Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2
 Том Риддъл : Не съвсем обречени (история с продължение) « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 03, 2012 3:58 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава петнадесета

Дълго чакана среща и нов директор

Том развълнуван подаде ръка на Панси и леко се поклони като не откъсваше очи от нейните.
Момичето усети същото напрежение като него и известно време стоеше безмълвна без да знае как да реагира.
После пое ръката му и също се поклони.
Молеше се да не изглежда смешна отстрани,никак не умееше да танцува и то толкова класичеки танци.
Когато двамата се приближиха един към друг и музиката даде начало на танца,Панси помисли,че ще припадне.
Не знаеше какво й става.
Все още никой се беше представил…сякаш думите бяха напълно излишни.
Белатрикс,Бенджамин и половината учениците в залата им хвърляха доста смаяни погледи и си шушукаха. Нима студения Том Риддъл беше толкова запленен от тази новодошла и беше събрал смелост да я покани веднага на танц? Да не го бяха сменили с друг човек?
Бела не беше особено доволна и мрачно гледаше към тях с присвите очи.
-Нямаш късмет,Белс-потупа я по рамото съчувствено Бен-но аз бих се радвал да ми окажеш честта да се порадвам на компанията ти. И не само аз де,не си ли забелязала,че от нашия випуск толкова момчета те харесват!
-Но аз съм избрала един и няма да се откажа от него-процепи през зъби момичето
-Е,както кажеш. Но ако не ти обръща внимание не тичай след него. Той губи,не ти. Според мен тая гостенка изглежда смешно,не разбирам какво е видял в нея…но Том винаги си е бил странен.
Бела не го слушаше е нервно крачеше наоколо като се опиваша да скрие яда си някак.
Нима не беше достатъчно умна,интересна и красива за него? Не искаше да се примирява с това и през ума й започнаха да минават планове за забъркване на любовна отвара.
За Панси и Том в момента останалия свят все едно го нямаше и бяха толкова погълнати един от друг,че чак се плашеха от себе си….но не можеха да променят това а и не искаха.
Риддъл си пое дълбоко въздух и я попита направо:
-Как се казваш тайнствено момиче от „Бобатон”?
-Защо първо ти не ми кажеш?-усмихна се многозначително момичето
-Едва ли моето име е от такова значение. По-интересно е,коя си ти…
-Тогава и аз мога да се оправдая по същия начин.
-Добре,де,нека убием поне тази загадка-рече напрегнато момчето и отново се поклони-Казвам се Том…Том Риддъл. Сега е твой ред,госпожице.
Панси напрво не можеше да повярва на ушите си и застина на място. Тайнветното пленително момче,с което танцуваше беше най-добрият й виртуален приятел?! Но как…беше възможно? Стресна се от себе си и всичките емоции и вълнения,които я бяха връхлетяли преди малко,когато видя момчето с маската. Беше недопустимо да изпитва подобни неща към приятел,към някой като Том с който винаги ги беше свързвало много силно приятелство,но никога нещо повече. Никога любов….нали?
-Боже,това си ти! Как не успях да разбера по интуиция! Том! Аз съм! Евелин…
Том регира по същия шокиран начин като момичето и известно време стоя мълчаливо взирайки се в нея.
-Панси Евелин Паркинсън!-почти извика младежът,но тя сложи ръка на устата му
-Не бива никой да разбере…извинявай,че дойдох по рано и излъгах коя съм. Исках много да видя какви са били баловете по ваше време. Здравей.
-Здрасти…-все още ошашавен отвърна Том и се огледа крадешком,но нямаше никой близо до тях-какво ще кажещ да излезем в градината…имаме да си говорим толкова,че не знам дали ще ни стигне и цяла година.
-Най-сетне да се срещнем в реалността-заподскача от вълнения Панси и едва се сдържа да не прегърне приятеля си
Двамата бързо се отправиха към изхода и съвсем невъзмутимо отвориха вратата на залата и излязоха докато всички ги гледаха учудено,с недоумение.
-Той къде тръгна с тази….-обади се ужасена Белатрикс
-Нещо му стана на нашия Томи-отсъди Бен-съвсем полудя,това не е в негов стил…
Щом прекосиха коридора на първия етаж,излязоха на двора и завърваха към задната част на замъка започнаха да се заливат с множество въпроси и радостни възклицания. Когато стигнаха в градината,която беще осеяна с красиви червени и измагъосани кристални рози зябелязаха,че още са хванати за ръце и смутено се пуснаха.
После свалиха маските си и Том остана мека казано смаян от нетипичната и някак странна красота на момичето.
А тя се убеди,че е още по-красив,отколкото си го беше представяла. Все още й се струваше някакъв сън,все още не вярваше изцяло,че най-сетне стои пред своя приятел от плът и кръв без дневника.
Момчето забеляза татуираната змия на рамото й и помисли,че идеята е много добра и интересна. Той нямаше представа какво е татуировка,но непременно щеше да разбере.
-Все още не знам от къде да започне…това е най-странната вечер в живота ми-засмя се малко нервно Том и пак погледна Панси,която му отвърна с блеснали като ясни звезди очи
-Нека първо кажа,че и аз мисля същото. Колко е странно да си говорим очи в очи…все още не мога да свикна.
Момичето също се засмня и последва отново мълчание,после двамата се погледната и се засмяха пак малко нервно. Том си помисли,че отстрани прилича на глупак. В момента не му пукаше за клетвата,омразата към любовта и битката със слабостта. Просто живееше тук и сега,за този миг и тази среща. За първи път се чувстваше така щастлив и свободен. Все едно всичките му грижи и вътрешни битки бяха на заден план.
-Като за начало,нека те поздравя за успешното пътуване във времето-усмихна се мило Том й и стисна ръката-аз не бих бил толкова смел в такова нещо.
-Е,след няколко неуспешни опита…дойдох. Без да искам попаднах в няколко други времена. Срещнах се с Грифиндор и Слидерин,беше невероятно…
-Предполагам ти си първата,която се е запознала с тях от всички техни предшественици,супер. Но дано не си направила фатални промени на настоящето и то в лоша посока.
-Едва ли,разменихме си само няколко думи…е,почти де. Но както и да е. Ти какво реши с хоркруксите? Отказа ли се да изгубиш душата си така?
-За сега,да…но се опитвам да намеря друг начин за безсмъртие..безопасен и по-добър. Говорих с един много мъдър учител и той се опита да ме убеди,че можеш да останеш със значими дела след смъртта си и така на практика да останеш безсмъртен. И аз съм съгласен с него…но искам да намеря и друг начин,трябва да продължа да търся…
-Ако няма…? Май ще трябва да се примириш,само не се излагай на рискове,Том. Обещай ми.
-Добре,Евелин-кимна й той
Начина по който произнасяше второто й името звучеше толкова прекрасно и мелодично,че Панси пак си помисли да не би да сънува. Но щом се ощита и огледа наоколо,разбра,че всичко е истина.
-Дали можеш да си намериш и ти от някъде времерът и да ми идваш на гости?-запита Панси развълнувано и му показа медалъпна с пясъчен часовник на врата си.
-Ще се опитам да намеря,но май в нашето време не са много разпространени.
-А,забравих да те поздравя най-искрено за победата в олимпиадата. Гордея се,че имам приятел гении-засмя се звънко момичето и постъпи възможна най-импулсивно откакто се дошла-хвърли се към момчето и го прегърна силно-Честито!
Том в първия момент не знаеше как да реагир. Не допускаше никой да го прегръща,не обичаше дори да го докосват. Стоеше с отпуснато ръце около минута след което също прегърна момичето изпитвайки смесица от радост,неодумение и страх. Страх,че е допуснал някой не толкова близо до тялото си,колкото до душата и сърцето си. За пръв път.
***


След около три часа двамата си взеха довиждане и Панси се върна в своето време като пак малко обърка дестинациите. Трябваше да поправи тези грешки за да не й стават навик. Цяла нощ не можа да заспи от вълната от емоции,чувства и трескави мисли,които бушуваха в нея. Първата среща с най-добрия и приятел се оказа по-необикновена и незабравима от колкото бе очаквала. Станаха още по-близки и то вече в реалния живот. Момичето малко притеснено се замисли за случващото се. Ако продължаваха да стават още по-близки до къде щяха да стигнат…щеше да да рухне границата между приятелстовото и това след него..?
Панси започваше да мисли,че вече са допуснали тази граница да се пропука….беше нелепо и почти невъзможно за осмисляне,но явно се случваше. Не можеше подобна прекалена духовна близост и изблици на лудо вълнение да е само приятелство. Трябваше да признае пред себе си,че неусетне беше започнала да го допуска до сърцето си…
Ами сега? Не биваше да мисли за това и да му казва в никакъв случай. Може би все пак си внушаваше!
На сутринта я посрещна изненадващата новина,че Дъмбълдор го няма и се е оттеглил за почивка за известно време.
В Голямата зала трескаво се обсъждаше нещо,и когато момичето влезе забеляза,че на височайшата маса мястото на директора е заето от млад двадесет и няколко годишен човек,облечен с копринен фраг със сребриста украса,бяла риза с маншети и черни копчета,на ръцете имаше черни копринени ръкавици. Имаше дълга тъмна коса вързана на опашка,а на мястото на дясното си око бе сложил странно кръгло стъкло,което проблясваше малко зловещо. Носеше странна шапка наподобяваща огромен многоъгълник и енергично прехвърляше в дясната си ръка две стъклени зарчета. Погледа му и целият му вид излъчваха някаква налудничавост. Панси усети,че стъклото вместо око е обърнато към нея и почувства,че притежава някаква жива,отделна енергия,която не й се струваше много положителна.
Странния мъж се изправи и заговори все още със зарчета в ръка.
-Добро утро на всички. Аз съм новият директор….за сега.
Наричайте ме М.И.М. Замествам времено Дъмбълдор и се надявам да се разбираме добре,да няма разни опити да заблуди,шпионажи или недай си Боже-върешни хора на самия Волдемор в замъка. Ще ви наблюдавам,ще разбера дали криете нещо само като ви погледна. Бъдете нащрек и не вярвайте дори на себе си.-при тези думи той махна хаотично с ръка в пространството и изгледа всички налудничаво, след което подхвърли зарчетата във въздуха и добави-сега имам важна работа и ви оставям.
И щом улови ловко ги улови изчезна за секунди оставяйки след себе си само изумени погледи и бледа мъгла.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Сря Авг 08, 2012 5:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Глава шестнадесета

Любов

Панси не можеше да отрече,че появата на новия директор е крайно странна и самия той се държеше доста стряскащо. Следеше почти всяко движение на учителите и учениците и често изчезваше съвсем внезапно с помощ ан стъклените си зарчета. Цялото училище го смяташе за перко и се носеше слух,че преди години е бил в лудницата.
Но това не вълнуваше кой знае колко момичето. Тя се беше разделила оконачателно с Емориал и въпреки,че останаха приятели не общуваха толкова интензивно. С Драко също. Момичето все още се колебаеше дали да не им разкаже,че е видяла майката на Малфой в младежките си години гадже на Сириус Блек и то бременната от него. ( В тази история Нарциса не е от рода Блек а от друг чистокръвен род-Мистикс). Все пак бяха длъжни да разберат истината. Но после се отказа от това. Така щеше да изложи тайната си на риск.
След срещата си с Том на прекрасния бал не спираше да мисли за него. Беше се примирила вече с цялата ситуация,но за сега пазеше истината за себе си. Знаеше,че реално нямат бъдеще,идваха от различни времена и светове и това е караше да изпитва ужасна болка. За това всеки миг с него изживяваше като вечност. Двамата се видяха още няколко пъти след бала и Панси окончателно стана сигурна в чувствата,които бушуваха в нея. Не можеше да върне времевърта на Хърмаяни. Вече не.
Том Риддъл спеше неспокойно от месеци насам. Променяваше се,ставаше раним и толкова различен от преди..заради нея. Какво бе направила с него,че го караше да се чувства по този начин...
Кога и как накара всичките му табута,принципи и клетви да се превърнат в купчина ненужна пепел? Губеше контрол,въпреки,че привидно се владееше отлично.
Едвана вечер с Панси отново се видяха в градината и от дума на дума стана въпрос за досадните му обожателки от които той се оплакваше...
-Не се ядосвай,ще им мине...въпреки,че не е чудно някое момиче да се влю...-Панси млъкна и припряно смени темата,но Том я изгледа много изпитателно
-Какво щеше да кажеш?...Какво не е чудно..?
-Стига,де забравих вече,не е важно.
-Евелин,не ме лъжи...познавам те. Кажи ми-настоятелно рече момчето
-Казах,че е все тая...за теб...сигурно. Да се влюби! Исках да кажа,че не е чудно,някой да се влюби в теб...но забрави. Ти мразиш тази неща,знам..мразиш любовта. Какво обядвахте днес в залатата?
Том мълчеше вцепенен и много объркан без да каже нито дума. Взираше се невярващо,някак уплашено от чутото в Панси. Но знаеше,че е права и той трябваше да проумее най-сетне,че не може да лъже себе си повече. Той пристъпи към нея и едва чудо рече:
-Но не мразя теб...
Приближи се на сантиметри от момичето,след което обхвана с ръце лицето й и я целуна по възможно най-красивия и запомнящ се начин.
В първия момент,тя си помисли,че е някакво въображение,но после усети,че сърцето й започва да тупти светкавично бързо и сякаш огнен план се разнася по цялото й тяло и се отдаде на тази целувка така сякаш ще трая цяла вечност.

***

3 години по-късно....
В ''Хогуортс'' бяха решили да въведат допълнителен осми курс за практическо осъвършенстване по желание и доста от учениците с радост се записаха за поредната учебна година. С това те имаха по-голям шанс да се ориентират към желатата професия и да получат по-добро образование.
Панси Паркинсън вече имаше някаква представа какво иска да прави с живота си. Планираше да си отвори малко шивашко ателия за екстравагантни дрехи на ''Диагон-али'' в което щеше да продава и нейни картини рисувани с професионални моливи и бои. Не искаше да учи повече магий,знаеше толкова,колкото и половината й съученици нямаше да научат в осми курс. И причината не бяха учителите а най-добрият и приятел и човек с който се обичаха вече три години-Том Риддъл. Той бе измислил сам доста заклинания и отвари още от съвсем малък и умело ги бе преподал на Панси. Момчето спокойно можеше да напише няколко учебника с това,което е сътворил и един ден да се учат в училище,но не му се занимаваше с това.
Панси се запиза за осма година тук за да може да продължи да се вижда с любимия си чрез отркраднатия времевърт. Колкото и щастливи и хармонично да беше всичко с тях времето винаги беше пречка помежду им. Деляха ги цели петдесет години. Том беше една година по-голям,но сега работеше в училището като помощник учител по Отвари за известно време и можеше да се виждат почти всеки ден.
Тя отдавна бе превърнала Драко Малфой и Емориал Блек в далечни спомени.
За тези три години момичето не б сменило кой знае колко стила си,но се беше разхубавила и то забележимо. Пусна черната си коса до кръста като направи връхчетата й мастилено сини,очите й придобиха един красив и омаен блясък,устните й станаха по-алени и пълни,фирурата-по-стройна, и походката- по-привлекателна. А целият й гръб бе татуиран с мистични,черни криле. Вече не прекаляваше толкова с грима а само подчертаваше зелените си очи с черен молив.
Характера й беше станал по-твърд и решителен и печелеше уважението и симпатиите на всички. Чарът й беше толкова неустоим,че бяха започнали да я ухажват много момчета измежду които и грифиндорци. Дори Хари виждаше в нея някаква промяна.
Той обичаше много Джини,но понякога,когато Панси минеше покрай тя дълго гледаше след нея...след което приятелката му го сръгваше с лакти сърдита.
Но Панси не се интересуваше от тези момчета. Тя имаше сърце и очи само за един.
Том Риддъл все още се будеше с усещането,че е станал друг. За тези три години и любовта,която изпитваше към Панси все едно бяха стопили голяма част от ледения му щит. Беше сломен от тази слабост,но я приемаше достойно и нормално. Вече. Дори чувстваше,че е обичал момичето още преди да се познават и само е трябвало да се срещнат за да отключи тази любов. Не искаше да я пусне,обичаше я до полуда. Отново беше върл любител на черните изкуства,но не го обсебваха толкова и за сега се беше отказал наистина от идеята с хоркруксите. С Панси се чувствашв цял,завършен и безсмъртен.
Денят беше двадесет и осми септемви-рождения ден на Панси и Том й подари красив сребърен медалъон с капаче на който от вътре с изящен почерк пишеше неговото име а за себе си беше купил същия,само,че с изписано вътре ''Евелин''.
Преди да иде при Том,момичето намери в стаята на Слидерин хиляди колети и писма от обожатели на които обаче само сдържано благодари. Измежду тях беше и Драко,който й подари черна дживеща се роза в стъклен похлупак и перплена огърлица. От една година насам бе започнал да я вижда по друг начин. Жалко,че беше ужасно закъснял.
Панси сложи медалъона на врата си и Том я поведе към някаква скрита стая в замъка кати й каза само,че има изненада за нея.
Щом влязоха в помещението момичето забеляза,че е овално и много подредено. Имаше две легла,една маса и красиви шарени табуретки. Тапетите бяха изящно изриувани в черно и червено. Навсякъде пърхаха цветни феички пръскайки брокатен прашец,носеха се във върздуха розови листенца и декоративни черни пеперуди. Том замахна с пръчка и на масата се пояиха горящи ароматни свещи.
-Обичам те-кратко каза момчето и нежно целуна Панси след което тя само прошепна
-Не искам никога да се разделяме.
Двамата отново се целунаха хванати за ръце и седнаха на едно от леглата. Опиянени от щастието и любовта си,се отпуснаха назад и Панси бавна започна да се освобождава от мантията и полувера си като се отриха красивите гарванови криле на гърба й.
Момчето за секунда се отдръпна и я попита:
-Сигурна ли си...?
-Напълно.
Прегърнаха се силно впили устни един в друг и напълно се отдадоха на изпепеляващите си чувства и желания.
***

Бяха изминали две седмици от онази нощ и Панси продължаваше да се убеждава колко е силна любовта им. Понякога дори чувстваше,че го обича плашещо прекалено. Никога не бе изпитвала толкова силна любов към Драко. А той буквално я обсипваше с комлименти,подаръци и се влачеше след нея. Нещата се бяха обърнали.
-Хей,нека идем тези дни до Хогсмий...няма ли да е хубаво? Само ти аз...-рече той на излизане от час по Отвари.
-Не мога,заета съм-отряза го мигом тя замислена за Том и онова тяхно преживяване
-Все така казваш...да не излизаш с някой друг?!
-Не си падам по никой от училище. Не харесвам нито един оттук като повече от приятел,проумей го и си намери гадже.
-Ами ако имам планове...за нас?
-Да се беше сетил преди години за това. Сега вече е късно.
-Но аз искам втори шанс-не отстъпваше Малфой с решителен тон
-Търси го другаде,Драко. С теб сме само приятели,точка. До довечера в общата стая.
И Панси бързо се отправи на някъде оставяйки го почти сам в целия коридор дълго гледайки след нея. Искаше това момиче и колкто по-недостижима му се виждаше,толкова повече я харесваше и мечтаеше да е в прегръдките му. Беше сгрешил,беше глупак преди години,но щеше да се бори за шанс. Искаше да си я върне,да бъдат щастливи заедно...и един ден тя щеше да носи името Панси Малфой. Обещаваше си. Заклеваше се в цялото си семейство.

Глава седемнадесета

Смразяваща истина

В това време Том разговаряше с няколко колеги в учителската зала и от време на време леко се усмихваше и витаеше някъде другаде. Всички подозираха,че крие нещо и навярно се среща с някоя жена,но не бяха сигурни и си останаха само с клюките и предположенията. Колегите му му обясняваха нещо и той кимаше мълачаливо,когато в стаята влетя префекта на Слидерин Андрю Сет и го накара да се върне тук.
-Професор Риддъл,търсят ви долу в задната градина.
Младежът остана много изненадан а колегите бяха улисани в други разговори вече и дори не обърнаха внимание.
-Кой? И защо,Сет?
-Нямам представа,но било спешно.
Том с недоумение напълно залата и се отправи малко любопитен кум градината. Нямаше приятели и близки освен в училището,странно беше,че който и да било го познава извън него. Освен Мадам Фриик,но тя в момента беше на работа.
Когато стигна до мястото забеляза дребн,слаба женска фигрука,която се приближи бавно към него. Жената беше с насълзени очи,възрастна с доста грозновато и грубо лице. Сивата й коса бе хваната с черна панделка а пред половината й лице се спускаше тъмен воал. Изглеждаше трагично отчаяни и тъжна,но и развълнувана. Том потрепери от някакъв странен ужас щом срещна воднистите й,сиви очи.
-Мога ли да ви помогна с нещо,госпожо? Коя сте вие?
-Здравей,Том-тихо каза жената...Боже..наистина си порастнал. Та ти си вече мъж,я се погледни!
Тя пристъпи към него и протегна костеливата си ръка за да докосне лицето му,но момчето се отдръпна назад.
-От къде знаете името ми?
-О,Том..толкова приличаш на баща си...-проплака жената и той я изгледа с недоумения и се начумери
-Обяснете ми за какво говорите. Аз нямам родители...и ако това е шега,не е забавна!
-Трябва да ме изслушаш,моля те. Аз съм...майка ти.
Младежът застина обзет от хладни тръпки и ужас. Невярващо поклати глава и сведе поглед,сякаш очакваше тази жена да е мираж и да си иде. Не беше възможно,не биваше да е възможно...
Сигурно бе някаква нелепа грешка. Майка му не можеше да си позволи да дойде тук след толкова години,та тя дори навярно го беше забравила! Може би сънуваше ужасен кошмар.
-Не е вярно-отсече той-шега е,нали?
Жената избухне в плач и се опита отново да го докосне с трепереща ръка.
-Истина е,кълна се. Аз съм ти майка. Казвам се Меропа Гонт. А дядо ти се казваше Мерсволуко. Чистокръвен наследник на Слидерин.
Том все още гледаше вцепенен и клатеше глава недоверчиво.
-Не ме докосвай,ясно ли е?-процепи внезапно през зъби той-ако наистина си моя майка как смееш да идваш тук!
Той я изгледа с нескрита омраза и ненавист-ти си ме изоствила! Ако те е било грижа за мен ,никога не би го сторила! Коя си ти всъщност,кой е баща ми?!
-Баща ти е мъгъл. Трябва да ти разкажа всичко. Не исках да те оставям,но не можех да се грижа за теб. Нямах никой,който да ме подкрепи и да ми помогне.
Том чу най-ясно от всичко това за баща си...думата ''мъгъл'' се вразя в ума му като острие на нож,готов да разкъса всяка плът до която се докосне.
Значи носеше мъгълска кръв...беше свързан с онези отвратително изверги,които го бяха тормозили и унижавали в сиропиталището. А те бяха долно и мръсни мъгълски създания,които мачкаха всеки по-различен от тях. Том ги мразеше и с годините това не се промени,тя бяха превърнали първите му единайсет години в Ад. Но същевременно във вените му течеше и кръвта на самия Слидерин. Нелепа комбинация,която взаимно се самоизключваше. Почувства се специален и могъщ,но и едновременно с това омърсен и долен.. Погледна пак майка си с леден поглед и безчувствено нареди:
-Кажи ми всичко. Кажи защо чистокръвна от велик род като теб е преспала с един нещастен мъгъл?
Майка му го изгледа съкрушена и пак заплака.
-Не говори така,Том. Аз го обичах,моля те,чуй ме. Живеех заедно с дядо ти и вуйчо ти в една стара къща в едно селце. Двамата бяха пропиляли цялото богатство на Слидерин и тънехме в бедност и мизерия. Дядо ти ме третираше като слугиня а вуйчо ти ме тормозеше и се опитваше да ме злепостява и клевети и то постоянно. Бяха сама и нещастна. Единственото хубаво нещо в този живота ми беше баща ти.
Но той не ме обичаше,дори не ме забелязваше по този начин. Бях мълчалива,грозна и свита. А той-красив,самоуверен и уважаван. Боеше се от семейството ми,защото са магъосници и баща му и моя се мразеха.
Можех само да го гледам и да мечтая. Понякога заставах на прозореца и го чаках да мине покрай къщата ни връщайки се от разходка с коня си. Тъгувах и страдах всеки ден. Исках само да ме обича,нищо повече. И един ден реших да му дам любовен елексир. Бях отчаяна,мислех,че заслужавам тази любов...нямах си нищо и никого,нямах си приятели,красота и радост.
Изчаках го да мине покрай къщата и му предложих да си пийне малко вода след дългата езда. С него си говорехме понякога,той смяташе,че съм добра,но излизаше с другите момичета от селото-красивите и богатите. На мен понякога ми говореше за тях,споделяше ми вълненията си а аз умирах от болка.
И той се съгласи и пи от водата с отварата. След няколко дни подейства. Влюби се лудо в мен и избягахме заедно в съседното село.
Баща му полудял от ярост,както и моя и започнала да се обвиняват за това взаимно като станали истински врагове.
С баща ти бяхме щастливи,но само в началото. Аз почувствах вина,че го мамя така и спрях да му давам елексира. Вече бях бременна с теб,когато той ме напусне и се върна при баща си.
По онова време били затворили татко в Азкабан и когато го пуснали се надявам вече да съм се върнала. Но заварил само порутената вече къща и се разболял от мъка. Не можех да се върна там,дори да исках...той нямаше да понесе,че нося детето на един мъгъл. И дори не успях да ида на погребението му. Вуйчо ти пък продал и последните ни вещи пропивайки ги в някоя кръчма и оттогава никой не го виждал. Оставих те в сиропиталището и години наред се скитах без път и посока. Но сега реших да се върна...искам да ми простиш,моля те...Съжалявам.
Том мълчеше със стискани юмруци. Не беше за вярване колко е нагла тази жена. Да идва тук след всичко случило се...да го моли,да плаче и да очаква прошка. Беше още по отвратен щом чу целия разказ. Освен,че се оказа син да долен мъгъл,беше плод на една измамна любов и целият му род се състоеше от пълни отрепки....по-лошо нямаше на къде. Той се развика побеснял със яростно зачервено лице:
Ти си напълно луда да очакваш да ти простя! Появил съм се заради една глупава отвара! Всички сте били боклуци и нищожества. И дядо ми,и ти и вуйчо ми...а сигурно и мъгълския ми баща! Бях по-щастлив като не знаех нищо от това! Няма да ти простя никога!
-Но аз го обичах!
-Той теб не,тогава за какво говорим изобщо? Каква любов е да караш някой да те обича насила и да го заблуждаваш?! Каква обич е да зарежеш сина си...? Ти си по-лоша от него,въпреки,че той те е зарязал...роден съм от една долна лъжа!!!! Мразя те!!!!!
Жената се свлече безжизнено на тревата и зарида,но Том дори не трепна а усещаше как се изпълва с огромна ярост и болка. В неговите очи тя беше чудовище,не майка. Идеше му да я убие още сега.
Усети,че любовта вече изглежда като някакъв мираж и бавно се стопява. Омразата го заслепяваше. Знаеше,че не биваше да допуска това проклети чувство на слабост,което погубва и заблуждава. Любовта беше глупава илюзия и маска на чистия егоизъм.....и Том трябваше да предположи,че винаги ще е това.
Майка ми беше егоистка,това,което бе сторила не беше любов...а глупав опит да се меси е нещата,които не са нейна работа за да нахрани демона на ниското си самочувствие като подчини друг човек на нейната воля. Нима това можеше да се нарече любов? Явно в крайна сметка трябваше да си остана какъвто беше,сигурно любовта винаги свършваше с егоизъм и лудост и щастието беше само поредната й маска. Сега разбра,че това е чувството,което може да те убие дори по-истински и от смъртта. Да те превърне в напълно несъзнателен човек. Искаше да я махне от себе си и да я държи далеч завинаги....преди да е погубила и него.
-Том,моля те...изслушай ме..бих чакала цял живот за твоята прошка,сине...
-Не искам да те виждам,махай се!!!! Не желея до себе си такива долни отрепки...за мен родителите ми са мъртви и така ще е завинаги!
Жената понечи да стане плачейки безутешно,но Риддъл хукна бързо към замъка и се затвори е общата стая като погледна огромното огледало на стената. Искаше му се да се махне,да не съществува изпитвайки толкова болка и разочарование. Сякаш внезапно се почувства като жив труп от който са изсмукали всичкото щастие.
Вгледа се в отражението си и изпита омраза и към самия себе си. Не искаше вече да вижда човека отсреща,не искаше да бъде роб на човешката мъка и безслие срещу които понякога няма лек.
Том стисна силно юмрук и с всичка сила удари отражението си в огледалото. То се пропука на парченца и той пак се огледа.
Почувства се разкъсан също като парчетата огледало,прииска му се да се счупи,да изчезне всяка болка,всеки спомен от човешкото му ужасно съществуване.
Отново за засили с юмрук и го запрати към пукнатото огледало...после пак..и пак...докато цялата му ръка не стана в кръв.
Не го болеше,не усещаше физическата болка,защото душевната го убиваше. Заудря за пореден път огледалото представяйки си,че обвивката му на нормално човешко същество просто изчезва като някакво привидение. Продължи да блъсна с юмруци докато цялото огледало не се раздроби на хиляди малки стъкълца. Отново си представи как човекът в него умира...завинаги. И на негово място се ражда нещо неуязвимо и могъщо,което не може да бъде наранено,унижени и пречупено.
Момчето сякаш усети тънък ясен гласец в съзнанието си да казва:
''Махни се,Том Риддъл,върви си с всичките си човешки болки,терзания и чувства. Ти си слаб,нямаш място тук! И не се връщай никога повече!''
Младежът отиде до дневника си и с все още окървавена ръка надраска небрежно:

Здравей,Евелин. Изникна нещо. Налага се да замина за неопределено време. Грижи се за себе си и бъди щастлива. Обичам те.
Затвори дневника и извади стария куфар изпод леглото си слагайки в него няколко мантии и доста книги. Не изчака да види дали Панси ще отговори,искаше да се махне оттук още сега. И имаше усещето,че пише и чувства думата ''Обичам те'' за последен път.
Панси прочете написаното чак след два часа ,понеже беше в библиотеката. Разртевожи се много и се зачуди защо Том й сервира това толкова спонтанно. Още същия ден отиде в неговото време като си направи магията за невидимост на която той я беше учил и обиколи целия замък и двор.
Нямаше го. И Панси усети,че наистина е заминал...тръгнал си е от ''Хогуортс'',от всичко познато до сега....от нея. И то не за ден,два,седмица,месец или година.
А за много,много по-дълго....

КРАЙ на Първа част[/i]
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2012 2:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

Втора част
1

В имението Малфой се случаваше нещо необичайно за малкия Сетелиал.
От както се беше родил си имаше своите странности,обичаше да си играе сам,не говореше много и беше потаен. Не общуваше много и с родителите си,чувстваше се някак нещастен и неразбран...но не и днес.
Малкото момче се беше надвесило над една змия в задния двор на приказната градина осеяна с розови храсти и с възторг разбираше,че може да си говори с нея...но не се боеше. Беше доста странно,но той някак се чувстваше специален. За първи път. Взираше се във влечугото с блеснали от радост черни очи...
Толкова беше запленен,че не чу тропането на токчетата откъм имението.
Тропането се усили и момчето се сепна,но беше късно да скирие случващото се.
-Божичко! Сет,миличък....ти умееш да говориш змийски!..-прошепна ужасено красивата жена с елегантна черна рокля и обувки на висок ток,която беше дошла-Драко,ела веднага!
-Недей,мамо...не му казвай-замоли се момченцето и погледна майка си уплашено. Ще ме накаже.
-Що за глупости,кога баща ти не е наказвал? Той те глези постоянно. Но трябва да знае,това е доста особена дарба.
-Лошо ли е да мога такова нещо?
-Ами..не,скъпи..но е малко опасно и странно.
Драко Малфой беше дотичал а наметалото му се вееше зад него от хладния септемврийски вятър. Жена му веднага му разказа случилото се и той малко пребледня.
-Сет,ако обичаш ни остави насаме с майка ти.
Момчето се разтревожи и се отдалечи с неохота. Дано да не се караха сега заради него. Мразеше да ги вижда как се карат а те често го правеха.
Понякога си мислеше,че изобщо не се обичат и това малко го натъжаваше.
Баща му винаги го глезеше,купуваше му скъпи подаръци и го водеше къде ли не,но никога не показваше истинска бащинска обич,не го прегръщаше,не му четеше приказки...
Майка му беше точно обратното,огръщаше го с нежност и внимание и момчето я обичаше повече...но понякога чувстваше,че е нещастна и иска да си иде завинаги и постояно бе умислена за нещо.
-Съзнаваш ли колко е опасно да владее такова нещо?-запита пребледнмял Драко
-Да. Но какво можем да сторим? Той е наш син,трябва да го приемем.
-Панси! Нали знаеш,че Лорд Волдемор също е змиеуст....как да приема,че Сет има същата дарба като това чудовище?! С радост се отказах да му служа и сега ще направя всичко за да го унищожа заедно с екипа си. Не искам сина ми да притежва нещо подобно!
-И аз,но трябва да се примирим. Какаво можем да сторим...нима мислилш,че сина ни може да последва примера на Волдемор??!-жената невярващо погледна мъжа си
-Не знам. Но ти казах,че не биваше да го приемаме,когато го намерихме пред вратата си преди години. Не знаем кой е,от къде идва....
-Недей да започваш пак! Сега е наш син и няма значение от къде е дошъл.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Съб Авг 11, 2012 6:52 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

2

Панси Паркинсън седеше на леглото в спалнята. Днес беше неделя.
Деня в който,Драко си беше вкъщи и винаги я отменяше в приготвянето на закуската. Жената още сънена, с копринена черна нощница разтърка очи.
Спомни си как навремето й беше заявил,че ще бъдат заедно,ще се бори за нея. И думите му се сбъднаха. Година след като завършиха допълнителния осми курс,се ожениха. Драко направи всичко въжможно да я направи най-щастливата жена на света.
Но тя не беше и никога не можеше да бъде....
Знаеше добре защо се бе омъжила за него. Искаше да забрави,искаше да избяга и да се скрие от изпепеляващата силна любов,която я бе връхлетяла....една мечтана,странна,но обречена любов в лицето на един човек,който просто си замина. Изчезна далеч без да я потърси повече. Оттогава бяха изминали около седем години.
Първата година,преди да се омъжи за Малфой,Панси се надяваше да получи вести от онзи човек-любовта на живота й на име Том Риддъл.
Всяка вечер отваряше дневника чрез който общуваха,всеки ден отиваше с помоща на времевърта петдесет години назад,в неговото време,обикаляше целия замък,търсеше го,чакаше го....но напразно. Той повече не й писа,не се появи...
Тя дори не знаеше дали все още е жив и какво се е случило. Дали бе решил да поеме окончателно по пътя на черните изкуства или си беше намерил друга по-красива любов и сега бе щастлив и семеен?
Не можеше да предположи. Но пред себе си признаваше,че не е спряла да го обича. Мислеше за него,мечтаеше за гласа му,красивите тъмни очи,дългите разговори и разходки....
Когато целуваше Драко и му даваше тялото си,се опитваше да си представи,че това е нейния любим.
Беше се отдала на Том Риддъл един единствен път преди толкова години,но още помнеше целувките и ръцете му по кожата й,още сърцето й принадлежеше само на него.
Драко никога нямаше да го замести. Панси страдаше,че не може да го обикне,защото той бе станал добър,внимателен и мил човек. Заряза черните изкуства,обърна се срещу Лорда и организира свои екип от елитни аврори в това число и Хари Потър,с които един ден да го разгроми напълно. Жената изпитваше към него привързаност,симпатия,физическо привличане и дълбоко приятелство....но това не бе достатъчно да го обича истински.
А и още беше гузна и се боеше от мрачната истина,която криеше от него...
Момченцето Сет не беше негов син и той добре го знаеше,но смяташе,че някой го е оставил пред имението им една ветровита нощ и е сираче за което не се знае абсолютно нищо. Отгледа го като собствено дете.
Ала всъщност Панси беше инсценирала оставянето пред техните порти и малкия Сет остана един наистина ярък,прекрасен и вечен спомен,който виждаше всеки ден....един истински неповторим спомен и плод на силна любов. Той бе нейн син и на Том Риддъл.
И му беше одрал кожата. Имаше същото бледо лице,същия тъмен замислен поглед и черна коса....а сега и се оказа,че владее неговата дарба. Панси потръпна от ужас при мисълта,че Драко беше сравнил дарбата с тази на Волдемор. Какво общо можеше да има той с нейния Сет? Категорично нищо.
Жената продължаваше да пази меладъона подарен й от Том изпитан с неговото име,но го държеше в една тайна кутия за бижута заедно с дневника и времевърта. Понякога отново го отваряше с надежда,но той си оставаше все така празен. Нямаше смисъл да се връща пак в миналото,Том отдавна бе напуснал училището и явно нямаше намерение да се завърне....
Панси отново се потопи в прекрасните спомени с Том и те отново стоплиха тъжното й сърце. Каквото и да се бе случило,се надяваше да в жив и някой ден да я потърси. Просто дори за да го зърне за миг. Нямаше да му каже,че има син,защото щеше да разстрои много Драко разкривайки истината а и Том едва ли щеше да се заинтересова,него никога не биха го вълнували подобни неща и не желаеше семейство. Лошото беше,че и малкия Сет тънеше в заблуда, а това я убиваше....
Понякога й се искаше да му разкажа кой е баща му,да го потърсят заедно и тримата да станат едно прекрасно семейство. Но беше невъзжмоно,за това Панси се опитваше всяечски да погледне на Драко по друг начин и да го допусне до сърцето си истински....
Но то й диктуваше друго....
Жената бързо се облече с една изтънчена дантелена рокля,среши малиновочервената си коса и обу сандали на висок ток.
Макар и да се обличаше вече доста женствено и стилно,беше запазила обичта си към смяната на цвета на косата, на гърба й все още бяха татуираните черни криле,а на рамото-малката змия символ на Слидерин.
Драко харесваше тези две татуировки и когато се усамотяваха в спалнята отдадени на страстта и прокарваше ръце по изящния й гръб, винаги съзерцаваше с възхищение черните криле. Според него те я правеха още по-мистична и красива...
Може би за да я впечатли и да е по-интересен, той също си бе направил татуировка-дракон с разперени криле с увита около него змия и кацнал гарван на главата му. Беше си я татуирал на гърдите преди повече от две години.
Но това по никакъв начин не можеше да накара Панси да изпита любов към него. Единствено и само физическо привличане и някаква страст,която изразяваше,когато останат късно вечер насаме.
Те често се караха,защото нямаха никаква хармония помежду си,спореха за дреболии и имаха коренно различни виждания за доста неща,сякаш си пречеха и единствено тази физическа страст успяваше да потуши скандалите и неразбирателството,тя беше най-доброто средство за сдобряване.
Панси се чудеше сама на себе си как е могла да обича Драко като ученичка,той изобщо не беше за нея....
И въпреки,че се опитваше да поддържа щастлив семеен живот с този мъж,добре знаеше за кой наистина мечтае и копнее....
Понякога дълго гледаше дневника и щом се увери,че няма никой се оставяше скръбта да я погълне и плачеше с часове....
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Нед Авг 19, 2012 4:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

3

Панси се облече с разкошната си нова, данталена рокля украсена с червена подплата,среши дългата си червена коса,върза я на висока опашка като остави бретона да й пада през лицето, и си сложи светло червено червило. Подчерта тъмните си очи с молив и излезе от стаята.
Имението на съпруга й беше обзведено със стилни мебели от светла кожена тапицерия,тъпетите на стените бяха изрисувани със средновековни странни символи,а хола и спалните имаха красиви кристални полилей със златисти орнаменти.
Стаите и на двата етажа бяха около седем,доста обширни и луксозни. В банята вместо вана имаха малък мраморен басейн,който бълваше всякакви ароманти масла. От вън имението изглеждаше далеч по-мрачно и зловещо и от двете страни на входната врата бяха сложени каменни статуи на някакви демонични създания а по покритите на отделните малки кулички винаги кацаха нощем гарвани и бухали.
Малкият Сетилиал ги обожаваше и от известно време мрънкаше на баща си да му купи гарван или прилеп за домашно животно,но той все му отказваше. Драко не понасяше други животни освен сови и риби.
В огромния хол с камина на един от рафтовете бе разположен стъклен аквариум пълен с черни красиви рибки,които мъжът обичаше да съзерцава,носеха му спокойствие и хармония.
Той угаждаше за всичко друго на сина си,но по отношение на животните винаги имаха разногласия.
Панси пък беше неутрална,искаше просто мир в къщата.
Жената заслиза със сребритите си токчета с увити декоративни змии около тях по мраморните стълби и се оправи към трапезарията.
Когато стигна,видя,че масата вече е отрупана с богата закуска и на нея са насядали свекър и свекърва й,семейство Нот заедно с малкия си син,връстник на Сетелил, Емориал Блек заедно с жена си и дъщера си Шарлота,която сега беше във втори курс и любимата леля на Драко-Белатрикс. Тя бе освободена от Азкабан съвсем скоро и Малфой бяха устроили тържество по случая. Жената вече не си помисляше за предишните дела,но си беше все така злобничка и с напредването на възрастта бе станала и много заядлива и недоволна от всичко. Тя никак не харесваше Панси. Луциус и Нарциса също.
Не я намираха за подходяща за сина й,смятаха я за прекалено ексцентрична,но глуповата. Всичките роднини на момчето я гледаха с лошо око,което я караше още повече да се чувства не на място. Те бяха все богати,изискани и велики родове а тя някак не се вписваше в тази графа. За това беше щастлива,когато всички си тръгнат по къщите и остане само с мъжа си и детето си.
Единствено семейство Блек я смятаха за симпатична. През годините Нарциса бе признала,че Емориал и Драко са полубратя и всичко бяха приели това. Двамата вече се разбираха добре а малката Шарлота много обичаше да си играе със Сетелиал и го учеше на разни хитринки в магиите.
Беше малко своенравна и правеше поразии както може,но винаги успяваше да се измъкне. Семейство Нот бяха доста близки с Драко,защото Теодор му бе приятел още от детинство,но също не намираха Панси за правилен избор. Намекваха го понякога,но по-тактично. Сина им Авеал си играеше често с техния,но беше доста по-буен и шумен и малкия Малфой го намираше за досаден и не гореше от желание да са приятели.
Панси тихо поздрави всички и Нарциса не пропусна да направи малко злобен коментар:
- По принцип мисля,че домакинята на къщата е редно да се занимава със закуската.
Панси не отоговори като се опита да не се ядосва и целуна мъжа си по устните без да се смущава от останалите, при което Нарциса се намръщи и изсумтя недоволно.
-Оставете госпожата,тя е заета да си прави по цял ден тоалета и да се гримира-изкиска се Белатрикс и Драко рече раздразнено
-Жена ми си има и други ангажименти. Няма лошо веднъж и е аз да я отменя със закуската,престанете!
А и ви събрах тук за да ви съобщя нещо.
Заедно с екипа ми елитни магъосници и добре подтогвени аврори заминаваме за известно време. Открихме къде се намира петия хоркрукс и се налага да го унищожим бързо и да тръгнем отново по следите на Волдемор.
-Как можа Драко…как може да забиеш нож в гърба на всички ни преди години. Заради теб половината от нас вече не служим на Лорда и той е съвсем сам…имахме цели и идеали..защо се промени?-говореше баща му с ужас в очите
-И сега си редом с Потър в тази битка…това е истински срам.-обади се Белатрикс-собствения ми племенник….
-Не желая да повтарям,че това е мой избор. Не искам този изрод повече да набира последователи и да завлича надолу толкова хора. Не искам да съм част от тези безумния. И лелъо,ясно ми е защо винаги му служеше толкова отдадено. Но не мисля,че трябваше да губиш себе си така,само защото беше лудо влюбена в едно чудовище,което няма чувства и е празно отвътре!
-Замълчи-изсъска жената и изгледа Драко бясно-какво знаеш ти…?
-Достатъчно. И така,семейство и приятели,това е положението. Заминавам. И ще помоля да се отбивате тук за да помагате на жена ми в грижите за Сет. Без възражения,майко.
-Няма нужда,скъпи сама ще се оправя.-уплашено рече Панси при мисълта да търпи тези усойници докато мъжа й отсъства.
-Добре-отзоваха се Емориал и Теодор-няма проблем,децата се разбират добре,тъкмо ще си играят.
-Супер-с дяволито пламъче се засмя Шарлота-тези дребосъци ще са в добри ръце
-Ужас-прошепна Сет и се плесна по челото-ужас…
-Заминавам още утре. Хари ще дойде да ме вземе и после ще се срещнем с останалите за да се магипортираме до мястото.
-Хари?!-една не припадна от изненада Теодор-вече сте на малки имена? Още малко ще започнете да си ходите на гости…
-Всъщност,тази вечер съм поканил семейството му,заедно с децата.
-О,Боже-едва успя да каже само Нарциса и усети,че й прилошава.
-Татко,наистина ли тази вечер ще се запозня с Албус Сивиръс,Джейс Сисиус и Лили?-някак се оживи Сет-ти си ми разказвал доста за тях.
-Сигурно са същите като ужасния си баща-изкоментира някак високомерно малката Шарлот
-Миличка,не говори така. Джеймс Сириус е кръстен на дядо ти,който беше достоен човек…преди да бъде убит-каза Емориал като стрелна с омразен поглед Белатрикс. Бяха решили да не разказват на децата доста от истините свързани с техния род.
Емориал никога нямаше да прости,че тя е убила собствените му баща и с доста усилия се хранеше на една сама с нея без да я удуши.
Сет продължи да разпитва за малките Потър усещайки силно любопитство.
Никога до сега не се беше вълнувал толкова. По принцип не обичаше да си играе с деца и не му пукаше кой знае колко ако се запознае с някой. Но факта,че баща му сега работи в екип с един от големите си врагове на времето и ще се запознае с децата на прочутия Потър го правеше крайно щастлив. Нямаше търпение да ги види,да разбере какви са като характер….
До колкото знаеше и Хари Потър беше змиеуст и момчето някак го уважаваше за това. Знаеше ,че и Волдемор е такъв и малко се плашеше. Детето беше злорадо поякога и криеше чувствата и емоциите си, ала не искаше да е свързван по някакъв начин с онзи,който е избил толкова невинни и е сторил толкова голямо зло на техния свят. Молеше се баща му и Потър да го унищожат за да живеят всички спокойно.
Не желаеше и неговото поколение да преживее същия кошмар…
Въпреки,че понякога му се искаше да разбере нещо повече за Волдемор…каква е първопричината да е такъв,какъв е бил преди…кой е бил преди.
Ала не се усмеляваше да попита дори майка си. Въпреки,че името му всяваше страх,детето го изричаше без притеснение,сякаш е толкова безобидно. Имаше някакво усещане,че зад този черен магъосник се крие нещо съвсем нормално,което е загърбил. Как искаше да научи! А не знаеше от къде…

Панси Паркинсън
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 20, 2012 12:34 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

4


В осем вечерта на масата в трапезарията на семейство Малфой бяха наредени на красиви сребърна блюда многобройно деликатеси, десерти,салите и подбрани вина. Семейството си имаше домашно духче,което обикновено се грижеше за къщната работа,но съпрузите предпочитаха с готвенето да се заемат те. Панси можеше да признае,че хич не я бива в това,но мъжът й проявяваше разбиране и винаги с желание си изяждаше всичко приготвено от нея.
Тази вечер тя бе решила да се постарае да приготви истинска,изтънчена и ядлива вечеря помагайки си с една готварска книга.
Драко и малкия Сет оглеждаха масата с доволно изражение. Панси отново се беше нагласила с официална черна рокля а на глава си беше сложила малка шапчица.
На врата се позвъни и домакинята веднага изтича да отвори придружена от Сет,който доста се вълнуваше.
Когато Панси отвори мраморната вратата пред нея застана красива рижа жена също облечена доста стилно прегърната от ухилен очилат мъж.
Семейство Потър любезно поздравиха и влязоха следвани от трите си деца.
Пръв крачеше Албус Сивиръс,след него Джеймс Сириус и най-накрая малко срамежливо присъпваше малката Лили Потър.
-Заповяайте,настанявайте се-приветства ги Драко и гостите седнаха на столовете с възхитени погледи към вечерята
-Сама ли приготви всичко това,Панси?-запита Джини усмихната
-Е,не е кой знае какво-смути се малко другата жена
-Джини не е фенка на кухнята-обади се Хари-понякога аз правя закуска
-О,познато засмя се-Драко-но сме им се врекли във вярност и готвят не готвят,трябва да ги обичаме!
-Правилно-кимна Хари и подкани трите си деца-какво мълчите,запознайте се с малкия Сет,знаете ли колко е слушал за вас?
-И ние сме чували за теб-рече Албус Сивиръс-приятно ми е,Сет.
Момчетата се здрависаха,после малкия Малфой се запозна и с Джеймс а накрая подаде ръка и на Лили.
Тя плахо я подаде и малко се изчерви.
Сет забеляза,че никога до сега не е виждал толкова слънчево момиче,с толкова огнена коса и чисти,будни очи…доста странна му се струваше.
Лили пък до сега не бе виждали толкова потайно и бледо момче и сега с интерес следеше реакцията му като се надяваше да не се е изложило някак.
-Защо си толкова блед?-запита направо тя
-Ами..-започна някак озадачено той-така съм се родил а и не обичам да излизам на слънце.
-Аз пък мразя тъмнината и студа-рече Лили все още загледана в Сет
-Обожавам ги!-откровен беше той и му се стори,че това момиче наистина е толкова странно и различно от него…но някак интересно-искате ли да ви покажа стаята си?
-Даа-кимнаха трите деца и момчето ги поведе му стълбите към горния етаж
-Май добре се разбират-отбеляза доволно Панси и се заприказва нещо с възрастните
Горе децата играха на избухващи карти и криеница и така времето неусетно отлетя и гостите се приготвиха да си тръгват. Хари извика трите си деца и след малко всички облечени в якетата си стояха на вратата. Джини и Панси си разменяха някакви рецепти за сладкиши,Драко и Хари обсъждаха предстоящото им заминаване сутринта и децата имаха възможност да си побъбрят още малко.
-Странен си-заключи Лили загледана в черните очи на Сет,кото леко го подразни. Не беше свикнал да е толкова забелязван и да го зяпат така.
-И ти-кимна той-много си весела,прекалено…
-Нима това е лошо?
-Не…но просто..не знам…все едно-смотолеви Сет-не съм виждала толкова весело момиче
-А аз толкова замислено и особено момче. Такова бледо лице…-момичето плахо посегна към лицето му за да го докосне,но той уплашено се отдръпна-извинявай…
-Не обичам да се доближават много до мен,освен майка ми. Малко е бебешко,но съм си такъв.
-Е,голяма работа-махна нехано с ръка Албус Сивиръс-всеки е различен.
-Тръгваме!-оповести Хари и отвори вратата здрависвайки се с Драко и Панси-до утре,ще съм тук в седем сутринта. Вечерята беше чудесна. Надявам се и моята жена да е взела рецептите и да ме погащава скоро така. Да си живи и здрави готварските книги!
Джини и Панси му метнаха малко намусени погледи а Драко се подхикна.
-До скоро,Сет-казаха братята Потър
-Чао,страннико-усмихна се Лили с възможно най-слънчевата усмивка,която Сет бе виждал в живота си
-Чао,чудачке-отвърне той като леко се засмя и я погледна за последно докато накрая врата не се затвори.
Момчето известно време стоя загледан в пространството и от унеса му го изкара Драко
-Добре ли си ,миличък?
-Да,татко. Всичко е наред….
И моля те,внимавай на това опасно пътешествие. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Драко прегърна сина си и го успокои,въпреки,че самия той бе доста притеснен като знаеше какво му предстои.
След малко тримата си легнаха,но Сет дълго не можа да заспи обзет от тревоги за мисията на баща си и ужасното любопитство дали пак ще види Лили Потър. В нея имаше нещо толкова непознато,странно и положително…
Когато семейство Потър се магипортираха вкъщи и се приготвиха за сън,Джеймс Сириус започна да подкача сестра си относно Сет Малфой и момичето само му хвърляше ядни погледи.
-Хареса си го,хареса си го…-напяваше като се фръцкаше смешно
-Не е вярно! Освен това беше някак стряскащ…мълчалив. А и не го познавам почти!
-Цуни гуни-започна пак я дразни момчето-сега ще сънуваш цуни-гуни със Сет
-Не си измисляй-кресна тя и го подгони
-Какво сте се разлудували толкова късно?-скара се малко Джини
-Джеймс ме дразни и говори глупости!-олпака се Лили
-Ако си измислям,защо ми се връзваш-засмя се малкия Потър и Джини му каза да престане и той се кротна, но пак припяваше тихичко.
Лили си легна в стаята и въздъхна. Братята й понякога бяха непоносими. Но се замисли…
Защо така се издразни,щом не е истина?
Сет беше много мистериозно момче и нещо в него я озадачаваше,но искаше да го види пак…
Заспа след един час,но в съзнанието й постоянно се появаха въпроси свързани с това момче…


****

На сутринта Панси и Сет изпратиха Драко с пожелание за късмет и една силна прегръдка,след което жена му го целуна и Малфой се магипортира.
Деня премина в упражнения на способностите на Сет и разговори за предстоящото му отиване в училище. Момето мечтаеше за този миг от години,само го притесняваше,че ще е пълно с хора а той не беше фен на общуването в компания и не знаеше как ще се адаптира изобщо. Попита майка си когато може да види пак децата на Потър,но тя нямаше представа къде живят и това доста разочарова Сет.
Следобяд на гости дойдоха Шарлота Блек и Аваел Нот и поискаха да си играят със Сет. Той не беше в настроение но прие от любезност. Не ги харесваше и двамата. Бяха прекалено натрапчиви и се мислеха за велики а момчето се дразнеше да излишното перчене. Децата на Потър бяха поносими,дори забавни и би искал да си играе по-често с тях.
-Значи снощи Потърови са ви гостували?-с презрение запита Шарлот-ужас
-Готини са,даже много-рече Сет и другите двама го изгледаха странно- а Лили Потър е и много мила и весела.
-И от кога това е забавно и яко?-изсумтя Нот-сигурно е някоя тъпа лигла
Сет го изгледа на кръв и леко го бутна по рамото докато си проправяше път да иде в градината.
-Не я обиждай,ясно? Дори не си я виждал.
-Ее,не ми и трябва…. явно на тебе ти е взела акъла. Ама като идеш в Слидерин,да не мислиш,че ще е много щастлива? Тя сигурно ще е в Грифиндор или Рейвънклоу. Просто сте от друи класи…
-За мен това няма значение-рече Сет-хората са равни и татко ме е учил на това от малък.
-Ха,той на твоите години е мразел бащата на Лили и са били врагове и винаги е бил над нивото на Потър.
Няма равество в тоя свят,Сет. Порастни вече.
-Прав е-кимна Шарлот-дори вече нашите и баща ти да не са смъртожадни,винаги ще са на друго ниво…винаги ще има разногласия…
-Не ми пука,аз няма да стана такъв!
Децата се скараха и след малко гостенчетата си тръгнаха. Сет се зарадва и отиде да търси змии в градината.
В това време Панси,разчистваше спалнята и неволно се натъкна отново на кутията си с дневника ,медалъона и времевърта и я отвори.
За момент отново се потопи в спомени и отвори дневника докосвайки страниците му с въздишка…
Изведнъж без изобщо да очаква на първата страница се появи надпис….
Жената разтърка очи и едва не припадна от шок.
Цели седем години,всеки път щом го отвори винаги бе празен,изпълнен с една мрачна обреченост като сърцето й…но днес…днес се беше случило нещо толкова невероятно. След толкова време,някой се беше свързал с нея…а именно той-единственият и вечния в нейното съзнание и сърце.
Надписът беше кратък,изписан с така познатия красив почерк.
Здравей,Евелин,там ли си?
И тогава Панси разбра. Разбра,че този кратък,на пръв поглед незначителен надпис е нещо много повече от поздрав. Това беше дълго чаканото от нея завръщане на най-голямата й, единствена любов-Том Риддъл.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пон Авг 20, 2012 1:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

5

Панси с треперещи ръце взе мастилницата си и потопи перото в нея. Трябваха й петнайсет минути да осмисли това,което беше случило…
Не беше за вярване,че Том се беше завърнал след толкова години и все още я помнеше,казваше й Евелин. Това бе второто име на Панси с което се обръщаше към нея само той. Единствено той.
Жената все още с треперещи ръце написа светкавично

Том!!! Тук съм! Как си,къде беше толкова години и нямах никакви вести от теб….кажи ми,моля те.

Дълго е за обяснение,реших да се махна за известно време,защото научих доста неща….и ми трябваше време….

Седем години не ме потърси! Защо поне не написа,че си добре….цяла година те чаках.

Нямах възможност,Евелин. Но сега съм тук,върнах се и ще започвам скоро работа на Мракон-Али. Как е твоят живот,какво се случва с теб?

Мисля,че трябва да поговорим наживо,още сега. Къде си?! Още пазя времевърта,мога да дойде веднага.
В Хогуортс съм за да си взема едни неща,които забравих. Но тази вечер се махам оттам. Завинаги. Ела,щом искаш…но да знаеш,че нямам много време!

Панси застина. Начина по който й пишеше все едно излъчваше някакъв хлад и равнодушност,сякап това не беше нейния нежен,мил и прекрасен Том,който помнеше. Не се зарадва,че отново си пишат…какво се бе случило с него за тези седем години?
Жената слезе долу и завари Сет да си играе сам. Обясни му,че не бива в спалнята й,защото ще поспи няколко часа и го помоли да не излиза извън градината. Момченцето обеща и продължи да си играе.
Панси се качи в спалнята,но заключи вратата за всеки случай. Взе времевърта и го сложи на врата си като леко го завъртя и отново усети,че пътува във времето със светкавична скорост.
Картините пред очите й идваха и си отиваха,но този път не обърка дестинацията,а попадна на правилното място от първия път.
Намери се в задната градина на училището и трескаво се заоглежда. Вълнуваше се по същия необясним,и силен начин по който и когато се срещна с Том за първи път.
Чу стъпки и усети чуждо присъствие. Обърна се.
Близо до нея стоеше той.
С черно наметало,висок,строен и все така красив и още по-възмъжал. С все същата черна коса и ослепително бледо лице. Но нещо се беше случило с очите му,вече не излъчваха онази искрица топлота….бяха студени,някак застинали и безизразни.
-Променила си се,вече не си момиче-отбеляза той и пристъпи към нея- Здравей,пак се срещаме.
-Том!-успя да промълви само тя. Искаше й се да се спусне към него,да го прегърне силно и да го целуне с цялата си нежност и любов.
Но нещата не бяха толкова прости. Той беше толкова далечен,променен…а тя омъжена от седем години за друг. Жената усети,че й се иска да заплаче и от мъка и от радост.
Приближи се към него и сдържано се здрависаха.
-Къде беше толкова години…?
-По света,изучавах онова,което ме влече и навлязох в дълбините му изцяло. Може би ще те разочаровам,но това винаги е бил моят път…освен това разбрах,че майка ми е жива и ми разказа доста неща,които ми повлияха. Не искам да съм просто човек,не искам да съм раним и слаб…презирам тези неща. Не знаш как съм се родил,не знаеш колко ужасни неща разбрах…
-Значи си избрал черните изкуства?-попита глухо Панси,въпреки,че това не я изненада толкова. Том винаги е бил привлечен от тях и дори тяхната любов не успя да го откъсне от тях.
-Да. И знам,че така е трябвало да стане. Мисля,че е съдба. Сега съм друг човек…дори не смятам,че скоро ще мога да се нарека такъв. Взех решение. И скоро ще направя първия хоркрукс.
-Не!-изпищя почти Панси-Том,да не си полудял…сам знаеш какво значи това! Трябва да пристъпиш принците си…как ще убиеш човек?! Не,това не може да си ти…
-Принципите при мен са нещо преходно. Способен съм вече на доста неща,промених се. Съжалявам,Евелин.
-Не,не съжаляваш-срязо го тя-винаги дълбоко в себе си явно си бил такъв…защо повярвах,че можеш да станеш друг…и любовта да надделее…
-Не споменавай тази дума…това е минало!
-Нима? Нима можеш да излъжеш себе си,че не ме обичаше,че не преживяхме най-прекрасните неща заедно… Не можеш да унищожиш сърцето си!
-Скоро ще мога! Искам нов живот. Любовта ме направи слаб и зависим. Не искам да обичам…не искам да допускам повече слабости. От това само пострадах накрая,стига толкова. Не знаеш какво ми разкри майка ми…ако ти разкажа би ме подкрепила. Но не искам да си спомням онова нейно посещение.
-Моля те,Том…размисли…кажи ми какво е станало..ще измислим друго решение…
-Ние? Стига! Няма ние,Евелин…
Сега съм АЗ и Ти. Двама човека,които просто се познават. Сърцето ми скоро ще забрави онази наша слабост.
-Нима това искаш? Нима искаш да забравиш мен и любовта ни..? Не може ли да е както преди..поне малко..да бъдем поне..приятели? Аз се омъжих…медудругото.
-Брей-засмя се Том-не си си губила времето явно. Кой е щастливеца?
-Драко Малфой.
Том я изгледа доста изненадан и някак усети,че дълбоко в себе си изгаря от ужасна болка и усеща как сърцето му започва да кърви…
Нима от всички мъже бе избрала именно онзи нагъл,самодоволен Драко,който си играеше с чувствата й? Онзи лиглъо с високо самочувствие без покритие. Том изпита някакъв гняв и пламенна ревност,но не го показа. Неговата Евелин сега беше женена за онзи идиот…
Не можеше да излъже себе си, още я обичаше…
Макар и да бе избрал този път и скоро да се опита да изкорени тази любов…една част от него винаги се връщаше към нея….и към спомените им.
Сега му се искаше да се сбогува с тази любов,да я изживее за последно преди да стане това,което искаше. И без да обмисля какво прави, той се приближи на сантиметри от Панси,придърпа я към себе си я целуна изпепеляващо и дълго.
Панси затвори очи и без да мисли за нищо друго се отдаде на момента и цялата любов,която бе съхранила към него отново пламна по онзи силен начин. Жената се върна в младежките си години и сега се чувстваше като онази влюбена до полуда ученичка…
Страхуваше се от реакцията си…не биваше да го допуска,не биваше да се отдава на тази любов,щом беше толкова обречена. Но сърцето й казваше друго.
Том спря да я целува и я погледна. В очите му сякаш се бе върнала онази искра от миналото. Сам знаеше,че е грешка и няма смисъл да продължава,но разума му успя да бъде надвит.
Риддъл я хвана за ръка и я поведе към замъка.
Прекосиха коридорите на първия етаж и стигнаха до онази тяхна тайна стая.
Той измагъоса врата и влязоха. Помещението бе все така красиво и просторно с летящи във въздуха свещи и цветя.
Том обви ръце около кръста на Панси и отново я целуна като с едната ръка започна да смъква презрамките на роклята й…
-Спри! За Бога…какво правим…
Аз съм омъжена…не трябва-мълвеше жената,но чувстваше,че не може да се противопостави и не иска.
-Аз скоро ще се сбогувам с всичко човешко и ще създам хоркрукси…нека живеем за момента.
-Как ще погледна Драко в очите…
-Обичаш ли го?-запита рязко Том с пронизващ поглед
-Той се промени,обича ме…мил е с мен…
-Обичаш ли го?
-Женени сме…-увърташе жената чувствайки,че вече не може да заповядва на сърцето си и целуна нежно Том-никога не съм спирала да обичам един човек. Теб! Обичам само теб!
-И аз…-прошепна Том и я освободи от черната рокля,която се смъкна на пода-през тези години те обичах все така силно,както,когато бяхме заедно…
Панси отново се остави не целувките и докосвания му като започна да откопчава черната му риза…
Не можеше да мисли трезво и разумно,не искаше да се връща при живота си в онова студено имение…
Понякога просто й идеше да зареже всичко и да последва Том,къде и да иде,какъвто и да стане…
Но нямаше как. Имаше син…техния син за който Риддъл не подозираше а дали трябваше да му каже?
Как ли щеше да реагира…
Жената спря да терзае с ума си с подобни въпроси и се отдаде изцяло на любовта на живота си.

****

Двамата с Том лежаха на мекото просторно легло с копринени завивки в стаята и се прегръщаха безмълвно. Обичаха се така,все едно не бяха изминали седем години откакто не се бяхме виждали. А знаеха,че е толкова обречено и скоро всичко ще е поредния спомен….
-Изневерих на съпруга си,наистина съм ужасен човек-отново се завайка Панси-сега тези угризения ще ме убият
-Все понякога прави нещо забранено,не си виновна само ти.-рече тихо Том и я целуна по челото-но все пак смятам,че Малфой не заслужава жена като теб.
-Кога смяташ да направиш първия хоркрукс?-уплашено запита Панси и се вгледа в любимия си
-Не знам,но ще е скоро…нека да не го обсъждаме. Когато дойде момента,ще ти кажа и навярно пак ще замина за известно време. Но в близката една година съм тук,ще можем да се виждаме,да си пишем…
-Но няма повече да спим заедно-твърдо рече Панси-трябва да останем приятели.
-Как? Смяташ ли,че ще можем…аз те обичам толкова много,искам те,мисля за теб,подлудяваш ме…какви приятели ще сме?
-А какво предлагаш…не мога да не те виждам тази една година,ще се побъркам.
-Нека продължим да се срещаме….знам,че е лудост,но и аз няма да издържа без теб.
Двамата пак се целунаха и Панси бързо се облече и обу високите си черни обувки с украшения сребърни змии.
-Трябва да се връщам вкъщи…Сет ме чака-изтърси тя,но после сложи ръка пред устата си.
Том я изгледа малко подозрително след което и той се облече,сложи си мантията и се приготви да излезе от стаята.
-Кой е Сет?
-Скоро ще ти кажа,не ме питай сега.
Влюбените се прегърнаха за последно и след малко тя изчезна с времевърта връщайки се в къщата на Малфой. Видя,че Сет още си играе съвсем спокойно и се усмихна облекчено. Отново я обзеха угризения какво причинява на Драко и тепърва ще му причинява. Но вече не можеше да се противопостави на сърцето си…никога повече.
Помисли си какво ли щеше да се случи,щом Том разбере,че Сет е негов син…и дали някога сина й щеше да й прости,че е крила истината от него? Дали Драко щеше да й прости всичко…
Замисли се. Едва ли…
Може би щом цялата истина излезе наяве, щеше да изчезне,щеше да е принудена да замине някъде далече от хората,които е наранила…или да застане зад Том Риддъл ..дори ако се наложи да приеме,че скоро той ще се превърне в чудовище.
Тя пак щеше да го обича,дори за миг си помисли,че ако се стигне до там би могла да стане като него,да изкорени доброто у себе си и да поеме по неговия път изпълнен с убиийства и мрак. Беше откачено,но…понякога мислеше,че само така би могла да бъде с човека,който обича и то завинаги. Вече не можеше да си представи живота без него,не и сега…
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Чет Авг 23, 2012 5:14 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

6

И тази вечер Панси за пореден път не спа вкъщи. За пореден път лъжеше сина,че има много работа в малкото си ателие и ще се забави. А момчето както винаги й вярваше. От както се беше завърнал Том Риддъл бурната и страстна любов между тях отново бе отключена като разрушителна стихия и двамата станаха крайна неразумни...сякаш бяха още ученици. Том се побъркваше ако няколко дни не може да я вижда...копнееше за всеки миг с нея,обичаше я толкова безумно,че отново започна да пада в капана на слабостта и да се колебае за хоркруксите...
Все пак накрая реши точно след осем месеца да убие един човек и да направи първия хоркрукс. Не биваше да се размеква толкова отново. Той имаше идеали и планове и дори Панси не можеше да го спре да се превърне в онова за което мечтае.
Жената все още не му беше казала,че имат син а и се боеше от реакцията му...
Тя полудяваше по Том всеки изминал ден...държеше се като напълно недекватна. Искаше да прекарва всеки ден и всяка нощ с него,беше толкова влюбена,чак плашещо обсебена. Когато се усамотяваха в малката му къща близо до Мракон-али,правеха си романтични вечери и се отдаваха един на друг отново и отново сякаш целия свят беше само мираж. Бяха болезнено влюбени един в друг а това още повече притесняваше Том. Тази лудост го объркваше за пореден път. Панси беше единствената успяла да стигне до човешкото у него,до сърцето му. Ама знаеше,че все някога всичко ще свърши...дори съвсем скоро.
И двамата бяха обречени на страдания,разделени завинаги...
Но факта,че са изживели толкова силно и неугасващо нещо им даваше шанс за щастливи спомени. Правеше ги хора докоснали се до най-красивото нещо на света. И можеха да се нарекат не съвсем обречени...
Дните минаваха и времето летеше толкова ужасно и неусетно.
Деня до първото убийство на Том наближаваше. Беше избрал невероятен кръст с черен камък за свой първи хоркрукс принадлежал на бабата на Дъмбълдор. Говореше,че този кръст е урочасан преди години и всеки докоснал се до него вижда духа на жената и лешояди около нея а после полудявал и се самоубивал....
Том естествено, беше направил защитни заклинания и това не му влияеше. Кръста бе у него и търпеливо чакаше...
Денят най-сетне дойде. За своя жертва беше избрал най-обикновена баба вещица,която скоро и без това щеше да умре от старост. Дълбоко в себе си той нямаше нужната жестокост да убие някой чиито живот е още в началото и вярваше,че така би помогнал на бабата да спрат мъките й. Отново се обвини колко е мекушав...
Но това щеше да се промени съвсем скоро.
Дойде денят в който да се сбогува с жената на живота си окончателно....
И нямаше връщане назад.
Последната им нощ заедно беше красива,страстна и невероятна и Том изрази цялата си любов както никога до сега. Нашепваше й нежни думи,прегръщаше я и й обещаваше,че част от душата си ще остави в тялото си за да си спомня за любовта им,да я съхрани кътче от нея...
Том вече се бе приготвил за убийството. Облечен в черна зловеща мантия и сив панталон,той изпиваше с очи любимата си,усещайки как пламъка в душата му го разяжда от болка...
Усещаше,че не иска да я загуби,не иска да приключи всичко по този начин,но не можеше да се откаже от решението си. Беше неизбежно тази история да приключи така. Той не вярваше в щастието и добрия край а и не смяташе,че може да даде на тази жена нормален и спокоен живот. Искаше да е далеч от него,но в безопасност...
Нямаше да изтърпи да гледа трансформацията му на бездушно чудовище...
Жената го прегърна силна така,все едно иска да замине надалеч с него...обви ръце около гърба му и тихо заплака...
Том не плачеше външно,но умираше вътрешно...разпадаше се,чувстваше се напълно сринат. Но само след час вече болката му нямаше да съществува,щеше да се избави от тази гибел...проправяйки си път към съвършеното зло. Без мъка,паника,страх и терзания...без болка от невъзможната любов.
Това искаше. Въпреки,че част от душата му щеше да му напомня за Панси...през цялото му безсмъртие.
Том я отдели от себе си я е целуна дълго и прекрасно за последен път.
-Грижи се за себе си,и дай шанс на някой,който е достоен. Намери идеалния за теб.-рече тихо и печално той с треперещ глас-Сбогом,Евелин. Обичам те.
-Сбогом,Том...и дано все пак някъде,някога се срещнем отново.-промълви Панси все още насълзена
-За доброто и на двама ни,по-добре да не се случва.
Риддъл се обърна и тръгна през мрачния каменен площад. Духаше силен,хладен вятър и мантията му се вееше зловещо зад него. Приготви пръчката си и я стисна здраво в ръка.
Не се обръщаше назад. Сбогуването го съсипа вътрешно и искаше да се освободи от болката час по-скоро. Завинаги.
Сбогува се с няколко неща днес. С любовта,с частицата човечност и със самия себе си...
Том Риддъл скоро щеше да е само едно обикновено мъгълско име по бащина линия,което е далеч от своя притежател....
Панси взе времевърта и без повече сълзи и терзания се върне в дома си...
Мъчителното сбогуване й дойде в повече и сякаш още не можеше да проумее,че никога повече няма да види Том Риддъл,няма да го целува,да го обгръща с нежност и да живеят в красиво тайнство...
Беше твърде хубаво за да трае вечно.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ofell
МнениеПуснато на: Пет Авг 24, 2012 7:47 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 19 Юли 2012
Мнения: 200

7

Беше минал около един месец откакто Панси се беше сбогувала с Том. Драко заедно с Хари Потър и други аврори се беше отправил на далечно пътуване. Жената знаеше,че са тръгнали по следите на Волдемор и съвсем скоро се очаква да унищожат и последния хоркрукс. Драко й пишеше писма и я държеше в течение. Тя малко се тревожеше какво ще се случи. Беше наясно,че аврорите и съпруга й са опитни и силни магъосници,но срещу чудовище като Волдемор шанса да оцелееш бе минимален. Малкия Сет Малфой често разпитваше за черния магъосник искайки да узнае защо е станал такъв,от кога е такъв и защо е толкова непобедим. Но майка му не желаеше да му разказва това от толкова рано...
нямаше нужда да се натоварва с такива неща. Той беше едва на единайсет и съвсем скоро щеше да е първи курс в Хогуортс заедно с връстниците си-Авеал Нот и Лили Потър.
Панси склони няколко пъти да гостуват на Потърови за да си играят децата.
Сет и Лили се разбираха очудващо добре макар и да нямаха много общо. Всеки беше интересен и странен за другия и обичаха да прекарват времето си заедно. Сет често мислеше,че няма по-слънчево момиче от нея...всичко в това създание излъчваше светлина,оптимизъм,красота-червената й коса,детската перлена усмивка,ясно зелените очи...
Двете деца усещаха някаква особена близост помежду си. Лили смяташе Сет за свой приятел. Най-странния й,леко мрачен приятел...
А той все още не съзнаваше каква привързаност се поражда у него...
Една вечер докато Сет разказваше на майка си за пореден път какво мисли за Лили и жената го слушаше размекнала се,на вратата се позвъни.
Тя отиде да отвори и едва не онемя.
На вратата стоеше съпругът й. Беше с разпокъсани,кални дрехи,целият в ужасни рани и разкървавани ръце и лице. Изцапан с кал,кръв и сажди,тя едва го позна. До него бе застанал Хари Потър все още стискащ пръчката си. Двамата мъже имаха изнемощял вид и дишаха тежко. Жената се досети,че битката им е била повече от жестока...нуждаеха се спешна помощ и почивка.
Драко едва не се строполи не земята,а една от раните му отново закърва. Той избърса кръвта от долната си устана и се вгледа в семейството си. Ужасен,изтощен но и тържествуващ,с един особен блясък в тъмните си очи. Панси не зададе никакаъв въпрос,не го поздрави а нетърпеливо зачака той пръв да изрече нещо.
Хари само кимна леко виждайки въпросителните изражения на Панси и Сет и се усмихна едва-едва.
-Свърши се. Той е мъртъв. Най-сетне. Завинаги...-оповести съвсем тихо Драко и Панси и Сет се спуснаха към него прегръщайки го с радостни сълзи...
-Завинаги?-повтори жената все още изумена и невярваща
-Напълно-обади се Хари-и никога вече няма да се завърне. Света е в безопасност за нашите деца,за всяка идно поколение. Край с войните,насилието и мъката.
-Ала намерихме нещо на врата му. Но не е хоркрукс..колкото и да е странно,той явно е пазил този талисман,бил е специялен за него. Невероятно,но факт.
Драко извади от джоба си някакво златно бижу с капаче и фина верижка,вдигна го на светлината и го приближи към Панси....
Отвори капачето и под него се откри красив мадалъон с едно единствено изписано нещо на него- Евелин ....


...................КРАЙ....................
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2 Страница 2 от 2

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker