Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Imprimatur secretum veritas misterium « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
Anna Valerius
МнениеПуснато на: Пон Юли 30, 2012 7:25 pm    Заглавие: Imprimatur secretum veritas misterium Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 02 Апр 2007
Мнения: 334
Местожителство: fantasy world

Пролог



- Хари! – гласът на Хърмаяни отекна в коридора на Хралупата.
Тя влетя запъхтяна в спалнята на Хари и Джини. В едната си ръка държеше полите на разкошната си сватбена рокля, а на другата беше навила дългия воал.
- Кумът ни трябва спешно! – каза булката, след като успя да се поеме дъх. – Къде е той?
- В банята – отвърна Джини и невъзмутимо продължи да си реши косата. Погледна отражението на приятелката си в огледалото и каза:
- Успокой се, Хърмаяни, омъжваш се за брат ми, не за някой принц!
Но преди да довърши, Хърмаяни беше стигнала до вратата на банята и нервно почука. Отвътре се показа бъдещият кум, с хавлиена кърпа, увита около кръста и самобръсначка в едната ръка. По лицето му все още имаше пяна за бръснене, а на лявата му буза аленееше съвсем прясна рана.
- Какво, по дяволите, искаш в седем сутринта?
Хърмаяни го изгледа неодобрително.
- Хари, сватбата е само след пет часа! – каза строго тя.
- Сватбата е след цели пет часа! – Той огледа приятелката си, която беше в пълна „бойна готовност“ – освен, че се беше пременила в булченската си рокля, вече беше с грим, а буйната й коса беше оформена в елегантет кок и само два кичура падаха небрежно от двете страни на лието й.
- Ама Рон още спи...
Хари погледна жена си с надежда и Джини остави четката си за коса, стана от тоалетката и изведе приятелката си навън.
- Как успяваш да си толкова спокойна? – попита Хърмаяни.
- Аз и на моята сватба бях така.
- Да, защото с Хари избягахте и се оженихте тайно! Все едно никой не знаеше, че това ще се случи!
Джини се изкиска. Двете с Хърмаяни излязоха в двора на Хралупата, където щеше да се състои сватбената церемония. Този път той не беше украсен така пищно, както за сватбата на Бил и Фльор. По пътеката, по която трябваше да мине сватбетана процесия и над мястото на самата венчавка, се рееха птичките, които Хърмаяни така добре умееше да изомагьосва - те бяха основната декорация в градината, заедно с копринените бели панделки, които Джини и Фльор бяха вързали на масите, където щяха да седят гостите – най – близките роднини и семейни приятели.
Хърмаяни вдигна лявата ръка на Джини, където на безименният и' пръст блестяха нежен годежен пръстен и венчална халка. Настоящата госпожа потупа бъдещата по рамото:
- Не е толкова страшно, да знаеш!

- Роналд, какво правиш още в леглото? Знаеш ли кое време е? - Джини отметна завивките и се надвеси заплашително над брат си, с ръце поставени на кръста.
- Ммм...Джини, разкарай се от тук...спи ми се... - Рон неволно направи асоциация с майка си и мислено съжали най-добрия си приятел, който от скоро му беше и зет. - Какво толкова му има на времето?
- Вече е почти обяд, а гостите ще започнат да идват след няма и час! Ти още се въргаляш в леглото и докато се усетиш, ще се наложи да ги посрещаш по долни гащи! - Джини му крещеше с цяло гърло, а Рон изобщо не можеше да зацепи за какво е цялата тази врява.
- Намали темпото, Джини! Какви гащи...ъъъъ....гости ще идват?
Жената го зяпна невярващо, мислейки че той си прави някаква много плоска шега, но после се сети, че клетото й братче и идея си няма коя дата е и какво се случва около него. Щом осъзна този простичък факт, Джини просто не можа да се сдържи и започна да се смее с глас, а нацупената сънена физиономия на Рон й докара сълзи.
- В името на Мерлин, какво става тук? - Хари се бе облегнал на касата на вратата и гледаше странната картинка, която представляваха съпругата и шуреят му. - Рон, ще е добре да се размърдаш малко, защото гостите ще започнат да идват след малко. А не искаш булката ти да те обезглави, нали?
- К`ва булка? - Зяпна го Рон все още недоумяващ какво се случва.
Хари хвърли на приятеля си поглед, който казваше, че е по-добре Рон да не си прави тъпи шеги, но после картинката на все още хилещата се Джини и крайно объркания Рон донесоха просветлението. Все пак Хари успя да потуши напиращия кикот в леко изкашляне.
- Рон, днес се жениш. - Каза му меко, така сякаш съобщаваше на петгодишно дете, че няма лилави слончета.
- Не е вярно! Сватбата е утре! - Изпротестира Рон яростно, но после огледа Хари и Джини, които вече бяха облечени официално. - Хари, кажи ми, че е утре! - Изхленчи младоженецът.
- Съжалявам, приятел, но е днес! - Хари поклати глава съжалително и тръгна да се изнася от стаята, когато покрусеният глас на Рон го спря.
- Ама нали вчера вечерта бяхме на ергенско парти?! А пък то беше на 30ти Април! - Рон се надигна и поклати глава объркано.
- Да, Рон, ергенското парти беше на трийсти, но ти проспа целия вчерашен ден, което май ти е спестило махмурлука. - Все още през смях му съобщи Джини, а Хари кимна утвърдително.
- Приятел, отряза се много яко на партито. - Информира го кумът му. - Е, поне не се изложи...много... - Добави след малко.
- Не искам да знам какво е ставало! Не че Джордж няма да ми разкаже някой ден...как би пропуснал, но все пак не искам да знам...
Рон се упъти към банята увесил нос. Много добре разбираше, че ако не се размърда незабавно, разказите на Джордж за ергенската му вечер ще са най-малкият му проблем.



За Филип Шайт беше голямо усилие да задържа усмивка на лицето си. Всички останали на сватбата изглеждаха толкова щастливи, сякаш брачният съюз на Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър гарантираше и тяхното обвързване с вечно щастие. Все едно бракът някога за някого означаваше щастие за повече от няколко месеца на самозаблуда.
Заобиколи отдалеч един подозрително изглеждащ храст – всички знаеха, че за всеки член на семейство Уизли, в градината им има по пет гнома, а членовете на семейството бяха абсурдно много – и се шмугна през предния вход на къщата, моментално залепвайки се за стената, за да избегне кикотещите се шаферки. Усмивката се стече от лицето му като сладолед в тридесетградусова жега и устните и веждите му се свиха в гневно изражение. Как щеше да открие Рон в тази лудница?
Двама непознати мъже се появиха на прага и Филип си напомни мислено, че не трябва да се опитва да убива никого с поглед. Макар че беше по-вероятно мъжете да си обяснят изражението му с факта, че присъстваха на сватба и дори да му съчувстват, за разлика от жените, които изглежда си губеха умовете още щом видеха поканите си.
Бързо се отдели от стената и се насочи към стълбището, преди мъжете да са успели да го изпреварят и да се пречкат на пътя му. Надяваше се Рон да е в своята стая. Още повече се надяваше да е сам, за да може да говори с него, да му обясни какво се беше случило и да има достатъчно време да проникне през младоженската мъгла до здравия разум и да получи помощта му.
Най-сетне стигна до нужната стая на третия етаж, отвори вратата на Рон без да почука и едва не се сблъска с младоженеца и кума, които явно тъкмо бяха тръгнали да излизат. Щеше да е по-добре, ако колегата му беше сам, но пък може би Хари щеше да е по-разумен, след като не беше паникьосан младоженец.
- Рон. Хари. Имам нужда от услуга – пристъпи напред, преди някой да е успял да му отговори и затвори вратата зад гърба си под изненаданите погледи на другите двама.
-Филип? – Хари се обърна за момент към приятеля си за потвърждение, тъй като беше виждал мъжа, който беше нахълтал в стаята, не повече от два пъти. – Не сега. – Понечи да го заобиколи, но мъжът почти ги избута навътре в стаята.
- Спешно е. Рон?
Рон обаче само поклати глава. Беше успял да се поуспокои след паниката сутринта, когато беше открил, че е денят на сватбата му, но сега стомахът му отново се свиваше. Всички гости бяха по местата си, а Хърмаяни стоеше някъде близо до предния вход на къщата, чакайки само него и Хари да заемат местата си. Щеше да закъснее! Щеше да пропусне сватбата си! Ами ако Хърмаяни се откажеше? Все още имаше време и всяка минута, в която се бавеше...
Хари го сръчка с лакът и Рон премигна объркано, внезапно обратно в малката стая с Шайт, препречващ пътя му.
- Какво правиш?
- Трябва ми услуга. Нали помниш какво ти разправях миналата седмица? Идеята ми? Е, нещата малко не се получиха точно така, както бях планирал... Абсолютна изненада, уверявам те, нямаше как да предвидя такова нещо...
- Филип...
- ... та сега ми трябва някой, който да ми заеме малко пари, само колкото да покрия началната вноска и да гарантира за мен...
- Филип, махни се от пътя ми.
Мъжът отвори уста да продължи и замръзна така, шокиран.
- Преди минута вече трябваше да съм на олтара. Дръпни се от вратата.
- Рон, можеш да се ожениш след още пет минути, това е важно!
- Не, не е.
- Виж, ти не познаваш тези хора...
- Предупреждавам те.
- Рон, моля те за помощ.
- А аз те моля да се махнеш от пътя ми, за да мога да се оженя за момичето, в което съм влюбен още от училище.
Рон тръгна напред, но Филип беше по-бърз – заключи вратата с магия и застана пред нея като допълнителна бариера. Хари бръкна в джоба на мантията за собствената си пръчка.
Някой почука.
- Рон, да не се отказа?
Джордж.
- Джордж, отключи вратата! – извика веднага Хари.
- Да я отключа ли? Какво правите вие двамата?
Шайт подскочи, когато чу изщракването на ключалката и вдигна пръчка в готовност, щом Джордж избута вратата, заедно с мъжа, залепен за нея и се промъкна в стаята.
- Хей!
- Няма да си тръгна, преди да си ме изслушал! – Опита се да го каже с най-заплашителния си тон, но пулсът му се забързваше не от вълнение, а от страх.
Не можеше да си тръгне. Не можеше. Те не се разбираха. Беше загазил сериозно. Ако Рон не му дадеше парите и не гарантираше за остатъка, щяха да махнат костите от единия му крак и да го оставят само да се замъкне от болницата, където да получи отвара за растеж. Рон не можеше просто да го изостави. Може да не бяха най-близки приятели, но често работеха заедно, бяха пили огнено уиски заедно, бяха гледали куидич заедно и Филип толкова пъти му беше помагал, когато търсеше нещо или трябваше да предаде нещо на някого, а нямаше време...
- Хей, приятел – подхвана успоително Джордж и вдигна ръце. – Днес е чудесен ден, няма нужда от проблеми...
- Не ми говори като на идиот!
- Нямах...
- Махай се! Оставете ме насаме с Рон. – Обърна се към колегата си, но едва беше успял да ахне изненадано, когато го удари заклинание и всичко изчезна.
Хари зяпна приятеля си, но Джордж моментално избухна в смях.
- Добре свършено, малко братче.
Рон насочи пръчката си към него.
- Искаш ли да бъдеш следващия?
Джордж вдигна ръце, но изглежда беше неспособен да спре да се хили.
- Хайде върви да се жениш. Хората започват да говорят.
Хари хвана ръката на Рон и го поведе навън, преди да е пратил и брат си в безсъзнание.
- Ще се погрижиш ли за него, Джордж? – замахна към мъжа на пода.
- Разбира се. Да го закопая ли в градината или да го опаковам за драконите на Чарли?
Хари отвори уста да отговори, но после само поклати глава и последва Рон, който вече го дърпаше навън.
- Да, прав си – подвикна Джордж зад тях – Румъния е твърде далеч, ще замирише. Ще го дам на Хагрид. Разправя ми по-рано за новите си...


Минута след 12 часа Рон беше застанал до импровизирания олтар в центъра на градината и от време на време хвърляше нервни погледи към птичките - украса.
- Спокойно, приятел! Няма за какво да се притесняваш от птичките на Хърмаяни – днес ще целуваш вярното момиче!

„Скромна, но изключително елегантна”, „...Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър, които отказват да разкрият кога е започнала връзката им, но според достоверен източник...”, „Най-голямото събитие на сезона...”, „Най-романтичната сватба от тази на Хари Потър и Джини Уизли миналата...”...
Филим метна последното списание на купчината на малката масичка до столовете в чакалнята. Повдигаше му се. Проклетата сватба беше на първа страница на всеки вестник и списание в страната. Светът беше полудял.
Вече усещаше как корени се си пробиват път през подметките на обувките му и се се вмъкнат в пода под краката му, когато, следвайки някакъв напълно невидим за него сигнал, секретарката стана от малкото си бюро и отиде да отвори вратата, канейки го в офиса на шефката й. Не му трябваше помощта на Рон Уизли и бандата му малоумни приятели. Беше намерил някой друг, който да му свърши работа.

Ако Хари и Рон знаеха по какъв път отказът им ще тласне Филип Шайт, вероятно щяха да реагират по друг начин. Но щяха да минат много години, преди някой от двамата да разбере колко сериозно беше приел събитията от кратката среща, които те двамата скоро забравиха.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
~EL~
МнениеПуснато на: Сря Авг 15, 2012 3:42 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

~аmantes amentes~

Регистриран на: 22 Юли 2006
Мнения: 4050

Глава първа

- Няма да се откажеш, нали?
Гласът на майка му го разсея и Луи Уизли вдигна русата си глава от купчините пергамент, разпилени по бюрото му. По – голямата му сестра, Доминик, постоянно му повтаряше, че един ден ще трябва да изчисти проклетото бюро, но така и не я беше послушал. А може би трябваше. Освен всякакви видове дребни хартийки с най – разнообразно съдържание, беше открил остатъци от храна, стари снимки и дори часовника на Виктоар, подарък за седемнадесетия й рожден ден – вещ, която всички мислеха за изгубена. Всеки път, в който се сестрите му влизаха в стаята му, въздъхваха и със завъртане на очите отбелзваха в един глас „Мъжка му работа!". Щеше му се да бяха тук сега, но ги нямаше. Нямаше да видят резултата на неговия няколкочасов труд. Колко жалко – стаята едва ли щеше да остане подредена за дълго.
Луи прокара пръсти през дългата си, рошава коса, разрошвайки я още повече, и се обърна към майка си.
Фльор се облегна на рамката на вратата и, отмятайки кичур коса от лицето си, се загледа в единствения си син; единственото й дете, което приличаше на нея. Всичко в него, с изключение на очите с цвят на разтопен шоколад, бе взето от нея. Косата, носа, начина, по който отмяташе дразнещите го кичури, трапчинките. Дори смехът му беше нейният смях, а нещо в самото му излъчване напомняше не само на нея; имаше онова особено излъчване на вийла.
- Няма ли начин да те разубедя, mon amour*? – попита го тя, опитвайки се да прикрие тъгата и разочарованието в гласа си. И Виктоар, и Доминик отдавна живееха самостоятелно и само синът й й беше останал. А сега и той си тръгваше.
Луи се усмихна. Бяха минали месеци, а родителите му продължаваха с неуспешните си опити да го убедят да отложи още малко пътуването си. Умоляваха го, подкупваха го, заплашваха го. Беше завършил „Хогуортс” преди малко повече от година и от тогава се канеше да замине, а от деня, в който бе споменал за плановете си, Бил и Фльор отчаяно се опитваха да го принудят да остане. Ако ставаше въпрос за сестрите му, естествено, не би било чак такъв проблем. Но Ник и Вик бяха момичетата на мама и татко. И не бяха най – честите посетителки в Директорския кабинет. А Луи си беше непослушен като дете, непослушен като тийнейджър и съвсем неконтролируем откакто завърши училище. Семейна черта, твърдеше Бил, но все пак не беше особено развълнуван от идеята да пусне сина си на околосветско пътешествие. Това беше Луи, все пак – Луи, който беше, с помощта на чичо си Чарли, внесъл драконови яйца в училището. Никол, приятелката му, беше предложила идеята, но накрая Лу го отнесе, а дракончетата, които се бяха излюпили пред кабинета по отвари, трябваше да се върнат в Румъния.
В „Хогуортс” още говореха за това, а Луи с гордост разказваше случката на всеки готов да го слуша. Със задоволство си спомняше зле прикритата усмивка на баща му, когато директорът разказваше на него и на майка му поредната беля на сина им. Беше си постижение да направиш такава пакост, че дори и баща ти да одобри.
Но дори и понякога да смяташе шегите на Лу за доста забавни, дори Бил се тревожеше от идеята синът му да е далеч от тях за толкова дълго.
Луи въздъхна, приближи се до Фльор и я прегърна.
- Не мамо, не можеш да ме разубедиш. – каза той тихо, после я притисна по – близо до себе си. Щеше да му липсва. – Знам, че с татко се тревожите, но вече не съм дете – все пак взех три от изпитите за Т.Р.И.Т.О.Н. с Изключителен!
Майка му се засмя и пъхна кичур от косата му зад ухото му.
- Пък и Никол ще е с мен, ще ме държи под око. – още докато го казваше, осъзна колко нелепо звучи; Никол понякога създаваше повече неприятности дори и от него.
Фльор въздъхна; после огледа стаята на сина си със задоволство.
- Е, поне подреди малко това място. – Луи сви рамене. Не мъзнамеряваше да се връща отново в „Черупката” – с лед пътуването с Никол щяха да останат в Египет – то щеше да работи в „Гринготс”, следвайки стъпките на баща си, а Никол щеше да работи в клона на Министерството там. Бяха планували всичко, нямаше как нещо да се обърка. Довечера щеше да е последната му нощ, прекарана в тази стая.
Огледа се – все още беше доста разхвърляно. Замахна с магическата си пръчка и пълните с ненужни вещи кашони се подредиха до стената. С друго махване на пръчката подреди куфарите си до вратата, а с трето – бокуците, събрани на камара на пода, изчезнаха.
Луи отново се приближи до бюрото и взе една снимка в рамка. Две момичета – черевенокосата Доминик, с кафяви очи и обсипано с лунички лице и Виктоар със сребристорусата си коса, и двете копия на баща си – бяха прегърнали Луи. Тримата се смееха, ръчкаха се и се плезеха един на друг. Лу се усмихна – обичаше тази снимка.
- Луи, довлечи си задника долу!
Никол беше подранила, но пък Лу нямаше нищо против. Докато слизаше по стълбите отново разроши косата си.
Водопад от руси къдрици го заля, когато Никол се хвърли на врата му. Бяха заедно от почти три години, но все още се хвърляха в прегръдките си, когато се видеха. Луи я завъртя, заравяйки лице в косата й, вдишвайки аромата й.
- Здравей, mon petit chou d'amour**! – прошепна в ухото й, наведе се и я целуна.
- Багажът готов ли е? – попита Никол, избутвайки го от себе си. Постави ръце на кръста си и повдигна вежда. – Всичко е опаковано, готов си за пътуването?
Луи кимна, въздъхвайки.
- Даа, мамо, всичко е наред, не се тревожи... След като Никол инспектира внимателно всички куфари, провери списъците и собственоръчно се увери, че Лу се е справил с простичката задача сам да приготви багажа си, двамата седнаха на леглото му с по чаша чай. Никол се сгуши в Луи и се заигра с кичур от косата му.
- Всичко ще бъде перфектно, ще видиш! – усмихна й се той и я целуна по челото. – Ще си изкараме невероятно.
Тя кимна разсеяно, после рязко се изправи.
- Лу, видя ли се с Доминик и Виктоар?
- Не, Ник е прекалено заета с книжарницата, а Виктоар... е, с нея не съм се виждал от доста време. – Лу се намръщи. Никога не се бяха разбирали с Виктоар, колкото и да му се искаше. Най – голямата му сестра не обръщаше особено много внимание на брат си, нещо, което винаги му беше причинявало болка. Нямаше да й го признае, но се възхищаваше на сестра си, а тя сякаш дори не се интересуваше от него. Прогонвайки тези мисли от главата си, Луи се загледа през прозореца. От стаята му се откриваше невероятна гледка към морето.
Небето беше кристално чисто, нямаше нито едно облаче. През отворения прозорец влизаше свеж и прохладен въздух, лъчите на следобедното слънце галеха лицата на двамата, лежащи в прегръдките си на широкото легло. Вълните нежно докосваха пясъка и отново се отдръпвха; звукът беше толкова познат на Луи, че не можеше да си представи как щяха да преминават дните му без да го чува постоянно. Искаше му се да живее завинаги в този момент; в този летен следобед, с Никол в прегръдките му. Не се тревожеше за нищо, животът беше пред него.
В този момент през прозореца влетя покровител. Сребристата видра плавно влезе в стаята изправи се и заговори с добре познатия на Луи глас на леля му Хърмаяни.
- Лу, Фльор, случи се нещо. Елате веднага в „Св. Мънго"!

Всички се бяха събрали в чакалнята. Хари седеше на един стол, притиснал длани към лицето си, а Хърмаяни и Рон бяха застанали до него, потупвайки го успокоително по гърба. Джордж прегръщаше Анджелина, а Пърси държеше ръката на Одри.
Бил видя Фльор и Луи и се затича да прегърне съпругата си. Доминик се приближи към тях и отпусна глава на рамото на Луи, а Виктоар се отдели от Теди и се присъедини към семейството си.
Фред Уизли говореше бързо и тревожно с Джеймс и Албус, а Хюго и Роуз успокояваха Лили Луна, която с треперещи ръце бършеше сълзите си.
Почти цялото семейство се беше събрало в болницата, но никой още не беше обяснил на Луи какво се е случило. Но и никой, очевидно, не знаеше какво точно се е случило, освен, че леля Джини е била нападната.
- Значи заминаваш? – попитаа Доминик, сплела пръсти с тези на брат си. – Ще ми се да имахме повече време... Ако знаех, може би щях да си дойда...
- Луда ли си, Ник? Как да замина сега? Ами леля Джини? – Луи прехапа долната си устна, неприятен навик, но винаги го правеше, когато беше нервен. – Ще трябва да се видя с Никол, не мога да тръгна...
Сестра му го прегърна, търкайки нежно гърба му.
- Съжалявам, Лу, знам, че е важно за теб. Всички ще те разберат, наистина. Трябва да отидеш!
Но Луи поклати глава. Леля му Джини беше любимата му леля; беше прекарал толкова много лета в дома на Потърови, че Джини му беше като втора майка. Беше важно за него да замине, но леля му беше по – важна. Не беше сигурен, че би могъл да се наслади на пътуването без да знае, че всичко с нея е наред. Не можеше да отиде.
- Всичко наред ли е? – попита тя с тревога в големите си зелени очи. Лу придърпа Никол в прегръдката си, целувайки я нежно по челото, и зарови пръсти в къдриците й.
- Да... Не. Виж, Ники... Леля Джини е била нападната... – Луи замълча, разрошвайки косата си за пореден път този ден. Не знаеше как да продължи. – Никой не знае какво се е случило. Още не е дошла в съзнание... Ники, не мога да замина. Не и докато леля не се оправи. Никол поклати глава невярващо. - Избираш леля си пред мен?! - Не, Ники, не ме разбирай погрешно! Просто... не мога да го направя, няма нищо общо с теб-
- Напротив, съвсем правилно разбирам! Знаеш колко е важно за мен! – тя го отблъсна от себе си, обърна се с гръб към него и отметна косата от лицето си. – Просто зарежи... Вече няма никакво значение. Лу се вторачи в нея. - Късаш с мен? Никол поклати глава, но Луи знаеше, че точно това е имала в предвид. Не можеше да повярва, че тя реагираше по този начин. Това беше Никол, все пак! Никол, която винаги го бе подкрепяла. Никол, която беше до него, винаги. Въпреки всички и всички. Никол със слънчевата усмивка, Никол, която беше всичко за него. Никол, която му беше обещала никога да не го предава. Това не трябваше да се случва, не можеше да е истина.
- Знаеш ли какво? Права си, вече няма никакво значение. – излъга той. – Връщам се в болницата. Не можеше да си позволи да се тревожи за Никол сега. Сега леля Джини беше важна... ..... -

Джеймс, престани да кръстосваш коридора така, че ще вземеш да прокопаеш тунел до първия етаж. - Женският глас откъсна младия мъж от мислите му и той се обърна към леля си Хърмаяни.
- Лельо, ние сме на четвъртия етаж. - Опита да се пошегува той.
- Именно. - Отвърна му жената и Джеймс можеше да се закълне, че е видял някакво бледо подобие на усмивка да пробягва по устните й.
Напоследък никой не се смееше в семейството им. Не и след като майка му бе нападната в подземния университет. И вината за това бе негова. Той я бе помолил да се срещнат там, за да отидат на вечеря, а после забрави за срещата им. Ако се беше сетил на време, майка му нямаше да тръгне да го издирва по коридорите. Ако се беше сетил да определи срещата в кафенето, тя изобщо нямаше да припари до университета. Но той не се бе сетил и сега майка му лежеше на онова легло и никой не можеше да каже какво й има.
Джеймс почувства как започва да се задушава. Въздухът не му достигаше, трябваше да излезе, да се махне от тук. Но не можеше. Той бе грифиндорец, а никой грифиндорец не зарязва семейството си и не бяга от отговорност. Джеймс Сириус Потър вече бе млад мъж, а не хлапак. И това означаваше, че трябва да потисне напиращата отвътре паника и да се държи като мъж – зряло и отговорно. И да си понесе последствията за грешката.
Стресна се, когато усети нечия длан на рамото си. Беше се свлякъл до стената, а не помнеше да го е правил. Втренчи се в шахматно разположените бели и сиви плочки по пода с надеждата, че утешителят ще го остави на мира. Не заслушаваше да бъде утешаван. Вината бе негова и затова едва изтърпяваше съчувствените слова на семейството, които уж трябваше да го успокоят, а вместо това го вбесяваха. Майка му не бе мъртва! И нямаше да умре. Той забърка тази каша, така че той трябваше да я оправи. Щеше да прерови всяка известна нему библиотека и да разпита всеки, за който има съмнение да знае нещо. Нямаше да допусне майка му да умре само защото той е бил разсеян глупак.
Призна на баща си, че е виновен, а Хари бе направо втрещен. След като го изслуша обаче, възрастният мъж въздъхна и го прегърна силно. Прошепна му, че той няма никаква вина – все пак от къде е можел да знае, че някой ще тръгне да напада някого в Подземния университет, още по-малко пък точно Джини. Помоли сина си да се успокои и да се погрижи за сестра си, но тъй като Албус, който се разбираше по-добре с Лили Луна, се бе заел вече с тази задача, Джеймс се отдръпна от останалите и започна да „прокопава“ тунел в пода, докато обмисляше кой, как и защо би нападнал майка му. И дали тя е била мишената или просто се е озовала на погрешното място в грешен момент. Имаше толкова много варианти, а в същото време нямаше никаква представа от къде да започне.
Джеймс вдигна поглед нагоре и установи, че ръката на рамото му принадлежи на брат му.
Погледна в другия край на коридора и забеляза братовчедите си Хюго и Роуз, които успокояваха Лили. Чичовците му – Бил и Джордж си шушукаха нещо в ляво от Джеймс и Албус, Пърси и жена му Одри се държаха за ръце, докато разговаряха с Рон и Хърмаяни. Леля му Анджелина и Фред говореха тихичко, недалеч от чичовците му, а Виктоар и Доминик бяха отишли до кафенето за чай. Джеймс се зачуди защо братовчедка му не е с Теди, след като двамата обикновено бяха залепени един за друг сякаш с магипласт, но отговорът дойде бързо – Теди и баща му разговаряха в далечния край на коридора и това накара Джеймс да се смръщи леко. Старата ревност започна да си проправя с лепкавите си лапи път към сърцето му, но младият мъж бързо я постави на мястото й и отново погледна към Албус, който му подаде ръка, за да се изправи.
- Джеймс, татко иска да заведем Лили у нас. С нас ще дойдат Хюго и Роуз – идея на леля Хърмаяни, както се досещаш. - Прошепна брат му. - Преди да си повишил тон, татко помоли да ти напомня, че ти отговаряш за мен и Лили, когато той не е на линия. И на мен не ми е приятно, братле. Пълнолетен съм по магьосническите закони, а след няма и месец ще съм пълнолетен и по мъгълските и искам да остана тук, но сърце не ми дава да споря с татко точно сега. Затова недей и ти.
- Знаеш ли, че всъщност това ме устройва... - рече замислено големият брат.
- Джеймс... - Започна Албус с възходяща градация, която болезнено напомни на батко му, за майка им, която изричаше името му по съвсем същия начин всеки път щом надушеше, че синът й се кани да свърши някоя поразия. - Какво си намислил?
- Не тук, Ал. Имам идея. Нищо опасно и незаконно, кълна се в брадата на Мерлин! - Започна Джеймс и се озърна наоколо.
Не искаше леля му Хърмаяни да заподозре нещо. Нейният радар за пакости бе безпогрешен като на майка му. Но пък това, което бе намислил не бе точно пакост...
- По-добе резюмирай, Джеймс, защото иначе не участвам. Не искам да се забъркваме в неприятности. Не виждаш ли, че татко е достатъчно разтревожен?! - Навъси се Албус.
- Става въпрос за едно проучване. Ти ще трябвада останеш с Хюго, Роуз и Лили у нас, но все пак ще си полезен. Татко нямаше време да прерови нашата библиотека, така че с Роуз ще почнете от там. Щом разбере, че е за майка, ще се съгласи да помогне, а и става въпрос за ровене из книги – любимото занимание на Роузи. Ще търсите първо в по-редките томове – все пак лечителите казаха, че такова нещо не са виждали до сега. Ще пишеш и на професор Макгонъгол и ще я помолиш за разрешение да ползваш библиотеката на Хогуортс. Лято е, няма ученици и ще можеш да вземеш и Лили, ако се налага. Не вярвам професор Макгонъгол да ти откаже, но ако го направи ще пишеш на Невил и ще го помолиш да изнесе някои по-редки томове. Той е преподавател, а и няма да крадем книгите все пак... - Умът на Джеймс работеше на пълни обороти, а братчето му го гледаше опулено и недоумяващо насреща.
- И това го измисли чак сега? - Най – накрая Албус успя да се вмъкне между словоизлиянията на брат си. - А каква е твоята роля?
- Да, измислих го сега. А аз ще седя и ще ви се надсмивам, докато вие вършите черната работа, Ал. В името на Мерлин, ти как мислиш? Ще отмъкна мантията невидимка на татко и отивам в библиотеката на университета. Първо ще разпитам дали някой не е видял или чул нещо за нападението, а после, ако трябва ще чета цяла нощ. А Теди може да го пратим в библиотеката на Министерството. Само че първо трябва да разберем за какво толкова си шушукаха с татко. - Какво пак кроите, момчета?
- Прекъсна ги гласът на братовчед им Фред.
Джеймс се замисли за момент, но реши да посвети братовчед си в плана. Колкото повече хора проучваха, толкова по-голяма бе вероятността да открият нещо полезно. Тримата не забелязаха, кога са дошли леля им Фльор и Луи.
......

Теди се отдалечи от Хари със загрижено изражение на лицето.
- Помислих, че ще ти се отрази добре – рече някой зад гърба му и той се обърна. Беше Виктоар, в ръка държеше чаша с горещ чай. – Не се притеснявай, направила съм на чашата охлаждаща магия за да не се изгориш.
- Закъде съм без теб? За съжаление ще трябва да пропусна. Имам да свърша... някой неща. Обещах на Хари.
- Какви неща? Свързано ли е със състоянието на леля? Ооок, няма да те разпитвам – отвърна тя на притесненото изражение на Теди – Нали не е нещо опасно?
- Не съвсем – той изрече лъжата с половин уста.
Виктоар кимна. Не изглеждаше съвсем убедена.
- Тук ли да те изчакам или ще се видим вкъщи?
- По-добре се прибери. Не знам кога ще свърша, а ти изглежаш ужасно, имаш нужда от почивка.
Теди целуна разсеяно Виктоар – по носа, вместо по устните и бързо се отдалечи, като се направи, че не забелязва настойчивия поглед, с който го следеше Джеймс – знаеше, че той ще се опита да го принуди да даде обяснение за тайните и кроежите, които Теди имаше с Хари, но точно сега не беше момента да спори Джеймс, затова с твърда стъпка се насочи към изхода на болничното крило.
Но не беше познал – Джеймс, следван от Албус, го настигна, преди да е успял да се добере до вратата.
- Закъде си се разбързал така? – попита Джеймс, като вървеше задъхано, вече почти редом с Теди. Гласът му беше враждебен.
- Не сега, Джеймс, нямам време...
- Не ми говори като на дете! С баща ми кроите нещо и мога да се закълна, че е свързано с майка ми, което автоматично означава, че ние трябва да знаем.
- Да, разбира се, трябва. Но решението за това не е мое, а на баща ви. Обещах му да не казвам. – Теди говореше без да спира да върви, стигна до вратата и излезе от болничното крило, но Джеймс и Албус упорито го последваха. Албус вървеше след брат си повече заради чувството, че ще трябва да спре Джеймс, ако предприеме някоя необмислена постъпка, отколкото от желание да спори с Теди.
Джеймс сграбчи Теди за мантията и го дръпна така, че да се обърне с лице към него. Не възнамеряваше да се бие с него. Не го беше страх, но все още се владееше достатъчно добре, че да осъзнава, че мястото и времето не са най – подходящото за мъгълски или магьоснически двубой.
- Стига с тия тайни! Баща ни най - добре от всички би трябвало да знае, че нямате право да криете такива неща от нас, става дума за майка ни, по дяволите! За какъв се мислиш, а?
Теди стоеше и гледаше Джеймс право в очите. Съвсем ясно разбираше гнева му. Поразмисли няколко секунди - знаеше, че Хари щеше да се ядоса, ако Теди нарушеше обещянието си и кажеше на децата му, но от друга страна Джеймс беше прав - те имаха право да знаят какво са намислили Теди и Хари!
- Знаете, че лечителите засега не са открили каква е болестта на майка ви, за да могат да приложат някакво лечение. А вече са претърсили всички възможни източници, включително и документите в Министерството на Магията. Има обаче един архив, за който знаят изключително малко хора. И в тази бройка на знаещи не влиза никой от лечителите в Свети Мънго, нито аврори, нито дори самитя министър! Говоря за архивите на болницата. Тук, в подземията...
- Я, чакай! Щом става дума за архивите на Свети Мънго, как може никой от лечителите да не знае? Нали тези знания им трябват, за да лекуват болните?
- От съображения за сигурност! Вижте, тук, под краката ни, се пазят възможно най-старите и подробни архиви, съществуващи в магьосническия свят. Досиета на всички болни, постъпвали някога в Свети Мънго, още от самото създаване на болницата, някъде към края на 16ти век. Име, пол, възраст, магьосническа пръчка, цвят на косата и очите, ръст, килограми, брой лунички, диагноза на болестта, симптоми, лечение, лечители, отвари, съставки, време на лечение до часове... Смъртни случаи... това включва и всички повалени от черни магии, описание на тяхното причиняване и лечение, ако изобщо е било намерено такова. Как мислите? Дали някога пазителите на тези архиви биха позволили такава информация да види бял свят? Незаивисмо дали магьосническия сват е във война или не?!
- Значи... - започна Албус. - Ако изобщо някъде има информация каква е болестта на мама и как да се излекува... - продължи Джеймс. - Това ще е в архивите на Свети Мънго!
- А какво общо имаш ти с това? – попита Албус.
- Както вече обясних тези архиви са пазени в строга тайна. Дори само фактът, че знаете за тях, вече застраваша живота ви. По принцип целта им... първоначалната им цел е била да са от помощ, ако се появи случай, като този на Джини. Но днес, след като магическия свят е бил изложен на такива изпитания, ние с Хари не сме сигурни, че пазителите на архива няма да предпочетат да рискуват и пожертват живота на майка ви, само за да не компрометират сигурността. Не ги съдете прекалено строго – те се водят от мотото, че един живот може да бъде жертван за да бъдат спасени хиляди.
- А ти откъде знаеш всичко това? – попита Джеймс.
- Ааа, не! Казах ви неща, които смятам, че поне донякъде ви засягат, но откъде се сдобивам със строго секретна информация, си е лично моя работа!
- Знаеш ли как да се добереш до тези архиви? – попита Ал.
- Да
Джеймс и Албус помълчаха няколко секунди, за да обмислят казаното от Теди.
- Ние с Джеймс също сме решили да... - започна Албус, но брат му го стрелна с предупредителен поглед. Теди обаче го улови.
- Какво? - попита остро той. Двамата братя се поколебаха.
- Хайде, аз ви казах какви са ми плановете, едва ли сте намислили нещо по - незаконно от мен!
Приятелският подход свърши работа.
- Просто ще се поровим из няколко книжлета, това е всичко. - каза бързо Джеймс.
- Вкъщи, в някоя и друга обществена библиотека... - все още не искаше да признае, че смята да задигне мантята невидимка на баща си, но Теди не искаше да знае повече подробности. Той кимна на двамата братя и те се върнаха в болничното крило, където лежеше майка им.
Докато отваряха вратата, Теди за миг зърна Виктоар, облегната на стената, с чаша в ръка. За миг му мина през ум как ли щеше да се чувства, ако с нея се беше случило това, което се случи на Джини...


*mon amour - любов моя
** mon petit chou d'amour - букв. my little cabbage of love, използва се като умалително обръщение
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Дийдра
МнениеПуснато на: Нед Авг 19, 2012 6:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Професор
Професор

Регистриран на: 06 Окт 2006
Мнения: 201

Глава втора

- Για σαϛ, δεσπινιδα Роксан! *
Роксан се сепна и вдигна поглед, взирайки се в малкото момче, което й бе препречило пътя. Беше получила бележка от чичо си Чарли, в която я молеше да отиде бързо при него по неназована причина.
За годината и половина, която бе прекарала в Гърция при него, помагайки му по всякакъв възможен начин и радвайки се на възможността да изучава нещо толкова невероятно и интересно като драконите, с които той работеше, бе изучила местността и бе опознала хората. Все още имаше проблеми с езика и с привичките на хората, но тук й бе толкова приятно, че навиците им за щяло и не щяло да се поздравяват, да не правят нищо по цял ден и да пият като пияници вече не й правеха впечатление.
След като беше завършила Хогуортс и бе прекарала половин година след това, мъчейки се да измисли какво да прави с живота си, разкъсвана между желанието на майка си да се заеме сериозно с куидич и желанието на баща си да му помага в семейния бизнес, тъй като брат й нямаше достатъчно хъс и въображение за това, тя им бе съобщила съвсем от нищото, че вече е говорила с чичо си, който с радост ще я приеме, и бе уговорила заминаването си. Майка й беше напълно против идеята да се занимава или като цяло да се доближава до такива опасни същества като дракони, а баща й, макар да съжаляваше, че няма да му помага, леко й завиждаше за приключението, което със сигурност щеше да представлява живота й.
И така, година и половина по-късно тя се движеше по улиците на малкото градче, което се бе превърнало в неин дом, поздравявайки всеки, когото срещне. И ето, че не бе забелязала това момче, в което почти се беше блъснала.
- Για σου, Κόστα. – усмихна му се тя. – Τι κάνιϛ, Κόστα? **
- Είμαι καλά, ευχαριστό! Εχατε ɣράμμα, δεσπινίϛ. *** – Момчето протегна ръка и й подаде бял плик, който тя пое без да поглежда. Бързаше, а и това със сигурност можеше да почака. Преди да успее да измисля какво още да му каже, той измърмори „Για σαϛ” и изчезна по улицата. Роксан остана загледана след него за момент, след което се сети, че бърза, и поднови крачка. Прибра пътьом писмото в джоба си и махайки на няколко души по пътя за поздрав, излезе от градчето. За нейно щастие то се бе оказало изцяло магическо място. Всички тук бяха или магьосници или част от семейството на някой такъв. Не беше нужно да крият с какво се занимават, но пък и по-добре след онзи инцидент, при който малкия жълтолюспест дълговрат украински дракон избяга от клетката си и започна да се шляе из улиците. Доста суматоха настана тогава и след това един месец бяха под постоянно наблюдение от гръцкото министерство и в изпитателен срок, по време на който трябваше да докажат, че действията на чичо й и като цяло на организацията на центърът му за проучвания са доста важни и бягството е бил единичен случай. Така и беше.
Роксан мина през поста, където двама пазачи стояха и си приказваха тихо. Поздрави ги и продължи по отъпканата земя, навлизайки сред дърветата. Когато премина през невидимата енергийна стена, която заглушаваше честите ревове и шумове, които издаваха драконите, вече почти беше стигнала огромните им клетки. Екипи от магьосници бяха наобиколили отделните индивиди и или ги наблюдаваха, или записваха нещо по папките си.
Днес суматохата беше повече от обичайната и всички някак превъзбудено се оглеждаха или движеха. Роксан продължи напрегнато напред докато откри чичо си, който тъкмо излизаше от една от палатките, където обикновено работеше или търсеше из купищата разхвърляни записки това, което му трябваше. Преди Роксан да се заеме с подреждането им имаше два начина той да открие фрагмента, който търсеше – единият беше да си спомни поне цяло изречение от това, което пишеше, и то дословно и чрез него да призове листа, а другият беше заедно с група от няколко човека да прегледат всичко за това, което си мислеше, че му трябва.
Чичо Чарли беше срещнал жена си тук, в Гърция, което беше доста забавно тъй като тя всъщност не беше гъркиня. Беше българка на име Елена, което също беше някак смешно тъй като това име бе с гръцки произход.
Сега тя беше бременна в осмият месец и той не й позволяваше да припарва близо до драконите, колкото и очарована да беше от тях. Затова на Роксан й се налагаше постоянно да минава пътя от дома им до лагера с драконите и обратно, за да й прави компания когато никакви интересни експерименти не се правеха. Не й беше особено приятно, но пък Елена беше приятна жена и всъщност Роксан я харесваше, въпреки че английският й беше малко смешен.
- Роксан! Роксан! – чичо й преливаше от емоция, целия настръхнал и изпълнен с емоции, причината за които все още не й беше известна. – Точно на време! Хайде! Ще го изпуснеш! – той я улови за ръката и я повлече след себе си, без да обръща внимание на безкрайните й объркани въпроси.
- Какво става, чичо? Чичо! – вместо отговор двамата се спряха до тълпата, която се бе образувала до една от клетките и тя ги пропусна, за да стигнат почти до решетките. Любимият дракон на момичето – червения китайски, чиято кожа в момента проблясваше, отразявайки слънчевите лъчи, които се процеждаха през листата и се плъзгаха като капки роса по гладките му люспи. Беше разперил крилата си така, че закриваше по-голямата част от тялото си. Голямата му опашка с черни шипове потрепваше между хората и тялото му, сякаш като преграда. – Какво? Какво има? – Отново не получи отговор. Всички гледаха като хипнотизирани прекрасното магическо същество. И тогава най-сетне разбра.
Драконът се размърда, премествайки крилата и опашката си сякаш нарочно. Роксан първо забеляза счупеното яйце, а след това и нещо червено се размърда, разпервайки малките си крилца. Тихо шушукане и ахкания се разнесоха из тълпата и в последствие момичето осъзна, че и тя не бе останала безучастна. Този път, когато се приближи до решетките и се хвана за тях, чичо й беше твърде омагьосан от гледката, за да й извика да се отдръпне.
Беше невероятно. Дракончето се опитваше да се изправи на слабите се крачета, залитайки и махайки с крилца за равновесие, а майка му го наблюдаваше зорко, подбутвайки го с дългата си муцуна. То кихна няколко пъти, при което шепа искри изскочи от носа му, след което нададе тих крясък. Няколко души въздъхнаха възхитено. Беше красавец.
- Невероятен е, нали? – глас от едната си страна я накара да се извърне, въпреки че не й се щеше да отделя очи от червения красавец срещу себе си. Оказа се, че проговорилият е Апостоли, синът на един от колегите на чичо й, грък, с който обаче не й се налагаше да говори на гръцки. Беше й помогнал особено много, когато се беше заела с подреждането на палатката на чичо Чарли. Отне им около една седмица да разпределят и подредят всичко и след цялото прекарано време заедно познанството им се превърна в приятелство съвсем по реда на нещата.
- Най-красивото нещо, което съм виждала. – отвърна тя с усмивка и отново погледна напред. – Толкова съм щастлива, че не го изпуснах. – Дракончето отново кихна. – Невероятен е. – Постояха още малко до клетката му и след като хората започнаха да се разотиват двамата с Апостоли се насочиха към пейките, където по принцип обядваха повечето работници и изследователи.
Говориха известно време общи приказки, след което замълчаха, взрени в новоизлюпеното същество.
- Реши ли какво смяташ да правиш? – попита Апостоли с типичния си съскащ акцент. Роксан повдигна вежда неразбираемо. – Хайде, едва ли ще се останеш завинаги тук.
- Защо не? – попита възмутено тя. – Какво му е на „тук”? Има дракони, има приятни хора и морска храна….
- Да, това звучи доста убедително. – изсмя се той, почесвайки се зад врата. – И все пак мисля, че това не е твоя живот. На чичо ти – да, но не и твоя. Не се вписваш тук. – Тя скръсти ръце срещу него, чудейки се да се обиди ли или да се засмее. – И не говоря за почти неразбираемия ти акцент – засмя се той, което я накара да се подсмихне против волята си.
- И какъв според теб трябва да е моят живот, Апостоли? – тя се наведе напред, подпря се на лактите и се взря в него. Той копира жеста й и двамата останаха така няколко безкрайно дълги секунди. Неочаквано от някъде се появи някакъв мъж, който се закашля и след като те се извърнаха към него, подаде някаква бележка на Апостоли. Той я разгърна и в този момент Роксан се сети за писмото, което все още стоеше неотворено в джоба й. Извади го докато Апостоли говореше бързо с мъжа на гръцки забеляза, че е от баща й.
- Аз трябва вървя. – съобщи русокосият грък тъкмо когато тя започваше с писмото. Тя кимна, при което той се изправи и докосвайки я по рамото, се отдалечи. Роксан се взря в листа и погледът й бързо се плъзна надолу. Докато очите й се движеха по написаното по хартията, лицето й ставаше все по-напрегнато. Щом стигна до подписа отдолу скочи на крака и се стрелна да търси чичо си. Намери го в палатката му, обграден от четирима души, които един през друг с опитваха да му говорят за нещо.
- Чичо. – опита се да му привлече вниманието тя. Той дори не я забеляза. – Чарли! – каза тя по-силно. – Чичо, трябва да говоря с теб. – той вдигна глава за миг, при което единият мъж повтори настоятелно нещо.
- Не сега, Роксан. Ела малко по-късно. Малко ми е напрегнато.
- Важно е. – настоя тя, вдигайки писмото.
- Може да почака. Зеленият ирландски дракон е болен и може да е сериозно. Трябва да направим нещо по въпроса.
- Леля Джини е в болница. – изстреля тя, тъй като осъзна, че това май е единствения начин да му привлече вниманието. Той отново я погледна, този път рязко и с разширени очи, и когато същият мъж понечи да проговори отново просто вдигна рязко ръката си.
- По-късно. – каза му. Мъжът понечи да противоречи, но Чарли го погледна твърдо. – Казах после. Става въпрос за сестра ми. - Мъжете се спогледаха и един по един напуснаха стаята, оставяйки ги сами. – Слушам те. – вместо отговор Роксан се приближи към него и му подаде писмото. Той го прочете набързо и накрая я погледна. – Тук не пише какво е станало.
- Знам. – кимна Роксан. – Баща ми ме моли да се прибера. Казва, че е сериозно. А аз така или иначе го обмислях….
- Добре. – кимна чичо Чарли и въздъхна дълбоко. – Колкото и да ми се ще да останеш мисля, че баща ти е прав. Ще наредя да подготвят всичко. Искам щом разбереш какво става веднага да се свържеш с мен, става ли? – тя кимна и мъжът заобиколи бюрото си, за да я прегърне. – Сигурен съм, че Джордж само преувеличава, за да те накара да се върнеш, така че не се притеснявай. – Роксан се усмихна докато го прегръщаше, вдъхвайки миризмата на пепел, която винаги се носеше около него.

Краката й се удариха в пода на камината и тя се олюля леко, при което чифт ръце я подхванаха и й помогнаха да излезе напред. Роксан отметна косата си, която бе паднала пред очите й, и се прокълна, че от бързане не я бе вързала.
Очите на брат й, Фред, срещнаха нейните и той й се усмихна широко.
- Фред! – възкликна тя и го прегърна силно, повдигайки се на пръсти, тъй като му стигаше едва до рамото. Височината й винаги й бе създавала подобни проблеми. – Какво правиш тук? Къде са мама и татко? Как е леля?
- Първо, успокой се! – той я отдръпна от себе си и издърпа багажа й от камината. – Второ, някой трябваше да те посрещне. И трето, мама и татко са в „Св. Мънго”. При леля, която е там.
- Сериозно ли е? – Роксан го погледна наистина разтревожено. Надяваше се леля й да е хванала някоя настинка и това да е поредния опит на майка й да я накара да се върне вкъщи чрез баща й. Анджелина беше приела много по-тежко заминаването й отколкото Джордж. Още по-трудно бе приела, че Роксан не приемаше не за отговор.
- Ще ме заведеш ли при тях? – попита унило Роксан. Той я изгледа за момент.
- Много си се променила, сестричке – изсмя се той, поставяйки ръка на рамото й. Направи физиономия и се отдръпна леко. – Миришеш на изгоряло. – Тя се ухили насреща му. – Нещо интересно в Гърция?
- Да. Днес тъкмо бях на излюпването на китайски дракон, когато получих писмото на татко.
- Излюпване на дракон? – Фред се ококори срещу нея. – Наистина? Шегуваш се!
- И това дори не е най-вълнуващото нещо, което може да ти се случи когато си около дракони. – махна с ръка тя. Брат й я гледаше невярващо. – Но друг път за това. Заведи ме в болницата. – усмивката поувехна на лицето му. Той кимна и след като я изчака да се преоблече, двамата се магипортираха в болницата.
Роксан отдавна не беше вървяла по белите коридори на магьосническата болница, а на този етаж съвсем не беше стъпвала. Фред сякаш вървеше у дома си.
- От колко време е тук? – попита Роксан накрая, когато вече не издържа на напрежението.
- Около седмица. – Сестра му се ококори срещу него, отваряйки уста в протест.
- И защо ми писахте чак сега? – брат й само я прегърна с една ръка.
- Защото си мислехме, че не е нищо сериозно. – Тези думи не я успокоиха изобщо. – Сега е по-добре, наистина. Много слаба, но лекарите казват, че ще се оправи. Не мога да ти обясня какво точно й има. Може би трябва да питаш татко или някой лекар.
Стигнаха до фоайето, където Роксан забеляза повече червенокоси хора, отколкото през цялата година в Гърция. Там бяха разбира се съпругът на леля Джини – Хари, братовчедите им – Албус, Джеймс и Лили, чичо й Рон и съпругата му Хармаяни, синът им Хюго и разбира се баща им Джордж. Майка им не се виждаше. Всички се извърнаха към тях и застинаха.
- Здравейте, семейство – опита се да се пошегува тя, макар че не беше много сигурна дали беше съвсем подходящо. Очевидно се случваше нещо след като всички бяха събрани тук една седмица по-късно.
Джордж пръв се окопити и пристъпи до тях, прегръщайки я силно.
- Толкова се радвам да те видя, Рокси! – каза той докато я пускаше и я отдалечаваше от себе си. – Толкова си се променила! Радвам се, че се върна!
Последваха множество прегръдки, поздравления казани с половин усмивка и формални разговори за здравето и положението на чичо Чарли, за жена му, за самата Роксан, за Гърция, когато се появи някакъв лекар и пристигането й остана на заден план. Това по никакъв начин не я обиди, тъй като тя беше точно толкова загрижена за леля си, колкото и другите.
- Докторе. – Хари пръв се оказа до него, а останалите го наобиколиха. – Какви са новините, докторе? – той огледа притеснените им лица едно по едно и накрая въздъхна.
- Не мога да ви кажа какво точно се е случило с госпожа Потър, но не е било отрова или заклинание. Или поне не такова, което познаваме. Разтресло я е толкова, че в момента има нужда от много почивка, витамини и лекарства. Мога да ви позволя да я отведете у дома след седмица, за домашно лечение, но това означава никакво натоварване – психическо и физическо, и постоянни грижи. Но тя ще се оправи. – следа от облекчение се появи по лицата на всичко, а Хармаяни прегърна съпруга си.
- А ще продължите ли да търсите това, което е причинило това на сестра ми? – попита Рон.
- Да, господин Уизли. Ще продължим, но не можем да ви обещаем нищо. Никога не съм срещал нещо подобно, а съм запознат с ефектите на повечето черни магии. – Настана продължително мълчание. Думите „черна магия” увиснаха неприятно във въздуха помежду им, карайки ги да се споглеждат недоумяващо.
- Нека не обсъждаме това сега – намеси се Хари, оглеждайки децата, макар че повечето от тях на бяха над двадесетгодишни. Не искаше да ги притеснява. – Докторе, може ли да поговоря с вас?
Двамата се отдалечиха, а Рон и Хармаяни ги последваха, без да се замислят. Останалите се пръснаха по канапетата, шушукайки си тихо за това, което бе казал доктора.
- Значи се върна, а? – Джеймс се бе приближил до Роксан и Фред заедно с брат си Албус и сега двамата застанаха пред тях. – Как е чичо Чарли?
- Добре. Чичо Хари? – отвърна му Роксан с усмивка. Джеймс сви рамене.
- Виждаш как е. Но мама ще се оправи, чу доктора. Това е най-важното. – Роксан кимна, оглеждайки се наоколо. – Търсиш ли някого? – Едната вежда на Джеймс се повдигна любопитно. Момичето поклати глава. – Лоркан знае ли, че си се върнала? – Роксан сви устни за момент срещу странната му усмивка, след което поклати глава.
- Току-що пристигам и Фред веднага ме доведе тук. – Беше ред на Джеймс да кимне. Роксан имаше чувството, че въпросът му не беше просто така и този път не е просто опит на братовчед й да я накара й се закачи или да я накара да се изчерви, както ставаше преди години, когато биваше споменато името на Лоркан.
- Хайде, деца. – Джордж се бе присъединил към тях, без да го забележат и бе поставил ръце на раменете на двете си деца. – Майка ви се е прибрала и ни чака. Говорих с Хари, ако има нещо ще се свърже с нас. Да се прибираме. Тази вечер си запазваме Роксан, след това знам, че така или иначе няма да можем да се вредим за нея.

* * *

С прозорците отворени в единия край на стаята и вратата в другата, въздухът в голямата стая се раздвижваше поне малко, позволявайки на обитателите й да дишат в иначе задушната атмосфера, която предвещаваше дъжд в най-скоро време. На бюрото от едната страна на стаята, Лизандър Скамандър беше положил русокосата си глава върху една книга и подремваше, докато брат му, Лоркан, четеше от дълъг пергамент със записки, придържайки го развит с една ръка и въртейки химикалка в другата. Беше химикалка, замаскирана да изглежда като перо, тъй като нямаше желание да вижда изненаданите погледи на хората, когато им кажеше, че предпочита мъгълските инструменти за писане, защото може да ги върти между пръстите си в паузите между използването им. Светлината отслабваше и буквите започваха да се сливат с пергамента, но Лоркан само се наведе леко и продължи да чете.
Изтръгна се от унеса си чак когато топче хартия отскочи от главата му, преди да се търкулне по бюрото и да падне на пода. Лоркан вдигна поглед, в който ясно можеше да се види колко оценява това разсейване и брат му удари ръка в челото си, преди да започне да жестикулира и да прави физиономии. Лоркан най-сетне се досети, когато Лизандър посочи към отворената врата с отчаяно изражение.
В коридора се чуваха стъпки, потропващи с непогрешимия звук на токчета. Лайла.
Лоркан се обърна обратно към брат си, а устните му оформиха беззвучно `Оу...`
- Твърде късно – промърмори недоволно Лизандър, секунда преди приятелката на Лоркан да се появи на прага в целия си русокос, синеок, дългокрак, облечен в неразумно скъпа мантия блясък.
- Здравейте, момчета. - Погледът й прескочи от единия към другия, преди да се върне на правилния мъж. – Готов ли си? – Попита, влизайки в стаята и заобиколи бюрото, за да даде на приятеля си дълга целувка за поздрав.
- Здравей. - Лоркан се изправи да я посрещне и преди устните им да се разделят, брат му вече затваряше вратата зад гърба си с малко повече сила от нужното.
- Какъв му е проблемът? – Попита Лайла, макар че не изглеждаше наистина разтревожена. Затова и не попита пак, когато Лоркан само сви рамене, а вместо това му заразправя как е минал денят й, докато го чакаше да поприбере, преди да тръгнат към Подземния университет. Университетът по магьосническа защита, по-известен заради местонахождението си като Подземният университет, се занимаваше с обучението на младите аврори, адвокати и почти всички останали, които се грижеха за реда и безопасността в магьосническия свят и в отношенията му с мъгълския и беше втори дом за Лоркан вече почти две години.
- Пет минути – обеща Лоркан и я целуна леко, преди да тръгне на заден ход към вратата. – Защо не изчакаш тук? – предложи, знаейки, че предпочита да не прекарва повече време от необходимото със странните му родители. Не можеше да я вини. Наистина бяха странни.
Отдели минута да потърси брат си, но от него нямаше следа. По-рано двамата се бяха разбрали да си разменят дейностите, за да объркат Лайла (вече си бяха сменяли местата веднъж, така че се надяваха да я объркат и тя да реши, че пак са го направили), но Лоркан, погълнат от четенето, съвсем беше забравил. Като ученици бяха правили какви ли не номера на съучениците, професорите и баща си – само не на майка си, тя единствена винаги ги различаваше по някакъв мистериозен майчински начин – но в изминалите две години това се случваше все по-рядко. Като цяло прекарваха много по-малко време заедно. Лоркан учеше право и лекциите, допълнителното четене и домашните проекти запълваха по-голямата част от дните му. В последните няколко месеца, остатъка от времето му окупираше Лайла. Лизандър не я понасяше, така че дори нямаше как да бъде с двамата едновременно. За капак в края на тази година трябваше да избере специализация и понякога му се струваше, че размишленията и колебанието изтощават повече от енергията му, отколкото ученето и приятелката му взети заедно. Резултатът беше, че имаше все по-малко време за семейството си. И докато родителите му се задоволяваха със семейните вечери, брат му искаше повече. Лоркан започваше да се чувства като много лош брат.

Вече слизаше към кабинета, когато си спомни, че родителите му бяха заминали на почивка и научна експедиция в едно от почти седмица. Точно след нападението – или каквото се беше случило – на Джини Потър.
Поклати глава. Явно навлизаше във фаза, в която не можеше да задържи вниманието си върху нищо, несвързано с право.
Завари Лайла с крака на бюрото му и отегчено изражение на лицето.
- Как успяваш да побереш всички тези скучни факти в ума си? – попита през прозявка, която може и да не беше фалшива.
- Не ти е толкова скучно, когато идваш с мен в университета.
Лайла се усмихна, след което се протегна, все така с крака на бюрото.
- Там е пълно с хора, които вече са минали скучната част и се занимават с практическата. Те са далеч по-интересни.
- О, значи аз съм скучен.
- Е... – най-сетне върна краката си на пода и отиде при приятеля си. – Вярвам, че имаш потенциал.
Лоркан вдигна вежди, но тя се притисна към него, обвивайки ръце около врата му и го целуна. Мислите му сами се насочиха към извивките на тялото й, който можеше да усети през мантията и забрави за какво бяха говорили.
Вече беше престанал да прави сравнения с Роксан или да се чуди с какво точно беше привлякъл вниманието на жена, толкова различна от него и още повече как успяваше да го задържи, след като беше толкова погълнат от ученето, че тя идваше до дома му за срещите им, вместо обратното. Но Лайла не възразяваше. Когато не му се подиграваше колко много учи, се възхищаваше на ума му и изглежда разликата във финансовото им състояние не я притесняваше. Освен това беше много, много привлекателна. По коренно различен начин от Роксан.
Винаги беше забелязвал разликите, когато се доближеше до Роксан. Тя беше по-ниска от него, с по-тъмна кожа и наситено кафяви коса и очи, за разлика от неговите руса коса и зелени очи. Лизандър твърдеше, че са най-впечатляващата двойка в училището. Роксан беше забавна, пълна с интересни, странни идеи, обичаше да разхвърля само защото знаеше, че ще го подразни и... си тръгна. Лайла беше тук и беше доволна от живота си, без никакви планове за заминаване дори в съседен град, още по-малко за другия край на Европа. Лизандър беше заявил, че заедно изглеждат като младите Малфой и поддържаше твърдото убеждение, че брат му я е избрал точно защото е толкова различна от бившата му приятелка и увлечението му е временна лудост. Лайла също много го обичаше.

* * *

На вратата се почука и гласът на Анджелина Уизли се чу приглушено да казва нещо от другата страна. Роксан продължи да се взира в тавана докато стъпките на майка й не заглъхнаха по коридора. Закуската бе на масата и ако Роксан искала да закусва с останалата част от семейството сега бил момента да слезе.
Истината беше, че момичето беше будна сякаш от векове и откакто бе отворила очи някъде в малките часове на нощта и се бе взряла в тавана се боеше да помръдне да не би всичко това да се окаже истина.
Беше си у дома. В Англия. Не беше вече в Гърция сред непознати хора и същества. И все пак вместо радост чувстваше някакво странно, неприятно усещане.
Всичко се бе променило. Преди година и половина нещата бяха толкова далеч от тези в момента, че й се струваше сякаш е било в друг живот.
Преди година и половина тъкмо завършваше Хогуортс със задоволително добри оценки, невероятно момче до себе си и купчина приятели-братовчеди, с които беше толкова близка, че границата между двете се размиваше.
И ето че сега всеки от тях имаше собствен живот, всеки от тях бе поел по своя път и тя се чувстваше като натрапник в собствения си живот, толкова далеч от тях, сякаш бяха минали десетилетия.
И нещастието с леля й. Никой не знаеше какво точно се бе случило с Джини Потър в Подземният университет, а малцината, които знаеха малко повече (и за нещастие си падаха предпазливи родители) си мълчаха. Единственият й източник на усмивки в момента бе брат й, който очевидно я бе посрещнал със същия ентусиазъм и обич, с които я бе изпратил. Дори родителите й се държаха по различен начин – майка й се зарадва изключително много, когато я видя и я разпрегръща горещо, уверявайки я колко им е липсвала, но още на следващият ден отново бе обзета от някакво нацупено настроение и се държеше с Роксан сякаш тя го е предизвикала. Може би още не беше преглътнала факта, че дъщеря й самостоятелно бе решила да се премести в другия край на Европа без собствената й майка да има глас в това решение. Или да получи обяснение. Звучеше логично. И въпреки това не помагаше на Роксан да си възвърне онова чувство за уют и принадлежност към дома и семейството.
Въздъхна и най-сетне се изправи, заемайки се да се облича мълчаливо. Когато привърши и мина набързо през банята, напусна стаята, затваряйки внимателно вратата, и се спусна колебливо по стълбите. В кухнята завари само брат си – допиващ чая си с очи, сключени върху някаква книга. Още две стояха на стабилна купчинка от другата му страна. В чинията стояха забравени недоядения му бекон и половин яйце на очи.
- Добро утро. – поздрави пресипнало Роксан и се покашля, опитвайки се да прикрие това. Фред я погледна над книгата си, с чашата до устните си, и остана така докато тя се настани на стола до него.
- Не изглежда добро за теб. – отбеляза той и затвори книгата, слагайки я при другите две. Остави чашата си на масата и се взря в сестра си. – Добре ли си?
- Мхм. – Роксан побърза да си сипе чай и да отпие от него, за да прочисти гърлото си и да не звучи като човек, който е плакал цял вечер. Накрая осъзна, че вече се бави твърде много и погледна брат си, усмихвайки му се възможно най-убедително. Още преди да го направи знаеше, че номера няма да мине. – Просто все още не мога да свикна с обстановката. И с факта, че съм сама в къщата цял ден докато ти си в Университета, татко е в магазина, а майка ни е на работа. Някак си не ми помага да заспя по-лесно.
- Липсва ти Гърция? – той я погледна тъжно, накланяйки леко глава настрани. Тя сви рамене. Не беше това проблема, но някак си нямаше сили да ми го обясни още. Той погледна часовника си възможно най-незабележимо и сестра му въздъхна.
- Тръгвай. Ще се оправя. – тя огледа празните столове. – Ако знаех, че ще е толкова пренаселено за закуска щях да поспя още, за да не се блъскам за… - тя ръчна с вилицата си почти изстиналия бекон. – Както и да е. Върви. Ще се видим довечера.
- Ти какво ще правиш днес? – попита той докато се изправяше и си взимаше камарата книги.
- Ще се депресирам сама тук. – опита се да се пошегува тя, но осъзнала че просто е изказала мислите си на глас, преглътна и отново се опита да се усмихне. Брат й я погледна загрижено.
- Сериозно. Отиди някъде. Разходи се. Припомни си едно време. – Роксан стисна устни при последните думи, за да не изстене. Точно това й причиняваше болка, точно това се опитваше да избегне. – Можеш да дойдеш дори до Университета при мен. След четири ще бъда сигурно в библиотеката. Имам изпит скоро и след случката с леля имам нужна от сериозно наваксване.
- Понякога наистина се замислям дали си ми истински брат. – изсмя се Роксан и се зарадва, че този път почти прозвуча весело. Фред я разроши по косата докато минаваше покрай нея и тя се опита да го перне с ръка, но той й се изплъзна. Извика й нещо за довиждане, но тя вече се бе заела да се взира в чашата с чай и не различи съвсем думите.
- Роксан!
- М? – тя сепнато вдигна глава, за да осъзнае, че майка й отново се бе върнала в стаята и раздигаше масата.
- Приключи ли със закуската? – момичето не беше и започвало, но тъй като и нямаше особено желание, кимна. – Добре, помогни ми тогава. – двете за нула време изчистиха масата и докато Анджелина махваше с пръчката си, за да накара чиниите да започнат да се мият сами, Роксан се опита да се измъкне незабелязано от стаята. Не беше преполовила помещението дори, когато гласът на майка й я накара да спре и да се обърне. – Не толкова бързо. – поемайки си въздух, тъй като бе очаквала вече цяла седмица този момент, Роксан Уизли се обърна и повдигна въпросително вежди. – Хайде да си поговорим. Седни. – двете се настаниха една срещу друго на масата под монотонното тракане на самоизплакващите се чинии. И настана мълчание, което в последствие бе нарушено от гласа на Анжелина. – Искам първо да кажа, че се обадих, че няма да ходя на работа днес и ми се иска да прекараме деня заедно. Ако нямаш нищо против.
- Не. – бързо отвърна момичето. Това би била крачка напред в подобряването на наранените й чувства от интереса, или по-скоро липсата на такъв, който проявиха всички към завръщането й, въпреки че стана ясно, че Джини ще се оправи. И може би все пак с майка й можеха да се върнат към предишните си макар и неперфектни отношения. Но не мислеше, че нещо ще успее да я отдели от работата й за цял ден. Когато бяха осъзнали колко полезна и необходима е Анджелина за отбора на Харпиите и като треньор, и като стратег и като някаква движеща сила, която държеше всички в добри отношения, точни за тренировки и даващи всичко от себе си, то Анджелина прекарваше колкото време със семейството си, толкова и с работата си. С вторите даже повече.
– Какво искаш да правим?
- Не… не знам. – Очевидно не бе мислила толкова напред. – Може би да си поговорим първо? После може да отидем до баща ти – сигурна съм, че и той би се радвал на компанията ни, тъй като си мисля, че вече не ми е толкова интересно и забавно в магазина… после можем да се приберем да приготвим вечеря и когато се приберат Фред и Джордж… – тя млъкна, осъзнавайки как бе прозвучало това. „Фред и Джордж”. Макар и след толкова години болката от смъртта на брата близнак на баща й болката все още жегваше много силно всеки, който бе познавал някой от двамата. Дори Роксан бе развила някакъв вид рефлекс да се натъжава и да чувства някаква празнина, че чичо й не е сред тях и тя не го познава.
- Звучи добре. – отвърна Анджелина и се усмихна на майка си, което я извади от мимолетното й отнасяне и тя кимна.
- Знаеш ли какво, дай първо да отидем при баща ти, а после като се приберем хем ще имаме повече време да си поговорим, хем ще можем да свършим повече неща из къщата. От доста време не съм се застоявала цял ден в нея…
- Много работа? – повдигна вежди Роксан докато двете се изправяха и се насочваха към коридора.
- Ужасно много. Наближават квалификациите за Световната купа по куидич и Харпиите тренират повече от всякога. Просто не можем да си позволим отпускане и грешки в момента.
- Надявам се да ни осигуриш хубави билети за финала, където ще участват Харпиите. – на лицето на Анджелина се появи първата истинска, непринудена и искрена усмивка, която Роксан виждаше откакто се бе върнала. Майка й наистина обичаше това, което правеше.
-Най-хубавите. – засмя се тя. – А сега отиди да се преоблечеш и тръгваме.
Роксан кимна и се насочи към стаята си, за да се вкара в ред. За пръв път от една седмица напускаше къщата, за да навлезе в цивилизования свят и смяташе, че трябва да се спретне малко. Беше се изкъпала снощи след като не успя да заспи и сега оставаше само да избере някои по-нормални за Англия дрехи и да вкара косата си в ред. В Гърция времето беше коренно различно от това на острова и дрехите й бяха пригодени за такъв климат. Лятото в Англия беше като късна есен в далеч по-южната страна. Имаше отчаяна нужда от обновяване на гардероба.
Когато след половин час слезе долу да търси майка си откри бележка на масата, гласяща „Трябваше да тръгна бързо. Уедингтън се е контузил по някакъв начин, а Кийша и Уоръл отново са се хванали за косите и цари пълен хаос. Ще дойда по-късно при баща ти, чакай ме там!”.
Роксан въздъхна тежко и захвърли пергамента на масата, насочвайки се към външната врата, при която вече можеше да се магипортира. Силното „Пук!”, което закънтя в ухото й при магипортирането й на Диагон-али беше бързо заместено от вечния шум от суетенето на безкрайните клиенти на магическата улица. Поне всичко тук изглеждаше абсолютно същото – от магазина за мантии, чиито манекени си бяха абсолютно същите като от едно време, само че мантиите върху тях бяха по последната мода, покрай магазина на всякакви лакомства и вкусотии, до който винаги имаше деца, залепили нос по прозорците и точещи лиги по фонтанчетата от шоколад и сметановите глазури по изкусително вкусните торти с безброй различни вкусове, и накрая до магазинчето „Магийки-шегобийки на Уизли” с големия движещ се клоун отпред, чиято усмивка караше Роксан да стиска очи като малка. Баща й я бе поправил малко, за да не изглежда толкова плашеща и кръвожадна (както й се струваше) и все пак тя докато вървеше към вратата не вдигна глава да погледне първата атракция на магазина.
Вътре, както обикновено, имаше доста хора, предимно младежи и деца, които тичаха от едно изобретение към друго, подскачайки радостно или сочейки възбудено.
- Добре дошли в „Магийки-шегобийки от Уизли”! – прозвуча глас зад нея и тя се извърна, за да види баща си, който се приближаваше с ръце зад гърба и усмихващ й се. По навик Роксан инстинктивно отвърна на усмивката му и се притисна към него, когато той понечи да я прегърне. – Радвам се да те видя. Майка ти ми писа, че ще дойдете двете. – Роксан му отправи странен поглед и двамата в един глас промърмориха „работа”. – Е, радвам се да те имам малко за себе си в такъв случай. Ела. – двамата се насочиха към една маса в ъгъла и се настаниха. Роксан не спираше да се обръща през рамо.
- Така и не разбрах как така изобщо не се притесняваш, че някой може да се опита да открадне нещо. – баща й се ухили и за миг изглеждаше точно като пакостливо момче.
- Опитвали са се. Неведнъж. Но сега никой нормален не си и помисля да краде от магазин за шегички. Особено от нашия. Изглежда, че стоката ни има навика да се обръща срещу притежателя си ако предварително не е била платена на касата. Не е приятно. Имаше няколко опита за оплаквания от обезпокоени родители, че децата им са покрити със слузести мехури или косата им пада и тем подобни, но кражбата е извън закона и ги предупредих, че ако решат да се обърнат към някой от министерството ще настоявам в момента, в който отменя ефекта на онова, което се е случило с крадеца, той да бъде съден. Ако знаеш колко бързо това ги кара да подвиват опашки и да изчезват… - двамата се засмяха и за пръв пък Роксан се почувства като едно време, когато и тя като всички идваше в магазинчето и се изумяваше пред невероятните изобретения на баща си и брат му. Някаква гордост я караше да върви с високо вдигната брадичка из мястото, гордост от баща й и от делото му, което й се струваше толкова забавно и интересно и все пак не точно за нея. – Кажи сега как беше в Гърция? Имаше ли много дракони? Опасно ли беше? Как е Чарли? Роди ли му се бебето вече? Как изглежда? Кажи ми, че не прилича на него!
Роксан изчака безкрайните въпроси да секнат и се зае да отговаря на всичките, без да пропуска нито един. Чичо Чарли бил добре и не, бебето му не се било родило още, но щяло да е хубаво, защото жена му била много красива. Да, имало дракони и да, били много опасни и тя дори присъствала на излюпването на един. При този коментар лицето на баща й стана странно нацупено и тя знаеше, че в този момент той й завиждаше мъничко.
Времето минаваше неусетно и бе станало почти четири, когато двамата привършиха обсъждането на годината й и половина живот в чужбина.
- Е, майка ти малко се е поувлякла – думите му бяха леко порицаващи и най-вероятно тъй като жена му я нямаше наблизо. – Съжалявам, Рокси. Знам, че и ти много й липсваш. Просто й е много напрегнато покрай…
- Квалификациите за Световното – знам. – кимна момичето, отмятайки кичур коса, който бе паднал пред лицето й когато бе свела леко глава. – Винаги има нещо, но както и да е. Просто след толкова време се надявах нещо да се е променило. – баща й й се усмихна тъжно и я прегърна с една ръка, след което тя се изправи.
- Какво си намислила да правиш сега, че така бързо скочи? Нали няма да се прибираш още? Можеш да поостанеш да ми помогнеш тук, мога да ти покажа и няколко нови работи, над които работя…
- С удоволствие, татко, но обещах на Фред да мина към Подземния университет към четири – отклонението на поканата изобщо не обиди Джордж.
– Другия път? И без туй нямам много занимания тия дни…
- Имаме сделка. Добре, върви. Брат ти най-вероятно ще е в библиотеката. – той направи някаква физиономия между недоумение и ужас и Роксан се разсмя.
– Не знам на кого се е метнало това момче. Нито аз, нито Анджелина бяхме толкова ученолюбиви. Просто не ми го побира ума от къде това желание за учене…
Роксан го прегърна отново с усмивка и напусна магазинчето, насочвайки се към частта от Диагон-али, където щеше да може да се магипортира отново. Когато беше в Гърция почти не прибягваше до този начин на пътуване, а сега за един ден щеше да й се наложи да го ползва три пъти. Още привикваше към съпътстващия го пукот и към чувството за неприятно засмукване. Не й харесваше, но беше бързо и ефективно.
Никога не бе идвала в Подземния университет, но си спомняше много добре инструкциите къде точно да се магипортира, за да не й се налага да ползва мъгълския вход. Когато се оказа в голямата входна зала, където множество магьосници пъплеха наоколо, прегърнали книги или пергаменти и говорейки си с някого докато ръкомахаха, дъхът й спря. Първото нещо, което привлече вниманието й беше извисяващата се статуя на някакъв магьосник, най-вероятно създателя на Подземния университет, застанал в цялата си прелест и великолепие – с дълга мантия, шапка и книга в едната ръка, а пръчка в другата – взрял умния си поглед някъде напред.
Следващото, което я порази беше големината на мястото. Осъзнаваше, че е просто Входна зала, но беше поне колкото Голямата зала в Хогуортс, с мраморен под, по който имаше някакви символи, но предполагаше, че те се свързваха в цяло, което, за да се прочете, трябваше да се намираш на балконите отгоре. Сякаш нямаше таван. Етажите вървяха нагоре, като всеки следващ беше по-близо до повърхността. Въпреки че беше под земята навсякъде струеше светлина, която изглеждаше като тази, промъкнала се през прозорец.
Имаш множество асансьори и големи мраморни стълбища, движението по които сякаш нямаше край.
- Как по дяволите да открия каквото и да е на това място? – възкликна тя на себе си докато се чудеше на къде да поеме. Накрая реши да попита. Едно учтиво русокосо момиче с очила и диадема на главата й каза, че първо трябва да отиде на четвъртия етаж след което да тръгне направо да свие наляво, после… След завоя на ляво Роксан реши, че ще намери някой друг, който да я упъти оттам. Благодари на момичето и се насочи към един от асансьорите пъхайки се вътре. Някой вече беше натиснал копчето за четвъртия етаж така че просто изчака докато вратите се отворят и с усилие си проби път, за да се окаже в широк коридор с множество завои и врати от двете страни. Направи няколко неориентирани крачки напред и прехапа устни. Напред и наляво. Кое ляво? Първо ляво или второ ляво? Защото имаше още няколко възможности. Реши, че е време да попита отново.
Насочи се към някакъв младеж, който стоеше с гръб наблизо и тършуваше из чантата си, и го потупа по гърба с пръст. Той се извърна с пергамент между зъбите докато закопчаваше чантата си и Роксан почти се ококори срещу него. От толкова етажи, толкова коридори и толкова стотици студенти, улучи Него.
- Л-Л-Лоркан? – заекна невярващо тя. Младият мъж изключително бавно извади пергамента от устата си, без да я изпуска от поглед. Двамата просто се гледаха няколко безкрайно дълги секунди.
- Върнала си се. – каза той накрая. От гласът му не можеше да се определи дали беше въпрос, констатация или обвинение. Роксан не знаеше какво да каже, затова просто кимна. – Заради леля си? – явно и той бе чул. Роксан отново кимна. Искаше да му каже нещо, каквото и да е, но не й идваше нищо наум. – Как бяха драконите? – попита той отново с някакъв неопределен глас.
- Вълнуващи. – отвърна Роксан, намръщвайки се леко. Не й бе познат този тон и не й харесваше. Не че бе очаквала да я разпрегръща или нещо ако се срещнат, но това не го разбираше. – Университета?
- Интересно. – Отново едносричен отговор. Напрежението бе стигнало такава точка, че на Роксан й се щеше да избяга. В този момент трети човек се присъедини към тях – красиво русокосо момиче, което се издигаше поне половин глава над Роксан. Тя изгледа любопитно първо нея, последно него.
- Лоркан?
- Лейла, това е Роксан. Роксан, Лейла. – двете си размениха по едно кимване и русокоската тъкмо отвори уста, но бързо я затвори, когато глас зад тях повика Лоркан по име. Роксан се извърна, за да забележи Теодор Лупин, който се приближаваше със забързана крачка и решителна физиономия. Когато разпозна Роксан обаче решителността му се разколеба.
- Рокси? Какво правиш тук?
- Здравей и на теб, Теди. – отвърна му тя с кисела усмивка доволна, че ще е има причина да се измъкне от неловкия поглед и странен тон на Лоркан. Не си беше представяла така първата им среща, била тя и неочаквана. – Търся библиотеката. И Фред. Ще удариш ли рамо?
- Да, да, разбира се. Почти си я открила. – той изгледа някак колебливо Лоркан, който като че ли чакаше да му бъде казано нещо след като Лупин очевидно бе търсил него, но остана разочарован. Теодор им кимна леко и поставяйки ръка на гърба на Роксан, я подкани безмълвно на вървят. Тя измърмори едно неясно „Чао” на двамата в коридора и с готовност последва Теодор, оставяйки го да избира пътя.
- Защо ми се струва, че те отклоних от пътя ти? – попита Роксан. – Търсеше Лоркан май?
- А ти? – той й се подсмихна и Роксан си спомни за миг защо едно време като беше по-малка беше влюбена в кръщелника на чичо си. Теди винаги бе бил най-голямото дете в семейството им, макар че не беше точно роднина по кръв, и всичките момичета в семейството в даден период от живота си бяха влюбени в него. Освен Виктоар, тя все още беше влюбена.
- Аз… - Роксан се изчерви леко. – Това беше най-неловкия ми разговор, заклевам се. Кое беше това момиче?
- Мисля, че беше приятелката му. Не си спомням точно как се казва. – сви рамене Теди.
- И от къде тогава знаеш, че е приятелката му? – още щом зададе въпроса си Роксан знаеше, че ще прозвучи грешно. Теодор я погледна с повдигната вежда.
- Защото съм ги виждал да се целуват по коридора. Затова реших, че е приятелката му. – натърти ненужно той. Роксан се изчерви още повече и се постара да смени темата и да избута Лоркан и приятелката му от мислите си.
- Ето това е библиотеката. – Теодор я преведе през някаква врата в огромно помещение със стотици рафтове и множество дървени маси, по които се бяха пръснали студенти сами или на групички.
- Леля Хармаяни идвала ли е тук? – неволно попита Роксан. Теодор смръщи вежди.
- Да, защо?
- Ами чудя се как са я накарали да напусне това място изобщо...



* Здравейте, госпожице Роксан!
** Здравей, Коста. – усмихна му се тя. – Как си, Коста?
*** Добре съм, благодаря! Имате писмо, госпожице!

_________________

“I'm Sherlock Holmes and I always work alone,
because no one else can compete with my massive intellect!”
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker