Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Истинският ( разказ) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Сеп 06, 2012 7:29 pm    Заглавие: Истинският ( разказ) Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

1

Куирънс Куиръл не беше от най-шумните и запомнящи се младежи. Мразеше тълпите,дългите разговори,алкохола и прекалено разпуснатото поведение. Не си падаше по заяждането и тормоза. Мразеше горещините,дългите дни и спорта като цяло,мразеше някои животни и растения,някои аромати,дори мелодии....
Като се замислеше,май имаше повече неща, които мрази...
Беше мнителен и винаги спеше с камата и магическата си пръчка.
Можеше да се похвали с добър успех и умения по отбрана,отвари и окулмантика. Нямаше почти никакви приятели в училище,а момичето,което обичаше не го забелязваше.
Но като цяло живота му не беше чак толкова тъжен и лош....
Беше наистина горд,че е попаднал в Рейвънклоу-любимия му дом.
Обожаваше начина по който въпросите на вратата с орела се сменяха и ставаха все по-сложни. Само с верен отговор можеше да бъдеш допуснат до общата стая,но той винаги успяваше да влезе,никога не объркваше отговорите и обичаше да разсъждава върху тях. Понякога си говореше за какво ли не с Хелена Рейвънклоу-духът на красивата девойка,която бродеше около кулата и бе дъщеря на Роуина.
Дома му се славаше като най-големия носител на мъдрост и знания и там не влизаха случайни хора,а само такива с остър ум и желание за напредък.
Момчето обожаваше да разрешава загадки от странни въпроси и да чете книги. Обичаше да си представя,че някой ден открива и побеждава Волдемор. Беше много любопитен да го разследва и да научи повече за него,като открие слабите му места,но за сега не предприе нищо по въпроса от страх да не го хванат и обвинят,че е замесен с тъмните сили. Той се увличаше по това,но не прекалено.
Спокоен се чувстваше рядко,през повечето време го мъчеха паранои.
А те наистина го побъркваха. Навсякъде носеше със себе си сребро,чесън и различни видове отвари със сяра и лавандула за прогонване на зли духове. Беше мнителен и предпазлив дори на път за закуска. Повечето тук го мислеха за перко,но не подозираха,че в детството му се беше случило нещо,което го направи такъв. Бе нападнат от вампир,който го прокле и предрече на семемнайстия му рожден ден да се случи нещо странно с него,което на промени нощите му завинаги. Родителите му го предпазиха как ли не и се надяваха вампира да е излъгал...
Ала той не мислеше така. Рождения му ден наближаваше а това го плашеше доста. Не знаеше какво е онова проклятие,но не искаше да го застига. Понякога се боеше и от самия живот и мислеше,че само в смъртта ще намери спокойствие. Не се боеше да умре а да продължи да живее изпълнен с толкова страх и ужас.
Случваше се да мисли за смъртта и прераждането като за нещо не чак толкова лошо. Мечтаеше да е аврор като преодолее страха си и избавя света от злите създания. Искаше да е значим,смел и дързък,но за сега не се получаваше...
Не смееше даже да покани слидеринката Вивиан Мистерикус на среща.
Три години я обичаше от разстояние и страдаше. Случваше се да са заедно по отвари помагайки си или да си разменят някоя дума навън,но това бе плачевно малко за него.
Единствено факта,че е толкова добър зоомаг му помагаше някак да е близо до нея.
Вивиан също бе зоомаг-черна рядка сова,а той-величествен орел.
Двамата се преобразяваха вечер и летяха заедно из замъка на воля. Ала на сутринта,тя бе отново безразлична и това го огорчаваше много.
Бореше се със страха си,но той все надделяваше. Момичето бе кълбо от нерви,паранои,страх и съмнения. Кое момиче би го харесало?
Той бе умен,възспитан и изглеждаше доста добре-висок,блед с хубава фигура,тъмна коса,чип нос и пленителни сиви очи,високо чело и бяло лице с лунички по бузите. Но знаеше,че това е крайно недостатъчно. И пак потъваше в тъга,съмнения и кошмари,спеше винаги неспокойно и по малко. Обичаше да гледа нощното небе през отворения прозорец в общата стая,но това не го успокояваше.
Упрекваше се за недостатъците а не успяваше да ги промени,често мислеше,че е трябвало да се роди друг човек. Искаше да е по-смел,разбран,но и някак интригуващ и специялен.
Смяташе,че не разбира сам себе си,в душата ми бе хаос,които изчезваше само когато е с нея. Тази,която обича.
И тази вечер Куиръл се приготви да се преобрази в орел и отвори прозореца широко. Видя,че на острещния балкон е Вивиан все още непреобразена и момичето го изгледа очаквателно.
Двамата стояха загледани един в друг известно време,но той не долови никаква емоция в погледа й и се натъжи отново.
След малко от стаята на Рейвънклоу излетя един красив орел и устремени се насочи към небесата.
Вивиан се преобрази и го последва. Куиръл имаше особено предчувствие,че съвсем скоро няма да може да си вярва почти изцяло разкъсван между всичките си същности...
А кой искаше да бъде,какво всъщност мечтаеше и желаеше от живота...
и той не можеше да си обясни съвсем. Летенето му върна щастието,което така рядко го спохождаше и усети прилив на положителна топлина...



****

Рождения му ден мина спокойно и самотно. Обикновено. Тъжно.
Получи глупави червени одежди от техните а добре знаеха,колко мрази този цвят. Искаше му се поне те да го познаваха по-добре и да се опитат да го приемат. Така би се зарадвал на нова кама,отвара за отбрана или книга....
Въздъхна и тайничко се измъкна в градината вечерта за да се разходи сам с мислите си. Беше пълнолуние,но луната никога не бе имала толкова ярък и сивкав,зловещ оттенък.
Момчето я погледна ужасено и за миг му се сгади и залитна.
Усети пронизваща,остра болка по цялото си тяло и се схвана. Не можеше да помръдне и се свлече на тревата. Започна да се гърчи от болка опитвайки се да си поеме въздух. Притвори очи поглеждайки за последен път едва едва луната. Болката стана непоносима и за момент помисли,че ще умре съвсем скоро. Но сгреши...
Не знаеше колко време е лежал така,но щом се изправи вече се чувстваше добре,дори доста енергичен. Но нещо не беше наред,чувстваше го...и това чувство не го напусне дори когато се върна вътре в стаята си и отиде до банята да си налиска лицето с вода.
Но щом се погледна в огледалото,установи,че няма отражение. Уплаши се и се ощипа,после пак се погледна,но образа му остана невидим...
Прехапа нервно устни и поклати глава ужасено.
Остра болка прониза устните му и от тях рукна кръг. Разбра,че нещо е станало със зъбите му сега да необичайно остри. Облиза кръвта си.
Стресна за пореден път от случващото се и това,което бе направил сега,прокара ръце през лицето си . Беше някак прекалено гладко с различни черти от неговото. Това не можеше да е той...
Усещаше се в чужда кожа,тяло и душа...сякаш някой бе заменил същността му,въпреки,че дълбоко в себе си не смяташе,че може на негово място да е друг човек.
Разбра само едно. След тази нощ живота му никога нямаше да е същия. Тази вечер нямаше да лети с Вивиан а може би и следващата и по-следващата...защото установи,че вече не успява да се преобрази. И пребледня,изтръпнал от изумление и страх от самия себе си...
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Вто Сеп 11, 2012 11:45 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

2.

Всяка следваща нощ се случваше едно и също...
Проклятието се бе сбъднало. Куиръл се превръщаше в създание,което не искаше да бъде,в нещо мрачно и ужасяващо. Превръщаше се в онова,от което се боеше толкова-вампир.
Молеше се този кошмар да свърши и отново да води нормален живот. Беше толкова нелепо да приеме реалността. У него се пробуждаха необикновени и непознати инстинкти,криеше се в забранената гора и се биеше често с разярени върколаци и огромни паяци-синове и дъщери на Арагог.
Знаеше,че сутрин отново е човек,но това не го успокояваше. Изобщо.
И обвиняваше себе си,че го е сполетяло подобно проклятие. Явно го заслужаваше по някакъв начин,така смяташе от доста време.
Чувстваше се напълно сам,едно ужасно чудовище,принудено да се крие като нищожество.
Вампирската му същност го правеше смел,дързък и интругуващ,но какво цена? Ужасно висока,непосилна за понасяне...
Една нощ,Вивиан направи голям гаф със забранени заклинания и се наложи да я накажат тежко-трябваше да прекара два часа в Забранената гора и то придружавана само от хрътката Фанг. Хагрид беше за няколко дни в Румъния.
Липсваха й нощите,когато летеше с Куиръл. Сега се чувстваше самотна,защото той не беше с нея. Не общуваха много,тя не знаеше точно как и се колебаеше да го допусне повече го себе си,но въпреки всичко харесваше компанията му,дори и да не си говорят. На нея не й бяха нужни думи,когато бяха заедно...стигаше й присъствието му. Усещаше,че е странен,но го приемаше...
Дори не подозираше,че той я обича безмерно.
Момичето вървеше към по-затънтемата и мрачна част на гората заедно с фанг,който държеше фенерче с в устата си и дишаше тежко.
Тя приготви пръчката си,защото не можеше да разчита на това лениво куче да я пази от опасности.
Мракът и хладния въздух се сгъстяваше все повече,от всякъде ги обгръщаше мъртва,зловеща тишина,която накара Фанг да заскимти жално. Вивиан крачеше смело с пръчка в ръка и решително изражение. Никога не се беше страхувала от хладната тъмнина и зловещите създания обитаващи това място. Но в този момент я полазиха ледени тръпки,чу зловещ и силен рев и мигом се обърна...
Срещу нея стоеше върколак със святкащи жълти очи и оголи зъби като се хвърли напред към нея с удивителна скорост. Тя не разбра какво се случи,но насочи пръчка срещу него,но закри лице с ръцете си и нададе лек писък. Но върколага не я нападна. Дори не я доближи.
Момичето се опомни,върна самообладанието си и видя,че създанието е хваната за шията от от странен блед тип със блеснали очи и остри,бели зъби огряни от сребърната лунна светлина. Той изсъска нещо не особен език и прогони върколака за минути. Фанг се разлая,а Вивиан с треперещи ръце насочи пръчката си към непознатия и му хвърли сериозен,малко злобен поглед. Той я погледна учудено,без злоба...без почти никаква емоция.
-Спасих ти живота,а ти смяташ да ме прокълнеш? Странни обноски-съркастично отбеляза Куиръл и се усмихна загадъчно и прикри вълнението си от срещатата с Вивиан.
-Благодаря ти,но нямам доверие на такива като теб. Кой си ти? Не съм те виждала преди-рече тя като успя да огледа вампира от глава до пети с малко заинтригувано изражение
-Не си идвала често значи. А теб кой те прати? И защо...-заговори с мекия си,особен глас младежът и забеляза,че Вивиан продължава да го оглежда. Момичето забеляза нещо интригуващо,загадъчно но и добро у него...някакво много странна доброта,която не бе просъща за един вампир. Това я озадачи още повече.
-Сложно е. Но от кога вампирите спасяват хората и си бъбрят с тях? Нелепо е.
-Зависи. Не всички сме зли кръвопийци. Не бих те наранил,заклевам се.
-Хаха,говориш малко като човек-отбеляза тя все още заинтригувана и изумена от него-странно. От къде идваш?
-От далеч-излъга той с горчивина гласа-а ти по-добре си върви.
-Гониш ли ме?
-Тук нощем е опасно за хората. Не си търси белята,моля те.
Ти дори не ме познаваш...аз не се страхувам. А и освен това съм наказана. Поне още час трябва да остана.-обясни Вивиан следейки погледа на Куиръл
-Необичаен си,прекалено добър за такова създание...
-Такъв съм. Не наранявам хора.
-Странен вампир си. Имам чувството,че наистина си много по-различен и с теб мога да говоря за часове.
При тези думи момчето хем се зарадва,хем го обзе ужасно огорчение,че неговото второ аз се харесва повече по някакъв начин на Вивиан. Беше лудост,абсолютна нелепост...
Нима тя би предпочела дори един вампир с ужасни инстинктни и мрачна природа пред неговата човешка компания сутрин?...
Вивиан усещаше огромно вънения и любопитство и искаше да разбере защо този вампир не е като другите,защо я беше спасил при положение,че спокойно можеше да я нападне и да изпие кръввта й?
Страха й изчезна съвсем заменен от нуждата да се впусне в нещо непознато и мистериозен,породено от още по-мистериозна личност....
-Кога ще те видя пак?
-Всяка вечер бродя тук,но не идвай повече. Опасно е,защо ти е?
-Не знам..все още не съм сигурна. Интересно ми е да разбера повече за теб,защо си такъв?
-Прибирай се. Моля те. Не се забърквай с мен,живей си живота като човек. Лека нощ-каза Куиръл и само след секунди се стопи в мрака и от него нямаше и следа.
Вивиан си тръгна с неохота,но щом се прибра в замъка,мислите й все се връщаха към вампира и Забранената гора. Имаше нещо в него...нещо,което хем беше загадъчно,хем някак познато...прекалено познато.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Сеп 12, 2012 1:10 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

3.

На следващия ден на път за закуска,Куиръл се сблъска по стълбите с едно червенокосо синеоко момиче с много светло лице осеяно с лунички. Дългата й,буйна коса се вееше като истинска грива зад нея. Имаше весело и леко войнствено изражение,но когато се блъсне в него сякаш малко се смути. Момчето имаше чувството,че тя винаги се изпречва на пътя му. Всеки път,когато тръгваше на някъде,червенокоската изневиделице за блъскаше в него от близо година...
Ако вярваше,че нямаше нищо случайно,Куиръл щеше да си помисли,че тя го прави нарочно. Имаше й беше Вайалет-по-малката сестра на Вивиан,което бе разпределена в Грифиндор. Двете нямаха нищо общо.
Вивиан беше мълчалива,малко злобна,потайна,злопаметна и спокойна,с бледа кожа,замислени зелени очи и лъскава,черна коса.
Вайалет беше шумна,дива,бунтарка,смела и твърдиглава и много лъчезарна. Обожаваше неприятностите,купоните и играеше отлично куидич. Имаше буйна коса,ясни светли очи, и обица на едната вежда,която влудяваше родителите й. Тя бе черната овца на семейството,непокистката със свободолюбив дух.
С Куиръл нямаха почти никакви допирни точки,говореха си много рядко и се познаваха бегло.
-Опааа,извинявай-усмихна се широко момичето,когато се блъсна в него и лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Вайалет се вгледа за секунди в дълбоките замислени сиви очи на младежа,сякаш търсеше нещо в тях.
-Хм...-промърмори той-нищо.
Зад тях се появиха три високи момчета,приятели на червенокосата и й махнаха,но тя им направи знак да я оставят намира за малко,защото явно очакваше да се задържи на стълбището заедно с Куиръл.
Момичето нервно завъртя очи и започна да върти един кичур от косата си някак припряно.
-Е...как си,как е живота...ученето...като цяло?- опита да се да започне разговор Вайалет следейки реакцията на момчето
-Нормално-отсече той без емоция в гласа и я изгледа малко намръщено. Какво я интересуваше тази грифиндорка как е той? Естествено,че й беше все тая...навярно искаше да му се подиграе или да му скрои някакъв номер. Той трескаво се заоглежда за някой капан,торова бомбичка или нещо подобно,но не откри такива,което го изненада. Сигурно все пак му готвеше нещо. Винаги беше мнителен към хората.
-Е,това е супер. Хубаво е човек да се чувства нормално-рече пак тя усещайки,че се чувства ужасно глупаво и не знае какво повече да каже....-ааа ще ходиш ли скоро в Хогсмийд? Аз да...та си мислех...
-Защо питаш?-стрелна я той със странен поглед-замисляш номер нали..?
-Какво? Просто питам...понеже...тоест,мислех че...-закърши пръсти тя,но младежът я прекъсна
-Както и да е,приятни часове,Верити!
-Вайалет-викна тя малко обидена-казвам се Вайалет!
Но момчето не я чу. Той бързаше по стълбите губейки се от погледа й.
Тя дълго гледа след него замислена,ядосана на себе си и малко тъжна. Въздъхна и стисна леко юмрук отново бясна заради глупавото си държание.
Неговата мнителност винаги го отдалечаваше от хората. А тя просто искаше да го опознае,да са приятели...
Момичето бе смело за какви ли не изпитания,дуели и мачове,но станеше ли дума за Куиръл се променяше. Ставаше объркана и притеснена,което беше нетипично за момиче като нея. Той й влияеше странно,караше я да е уязвима и да забравя дори да говори нормално. За нея Куиръл беше различен и загадъчен за разлика от повечето момчета тук. Беше специялен....
-Пф,голяма изглагация...както винаги-пророни горчиво тя докато приятелите й Калеб,Елер и Дейв се опитваха да я успокоят някак.
-Може би ти трябва нормален човек...-плахо започна Елер,но тя го стрелна с бесен поглед
-Куиръл не е луд,а по-особен...и защо ме подозира в нещо лошо?
-Той е параноик. Подозира всички. Не знам защо се мъчиш още с него...сигурно дори на бала няма да покани никоя.
-А колко бих искала да ида с него-замечтано рече Вайалет и за момент си представи,че е на дансинга с него,погледите им говорят и не са нужни думи за да се опише близостта им...
После се върна в реалността и изпуфтя.
-Не се коси,Вайалет,ако има съдба,тя ще уреди нещата-успокоително рече Дейв и всички слязоха да закусят.
През цялото времет тя търсеше с поглед Куиръл на масата на Рейвънклоу,но той бе навел глава мислейки за нещо и после бързо се отправи за час. Понякога на нея й се струваше,че може само да го гледа отдалеч сякаш гледа през стъкло красива златна рибка,която никога не може да докосне...
И само съзерцанието й беше спасение от година насам....
Куиръл влезе в кабинета по отвари и щом видя Вивиан грейна и усети познатото вълнение в стомаха си и силните удари на сърцето си. Седна до нея и се усмихна. Не я беше виждал няколко часа,а му се струваха дни. Толкова я обичаше...
Поздрави я,но тя само му обърна гръб,което доста го учуди и разочарова. Попита я какво се е случило и тя се обърна към него някак сърдита и хладна.
-Не се прави на луд. От седмица те чакам да лети и все не идваш.-огорочено му каза тя без да го поглежда в очите-какво ти става?
-Извинявай,не намерих начин да ти кажа...малко съм болен. Не мога да се преобразявам известно време.
Вивиан се вгледа в него със зелените си,ясни очи и той долови някаква трегова и загриженост в тях. Нима бе възможно да я е грижа за него? Тази мисъл го накара да почувства особено топлина в душата си.
-Аз...просто....трябваше да ми кажеш. Стана ми малко....странно-опита се да го каже хладнокръвно Вивиан,но той усети,че е искала да замени думата ''странно'' с ''мъчно''
-Може би съм ти липсвал-тихо каза той-в обикновен,приятелски смисъл де.
-Нещо такова,да-кимна тя и се върна мълчаливо към отварата си и смилането на змейската кожа
В момента Куиръл се чувстваше някак по-добре. Весел и обнадежден,че все пак на не нея й пука по някакъв начин. Това беше много. После обаче си спомни нейното любопитство отново да види вампирското му аз и се намръщи. Онова беше само някаква грешка,проклятие и фалшив,чудовищен образ. Този,който стоеше сега пред нея беше истинският. Само той и никой друг. Но дали тя го разбираше,дали поне малко го усещаше..?
Настроението му се развали още повече,когато видя Дерек Розие-бившият й приятел да се опитва да й намеква разни неща и то пред всички. Когато часа свърши и тя тръгна към кулата за час по пророкуване,той я настигна в коридора и я хвана за ръка. Момичето се опита да го отблъсне и се затича към кулата. Повечето ученици не ги забелязваха и избраха другите коридори за по пряк път към кулата.
Дерек я настигна и отново се присламчи към нея.
-Пусни ме,тъпако! С теб приключихме!
-Не мисля,знам,че ти липсвам...усещам го...-зашепна в ухото й Розие и плъзна ръка по талията й смъквайки я надолу като я притисна до стената опитвайки се да я целуне. Тя отново го избута и то доста грубо и извади пръчката си,но Дерек я изтръгна от ръката й и я хвърли на земята като се върна към заниманията си преди това.
Но в този момент усети едно зашеметтяващо заклинание върху себе си и рязко се обърна. Видя Куиръл с насочена пръчка срещу него,но не успя да му отмъсти,защото се строполи на земята неподвижен.
Вивиан си приближи до спасителя си някак изненадана. Никога не бе виждала момчето в такава светлина....
-Благодаря тя. Напоследък все се случва да ме спасяват. Все едно съм слабачка-упрекна себе си тя,но се усмихна мило на момчето и застана на сантиметри от него.
-Дори най-силните понякога имат нужда от малко помощ-рече спокойно момчето-добре ли си?
-Да,Розие не успя да ми стори нищо,другият път ще действам бързо и няма да му се размине само с леко заклинание от мой спасител.
Момичето се приближи още до Куръл така,че да може да се вгледа идеално в кристалните му сиви очи и направи нещо неочаквано-прегърна го. Мълчаливо,нежно и красиво....
Момчето в първия момент остана като вцепенен и се опита да осмисли всичко,но после престана изобщо да мисли и се отдаде на момента. Тя го беше прегърнала,беше го допуснала по някакъв начин до себе си...както никога до сега. Не му пукаше,че това е само миг,навярно не чак толкова ценен и велик за Вивиан. Не му пукаше,че това може да е просто нейна моментна слабост. Изживяваше този миг като приказна вечност,усещайки как сърцето му ще се пръсне от лудо вълнение.
Какво ли не би дал да я задържи Вивиан в обятията си и тя да го обикне истински...
В това време Вайалет заедно с приятелите си весело си бъбреха за куидичния мач и някакви дуели блидо до мястото,където се намираха Куиръл и сестра й. Щом наближиха началото на другия коридор и се приближиха още малко обаче,усмивката на момичето мигом се стопи.
Вцепени се от изненада и усети ужасна болка и огорчение,което накара погледа й да се премрежи. Очите й се насълзиха. Гледаше как момчето,която я беше пленило,открадвайки,думите й,мислите и сънищата й,сега се прегръщаше със студената й сестра,която можеше да има всяко момче и после да го зареже като ненужен парцал! Тя не го правеше нарочно,просто не познаваше любовта....може би.
Не бе сигурна в чувствата си и винаги нараняваше хората. Вайалет я познаваше сравнително добре. Вивиан разбиваше мечти и сърцата,крадеше обожание и любов а после оставяше след себе си само мъка и озлобление. Всички момчета,които бе пленила полудяваха от злоба или отчаяние. Вайалет не беше такава. Тя ценеше любовта,донякъде я познаваше и не тръгваше с някой само заради празнота и самота в живота си. Опитваше се да е наясно с чувствата си и беше честна със себе си и другите. Куиръл не заслужаваше да бъде наранен от сестра й. Не и той.
Вайалет смяташе,че той заслужава момиче, което го цени заради самия него. Обича го какъвто е с всичките му лоши страни и лудости. Обича истинският. Вайалет беше едно от тези момичета,но той дори не можеше да запомни името й!
Момичето хукна разочарована към двора като нареди на приятелите си,да не я следват и едва сдържаше сълзите си. Още няколко закапаха от красивите й,сини очи и се търкулнаха по бузите й. По пътя срещна Саймън Малфой (по-малкия брат на Луциус) от Слидерин,който често се сдърпваше с нея за дреболий,вечно спореха и понякога се дуелираха. Но той не беше лош по душа. Видя тъгата й,ала не му се прииска да й се подиграе или да я подкачи с някоя шега. Учуди се какво ли би могло да разплаче такова бойно момиче.
-Хей,торнадо,какво има?-той често я наричаше така. Тя не отоговори и той извика отново въпроса си след нея.
-Не те засяга,Малфой,махай се!
Момчето се затича и я настигна,но без да иска я събори на тревата и двамата се строполиха шумна един върху друг. Малфой беше толкова близо,че можеше да види всяка едно от луничките по лицето й.
Момчето се взря в насълзените й очи и не му стана никак приятно от факта,че нещо я е разплакало. Та тя беше толкова борбена и силна...
за разлика от повечето хленчещи лигли от неговия дом.
-Би ли станал от мен ако обичаш-кресна тя и го отмести от себе си с лек удар в корема с коляното й
-Ти плачеш-разобличи я той
-Не е така,ясно? Остави ме!
-Видях те..спокойно,човешко е. Дори за теб. Кой е заслужил да рониш сълзи за него?
-Защо реши,че е заради някой?-вбеси се още повече момичето и се изправи
-Не знам..както и да е. Утре ще идваш ли на пробния дуел между домовете?
-Естествено-оживи се Вайалет и го погледна победносно усмихвайки се-няма да те пожаля,ако на това се надяваш Малфой!
Момчето само се ухили а тя се отдалечи.
Саймън дълго гледаше след нея,докато не се превърна в малка фигурка влизаща в замъка. Червената й коса се вееше от лекия ветрец някак войнствено,но и ефирно и в очите на слидеринецът изглеждаше като буйни,жарки пламъци.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Сеп 19, 2012 6:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

4.

Беше изминал месец откакто Куиръл се превръщаше във вимпир и до някъде бе свикнал с тази ужасна промяна. Приемаше факата,че у него живеят две същества,но страха,че нечовешкото може да надделее не му даваше мира нито за миг. А по-лошото беше,че Вивиан започна да го посещава всяка вечер в гората без да знае кой е всъщност. Момичето сякаш бе привлечено от мистериозната му вампирска същност,полудяваше по нея...което убиваше момчето.
Тя предпочиташе да застраши живота си и да зърне един блед вампир пред това да прекарва повече време през деня с него. С истинският. И това го огорчаваше и го караше да се чувства още по-зле. Така и не разбра дали онази прегръдка е значела нещо за нея,защото тя не му обясни нищо и Куиръл предположи,че е било моментна реакция. От известно време беше намерил начин да се свързва с онзи вампир,който го беше проклел като го молеше да отмени всичко...
Но добре знаеше,че няма да е лесно. Той бе прокълнат,защото родителите му бяха избили семейството на вампира по ужасен начин.
И двамата бяха аврори и мразеха вампирите от съвсем малки. Дядо му беше известен ловец на вампири и винаги твърдеше,че са напаст и творения на самия Дявол. Сега Куиръл без да има вина плащаше за омразата на родителите си. Той самия не презираше вам пирите,просто се боеше от тях и не ги намираше за особено дружелюбни.
Вампира,който го бе проклел му предложи след три месеца да заповяда на Вампирския Синдикат в замъка на известният Аурелиус Меркурий-най-влиятелния и силен вампир на всички времена дуелирал се някога със самия Волдемор. Обясни му къде се намира мястото и как да стигне до него,като го увери,че ще преговарят и е възможно да отмени проклятието в замяна на нещо друго. За Куиръл не беше проблем да замине-той обожаваше да пътува и щеше да измисли начин да прикрие отсъствието си. Но все пак остана мнителен към предложението,чудейки се дали не е клопка.
От както бе станал вампир прекарваше нощите си еднообразно и само компанията на Вивиан му действаше добре...но знаейки,че тя се увлича по един измислен и фалшив образ се депресираше много. И се чувстваше още по-самотен. Липсваха му нощите в които с Вивиан летяха свободни и щастливи наоколо...
Предстоеше коледен бал и момчето се питаше стрували си да я кани. Не би понесъл да го отхвърли,но мисълта да я види с някой като Розие още повече го ужасяваше. И без да подозира,че сестра й Вайалет би дала всичко да иде с него,продължи да размишлява и тъгува чак докато първите лъчи на слънцето не се показаха и не се върна в замъка....
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker