи за раните на Чарити.
„Ето, след няколко часа почивка ще си като нова. Няма да остане никакъв белег.“ Увери я Дромеда.
„Значи ще можем да отидем на партито?“ Въздъхна облекчено жената.
„И дума да не става!“ Отсече Сириус. „Ще кажа на Хари, че не се чувстваш добре, а щом мине празника на Джини ще им обясним.“
„О, не!“ възропта Чарити. „В никакъв случай. Дай ми два часа почивка и ще съм като нова. Тортата е готова и ще е добре да я занесеш на Хари още сега. О, Боже! Ани! Къде е Ани?“ Паникьоса се тя.
„Добре е, миличка. Долу е и си играе с Теди. Ти се наспи, а после ще ти разкажем, това, което си пропуснала“. Потупа я нежно по ръката възрастната жена и Чарити покорно се отпусна назад, но не затвори очи преди Сириус да я целуне нежно по челото.
„Наистина не всичко бе само вино и рози, но бе добре, когато завършваше добре.“ Помисли си младата жена и се отпусна в прегръдките на съня...


*mo chroí – сърце мое(ирландски/галски) , произнася се мо крий
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Май 04, 2012 1:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ДВАНАЙСТА ГЛАВА
DOUBTS & DECISIONS


Чарити Моргън премига и отвори очи. Чу равномерното дишане на мъжа до себе си и се усмихна. Годеникът й спеше спойкойно до нея, с ръка преметната собственически през кръста й. Вгледа се внимателно в любимото лице и не видя никакви признаци за тревога, дори напротив – Сириус спеше дълбоко и в този си вид бе сякаш десет години по-млад. Нямаше я онази бръчка на челото му и очите му не се изпълваха с тъга и болка. Макар че всеки ден й засвидетлестваше колко много я обича и е щастлив, че са заедно, не можеше да скрие товара, който носеше. Чарити виждаше как понякога прекрасните му очи с цвят на пушек, помръкват без явна причина, нощем чуваше стоновете, а понякога и плачът му – когато не бе способен да се сдържи, но не бе обелвала и дума за това, за да не го разстройва и смущава допълнително.
Тя знаеше какво е преживял, каква вина изпитва за смъртта на приятелите си. Когато прие предложението му за брак, знаеше за емоционалния багаж, който той носи, но бе приела предложението въпреки или можеби именно заради тази тъга в очите му. Беше си обещала, че ще направи всичко възможно, за да я вижда все по-рядко и смяташе да спази това обещание.
Внимателно отмести ръката му, за да не го събуди и се извъртя да погледне светещия циферблат на радио-часовника, но когато не го видя се сети, че се намира в спалнята на Сириус, а не в своята. След онзи „инцидент“ преди три дни, той бе настоял тя и Ани да се пренесат при него, а тя се бе оказала неспособна да му откаже. Естествено, не бе спряла да работи – имаше куп ангажименти, а и обичаше работата си, но установи, че да се прибере вечер в чужда къща и да приготви храна за любимия човек, не е чак толкова странно, колкото мислеше, че ще е.
Първоначалният план бе Сириус да се пренесе при нея и той не бе отпаднал засега, но предвид явната заплаха, която грозеше нея и Ани, бе най-разумно да го послуша. Бе очаквала да се чувства не на място и да не може да заспи, но също така установи, че в прегръдките на любимия мъж, който й предлагаше сигурност и закрила освен цялата си любов, сънят идва много бързо.
Успя да се измъкне от леглото, без да го събуди и се запъти към банята. Докато взимаше сутрешния си горещ душ, Чарити прехвърляше на ум задачите за деня – три вида хляб, кифлички, плодова пита, две торти за рожден ден, сглобяване и украса за последната за седмицата сватбена торта, както и дегустация с потенциални клиенти за сватбена торта, която трябваше да направи след два месеца. Между тези задачи трябваше да вмъкне и разговор с шивачката на роклята й, флористът и жената, която щеше да прави нейната сватбена торта. Щеше да я улесни доста, тъй като знаеше точно какво иска – със Сириус си бяха направили своя мини дегустация, която се бе превърнала в...ами нещо хубаво, забавно и малко лепкаво. Младата жена се усмихна на спомена за онзи безгрижен следобед изпълнен с пандишпанови, шоколадови и ванилови блатове, италиански маслен крем, захарна паста, крем ганаш, много, много карамел и последвалия нежен и леко лепкав секс.
Излезе от банята ухилена до ушите, умът й все още зает с ретроспекцията на онзи следобед и се блъсна в Сириус, който тъкмо се опитваше да се промъкне при нея, за да вземат душ заедно...Лицето на Чарити придоби цвета на Джинините коси, а усмивката на мъжа бе хитра и разтреперваща коленете й. „Така ми се пада като почвам деня с мисли за секс, а не със самото действие.“ Помисли си Чарити и се изчерви още повече, ако това бе възможно изобщо, а той я грабна на ръце и я повлече към душа, въпреки протеста й, който бе вял и съвсем неискрен.
Час и половина по-късно, Чарити стоеше в собствената си кухня и месеше блат за торта, докато Ани си играеше с Джинджър на задната веранда, където жената можеше да я наблюдава. Сириус бе излязъл по работа, като на младата жена й отне половин час да го убеди, че с нея и Ани всичко ще е наред. Той помагаше на Джордж - един от братята на Джини, с неговия магазин за шеги и по принцип вършеше тази работа с огромно желание и удоволствие, но предвид напрегната обстановка се колебаеше дали трябва да я остави сама за толкова дълго.
„Не искам да стоиш сама толкова време. Може да се забавя, а онези хора доказаха, че не се интересуват кой е на пътя им стига да постигнат целта си.“ Беше й казал той.
„Така е, но не можеш да седиш тук и да ме пазиш по цял ден, Сириус. Работата ти доставя удоволствие, а и не можем да предвидим следващия им ход.“ Бе му отвърнала тя. „Не знам дали бе разумно да се обрънем към полицията, след като знаем, че са заловили Стефанос. Ами ако го убият?“
„Това бе единственото, което можехме да сторим. Поне този път знаем със сигурност къде е Хоуп - в ареста, където й е мястото. Вярно, че ще я пуснат, ако не намерят доказателства за участието й, но поне е заподозряна и ще я държат под око.“ Въздъхна тежко Сириус. „Ако знаех къде е Стефанос щях да отида да го измъкна от там и щеше да е като детска игра за мен, но не знаем къде го държат. Затова е по-добре властите да се занимават със случая...засега.“
„Винаги съм знаела, че Хоуп няма абсолютно никакъв майчински инстинкт и се интересува от Ани само, за да нарани нея и Стефанос, но...Още не мога да повярвам, че наистина е способна да пъхне детето в лапите на такива хора! Нима в нея не е останала и капка човещина?“ Чарити изтри предателските сълзи, търкулнали се по бузите й. „Явно някои хора просто не са създадени да бъдат родители и тя е една от тях.“
Чу детето да говори с някого и веднага изтича навън, но когато завари Кариса – приклекнала до Анна и галеща палавника Джинджър, сърцето й възвърна обичайния си ритъм. После изсумтя, когато се досети, че Сириус сигурно я е помолил да дойде и да й бъде бодигард. Разбираше страха му – той се ужасяваше от мисълта, че може да я изгуби, но това бе малко прекалено. Дъщеря му си имаше свой живот и едва ли щеше да й е приятно да се прави на детегледачка на...ами на бъдещата си мащеха.
„Хей, здравей, Чарити! Много работа ли имаш? Ще може ли да ти отнема малко време, трябва да поговорим.“ Избърбори на бързо момичето.
„Да, разбира се. Влизай, току що извадих кифличките от фурната. Пила ли си кафе?“ Младата жена отвърна със сияйна усмивка, а стомахът й направи задно салто.
За какво ли искаше да говорят? Ами ако Кариса не иска да дели баща си и с нея. Вече бе свикнала, че Сириус гледа на Хари като на син, но бе имала време за това и е знаела, че двамата са близки, още преди да научи за връзката си с мъжа. Но сега бе различно. Може би възприемаше Чарити като натрапник, застрашаващ близостта с баща й. Какво като бе спасила живота й? Дори можеше да използва това като причина Чарити да се оттегли – връщане на дълга. Не искаше да застава между баща и дъщеря, но не можеше да се откаже от любовта, тъкмо когато я бе открила!
„Чарити, добре ли си? Струваш ми се малко нервна.“ Започна Кариса. „Наред ли е всичко между теб и татко?“
„ Какво? Да, всичко е наред между нас.“ Младата жена изтръпна вътрешно – почваше се.
„Минах да оставя някои неща на Потърови и реших да отскоча и да ви видя, но Ани каза че татко отишъл на работа. Как го придума, като се има предвид какво се случи преди няколко дни?“
Риса реши, че деликатността няма да й свърши работа. Беше твърдо против навлизането в чуждо съзнание, освен при крайна необходимост, но от Чарити се носеха на вълни страх и тъга и момичето, за първи път, наруши собствените си принципи, нахлувайки в съзнанието на жената. И остана шокирана от това, което видя там, но също и удовлетворена, защото самата тя бе таяла известни страхове относно Чарити. Можеше да се обиди, от това, което младата жена си бе помислила, но Риса не го направи, защото знаеше, че другата просто не я познава и има известно право да се страхува. Сега вече знаеше как да подходи към Чарити, защото искрено желаеше двете да се разбират и дори да са приятелки. Искаше баща й да е щастлив повече от всичко друго на света. В името на гащите на Мерлин, Сириус заслужавашещастие повече от всеки друг, взел участие във Втората война. Хари се бе съгласил с това.
„Чарити, моля те, седни и ме изслушай.“ Започна отново Кариса. „Има едно единствено нещо, което желая в момента. Може да се каже, че ми е приоритет и това е да видя баща ми щастлив. Знаеш колко много е страдал през живота си – като почнем от ранни години заради скъпите му родители, минем през смъртта на Джеймс и Лили, която още не може да понесе, продължим с престоя в Азкабан, а сега и загубата на Лун. Не знам дали друг човек би могъл да понесе такъв товар без да полудее. Наблюдавала съм те и знам, че и ти си виждала угасването на погледа му и как изведнъж се състарява с поне още десет години.“ Кариса замълча за момент и срещна разбиращия поглед на Чарити. „Преди да се появиш, с Хари не знаехме какво трябва да направим, за да го изкараме от това състояние, да го върнем обратно към живота. И тогава ти влезе в живота му – като ярък слънчев лъч и го изкара навън. Ти бе най-хубавото, което можеше да му се случи. И в най-смелите си мечти не съм го виждала толкова щастлив, така сияещ, когато е около теб. Дяволчето на ревността ми нашепва да те мразя, защото ти си го направила щастлив, а не аз, но отказвам да го слушам. Благодарна съм на всички богове и всемогъщи сили, че пътищата ви се пресякоха, защото ти върна баща ми към живот и това е най-големият подарък, който можеше да направиш на мен, на Хари, на татко и на себе си. Винаги ще съм ти благодарна за това. Не желая да се боиш от мен, защото аз не съм и никога няма да бъда твоя съперница за любовта му. Той обича и двете ни по различен начин, както обича Хари, Джини, Дромеда, малкия Теди и съм убедена, че вече е обикнал и Ани. Има голямо и златно сърце...“
„И ако някога разбия сърцето му, ще ми се иска да съм мъртва, отколкото ти да ме откриеш.“ Довърши Чарити едва ли не с усмивка.
„Правилно.“ Кимна сериозно момичето, а сетне се усмихна. „Ето, разбираме се чудесно! Не спомена ли нещо за кифлички и кафе?Докато хапваме и пийваме, ще ми разкажеш с какво мога да съм ти полезна при подготовката на сватбата – дори и за една малка сватба, работата е много. Стига да искаш, разбира се...А пък може и да стигнем до решение относно бащата на Ани. Там положението е наистина ужасно, но смятам, че ще се справим.“ Довърши тя с повече оптимизъм, отколкото Чарити бе изпитвала до сега в живота си.
„Благодаря, Кариса. Няма да повярваш какъв товар свали от мен. А Стефанос...Боже, ужасявам се от мисълта какво...“ Започна младата жена, но Риса я прекъсна.
„Трябва да мислим за разрешението, а не за проблема. В противен случай ще е като да си удряме главата в бетонна стена – болка много, а полза никаква. Но за разрешението на този проблем ще мислим, когато се прибере татко. А сега нека говорим за по-приятни неща, като сватбата ви например.“ Засмя се момичето и Чарити кимна.

По същото време Лукас и Фейт Моргън излязоха от участъка, където голямата им дъщеря бе задържана. Лицето на Фейт бе бледо и абсолютно безизразно, но от вътре й вреше и кипеше. Съпругът й бе отказал да плати гаранцията на Хоуп и й бе забранил да й помага. Детективът им бе наговорил куп лъжи, на които той се бе вързал. Винаги е бил лековерен, винаги бе предпочитал Чарити пред Хоуп, дори когато бе ядосан на малката им дъщеря. Тя си оставаше негова любимка, каквото и да вършеше.
Само тя бе треперила над Хоуп и само тя виждаше истинското лице на малката си дъщеря – злобна, завистлива малка курва. Чарити винаги се бе държала примерно и винаги успяваше да заблуди Лукас, че е жертва на „безобразията“ на Хоуп. Дори след като Лукас й бе оставил онова напълно заслужено съобщение на глупавия телефонен секретар – след като малката кучка отказваше да говори с тях, съпругът й се бе почувствал ужасно виновен и се бе затворил с дни в кабинета си. Не й бе проговорил седмица, а сега бе оставил бедното им дете да страда в онази дупка с Бог знае каква паплач, само защото бе повярвал на глупавия детектив. Сигурно Чарити се бе пуснала и на него, само за да навреди на сестра си. Та тя бе разпространила грозни клевети из целия им квартал и съседите им вече не искаха да говорят с тях, защото вярваха на „милата“ Чарити. Никой не си бе направил труда да опознае скъпата й Хоуп. Ако я познаваха така, както я познаваше тя – майка й, щяха да знаят, че е невъзможно момиченцето й да се е снимало в онези отвратителни филми за мъже. Не разбираше как е възможно малката й дъщеря така да мрази сестра си, която не бе имала никакъв късмет с мъжете и затова я набеждаваха за лека жена. Бе толкова несправедливо!
Какво бе виновна Хоуп, че Стефанос се оказа гей? Не бе виновна и че вторият й съпруг й изневеряваше. Бе намерила щастие при Филип за кратко, но Чарити я обивни, че й е откраднала годеника, макар да бе точно обратното. Хоуп й разказа как хванала Филип и Чарити заедно. Мъжете са слаби и не могат да устоят на подобни провокации, още повече от жени като Чарити, които знаят как да използват чара и прелестите си. А последният съпруг на Хоуп...тъкмо Фейт бе помислила, че момиченцето й е намерило щастието и ето, че се оказа, че той е като останалите – долна свиня, която отгоре на всичкото й посягаше. А Хоуп бе толкова нещастна, че не може да вижда дъщеря си. Стефанос се боеше Хоуп, в мъката си, да не разпространи истината и я бе изкарал некомпетентен родител. Бе й взел детето и го бе направил...ами Анна бе същата като Чарити – малка злобна неблагодарница. А сега и това абсурдно обвинение! Как можеше Лукас да повярва, че Хоуп би дала детето си на някакви отрепки и би им помогнала да наранят Чарити. Въпреки всичко, което сестра й бе причинила, Хоуп все още я обичаше и никога не би й навредила. НИКОГА!
Лукас Моргън също мълчеше, но неговите мисли течаха в коренно обратната посока. Той все повече се убеждаваше, че Чарити бе права за Хоуп. Години наред той си бе затварял очите за глупостите на голямата си дъщеря и бе търпял приказките из квартала, но вече му бе дошло до гуша. Не можеше да продължава така. Съмненията го разяждаха от години. Трудно му бе да повярва, че собствената му плът и кръв е способна на такива...не можеше да намери дума за извършеното от Хоуп, но бе убеден, че дететективът говори истината. Сърцето го болеше от мъка и за двете му дъщери. За Чарити – защото не й бе повярвал на време, бе извърнал глава от грозната истина, защото се бе уплашил. А Хоуп...ако приемеше, че...НЕ! Стига е увъртал, стига се е крил. Бе време да се изправи очи в очи с истината, колкото страшна и грозна да бе. Имаше чувството, че самият Дявол се е вселил в голямата му дъщеря. Бе време да посети Чарити и да я изслуша, да я изслуша истински – с ума и сърцето си и да помоли за прошка. В противен случай червеят на съмнението щеше да продължава да разяжда душата му, докато накрая не го довърши окончателно. Бе време за ИСТИНАТА!

Чарити и Кариса бяха затънали в мостри на хартия за покани и шрифтове и се чудеха коя ще е най-подходящата комбинация, която ще отразява вкуса и на двамата младоженци, когато чуха нечия кола да спира пред къщата. Ани влезе при тях, гушнала Джинджър, който се мъчеше да се отскубне от прегръдката й, и обяви с най-сияйната си усмивка:
„Дядо дойде, но още стои в колата. Сам е. Може ли пак да изляза навън?“
„Изчакай тук и сипи на котето малко храна.“ Отвърна разсеяно леля й и излезе навън.
„Нещо лошо ли казах?“ Попита детето Риса, която се бе облегнала назад в стола си, а едната й вежда се бе повдигнала от изненада.
„Какво?“ Обърна се тя към малката. „Не, миличка, нищо лошо не си казала. Просто леля ти не очкаваше това посещение.“
„Лошо ли е, че дядо е дошъл?“ Продължи да разпитва момичето.
„Не знам. Тепърва ще разберем.“ Отговори й жената и стана да потърси котешка храна. „А защо си мислиш, че може да е лошо?“ Попита Риса на свой ред.
„Леля, баба и дядо само се карат.“ Отвърна натъжено детето. „Аз не искам те да се карат, защото ги обичам и тримата. А баба крещи на леля и я нарича с ужасни думи, заради другата жена в къщата им.“ Избърбори набързо Ани.
„Хм...а дядо ти?“ Попита младата жена, като не пропусна да си отбележи, че детето абсолютно отхвърляше факта, че „другата жена в дома им“ е майка й. „Той крещи ли на леля ти?“
„Никога. Той само говори сърдито. Като учителката ни по математика, когато се ядоса.“ Обясни малката.
„Ясно. Е, нека оставим леля ти и дядо ти да се разберат, а ние с теб ще нахраним Джинджър.“ Предложи й Риса и детето се съгласи.

През това време Чарити прекоси двора, отиде до колата на баща си и почука по стъклото. Той се стресна и вдигна поглед. Тя видя, че очите му са влажни и зачервени и това я притесни. Никога не бе виждала сълзи в очите на баща си, а сега те се канеха да прелеят, макар мъжът да се опитваше да ги задържи. Чарити отвори вратата и се настани на седалката до шофьора.
„Здравей, татко.“ Промълви тихо тя. „Какво те води насам?“
„Трябва да поговорим. За сес...за Хоуп. Искам да науча истината.“ Рече твърдо Лукас.
„А готов ли си за истината, татко?“ Попита го.
„Да. Този път да. Признавам, че досега си затварях очите, ушите и извръщах глава, нежелаейки да приема думите ти. Не можех да повярвам, че собствената ми плът и кръв е способна на такива...неща.“
„Майка знае ли, че си тук?“ Попита го Чарити.
„Не. Каквото и да смяташ за отношенията ни, Чарити, аз не се допитвам до нея за всяко свое действие.“ Мъжът въздъхна тежко и погледна дъщеря си някак виновно. „Няма да е очарована, ако разбере, че съм дошъл при теб, но в момента тя е най-малкият ми проблем. Просто трябва да науча истината, Чарити. Не мога повече да крия глава в пясъка. Прекарах дълги години живеейки като страхливец и това не може да продължава повече. С майка ти бяхме в полицейския участък днес.“
„Платили сте гаранцията на Хоуп, нали?“ В гласа на Чарити се долавяха горчивина и разочарование. „За какво има да говорим тогава?“
„Не, не я платихме. Отказах да го направя и забраних на майка ти. Помолих детективът да не допуска майка ти да освободи Хоуп. Фейт не е очарована...всъщност ми е адски бясна, но така бе редно да се постъпи.“ Рече Лукас и погледна към Чарити, която бе искрено изненадана.
„Уау! И как го реши това?“ Бе единственото смислено, което успя да съчини жената. Новината не просто я бе изненадала – бе я шокирала.
„Детективът ни обясни доста изчерпателно какъв е случаят. Все още нямат доказателства за участието на Хоуп в този случай, освен твоите показания, разбира се и така или иначе ще я пуснат след четирсет и осем часа...Но аз сметнах, че не е нужно тя да излиза по-рано, при положение, че може и да се намерят доказателства. Просто ми дойде в повече, Чери!" Сълзите бяха готови всеки момент да се стекат по бузите на мъжа.
„Отдавна не си ме наричал така, татко.“ Прошепна жената отпаднало. Не смееше да повярва на случващото се.
„Знам, миличка.“ Той въздъхна отново и се опита скришом да избърше сълзите, които все пак бяха успяли да прелеят. „Искам да ми кажеш тук и сега, че всяка твоя дума до сега, относно Хоуп е истина и аз ще ти повярвам.“
„Истина е, татко. Боли ме от това, но е истина. А има и много, което не съм казала, защото или не исках да ви тревожа, или смятах, че така или иначе няма да ми повярвате. Иска ми седа не е вярно. Иска ми се да е както майка казва – лъжи и заблуди, но не е така. Никога не съм те лъгала, татко - не само за Хоуп, а за каквото и да е. Спестих ти много истини, но никога не съм те излъгала. Ядосвах се на теб и майка, че не виждахте или не желаехте да видите каква е Хоуп. Вие й прощавахте всичко, както и аз, до преди няколко месеца. И това също я направи такава каквато е. Не искам да звучи като обвинение, но...“
„Това е истината.“ Довърши съкрушено Лукас. „Знам, миличка. С майка ти сбъркахме много във възпитанието на Хоуп.“
„Предчувствам, че се задава едно „но“ и се чудя защо.“ Рече укорително жената, а баща й се усмихна извинително.
„Ти винаги си виждала Хоуп такава, каквато е и, също като нас, много дълго търпя изпълненията й. Но...не смяташ ли, че е малко крайно да се отречеш от нея, да спреш да я наричаш своя сестра?“
„Татко, аз спрях да я чувствам своя сестра много отдавна. Много преди фиаското с Филип дори. Тя престана да бъде моя сестра преди години, а аз просто го признах пред себе си наскоро. Ако става въпрос за това кой от кого се е отрекъл първи, то...“ Започна да се оправдава Чарити.
„Не, не, миличка. Не става въпрос за това. Просто се чудех...Няма значение. Аз не мога да се отрека от нея, Чери. С Хоуп сте мои дъщери и винаги ще бъдете. Боли ме, че между вас няма близост и дори напротив – сестра ти е толкова враждебно настроена към теб, но не мога да се отрека от нея. Обаче няма да си затварям очите за истината вече. Хоуп ми е дъщеря, но щом е престъпила закона е редно да си понесе последтвията. Вече не говорим просто за вражда помежду ви, а за прекрачване на закона. Тя просто прекали!“ Лукас ядно удари волана с юмрук.
„Да, така е. Хоуп трябва да си понесе наказанието. Все още ми е трудно да повярвам, че би действала срещу собственото си дете. Ясно е, че мен не може да понася, макар да нямам вина за това и все пак се надявах...“ Чарити въздъхна и не можа да спре собствените си сълзи. „Надявах се, че въпреки всичко тя няма да прекрачи тази последна граница. Че в нея има поне мъничко майчински инстинкт, който да я възпре.“
„Не плачи, дете.“ Лукас прегърна жената и я целуна нежно по челото – бащина ласка, за която не се бе сещал сякаш от години. „Всичко ще се нареди, ще видиш. Ще намерят и Стефанос...“ Мъжът прегърна дъщеря си, по-силно, когато тя изхлипа и се разрида.
Двамата седяха така прегърнати известно време, без да говорят. Не бе и нужно, защото присъствието на единия бе напълно достатъчно за другия. Когато Чарити изля мъката си и сълзите й пресъхнаха, тя вдигна поглед към баща си и прошепна:
„Липсваше ми, тате! Обичам те!“
„ И аз те обичам, Черешке!“ Промълви той с натежал от емоциите глас.
„Ще останеш ли за вечеря? Така или иначе си ядосал мама, поне остани при нас. Ще се запознаеш и с годеника ми. Знам, че нещата не се случиха така, както ги очакваше. Имам предвид годежа...сигурно си очаквал Сириус да дойде и да поиска ръката ми, но...“ започна да се оправдава жената, но баща й я прекъсна.
„Бебчо, живеем в двайсет и първи век. Традициите са хубаво нещо, но не са всичко. С удоволствие бих останал за вечеря, но ще стане късно, а знаеш, че не обичам да пътувам нощем.“
„Ще останеш в стаята за гости над пекарната. Аз живея при Сириус...“ Чарити се изчерви силно, но Лукас се засмя и я щипна по носа.
„Да не мислиш, че не знам. Майка ти се погрижи да ме осведоми, но това не ме притеснява. Твоят старец не е чак такъв пуритан, миличка. Тогава – щом предлагаш храна и легло, аз съм на твое разположение. А и ми се ще да видя и Ани.“
„О, щях да забравя! Татко, Кариса също е тук и сигурно ще остане за вечеря.“ Чарити се притесни. Не знаеше как да обясни на баща си, че Риса е дъщеря на Сириус, така че баща й да не види в годеника й безотговорен мъж, който не се е погрижил за детето си.
„А коя е Кариса?“ попита заинтригувано Лукас.
„Тя е дъщерята на Сириус. Виж, ситуацията е сложна. Той не е знаел, че има дете и научи едва наскоро. Кариса и Сириус са били добри приятели преди двамата да разберат, че са баща и дъщеря. Както ти казах, много е сложно за обяснение...“
„Според мен не е чак толкова сложно, но ми се струва, че има неща, които не можеш да ми кажеш.“ Повдигна вежда мъжът. „Не се тревожи сега – няма да те питам нищо. Може би след време ще можеш да ми кажеш това, което премълчаваш сега. И знам, че за теб е важно да изясниш, че годеникът ти не е безотговорен човек, за да бъда спокоен аз. Разбирам го, съкровище и те уверявам, че всичко е наред.“
„Тогава нека влизаме вътре. Сириус сигурно ще се прибере привечер...Имам малко работа в кухнята, но вярвам, че с Ани ще се забавлявате чудесно.“
„Не бери грижа за своя старец, Черешке. Винаги съм обичал да те наблюдавам, докато правиш своите сладкиши.“ Усмивка на умиление се разля по лицето на мъжа и сякаш го подмлади с десет години.
Тъкмо бяха излезли от колата, когато чуха рева на мощен мотор и видяха как огромната машина в сребристо и черно стопява разстоянието между началото на улицата и пекарната. Сириус намали и внимателно паркира пред дома си. Не носеше каска и знаеше, че Чарити няма да е очарована от това, но просто не бе могъл да се накара да сложи глупавото нещо на главата си.
Бе забелязал, че годеницата му говори с някого, но чак когато се вгледа в мъжа, разбра кой е. Приликите между двамата бяха очевидни и се зачуди дали и те го осъзнават. Едва когато бе разбрал, че е баща на Риса, бе започнал да вижда приликите помежду им. Не бе същото като с Джеймс и Хари, който бе истинско копие на най-добрия му приятел, иначе веднага би заподозрял нещо, но все пак между него и Кариса имаше доста прилики. Както между Чарити и баща й.
От своя страна, Чарити бе прекалено зашеметена от гледката, която представляваше Сириус, яхнал мощната машина и с развети от вятъра абаносови коси. Вероятно, когато коленете й спрат да треперят и отново може да формулира ясна и логична мисъл, любезно ще му напомни, че е редно да носи каска, но в момента бе твърде заета да се разтапя от...хм, ами... любов по него.
Сириус слезе от мотора и пресече улицата, заставайки срещу Лукас и Чарити. Вгледа се в очите на любимата си и там видя да гори пламъкът на желанието. С мъка потисна импулса да я сграбчи и да я целуне страстно, но не искаше да дразни бъдещия си тъст. Когато се вгледа внимателно в двамата, забеляза зачервените им очи – сигурен знак за наличието на сълзи, както и едно особено чувство за близост помежду им. Чувство, което той не бе изпитвал със своите родители.
Съзнанието на Чарити изплува от маранята на желанието и моментално регистрира помръкването в стоменено сивите очи на любимия й. Само преди секунди в тези прекрасни очи гореше възбуда, както и радост от това, че я вижда, а сега тъгата отново се бе настанила в тях – веднага след като той се бе вгледал в нея и баща й. Чарити бе разбрала, че Сириус вече знае кой е мъжа до нея, без да го е представила официално и осъзна, че тази тъга се дължи отново на спомени. Сириус бе забелязал близостта между нея и Лукас и неволно бе изревнувал – не от баща й конкретно, а от факта, че той никога не се е чувствал близък със своите родители.
Този проблясък на ревност бе бърз като мълния, но все пак Чарити го бе видяла. За пореден път сърцето й се сви от мъка. Тя не можеше да върне времето назад и да накара глупавите му, жестоки и изпълнени с предразсъдъци родители да го обичат. Но можеше да му дари цялата си любов и се надяваше, че тя ще е достатъчна, за да заличи поне част от старите и явно доста дълбоки рани.
Чарити не чу приближаването на Кариса, но щом я видя, погледът на Сириус се избистри и той засия. Младата жена го целуна по бузата и се сгуши в преглъдката му. Чарити потърси дълбоко в себе си следи на ревност и се зарадва, когато не откри такива. Искаше любимият й мъж да е щастлив, а присъствието на дъщеря му, го правеше такъв. Точно както й бе казала самата Риса – Сириус обичаше и двете, но по различен начин. Когато Ани се втурна от къщата и се хвърли в обятията на годеника й, а той я завъртя в кръг, Чарити видя отразена в очите му искрената обич към малкото дете и бе напълно убедена, че ако в момента пристигнеха Хари, Джини, Дромеда и малкият Теди, тя ще е способна да види в очите му и обичта, която изпитваше към всеки един от тях.
Този мъж действително имаше златно сърце и не бе нужно дъщеря му да я предупреждава, че ако някога го разбие, няма да има място където да се скрие, защото самата Чарити нямаше да може да живее с мисълта, че е наранила любимия човек.
„Любов моя, нека ти представя баща си – Лукас Моргън.“ Наруши тишината Чарити. „Татко, това е моят годеник. А красавицата до него е дъщеря му – Кариса.“
„Той ли те разплака?“ Изръмжа тихо Сириус, а Риса леко го сръчка в ребрата, за да му напомни да бъде любезен. Той не я отрази.
„Не. Не точно...“ Измънка жената.
„Не или не точно?“ Настояваше годеникът й.
„Не, любов. С татко си поговорихме, изяснихме се и си поплакахме, защото и двамата сме сантиментални ревльовци.“ Опита се да се пошегува Чарити, но Сириус не се хвана.
„Татко,стига си се правил на страшен.“ Намуси се Риса. „Ще вземеш акъла на човека. Всичко е наред, наистина.“
„С татко си изяснихме позициите относно Хоуп. Той поиска да му кажа истината и аз го направих. Просто ни стана мъчно...заради цялата ситуация“ Обобщи младата жена, гледайки годеника си умолително. Искаше й се с баща й да си допаднат.
Погледът на Сириус омекна и той подаде ръка на Лукас.
„В такъв случай ми е приятно да се запознем, сър. Аз съм годеникът на Чарити – Сириус Блек.“
Лукас изгледа Сириус преценяващо. Бъдещият му зет имаше едно особено очарование, което вероятно идваше от усещането за леката загадачност, която сякаш вибрираше около него. Селест – покойната му сестра, щеше да каже, че Сириус притежава изключително силна и светла аура и щеше да е напълно права.
Най-накрая, сякаш след часове, които всъщност бяха секунди, Лукас Моргън стисна протегнатата към него ръка.
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Нед Юни 17, 2012 6:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

ТРИНАЙСТА ГЛАВА
LES PETITES CHOSES DANS LA VIE*


Дъждът падаше като тежка завеса от почти черното небе. Светкавиците бяха ослепителни, а гърмът – оглушителен. „Божият гняв в цялата си сила и прелест“ помисли си Чарити, докато сръчно месеше тестото за курабийкитие, които бе обещала на малката си племеница. Анна седеше до прозореца в дневната и се взираше в пороя със смесица от тъга и раздразнение в сините й като метличина очи. Джинджър се бе свил в скута й, както винаги жаден за ласки, опитващ се да привлече вниманието на стопанката си. Животинчето не можеше да знае, че момичето тъгува не само заради дъжда, който проваляше възможността за игри в двора, но и за изчезналия й баща.
Леля й и годеникът й си мислеха, че тя е още малка и не говореха за баща й пред нея. Не искаха да я разстройват и плашат, но все пак не бе честно! Тя не е бебе! Знаеше, че е лошо да се подслушва, но как иначе щеше да разбере, че баща й е отвлечен? Нима я смятаха за толкова чувствителна и ранима, та се бояха да й кажат истината? Не бе някаква лигла или разглезено дете и нямаше да плаче и да се тръшка, като приятелките си, когато не станеше на тяхното. Все пак тя бе Янис и бе научена да се държи подобаващо и да владее емоциите си.
Мислеха си, че не разбира какво става, че са успели да я държат надалеч от неприятностите, но Анна знаеше. Бе научила всичко, което трябваше да знае. Знаеше, че жената, която я е родила мрази леля й, мрази баща й, мрази и самата нея, но това не предизвикваше страх или омраза у малкото момиче, а само искрена тъга. „Сигурно тази жена е много самотна и нещастна“ мислеше си Ани. Покойната й баба Анастасия казваше, че хората, които се стремят да нараняват другите, нараняват най-много себе си, защото не обичат самите себе си на първо място.
Тогава Ани не бе разбрала какво има предвид възрастната дама, но имайки предвид случилото се до сега с баща й и леля й, малката започваше да проумява смисъла на думите й. Само не разбираше как човек може да мрази толкова много себе си, та да иска да причини такава болка на околните и най-вече на хората, които би трябвало да са му най-близки? И как бе възможно две сестри да са като деня и нощта – с различни ценности и намерения, но еднакво устремени в защитата на най-ценното за тях?
„Какво си се умислила, красавице?“ Гласът на Чарити изтръгна момичето от размисъла му. „Знам – днес небето се опитва да ни удави, но ние няма да му се дадем, нали?“ Засмя се младата жена на нацупената физиономия на племеницата си.
„Кога ще правим курабийките?“ Попита детето, стараейки се леля му да не разбере истинската причина за тъгата му.
„Точно за тях дойдох да те извикам. Е, какви ще бъдат – зайчета или мечета?“
„Нито едно от двете.“ Нацупи се детето. „Вече съм голяма за сладки зайчета и мечета.“
„Никой не е прекалено голям за сладки зайчета и мечета.“ Възрази леля й.
„Така казваш и за люлките.“ Напомни детето развеселено.
„Да не би да бъркам?“ Попита Чарити престорено изумено и това накара малката да се усмихне. „О, чудо! Ти можеш да се усмихваш! Не знаех това!“ Продължи със същия тон жената, а детето се заливаше от смях, дори преди леля му да започне да го гъделичка. Това си бе тяхна закачка от много години. Леля й винаги знаеше как да я развесели, утеши или успокои. Учеше я не само да пече сладки, но и как да се радва на малките неща в живота...

Кариса разтри слепоочията си, където се бе появила тъпа пулсираща болка. Не помнеше от колко часа не се е прибирала у дома, нито броя на чашите кафе, които бе изпила до сега. Чувстваше се не просто уморена, а направо стара и това я дразнеше. Бе почти на двайсет и две години, в името на Мерлин! Нямаше право да се чувства стара и уморена, дори и след...петдесет и два часа работа, в които бе успяла да си открадне едва три или четири часа сън общо. Ако от сега се чувстваше така, как щеше да я кара занапред? Сама си бе избрала попрището на аврор, така че нямаше право да се оплаква!
Не, истината бе, че не работата и безсънието я бе изтощило толкова, а притеснението. Имаха трима избягали смъртожадни, които трябваше да бъдат заловени на всяка цена. Йаксли, Травърс и Селуин – добре познати имена и физиономии от старите ленти, които бяха способни на нечовешки зверства, а Риса бе убедена, че в момента едничката им цел е отмъщението. Бе убедена и че много скоро ще ги сполетят големи неприятности. Първо бе бягството на тези тримата, после нападението над Чарити. Третото детете на бедата нямаше да закъснее и щеше да ги връхлети скоро.
„Още ли си тук?“ Гласът на колегата й я изтръгна от мрачните мисли и Риса вдигна поглед към Александър Скот, застанал на прага на кабинета й, извисяващ се като исполин със своите метър и деветдесет сантиметра и пронизващо сини очи, в които се четеше упрек в момента.
„Ти как смяташ, Капитан Очевидност?“ Опита да се пошегува младата жена, но бе прекалено уморена и веселата нотка в гласа й бързо заглъхна.
„Имаш вид на сдъвкана и изплюта.“ Подразни я той.
„Мил и любезен, както винаги.“ Риса не можа да се насили да се усмихне. „Какво те води насам, Скот?“
„Ти. Идвам да те отведа у вас – нареждане на Кингзли.“ Отвърна лаконично Александър.
„И ти с удоволствие си се заел със задачата, нали?“ Измърмори жената недоволно. Имаше още толкова много работа за вършене.
„Да съм споменавал нещо за удоволствие? Министърът заплаши, че ако не си тръгнеш веднага, ще те прати в отпуск и няма да позволи кракът ти да стъпи в Министерството поне две седмици.“ Мъжът се подсмихна, когато видя как Риса ококори очи в недоумение и искрена обида.
„Той не може...аз...имам още толкова работа...“ Почна да заеква тя.
„Кингзли каза, че няма да си му от никаква полза, ако се гътнеш от преумора. Каза да ти напомня, че в Министерството все още няма духове бродници.“
„Може пък аз да съм първата.“ Изропта Риса просто за да дразни мъжа. Това я разтоварваше до някъде.
„Кингзли предположи, че ще излезеш с този номер, но ме накара да те предупредя, че няма да го бъде. Хайде размърдай се, иначе ще се наложи да те метна на рамо. Представи си каква чудна гледка ще бъдем.“ Подразни я на свой ред Алекс.
„Слушай какво, Скот, това, че от време на време се търкаляме в леглото не ти дава право да ми нареждаш. Върви си гледай работата и не ме занимавай с глупости. Ако Кингзли има да ми казва нещо, да го стори лично.“ Бе успял да я ядоса истински, но все пак не й убягна проблясъкът на обида, който той бързо прикри. Бе го засегнала, а не бе имала такова намерение – не наистина. Искаше просто да го раздразни достатъчно, за да го разкара. Наистина имаше прекалено много работа за вършене.
„Е, госпожичке, сама си го изпроси.“ Рече той и я метна на рамо, преди тя да успее да каже или направи каквото и да е.
Хората ги гледаха изумено по коридорите, подсмихваха се или просто не им обръщаха внимание. Някои мислеха, че това е някаква шега, други – че е някакъв номер и двамата целят нещо. Докато стигнат до камините в атриума, Риса бе възвърнала дар словото си почна да ругае Алекс, но той не й обърна никакво внимание. Просто се пъхна в камината, изумрудените пламъци обгърнаха двамата и след малко вече се намираха във вихрушката на пудролиниите.
Щом се озоваха в апартамента на Кариса, Алекс я пусна на пода в дневната. Лицето й бе зачервено от ярост и тя посегна да го зашлеви, но насред замаха ръката й загуби силата си. Риса усети как губи опора, а пред погледа й се спусна черна завеса. Александър успя да я хване на време и я вдигна на ръце. Едва ли тежеше повече от петдесет кила и мъжът се съмняваше, че тя осъзнава колко крехка и ранима е всъщност.
Отнесе я в спалнята й и нежно я положи на леглото, след което свали обувките й и я зави с одеало, което мерна на близкото кресло. Бе достигнала предела на силите си, но той не можеше да не се възхити на силата и упоритостта й. Последното често го изкарваше извън кожата му от раздразнение, но бързо го забравяше. Бе достатъчен един нейн поглед и той бе готов да отиде на край света и да стори всичко за нея. Нищо не бе невъзможно, ако тя го поискаше.
Щом погледнеше в очите й – два острова на безмерно спокойствие с цвета на разтопен шоколад и мекотата на кадифе, всичко друго губеше смисъл и оставаше само и единствено тя. Бе се превърнала в център на неговото съществуване. Той бе изцяло нейн в мига, в който тя го погледна и му се усмихна преди цели седем години. Бе я обичал като момче, обичаше я и като мъжа, който бе днес.
Александър Бенджамин Скот бе мъж на почти двадесет и три години, избрал попрището на аврор по време на Втората война. В началото бе мислел да стане отменител на заклинания към Гринготс, но Втората война бе променила живота му коренно. Не, не бе изгубил роднини, защото бе сирак от много отдавна, но все още скърбеше за загубата на приятелите си – както за онези, които бяха дали живота си в борбата срещу Волдемор, така и за онези, които се оказаха слаби и избраха лесния път пред правилния.
Не можеше да ги съди – не всеки бе достатъчно силен. Може би това бе слабо оправдание, а може би изобщо не можеше да се нарече оправдание, но вече бе прекалено късно. Нито гневът и омразата, нито съжалението и скръбта щяха да ги върнат и Алекс бе разбрал, че за да продължи напред трябва да намери в себе си сили, за да прости на тези, които бяха избрали наклонената плоскот и да се помири със загубата на онези, които се бяха борили до сетния си дъх. Бе простил, наистина го бе сторил, но се оказа, че да се прости със любимите си хора е по-трудно отколкото да прости на предателите.
Стоманени обрачи се стягаха около сърцето му всеки път щом се си спомняше за приятелите си и болката от загубта разкъсваше душата му, но не можеше да забрави. Не биваше да забравя. Точно затова бе решил да стане аврор, а работата рамо до рамо с жената, която обичаше повече от всичко друго на света, правеше животът му по-светъл и изпълнен с цветове, а болката по-поносима. Бе успял да се сближи с Кариса, да спечели доверието и приятелството й. Бе успял и да я вкара в леглото си, както биха се изразили някои хора, но той искаше повече, имаше нужда от повече.
Знаеше, че тя не бе искала да го засегне, когато му каза, че няма право да я командва само защото понякога спят заедно, но все пак бе успяла. Дори не смяташе, че го е мислела, но в известна степен бе права. Може би все пак нещата стояха така от нейна гледна точка. Може би тя не го обичаше, но ако бе просто секс, тогава защо не му го бе казала до сега. Кариса не бе от жените, които обичат да си играят с мъжете по такъв начин. Не използваше интимността като оръжие и не обичаше игричките. Ако не смяташе, че между тях може да се получи нещо повече или ако бе открила, че е невъзможно, щеше да му го каже направо и то още от началото. Но не го бе направила и това му даваше надежда за бъдещето.
Познаваше Риса достатъчно добре и знаеше, че има голяма вероятност да не е наясно с чувствата си или да се бои да ги признае пред самата себе си. Животът й не е бил лек и Алекс с големи усилия бе пробил стената, с която тя се ограждаше. Знаеше, че наскоро бе открила кой е баща й. Беше му признала, че я е било страх да прочете дневниците на майка си. Боеше се да не бъде наранена и това бе съвсем разбираемо – чист инстинкт за самосъхранение, но пък не беше и страхливка. Алекс вярваше, че ако й даде време, Кариса ще се изправи пред страховете и чувствата си и ще изясни сама със себе си какво и кого иска в живота си. Надяваше се това да е той. Искаше да спечели сърцето й. Тя бе жената, с която искаше да остарее и щеше да й докаже, без да я притиска, че я заслужава. Че той е мъжът, който й е необходим. Бе й доказал, че може да разчита на него за всичко, но трябваше да й покаже, че той е и мъжът, който ще я обича до края на живота й. Че за него тя е ЕДИНСТВЕНАТА.
Алекс се взираше в изливащия се на плътна завеса дъжд навън с чаша димящо кафе в ръка. Бе осем сутринта, а валеше още от полунощ и сякаш се опитваше да удави Лондон. Мъжът се чувстваше достатъчно удобно в дома на Кариса, за да си направи сам кафе, а на нея закуска, както и да се размотава без риза. Макар навън да се изливаше Божия гняв, в малкото жилище бе топло и уютно. Той чакаше Кариса да се събуди и дори очакваше с нетърпение скандалът, който тя щеше да му спретне. Ставаше особено раздразнителна, когато някой се опитваше да й нарежда, а вчера той бе взел контрола в свои ръце и навярно я бе вбесил. Ако не беше толкова уморена, шамарът навярно щеше да го накара да се олюлее. Когато бе ядосана, Риса не си знаеше силата, но този път си бе вкарала автогол с това безсъние и преумора. Може би щеше да я подкачи за това, но едва когато се убеди, че не се готви да му откъсне главата с голи ръце.
„Добро утро“ Поздрави го Кариса, когато влезе в дневната, при което Алекс едва не се заля с горещото кафе.
„Добро утро.“ Смутолеви той леко смутено. „Извинявай, ей сега ще облека нещо...“ Добави.
„Даже не си го и помисляй.“ Измърка жената и го изгледа с онзи свой палав поглед, от който и последната капка кръв моментално напускаше главата му. „Всъщност исках да ти се извиня.“
„Да ми се извиниш ли?“ Зяпна Алекс недоумяващо. Тук имаше нещо гнило. Бе очаквал една побесняла жена, но не и това. „Сигурна ли си, че се чувстваш добре?“ Попита я колебливо.
„Да, чувствам се чудесно. Знаеш ли, че сънят коренно променя възгледите и оправя вкиснатото настроение? Бях се преуморила и не можех да мисля трезво. Мога да оспоря методите ти на убеждаване, но не и мотивите. Имах нужда от сън и ти ми помогна да го получа. Искам да се извиня, че вчера бях такова опърничаво мрънкало, на първо място. На второ място, искам да се извиня за шамара, който почти ти ударих...“ Кариса спря да си поеме въздух, но размахпа пръст срещу Алекс, когато усети, че се кани да я прекъсне. „И последно, но не и по важност, искрено се извинявам за онази глупост, която казах. Да, наистина нямаш право да ми нареждаш...по принцип, но в случаи като вчерашния, съм доволна, че взе нещата в свои ръце...както в преносен, така и в буквален смисъл на думата...“ Отново го дари с палава усмивка и се настани до масата, където той вече бе сервирал закуската.
Кариса отпи първата си глътка горещо кафе и въздъхна блажено, сетне погледна Алекс, но този път с напълно сериозно и дори малко виновно изражение.
„Алекс, последното нещо, което искам е да нараня чувствата ти, а вчера го направих, макар и неволно. Кълна се в Мерлин, че нямах предвид това, което казах. Прозвуча ужасно грозно и сама се ужасих от себе си. За мен ти не си просто човек, с когото деля леглото от време на време. Ти си мой приятел и то от много отдавна...“
Тя млъкна, защото не знаеше как точно да продължи, а нещо под лъжичката на Алекс направи три бързи задни салта. Кариса не знаеше как да му признае, че от известно време той е последното, за което мисли преди да заспи и първото, когато се събуди сутрин. Той бе ужасен, че тя ще му каже, че го обича като приятел, като брат дори – предпочиташе да го измъчват с Круциатус вместо да чуе това от нея. Той преглътна конвулсивно и затаи дъх в очакване на присъдата си.
„Алекс, никога преди не съм казвала подобно нещо на някой друг мъж и честно казано в момента направо примирам от ужас...Знаеш, че ми се струпа доста в последните месеци и бях адски объркана. Баща ми и годеницата му имаха невероятни проблеми и...аз не знаех какво да правя с чувствата, които бушуват в мен. Имах чувството, че се задушавам...“ Кариса спря да си поеме въздух. Не смееше да го погледне в очите. Не още. Сктрахуваше се, че няма да види същото, каквото виждаше в своите от известно време насам. Страхуваше се, че той не я обича по същия начин.
„Риса, какво се опитваш да ми кажеш?“ Тя бе успяла да го обърка напълно, което – поне засега, отстрани страховете му с един замах.
„Обичам те!Ето, казах го.“ Въздъхна тя облекчено.
„Знам, че ме обичаш, глупаче. И аз те обичам!“ Рече той изненадан, а страхът отново започна да си проправя път с остри нокти, забиващи се в сърцето му.
„Не, не така! Или пк точно така...О, Мерлин, говоря несвързано! Алекс, от известно време насам чувствата ми към теб са по-различни. Вече не гледам на теб само като на приятел и това няма нищо общо със секса. Или пък това е причината...Ох, знам само, че в момента се чувствам като...като...ами, котел пълен с жарка, силна любов.“
„Котел пълен с...Това някаква шега ли е?“ Гняв помрачи прекрасните му сини очи и Риса осъзна, че цитатите от песни на Селестина Уорбек не са най-добрият начин за обяснение в любов.
„Не, не!“ Тя го дръпна да седне, когато той понечи да стане. „ Изобщо не си представях, че ще е толкова трудно! Не знам как да изразя това, което чувствам! Уплашена съм...всъщонст съм ужасена, че за теб не означав толкова, колкото ти означаваш за мен. Страх ме е, че ще ме оставиш да събирам парченцата от разбитото си сърце. А дори не знам как да ти кажа, че от известно време насам...не знам кога точно настъпи промяната...дали преди или след като за първи път бяхме...заедно...О, в името на гащите на Мерлин, защо е сто пъти по-лесно да заловя един смъртожаден, отколкото да ти кажа, че в момента си всичко за мен? Че те обичам повече от всичко на този свят и искам да прекрам остатъка от живота си с теб! Че в момента ти си центъра на вселената ми и сърцето ми прелива от любов!“ Кариса се разхлипа от облекчение. Беше го казала най-накрая! Сега всичко зависеше от него. Сърцето й щеше да ликува или да бъте разбито на парченца завинаги.
Той я игледа известно време в пълно недоумение, докато думите й стигнаха до съзнанието му и го завладяха изцяло. Страхът бързо се отдръпна назад и освободи желязната хватка около сърцето му. Това бе всичко, което бе искал, за което бе мечтал, на което се бе нядавал. И ето, че най-съкровеният му копнеж се бе превърнал в реалност. Тя го обичаше! Обичаше го! Идеше му да го изкрещи на целия свят от най-високия връх...или поне небостъргач.
Преди Кариса да успее да каже каквото и да е, той я издърпа от стола и я завъртя в кръг, после отново. Завесите се спуснаха и стаята потъна в полумрак, изведнъж в стаята се появиха стотина свещи, които се зареяха над главите им, напомняйки за другия им дом – Хогуортс. В стаята се разнесе нежна музика и уханието на хиляди рози – нежно розови, като захарен памук.
Той танцуваше валс с нея насред дневната, а мебелите сякаш самички се отдръпваха, за да им сторят път. Кариса не бе точно от типа жени, които се разтапят от романтика, но човек трябва да има камък вместо сърце, за да не се трогне. По бузите й потекоха сълзи на щастие. Сърцето й бе спасено. Той я обичаше...
Той искаше да й даде целия свят и щеше да го направи, ако бе необходимо. Избърса сълзите й, защото не можеше да я гледа да плаче, дори от щастие. Искаше да я направи своя съпруга и сега знаеше, че и тя го иска. Искаше да гледа как децата им тичат около тях, а после и внуците и бе сигурен, че и тя го иска. Тя го обичаше!
Там, насред дневната, обгърнати от мекото сияние на свещите, нежния шепот на музиката и вълшебния аромат на цветята, двамата влюбени дадоха клетви за любовта си един към друг по единствения и най-естествен начин – като се сляха в едно цяло...

Джини вадеше съдовете от миялната машина – едно от многото мъгълски изобретения, на които искрено се радваше, и ги подреждаше в шкафовете, когато чу почукване на кухненската врата. Обърна се и видя Сириус, носещ някакъв голям пакет под мишница и ухилен до ушите.
„Виждам, че си успяла да спасиш миялната от баща си.“ Подкачи я той.
„О, да! Нея, пералнята, микровълновата печка, фурната и прахосмукачката.“ Ухили се на свой ред младата госпожа Потър. „Трудно, но все пак успях. Не прояви интерес към тостера може би защото от край време в кабинета му седи един хълцащ такъв. Сигурна съм че го е разглобил и сглобил на ново поне три пъти. Искаш ли чай?“
„Ако му сложиш и малко уиски вътре, с удоволствие.“ Рече мъжът и се настани на един от кухненските столове.
„Хм...ти си учудващо сух. Как го постигна?“ Попита заинтригувано Джини. „Не можеш да се магипортираш точно пред прага ни...“
„С чудо. Хората обикновено му казват горещ въздух, става за секунди – много лесно и удобно.“
„Ахам. Като си помисля, имаше такива слухове...“ Засмя се жената. „Ето го чая, а ето го и уискито.“ Добави тя, когато постави на масата червена керамична чаша с грифиндорския герб и стъклена, пълна с кехлибарена течност.
„Къде е Хари? Още ли е на работа?“ Попита Сириус и остави пакета на съседния стол.
„Да. Не знам кога точно ще се върне.“ Изсумтя Джини и мъжът долови недоволството в гласа й. „Той все още се обучава за аврор. Напълно съм наясно със изминалите събития и какво направи Хари, за да победим, но...надявах се, че някак ще...“ Запъна се, неспособна да определи на какво точно се е надявала.
„Че ще се кротне? Че ще го дава по-полека? Че няма да се втурва с главата напред всеки път, когато...“ Започна да изрежда Сириус, но червенокоската вдигна ръка, за да го спре.
„Кого ли заблуждавам? Хари си е Хари и много добре знаех в какво се забърквам от момента, в който двамата си казахме „Обичам те.“ Продължи да нарежда Джини, след като се зае отново да вади съдове от миялната.
„А, имам едно запитване...можеш да ми кажеш, че не ми влиза в работата, разбира се...Защо има толкова съдове в тази машинка, при положение, че тук сте си само двамата? Освен ако аз пропускам нещо...“ Мъжът се опитваше да сдържи смеха, който го напуши, когато видя, че Джини се изчерви цялата.
„Ами...с Хари проведохме една дегустация...“ Започна жената, но се изчерви още по-силно, а Сириус не издържа и се разсмя със своя наподобяващ лай смях. Все пак успя да се спре след около половин минутка и изведнъж стана доста сериозен и дори смутен. „А, да си говорила скоро с Чарити?“ Попита притеснено.
„Вчера говорихме за сватбата. Аз съм й шаферка и трябваше да обсъдим някои неща – рокли, цветове, цветя... Говорихме си по женски. Защо?“ Изгледа го подозрително.
„Вие момичетата, всичко ли си споделяте, когато си говорите по женски?“ Попита Сириус и започна да се изчервява.
„Какво всичко? Оооо...О, Мерлин! Не, не, не!“ Размаха тя ръце и се разсмя на свой ред. „Чакай малко!“ Сепна се изведнъж, разбрала на къде бие мъжът. „Ти какво си помисли преди малко?“
„Ами, Джини, ти така се изчерви, че...“ Запъна се той.
„О, Всемогъщи Горгони!“ Разхили се момичето и й трябваха няколко минути, за да се овладее. „Вчера с Хари решихме да се отдадем на спомени от училище. Отбихме се в Меденото царство и купихме по малко от всеки един артикул...Е, пропуснахме карамелизираните хлебарки и близалките с вкус на кръв, но... като цяло преядохме със сладкиши. Със сигурност имаме няколко кариеса, но вярвам, че родителите на Хърмаяни ще ни избавят от тях, а и има голяма вероятност да хванем диабет...Но не е това, което си помисли. Още по-интересното е защо се притесни и какво общо има Чарити с нашата дегостация?“
„Явно абсолютно нищо.“ Изсумтя Сириус ужасно смутен и гузен. Как можа да си помсли, че Чарити би казала нещо за това, което те двамата...Отпи от уискито, без да вдига поглед към Джини, която усети, че го е накарала да се засрами и на свой ред се почувства гузна.
„Извинявай, не е моя работа да питам. Най-добре да забравим за това недоразумение. Как е Ани? Някакви новини за баща й?“ Попита го тя и искрената загриженост в тона й го накара да се отпусне и да забрави неудобството от преди малко.
„Ани е добре. Тъгува за баща си, но Чарити се опитва да отвлича вниманието й. Не можем просто да изтърсим пред детето, че баща й е Бог знае къде и не знаем дори дали е жив. От полицията нямат никакви следи, а и пуснаха Хоуп, защото нямаха доказателства, че е замесена.“ Сириус изрече последното с горчивина, което накара Джини нежно да положи длан на рамото му.
„Мисля, че не можете да държите малката в неведение прекалено дълго. Може да си помисли, че баща й я е изоставил и ще страда много повече, отколкото, ако се тревожи къде е и дали е добре.“ Рече му тихо.
„Да, вярно е, че е по-тежко да си нежелан, отколкото да се тревожиш дали любимият ти човек е добре. Първото боли много повече.“ Горчивината в гласа му бе преминала в гняв и болка и младата жена осъзна, че без да иска е отворила стара рана.
Преди да успее да го утеши по някакъв начин обаче, Хари се вмъкна в кухнята. Целият бе вир вода, но бързо замахна с пръчката си и дрехите му отново бяха сухи, а локвичката на пода се изпари. Огледа мрачните физиономии на жена си и кръстника си и повдигна вежди учудено. За миг сърцето му се сви от тревога.
„Какво е станало? Да не е пострадал някой?“ Паниката се промъкна в гласа му, преди да успее да я спре.
„Не, нищо не е станало. Просто аз съм идиот.“ Рече Джини и отиде при съпруга си, за да го целуне за добре дошъл.
„Не си идиот!“ Възкликнаха в един глас Хари и Сириус, а червенокоската се засмя.
„Съжалявам, Сириус. Не исках да...не се усетих, а това е по-лошо.“ Промърмори гузно момичето.
„Не си виновна ти, че се вкисвам всеки път, когато някой засегтне тази тема. Проблемът е в мен. Аз не мога да се отърся от миналото. Ако всички вие почнете да внимавате какво говорите да не би да ме засегнете случайно, ще е много по-лошо. А и няма да говори особено добре за психическото ми здраве, нали? Не съм болен или нещо такова. Време е да порасна и да го преглътна.“ Намръщи се мъжът и глътна остатъка от уискито си на един дъх.
„Какво съм изпуснал?“ Попита Хари, макар да се съмняваше, че ще получи отговор.
„Джини ме посъветва, че е редно с Чарити да кажем истината на детето. Според мен е още рано. Не знаем дали Стефанос е още жив.“ Обясни кръстникът му.
„Ама още ли не сте й казали, че е отвлечен?“ Изуми се младия мъж. „Тя може да си помисли, че баща й не я иска повече. Особено като се има предвид що за ку...що за човек е майка й. Сириус, ако не й кажете, ще се почувства изоставена и това ще я нара...“
„МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НЕ ЗНАМ?!“ Кресна Сириус, но в следващия миг се осъзна. „Извинявай, не исках да ти викам. Напоследък съм кълбо от нерви. И не, не е заради сватбата, която чакам с нетърпение. Просто цялата тази неяснота с бащата на Ани, нападенията над Чарити, освобождаването на Хоуп от ареста. Едва ли не очаквам всеки момент да се появи на прага ни и да повтори опита да я убие...Не мога да си върша и работата. Джордж не смее да ми каже нищо, а това ме кара да се чувствам още по- зле...Мисля, че ще ми трябва още едно питие.“ Рече той, отпусна се надзад и покри лице с длани.
„Не мисля, че това е добра идея.“ Прошепна Хари и направи знак на съпругата си да ги остави сами, след което се настани на стола до Сириус, премествайки стоящия там пакет върху масата.
„Да, вероятно не е...Наистина съжалявам за преди малко, Хари. С Джини сте прави – време е да кажем истината на малката. Само да знаехме как точно.“
„Защо не ми каза, че ти е толкова тежко? Ако ми кажеш, че не си искал да ме тревожиш, ще ме накараш да те цапардосам!“ Навъси се Потър.
„Тогава по-добре направо да те оставя да ме цапардосаш.“ Промърмори мъжът.“Не че не си го заслужавам. И да, Хари – знам, че не си дете. Отдавна съм го осъзнал, повярвай ми, но това не означава, че не изпитвам нужда да те предпазя от...грижи, които не са твои.“
„Знаеш, че говориш глупости в момента, нали?“ Намръщи се още повече младия мъж. „Ти си най-близкото до баща, което някока съм имал, но също си ми като брат. И двата варианта не изключват желанието ми да ти помогна с каквото мога. Дори когато единственото, което мога да сторя, е просто да те изслушам.“
„Така е...Ако ти се извиня още веднъж, наистина ще ме цапардосаш, нали?“ Усмихна се Сириус.
„Може да разчиташ на това!“ Ухили се на свой ред Хари. „Както можеш да разчиташ, че ще ти помогна по всякакъв възможен начин. Ако искаш, ще намеря кой да наглежда Чарити, докато си на работа и тя изобщо няма да разбере. Мислех си да взема Уинки, за да помага на Джини в домакинството...“
„Това не беше ли домашния дух на Крауч?“Полюбопитства кръстникът му.
„Да. Можех да ти предложа да наредиш на Крийчър да остане в къщата, но не смятам, че ще му се зарадваш особено. Докато Уинки е доста симпатична, а и е доказала, че е верен домашен дух. Ако Доби...“ Хари млъкна и сведе глава. Още му бе трудно да преглътне загубата на домашния дух.
„А Уинки ще иска ли да работи за теб?“ Опита се да го разсее Сириус.
„Да. Поговорихме си и, когато Хърмаяни не е наоколо, за да й втълпява идеи за заплати и дрехи, духчето е много сговорчиво. Ако Хърмаяни разбере, че няма да й плащам – просто защото Уинки не би приела иначе, ще ме изяде с парцалите, но...“ Подсмихна се Потър, когато си представи изражението на най-добрата си приятелка.
„Според мен доброто отношение е по-важно от заплатата и дрехите или почивните дни. Да, да, знам – виж кой го казва. Да речем, че съм си научил урока покрай Крийчър.“ Усмихна се криво мъжът.
„Значи би се съгласил, ако пратя Уинки? Естествено, ще кажеш на Чарити, че тя ще бъде при вас за малко, за да не получи удар като я види в къщата. Ще й обясниш, че си я взел, за да й помага в домакинството. Все пак тя има и работа и ще й е трудно да смогва и с двете. Скоро ще станете семейство. Ако си допаднете, мога да включа Уинки в сватбения ви подарък...Хм. Това не прозвуча добре...А ти можеш да ми пратиш Крийчър. С него почнахме да се спогаждаме.“ Размишляваше на глас Хари, а Сириус го слушаше с интерес и се подсмихваше от време на време.
„А защо аз не си остана с Крийчър, а ти с Уинки?“ Предложи мъжът.
„Честно казано, просто не искам да ти напомня за миналото и да те натъжава допълнително.“ Отговори момчето и се смути леко.
„Много мило, но мисля, че с Крийчър трябва да си дадем шанс. Аз също му го дължа. Всъщност най-вече аз му го дължа, защото той се оказа верен, просто лоялността му не бе към мен.“
„Сигурен ли си?“ Поколеба се Хари.
„Напълно. Ще поговоря с Чарити и Ани и ще го извикам. Така ще съм малко по-спокоен наистина. Но си остава проблема със Стефанос. Знаем, че е отвлечен и, че Хоуп има пръст в тази работа, но полицията не можа да открие нищо. А дори не са поискали откуп и не смятам, че ще го направят. Мисля, че е отвлечен, за да го сплашат или за да разберат от къде да си получат парите, които им дължи.“ Отново се намръщи Блек.
„Но, ако поискат откуп, ще си получат парите! Не е ли по-логично да постъпят така?“ Зачуди се Хари.
„По принцип е по-логично. Но може вече да са взели парите и да са искали още. Или пък да им е било платено да го отвлекат. В такъв случай шансът да е още жив е наистина минимален.“ Продължи да разсъждава кръстникът му. „Обсъдихме го с Чарити. Тя иска да задържи Ани при нас, ако стане най-лошото и аз нямам нищо против, разбира се. Обаче очакваме майка й да ни направи въпрос. Имам предвид майката на Чарити, макар че не е изключено и Хоуп да се опита да се бори за детето, просто за да нарани Чарити. В майка ми имаше повече майчински инстинкт, отколкото в тази жена.“ Изсумтя ядосано накрая.
„Ауч! Имайки бегла представа за майка ти, никак не ми се иска да срещам Хоуп Моргън...Уф, извинявай. Това също не прозвуча добре.“ Сбърчи чело младия мъж, но Срииус се разсмя от сърце.
„Всъщност си беше точно на място.“ Рече и потупа кръщелника си по рамото преди да се изправи. „Аз ще се прибирам, защото Чарити сигурно е почнала да се притеснява. О, това е за теб.“ Каза сочейки пакета. „Джордж ти праща този пакет. Съветът ми е да внимаваш какво има вътре, защото аз нямам представа какво е сложил. Каза, че е мостра от нов продукт и ще си заинтересован да го изпробваш. Имаме много нови продукти и не знам от кой точно е сложил. Внимавай със самозапалващите се шапки шегаджийки – могат да ти опърлят чак ушите!“ Ухили се до уши и излезе, за да мери сили с Божия гняв все още изливащ се отвън.

Сириус мина през задния двор и влезе през кухненската врата – за няколко метра повече нямаше да стане по-мокър, отколкото вече беше. В кухнята ухаеше божествено и мъжът наистина се почувства у дома си. Изсуши се и след кратък размисъл измагьоса букет маргарити – любимите цветя на Чарити. Чу я да се приближава и ги скри зад гърба си.
„Ето те и теб! Липсваше ми.“ Изчурулика жената и се хвърли в обятията му.
„И ти на мен.“ Целуна нежните й розови устни. „Това е за теб.“ Рече и й подаде букета. Наслади се на изненадата и радостта, които заблестяха в прекрасните й сини очи.
„Прекрасни са, любов моя! Благодаря.“ Отвърна му Чарити и го целуна по бузата. „Вечерята е готова. С Ани ще подредим масата, докато ти се преоблечеш.“ Допълни и се запъти към дневната, за да извика детето.
Сириус тръгна към своята стая, която се намираше непосредствено до кухнята и се почеса по бузата. Тази сутрин бе пропуснал да се обръсне и смяташе да поправи грешката преди вечеря. Свали коженото яке и го метна на фотьойла, но миг след това го взе и го окачи в гардероба. Не беше толкова трудно, нали? Не бе нужно да създава на Чарити допълнителна работа.
Огледа спалнята си – беше си същата, както преди, но и не съвсем. На масичката до прозореца имаше ваза с фрезии, а и във въздуха се носеше аромат на жена. Ароматът на Чарити...Сириус вдъхна от този аромат и се усмихна блажено. Съблече ризата и я хвърли в коша за пране, сетне влезе в банята, за да се обръсне. В шкафа над мивката, редом до неговата самобръсначка, стояха някои причудливи кутийки и женски аксесоари. Учудващо за самия него, присъствието им не го смути, дори напротив. В вачалото Чарити се бе старала да не оставя нищо от тоалетните си принадлежности, навярно боейки се, че това ще го подразни, но постепенно броя на вещите й в шкафчето се увеличаваха. Това му харесваше, защото означаваше, че се чувства като у дома си, а Сириус искаше точно това.
Облече се и се върна в кухнята, където масата бе подредена и момичетата го чакаха. Ани им разказваше за Гърция и какво прави в дъждовни дни като този. Малката бе във възторг от шаферската си рокля, но намекна на Сириус, че роклята на Чарити е далеч по-хубава и щяло да ме су наложи да се опре някъде като я види, защото щели да му се подкосят краката. Това предизвика силния, подобен на лай смях на мъжа, който зарази двете момичета.
След вечеря, Ани обяви, че й се спи страшно много и тактично се оттегли в стаята за гости, оставяйки двамата влюбени насаме. Тя обожаваше леля си, а годеникът й бе...ами почти толкова готин, колкото татко й, затова бързо спечели сърцето й. Бе го обикнала искрено и щеше да се радва да им идва на гости, но се надяваше, че татко й е добре и ще се върне. Колкото и да обичаше леля си, баща й бе истинското й семейство, а Гърция бе домът й. Надяваше се скоро да се върне там заедно с баща си.
Сириус наля две чаши бяло вино и подаде едната на Чарити. Двамата се настаниха пред припукващия в камината огън, той прегърна годеницата си и я целуна нежно по косата. Тя се притисна към него и останаха така смълчани известно време, радвайки се на присъствието на другия. Не бяха нужни думи, единствено топлината на другия.
„Обичам те толкова много.“ Прошепна след известно време той. „Ти преобръна живота ми, даде му смисъл. Не смятах, че отново мога да бъда толкова щастлив. Когато съм с теб, чувството на задушаваща самота изчезва. Ти си всичко за мен! Мисълта, че мога да те загубя...“ Гласът му заглъхна, защото само мисълта за това му причиняваше ужасна болка.
„Няма да ме загубиш, любов!“ Изрече пламенно тя и се обърна, за да го погледне в очите. „Моля те, не се тормози с такива мисли. Не знам дали успявам да ти покажа колко много означаваш за мен. Преди да те срещна животът ми бе пуст. Обичам работата си, но тя не можеше да запълни празнината в душата ми, както го направи ти. Ти си моето слънце и звезди!“
„А ти си прелестна и омайна като луната. Луната на моя живот...“ За миг устните им се сляха в нежна целувка. „Нямам търпение да станеш моя съпруга. Не бях осъзнал колко много всъщност копнея за дом и семейство. За любим човек, при когото да се прибирам след работа. И за деца, които да търчат из двора.“
„Деца? Наистина ли? Смятах да повдигна въпроса, но честно казано се боях от отговора. Имаш си Кариса и се страхувах, че няма да искаш други ...“ Сириус я накара да млъкне с нова целувка.
„Истина е, че преди да те срещна, не смятах, че ще имам други деца. Но също така е вярно, че никога не съм изпитвал радостта на бащинството. Кариса израсна без мен. Опитвам се да бъда пример за Хари, а се оказва, че той е човекът, който ми налива акъл в главата по-често, отколкото аз на него. А сега просто не мога да си представя животът ни без поне едничко дете. Искам да имам дете от теб, Луна на моя живот!“
И отново думите бяха излишни. Сърцата им си принадлежаха. Те си принадлежаха. В този момент и завинаги...

*Малките неща в живота (от френски.)
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mistress
МнениеПуснато на: Пет Сеп 21, 2012 10:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Носител на Ордена на Мерлин
Носител на Ордена на Мерлин

Регистриран на: 14 Яну 2009
Мнения: 2489
Местожителство: London, UK

Тази глава не се препоръчва за лица под 18 години, бременни и хора със сърдечни заболявания. Ако попадате в някоя от изброените категории, четенето е на ваша отговорност... Twisted Evil Twisted Evil Twisted Evil

ЧЕТИРИНАЙСТА ГЛАВА
THE PRIDE COMES BEFORE THE FALL


Стоманеносивите облаци надвиснали над Редхил не даваха почти никакъв шанс на слънчевите лъчи. Улиците все още бяха мокри от падналия през изминалите дни дъжд, но неповторимото ухание на озон в свежия въздух караше мъжа, застанал на малката веранда, да вдъхне дълбоко и да се усмихне.
Той постави порцелановата чаша на парапета и се облегна на колоната, загледан в градината, която дъщеря му бе проектирала и създала за него. Не че Сириус не обичаше цветя, но нямаше да си даде толкова труд, а и трябваше да признае, че изобщо не би се справил толкова добре, дори и ако пожелаеше да се занимае с това.
От двете страни на малката алея, водеща до предната веранда, Риса бе засадила хелиотроп, синя и бяла хортензия. Покрай оградата се издигаха розови храсти, чиито бели и нежно розови цветове все още устояваха, макар да наближваше краят на август. Около парапета на верандата пък се виеха филизите на индиговосини до пурпурни грамофончета. На первазите на прозорците, в пурпурни керамични саксии, бяха засадени прекрасни африкански теменужки в различни нюанси на синьото, лилавото и пурпурното. Младата жена не бе пропуснала да го снабди и с билкова градина, която обаче се намираше в задния двор.
Благодарение на нейния труд, сега Сириус можеше да си пие сутрешното кафе в една изключително приятна, галеща окото, обстановка. Щеше да му е още по-приятно, ако Чарити бе до него, за да споделят този момент, но това, че бе станал в осем не означаваше, че годеницата му трябва да изостави задълженията си. Щяха да имат други моменти, вероятно много по-хубави от този. Затова мъжът си заповяда да не се вкисва и побърза да се приготви за работа.
Когато той отново излезе навън и се отправи към мотора си, паркиран от външната страна на оградата, Хоуп Моргън се сниши, за да не я види. Не бе дошло времето да му се покаже. Този мъж не бе като другите, с които си бе имала работа. Беше специален и точно затова Хоуп го искаше. Е, добре де, искаше го и защото той бе мъжът на малката й сестричка, но това бе само една от причините. Знаеше обаче, че не може да го има. Знаеше, че този мъж скоро ще умре. А тя бе примамката, която щеше да го отведе точно в ръцете на смъртта. Това едновременно я натъжаваше и изпълваше със задоволство. Не искаше Блек да умира преди да го е имала за себе си, но знаеше, че смъртта му ще накара Чарити да страда, а мисълта за нейното страдание я докарваше до състояние на...оргазъм, би била най-точната дума.
Хоуп видя как Сириус прекоси улицата и влезе в пекарната. Сега бе най-удачното време да заложи капана, който Йаксли бе подготвил за мъжа. Тя не харесваше настоящия си шеф, тръпки я побиваха от него. Той бе опасен човек, но Хоуп не искаше да я убият, затова изпълняваше всичко, което й нареждаше. Защото животът й бе мил, бе позволила на него и двете му приятелчета да я докосват, да я притежават. Бе правила същото за пари и се бе чувствала по-малко унизена, но просто не бе готова да умре. Не още. Не преди да види как противната й малка сестричка страда.
Приближи се до мотора и залепи бележката на седалката –така нямаше начин Сириус да я пропусне, сетне бързо се отдалечи, отправяйки се към своята кола, паркирана на три преки от къщата на мъжа. Йаксли щеше да я чака, за да разбере дали е свършила работата. Хоуп не смееше да го лъже, защото той винаги разбираше кога го лъжат. Това бе една от основните причини да се бои от него. Но този път той нямаше да има причина да я наказва. Този път Хоуп щеше да си получи наградата – един час, в който да измъчва и унижава Стефанос. Това бе другото й любимо занимание след причиняването на болка на Чарити.

***

Стефанос бавно отвори очи и пред него изплува образът на бившата му съпруга. Простена отчаяно. Какво още искаше тази жена от него? Нима не му бе отнела всичко? Стефанос се чудеше защо просто не го убие. Бе убила детето им, нали? Бе положила безжизненото тяло на Ани в краката му само преди няколко дни. Нима не разбираше, че не би могла да му причини по-голяма болка от тази?
Всъщност - отговори си сам мъжът, за нея едва ли имаше значение. Тя се наслаждаваше на факта, че го държи в ръцете си – безпомощен, отчаян...пречупен. Преди бе готов на всичко, за да се измъкне от това място, но вече нищо нямаше значение. Целият му свят се бе сринал в мига, в който видя безжизненото тяло на детето си, проснато в краката му. Хоуп не му позволи дори да я докосне, да я прегърне за последен път. Бе му отнела всичко, което имаше значение за него в този живот. Бе му отнела светлината, смисъла на живота му. И затова бе виновен и той самият. Ако не бе толкова горд...ако просто бе подписал онези документи и й бе дал всичко, което притежава, сега детето му щеше да е живо.
Не посмя да попита какво се е случило с Чарити, защото се боеше от отговора. Подписа онези документи, защото вече нямаше нищо за губене. Парите, имотите и земите вече не означаваха абсолютно нищо за него. Ако можеше да върне времето назад, би дал всичко, което притежава и би откраднал още, само за да спаси Ани. Но не можеше да върне времето назад, не можеше да спаси детето си. Не само жестокостта на Хоуп бе убила Анна, а и неговата собствена гордост.
Майка му неведнъж му бе повтаряла, че гордостта е най-големият от всички смъртни грехове и се вайкаше, че синът й я притежава в излишък. Гордостта бе накарала Луцифер да възстане срещу Бог и бе предрешила съдбата му. Гордостта предшества падението...
Стефанос усети жилещите езици на кожения бич по гърба си, стисна зъби и затвори очи. Вече бе паднал, остана му само гордостта. Щеше да умре с нея и се молеше на Господ, когато това стане, да го събере с малкото му момиче. Не заслужаваше такава награда, но се надяваше на Божието милосърдие.

***

Сириус паркира мотора до една от все още запазените постройки на това забравено от Бога място. Психиатрията Уест Парк бе изоставена в началото на деветдестте години на този век. Сградите от комплекса бяха почнали да се рушат вече – липсващ покрив тук и там, зеещи дупки на местата на прозорците, оголена арматура, бурени и треви, които стигаха до кръста на мъжа.
Той бръкна в джоба на коженото си яке и извади бележката, която бе намерил прикрепена на седалката на мотора си, за да я прочете отново.

„В 12:00 часа пред психиатрията Уест Парк. Ела сам и не закъснявай, ако цениш живота на Стефанос.“

Беше дошъл петнайсет минути по-рано, за да си даде време да огледа терена и да измисли някакъв план.
От това място го побиваха тръпки. Сякаш всяка тухла бе пропита с болката и отчаянието на бившите обитатели. Нямаше как иначе – клиниките за душевноболни не бяха весели места. Всъщност доста си приличаха със затворите, а Сириус много добре помнеше какво е да си затворен.
Започна да му се повдига, но си наложи да потисне това чувство и тръгна да обикаля. Не бе направил и двайсет крачки, когато пред него изникна Хоуп и Сириус се закова на място. Жената го изгледа от горе до долу и се подсмихна като котка надушила паничка сметна. Сириус едва се сдържа да не повърне – начинът, по който го гледаше тази жена, го отвращаваше дълбоко, караше го да се чувства мръсен.
Искаше му се да се преобрази и да й разкъса гърлото, заради онова, което бе сторила на Чарити, но още един поглед към тази особа му доказа, че не си заслужава да се превръща в убиец заради нея. Тя го гледаше надменно, похотливо, с омраза и копнеж танцуващи в пронизително сините й очи. Сириус се засмя наум – ако това място не бе затворено за пациенти, щеше да е идеалното за нея.
„Къде е Стефанос?“ Попита направо той.
„Тц-тц-тц. Колко си невъзпитан. Няма ли да попиташ как съм? Да си поговорим за времето може би? Къде отидоха добрите обноски? Аристократичните ти старци на нищо ли не са те научили?“ Засмя се жената и се приближи към него. Лакираният й в алено нокът се плъзна по бузата му и Сириус си наложи да остане с гордо вдигната глава, вместо да се издрайфа в краката й, както му се искаше.
„Нямам намерение да си губя времето в празни приказки с отрепка като теб.“ Отвърна й, а сивите му очи се впиха в лицето й, изкривено вече в маска на неподправена омраза. „И без това никога не съм си падал по етикета на аристокрацията.“
„Така да бъде.“ Сопна му се Хоуп. „Виждам, че си дошъл сам. Послушно...куче.“ Засмя се тя на собствената си шега, а Сириус преглътна конвулсивно, усетил че нещо не е наред. „Опасявах се, че може да постъпиш...разумно и да доведеш подкрепление. За мой късмет и удоволствие обаче, гордостта явно не е присъща само на бившия ми съпруг. Много жалко и за двама ви.“ Прошепна в ухото му и преди мъжът да успее да реагира, заби иглата в ляво на врата му.
„Какво по дяволите...“ Сириус я изблъска от себе си и инстинктивно притисна пръсти към мястото, където иглата бе пробола кожата му.
Зрението му се замъгли и образът на жената пред него се раздвои и затанцува. Мъжът разбра, че здраво е загазил преди пред очите му да падне тежката черна завеса на безсъзнанието, а тялото му да се отпусне на покритата с бурени и боклуци земя. Последното, което чу, преди небитието да го погълне, бе ужасвящият леден смях на Хоуп.

***

Джордж Уизли почука настойчиво на кухненската врата на Потърови, но никой не му отговори и той се самопокани. Все пак Джини бе негова сестра и нямаше да го изгони. Особено като се има превдвид, че не идва с добри новини.
Обиколи първия етаж, но не откри никого и се заизкачва по стълбите. Спря се на първата площадка и се поколеба да продължи нагоре. Не се чуваше никакъв шум и Джордж реши, че няма да завари сестра си и зет си в ситуация, заради която ще му се прииска да си избоде очите, но все пак не бе убеден, че трябва да продължи. Това си бе навлизане в чужда територия, при това доста лична.
След няколко напрегнати мига колебание, реши първо да извика, да обяви присъствието си. Не получи отговор и продължи нагоре, решил, че ако попадне в неловка ситуация, вината ще е на Потърови, защото не са отговорили, а не негова. Почука на вратата на спалнята им и натисна дръжката, молейки се горещо да не види нещо, което не иска да вижда. Но стаята бе празна, леглото оправено, мръсните дрехи в коша за пране.
Джордж излезе от стаята и внимателно затвори вратата.
„Вие не бива бъде тук, сър! Това стая на господари!“ Пискливото гласче накара сърцето на младия Уизли да слезе в петите, преди да се върне обратно на мястото си.
„Всемогъщи Горгони! Изкара ми ангелите!“ Рече мъжът на домашното духче, когато се обърна. „Уинки?“
„Сър, вие не бива се промъква тук. Господарка ще се разсърди.“ Повтори духчето и го изгледа строго.
„Хей, не съм се промъквал!“ Подразни се Джордж не на шега. „Не ме ли чу като виках? Почуках няколко пъти преди да вляза. Защо ли се обяснявам на...“ Но мъжът си прехапа езика навреме.
Не искаше да ядосва духчето – можеха да бъдат много гадни, ако решат, че някой застрашава господарите им. А това конкретно духче бе известно със сляпата вярност към стопаните си. Как, в името на Мерлин, на Хари му бе хрумнало да наеме тъкмо стария домашен дух на Крауч?
„Освен това аз съм брат на господарката ти. Ясно? Къде са Хари и Джини всъщност?“ Попита Джордж, търпението му почваше да се изчерпва.
„Уинки не издава тайните на господарите си! Уинки добър домашен дух!“ Изписука духчето и забута мъжа към стълбите с тънките си костеливи ръчички.
„Хей, не ме бутай! Мога да сляза и сам.“ Сопна се той. „Не искам да ми издаваш никакви тайни, а да ми кажеш къде са стопаните ти. Трябва да ги намеря спешно. Много е важно.“
„Уинки не казва. Уинки пази тайна.“ Изквича пак.
„Хубаво тогава. „Джордж изръмжа. Не искаше да прави това, но обстоятелствата го налагаха. „В такъв случай, когато намеря стопаните ти, ще им кажа, че си ми попречила да се срещна с тях и те няма да бъдат очаровани. Ще се наложи да те накажат!“
„Уинки сама ще се накаже, ако трябва, но няма каже къде са господарите!“ Изписука духчето и отново забута Джордж към вратата.
„Какво става тук? Джордж, защо Уинки те бута навън?“ Джини тъкмо бе влязла през главния вход и гледаше в недоумение брат си и домашното духче.
„Търсих те, а Уинки реши, че се ровя в личните ви дела. Точно нея ли намерихте да наемете, Джини?“ Изпуфтя раздразнено брат й.
„И защо е решила така?“ Полюбопитства младата жена, а очите й се присвиха.
„Да, бях на втория етаж. И да, престраших се да отворя вратата на спалнята ви. И мисля, че тук ключовата дума е „престраших“.“ Натърти Джордж, след като видя как очите на сестра му се превръщат в цепки и от тях сякаш почнаха да прехвърчат искри. „И това стана само защото никой не отговори на виковете ми, включително проклетото духче!“
„И какво толкова си държал да ми кажеш, та така неблагоразумно си заложил живота си?“ Подигра го Джини.
„Мисля, че Сириус е в голяма беда.“ Рече той, игнорирайки закачката на сестра си.
„О, Мерлин! Каква беда?“ Джини пребледня като платно и Джордж я настани на малкото кресло във вестибюла. „Джордж, какво е станало? Хари с него ли е бил? Добре ли е?“
„Хари не е с него, убеден съм.“ Отвърна й мъжа, а страните на Джини от бели бързо минаха през розово и стигнаха до наситено червено.
„О, Мерлин, каква егоистка съм!“ Поклати засрамено глава.
„Егоистка ли?“ Учуди се брат й.
„Веднага си мисля за Хари, а дори не се сещам, че Сириус е важен в момента, а не съпругът ми.“ Изхлипа младата жена.
„Джини!“ Джордж бе поразен да види сълзи в очите на сестра си. Та тя бе толкова силна, толкова борбена. Не бе като другите момичета, които плачат за щяло и нещяло. „Добре ли си, миличка?“ Попита я.
„Да, добре съм. Глупавите хормони са виновни...“ Тя затули уста с ръката си и погледна брат си стрестнато, виновно дори. Как можа? Беше си обещала, че Хари ще е първият, който ще научи, че ще си имат бебе.
„Щом казваш.“ Отвърна лаконично мъжът, правейки се, че не е забелязал „гафа“ на сестра си. „Виж, работата е следната. Днес Сириус дойде на работа както всеки друг ден, но бе някак напрегнат, разтревожен. Не бях сигурен дали да го попитам какво става, защото напоследък е в едно такова странно настроение...“
„Да, знам. С Хари си говореха за това преди седмица. Не съм подслушвала!“ Заяви младата жена и изгледа брат си така сякаш той я бе обвинил в това. „Без да искам чух откъслечни фрази и толкова. Нито дума за това!“
„Аха...“ Измънка Джордж, но се усмихна успокоително на сестра си."Та до къде бях стигнал...А, да.На обяд Сириус излезе в почивка, което ми се стори странно, защото той никога не излиза в почивка. Винаги хапва нещо отзад в работилницата. Реших, че това е добър знак, но когато не се върна след час се обезпокоих. Отидох отзад и намерих бележка с неговия почерк.“ Джордж извади малкото късче пергамент.

„Мисля, че хванах следите на Стефанос. Имам среща в 12:00 при старата психиатрия Уест Парк. Ако не се върна до довечера, значи нещо се е объркало. Хари ДА НЕ ТРЪГВА СЛЕД МЕН!!! Ще се оправя.“

„Минаха осем часа от тогава, Джини. Не знам какво точно разбира Сириус под „до довечера“, но според мен вече имаме повод за притеснение.“ Прошепна Джордж разтревожено.
„Трябва ли да кажем на Чарити?“ Попита Джини. „Аз бих искала да знам, ако нещо става с Хари...Ох, той много ще се притесни, Джордж. Пак ще опита да действа на своя глава. Толкова е горделив!“
„Като всеки истински Грифиндорец, скъпа. Но, ако имаш предвид склонността му да се хвърля напред с главата в проблемите, без да спре и да помисли...Може би трябва да изчакаме и да не му казваме още...“
„И как смяташ да скриеш такова нещо от него?“ Джини изгледа брат си с насмешка. „Но ще ми трябва помощ да го удържа да не се хвърли пак да го спасява, без да знае от какво точно го спасява и дали има нужда от спасяване изобщо...“
„Ще се обадим на Рон и Хърмаяни.“ Предложи Джордж.
„Не говори глупости! Рон и неговата голяма уста веднага ще вкара него и Хари в неприятности. А не ми се иска да карам Хърмаяни да пази тайна от него...“
„Да се свържем с Кариса, а? Тя е аврор и му е дъщеря, ще знае какво да прави. Бихме могли да кажем и на Кингзли...“ Размишляваше Джордж на глас.
„Не ставай смешен, Джордж! Кингзли ни е приятел, но е и Министър на магията. Не можем да го занимаваме всеки път щом Сириус реши да си троши главата. Първо трябва да знаем дали наистина е в опасност. Трябва да кажем на Кариса.“
„Да ми кажете какво?“ Кариса стоеше на прага и гледаше към двамата Уизли с нескрито любопитство и известна доза подозрение.

***

Сириус отвори очи полека и предпазливо вдигна глава. Очите му се разшириха от изненада, която бързо премина в омраза. Над него стоеше Йаксли – едрият русокос смъртожаден, с когото неведнъж се бе дуелирал и когото неведнъж бе побеждавал.
Опита се да се хвърли срещу мъжа, но установи, че ръцете му са оковани със здрави вериги. Бе поставен на колене върху голия циментов под, по който лазеха какви ли не противни твари. Йаксли се разсмя на последвалите му жалки опити да се освободи и Сириус спря да опитва, за да не му достави удоволствието да го вижда победен. Не бе победен, а временно поставен в неблагоприятна ситуация. Щеше да намери начин да се измъкне.
Йаксли не говореше – явно смяташе, че е под достойнството му, но Хоуп, едва ли не чуруликайки, му обясни, че е тук за примамка, както Стефанос е бил неговата примамка. Сириус веднага се досети, че Йаксли иска Хари, че копнее за кръвта на кръщелника му. Прокле се, заради бележката, която бе оставил в работилницата. Защо я написа? Веднъж да реши да не позволи гордостта му да го води и да вземе да се насади точно на избягали смъртожадни. Що за късмет имаше, в името на гащите на Мерлин!?
Йаксли излезе и го остави с Хоуп. Тя го осведоми, че той не им е нужен жив, но е наградата й за добро поведение и подчинение. Каза му, че когато приключи с него, ще го убие и ще изпрати главата му на Чарити, защото това най-много ще нарани сестра й. Каза му, че ако не я слуша, ще се постарае Сириус да гледа как убиват кръщелника му.
Гневът му изригна под формата на цветисти епитети по адрес на мъчителката му и му костваше ритник в слънчевия сплит, който му секна дъха. Хоуп мина зад гърба му, сграбчи косата му в юмрук и я дръпна назад, така че вратът му се изви болезнено и затрудни поемането на въздух още повече. Сълзи избиха в ъглъчетата на очите му, но Сириус ги стисна, за да не им позволи да се изтърколят.
Заловен или не, на колене или не, той все още бе Сириус Блек от прастария благороднически род Блек. Все още бе гордият Грифиндорец, който не би позволил на жалка отрепка като Хоуп Моргън да му отнеме чувството за достойнство, да го накара да плаче и моли за милост. По-скоро би умрял.
„Гори в Ада, кучко!“ Просъска й.
„След теб, скъровище!“ Отвърна му тя,пъхайки ръката си в панталона му.
Сириус се стегна, напрегна цялата си воля да не потрепне и се замоли тялото му да не го предаде. Въпреки че му се гадеше от вида, миризмата и допира на тази жена, знаеше, че е трудно човек да победи собствената си физиология. А в това отношение мъжката природа бе дори още по-неблагодарна и предателска.
Знаеше, че ако започне да мисли за Чарити, тялото му със сигурност ще го предаде, затова концентрира мисълта си върху Йаксли и си представи как разкъсва гърлото му, а после цялото му тяло става на малки сдъвкани късчета плът.Това му донесе известно удовлетворение и широка усмивка се разля по устните му, а и му помогна да не се подаде на докосването на Хоуп. Тя видя усмивката му, но знаеше, че не нейното доксване е причината. Реши да нанесе удар по най-чувствителното за един мъж място – егото му.
„Чудя се защо сестра ми държи такъв имопетнтен идиот до себе си.“ Просъска тя в ухото му.
„Защото, когато тя ме докосва там, където е ръката ти в момента, нямам усещането, че са ме полазили змии.“ Изсъска й в отговор той.
„Не думай...“ Ухили му се мазно Хоуп и Сириус трябваше да се досети, че ще последва нещо много неприятно. „В такъв случай, може би трябва да...поработим по-усърдно...“
Ръката й не се мръдна от мястото си, а стисна силно чувствителното място, забивайки ноктите си в кожата. Сириус прехапа устна до кръв, за да не изкрещи, дъхът му секна, по челото му изби пот, но не искаше да й направи кеф, като й покаже, колко много го боли.
„О, съкровище, по-добре преглътни гордостта си и ми покажи колко те боли, защото в противен случай ще стискам, докато не те оставя без поколение. Не че ще имаш време да създадеш такова...Но пък е дурго да умреш със съзнанието, че все пак би могъл, нали?“ Изсмя се тя в ухото му.
„Да...пукнеш...дано!“ Успя да процеди той, преди да се предаде и от стиснатите му челюсти да се отрони болезнен стон.
Това удовлетвори Хоуп достатъчно, за да махне ръката си от слабините му. Тя се отдръпна от него и Сириус най-сетне успя да си поеме нормално въздух, но облекчението му не продължи дълго, защото Хоуп се върна с метален лост и нанесе няколко силни и бързи удара по гръдния му кош. Сириус чу как ребрата му се чупят.
Успя да преброи три, но може би бяха четири. Това бе началото на истинския му кошмар – дишането се превърна в агония. Имаше чувството че поема не въздух а течни пламъци всеки път, щом се опиташе да си поеме въздух. Не можеше да се свие и да се предпази от ударите й. Сълзите му се застичаха по бузите една след друга, но той нямаше сили да ги спре. Искаше само да може отново да диша нормално, но и това му бе отказано.
След като Хоуп бе успяла да счупи четири от ребрата му в крайна сметка, бе започнала да го налага с кожен бич по гърба. Това не бе новост за него, нито пък счупените ребра, но се бе надявал никога през живота си да не изпита тази болка отново. Някога бе безащитен, както сега, но тогава бе момче, юноша, а баща му бе силен мъж и бе... чистокръвен магьосник. Прокле се наум, заради тази мисъл. Откога делеше хората на чистокръвни и мъгълокръвни, на магьосници и мъгъли?
Но работата бе там, че като момче, след последния побой, който му бе нанесал Орион, след като Джеймс го бе спасил, Сириус се бе заклел пред себе си, да не позволи на никого отново да се гаври с него по този начин. Или по какъвто и да е бил друг начин. А сега бе изпаднал в положение да бъде изтезаван и унижаван от някакъв мъгълски боклук, жалка курва и наркоманка. В съзнанието си чу гласа на баща си, който му крещеше, че е предател и родоотстъпник, мъгълофил, срам и позор за рода си. Видя надменното изражение на майка си, сякаш бе точно пред него. Стисна очи и опита да прокуди образите на родителите си от съзнанието си.
И успя, но само за да съжали още по-горчиво, защото бяха изместени от картините на опустошената къща на Потърови. Всичко бе первърнато в руини, защото той, а не друг, бе накарал най-добрия си приятел и брат да се довери на онзи плъх. Самият Сириус му се бе доверил сляпо и резултатът бе, че най-добрите му приятели загинаха нелепо, а кръщелникът му остана сам, без неговото подкрепа дори, защото него го хвърлиха в Азкабан.
Не, не бива да продължава така! Болката от бича бе нищо в сравнение с болката, която му причиняваха тези спомени. Не бива да им позволява да го контролират! Хоуп му говореше нещо, но Сириус не можеше да долови смисъла на думите й. Бе прегракнал от викане и единственото, което Хоуп можеше да изцеди от него бяха глухи стонове.
Сириус бе на път да загуби съзнание. Не знаеше колко време е минало, откакто тази кучка бе започнала с мъченията си, но и да знаеше едва ли щеше да му е от полза. Не му бяха останали сили. Имаше нужда от сън, от почивка. Искаше да си поеме въздух, без да има усещането, че между ребрата му се забиват нажежени до бяло ками. Чудеше се дали, ако заспи сега, това ще вбеси Хоуп достатъчно, че да го убие...
„Я се стегни!“ Проехтя нечий глас в съзнанието му.“Какво си се отпуснал? Това ли е смелият Грифиндорец Сириус Блек? Това ли е способният магьосник, наследник на рода Блек? Какво си взел да хленчиш като някое бебе? Вземи се в ръце и им покажи кой си и на какво си способен! Нима ще позволиш на тази жалка отрепка да продължи да те унижава и малтретира по този начин? Нима ще позволиш да се превърнеш в примамка за своя импулсивен кръщелник? Нима ще позволиш едно дете да израсне без баща, само защото си се размекнал като някое хленчещо петгодишно момиченце? Нима ще се предадеш толкова лесно и ще умреш, изоставяйки любимата си жена броени дни преди сватбата? Нима отново ще изоставиш дъщеря си?“
Гласът продължаваше да ехти в главата му и Сириус изръмжа срещу него. Гневът му се надигна. Кой смееше да му говори така? На него – Сириус Блек от рода Блек!
„О, я не ми ръмжи!“ Чу отново гласа и се опита да го разпознае.Беше толкова познат, толкова близък. Този остър, непреклонен тон, спотаил гняв и гордост...Същият като неговия собствен, когато бе в състояние да възпроизведе някакъв звук, ала в момента не бе в такова състояние...
„Бебе! Лигльо!“ Продължи да нарежда гласът.“СТРАХЛИВЕЦ!“
Сириус изръмжа отново и вдигна глава. Бе разпознал гласа. Но как се осмеляваше да...
„О, осмелявам се и още как!“ Отвърна му дръзко гласът.
„Излез от главата ми!“ Запаводя му той.
„Когато ми докажеш, че не си някой слидерински лигльо!“ Отвърна му още по-арогантно гласът.
„Ще те напердаша!“ Закани се Сириус.
„Аз да не съм на пет? Ако ще пердашиш някого, започни с тая тъпа кучка, дето те налага в момента и продължи с онези смъртожадни боклуци, които трябваше да са умрели с господаря си!“
Сириус затвори очи и извика цялата си воля на помощ, концентрира всичката си останала сила в една едничка мисъл – „СВОБОДА“.
Хоуп отскочи назад с писък, когато видя как здравите вериги се строшиха, сякаш бяха направени от стъкло, а не от стомана. Очите й се ококриха, докато проследяваше трансформацията на мъжа. Мигна и пред нея вече стоеше черно куче с размерите на мечка. Пастта му, пълна с големи бели зъби зееше отворена. Жената усети как по крака й се стича топла влажна струйка и затвори очи пред лицето на унижението, сигурна, че в следващия момент тези зъби ще я разкъсат на парченца. Чу изщракване на челюсти до ухото си – обещание, че то ще се върне и тогава ще се разправи с нея.
Щом отвори очи обаче кучето го нямаше. Хоуп се втурна навън и едва не се блъсна в Селуин на прага. Той я блъсна навътре и й зашлеви шамар, от който Хоуп се стовари по колене на пода. Запълзя към вратата, но кракът на смъртожадния безпогрешно намери корема й и ритникът я запрати в стената, където тя си удери главата. Заскимтя от болка и страх. Последното, което видя преди лумналата зелена светлина бе лицето на смъртожадния – изкривено в жестока, садистична усмивка.
Сириус тичаше по тъмните коридори, опитвайки се да долови миризмата на Стефанос. Всеки мускул и всяка негова кост изгаряха в агония, но той се насилваше да продължава напред. Най-накрая долови познатата воня на смъртожаден и влетя в стаята. Травърс се обърна рязко към кучето, готов да изрече смъртоносното проклятие, но бе уцелен в гърдите от червен лъч, идващ откъм гърба на Сириус.
Той се обърна рязко и видя Карис да стои на прага на вратата с вирната брадичка и протегната напред ръка, държаща магическата пръчка. Риса му се усмихна, докато минаваше покрай него, за да освободи Стефанос, който бе в безсъзнание. Жената измагьоса носилка и положи на нея пострадалия, а смъртожадния окова във вериги.
„Кариса!“ Чу се вик от коридора и след малко в стаята влетя Александър Скот. Над лявата му вежда имаше дълбок прорез и кръвта се стичаше по слепоочието му, дясното му рамо също бе пострадало, съдейки от напоената с кръв превръзка.
„Заловихте ли останалите?“ Попита тя, а тревогата си проправи път през гласа й.
„Селуин е мъртъв.“ Съобщи на един дъх мъжът. „Опита се да ме прокълне. Беше самозащита.“ Оправда се мъжа.
„Да си ме чул да възразявам?“ Веждата над едно шоколадовокафяво око се повдигна. „А Йаксли?“
„Избяга.“ Разочаровано поклати глава младият мъж.
„По дяволите! Кингзли няма да е очарован, но поне свършихме успешно това, за което дойдохме. Колко зле е рамото?“ Попита го, кимайки към аленото парче плат, което уж трябваше да спира кървенето.
„Ще живея.“ Подсмихна се Алекс. „Не е толкова лесно да се отървеш от мен, скъпа.“
Сириус изръмжа тихо, за да ги подсети за присъствието си, което те явно бяха забравили напълно.
„Алекс, ще се справиш ли с носилката. Аз трябва да се погрижа за ...“ Започна Кариса, но годеникът й вдигна ръка.
„Не ме обиждай, моля ти се!“ Изсумтя той и тръгна да се връща, този път заедно с носилката, рееща се до него, на нивото на кръста му.
„Извинявай, че ти говорих така, татко. Но трябваше да те ядосам достатъчно, за да можеш да се освободиш сам.“ Обърна се младата жена към голямото черно куче.
Сириус я погледна с цялата си обич и внимателно потърка носа си във врата й, което предизвика искрения й смях. Явно я бе погъделичкал.Успя да се превърне отново в човек преди силите му окончателно да го напуснат. Кариса го повдигна от земята и положи главата му в скута си, а пръстите й напипаха слаб пулс и въздъхна облекчено. Няколко предателски сълзи се стекоха по бузите й и капнаха върху израненото му тяло. Тя се наведе и нежно го целуна по челото, преди да се магипортира с него в двора на Потърови.

***

Хари кръстосваше дневната на дома си и мяташе гневни погледи на Хърмаяни и съпругата си. Двете му бяха отправили зашеметявщо заклиненание едновременно и резултатът бе, че остана в безсъзнание за цели три часа. Три часа, през които Бог знае какво се бе случило с кръстника му.
Беше им толкова бесен! С какво право го третираха като малко дете? Не им ли бе доказал, че е напълно способен да взима сам решения? Не бе виновен, че тези решения не им бяха по вкуса. А те дори не му се извиниха, нито изглеждаха виновни или поне малко засрамени.
Ами Рон? Можеше да го предупреди, но не! Не бил знаел, ама друг път! Хърмаяни му беше взела страха. И на това му се викало приятел, няма що!
А Джордж? Той не само, че не изглеждаше виновен, ами се оказа, че е инициаторът на „гениалния“ им план. Кингзли му беше казал да чака останалите тук и той го бе послушал, затова сега най-невъзмутимо седеше на любимото кресло на Хари и пиеше огнено уиски, докато на Хари му вреше и кипеше отвътре.
Чу пукот от магипортиране и се втурна навън, за да види как Кариса едвам придържа изпадналия в безсъзнание Сириус. Веднага изтича да й помогне, поемайки част от тежестта върху себе си. Рон излезе след него и отмени Кариса, която измагьоса носилка в момента, в който прекрачиха прага на дома. Качиха Сириус в стаята за гости, а Риса се зае да излекува по-сериозните му наранявания. Попита защо Чарити не е в къщата и чак тогава Хари и Рон се усетиха, че никой не й е казал.
„Къде е Стефанос всъщност?“ Попита Хари.
„О, Всемогъщи Горгони! Ще пребия Алекс, ако отнесе човека при Чарити, преди да я предупреди!“
„Малко е късно за това.“ Рече Хърмаяни от прага на стаята. „Тя току що се обади. Попита къде и как е Сириус. Когато й казах в какво състояние сте го довели, каза, че идва веднага, щом някой отиде да се погрижи за бивишия й зет. Беше малко...раздразнителна.“
„Ефемизми...“ Изсумтя Кариса подразнено. „Била е бясна и то с пълно право. Хари също има право да ви е бесен на вас двете с Джини!“ Стрелна младата госпожа Уизли с убийствен поглед. „Нямах представа за „великата“ им идея, Хари. Наистина.“ Обърна се тя към младия мъж.
„Така ли?“ Заяде се Потър. „Тогава защо не ме свести и не ме взе със себе си?“
„Нямаше време за това. Тръгнах в мига, в който се уверих, че татко се е освободил. Нямах време да те свестявам и да ти обяснявам.“ Оправда се момичето, но усети, че обяснението стои някак кухо.
„Глупости! Свестяването не отнема много. А що се отнася до обясняването – щях да схвана в движение. Би трябвало да го знаеш. Останалите поне бяха честни и ми казаха, че не са искали да ме забъркват. Не ми харесват нито мотивът, нито подходът им, но поне бяха откровени. Не се отнасяй с мен като с дете, Риса! Обидно е!“ Рече й и излезе от стаята, а после и от къщата. Трябваше му време, за да охлади гнева си и да започне да мисли рационално.
„Уффф...“ Изпуфтя Кариса отчаяно. „Той има право. Обяснението беше кухо...“ Поклати клава и отново съсредоточи вниманието си върху счупените ребра на баща си – общо пет и едно пукнато.
Цяло чудо бе, че никое от тях не бе пробило белия му дроб, причинявайки масивен вътрешен кръвоизлив. А трансформацията в това състояние...освен че е била същинска агония за него, бе и много опасна. Костната структура на кучето и човека не бе...Кариса бе благодарна, че всичко бе приключило благополучно. Нямаше смисъл да мисли за нещата, които са могли да станат. Всичко бе добре, когато свършваше, добре, нали?
„О, мили Боже! Какво са му сторили?“ Изплака някой от вратата и Кариса се обърна, за да срещне погледа на Чарити.
„Той ще се оправи, Чарити. Дай му само няколко дни и отново ще е на крака, преливащ от енергия и готов за приключения. Стефанос също ще се оправи, ще се погрижа за това.“Увери я младата жена, а Чарити кимна в знак на съгласие, неспособна да отрони и дума.
„Любов моя, чуваш ли ме?“ Прошепна тя и хвана ръката му. „До теб съм, няма да те оставя.“
„Чарити, трябва да го обърнем. Гърбът му е много изранен и ако не го почистим, раните ще се инфектират.“ Предупреди я Риса.
„Добре, хайде да го обърнем. Но аз няма да се отделя от него. Ако намекваш, че трябва да чакам отвън, докато ти го лекуваш, това просто няма да стане.“ Рече твърдо годеницата му.
„Не съм си го и помислила дори.“ Усмихна й се уверено Риса. „Кой остана при Стефанос?“
„Твоят Алекс доведе няколко...лечители, май така им казвате, остана заедно с тях при него. Аз взех Ани и дойдохме тук. И твоят годеник е пострадал...Защо не ми покажеш какво трябва да направя и не отидеш да се погрижиш за твоето момче? Убедена съм, че Джини и Хърмаяни успешно отвличат вниманието на Ани, така че аз ще мога да се погрижа за моето момче.“
„Много елегантен начин да ме разкараш.“ Засмя се аврорката. „Знам, знам, не това е целта ти и наистина мислиш за мен и Алекс. Това бе просто...Ох, тази вечер майтапите ми не се получават. Хайде да ти покажа какво трябва да направиш и да се изнасям, преди да съм изтърсила още някоя глупост.“
Кариса показа на бъдещата си доведена майка как да третира раните, с какво и как да ги намаже след това. Предупреди я, че Сириус трябва да остане легнал по корем през нощта и чак тогава се приготви за тръгване. На прага на стаята гласът на Чарити я спря.
„Благодаря ти, Риса. Благодаря, че бе достатъчно силна, за да го върнеш у дома жив и почти здрав. Още повече че Хоуп е тази, която му го е причинила.“
„Хоуп е мъртва, Чарити.“ Прошепна младата жена. Искаше й се да каже, че съжалява, но не можеше.
„Предположих. За мен, Риса, сестра ми е мъртва много отдавна. Не се чувствай зле, защото не можеш да кажеш, че съжаляваш. Аз също не съжалявам...“
Кариса кимна и се отдалечи по коридора. Отиваше при своя годеник, да се погрижи за неговите рани и да потъне в прегръдката му. Толкова се бе уплашила, когато бе видяла баща си прикован, унизен и малтретиран. Чувстваше се виновна за нещата, които му бе наговорила, но бе доволна, че бе успяла да го накара да се бори. Трябваше му само малко напомняне за това кой е и какъв е и тя му го бе дала, макар и малко по-грубо, отколкото й бе по вкуса. Важен бе резултатът. А сега имаше нужда от нежните прегръдки на своето момче, за да се почувства отново сигурна и в безопасност.
В същото време Чарити се погрижи за раните на своя любим с цялата си нежност и внимание. Почисти ги, дезинфекцира ги и ги намаза с мехлема, който Риса й бе оставила. Сетне положи главата му в скута си и дълго гали абаносовите му коси, а сълзите й се стичаха по бузите една след друга. Това бяха сълзи на облекчение, че Сириус е жив, на радост, че е при нея, в прегръдките й и въпреки всичко ги очаква едно светло бъдеще.
Но част от тези сълзи бяха и от мъка за сестрата, която бе загубила сякаш преди много години, когато все още бяха деца. Едва сега Чарити си позволи да оплаче загубата й. Не плачеше за жената изгубила живота си в изоставената психиатрия, а за девойката, която бе изгубила пътя си.

***

Същата нощ полицията,след анонимно обаждане, намери трупа на Хоуп Моргън в изоставената психиатрия Уест Парк. До тялото, криминалистите откриха спинцовка със свръхдоза хероин, а докладът на патолога потвържадваше смърт от свръхдоза.
Когато полицаите съобщиха новината на господин и госпожа Моргън, Лукас Моргън прие съдбата на голямата си дъщеря с мрачно примирение, а съпругата му се затвори в стаята си с часове. Когато господин Моргън все пак успя да влезе в спалнята, която отдавна не делеше с нея, завари Фейт Моргън да виси от полилея, обесена на кабела от нощната лампа. Под нея, на земята, имаше предсмъртна бележка:

„Щом единствената ми дъщеря е мъртва, аз няма за какво повече да живея.“

Лукас Моргън въздъхна уморено и се обади на полицията. Докато гледаше как изнасят тялото на жена му в черния чувал на съдебна медицина, мъжът си помисли, че действително гордостта предшества падението...
_________________


Don't tear me down
For all I need
Make my heart a better place
Give me something I can believe
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker