Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 (( Too beautiful to die.. too wild to live )) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Пон Юли 09, 2012 1:48 pm    Заглавие: (( Too beautiful to die.. too wild to live )) Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

              Too beautiful to die.. too wild to live..

Тема за коментари.


Последната промяна е направена от the^giirl^who^hate^you на Чет Сеп 13, 2012 11:05 pm; мнението е било променяно общо 6 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Пон Юли 09, 2012 2:13 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-1-
~Once upon a time a stubborn



2017г.
Лунната светлина огряваше бурните морски вълни. Беше малко след полунощ. Едно момиченце седеше на брега. Беше само. Без приятели, без семейство. Само с едно старо и изпокъсано плюшено мече. Малката му главица се бе отпуснала върху пясъка. Вятърът си играеше с червената му дълга коса. То отвори очи. Сини, пълни със сълзи очи. Вдигна поглед към луната. Колко му се искаше да е луна. Да си има толкова много звезди и да не е само. Но лошата съдба бе отредила друго. То трябваше да се бори само! То трябваше да гради живота си! Нямаше на кой да разчита! Нямаше защо да му разчита...
Момиченцето обви с ръце коленете си. Ожулените си колена. Нямаше майка, която да ги излекува. Нямаше кой да го прегърна сега... Не губеше нищо ако влезе в морето. Нямаше на кого да липсва. Нямаше да страда повече. Просто щеше да се удави...
Но то трябваше да покаже на скапания живот, че може! То щеше да се бори! Щеше да открие себе си... Или поне това, което го правеше щастливо...
Момиченцето се изправи. Блузката му беше изпокъсана. Късите му панталонки бяха изтъркани. Стъпалата му бяха заровени в пясъка. Вдигна ръка и грубо изтри сълзите си. То не можеше да плаче! Така не си помагаше! Отново погледна към луната. Искаше му се да остане още, но не можеше. Трябваше да се върне в сиропиталището си. Затича се по брега и прекоси града. Стигна до черешовото дърво до една ограда. Покачи се по него. После по клоните и скочи. Озова се в двора на ,,дома" си. Спотаи се в сенките на дърветата. Стигна едно малко прозорче и крадешком се вмъкна вътре. Намери креватчето си. Зави се със студените бели завивки. И заспа. Там. Отново без приятели, без семейство. Само… само със себе си!

* * *

Ребека отвори очи. Всичко бе просто сън... просто спомен. И ето отново онези сини, пълни със сълзи очи. Не! Няма да плаче! Тя ще се справи! Този спомен я преследваше от четири години. Тя го отблъскваше... но той се връщаше...
Ребека отпусна глава на възглавницата. Не искаше да става. Сега, отново и се искаше да умре. Просто щеше да заспи и да не се събуди. Или поне така си го представяше.
- Ребека Джонатан Халол! Ставай веднага поспалана такава! Тук не си па почивка! - провикна се едно кльощаво и високо момиче с кафява коса.
- Спи ми се, Кейтлин. - каза Беки - Бих станала, но... Ами някакви мистериозни сили ме привличат надолу.
- Гравитация?!
- Мързел! - отвърна Ребека
- Май не сме в настроение днес, а? - повдигна вежда Кейтлин.
- Наблюдателна си!
- Слушай…
- Не ми казвай какво да правя! - простена Ребека.
- Някакъв мъж иска да те види. И не ми пука какво искаш. Ставай!
- Ще ме накараш ли?
- Аз ще те накарам! - извика една дебела и миловидна жена.- Беки, скъпа, знам, че не ти е приятно да те будят рано.. НЕ! Не ме прекъсвай! Не ти е приятно да те будят рано, но това е възможност да отидеш в ... - дебелата жена замълча и погледна усмихнато.
- Берта, не увъртай. Да отида къде?
- В училище, Беки, в училище.
- Ново сиропиталище значи...
- Не. Съвсем истинско училище.
- Училище... Съвсем нормално училище... Последният път, когато отивах в "училище", се озовах тук. - Ребека стана и започна да обикаля около Берта - А аз как да съм сигурна, че е училище?
- Тук, миличка, ти трябва малко ...
- Да, да, вяра. Но тази твоя вяра не ми помага!
- Ами приеми го като предизвикателство. - обади се Кейтлин.
- Да кажем, че приема. Къде отивам тогава?
- Ами, не питай нас. Отиди и говори с този мъж! - изнерви се Берта. - Хайде, хайде, той няма да те чака цял ден!
- Добре, де! Отивам. - запъти се към вратата Беки.
- Халол!
- Ооо, какво пък сега? - с досада се провикна Ребека.
- По пижама си!


Последната промяна е направена от the^giirl^who^hate^you на Пон Юли 23, 2012 8:58 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Пон Юли 09, 2012 3:03 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-2-
~You`re witch



Ребека вървеше по коридорите на сиропиталището "Берн". Стигна до една олющена светло зелена врата и почука на нея. Получи отговор и влезе. Приближи се към бюрото на директорката. Тя бе със къса черна коса, много строго изражение, слаба и ниска. Синята и рокля елегантно подчертаваше тялото и`.
- Беки, седни, моля. - топло каза тя. Ако сте си помислили, че директорката е някоя строга злобарка сте сгрешили. Тя бе много мила.
- Викали сте ме, госпожо. Някакъв човек искал да ме види?
- Правилно. Сега да ти представя Игор Каркаров. Той е директор на училището, в което искат да те приемат.
- Госпожице Халол. За мен е чест. - каза той и се ръкува с Ребека.
- И за мен, господин Каркаров.
- Госпожо Мур, - обърна се той към директорката. - може ли да поговоря на четири очи с Ребека.
- Разбира се. - каза жената и префуча през вратата.
Игор отиде до прозореца и заби погледа си навън.
- Е, предполагам, не знаеш кай съм аз. - мистериозно каза Каркаров.
- Е, аз предполагам, че сте директор на училище. - студено отвърна Беки.
Каркаров се ухили.
- Една истинска Халол. Точно от такива ученици се нуждае моето училище.
- Една истинска. Аз на фалшификат ли ви приличам.
- Нищо подобно. Просто този леден глас, това надменно държание, тези маниери... Познавах майка ти и познавам баща ти. И ти си точно копие на майка ти. Калипсо Флейн. Истинско съкровище за тези, които и` бяха приятели. Но пък истински дявол за враговете си.
- Познавали сте я? Но пък познавате баща ми... Не е ли по правилно да сте познавали майка ми и баща ми.
- Баща ти е жив! А ти имаш и брат. Мой ученик. Гордост за училището.
- Спечелихте вниманието ми. - присви очи Ребека. - Но, надявам се не е прекалено нахално, - тя стана, обиколи бюрото, стигна до прозореца и погледна в очите Каркоров. - можете ли да ми разкажете за семейството ми.
- Семейството ти е нещо наистина удивително! Имаш роднински връзки с фамилията Блек! Е, да наистина много в корените на твоята фамилия, но все пак.
- Имам предвид моето семейство, сър. Баща ми, брат ми.
- За тях мога да ти кажа повече. Но ела, да седнем.
Настаниха се на креслата. Беки погледна в очакване Каркаров.
- Добре. Баща ти и майка ти се запознаха в училище. Винаги се караха и не се понасяха. Но по време на шестата си година Джонатан изостана с материала. Тогава починаха родителите му. Той трябваше да се върне в дома си и да се оправи със всички документи, пари и имения. - устата на Ребека леко се отвори. - Да. А Калипсо бе принудена да му помага. Не помня колко лимонени дражета изядох тогава. Всяка вечер на бюрото в кабинета ми имаше по няколко и една бележка, в която майка ти ме молеше да не я карам да му преподава. Само че това им бе наказанието. Преди няколко седмици ги бях чул да се карат. Калипсо крещеше, че той е най-големият тъпанар в света. Но после пък започнаха да се разбират. Успяваха да издържат повече от половин час без да се карат! Това си беше постижение. - той се усмихна и се загледа в нищото пред себе си. - После се ожениха. Почти всички вестници бяха публикували тяхната сватба. Но все пак ставаше на въпрос за фамилията Халол. Година по късно се появи брат ти. Брендън. Имате невероятна прилика. А след две години се роди и ти. При раждането майка ти почина. Джонатан беше потресен. Обвиняваше те. Ти беше навършила едва три години, а баща ти те остави в сиропиталище. Брендън искаше да останеш, но кой слуша пет годишно хлапе. По-късно баща ти се разкая. Преживя загубата и`, но не и твоята. Разбра, че всичко е грешка. Ала не можеше да те погледне в очите. Събра смелост, но реши, че е по-добре аз да ти обясня тези неща. После се ожени за Клара. Тя имаше едно момче - Самюъл. Той е на годините на брат ти. Имаше и Оливия, тя е на твоите години, и Шарлот. Тя е най-малката - едва на пет. Е това е всичко за което се сещам. Другото си остава тайна. - Игор отново се усмихна загадъчно.
- Странна история. - тихо промълви Ребека.
- Много странна бих казал аз. - мъжът я погледна право в очите. - Но съм сигурен, че тя не е пълната история.
- Какво имате в предвид?
- Каквото знаех ти го казах. И ще се повторя - другото си остава тайна. Оставям те да размислиш над това, което казах. Сега е време за нещо друго.
- Училището? - погледна го въпросително Ребека.
- Точно така. То се казва Думрщранг. И е институт.
- Думрщранг. Не съм чувала за него.
- Защото е по-специален институт. - той стана, отиде до Беки и я погледна проницателно. -Институт... за магия.
- Магия! - Ребека зе изсмя. - Да бе!
- Ти си вещица.
- А ти кретен! - Ребека стана и се опита да го обиколи.
- И нищо особено не се е случвало?!
Беки се завъртя на пети и го погледна изпепеляващо. После скръсти ръце.
- Какво имаш предвид?
- Знам, че знаеш за какво ти говоря.
- Ами ако ти кажа, че не знам!
- Ще се самозаблуждаваш.
- Добре. - провлачи момичето. - И ?!
- Какво и?
- Ами кажете нещо за този институт за магия. - последната дума каза присмехулно.
- Ако дойдеш ще видиш.
- Аз ще дойда, но вие ще трябва да ми покажете тази магия. - каза тя и се приближи към него.
Директорът я погледна с възхищение.
- Толкова приличаш на майка си. - докато говореше бръкна в джоба си и извади една пръчка.
Ребека вдигна ръка и махна към заобикалящите ги предмети.
- Заповядай те! – изкуствено му се усмихна.
- Инкита Инфламаре. - каза ясно Игор.
От върха на пръчката му излезе една огнена топка, стрелна се към камина и се разгоря приятен огън. Ребека присви очи. Мъжът се усмихна.
- Сега вярваш ли ми?
- Да. - твърдо отвърна Ребека. Тя самата бе успяла да направи косата на едно момче розова и всичко това имаше едно обяснение - магия.
Каркаров се усмихна. Постави ръка на рамото и`.
- В моят институт отиват само чистокръвни магьосници.
- Чистокръвни? - вдигна вежда Беки.
- Родителите им са магьосници. И ти си чистокръвна. Та повече ученици в института са момчета. Момичета тази година няма да има. Ти ще си единствена! Надявам се това не те притеснява?
- Повечето ми приятели са момчета. Това не ми пречи ни най-малко.
- Чудесно. А сега трябва да ти купим няколко неща за училище. Но знай, че нашият институт не е в Англия!
- И това не е проблем. А какви са тези,ами... неща?
Игор бръкна в джоба си и извади едно парче пергамент. На него с лилави букви пишеше, че е предназначено за Ребека. Тя го отвори и очите и зашари по редовете. После вдигна поглед към Каркаров.
- Къде, по дяволите, ще намерим магическа пръчка и котле и пера и пергаменти и всичко останало?
- Само на Диагон-али.


Последната промяна е направена от the^giirl^who^hate^you на Пон Юли 23, 2012 8:58 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Вто Юли 10, 2012 12:36 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-3-
~Diagon Alley



Ребека вървеше до Игор Каркаров. Магьосниците ги гледаха и си шушукаха. Но момичето просто вирваше чипото си носле нагоре и отминаваше.
- Трябва ти пръчка. Хайде, ела.
Той я поведе към една съборетина. Влязоха вътре. При тях веднага приближи стар мъж.
- каркаров! Каква изненада. Нова пръчка. За госпожицата, предполагам?
- Да. Да ти представя Ребека Халол.
- Халол! От кога те чакам! Имам няколко за теб.
Той се изгуби някъде отзад между рафтовете с пръчки. Върна се с две кутийки.
- Изпробвай тази. - той и подаде една пръчка - Мисля, че ще стане - дъб и сърцевина от косъм от еднорог.
Ребека я размаха и вазата на една маса се спука.
- Добре! Това не е пръчката. - ококори очи мъжът. - Предполагам, че ще е тази. - той и подаде втората пръчка.
Ребека усети внезапна топлина в пръстите си. Вдигна пръчката над главата си, замахна със свистене през прашния въздух и от върха й се стрелна като фойерверк същински поток от червени и златисти искри, които хвърлиха танцуващи светлинни петна по стените.
- Чудесно, госпожице Халол. Абаносово дърво, перо от феникс, тридесет и пет сантиметра, жилава. Чудесна за черна магия. И все пак... внимавай с нея.
Ребека го гледаше с присвити очи. Мъжът просто и се усмихваше, докато взе пръчката, върна я в кутията и я уви в амбалажна хартия. Каркаров извади от джоба си седем странни монети и ги подаде на мъжа. Излязоха от магазина и продължиха по улицата.
- Какви са тези монети, сър? - попита Ребека.
- Галеони. И наистина чудесна пръчка.
- Благодаря. - каза объркано момичето.
След като минаха през Гринготс, купиха и всички принадлежности, се запътиха към сладоледената къща на Флориан Фортескю.
- Мисля че имам всичко необходимо. А кога всъщност ще отида там, сър? - каза, след като прегледа писмото си още веднъж Ребека.
- На 5 септември. Ще пътуваш с кораб.
- А как ще стигна до кораба?
Каркаров бръкна отново в джоба си и и` подаде едно паче перо.
- На 5 септември в 8 часа вземи куфара си и се хвани за перото. Това е летокод. Ще те пренесе право на кораба. А сега ще тръгвам. Ти ще успееш да се върнеш в "Берн", нали?
- Да! - изсумтя момичето.
- Хубаво! Ще се видим в института. Довиждане!
- Довиждане, сър!
Той се завъртя на място и изчезна.
След като дояде шоколадовия си сладолед, Ребека тръгна отново по магьосническата улица. Още привличаше внимание заради мъгълските си дрехи - черен потник и черни дънки. "Добре, те не са ли виждали момиче. Дори котката ме гледа... Защо не знаех някаква магия и не станех невидима..." Изреждането на тези прекрасни думи спря, защото Ребека се спъна.
- Ъъъ, няма удар, няма болка. Да не съм умряла! - отвори очи и видя, че някой я държи. Вдигна поглед и определено ако не я държаха, щеше да падне. Пред нея стоеше момче с черна рошава коса и зелени очи. Може би най-хубавите очи, които беше виждала. - Може да ме пуснеш вече. - добави хладно тя.
- Да, добре. - отвърна момчето. - Албус Потър. - и подаде ръка.
- Ребека Халол. - каза сякаш беше най-нормалното нещо. Наведе се и взе кутията с пръчката си.
- За първа година ли ще си в "Хогуартс"?
- Какво е "Хогуартс"?
Албус я погледна сякаш бе паднала от небето.
- Училище за магия.
- Ол.. ам.. Не. Ще съм в "Думщранг".
- Измолила си баща ти?
- Не познавам баща ми. И защо е необходимо да го моля? Ако искам ще отида и на Луната!
- Брат ти е в "Хогуартс", а пък сестра ти също е за там. И то по желание на баща ти.
- Другият ми брат е в "Думщранг".
- Имаш друг брат!? Но пък знаеш ли, не приличаш на никой от семейството ти.
- И това ти е проблем?
- Не, но просто е странно. И дрехи те ти също.
- Значи съм странна! Добре, продължавай си по пътя, защото ти си съвсем нормален! - изсъска тя, стисна кутията с пръчката до гърдите си и го отмина.


Последната промяна е направена от the^giirl^who^hate^you на Пон Юли 23, 2012 8:59 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Пон Юли 23, 2012 12:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-4-
~Best friends don`t like water.




Ребека все още вървеше по Диагон-али, като влачеше крака по прашната улица. Беше много ядосана на момчето, което я определи като странна и се блъскаше почти във всички, като мудно промърморваше извинение. Не и се нравеше някой да я мисли за странна. Пък и какво и бе на дрехите и. Просто дрехи… А може би тя го предизвика, защото беше толкова студена? Но какво я интересуваше негово мнение.
Беки вече излизаше от Продънения котел. Не искаше да се прибира в сиропиталището, което мразеше от дъното на душата си. Продължаваше да върви по улиците на Лондон в обратна посока на „дома си”. Оглеждаше всички и всичко по пътя си, но сякаш не ги виждаше.
Нещата, които бе разбрала днес сякаш я раздираха отвътре. Значи все пак тя не беше сама. Не беше забравена. Но оставаше без майка. Отново. Без истинската си майка.
Беше `и дошло прекалено много за днес. Искаше и` се да се наслади на залеза, бавно обмисляйки всичко. Затова припряно забърза към плажа, стараейки се да не се блъска в хората, заради пакетите, които носеше.

* * *

Сутринните лъчи влизаха в стаята, осветявайки нахално всички легла и събуждайки децата спящи в тях. Те се протягаха и прозяваха, въртейки се в креватите и молейки за още пет минути. Рядко имаше дете, което да се е събудило и станало веднага. И Ребека не влизаше в тяхната група. Тя продължаваше инатливо да притиска възглавница върху глава си. Правеше се, че не чува жалките опити на Берта за подвикване. Въпреки че беше гласовита жена, сърце не и даваше да накара нейните „малки ангелчета” да станат насила.
- Хайде. Събудете се. – миличко подвикваше Берта и обикаляше покрай легалцата. Но никой не си правеше труда, дори да я чуе, което леко я ядоса и тя сложи ръце на хълбоците си, но усмивката остана на лицето и`. – Има палачинки за закуска и те вече изстиват.
Няколко момчета изхвърчаха моментално през врата, събаряйки голямата ваза с крушовидна форма. Берта извъртя глава към ъгъла на вратата, където седеше вазата, изцъка с език, но все пак се засмя. После отново огледа стаята и видя няколко деца да се измъкват от креватите и да се насочват към гардеробите.
-Няма да се разберем така. – Берта отиде в края на леглото до това на Ребека. То бе на дете, което демонстративно се бе завило презглава. Жената дръпна завивките и те се свлякоха от главата му, разрошвайки я още повече.
- Джош! Ставай! – прошепна до ухото му Берта и го погали по главата, но той просто се завъртя на другата страна, забивайки лицето си във възглавницата.
Ребека леко се усмихна и отметна завивките си, изправяйки се.
- Оставете на мен. – прошепна и на пръсти отиде до поредната ваза, пълна с огромен шарен букет. Извади цветята и ги остави на масичката, без да обръща внимание на капчиците, течащи от стъблата им. Вземайки вазата, която се оказа доста тежка, тя претича до леглото и я обърна хоризонтално, така, че водата бавно се стече право по гърба на Джош. Той моментално скочи на крака, грабвайки чаршафа си.
- Ще те убия. Та нали си ми най-добра приятелка. – момчето погледна заканително Ребека, която му се усмихна възможно най-мило.
- Първо ще трябва да се облечете и закусите, а после правете каквото щете. – Берта им посочи гардеробите, като все пак, не успя да скрие усмивката си, щом погледна към Джош, който все още се опитваше да се изтрие.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Чет Юли 26, 2012 10:27 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-5-
~ We`re too young to be this sad.



Имаше нещо, което в момента караше Ребека да настръхне. И това не беше дъждът, блъскащ се яростно в земята. По-скоро беше факта, че тя, може би, за последен път е с най-добрия си приятел. Но, със сигурност, за последен път двамата седяха прегърнати на тавана на сиропиталището, гледайки през кръглото прозорче и мислейки за това, което ги чакаше в бъдещето. Беше трудно да се разделиш с някой, който ти е бил опора почти през целия ти живот. Още повече, че е бил само той.
Беки извърна глава към момчето до нея. Джош не беше кой знае колко хубав, но имаше своя чар. Тъмнокафявите му, почти черни очи, го караха да изглежда някак замислен и блуждаещ, а разчорлената къдрава коса, спокойно падаше върху тях и му придаваше и небрежен вид. Изглеждаше голям мечтател, пък и си беше такъв. Много пъти бе разказвал на Ребека как иска някой ден да пее пред огромна публика. И тя знаеше,че това ще се осъществи. Момчето имаше страхотен глас и с малко късмет, щеше да стане сензация.
- Какво ще правиш тук? – попита Ребека и преглътна шумно.
Момчето прибра ръката си от кръста и` и сви рамене. Започна да кълчи пръстите си, докато гледаше сляпо пред себе си.
- Нямам представа.
Нестъпи неловко мълчание в което се чуваха само капките дъжд. Той се изправи и отиде до стената, подпирайки се с една ръка на нея.
- Джош, обещай ми, че ще пееш.
- Какво?! – момчето се обърна към нея и се засмя изкуствено.
- Обещай. – тя го погледна решително, сякаш щеше да го измъчва, ако той направеше обратното.
Джош изсумтя и облягайки се на стената, се свлече по нея.
- Мислиш ли, че не съм опитвал да вляза в училище по изкуства?! Просто нямам пари, а може би и талант.
- Продължавай да опитваш. – промърмори Беки с което го ядоса още повече.
- Опитвам. – извика той и светкавично се изправи, изритвайки прашната кутия до него. – Но не става. – прошепна и се свлече на земята, след което погледна момичето отчаяно. – Толкова училища и… и нищо.
- Виж, не съм кой знае колко добра в речите, и дори в момента нищо не мога да измисля, обаче просто продължавай да пееш. И някой ден, ще те видим да раздаваш автографи, докато те снимат за някоя фотосесия. – двамата се засмяха.
Джош допълзя до нея и обгърна рамото и` с ръка. Така двамата седяха още часове, докато дъждът не спря, облаците се разотидоха и слънцето изгря.
- Май е време за обяд. – той отново се изправи и поглеждайки момичето с усмивка и` помогна да се изправи.
Двама слязоха, тичайки надолу по дървените стълби, карайки ги да скърцат и след тях остана ехтенето от ударът на вратата и един добър спомен.
Спомен, който завинаги щеше ги връща в сиропиталището, карайки ги да чувстват буца в гърлото си, но и да се радват, защото някога са били намерили своята сродна душа…


* * *


Една сълза се стече от окото на Ребека. Тя въздъхна върху студения прозорец на колата, карайки част от него да се замъгли. Бързо го изтри и се загледа в момчето, което беше скръстило ръце и навело глава, изучаваши обувките си. Колата бавно потегли, карайки го да вдигне глава и да я погледне.

- Спри! – извика Ребека на шофьора и отвори вратата на колата, моментално хвърляйки се на врата на Джош. След като се отдръпнаха един от друг, тя бръкна в джоба на сивото си яке и извади нещо, което пъхна в ръката му. Той отвори длан и видя малка дървена плочка, закачена на драпава връв. На плочката бяха издълбани инициалите на Ребека. Момчето вдигна поглед към нея и още преди да е отворило уста, тя го прекъсна:
- За да ти напомня за мен. – изтри сълзата си небрежно и се обърна, готова отново да влезе в колата.
- Завинаги ще те помня. Завинаги. – Ребека замръзна на място, навеждайки глава.
- Пак ще идвам тук. – извърна се към Джош и усмивка пробяга по лицето и`. – Сбогом.
Момичето влезе в колата и шофьора даде газ.
- Сбогом. – сълза се стече от окото на Джош и той остана на средата на пътя, гледайки как колата се отдалечава.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Вто Авг 07, 2012 11:40 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

-6-
~We`re waiting for something that won`t happen.



Беше вечер и лампите светеха толкова силно, че караха от далеч да се вижда жълтеникаво сияние около къщата . Колата шумно спря пред нея, след рязкото натискане на спирачките от страна на шофьора. Той скочи бързо навън, за да отвори вратата преди Ребека. Щом това стана, тя подаде единия си крак недоверчиво навън, след което другия и се изправи, оставайки с отворена уста. Пристъпи няколко крачки напред , докато усмивката покоряваше лицето и`. Постоя още малко оглеждайки бежовата постройка пред нея. Имаше огромен балкон на втория етаж и два прозореца, който компенсираха бройката си с големина. Същ бе и първия етаж, ала с врата, вместо тераса. Същност къщата не бе нищо особено, но бе приветлива и светла, различавайки се от повечето тъмни постройки в квартала.
- Тук ще живееш вече. – Ребека се сепна, осъзнавайки, че шофьорът стои до нея, подпрян на куфара и` и я гледа с усмивка, свалил странната фуражка и я върти в ръка.
Тя отвърна на усмивката му и понечи да вземе багажа си, но мъжът моментално грабна дръжката и се отдръпна .
- Това е моя работа. – рече той и отиде до вратата на къщата, галантно отваряйки я и изчака Ребека да мине.
Тя го погледна странно, но разтърси глава, за да се отърве от всички мисли. Обеща да не задава въпроси, освен ако не е точния момент. А тя щеше да се постарае той да дойде скоро.
Щом прекрачи прага се озова в коридор обсипан в светлина, която я заслепи. Тя присви очи и след като що-годе свикнаха, ги отпусна, оглеждайки помещението. Подът бе покрит с бели плочки, които отразяваха светлината тройно повече. По стените имаше множество картини със красиви орнаменти по рамките. Тя се опита да ги фокусира и и` се стори, че те се движат. „Игра на светлината”- отсъди на ум, но за всеки случай се приближи още малко. Установявайки, че те наистина се движат, от учудване зениците и` леко се разшириха.
- Господарке, Халол. – писклив гласец накара Ребека да се обърне.
Малко същество с уши, почти колкото сателитни чинии и огромни воднисти очи, и` се кланяше толкова ниско, че огромният му нос опираше земята. Беше облечено в дрипав чувал, който бе завързан с въже точно под мишниците, защото не беше по мярка на съществото.
- А ти си? – попита Ребека, докато внимателно и едва забележимо правеше крачки назад.
- Аз съм Уоли, госпожице. – отвърна щастливо и пискливо, продължавайки да стои свито на две. Ребека забеляза това и колкото и да я плашеше, го съжали.
- Ще се изправиш ли?
- Ако наредите, господарке.
- Ъ, - тя се почеса по врата. – нареждам ти да станеш.
- Уоли благодари. – то се изправи и хвана двете си кльощави ръчички една в друга. Явно беше забелязало, че момичето се е отдалечило от него и скъси дистанцията.
Няколко секунди стояха гледайки се под съпровода на тиктакащия старинен часовник. Беки се засмя леко притеснено, оглеждайки се за нещо с което да разсее пронизващия поглед на Уоли.
- Виждам, че си се запознала вече с някой. – Ребека се обърна в посоката, от която идваше пресипнал мъжки глас.
В края на коридора, където учудващо полюлея не работеше, стоеше мъж. Силуетът му показваше, че се е подпрял на парапета на стълбите. Той вдигна ръка и махна с пръчката си, при което свещите по полюлея лумнаха, довършвайки изцяло осветляването на помещението, както и на мъжа. Лицето му беше бледо с високи скули и набола брада. Имаше топли сини очи, който те караха да се чувстваш, сякаш си в най-спокойното място на света. Джонатан се приближаваше към дъщеря си, нервно прокарвайки ръка през щръкналата си нагоре коса.
- Аз… - той заекна, щом срещна погледа на Ребека. Очите и` бяха точно като неговите.
Посегна с ръка към косата и`. Беше толкова мека и ухаеше на жасмин…
- Ела. – Джонатан внезапно се обърна и забърза по коридора, карайки Ребека да подтичва след него. Вървейки, тя нямаше голяма възможност да огледа, защото ако се забавеше, щеше за изгуби от поглед баща си. Въпреки това, големият портрет на стената, който беше висок колкото нея, накара детето да спре. Беше на жена, която приветливо се усмихваше и въртеше, карайки бялата и` рокля да се развява около нея. Имаше дълга коса, като тази на Ребека, пусната свободно само с няколко цветчета в нея.
- Красива е, нали?! – Джонатан беше забелязал внезапното спиране на дъщеря си и съобразително се бе подпрял на стената, за да я изчака. – Приличате си толкова много. – добави той усмихвайки се.
- Чудя се как ли би изглеждала сега. – каза Ребека гледайки картината със възхищение. – Дали още щеше да е толкова красива. Или още повече.
Джонатан се подсмихна.
- Нямаш представа колко пъти съм си мислел това.
- Ако не бях аз сега щеше да знаеш. – момичето преглътна шумно и отстъпи крачка назад, обръщайки се. – Щеше всеки ден да я гледаш колкото си поискаш.
Усмивката на лицето на баща и` веднага секна.
- Ти не се виновна. Аз се държах като идиот и… и… Загубих жената, която обичам. Прехвърлих вината на всеки друг, но не и на мен. Аз… съжалявам. – мъжът говореше с пресипнал и тих глас, карайки Ребека да настръхне.
- Ти си ме изхвърлил. Като куче. И сега ми казваш само „съжалявам”. Наистина?!
- Бях объркан. Не исках да го направя. Не бях добре. Помня, че пих толкова много и загубвах контрол над себе си. – той изреждаше всичко толкова бързо, че едва се разбираше какво иска да каже. – Ще оправя нещата. Обещавам ти.
Ребека се хвърли в обятията на баща си. Гласът и се чу приглушен от мантията:
- Сега вече ти вярвам.
Двамата се пуснаха и продължиха бавно по коридора.
- Искам тя да беше тук… с нас. – промърмори Ребека.
- И аз искам. – баща и` обгърна рамото и` с ръка. – Но чакаме нещо, което няма как да се стане.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Пон Сеп 10, 2012 4:25 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

                Четири години по-късно.


Последната промяна е направена от the^giirl^who^hate^you на Чет Сеп 13, 2012 11:05 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
the^giirl^who^hate^you
МнениеПуснато на: Сря Сеп 12, 2012 2:02 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 28 Фев 2012
Мнения: 487

за Half-blood-princes, която ме накара да си седна на задната трапчинка и да допиша това. С:
-7-
~ And you are?




- Не се бутайте! Г-н Конър, в грешна посока сте. – гласът на хогуартския префект се чуваше приглушен от дебелия му синьо-сребърен шал. – Съберете се! Следвайте ме!
Рейвънклоуци се движеха бавно по потъпканата снежна пътека, докато следваха група слидеринци, начело с директора. След тях грифиндорци и хафълпавци се смееха, опитвайки да повдигнат духа и, надявайки се мислено, температурата.
Беше значително по-студена зима от тази в Хогуартс. Преспи сняг ограждаха пътечката и спираха нахалните погледи да достигнат до гората. Тези, които успяваха да я зърнат, обаче не обръщаха голямо внимание, тъй като тя бе затрупана.
- Бихме път за това?! Аз си мислех, че ще е красиво. А то… - оплакваше се момиче, чиито шал бе увит около половината лице, почти закривайки цялата и` глава.
- О, напротив. Наистина е красиво. - пришепна глас в ухото на момичето. – Красиво е, но е скрито дълбоко в гората. – жена, облечена с къса бяла рокля се рееше до Оливия. Черната и` коса се спускаше на вълни по гърба и`, а краката и` - тънки и дълги като клечки, стояха неподвижни. Тя прибра невидим кичур, привличайки вниманието към лицето си. Тънките и` устни бяха изкривени в подигравателна усмивка. Черните и` очи не изпускаха тези на Оливия. – Какво невежество! Но това трябва да се очаква от такива като вас.
До края на краткото предвижването, жената сипеше монотонни обиди по всички, които имаха нещастието да я погледнат. Беше странно как гласът и преливаше от спокоен в гневен. Но нещото, което учудваше всички бе това, какво същност е жената. Не беше дух, но сякаш не беше и земно същество.
- Добре дошли. – приветстваше момче с лош английски пристигналите ученици.
То явно се отказа да говори, след като всички се хилеха на акцента му, включително и тамошната жена, и просто преведе гостите от студения двор в коридора на топлия замък, след което се загуби по снежната пътека. Всички стъпиха на стария, някога черен, сега сив килим, които спокойно се остави да попие разтопилия се сняг от обувките. Няколко момчета се облегнаха на стената, покрита с гоблен, който беше шит с черни копринени конци, а повечето момичета разучаваха златното ламе от което бяха бродирани руни, описващи историята на Дурмщранг. В началото и края на коридора пламтяха две факли, които оставяха лека тъмнина да се простира спокойно.
Разговорите бяха прекъснати от отварянето на големите врати, стоящи една срещу друга по средата на коридора. От едната веднага излетя групичка момчета, облечени в кървавочервени мантии, веещи се над метлите и влетяха в отсрещната врата. Чуха се крясъци и един от групичката бе насилствено свален от метлата, хванат за яката на мантията и завлечен при хогуартсите, с обвинения какъв безотговорен трол е.
- Колко пъти ти казах?! – момичето, което го влачеше, говореше през зъби. – Или мача или гостите. Или просто да ми кажеш къде ще ходиш, за да не ми се налага да пътувам с онова отвратително нещо от гората до тук.
- Ама аз ти го казах. – упорито отвърна момчето. – Вчера преди тренировката.
- Когато бързах, за да не закъснея ли?! И когато не ме интересуваше нищо друго?!
- Може би… - момчето се усмихна извинително и продължи. – Стига де, няма да ме оставиш да пропусна мача. Трябва да видя какво ще направят „Чъдли Кенънс“ .
- Ще се наложи да прочетеш в онова подобие на парцал – вестника.
- `Що така му викаш? – глас, познат глас на познато момче сепна спора. Усмивка грееше на русата му главица, а в дълбоките кафяви очи, зад скучните очила с дебели рамки се четеше укор, но и веселие. - Не съм ви виждал от една седмица, а сега се карате. Знаете ли, започвам да мисля, че пред мама и тате водите друг живот.
Брендън, все още хванат за мантията се засмя, а Ребека, отпускайки хватката си отвърна лениво:
- Има нещо такова, наистина, Сам. Обаче, точни ти, нямаш право да ми го казваш. – на лицето се изписа злобна усмивчица, присъща само за малцина.
- Онази красива Айви... – напевно започна Брендън.
- Ейми. – сряза го сестра му. – Дори това не може да запомниш. Но му се подиграваш.
- Ти, пък, не можеш да играеш куидич, обаче миналата седмица цъфна на терена. – той направи гримаса.
- Тъй като дори това не си запомнил, ще ти кажа – ние спечелихме! – ехидно отвърна Ребека.
- Ти просто се държеше на метлата си! Дори не си мръдна пръста!
- Затова вкарах пет гола, нали?! – гласът и` беше спокоен, а усмивката отново се появи. – Преглътни го, победихме ви.
- Но заради таланта на други играчи, които тренират дори междучасието. А ти се появи, вкара пет нищожни гола и то, защото пазачът ни беше невнимателен. – Брендън избухваше, отвътре му кипеше, а не му харесваше, че първото впечатление на гостите за него ще е така лошо. Въпреки, че почти всички, които го познаваха имаха същото мнение, той не го знаеше, а и нямаше да го разбере никога.
Ребека го пусна с отвращение.
- След като сам призна некомпетентността на отбора си, ще се наложи да спреш да прехвърляш вината на мен! – след като се отдръпна, продължи. – Няма да ме видиш повече на терена. Знаеш, че просто направих услуга на Алекс. А сега отивай да гледаш как Горгович се опитва да се задържи на метлата си, току виж „Чъдли Кенънс“ вземат да спечелят. Аз ще разведа гостите ни, ти сигурно ще си прекалено зает с това да се правиш на хлебарката-капитан, вечно обикаляща с групичката си куидични-празноглави-играчи.
- А Алекс не е ли празноглав? За всички важи, но не и за него, нали?! Защото ти си казала така. – Брендън всеки момент щеше да я прокълне, но не искаше, защото му беше сестра.
- Алекс не ти е приятел, което говори много. – ръката на Ребека се стрелна към пръчката и` неволно и тя я извади, започвайки да я върти в ръка.
- А ти си ми сестра, това също говори много.
- А ти дори не знаеш защо спорим, нали?!
Ребека се приближи заплашително, колкото можеше да изглежда с глава по-ниска от Брендън. Той от своя страна просто отстъпи, влачейки метлата си и се запита към вратата, като си мърмореше под нос.
Ребека, изглеждайки доволна от края на разговора, въпреки че добре знаеше, че ще има още спорове, поне докато Алекс не се изложеше на някои мач и самочувствието на брат и` се върнеше с пълна пара. Едва сега, когато се обърна към гостите, разбра, че беше обект на внимание за почти всички. Само няколко момчета, стоящи почти най-отпред, но облегнати на стената си говореха, явно достатъчно умни да знаят, че не е тяхна работа да гледат чужди спорове. Само дето на тях същност не им пукаше, Беки го осъзнаваше, но и на нея не и пукаше особено. Нещото, което я интересуваше, беше само свлеклото се на земята момче, което я гледаше с любопитство. Личеше си, че и на него не му пука, но устните му бяха изкривени в злобна усмивка. Беше мургав, с дръпнати тъмносини очи и високи скули.
Щом срещна погледа на Ребека, усмивката моментално се стопи, сякаш никога не е била там и момчето започна да я оглежда, този път в профил.
Беше обута в черни ботуши, а под червената мантия се виждаше панталонът и`, точно по мярка като втора кожа. Мантията изглеждаше доста дебела и топла, беше закопчана с няколко златни копчета до шията. По-нагоре устните и си стояха все така малки и плътни, а ноздрите на носът и` едва се помръдваха. Леденосините и` очи се забиваха в момчето и тя нервно отметна червената, почти колкото мантията и` коса.
Не беше най-забавното нещо – да стоиш и да те оглеждат.
- А ти си? – въпросът и` беше запратен към него, макар, че беше на поне три метра разстояние.
Той лениво се размърда и още по-лениво провлачи името си:
- Блейз Забини. Младши. А ти?
- Ребека Халол.
- Халол?! – промърмори той, повече на себе си, отколкото на Беки. – Този до теб – той махна с ръка към Самюъл – ти е брат?!
- Доведен брат. – каза тя и вече подсетена за брат си, Блейз и стана скучен. Игнорирайки го, Беки се обърна към Сам. – Та, значи и теб са те довлекли. – преди да дочака отговор, тя продължи. – А Оливия къде е?
- Някъде назад. – той кимна към тълпата ученици. – Мисля, че е депресирана от онова нещо, което ни следваше от гората до тук.
Блейз изсумтя и може би само Ребека го чу, но тя се престори на приятно разсеяна и продължи да бъбри със Сам.
- Онова е било Моник. Нашата прекрасна вийла.
- Да, прекрасна я описва най-добре. – възкликна Оливия, разбутала тълпата, за да си проправи път към тях. Тя изцъка при вида на косата на сестра си. – И се среши, това е коса, а не куп слама.
- Благодаря ти. – процеди през зъби Ребека. – А сега си вдигайте задниците, за да ви покажа това място. – извика тя, след кратка пауза.
Блейз обаче си стоеше на земята и Ребека отиде при него.
- Толкова ли ти е голям задника, че ти е трудно да го вдигнеш ли?!
- Не е по-голям от този на сестра ти. – отвърна той тихо.
Ребека се засмя и му подаде ръка, за да му помогне да се изправи. Той я погледна подигравателно и самичък стана, оправяйки зелената вратовръзка със сребърна змия на нея.
После обиколи момичето и застана на известно разстояние от нея, чакайки този път тя да си мръдне задника и да ги разведе.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker