Потър Мания Форуми
Потър Мания
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си


Създайте нова тема  Напишете отговор
 Memoirs of a Redheaded Witch /Превод/ « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
crazyteen95
МнениеПуснато на: Нед Авг 05, 2012 10:04 pm    Заглавие: Memoirs of a Redheaded Witch /Превод/ Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 07 Юли 2009
Мнения: 376
Местожителство: Велинград

Мемоарите на една чарвенокоса вещица

Глава първа
Приказки за лека нощ

"Who you are is falling over me,
who you are is falling over me
I'm hoping, I'm waiting, I'm praying,
Yea I'm hoping, I'm waiting I'm praying,
you are the one..."

- Falling Over Me, Demi Lovato


Още помня първия път, когато чух историята за момчето, което оживя. Беше Коледата през 1986, а аз бях на пет години и, въпреки че помня много малко от тази възраст, тази нощ я помня много добре. Може би, защото това беше нощта, в която разбрах какво искам от живота си, какво щях да направя и коя щях да бъда. Да, знам, че звучи донякъде смешно, всички момичета на тази възраст мислят за кукли, но аз не бях като всяко момиче.
От момента, в който се научих да ходя, вече тичах; първата ми дума беше метла, всичко, което исках за рождените си дни и Коледите беше да отида на куидичен мач, да си взема пръчката и да се науча как да омагьосвам някого, без никой да забележи. Това може би се дължеше на факта, че имах шест по-големи братя, но обяснение за силата, която имах като дете, нямаше. Така де, никой от братята ми не е могъл да унищожи цяла кухня, само защото са имали гневно избухване.
Както и да е, в онази нощ бях толкова сигурна, че сега, докато си мисля за това, започвам да се смея. Никога не съм се съмнявала какво ще ми донесе бъдещето.
Беше Бъдни вече, цялото семейство си беше вкъщи, всичките ми братя бяха вкъщи от работа или училище и, както винаги, бях изпратена да си лягам много преди да ми се е доспало. И аз, като едно избухливо и упорито момиче, правех всичко възможно да стъжня живота на най-големия си брат Бил, който се предполагаше да ме приспи. Което означаваше, че ще има трудности, докато избира приказка за лека нощ.
Бил не беше от най-устойчивите братя, нито от тези, които държат на дисциплината. От всичките ми братя, той беше… авантюристът. В сравнение, брат ми Чарли имаше склонност към опасните неща, Пърси беше стриктен и високомерен, Фред и Джордж бяха клоуните и пакостниците, които вдигаха нервите на мама всеки ден, и накрая брат ми Рон. Той беше най-заслепеният и чувствителният, но лоялен до мозъка на костите си. И в средата на своите пет години аз, Джиневра Моли Уизли, имах по малко от всеки мой брат.
Казах на Бил, че съм уморена от „Вълшебникът и Подскачащото гърне”, повръщаше ми се от „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън” и изключително оттегчена от „Приказка за тримата братя” и го предупредих, че само ако посмее да започне „Косматото сърце на магьосника”, ще го ухапя.
- Добре тогава, предполагам, че трябва да се примириш без приказка. – каза той ядосан, докато ставаше от леглото.
- Само защото брат ми, който се мисли за много умен, не може да измисли подходяща! – отговорих му аз, гледайки го свирепо.
Бил тъкмо стигна вратата и спря.
Не знаех тогава какво правеше той, мислех, че просто се ядосваше на това, че малката му сестра му каза глупак в лицето. Но сега знам, че той се колебаеше дали да излезе от стаята, или да се обърне и да ми разкаже история, заради която можеше да си навлече беля.
С братята ми винаги сме имали репутацията на хора, които не спазваме правилата. Е, може би трябва да изключим Пърси. Той никога не се вписваше. Винаги си струваше да гледаш как Фред и Джордж се измъкват от наказание. Ще извъртят нещата така, че те винаги са невинните, а това, което са направили е направо геройство. Единственото нещо, което мама можеше да направи бе да ги остави с предупреждение. През годините присвоих някои неща…
- Казвали ли са ти мама и татко историята за Хари Потър? – попита Бил и се обърна към мен. Никога няма да забравя лицето му, пълно с учудване, мистерия и страхопочитание.
- Кой е Хари Потър?
И двамата вече бяхме на леглото ми, аз под завивките, очаквайки историята за Хари Потър. Докато ми я разказваше аз ясно си я представях, картина, която още държа в главата си, за един красив млад принц, замахващ своя меч, спасяващ света. С времето стана моят принц в мислите ми, който идваше да ме спаси от къща с милиони червенокоси. Винаги съм обичала семейството си, въпреки че от време на време е много объркващо.
Но той не е само това. Това момче, за което току-що бях научила, нямаше семейство, нямаше мама и татко, които да нарече свои, докато аз имах достатъчно за три поколения. Хари Потър спаси света, но това беше най-тъжната история, която някога съм чувала.
-Бил?
-Да?
Той като че ли се стресна, мислейки че съм заспала. Аз просто лежах до него, взирайки се в безкрайната снежна покривка. Дали Хари Потър е виждал такъв сняг? Дали е имал някого, с когото да се бие със снежни топки? Имах толкова много въпроси.
Но исках да разбера отговорите сама.
- Някой ден ще се омъжа за него!
Бил мълчеше известно време, после се засмя.
- Кой? Хари Потър?
- Мхмм! – кимнах аз и си затворих очите.
- Джин, кой казва, че някога ще го срещнеш?
- Аз казвам.
Бил сигурно си е мислил, че съм била прекалено сънлива, но ме погледна любопитно.
- Така, ще го… срещнеш… и ще се омъжиш за него?
- Аз ще бъда неговото семейство, щом аз имам и той трябва да има.
Усетих как Бил ме целуна по челото.
- Ти наистина ще си нещото, Джини Уизли, заради което Потър няма да знае от къде му е дошло. – той се засмя отново.
Вече сънувах за това ново момче, но все пак успях да кажа едно последно нещо:
- Ще видиш, Бил, след няколко години ще видиш.
- Тогава ще почакаме малко и ще видим.
Наречи го пророчество, съдба, вяра, каквото си искате, но аз знаех още тогава, че ще накарам Хари Потър да се усмихва и да се чувства обичан.
Това беше първата Коледа, в която мечтах за Момчето, което оживя.
_________________


“It Is Our Choices, Harry, That Show What We Truly Are, Far More Than Our Abilities”
Albus Dumbledore
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
crazyteen95
МнениеПуснато на: Нед Авг 05, 2012 10:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Директор
Директор

Регистриран на: 07 Юли 2009
Мнения: 376
Местожителство: Велинград

Глава втора
Kрастава жаба

"Your beautiful eyes, stare right into my eyes

your here, your eyes are looking into mine

so baby make me fly

my heart has never felt this way before..."

Beautiful Eyes, Taylor Swift


Помня първият път, когато видях Хари Потър. Ироничното е, че си нямах и идея кого зяпам така. Историята е малка, включваща гара, сълзи и вълшебна бариера. С майка ми изпращахме братята ми, докато те се готвеха за пътуването с влака за началото на срока тази година.
Аз не го приемах много добре. Всяка година, в която някой от тях си тръгваше, се утешавах с брат ми Рон, който е една година по-голям и също оставаше с мен. А това беше първата година на Рон, което означаваше, че ще трябва да се оправям сама. Мразех това, че съм най-малката. Постоянно се оплаквах и умолявах мама да отида с тях, казвах й, че никой няма да забележи, че съм отишла година по-рано. И без значение колко се тръшках, майка ми сякаш имаше тапи в ушите.
Усещах как очите ми се мокрят.
Но аз никога не плачех.
Джини Уизли никога не плаче.
Просто толкова много исках да отида, исках да се науча как да контролирам магията си, как да я използвам по свое желание. А сега трябваше да чакам още една ужасна година и то сама.
Тъкмо стигнахме бариерата между перон девет и десет на мъгълската гара, майка ми начело на групата, когато го видях. Стоях близо до майка ми, в случай, че нежеланите ми сълзи се покажат и братята ми ги видят.
Тогава младо момче се приближи до нас.
Загледах го и всички мисли в главата ми се изпариха. (Тогава не знаех, че никога няма да погледна момче по същия начин). Той беше висок колкото Рон, само че много по-слаб. По дрехите, които висяха от него, си личеше, че не беше хранен много добре. Беше блед и носеше очила, но беше най-красивото момче, което бях виждала.
Очите му… очите му бяха изумрудени и, може би, бях замаяна от всичките тези мисли, (все още не съм сигурна защо точно това ми дойде наум) че внезапно те ми напомниха на крастава жаба. Очите му бяха големи и светли, пълни с толкова емоции – щастие, страх, нервност. Никога не бях виждала такива очи, но можех да ги прочета много лесно. Межех да погледна директно в него.
Беше много за възприемане за десет годишно момиче.
Косата му беше черна като нощта и стърчеше навсякъде, което изглеждаше смешно.
Не обръщах внимание на разговора, който той водеше с майка ми, но чух че е първокурсник и искаше да зне как да стигне до перона.
Стори ми се странно, че не знае, кой магьосник не знае как да стигне до „Хогуортс”? И, защо беше сам?
Исках да внимавам, честно, но той така ми… отвличаше вниманието? Бях само на десет. Нищо не знаех за тези чувства. Така че аз просто си стоях там, усмихвайки се, зяпайки, всички следи от сълзи отдавна изчезнали, всичко, което чувствах беше някаква магия в мен.
Любов от пръв поглед? Сега знам,ч е може би това е било.
Чух края на обясненията на мама. Когато беше негов ред да мине през бариерата, той беше изнервен и притеснен. Успях да си отворя устата и да кажа:
- Успех!
Усмихнах му се, и той ми се усмихна и тогава изчезна през бариерата.
И просто така, вече го нямаше.
Тогава братята ми изчезнаха един по един, накрая минахме и ние. Опитах се да намеря момчето, но не можех да го видя. Накрая помахах на братята си, вече развълнувана за следващата година.
Майка ми винаги е била умна жена и със седем деца, нищо не й убягваше погледа.
На път за вкъщи я видях да ме поглежда от време на време, което ставаше малко досадно. Тогава тя каза:
- Дали дъщеря ми, самата Джини Уизли, е поразена от нещо? – гласът й по начин, който само Моли Уизли може да звучи.
Аз се изчервих, така, както само Уизли може, лицето ми червено, колкото косата.
- Не знам за какво ми говориш.
Може би е полудяла! Няма причина, поради която да бъда поразена в момче, когато аз вече се бях зарекла за Хари Потър. И тя знаеше това.
Става ми смешно сега, като се замисля за онова време – две момчета, от които с едното не съм говорила, а другото никога не съм срещала.
Или поне така си мислех.
Мама не се хвана, но ме остави на мира.
Мислехме си, че причината, поради която никой от братята ми не пишеше, е началото на учебната година и нещата, които трябва да свършат. А и не ми трябваха писма, бях сигурна, че Пърси си е примерния префектор, Фред и Джордж създаващи непиятности и Рон… Е, той сигурно си е така отвеян там, както е вкъши.
Две от три не е зле.
Истината беше, че ми липсваха ужасно много. Да бъда единствено дете не беше правилно.
Когато получихме първото писмо от Рон, седмица по-късно, той пишеше за замъка и какъв е той. Представяла съм си замъка много пъти, но винаги исках да чуя още подробности. И ако споменеше нещо за онова момче…
Беше изстрел без мишена, но все пак е хубаво да мечтаеш.
Но писмото на Рон промени живота ми, той беше станал най-добър приятел с момчето от гарата, което всъщност беше Хари Потър.
Майка ми не ме закачаше до края на годината.
Тази Коледа си пожелах Рон никога да не руши приятелството си.
_________________


“It Is Our Choices, Harry, That Show What We Truly Are, Far More Than Our Abilities”
Albus Dumbledore
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Template by Dustin Baccetti; Translation by: Boby Dimitrov
Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group


eXTReMe Tracker